Древна Европа в огледалото на митовете и приказките (легендите)

[Доктора]

(Преводът е от списание “Знание-сила”, бр. 11 от 1986 г.; статия: “Сивка – Бурка, вещая Каурка, или древная Европа в зеркале мифов и сказок”; автор: Э. Берзин)

“Сивчо – Кафявчо, премъдър Червенушко, или древна Европа в огледалото на митовете и приказките”

Е. Берзин

превод от руски: д-р Спас Спасов ; „Българска Орда - 1938”

Тримата братя и превъзходния кон.

Имала баба трима сина.

Най-възрастният бил умен мъжага,

Средния син – горе-долу,

Най-младия бил пълен глупак.

Кой от нас не помни от детинство тези строфи от прекрасната приказка на Петър Павлович Ершов “Конче-гърбушко”, написана по мотиви от руските народни приказки? Историята на най-малкия брат, когото презират и обиждат по-възрастните братя, мнимият “глупак”, благодарение на своето мъжество, благородство и доброта, неизменно надделяващ над злите братя – това е един от най-разпространените сюжети в световния фолклор. В сюжета са възможни вариации. Братята може да са само двама (както е в приказките на Китай, Япония, Корея, Виетнам, Камбоджа и Монголия) или четирима (както е в приказките на Мадагаскар и някои райони на Индия). В някои страни броят на братята достига пет, шест, седем, десет и дори дванадесет. Обаче обща черта на всички тези приказки се явява първоначалното унижение и финалното тържество на най-малкия брат. Броят на приказките в които положителният герой се оказва най-възрастният брат може буквално да се преброи на пръсти.

Защо народните приказки на трите континента на Стария свят (при аборигените на Австралия и Америка този сюжет липсва) отдават такова предпочитание иминно на най-малкия брат? В продължение на повече от сто години са се правели опити да се обясни този феномен. Най-солидно е изглеждало такова обяснение: приказката за най-младия брат протестира срещу установилия се през феодалната епоха в някои страни институт на майората, т.е. реда, при който най-големия син получава цялото наследство от бащата (или по-голямата част).

Но това обяснение е подходящо само там, където действат двама братя. В останалите случаи би трябвало да се противопоставя най-големия брат като лош и алчен на всички останали, в еднаква степен ощетени от съдбата. Тук е ощетен от съдбата само най-малкия, а на него противостоят всичките по-големи, еднакво лоши и подли.

Ще се спрем само на тази група приказки, в които противопоставянето на най-малкия и по-големите братя е най-ярко изразено в приказките за тримата братя. Те се срещат практически у всички народи на Европа, особено многобройни са в района на Кавказ, преминават в Близкия Изток и в Индия, срещат се в Средна Азия и Сибир, достигайки на Изтог до Монголия. По-нататък лежи зоната на съвсем различните по сюжет приказки за двамата братя. Но прескачайки тази зона, приказката за най-малкия брат внезапно се появява отново в много отдалечени райони – в полинезия и на Мадагаскар. Да вземем само два нейни сюжета.

...На полето или в градината се появява вълшебен крадец. Братята пазят градината по ред, но по-големите не са способни да хванат крадеца и дори да го видят. На третата нощ пази най-малкия брат, той настига и ранява крадеца (обикновенно това е някакво фантастично същество) и преследвайки го се спуска по въже в подземното царство, залавя злодея и освобождава неговите пленници. Обикновено това са три сестри – принцеси. Най-малкият брат благородно е готов да раздели с по-големите братя плодовете на своя подвик, да отстъпи двете по-големи сестри и техните богатства. Но подлите братя, след като са вдигнали трите сестри и съкровищата, прерязват въжето в момента, когато по него се изкачва най-малкия брат и той пада назад в подземното царство. Сзвършвайки там редица нови подвизи, той накрая се измъква от там. Обикновенно го издига гигантски орел, когото по пътя той храни с месо от тялото си, още веднъж демонстрирайки мъжество. Завърнал се в родния дом, най-малкият брат поразява братята-предатели със стрела, която магически се раздвоява. Приказката завършва със свадбата на най-малкия брат.

Във вариант на този сюжет тримата братя се отправят за лекарство за изтощения и ослепял баща (обикновено това е жива вода и подмладяващи ябълки).

Друг сюжет се състои във това, че бащата умирайки, заповядва на синовете три нощи да пазят гроба му. По-големите братя молят най-малкия да ги отмени и той сам да пази гроба три нощи. Излезлия от гроба баща награждава най-малкия син с вълшебен кон (в руския вариант това е Сивчо- Кафявчо, премъдър Червенушко). Преминавайки през едното ухо на вълшебния кон в другото, неугледният малък брат (Иван – глупакът) по вълшебен начин се преобразява и става красавец – юнак. По това време някой цар обявява, че ще даде дъщеря си на този, който скочи с коня си до върха на висока кула, в която живее принцесата. Благодарение на вълшебния си кон най-малкия брат изпълнява наистина при третия опит, тази трудна задача и се оженва за принцесата. Братятя са посрамени.

Тук за съвременния читател има най-малко три загадки. Защо е необходимо да се пази гроба на бащата? Защо вълшебния кон има такова странно оцветяване? И, накрая, защо най-малкия брат постига своята цел едва на третия път?

Как да се прочете историята на безписмения период

В III пр. Хр. от едва зародилата се писменост са се ползвали само на нищожна част на нашата планета – в Месопотамия, Сирия, Египет и в долината на Инд. За Европа по това време усвоявянето на писмеността е било работа на далечното бъдеще. А корените на приказките за тримата братя отиват именно в III хилядолетие до новата ера, в ранната бронзова епоха и за да ги разберем трябва да се възстанови, макар и в обще черти, историята на Европа от това време.

Когато няма писмени източници, за историка остават само три пътя за изучаване на миналотол първият е изследване на археологическите паметници. Археологията може да установи например равнището на икономическото развитие на обществото, да разкаже това-онова за изкуството, погребалните обряди, архитектурата, но това е недостатъчно за възстановявяне на пълната картина на живота.

Другият път е етнографският. Изучявайки описанията на бита, социалният строй и идеологията на племената намиращи се примерно на същия стадий на развитие в XVIII – XIX векове, може да се узнае много, но далеч не всичко. Работата е в това, че нито един от първобитните народи, които етнографите са успели да изучат, не е живял в екологични условия точно съответстващи на природната обстановка в далечното минало на Европа.

Накрая, третият път е изучаването на представите на хората от миналото за тях самите, по достигналите до нас паметници на устното творчество на древните – митовете, легендите, приказките. Народната памет пази безценни късчета от миналото също толкова надеждно, както земята – отломъците от материалната култура. Трябва само да се измъкнат тези отломки от старите и новите записи, да ги сортираме, както археологът сортира късчетата от разбита мозайка и, постоянно съобразявайки се с вече получената от археологията и етнографията информацията, да се събере от тях достатъчно пълна картина на идеологията на древното общество и социалния строй, който е отразявала тази идеология.

Работата не е лесна. Затова защото, макар и известното и често цитирано положение, че “Царството небесно” е отражение на земното такова е съвършено вярно, мнозина го разбират примитивно и смятат, че е достатъчно да се хвърли поглед в това огледало и да се види какво в действителност е било на земята. Например, ако начело на пантеона стои всемогъщ цар на богогвете, то съответно – на земята има могъщи монарси. Между другото и в реалното огледало виждаме, както е известно, не съвсем това, което съществува в действителност.

Съвременната наука за митологията и фолклора стои като върху три кита, на работата на трима изследователи – англичанина Джеймс Фрейзър (1854 – 1941 г.), французина Жорж Дюмезил (1898 г.) и съветският учен Владимир Проп (1895 – 1970 г.). Джеймс Фрейзър е извършил най-основно изследване на древните обреди, митове и легенди по цялата планета и е доказал, че главното в древната идеология е било не абстрактното покланяне на небесните светила, а постоянната грижа на древните хора за нормалното функциониране на производствения цикъл, който за тях се е отъждествявал с ежегодния цикъл на цялата природа. С изясняването на социалните взаимоотношения Фрейзър се е занимавал много по-малко. Обаче именно нему принадлежи заслугата за откриването в историческите и етнографски материали на фигурата на така наречения “свещен цар”.

“Свещенният цар” е обожествен приживе човек, стоящ формално, а понякога и реално, начело на обществото. Крале – живи богове са били и фараоните на Древния Египет, и кралете на Сиам и Камбоджа до средата на XIX век, и някои племенни царчета, които все още са управлявали в затънтените райони на Африка в първата половина на сегашното столетие.

Поданниците свято са вярвали,че нормалното изгряване и залязване на слънцето, навременното разливане на реките или началото на дъжовете, нормалната смяна на годишните вре мена,израстването на дърветата и размножаването на животните в гората и главното – нормалния урожай и нормалното раз въждане на добитъка, всичко това непосредствено зависи от факта, че “свещенния цар” магически “въздействува” на силите на природата. Затова целият начин на живот на царя е бил много строго регламентиран и обграден от различни ограничения. Дж. Фрезер привежда маса примери за това.

Но главната заслуга на Дж. Фрейзер не е в това, че е отделил тази своеобразна фигура на “координатор” на природните процеси. Той показа че този жив бог в самото начало, а и дълго след това, съвсем не е бил цар в съвременното разбиране на тази дума. “Представата за ранните царства като за имения на деспоти, в които народът съществува само за суверена” – пише Дж. Фрезер – никак не е приложима към разгражданите от нас монархии. Напротив, във тях суверенът съществува заради своите поданници. Животът му притежава някаква ценност само дотолкова, доколкото той изпълнява своите задължения и направлява за благото на народа протичането на природните явления. Веднага щом претърпи несполука, щедрите грижи към него, преданността, религиозното почитане се обръщат в ненавист и презрение:позорно го изгонват, ако изобщо го оставят жив. Днес му се покланят като на бог, а утре го убиват като престъпник. Но в това поведение на народа няма нищо като каприз и непоследователност. Напротив, той се държи съвършено логично. Ако върховният владетел е бог – той трябва да пази своя народ; ако не върши това, то той е длъжен да отстъпи мястото си на по-способен”.

За това, как и доколко фигурата на “свещения цар” се е отразявала в огледалото на “небесното царство” ще поговорим по-късно.

Ж. Дюмезил се е посветил на изучаването на идеологията на древните индоевропейци. Вече повече от десет години той издава книга след книга (общият им брой наближава тридесет), в които щателно и скруполозно сравнява митове, легенди и приказки, предания, религиозни обреди на всички народи, принадлежащи кйм индоевропейската езикова общност. Изследователят е стигнал до извода, че в периода предшестващ разпадането на единия индоевропейски език на отделни езикови групи у индоевропейците е съществувал сложен, отчетливо организиран пантеон. Влизащите в него богове са се деляли на три групи, всяка от които е била небесно отражение на групите на обществото – жреци, воини и производители на материалните блага (скотовъдци и земеделци).

Следите на този древен порядък най – добре са се запазили в съвременна Индия , където и досега, ако не юридически, то в традицията, съществува представата за разделянето на обществото на четири варни (думата варна означава цвят) – брахмани, кшатрии, вайши и щудри. Членовете на първите три варнисе наричали също “дваж родени”, тъй като за разлика от щудрите в ранно детство или в юношеството са преминавали през обряд на посветяване в степен на пълноправни членове на обществото, т. е. Като че ли се раждали втори път. Варната на щудрите се е образувала в Индия след пристигането там, във ІІ половина на ІІ хилядолетие преди новата ера, на така наречените “индоарийски племена” от тяхната прародина в Европа.

Брахманите са жреците, кшатриите – воините, вайши сега наричат търговците, но в древността към варната на вайшите са се отнасяли всички свободни производители на материални блага, т.е. основната маса от народа. Самият термин “вайша” произлиза от думата “виш”, родствена на древноруската “весь” (да си спомним израза “грады и веси” “urbi et orbi”) – село, община.

Съгласно концепцията на Дюмезил, основните богове на индоевропейския пантеон са се разполагали на три нива. На горното – има само два бога: Варуна и Митра*,

* За п-о просто тук и по-нататък ще се ползваме от индийските имена на боговете покворители на култа, магията и законите. На земята на тях съответствала варната на брахманите. Освен това, според Ж. Дюмезил, тези два бога са отразявали на небето фигурата на царя. Особено Варуна, когато в Ригведа (най-древният сборник от индийски химни в чест на боговете) често го наричат цар. Това е суров бог, жестоко наказващ грешниците и от него всички се боят. Митра завежда главно работите на “този”, земния свят, той е благоразположен към хората (самото име Митра означава “другар” или “договор”), регулира мирните отношения между хората, той е гарант на всички клетви и договори.

На средното ниво е буйният Индра, бога на физическата сила и насилието. Начело на дружина от млади воини – марути, се носи в сражение върху колесница, поразявайки противниците си с вълшебния си боен топор, който се отъждествява с мълнията. Затова Индра (колко сходни са с него скандинавският Тор и славянският Перун) са го почитали също и като бог на гръмотевичните бури. На земята на Индра съответствувала втората група – воините-кшатрии.

На долното ниво на индоевропейския пантеон се намират преди всичко двама братя-близнаци (в Индия са ги наричали Ашвини - “конници”). Към тях обикновено присъединявали и някои по-незначителни богове. Цялата тази група завеждала плодородието (на хората, животните и растенията), а също така на здравето (Ашвините са ги славили и като лечители) и на материалното богатство. На земята са й съответствали производителите на материалните блага – вайшите.

Спор

Специалистите по история на Древния свят приели схемата на Дюмезил като цяло недоверчиво. Главният аргумент тук е крещящото, по тяхно мнение, несъответствие между материалната база на праиндоевропейските племена и “твърде сложната” социална надстройка. “Нима може съсловно общество да съществува в неолита?” – възкликнал с крайно раздразнение един твърде крупен учен.

Но нали при откриването на Америка испанците са се сблъскали с общества, практически непознаващи металите, обаче вече създали своя държавност. В Полинезия, където не е имало откъде да се вземе метал са съществували твърде сложни социални структури (в това число и варново деление). Но работата даже не е в това. Момента на разпадането на индоевропейската общност се определя около границата между IV и III хил. пр. Хр. И, съдейки по всичко, даже след разпадането на отделни езикови групи индоевропейските племена още около хиляда години продължавали да поддържат помежду си тесни контакти, а това за Източна Европа вече е, безспорно, бронзовия век (границата между II и III хил. пр. Хр.), технологията на който е позволявала да се създават доста сложни и скъпо-струващи видове въоръжение. По това време отделянето на специално обучени воини-колесничари в обособена група е станало прост неизбежно (ако не е било станало и по-рано).

Обаче в схемата на Дюмезил действително има важен дефект. Нарисуваната от него картина е статична. Между това, всяко историческо явление може правилно да се разбере и опише, само като го изучаваме в динамика.

Пръв сигнал, че теорията на Дюмезил не обяснява всички известни от митологията факти, стана докладът на съветският историк Е. А. Грантовски на XXV Международен конгрес на истоковедите, който се състоя през 1960 г. в Москва.

В доклада, преди всичко, се е разглеждала съхранената за нас от Херодот легенда за произхода на царската власт в Скития. Херодот съобщава, че на първия жител на Скития Таргитай “...му се родили трима сина: Липоксай, Арпоксай и най-малкия Колоксай. При тях паднали от небето на скитската земя златни предмети: рало, ярем, секира и чаша. Най-възрастният от братята, пръв видял тези предмети и се приближил, желаейки да ги вземе, но при неговото приближаване златото се възпламенило. След неговото отдалечаване дошъл вторият, но със златото се повторило същото. По този начин златото, възпламенявайки се, не ги допускало до себе си, но с приближаването на третия брат, най-малкия, горенето се прекратило и той отнесъл със себе си златото. По-възрастните братя, разбирайки значението на това чудо, предали на най-малкия цялото царство. И така от Липоксай са произлезли тези скити, които носят родовото название авхати, а от средния брат Арпоксай – тези, които наричат катиари и траспии, а от най-малкия, царете – царските скити, наричани паралати; общото название за всички – сколоти, по името на един цар; скити са ги наричали елините.”

Ж. Дюмезил и Е. Беневист пък са установили, че четирите златни предмета, паднали от небето, са отговаряли само на три социални функции. Секираа – бойният топор е символ на варната на воините, чашата от която са пиели по време на религиозните обреди и с която са извършвали преливания за боговете е неотменен атрибут на жреца; плугът и яремът надяван на воловете са обединен символ на земеделието и скотовъдството, т.е. производството на материални блага.

Развивайки постановката на Дюмезил, Е. А. Грантовски си заел с изясняването на въпроса каква именно социална функция е символизирал всеки от синовете на Таргитай. Той преди всичко обърнал внимание на една неправомерна корекция, която вече много години извършвали преводачите в този разказ на Херодот. В дошлите до нас ръкописи с текстове на Херодот се говори за паралатите не като за “царски скити”, а като за “скити-царе”. В Индия съсловието на кшатриите има същото название - “раджаня”, т.е. разжи, царе.

По-нататък Грантовски напомнил за малко известната поема на римския поет Валерий Флак “Аргонавтика”. В тази поема действа скитския военен вожд Колакс (същият този Колаксай). А на щитовете на отряда на Колаксай проблясват оттенъци на червения цвят - огньове бляскащи мълнии, златисто-червени криле. Между това, както е било установено от Дюмезил, символичният цвят на варната на воините е бил червеният или златисто-червеният цвят на огъня. Това дава сериозно основание да се предполага, че Колаксай, най-малкият брат, станал цар е бил кшатрий.

Що се касае до най-големия брат Липоксай, родоначалник на Авхатите, то неговата варнова принадлежност също проличава при внимателно четене на поемата на В. Флак. Е. А. Грантовски обърнал внимание на друг вожд на скитите, беловласият Авх. Той носи у римския поет сложно украшение на главата точно съответстващо на украшенията, носени от жреците у древните ирански народи. И беловлас не е случайно. “По индо-иранската традиция, - пише Е. А. Грантовски, - основателят и богът на военната каста се раждал с коси и брада с посочените оттенъци на червеният цвят. Съответно Авх, очевидно основател на жреческата каста, от раждането си имал бели коси.” Белият цвят у всички индоевропейски народи е бил цвета на варната на жреците. Авх или Липоксай остава производството на материалните блага и той всъщност е бил вайша.

Още преди време съветският лингвист В. И. Абаев е установил, че думата Арпоксай по скитски означава владетел на дълбините, Колакеай - “вадетел на слънцето” или “слънце-цар”. Грантовски пък разшифрова името Липоксай като “владетел на планината”. С планина в индоевропейската митология обикновено са обозначавали средната зона на мирозданието – между небето и земята. По такъв начин трите сина на Таргитай са представлявали от себе си не само три варни, но и трите зони за мирозданието, с които били свързани трите групи богове на индоевропейския пантеон.

Е.А.Грантовски е смятал, че работата му е написана в подкрепа на теорията на Ж. Дюмезил. Обаче самият Дюмезил скоро излязъл със статия опровергаваща изводите на Грантовски, настоявайки отново и отново, че Колаксай и паралатите, най-високата каста на Скития са били брахманите, а при Грантовски се получавало, че начело на обществото стоели кшатриите. Това, покрай другите доказателства, при него се потвърждавало от разпределението между тримата братя на космическите зони: най-високата зона – небето – явно принадлежала на царя-слънце Колаксай, а на брахмана Липоксай средната, планината.

И още, работата на Грантовски посочила още едно протичане в легендата. Властта получава тук най-малкия брат – кшатрият. Логично е да се очаква, че при това положение, цялата система ще се преобърне и най-големият брат ще се окаже на последното място, обаче той е на мястото на средния. Защо в първоначалното състояние на скитския мит производителят на материалните блага бил втори в йерархията и какво е предизвикало неговото придвижване “в края”?

От възрастовите класи към варните

За да се ориентираме в този противоречия, трябва предварително да се обърнем към трудовете на третия най-крупен изследовател на древната идеология – В. Я. Пропп. Той е посочил специално, че всред разпространените теми на вълшебната приказка, героичния период в живота на първобитния човек e неговата младост – от инициативата (посвещението в числото на възрастните) до сватбата.

Инициацията в първобитното общество е била много сложна процедура, в която юношата доказвал своето право да стане много сложна процедура, в която юношата доказвал своето право да стане пълноправен член на обществото. Той е преминавал многочислени изпитания, главно за мъжество и издържливост. В приказките за тримата братя, по-възрастните не могат да понесат изпитанията – дежурството на гроба или в градината, те се страхуват или заспиват в най-отговорния момент (а едно от изпитанията на посветяваният, както показва Пропп, е било изискването да не се спи продължително). Когато изпитанията са били преминати, включително до женитбата, юношите се намирали извън общината и не се занимавали със стопанството. Тяхната основна работа е била отбраната на племенните граници, а страничната – лов и “разбойничество”, т.е. набези към съседните племена.

С една дума, юношите след посвещението образували първата възрастова класа на племенното общество. Делението на групи според възрастта е съществувало у всички първобитни народи. Понякога броят на групите е бил твърде голям. Но в болшинството случаи е преобладавало делението на три основни възрастови класи, съответстващи на главните социални функции: 1. юноши – воини, 2. зрели мъже, стопани, производители на материални и 3. старци, основните задачи на които са били поддържането на култа и регулирането на отношенията между членовете на племето.

В развитото първобитно общество всеки мъж последователно преминавал всичките тези три степени, повишавайки със всяка степен своя социален статус.

С течение на времето, очевидно не много скоро, вътре в индоевропейските племена е започнала специализация на отделните групи от населението по едно от трите основни занятия. Някои родове започнали да дават преди всичко жреци. Членовете им, независимо от възрастта си, се считали за старци и символ на тези родове било побеляването – белия цвят. Други родове, а понякога и цели племена (особено тези, които живеели в покрайнините на етническия масив или племенния съюз и първи отблъсквали ударите на противника или самите те го атакували) напълно или почти напълно зарязвали производителния труд и се специализирали да воюват. Техен символ станал червения цвят (на огъня и кръвта) и съответстващите им митични герои обикновено са червенокоси и червенолики. Членовете на тази група се считали за вечни юноши, макар че вече биха могли и да са семейни. Основната маса от населението отивала на война само в изключителни случаи, но затова пък хранела другите две групи. В очите на обществото тези производители на материалните блага представлявали вечно зрели мъже. Присвоените им цветове (при различните племена варирали) съответствали на цвета на земята (черен, кафяв) или на водата (синия). Така от възрастовите класи постепенно възникнали варните. Образувалото се по такъв начин общество, обаче, още не било класово такова. Нито една от варните още дълго време не експлоатирала други. Варната на воините, въпреки нарастващото си значение, в продължение на още дълго време продължава да се счита младша.

Борба на варните на небето и на земята

И така, прояснява се първата загадка на скитската митология: защо в нея най-възрастният брат бил жрец, средният – труженик, а най-младият – воин? Да преминем сега към другата загадка: защо в същата митология (а и в много други), най-малкият брат, представителят на най-низшата варна внезапно става цар, а неговата варна оглавява иерархията в обществото, присвоявайки за себе си названието “царе”?

Порядъкът на старшинството на боговете, представляващи социални групи по времето на съставянето на трислойния пантеон се е диктувал не само от порядъка на старшинството на възрастовите класи, но и от степента на важност на работата на всяка група за обществото в конкретния период на неговото развитие. А какъв именно е бил този период, в настояще време може вече да се изчисли не само в стадиални, но и в абсолютни дати.

Преди всичко, да си поставим въпроса: кой от боговете на дюмезиловия пантеон е изобразявал на небето е изобразявал на небето фигурата на “свещения цар”? Отговорът е еднозначен – никой. Зараждането на института на “свещения цар се отнася към епохата, когато боговете заради лошото време или неурожай са ги биели (в лицето на тяхните идоли), подпалвали, оставяли на студа и накрая са ги морили от глад, като ги лишавали от жертвоприношения. Също толкова жестоко са взисквали и от тяхното земно въплъщение - “живият бог”, “свещения цар”.

По отношение на боговете от дюмезиловия пантеон, даже най-скромните, подобно въздействие просто е немислимо. Можело е само скромно да бъдат молени за помощ, обещавайки им обилни жертви. Такава рязка промяна в общественото съзнание е могла да бъде предизвикана от не по-малка промяна в условията на живот. Какво се е случило? Съдейки по всичко, промяната е била предизвикана от изчерпването на природните ресурси, достъпни за експлоатация при техниката на онова време.

Неолитната революция – преход от присвояващо към произвеждащо стопанство – започнала между Х и VIII хилядолетие преди новата ера дала в ръцете на човека огромна за онова време власт над природата, унищожила постоянната заплаха от глад, преследваща общините от ловци и риболовци и предизвикала истински демографски взрив. Ако населението на земята в епохата на мезолита се оценява примерно на пет милиона души, то към края на епохата на неолита то се увеличило 15-16 пъти. Докато площите пригодни за примитивно земеделие и скотовъдство на място са били над необходимото, а по околните пасища и гори в изобилие се въдел дивеч, човекът на неолита е бил изпълнен с оптимизъм, уверен във властта си над природата и се е отнасял с боговете безцеремонно.

Друго положение е настъпило, когато поради ръста на населението пригодните за използваните ресурси започнали да се изчерпват. Появата на първите метали – медта и бронза – почти не подобрила селскостопанската техника, тъй като медта и бронзът са много скъпи и широко приложение в селското стопанство не получили. Едва желязната революция в края на II хилядолетие преди новата ера предизвикала нов огромен скок в развитието на производителните сили. Но за това събитие било още много далеко във II половина на IV – началото на III хилядолетие преди новата ера. Именно тогава започна постепенния упадък на богатите земеделски култури на Южна Европа.

Недостигът на пригодна за обработване земя и пасища за добитъка повлякъл след себе си борба за тях, и войната за първи път станала постоянно действуващ фактор в историята на човечеството. Насилието макар и насочено навън, не е могло да не промени психологията на хората осъществяващи това насилие и в крайна сметка се обърнало навътре към обществото. Твърдите норми на поведение в своя колектив, започнали да изглеждат вече незадължителни за воините, постоянно живеещи от грабеж; създала се благоприятна обстановка за произвол към своите съплеменници.

Колкото и голям да е бил екологичният кризис, обществото преди всичко е било обезпокоено не от недостига на природни ресурси, а от социалните катаклизми, които назрявали в недрата му. Затова на първо място в триетажния пантеон изпъкват Варун и Митра, въплъщение на които се явява в приказката най-възрастният брат, т.е. старейшините, пазителите на морала на обществото.

Кои са тези Варуна и Митра? По мнението на Ж. Дюмезил, те са носители на първата жреческа функция, а също така и въплъщение на царската власт. Но макар, че Варуна в химните на Ригведа понякога е назоваван цар, нито той, нито Митра са в някаква степен монарси. А и като жреци са от особен, непривичен за предишните времена род. Не се занимават с въпросите на плодородието и с всичко свързано с него, т.е. с отношенията на човека с природата. Тая задача сега се решава от боговете с третата функция, които, може би, именно сега са се отделили в отделна група.

Странният Варуна абсолютно нищо не върши по свой произвол, а само охранява великия, неизвестно от кого установен порядък (рита – по древноиндийски, арта – по древноперсийски) и сам се подчинява на този порядък. За разлика от боговете на варната на воините – у него няма нито меч, нито копие или топор-мълния. Той овръва грешника-нарушител на световния ред по магически невидими пътища и за него спасение няма.

От всичко това ясно произтича: Варуна е олицетворение не на царя-монарх, а на всевластното първобитно-родово обществено мнение. Докато предишният механизъм за поддържане на социалната структура действувал безотказно, не е имало нужда от специални богове, охраняващи вековния порядък. Човек призовава небесната помощ само тогава, когато сам не може да се справи с някакъв конкретен проблем.

Но животът продължавал да се променя, стихийно възниквали нови отношения. Обществото, навлизащо в бронзовия век, не е могло вече да не се съобразява с потребността от обмен между племената, появявали се търговски пътища простиращи се понякога на хиляди километри, които трябвало да бъдат охранявани. И още десетки други въпроси на ежедневния живот, в правилата на старото общество – просто се пропускали. Затова, редом с Варуна и наравно с него застава Митра – бога на договора. Неговият висок авторитет трябвало да освети мирното, доброжелателно (по принцип) решение на всички нови проблеми и конфликти.

На трето място в триетажния индоевропейски пантеон по начало, както вече казахме, стоели боговете на плодородието. На второто – бога на войната Индра, единственият (освен Варуна) бог, който химните на Ригведа назовават цар. Ето този “цар” вече е много повече приличен на монарх-деспот. Индра (както и гръцкият му двойник - Зевс) е крайно своеволен. Днес помага на едного, утре – на другиго и никой не знае с какво ще заслужи неговата милост. В химните на Ригведа отчетливо се вижда как цар Индра измества Варуна в очите на вярващите. И все пак Индра в Ригведа още не е цар в съвременния смисъл на думата, а по-скоро военен предводител на племето претендиращ за царската власт. И неговите претенции за тази власт се приемали далеч не от всички. Така в Индия, в първото хилядолетие преди новата ера се създал обширен кръг от литература (творците и бил най-вече брахманите), където е било прието Индра да се обвинява във всички възможни грехове. Но във фолклора се е отразила и кшатрийската гледна точка. У много индоевропейски народи има приказки прославящи най-малкия брат – воина. В частност, както се изясни неотдавна, Херодот е прекъснал легендата за Колаксай на най-интересното място. Продължението на тази легенда е възстановил Д. С. Раевски. В книгата “Очерци по идеологията на скитско-сакските племена” той по нов начин е подходил към тълкуването на изображенията върху съдовете и другите предмети от злато и сребро намерени в скитските могили. Обикновено такива изображения са се считали за сцени от скитския бит.

Д.С. Раевски започнал своето изследване с кул-обския съд. На него виждаме четири сцени, които действително могат да изглеждат напълно битови. В първата – двама скити разговарят. Втората представлява скит, опъващ върху лък тетивото. В третата – отново двама скити, единият от които опипва зъб в устата на другия. В последната сцена, скит превързва ранения крак на другаря си. Обаче, както убедително доказва Раевски, скитското изкуство още не е достигнало стадии, когато в него биха могли да се появят битови изображения. Всички сцени тук илюстрират най-важните митове и ритуали.

Д.С. Раевски за разрешаването на проблема се възползвал от втората от приведените от Херодот легенди за произхода на скитите. Същността й е в следното. Херакъл по време на своите пътешествия посетил страна, която впоследствие станала Скития и встъпил в брак с полужена-полузмия. От този брак се родили трима сина. Отправяйки се на нови пътешествия, Херакъл заповядал на змиеногата: “Когато видиш синовете възмъжали... виж кой от тях ще може да натегне този лък и да се опаше като мен с този пояс и на тогова предостави за обитаване тази земя; а който не биде в състояние да изпълни предлаганите от мене задачи, тогова извади извън страната.” По-нататък се описват изпитанията на тримата братя; само най-младият от тях, на име Скит, съумял да опъне върху лъка тетивото и по такъв начин станал цар.

На кул-обския съд ние можем да “прочетем” цялата легенда. В първата сцена е представен скит с превръзка на главата (знак на царската власт) това е скитският Херакъл, Таргитай, обясняващ на един от синовете си условието на задачата. Във втората е показано самото изпитание – поставянето на тетивата. Накрая, двете последни сцени демонстрират плачевните резултати от неудачните опити на по-възрастните синове. “Изпуснат, подобният на твърда пружина, с цялата си сила удря... или с горния си край по лявата страна на долната челюст, или с долния си край по лявата подбедрица... именно такива травми – по-точно избит ляв долен зъб и нараняване на лявата подбедрица – имат героите от разглежданите изображения” – пише ученият.

Сцени от същата легенда Д. С. Раевски е открил и върху други съдове от скитските могили. Нещо повече – на него изглежда му се е огдало да прочете и края на легендата, изпуснат от Херодот. На един от съдовете има сцена, която може да се изтълкува като сговор (с размяна на клетви) на двамата по-големи братя, имащи намерение да погубят най-малкия. Накрая, на знаменития златен гребен от солохската могила виждаме финалната сцена от легендата – двама воини, конен и пешак, нападат трети, конят под който вече е паднал. Също както в древноиранската легенда за тримата синове на Феридун (тя е описана в поемата на Фирдоуси “Шахнаме”), най-големият и средният братя от завист убиват най-малкия. Но в народните приказки, винаги завършващи оптимистично, съдбата на най-малкия брат-воин обикновено е друга.

Разшифровка на името

Да се върнем към руските приказки за тримата братя, с които започнахме нашия разказ. Дойде време да се даде отговор на поставените или на полето срещу вълшебния крадец е символизирало изпитанията при посвещението във воин. При тях се е изисквало храброст и издръжливост (изпитанието за бодърстване, за което вече говорихме).

Прояснява се и древната формулировка - “Сивчо–Кафявчо, премъдър Червенушко”. Обикновено в руските приказки бащата подарява на най-малкия син един кон с такава трицветна окраска. Но са се запазили редица приказки , в които направо се разказва, че бащата първоначално предназначавал на най-големия брат (т.е. жреците) сивият (белият) кон, на средния (производителя на материалните блага) – тъмно-кафявия (кафявия), а на най-малкия (война) – каурия (светло-рижия, червения). Иначе казано всеки брат е трябвало да получи кон с присвоения за неговата варна цвят (и заедно с него – част от магическата сила, завещана от бащата), но по-големите братя пренебрегнали своето наследство и то цялото се паднало на най-малкия. Такова тълкуване на цветовата гама на вълшебните коне се потвърждава от това, че когато в приказките дежурството на братята се давало в обратен ред (от най-малкия, към най-големия), конете също се изброявали в обратен ред – червен, кафяв, сив. При това е характерно, че конят предназначен за най-малкия е несравнимо по-добър. Само той единствен е премъдрия Червенушко. Това изяснява смисъла на необходимостта от три скока на височина при брачните изпитания. Белият кон на жреца и кафявият кон на труженика не са в състояние да доскочат до върха на кулата, където се намира принцесата. И само червеният кон на война победоносно решава задачата.

Получавайки всичките три коня, най-малкия син-воин съсредоточава в своите ръце като че ли цялото наследство от бащата-предшественик (трите коня се сливат в един – “Сивчо-Кафявчо, премъдър Червенушко”), като получава по такъв начин моралното право на власт над обществото. Младшата варна става старша и се установява нова йерархия на варните – воин, жрец, труженик. Съществуването в по-късния етап на развитието на индоевропейската общност именно на такава система се потвърждава и с много други примери от митологията.

А какво – по схемата на Дюмезил, където жреца стои на първо място? – ще попитате вие. Тя действително се среща в редица митологически и ритуални текстове. Обаче това е или чисто формална дан на уважение към древната традиция или следствие на това, че някои богове на войната и гръмотевичната буря (Зевс, Юпитер) на новия етап са си присвоили първата функция и по този начин започнали да се считат богове-жреци. Или пък е обиковена фалшификация на жреците, които завеждайки митологичното наследство са имали по това направление големи възможности. Реалната действителност, формулата “жрец, воин, труженик” очевидно никога не е отразявала.

Тази грешка, обаче, никак не намалява значението на гигантската работа по възстановяване на облика на социалните институции на древността, извършена от Дюмезил. Също така не трябва да му се вменява като вина и твърдото убеждение, че триварновата система е била присъща само на индоевропейците, а другите народи не са я познавали. Действително преобладаващата част от митологичните приказкови сведения за треитажното разделяне на обществото или на вселената принадлежи на индоевропейските народи. Появата на аналогични сюжети в приказките и митовете на другите народи по принцип може да се обясни (както прави това Дюмезил) с тяхните културни контакти с индоевропейците.

Но проникваемостта на приказковите и митичните сюжети през етническите граници съвсем не е безкрайна. Попадайки в друга културна среда, сюжетите се деформират, множество важни детайли изчезват, тъй като техния смисъл е непонятен за новите разказвачи. Има, обаче, един регион – Кавказ, където приказките за тримата братя съставляват много внушителен дял във фолклора на почти всички негови народи и при това първоначалните митични детайли в тях като цяло са се запазиле по-добре, отколкото във фолклора на много европейски народи. В приказките на кавказките народи цветовете на конете са практически същите като в приказката за Сивчо-Кафявчо; бял, черен, червен, макар понякога тяхната последователност да не се спазва. А в една от грузинските приказки ДЭВ на въпроса къде се намира душата му, отговаря: “...в тази кутийка има три птички. Червената есилата ми, бялата – ума, а черната – душата ми.” (тук душата е просто живота, здравето, физическото съществуване, които се намирали под опеката на боговете от третата функция). Изброяването е в този ред, който се установил след победата на воините.

Такова масирано запазване в кавказкия фолклор на традиционните сюжети и цветовата символика на триварновата система не може да бъде случайно и е трудно да си представим, че кавказците в продължение на хилядолетия грижливо са пазили дребните подробности на чужд за тях мит. Единственото преимливо обяснение е, че триварновото общество не е било етническа особеност на протоиндоевропейците. Тази особена форма на социален строй се е установила на прехода между първобитното и класовото общества, върху някаква извънредно обширна територия. Етническия момент тук е играл второстепенна роля. Работата не е в това, че индоевропейците са разпространили триварновата система всъщност са станали в крайна сметка една от причините за разпространение на индоевропейските езици от Атлантическия до Индийския океан.

Следите на на индоевропейците

Някои учени считат, че прародина на индоевропейците са били южноруските степи, т.е. областите прилежащи от север към Черно и Каспийско морета. Други я поместват на Балканите, трети в Близкия Изток. При съвременното състояние на археологическите и лингвистичните знания е ясно, че просто още е невъзможно да се определи, на кое именно място и кога, протоиндоевропейския език се е отделил от великото семейство на ностратичните езици, на които говори болшинството от населението на нашата планета.

За сега можем само да определим къде са се намирали индоевропейците, когато системата на тяхното стопанство е започнала рязко да се отличава от стопанските системи на окръжаващите ги народи. Съдейки по икономическите и екологическите термини, безспорно присъстващи в индоевропейския език в навечерието на неговото разпадане, протоиндоевропейците са познавали металите – злато, сребро, мед и очевидно и бронза, названието на който в древните езици обикновено е съвпадало с названието на медта. Съществувал е също така термин за обозначаване на занаят въобще (той води началото си от корен, от който води началото си и съвременната дума “техника”). Накрая, което е особено важно, били са им известни колелото и колесницата. Същевременно не са били забравени и каменните оръдия и очевидно са продължавали да ги употребяват. Като се съди по селскостопанските термини протоиндоевропейците са познавали и земеделието, но скотовъдството е играло в тяхното стопанство много по-голяма роля.

Целия този набор от данни позволява да се помести финалния период от съществуването на общоиндоевропейския език в късния неолит (медно-каменния век) или по-скоро в началото на бронзовия век. Има в този набор един признак, който позволява рязко да се стеснят пределите на предполагаемата прародина. Става дума за коня.

Работата не е в това, че в общоиндоевропейския речник е съществувало название на коня по време, когато на Близкия Изток за него още не били чували. Главното е, че в традицията на всички индоевропейски народи конят е бил главно свещено животно. Култът към коня се проследява по целия ареал на разпространение на индоевропейските езици и то не само в прости, но и в доста сложни форми, които съвпадат толкова точно, че единственото обяснение може да бъде съществуването на този култ още на общоиндоевропейския стадий. Говорещият кон, вълшебния помощнек, койта спасява героя от беда и със своите съвети и пряки действия (понякога даже възкресява убития герой) е постоянен персонаж в приказките на индоевропейските народи. Изображенията на коня, особено на неговата глава, навсякъде са се считали за мощни магически амулети, отпъждащи злите сили. Кончетата на покривите на руските къщи са опростено изображение на всички тези конски глави, които е трябвало да опазват дома от напасти.

Следователно местопребиваването на протоиндоевропейците в навечерието на тяхното разпадане на отделни групи трябва да се търси само в тази археологическа култура, където (не по-късно от III хилядолетие до новата ера) коневъдството е придобило масов характер и вече е съществувал развит култ към коня. Подходящ ли е тук Близкия Изток? В Шумерската литература пърите споменавания за коня се отнасят едва към втората половина на III хилядолетие до новата ера, като по това време той дори нямал собствено име, а го наричали “планинско магаре”, т.е. разглеждали го като чудновато, екзотично животно. Даже в Северна Месопотамия в XIX – XVII век до новата ера конят струвал два и половина килограма сребро, точно толкова, колкото десет хектара орна земя. На Балканите по това време също още нямало следи от масово използване на коня или култ към него.

Съвършено друго било положението в областите на север от Черно и Каспийско море. Именно тук, в паметниците на средностоговската култура, между Днепър и Дон, в слоевете от втората половина на IV хилядолетие до новата ера са открити най-древните кости на домашен кон. Тук даже са намерени костни псалии (част от древна юзда) – най-древното свидетелство за усвояване на конната езда.

И така, във втората половина на IV хилядолетие до новата ера лесостепната ивица между Дон и Днепър се усвоява ездата. И веднага се появява възможност за преодоляване на демографската криза, която била поразила древните общества на отседналите земеделци и скотовъди. Появява се възможност за заселване на Великата степ, която преминава на запад в Дунавския басейн, а на изток се простира до Монголия. По-рано, причерноморските и прикаспийските степи били заселени крайно слабо. За да се усвоят вътрешните райони на степта, е била необходима висока мобилност, способност за придвижване заедно със стадата ог едно пасбище на друго (нали за изхранването на една овца са необходими 9 хектара пасище!). за пешите пастири това е било непосилно. Преминаването към подвижно, полу-скитническо, а може би и напълно чергарско скотовъдство рязко променило характера на демографските процеси.

“...На постепенният и “трайният” характер на разпространението на древните земеделци, - пише съветския археолог Н. Я. Мерперт, - противостоят едновременните, понякога твърде далечни “налитания” на скотовъдците по откритите пространства в търсенето на нови пасища, водни ресурси, източници на суровини и райони за контакти със земеделците. Такива “налитания” са достигали значителни мащаби, доколкото борбата за пасища е изисквала създаването на големи и мощни обединения, които бързо възниквали и също толкова бързо се разпадали... при това в степните области се създавали огромни културни общности”. Първата такава огромна културна общност но подвижни скотовъди в историята е станала т.н. древноямна археологическа култура.

Древноямната култура получила такова название, затова че нейните носители са погребвали своите покойници в прости правоъгълни ями (понякога покрити с наредени дърва). Тя се е създала на рубежа между IV и III хилядолетие до новата ера и скоро обхванала огромно пространство от Днестър до река Урал. Погребалният обряд върху цялото това пространство се отличава с изключително еднообразие, особено в началните етапи, и тава е свидетелство, че многочислените племена, заселили степта в процеса на постоянните контакти помежду си, са изработили единна духовна култура. А тъй като това е възможно само тогава, когато хората говорят на един език или най-малкото на взаимно разбираеми езици, очевидно по цялата тази огромна територия се е разпространил единен език или група близкородствени диалекта.

Конните войни

За съжаление археологическите паметници на древноямната култура много оскъдно говорят за тава как конкретно е изглеждала идеологията на обществата, които са ни ги оставили. Но толкова по-голямо значение придобива дори малкото, което открива лопатката на археолога. Много покойници лежат на пода посипан с варовик и практически всички са посипани с червена охра. Тук ние виждаме онова съчетание на белия и червения цвят, което е играло такава голяма роля в цветовата символика на древните индоевропейци (мартеницата – бел. на ред.). Погребенията са много бедни, но всеки покойник е погребан отделно и над всеки гроб е издигната величествена могила, обикновено с ограда от огромни камъни (кромлех). Древноямните могили поставят началото на традицията, която се е спазвала във Великата степ до средновековието.

“В невзрачните купчини – пише съветският археолог А. А. Формозов – съхранили се тук и там сред орните земи, в далечното минало е бил вложен колосален труд, неотстъпващ по обем на строителите на долмените. Необходимо е било да се вдигнат хиляди кубически метри земя, а понякога да се доставят от десетки километри и камъните на кромлехите. Очевидно, на погребалните обряди в идеологията на ямните племена се е придавало също такова значение както в Египет и в мегалитичните култури на Европа и Кавказ.

Първите могили са се издигали над степта приблизително по същото време, когато край Нил са се издигали най-древните пирамиди в Бретан са се подреждали първите редици от огромни, вертикално вкопани камъни – менгирите, а на Черноморското крайбрежие на Кавказ са се къртели плочи за най-ранните долмени. Едновременното създаване на всички тези монументални архитектурни съдръжения не е случайно. Това е резултат от разпространението на една и съща идея – идеята за надгробието, за паметник на умрелия, различно въплътена в различните райони. Такава идея е плод на определен и вече извънредно висок стадии на обществено развитие.”

Действително в развитото родово общество, където колективът е всичко, а отделната личност – нищо, нормата са били колективните гробища. Отделни персонални надгробни паметници, се появяват тогава, когато личността за първи път се обособява от колектива, а първи в древноевропейското общество са се обособили професионалните воини. *

* В земеделските общества на Древния Изток първи са се обособили жреците защото са били пазители на обществените излишъци, които са узурпирали. Но и тук, във фигурата на фараона например, преди всичко се слави великият воин, а вече след това – великия жрец.

В индоевропейския пантеон, древните богове са олицетворявали както колективната съвест (първата функция), така и колективното трудолюбие (третата функция). Не случайно ги споменават по двама и даже на групи. И само младия бог на войната винаги се показва сам и главната черта на характера му е своеволието, освобождаването от всякакви нравствени императиви. Тази му черта митовете понякога прославят, понякога осъждат но в който и да е случай Индра и еднотипните богове на другите народи – това е първата в историята личност, попаднала в небесния пантеон.

Суровата простота на погребалния инвентар не бива да ни заблуждава. В нартовските приказки на народите на Кавказ, които ни отвеждат към скитската епоха (две хилядолетия по-късна от ямната култура), все още упорито се провежда мисълта, че да бъдеш беден воин е престижно, а богат производител на материални блага – непрестижно.

За решаващо доказателство за това, че в отделните гробове под могилите на ямната култура са погребани именно воини – кшатрии, служат не многобройните значещи предмети, които намират в ямните погребения, - бойни секири (от камък), знаци на властта – каменни карфици (някои от тях много наподобяват ваджра – тайнственото оръжие на Индра) и скиптри във вид на стилизирана глава на животни. Когато тази глава се изобразява не стилизирано, а реалистично – не остават съмнения: това е кон с юзда. И накрая, на могилите са издигали антропоморфни стели – първите “каменни баби” в южноруските степи. А подавляващото общество от атрибутите на тези изображения са бойната секира, лъкът, карфицата, изображенията на сражаващи се воини говорят, че това е богът на войната (и бог на бурята) – обожествения воин.

Защо в рамките именно на ямната култура воините са придобили толкова голямо значение? Отговор на този въпрос дава етнографията. По сметките на етнографите, във Великата степ в XIX-XVIII векове за изхранването на семейство от пет човека са били необходими сто овце, шест крави и пет коня. По същото време двама конни пастири са могли да пасат стадо от 1500 овце или табун от триста коня или стада от триста-четиристотин крави. Извършвайки несложни пресмятания можем да се убедим, че за една хипотетична община от 60 семейства е достатъчно да има 12 възрастни пастири, за да си обезпечи продукция за изхранване. По такъв начин от производствената свера (неголямото число а занаятчиите тук може да се пренебрегне) се освобождавал труда на 80% от възрастните мъже. Те са могли изцяло професионално да се посветят на войната. Тази особеност на стопанството на чергарите им позволявала даже в средните векове (нека си спомним походите на хуните и монголите) да нанасят страшни удари на земеделските народи, значително превъзхождащи ги с числеността си и с нивото на културата си.

Археолозите още в началото на двадесети век забелязаха, че от областта, която по-късно е била очертана като област на древноямната култура, като че ли излизат езици проточващи се на запад, северозапад и север. Там намират вериги от погребения, в които често се срещат каменни бойни секири, керамика с орнамент нанесен с връвчица (и както се е изяснило по-късно, присъстват ясно изразени следи от култа към коня. Крайната северозападна граница на тези паметници е била територията на сегашните Дания и Холандия, а на югозапад проникнали на Балканите. На цялата тази група култури (включително и древноямната) западните археолози са дали названието “култура на бойните секири и шнуровата керамика”. Още в началото започнали да свързват тези култури с индоевропейците. Самата тази идея, обаче, била силно компрометирана от германските националисти, които въпреки фактите всячески се стараели да докажат, че носителите на бойните секири са се движели не от изток на запад, а обратно – от митичната “арийска” прародина в северната част на Централна Европа. След идването на Хитлер на власт този тезис стана символ на вярата за германската археология. Скоро след Втората световна война прогресивният английски археолог Гордън Чайлд в своята книга “При изворите на европейската цивилизация” решително разгроми теорията за “германската прародина” на индоевропейците и доказа, че изходната територия на културата на бойните секири са били южноруските степи.

Сега вече безспорен стана и факта на връзката на културата на бойните секири с култа на коня. Безспорно е също и това, че древните индоевропейци са били конни воини. За доказателствата за този факт в значителна степен сме задължени на съветския археолог В. Н. Даниленко. Солиден аргумент в полза на това, че първата форма на военното усвояване на коня не е била колесницата, както до сега считат мнозина, а ездовия кон, привежда академик Б. А. Рибаков. Той пише, че чуковидните секири, като оръжие за пехотински бой са съвършенно нерационални, а като оръжие за конник – извънредно ефективни.

Не следва, обаче, да си представяме конните индоевропейски воини като помитащи всичко по пътя си и заселващи отново Европа. Това, покрай другите съображения, е било просто физически невъзможно. Макар Великата степ да е действително голяма, плътността на населението й е била много пъти по-ниска от плътността на населението на земеделските области. При това отседналите съседи достатъчно бързо възприемали от чергарите и коня, и военната техника и, възможно, (отчасти) и начина на живот. Европа от III век преди новата ера е била обхваната от водовъртежа на движения и контрадвижения на различни археологически култури, в чиято етничска основа сега е много трудно да се ориентираме. По контитента се разпространявали не толкова самите индоевропейци, колкото идеята за триварновото общество при хегемонията на воините, а индоевропейския език станал език-посредник за целия конгломерат от раздвижени племена, отношенията между които били не само от военно естество (ние често недооценяваме развитието на дипломацията и международното право в последния стадии на предкласовото общество). Впоследствие (както често става езикът-посредник станал собствен за болшинството народи на Европа, при това е възможно и точно тогава да се е разпаднал на отделни езикови групи.

Както вече споменахме, триварновото общество не е било специфична черта именно на древните индоевропейци. В III хилядолетие до новата ера, южно от древноямната културна общност се оформили две не по-малко крупни култури: майкопската (в Северен Кавказ) и куро-аракската (в Закавказието). В тези две области било развито коневъдството. Съществуват свидетелства, че тук е бил налице и култа към коня. Историята на кавказки народи са ги населявали. Но има всички основания да се предполага, че и тези общества също са били триварнови. А в края на I век до новата ера заварваме в Закавказието вече оформилата се преди няколко века държава Иберия, в която триварновият строй продължавал да съществува, само че включил и четвърта варна от типа на индийските шудри. Знаменитият географ Старбон, опизвайки Иберия от I век до новата ера пише: “Жителите на страната се делят на четири разряда: единият от тях е този, от който издигнат царете по първенство в старшинството; следващият по старшинство след царете извършва съденето и предводителства войската (тук виждаме отчетливо обособилата се варна на воините-кшатрии)”; вторият разряд съставляват жреците... Към третия разряд се отнасят воини и земеделци. (Това следва да се разбира като воини-земеделци – вайшя. След желязната революция воини станали всички свободни членове на племето; вайшя били военно-задължени без откъсване от производството на материалните блага. Е. Берзин) Към четвъртия принадлежали лаой – явяващи се царски роби.”

По такъв начин, в чисто кавказка среда, у картвелските*

(* племена, населявали в древността Грузия) племена триварновата система се е запазила по-добре, отколкото у болшинството индоевропейски народи от същото време, а това е неопровержимо доказателство, че варновата система е явление не етническо, а стадиално.

Бележки: КАРТВЕЛИ: 1. така наричат себе си грузинците; 2. събирателно название за племената населявали в древността Грузия.

КАРТВЕЛСКИ ЕЗИЦИ: юж. Група кавказки (иберийски-кавк.) езици. Включва езиците: грузински, магрелски, чански (обединявани в занска подгр., или понякога разглежда като единен зански или мегрелско-чански език); свански.

С. Э. С. – Советский энциклопедический словарь

[ISTORIK]

Приказките предопределят нашите роли в живота и в любовта.

За детските приказки и за психотерапията.

Приказкотерапия – що е то?

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=1068

[КГ125]

Много интересна статия, наистина