Военната тактика на българите VІІ–ІХ в.

[Nike]

Военната тактика на българите VІІ–ІХ в.

по данни на наративните извори

Живко Жеков

Изследването на различните тактически прийоми, използвани от българските войски в периода VІІ–ІХ в., е почти невъзможно без привличането на наративни извори, отразяващи тактиката и стратегията на други номадски народи, които имат военни ефективи, подобни на българските. Това предполага да се обърне внимание основно на тюрки, авари, хазари и маджари, с които българите водят ожесточени войни през VІІ–ІХ в.

Лъв VІ Философ, описвайки тактиката, прилагана от маджарите1, на няколко пъти изрично подчертава, че българите използват идентична тактика2. Сравняването на описаните бойни строеве, тактически и индивидуални способи на бой, използвани от българите, с текстове от “Стратегикона” на Маврикий, в които се описват бойните строеве, използвани от авари и тюрки, показва, че описанията в “Тактиката” на Лъв VІ почти дословно повтарят описанията на тактиката, използвана от аварите и тюрките в “Стратегикона”3. Следователно може да се приеме, че през разглеждания период българите, включително и през ІХ век, използват бойни строеве и тактики, които са сходни и само в някои незначителни детайли се различават от тези на тюрките и аварите.

Българската войска в периода VІІ – ср. ІХ в. се състои основно от конници. Пехотата, доколкото съществува, е малобройна и не влияе върху изхода на сраженията. Българската тежка конница атакува в сбити маси. За тази цел тя се строява в отряди с различна дълбочина, в зависимост от големината на армиите и дължината на бойната линия. В хода на сражението тя се стреми да запази своя боен ред колкото е възможно по-дълго4. Първата редица на тежката конница е съставена от боилите, багаините и отбрани войници, доказали своята храброст, които притежават брони, защитаващи гърдите и шиите на конете. Тяхната задача е да нанесат мощен таранен удар по противника, пронизвайки го с дългите си копия. Същевременно строените в първата редица поемат върху себе си основната част от изстреляните вражески стрели, поради което защитата на предната част на конете за тази първа редица е изключително важна, защото в редица случаи противникът обстрелва не конниците, а конете, а ако конят бъде убит, конникът пада и на земята губи своята боеспособност.

Тежката конница се строява в центъра на бойния строй, а ако в българската войска има включени отряди пехота – на техните флангове. Този боен строй е характерен за византийските войски, когато използват комбиниран боен строй с участието на пехота и конница. Българите в периода VІІ–ІХ в. многократно се сражават с византийците и е естествено те да възприемат част от позитивните елементи на византийския боен опит, които са приложими в български условия. Тежката конница е основната ударна сила на българските войски, поради което тя нанася основния удар, а пехотата ангажира част от военните ефективи на противника, давайки по този начин възможност на ударните части да действат по-ефективно срещу по-малоброен противник. Разположените по фланговете на тежката конница отряди от лека конница охраняват нейните флангове и тил, предпазват я от обходи на противника, а при възможност те от своя страна обхождат фланговете на противника. В някои случаи лековъоръжената конница се разполага и зад основната бойна линия или в засада.

Българите подобно на повечето номади разполагат зад основната бойна линия с резерв, задачата на който е да извършва дълбоки обходи в тила на противника или при необходимост да подпомага онази част от бойния ред, която се огъне под натиска на противника. Тази тактика за разчленяване на бойния строй в дълбочина придава по-голяма мобилност на войските на бойното поле, а при нужда противникът да бъде контраатакуван от резерва, който изпълнява ролята на втора линия.

Основните тактически прийоми, използвани от българската войска, са обкръжаване на противника, поставянето на засади, изтощаването му чрез маневриране. Тяхната употреба е обективно предпоставена от факта, че най-силният боен контингент в нея е конницата5. Фронталните атаки по принцип се избягват, към тях се прибягва в редки случаи. Българите изчакват противника да атакува първи, да разстрои бойния си ред и едва след това те го контраатакуват. Умело се използват и внезапните атаки, особено в случаите, в които бойният ред на противника е нарушен.

Тази тактика прилага в сражението при Онгъла (680 г.) кан Аспарух. Той решава да не влиза в открито сражение с противника, защото византийците имат превъзходство в жива сила и въоръжение. Поради тези съображения българските войски се изтеглят в предварително изграден укрепен лагер. Византийските стратези оценяват високо силата на българските позиции, защото в продължение на три-четири дни не се решават да ги атакуват6. Българският владетел използва колебанието на противника и контраатакува. Възможност за подобна интерпретация дава израза на византийския хронист, че българите, забелязвайки слабостта на ромеите, се съвзели и станали по-смели. В случая става въпрос за мълниеносни набези на българската конница срещу имперските войски, от които последните търпят сериозни загуби.

Отпътуването на Константин ІV за Месембрия предизвиква според изворите недоволство сред конниците – най-боеспособната част от имперската войска7. Възможно е зад тези неясни формулировки да се крият много по сериозни причини, които византийските хронисти целенасочено премълчават. Напълно е вероятно кан Аспарух чрез серия от успешни конни набези да поставя имперските войски в тежко положение, затруднявайки сериозно тяхното снабдяване с продоволствие и вода. В подкрепа на подобна интерпретация на събитията говори и факта, че отпътувайки за Месембрия, императорът заповядва на стратезите, на които поверява командването на войските, да влязат в сражение с българите или да обсадят българското укрепление8. Следователно имперските войски до този момент в течение на най-малко четири дни, не са успели напълно да обкръжат заеманите от българите позиции, в резултат от което не са пристъпили и към редовна обсада, което може да стане само ако българите са предприели успешни действия по неутрализиране на тези техни опити чрез успешни контраатаки, извършвани от българската конница.

Краткостта на изказа, използван от византийските автори за да опишат причините, довели до поражението на имперските войски, навежда на мисълта, че бягството не е причинено само от отпътуването на императора, а за него има и по-сериозни причини. Вероятно византийските стратези, оставени да командват войските, изпълняват заповедта на василевса да стъпят в бой с противника, но тяхната атака завършва с неуспех, от който се възползва кан Аспарух. Той взема решение за незабавна контраатака, която води до пълно унищожение на имперските военни ефективи. Предложената историческа реконструкция е, разбира се, до голяма степен хипотетична, но тя отговаря на цялостното развитие на събитията, поради което представлява един от възможните варианти за развитието на даденото сражение.

Подобна изчаквателна тактика българските войски прилагат и при сражението в клисурата Верегава (760 г.). Българите първо изчакват византийците да навлязат в проходите на Стара планина, при което те неизбежно нарушават своя боен ред и едва тогава противникът е атакуван решително и разгромен9.

В битката при Маркеле /792г./ кан Кардам разполага българската войска на укрепени позиции, изчаква Константин VІ да атакува, едва след което контраатакува. Според Теофан Изповедник Константин VІ влязъл в сражението, убеден от лъжепророци, че победата ще е негова. От казаното следва, че инициативата за започване на сражението принадлежи на имперските войски10, които атакуват българите на заеманите от тях отбранителни позиции. По време на атаката византийските войски нарушават своя боен ред и поради това според думите на византийския хронист те влизат в сражението безредно. В случая авторът в риторичния си порив да осмее глупостта на императора и да я представи като единствената причина за претърпяното от византийските войски поражение обърква в известна степен хронологията на събитията. Византийците, естествено, атакуват в боен ред, но неравната местност довежда в известна степен до неговото нарушаване, което веднага е използвано от кан Кардам и българските войски контраатакуват противника.

Няколко години по-късно, през 796 г., кан Кардам в местността Авролева 17 дни изчаква атаката на византийците и когато последните така и не се решават да атакуват, след тяхното изтегляне той също изтегля българските войски. Кан Кардам, придържайки се към изчаквателна тактика, разполага българските войски на укрепени позиции в хълмиста и гориста местност, наречена от византийците Гористия Авролева. Константин VІ достига до крепостта Версиникия, изчаква известно време дали българите няма да настъпят срещу него, след което настъпва към българските позиции и се разполага в местността Голия Авролева. Според Теофан Изповедник императорът напразно призовавал българите да излязат от заетите позиции и да влязат в сражение на открито11. Българското командване в лицето на кан Кардам не се поддава на византийските провокации и не напуска укрепените позиции. Но и Константин VІ, поучен от предишното си поражение при Маркеле – 792 г., не се решава да атакува българските позиции и след 17-дневно напразно чакане предпочита да оттегли своите войски.

Битката при Версиникия (22.VІ.813 г.) е прекрасна демонстрация на българска тактика на изчакване на противниковата атака на укрепени позиции и последваща българска контраатака. През лятото на 813 г. император Михаил І Рангаве решава да предприеме контранастъпление срещу българите в Тракия. Той прехвърля в Тракия войските на малоазийските теми12, присъединява към тях войските на европейските теми и тагмите, като имперската войска в тази военна кампания фактически включва основните военни ефективи на империята13. Византийските войски в продължение най-малко на месец през май и юни 813 г. маневрират из Тракия, без да постигнат значителни успехи. Михаил І Рангаве, който лично ги командва, не се осмелява дори да атакува Месемврия. В така създалата се ситуация в началото на юни 813 г. кан Крум решава да контраатакува и придвижва българските войски на юг, разполагайки ги в околностите на крепостта Версиникия. Българите изграждат укрепени позиции върху хълмист терен. Избирането точно на този релеф за бойно поле отново демонстрира придържането на българското командване към изчаквателна тактика.

Византийското командване след получаване на информация за разположението на българските войски напуска своите позиции край Адрианопол и се отправя срещу българите. След като достигат до Версиникия, византийците въпреки безспорното си числено превъзходство14, не се решават да атакуват силно укрепените български позиции и се опитват да принудят българите да ги напуснат и излязат на открито. Според Продължителя на Теофан Михаил І Рангаве многократно призовавал българите на сражение, но те не се решили да атакуват. Фактът, че византийците не атакуват, а призовават за сражение, показва, че те не искат да се бият на избраните от българите позиции, а се опитват да ги изкарат от тях на равно и открито. Кан Крум не се поддава на византийските провокации и българските войски не напускат заеманите от тях позиции. В продължение на 15 дни двете войски стоят строени една срещу друга, но византийците не предприемат решителна атака15, а се задоволяват с изолирани атаки срещу българските позиции, изразяващи се главно в престрелки с метателно оръжие. Накрая българите успяват да наложат своята тактика, нервите на византийските стратези не издържат и те заставят император Михаил І Рангаве да даде заповед за атака.

Относно бойния ред на българските войски липсват каквито и да било податки. Едното от византийските крила се заема от войските на темите Македония и Тракия, командвани от стратега на тема Македония Йоан Аплакис, а другото крило – от войските на тема Анатолик и вероятно тема Армениак. Останалите имперски войски заедно с тагмите се намират в центъра на бойният строй и се командват непосредствено от императора.

Въпреки общата заповед за атака имперските войски не атакуват едновременно. Първи в бой влизат войските, командвани от Йоан Аплакис. Тяхната атака не е подкрепена веднага от останалите византийски войски. Според Scriptor Incertus, който дава най-подробни сведения за битката, останалите имперски войски не поддържат тази атака. Първи според този византийски извор побягват войските на тема Анатолик16. Тези сведения се поддържат и от други византийски хронисти, но съществува и противоположна теза, според която войниците от тема Анатолик се сражават храбро, а първи побягват войските, разположени в центъра, командвани непосредствено от императора17. В случая явно става въпрос за липса на кординация в имперските войски при осъществяването на атаката. Войските, командвани от Михаил І Рангаве и Лъв, се забавят да подкрепят атаката на тези, командвани от Йоан Аплакис. Този разнобой в действията на имперските войски, съчетан с факта, че при слизането от височините, на които са разположени техните позиции и изкачването на тези, върху които са българските, води до нарушаване на византийският боен ред, което се оказва фатално за имперските войски. Кан Крум използва създалата се ситуация и българските войски преминават в контраатака18.

Българските отряди атакуват първо войските на Йоан Аплакис, които вероятно са обходени по фланговете, поради което изпадат в тежко положение. След това българските войски установяват контакт и с византийските контингенти, разположени в центъра, като по-този начин кан Крум използва объркването на имперските войски, фактически ги разкъсва на три части, които разбива последователно. Последни в бой влизат войските на тема Анатолик. От твърдението на повечето извори, че те побягват първи, а според някои – дори без да влязат в бой, ясно се вижда, че те установяват последен контакт с противника: към този момент от развитието на сражението българските войски вече явно имат сериозно превъзходство в боя, поради което войските, командвани от Лъв, след кратка схватка побягват. Скоро след тях побягват и отрядите, разположени в центъра, командвани лично от императора. Бягството на основната част от войските на противника и продължаващата ожесточена съпротива на македонците и тракийците, които са обкръжени от българските войски и почти напълно унищожени заедно със своя командир Йаон Аплакис, първоначално принуждават Крум да действа предпазливо. Той изчаква известно време, за да види дали противникът не му готви засада или обход по фланговете19. Едва след като се убеждава, че византийците наистина бягат, той дава заповед цялата войска да започне общо преследване на противника. Поражението на византийците е катастрофално. Българите разграбват византийският лагер и преследват противника на голяма дълбочина. Византийските войски спират своето бягство едва в Константинопол20.

Сражението при Версиникия се разглежда толкова подробно, защото за него има най-пълно описание в изворите. Поради което то дава най-голяма възможност за анализиране на тактиката на българската войска. Фактът, че в него българските войски използват тактика каквато и в другите сражения, за които липсват подробни описания, показва, че съществува разработена и устойчива българска тактика, която се прилага вече в продължение на повече от век.

В единственото сражение, в което българите вероятно атакуват фронтално противника, битката при Анхиало (763 г.) те търпят тежко поражение. Описанието на това сражение е кратко и неясно, поради което неговият анализ е силно затруднен, но общият развой на ожесточеното сражение, което продължава дълго, подсказва, че българите са атакували фронтално противника, като в резултат на това и двете страни дават много жертви. Ожесточеността на сражението се потвърждава и от съобщението на Патриарх Никифор, че при Анхиало всъщност Константин V Копроним е разбит и в битката византийците понесли големи загуби в жива сила21.

Първоначално и в тази военна кампания българските войски се придържат към обичайната за тях изчаквателна тактика. Те се разполагат на предварително укрепени позиции в предпланините по югоизточните склонове на Айтоска планина. Впоследствие по неизвестни причини кан Телец променя своя първоначален план, спуска се в полето пред Анхиало и влиза в сражение на равнинен терен, удобен за комбинираните действия на византийските пехота и конница. Византийските позиции се усилват допълнително и от факта, че тилът на имперските войски е прикрит от разположената в непосредствена близост Анхиалска крепост, която не позволява на българските войски да извършват дълбоки обходи на противника. Византийските позиции вероятно са разположени между юго-западния бряг на Поморийското езеро и черноморското крайбрежие. Подобно разположение прави невъзможни всякакви опити за флангови обхвати и дълбоки обходи в тила от страна на противника. При така заетата позиция от имперските войски единственото възможно решение пред българския владетел е фронтална атака на противника. Тази атака е обречена на неуспех, защото конницата не е способна да пробие сбито строена фаланга от тежковъоръжени пехотинци копиеносци. Поради което авторите на византийските военни трактати изрично предписват на равен и открит терен срещу народи, разполагащи със силна конница и използващи строй, сходен с бойния строй на българите, да се действа със сбито строена фаланга от тежковъоръжени копиеносци22. Кан Телец явно не преценява правилно ситуацията и взема погрешно тактическо решение, което довежда до катастрофално поражение на българските войски.

Сражението при Анхиало (708 г.) демонстрира друг тактически метод, използван от българските войски на бойното поле – изненадваща атака в момента, в който бойния ред на противника е разстроен поради някаква причина. Кан Тервел използва разпръскването на византийската конница за събиране на фураж и изненадващо атакува противника. Вражеската конница не успява да се престрои и е разгромена, като вероятно нейният погром предизвиква бягството на цялата византийска войска23.

При успех в дадено сражение българите извършват преследване на голяма дълбочина с цел унищожаване на максимален брой войници на противника. След разгрома на византийците край Онгъла противникът е преследван на около 150–200 км до околностите на Варна, при което значителна част от неговите военни ефективи е унищожена. Това е една от основните причини Константин ІV Пагонат да не успее да организира контранастъпление срещу българите през следващите години и да е принуден да сключи и спазва мира. След победата при Маркеле – 792 г., българските войски преследват византийците до Константинопол, защото последните едва там спират своето бягство, а по време на самото преследване успяват да унищожат голям брой войници на противника, както и много известни византийски стратези, сред които и прочутия Михаил Лаханодракон24. След победата при Версиникия (22.VІ.813 г.) българите отново преследват противника на голямо разстояние – почти до околностите на Константинопол, защото и в този случай византийците спират своето бягство едва в имперската столица.

Едно от най-силните тактически оръжия, използвани от българските канове, е засадата, съчетана с нощно нападение срещу противника. Блестящ пример за осъществяване на тази тактика е сражението през нощта на 26.VІІ.811 г., в което кан Крум разбива византийската войска, командвана от Никифор І Геник. Част от българските войски явно извършват паралелен на византийците походен марш, следейки тяхното придвижване, докато в същото време останалите български, славянски и аварски военни контингенти се движат в посока към основните български военни сили, разположени на предварително избрана и укрепена позиция25.

Когато противникът достига предварително избраната позиция, кан Крум нарежда неговото придвижване да бъде спряно чрез удари по фланговете, но без българските войски да влизат в генерално сражение. Тази хипотеза се потвърждава от разполагането на лагер на византийците, близо до български укрепления, и от думите на императора, че и пилета да бяхме, нямаше да можем да прехвръкнем.

Византийците са принудени да спрат, защото в походни колони те не могат да противодействат успешно на българските набези. Вероятно събитията се развиват привечер, а и отчитайки умората на войските от походния марш, стратезите и василевсът решават да се разположат на лагер и на другия ден да водят битка. Поради присъствието на българската конница противникът не успява да изгради лагер по всички правила на военното изкуство, а походните колони се разполагат на местата, на които са спрели. В резултат от тази дислокация тагмите, които охраняват императора, вероятно остават в центъра между походните колони, но между тях и останалите войски има известно разстояние, което се потвърждава и от изворите. Според известието на Теофан император Никифор и събраните около него през нощта чули странни шумове26, което подсказва, че подготовката на българската атака е чута само от архонтите и тагмите, обкръжаващи непосредствено персоната на императора, следователно останалите войски са разположени на известно разстояние, поради което не узнават веднага за началото на българската атака.

Кан Крум изчаква противника и вероятно изтегля войските си на известно разстояние, демонстрирайки готовност да се сражава на другия ден. Само по този начин може да се интерпретира факта, че византийската войска не остава през цялата нощ в бойна готовност, а на част от войниците им е позволено да заспят. Канът използва този момент и нарежда вероятно на тежката конница, която е основната ударна сила на българската армия, да атакува тагмите. Последните не издържат дълго на тази фронтална нощна атака и след кратка съпротива побягват, а останалия без охрана Никифор І Геник е убит. Бягството на тагмите, най-елитната част от византийската армия, и вестта за смъртта на императора деморализират останалите войски и те панически побягват. Създадената от българите укрепена позиция в северните склонове на Стара планина задържа бягството на противника и той дава големи жертви. За разлика от другите сражения, в които българите побеждават, този път те не организират преследване на голяма дълбочина. Вероятно една от основните причини за това е изтощението на българските войски и малобройността на боеспособните български военни ефективи – поради което кан Крум, за да увеличи числеността на своите войски, набира много славяни и авари, макар те да помагат за победата над византийците, както показват тържествените пирове, организирани само няколко дни след битката с участието на техните вождове. Но българският владетел вероятно им няма пълно доверие и за това той предпочита вместо да организира преследване в дълбочина, да се задоволи с постигнатата победа, стабилизирайки властта си във вътрешността на страната. Детайлният анализ на тази битка позволява да се види начина, по който българските войски прилагат тактиката на засадите и нощните нападения, за използването на които в изворите има редица споменавания27.

Разнообразният арсенал от тактически прийоми, използван от българските войски през разглеждания период, показва, че българите до и включително през ІХ в. продължават да използват тактиката, характерна за племената, обитаващи степите на Азия и Европа. Същевременно те възприемат и редица достижения на византийското военно дело, което допринася за усилване на тяхната военна мощ. Смесването на различни тактически школи, тази на номадите от степите и византийската школа, наследница на върховите постижения на античната военна мисъл, позволяват на българската държава въпреки ограничените си ресурси успешно да се противопостави на много по-силната от нея в икономическо отношение Византийска империя, а в редица случаи и да печели блестящи победи.

[1] Leonis Imperatoris Tactica // PG, 107, 1863, col. 672–1120, 43–60, col. 956 D-961 D= ГИБИ, 4, с. 168–171.

2 Leo, Tact., XVIII, 43; 45; 75 PG, 107, col. 956 D-957 А; 964 D=ГИБИ, 4, с. 168, 172.

3 Mauricii Strategicon, ed. T. Dennis, Wien, 1981 // CFHB, 17, XI, 2, 5–78 (p. 360–366)= ГИБИ, 2, с. 278–280.

4 Leo, Tact., XVIII, 43, PG, 107, col. 956 D-957 A= ГИБИ, 4, с. 168.

5 Leo, Tact., XVIII, 48, 50–52, 56, 58, 63, PG, 107, col. 957 С-D; 960 В-С; 961 A= ГИБИ, 4, с. 169–170.

6 Nicephori Archiepiscopi Constantinopolitani Opuscula Historica, Ed. C. de. Boor, Lipsiae, 1880, p. 35, 1-6= ГИБИ, 3, с. 296; Turner D., The trouble with the Trinity: the context of a slogan during the reign of Constantine IV (668–85) // BMGS, 27, 2003, 68–119, p. 90.

7 Theophanes Confesor Chronographia, ed. C. de Boor, Lipsiae, 1883, p. 358, 27-30; 359, 4-5= ГИБИ, 3, с. 263; Niceph., p. 35, 7-9; 11-13= ГИБИ, 3, с. 296.

8 Niceph., p. 35, 9-11= ГИБИ, 3, с. 296.

9 Theoph., p. 431, 6-9= ГИБИ, 3, с. 270.

10 Theoph., p. 467, 29-33= ГИБИ, 3, с. 277; Haldon J.F., Warfare, State and Society in the Byzantine World, 565–1204, L., 1999, p. 211.

11 Theoph., p. 470, 19-21= ГИБИ, 3, с. 277.

12 Theoph., p. 500, 12-14; Scriptor Incertus, Historia de Leone Bardae filio apud: Leonis Grammatici Chronographia, Ex rec. I. Bekkeri, Bonnae, 1842, 335–362, p. 336, 19-21; Theophanes Continuatus, Chronographia, Ed. I. Bekker, Bonnae, 1838, p. 13, 19-20.

13 Scriptor Incertus, p. 336, 16-18; Ioannis Scylitzae Synopsis Historiarum, Eds. Beck H.-G., Kambylis A., Keydell R., Berlin, 1973, p. 5, 80- 6, 82= ГИБИ, 6, с. 226; Ioannis Zonarae, Epitomae Historiarum libri XIII-XVIII, ed. T. Büttner-Wobst, Tomus III, Bonnae, 1897 // CSHB, XV, 18, 5 (p. 317, 1-2)= ГИБИ, 7, с. 165.

14 Theoph., p. 500, 28–31; Scriptor Incertus, p. 337, 9-10, 22-23 = ГИБИ, 4, 17–18.

15 Scriptor Incertus, p. 337, 9-13= ГИБИ, 4, с. 17; Beševliev V., Die protobulgarische Periode der bulgarischen Geschichte, Amsterdam, 1980, S. 253–254.

16 Theoph., p. 501, 1–2= ГИБИ, 4, с. 288; Scriptor Incertus, p. 337, 18-340, 7-8= ГИБИ, 4, с. 18–19.

17 Theoph. Cont., p. 15, 18-21= ГИБИ, 5, с. 111.

18 Scriptor Incertus, p. 337, 22-338, 1= ГИБИ, 4, с. 18.

19 Theoph., p. 501, 32-34= ГИБИ, 3, с. 289.

20 Scriptor Incertus, p. 338, 17-22= ГИБИ, 4, с. 18; Theoph., p. 501, 34-502, 1-2= ГИБИ, 3, с. 289.

21 Niceph., Antirrhesis ІІІ, col. 508 B; Georgius Monachos, p. 762, 25-763, 14= ГИБИ, 4, с. 52, ed. C de. Boor.

22 Mauricii, Strat., XI, 1, 42-44 (p. 356) = ГИБИ, 2, с. 278; Leo., Tact., XVIII, 63, PG, col. 961 A= ГИБИ, 4, с. 170.

23 Niceph., p. 43, 12-15; Haldon J., Warfare, State..., p. 211.

24 Theoph., p. 467, 32-468, 4= ГИБИ, 3, с. 277

25 Narratio anonyma e Codice Vaticano, Ed. Dujčev Iv., 1965, p. 212, 41-42= ГИБИ, 4, с. 13; Theoph., p. 490, 29-31.

26 Theoph., p. 490, 33-491, 3= ГИБИ, 3, с. 282.

27 ЛИБИ, 1, с. 411–412; с. 313.

Оригинална статия