Раждането на Европа: Адрианопол 378 г.

[Nike]

РАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА: АДРИАНОПОЛ 378 г.

Светлозар ЕЛДЪРОВ, проф. д.и.н.

Историята оценява битките не толкова по числеността на воюващите и броя на жертвите, колкото по въздействието, което оказват върху развитието на обществото. Има грандиозни битки с ужасяващо разхищение на човешки живот по бойните поля, чието значение бързо отшумява, докато други, макар и скромни в очите на военната статистика, обръщат хода на историята. Някои битки веднага намират мястото си в историческата памет; последиците от други стават ясни само от дистанцията на времето.

В хилядолетната си история българските земи са били свидетели на много битки. Тук се намира един от трите театъра на военни действия, на които най-често се е решавала съдбата на европейската история. Заедно със Северна Италия и Фландрия, Източна Тракия е била бойното поле, върху което се е писала по-голямата част от военната история на континента. Тук преди малко повече от 16 века се разиграва битка, която бележи началото на края на Римската империя и открива нова глава в световната история.

На 9 август 378 г. край Адрианопол (Одрин) римската армия претърпява съкрушително поражение, каквото според съвременниците тя не помни от битката при Кана шест столетия по-рано (216 г. пр.н.е.). На бойното поле остават две трети от римските бойци заедно с най-изтъкнатите си командири. Сред тях е и самият император Валент. Победители са готите, които стават господари на Балканския поуостров. Започва Великото преселение на народите. Римският лимес – военната граница, която дотогава брани устоите на класическата цивилизация – не издържа на натиска на новите народи, търсещи своето място в историята. Сред тях са също славяните и прабългарите. Пътят на всички обаче е проправен от готите, за които в българската история все още се пише твърде малко.

Готски фибули – археологически находки от българските земи

Готите се числят към източногерманската племенна група. Тяхната прародина е Скандинавският полуостров, откъдето на границата между старата и новата ера заселват земите между долните течения на Одер и Висла. От средата на II до първата четвърт на III в. готските поселения бавно се разпростират в югоизточна посока, за да достигнат след това с една по-бърза миграция до Северното Причерноморие и Балканите. Тук готите се разделят на два клона – тервинги или визиготи (вестготи) и греутунги или остроготи (остготи). Първите населяват земите на днешна Румъния, а вторите – на Украйна, с граница помежду им р. Днестър. В новата си родина готите възприемат от степните народи много елементи от номадския начин на живот и воюване и формират два могъщи племенни съюза, които драстично променят военнополитическата обстановка в региона. Сблъсъкът между тях и Римската империя става неизбежен1.

Първите готски атаки срещу балканските провинции на Римската империя започват през 238 г. и продължават с нарастваща интензивност цели три десетилетия. В хода на ежегодните кампании готите съвместно с други източногермански племена проникват чак до Пелопонес и кръстосват надлъж и нашир източната половина на Балканския полуостров. При един от най-опустошителните си походи през 250 г. готите превземат Филипопол (Пловдив), а на следващата година нанасят тежко поражение на римската армия край Абритус (Разград), в което загива император Деций. Едва през 269 г. император Клавдий II съумява да разгроми страховитите нашественици при Наисус (Ниш) и временно да прекрати техните набези.

Част от победените готи, които заедно със семействата си наброяват над 300 000 души, са включени в римската армия, други са заселени в Мизия и Тракия. Така се създава прецедент, който оттук насетне ще се превърне в традиция – трайното усядане на готски и въобще на старогерманския елемент в пределите на империята става именно след римските победи. По този начин новите заселници компенсират щетите от собствените си набези и попълват силно разредения брой на местното тракийско население, от което империята събира данъци и военни рекрути.

Към тази първа „клавдиева“ основа от старогермански заселници по българските земи само десетина години по-късно, по времето на император Проб (276–282) е положен нов слой. Тогава са заселени около 100 000 бастарни, а след тях гепиди, вандали и други източногермански племена, които обитават пространствата от другата страна на Долнодунавския лимес.

Нови военни сблъсъци и съответно нови заселвания има по времето на император Константин Велики (323–337). Тогава за пръв път вестготите стават федерати (военни съюзници) на Римската империя. В продължение на няколко години 30 000 вестготи участват в строителството на новата столица Константинопол. След поредния военен сблъсък през 332 г. около 300 000 вестготи са заселени в Мизия, Тракия и Мала Скития (Северна Добруджа). От това време датира и разпространението на християнството сред вестготите отвъд Дунава. То обаче се натъква на силна езическа съпротива. Заради изострени религиозни гонения във вестготския племенен съюз през 348 г. в областта край Никополис ад Иструм (днес развалини край с. Никюп, Великотърновско) се заселват вестготи християни. Тук техният водач епископ Вулфила (311-383) създава готска азбука и превежда Библията на готски език.

През 366 г. избухва нова война между вестготите и римляните, останала в историята като Първата готска война. Заради нея император Валент пренася своята резиденция в Марцианопол (Девня). В лицето на вестготския предводител Атанарих той среща достоен противник и въпреки че бойните действия се развиват главно в отвъддунавските области, войната не донася решителен успех. През 369 г. Валент и Атанарих подписват мирен договор на един кораб насред Дунав.

Най-масовото проникване на старогермански елемент на Балканския полуостров става през 376 г., приемана за начало на Великото преселение на народите. Под натиска на хуните, които една година по-рано унищожават остготския племенен съюз, вестготите поискват и получават от доскорошния си противник император Валент разрешение да се заселят в Долна Мизия и Мала Скития. Преминаването на Дунав трае дни и нощи. Опитите на римските власти да преброят новодошлите са безуспешни, тъй като местната администрация се опитва само да извлече лична полза и да се облагодетелства за сметка на новодошлите. Изнудвани, ограбвани, мамени, продавани в робство, вестготите въстават. Техен водач сега е Фритигерн. Обединени заедно с другите свои сънародници, заселени по-рано като роби, колони и федерати, те бързо стават господари на земите между Дунав и Стара планина. Набезите им за храна и провизии се пренасят в съседните провинции и застрашават дори околностите на Константинопол2.

По това време Валент се намира в Мала Азия, където воюва против персите. Първоначално той подценява вестготската заплаха. Едва на 30 май 378 г., след като се убеждава, че местните войски няма да се справят с бунта, императорът напуска Антиохия, където се намира Главната квартира, и начело на 30–40-хилядна елитна армия поема към Константинопол. Пристигнал в столицата, Валент изпраща авангарда си към Адрианопол. Победата над един изолиран вестготски отряд, който плячкосвал досами града, му дава измамна самоувереност, подхранвана впрочем и от неверните сведения на разузнаването му, според което числеността на противника не надвишава 10 000 души.

В началото на август, когато цялата армия на Валент вече е на лагер пред стените на Адрианопол, при него се явява пратеничество от страна на Фритигерн с молба за мир. Предложението е отхвърлено с надменност, но вестготите печелят ценно време, което им дава възможност да концентрират всички свои отряди, пръснати дотогава за грабеж. В техния лагер, разположен на около 20 километра от града, незабелязано от римляните пристига и един могъщ съюзник – остготско-аланската конница. Неточната преценка за силите на противника и неправилната интерпретация на мирните предложения изиграват лоша шега на Валент. Той обаче допуска и фатална стратегическа грешка. Вместо да дочака легионите на Западната римска империя, които под командването на племенника му Грациан бързат на помощ и вече са при Кастра Мартис (Кула), Валент решава да започне битката само със собствените си сили3.

Рано сутринта на 9 август е дадена заповед за тръгване. Хазната и отличията на императорското достойнство са оставени в Адрианопол заедно с членовете на императорския съвет, а обозът и багажът са настанени близо до стените на града под достатъчна войскова охрана. Легионите тръгват на зазоряване. След изнурителен поход под палещото слънце към два часа след обяд римляните достигат подстъпите на вестготския лагер – укрепление, съставено от подредени в кръг коли, което по-късно ще намери широко приложение в европейската военна история под името „вагенбург“.

Римските пълководци строяват войската, която вече показва явни признаци на умора. Първо е изнесено напред дясното крило на конницата. По-голямата част от пехотата е оставена в негова поддръжка. Лявото крило на конницата, дотогава разтегнато по пътя, е събрано с усилие. Докато то все още се разгръща, Фритигерн отново използва тактическия прийом с предложение за мирни преговори. Недоволен от ниския ранг на пратеничеството, Валент го отпраща с желание за по-високопоставени представители на противника. Той обаче не ги дочаква. В този момент битката при Адрианопол започва4.

Напълно неочаквано римляните са атакувани от остготско-аланската конница, за чието присъствие Валент и неговите пълководци дори не подозират. С устремно обходно движение тя обхваща дясното крило на римляните и нарушава непоправимо бойния им строй. После част от конницата се оттегля и повтаря същата тактика на левия римски фланг. Междувременно вестготската пехота излиза от лагера и атакува във фронт. Римската кавалерия на двата фланга се огъва и отстъпва, като увлича със себе си и резервните части. Основното ядро на римската войска заедно с императора е хванато като в клещи. Оттук насетне битката заприличва по-скоро на масово клане.

Битката при Адрианопол е подробно описана от Амиан Марцелин, най-значителният римски историк след Тацит.

Роден през 330 г. в Антиохия във видно гръцко семейство, типичен представител на провинциалната аристокрация, той още от млад постъпва на служба във войската и участва в различни походи при императорите Констанций и Юлиан. Заради военния си опит Амиан Марцелин с основание може да се приеме и за компетентен военен историк. През 363 г. той се завръща в родния си град, а веднага след битката при Адрианопол се преселва в Рим. Умира около 400 г. като езичник, без да приеме новата християнска религия. В наследство оставя една римска история в 31 книги, в която важно място заемат събитията, на които е бил съвременник.

Ето как Амиан Марцелин е описал заключителната фаза от битката при Адрианопол:

„Когато от всички страни започнали да размахват оръжия и да хвърлят стрели, а Белона (римска богиня на войната), озверена повече от всеки друг път, надувала злокобните тръби за гибел на римляните, нашите отстъпили, но при взаимния ободрителен вик се спрели. Подобно на пожар сражението се усилвало и изпълвало със страх войниците, някои от които се търкаляли, вече пронизани от хвърлените копия и стрели. След това бойните редове се вплели като носове на бойни кораби и блъскайки се взаимно, се люшкали ту напред, ту назад, подобно на вълни.

Лявото крило се доближило чак до самите коли и щяло да напредне отвъд тях, ако някой би му дошъл на помощ. Но изоставено от останалата конница и под натиска на многочисления неприятел, то било притиснато и отхвърлено сякаш от срутване на огромен насип. Тогава, незащитени, пехотните войски се озовали в такъв сгъстен строй, че трудно някой можел да извади меча си или да издърпа ръката си назад. Небето не могло вече да се вижда от облаците прах и отеквало от страхотните викове. Ето защо стрелите и копията, които отвред носели смърт, попадали в целта, тъй като не могли нито да бъдат забелязани предварително, нито пък да бъдат избягнати. Но когато огромните варварски маси се втурнали да унищожават и конете, и хората, и никъде не могло да се отвори място, за да се оттеглят наблъсканите една до друга кохорти, пък и струпването им по-натясно ги лишавало от възможността да излязат извън сражението, тогава нашите войници грабнали с пълно презрение към смъртта мечовете си в ръце и избивали всичко, което им се изпречвало насреща. И взаимните удари със секири от едната и от другата страна разбивали шлемове и ризници. Можело да се види как гордият и разярен варварин с прерязани подколенни жили, с отрязана от меч десница или пък с пронизани гърди свивал бузите си, за да нададе последен вик, и как пред прага на смъртта извръщал свирепия си поглед. Полетата се изпълнили с труповете на взаимно унищожаващите се бойци, които се поваляли на земята, и стенанията на умиращите и тежкоранените навявали голям страх. В тая толкова голяма бъркотия пехотинците, изтощени от умора и напрежение, не разполагали вече нито с телесни, нито с душевни сили, за да обсъдят какво трябва да направят. При това и копията на повечето от тях били изпочупени от постоянните удари. Ето защо само с извадените си мечове те се втурнали всред най-гъстите неприятелски отделения, без да се грижат за живота си, като виждали, че им е отнета всяка друга възможност да излязат от това положение. И понеже краката им се плъзгали по покритата с потоци кръв земя, те полагали всички усилия да не загинат, без да си отмъстят: дотолкова силни духом те отивали срещу напиращия неприятел, че някои загивали и от оръжието на собствените си другари. Най-сетне всичко потънало в черна кръв и накъдето и да се обърнел погледът, виждали се само купища убити, чиито бездушни трупове били тъпкани безпощадно. А слънцето, което вече било отминало Лъва (съзвездието „Лъв“) и отивало към жилището на небесната Девица (съзвездието „Дева“), стояло високо и жарело римляните, които били изтощени от глад и изнемощели от жажда, а също така и обременени от тежките си оръжия. При неудържимия натиск на варварските маси нашите редици най-сетне се огънали и безредно, кой накъдето могъл, се обърнали в бягство – единствена възможност за спасение, която имали в крайното си нещастие“5.

Военните последици от битката при Адрианопол са впечатляващи. Римляните са напълно разбити. За няколко часа са унищожени 2/3 от войските на Валент. Самият той намира смъртта си в една вила, обкръжена и опожарена от готите. На бойното поле остават 35 трибуни и много други по-нисши военачалници. Само падането на нощта спасява армията на Източната римска империя от поголовно унищожение. Приложената тук за пръв път тактика на светкавична конна атака намира широко приложение във военната история на континента. Приема се също, че от Адрианопол през 378 г. започва хилядогодишната история на европейското рицарство6.

Политическите последици от битката обаче далеч надхвърлят нейните военни измерения. Тя бележи поврат във взаимоотношенията между римляните и „варварските“ народи, които напират по рейнско-дунавския лимес. Вестготите са приети със статута на федерати на територията на империята, но като съчетават правото на поданство с вътрешна автономия. Това е своеобразна интеграция, макар и основана не толкова на силата на договора, колкото на правото на меча. В продължение на две десетилетия – като врагове или като съюзници – вестготите стават господари на Балканския полуостров. Тук, в днешните български земи, те правят решителна крачка в политическо си развитие, като се консолидират около кралската власт, олицетворявана от нейния първи представител Аларих. В самия край на столетието той повежда своите поданици към Рим, като пренася и налага в Западната римска империя създадения по българските земи модел на политически взаимоотношения. Неговата същност не се изчерпва с разрушенията, каквито има при всяка военна кампания, била тя средновековна или съвременна, а представлява своеобразна интеграция, макар и със суровите средства на епохата.

Така се ражда християнска Европа7. Поредицата от събития, започнала с битката при Адрианопол, прави разгорелите се напоследък спорове за „стара“ и „нова“ Европа напълно неуместни. Има една Европа и нейната история всъщност започва от българските земи.

Бележки:

1Bierbauer, V. I Goti dal I al IV secolo. - I Goti. Milano, 1994, pp. 22-109; 2 История на България. Т. 1. С., 1979, с. 297–299, 382–385; Елдъров, С. Готската следа и визитката на готите. – В: Готите и старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи. С., 2003, с. 26–37; 3Латински извори за българската история. Т. 1. С., 1958, с. 176–180; 4 Пак там, с. 181–182; 5Пак там, с. 183–184; 6Wolfram, H. Die Goten. Munchen, 2001, s. 134–137; Волфрам, Х. Готите на територията на днешна България. – В: Готите и старогерманското културно-историческо присъствие..., с. 26–33; 7Милев, Р. Вулфила, Аларих I и Теодерих Велики – строители на Европа. – В: Готите и старогерманското културно-историческо присъствие..., с. 9–14.

Оригинална статия

Редактирано 11, 2006 от Bathory

[Last roman]

хубава статия, но великото преселение на народите започва два века по-рано - това са нашествията на квадите и маркоманите...

[КГ125]

Много добра статия, наистина.