Елена Бенчевa (монахиня Евпраксия)

[ISTORIK]

На малцина е известно, че един от преписите на Паисиевата история е направен от жена – това е Елена Бенчева с монашеското име Евпраксия.

Родена през 1716 г. в Сопот, тя е дъщеря на Тодор и Малина Бенчеви – род, в който се раждат редица родолюбиви българи. Седемнайсетгодишна, през 1732 г. заминава за Киев, където през 1736 г. завършва Епархийското девическо училище.

От есента на същата година, завърнала се в родината и донесла от Русия редица богословски книги и художествена литература, тя започва своята будителска дейност в килийното училище към Девическия манастир в Сопот – дейност, която извършва с родолюбиво съзнание “в ползу роду“. Натрупала голяма култура, широки познания по богословие и естествени науки, тя разчупва канона на обучение, променя училищната програма, въвежда нови дисциплини, съобразени с характера на времето. Същевременно развива и книжовна дейност: превежда от руски език житиета на светии, преписва богослужебни книги, молитвеници и др. Будителската й дейност е свързана и с факта, че със свои финансови средства и с такива на манастира, изпраща в Киев и поема издръжката за образование на бъдещата монахиня Замфира, която в продължение на 50 години следва пътя на своята учителка и благодетелка.

През 1755 г. монахиня Евпраксия е избрана за игуменка на манастира и такава остава до смъртта си през 1806 г.

Спомените за нея говорят, че тя е била човек не само отговорно следваща християнските и църковни канони, но и широко скроена личност, отворена и към светския живот, помагаща на своите възпитанички да получат знания и умения, нужни им за ежедневния бит като съпруги и майки.

През 1803 г., в края на жизнения си път, тя оставя една приписка – “Метохское сказание“, намерена от свещеник Иван Шивачев в книгата “Евангелия чтомия на светий и велики четверток“, през 1964 г., когато е изпратен в Сопотския девически манастир за проверка на богослужебните книги в уредения музей там.

В тази приписка, която е същевременно и нейна автобиография-изповед, тя казва: “През лето 1768 тук прииде Хилендарский монах отец Паисий що бе создал История славяноболгарская и аз преписах сия книга за ползуване и разпространение.

Сия книга показася дело полезно през най-трудное время от тежкое агарянское иго....“.

За съжаление преписът на монахиня Евпраксия на Паисиевата история не е намерен, така както не са намерени и други такива, но това не омаловажава тази приписка и казаното в нея. Най-вероятно преписът е изгорял през тежките кърджалийски нападения там или при опожаряването на Сопот през 1877 г. Фактически той се явява втори след този на Софроний Врачански.

В края на своя жизнен път обаче едно духовно лице, изправено пред Бог, живеещо с равносметката на своите дни, не би излъгало. Приписката, на която свещеник Иван Шивачев е направил фотокопие, според мен е автентична. По-скоро тя е финалната дума на човек, живял с мисъл за другите, с християнския и родолюбив повик да служи на ближния и на рода си. И с дълбокото убеждение, че “Памяти нада“. Това е и заглавието на друга нейна приписка, в която описва книгите, които е донесла от Русия.

Оказва се, че нашата памет като че ли не е много силна. Повече от 40 години след като тази приписка е открита, коментар почти няма. Свещеник Иван Шивачев разказва подробно за живота и книжовната дейност на монахиня Евпраксия в своята двутомна и непубликувана книга “Сопот. История на града до Освобождението. Историческо изследване“. Машинописният екземпляр на книгата, работена явно много добросъвестно, се намира в неговия личен фонд, съхраняващ се в Държавния архив в гр. Пловдив1. Фондът е съставен и описан през 1970 г., същата, през която свещеникът умира. От тогава до 1985 г. Цочо Петров прави четири публикации (1970, 1972, 1975 и 1986 г.), свързани с този препис на Паисиевата история. След това този факт е отбелязан в енциклопедията “Българска възрожденска интелигенция“.

Не само съдбата на Елена Бенчева, но и тази на редица други монахини, просветителки, учителки - говори за будителската им роля в онази неповторена за сега в нашата история взривна епоха на родолюбивия български дух, каквато е нашето Възраждане. Говори за факта, че българката със свои сили и възможности участва в едно движение на духа, довело до укрепване на нашата идентичност и до възраждането ни.

"Литературен вестник"

http://slovo.bg/litvestnik/index.php