Самооценката на българите е „шестица” за квалификация и „тройка” за заплащане

[ISTORIK]

Самооценката на българите е „шестица" за квалификация и „тройка" за заплащане.

Представата «Акъл и образование си имам, пари ми дай» е силно вкоренена и широко разпространена

Марчела Абрашева, „Галъп интернешънъл", специално за в-к "Класа"

Българите масово смятат, че са достатъчно квалифицирани за работатата си и че по принцип страната ни е място на много добре обучени и умеещи, но ниско заплатени хора. Това сочат данните на ББСС „Галъп интернешънъл" от специалното социологическо проучване по темата, проведено по поръчка на в. „Класа". Цели 88% от работещите у нас (независимо какво работят) са на мнение, че са напълно компетентни да вършат това, за което вземат заплата. Нещо повече, почти три-четвърти са убедени, че могат да работят и далеч по-квалифицирана работа стига само някой да им я предложи. Като цяло едва 20% поставят под съмнение високата квалификация на нас, българите, като цяло. С мнозинство от 58% надделява мнението, че сме високо дисциплинирана и много квалифицирана трудова нация. Оценките за нивото на заплати са точно обратните. Малко над половината от работещите у нас (54%) не са доволни от заплащането си, срещу 39%, които са. Естественото ни очакване беше удовлетвореността от заплатата да зависи главно от това дали тя е под, около или над средната у нас в момента. Картината обаче е доста по-сложна. Преди всичко главната разделителна линия е частен срещу държавен сектор. Ако трябва да опишем усреднения социологически портрет на държавния служител, то следва да си представим горе-долу следното : - Средна възраст над 45 години: на практика над половината от сега работещите държавна работа са над 40 години, според данните - Образование: преобладаващо висше или полувисше - В 60% от случаите – жена- В над 50% от случаите – живее в село или малък град / не областен център/ - Деклариран личен среден доход : около 390 лв. Типичният работещ в частния сектор изглежда доста различно: той/тя в повече от половината случаи е под 40 години, живее или поне работи в големите градове и столицата, едва всеки пети е с по-високо от средно образование /немалко имат и само основно/ и твърди, че средно взима около 523 лв. И държавно, и частно работещите са почти еднакво недоволни от парите, които вземат. И двата лагера обаче твърдят в мнозинството си, че иначе са доволни от работата си , тя им е интересна / !?/, и, общо взето, е под това, което умеят. Основната и много важна разлика е в мотивацията и желанието за промяна. Недоволните от парите си в частния сектор биха потърсили друга работа, която ги устройва, докато тези в държавния в огромното си мнозинство не биха помръднали от заемания щат дори с пистолет на гърба. Простичко казано, двете по-млади работещи поколения на България са склонни да отидат сами до по-добрата заплата, докато двете по-възрастни поколения чакат добрата заплата сама да дойде до тях. Да я осигури общината, правителството, Европа или някой друг. Нали имат диплома, значи заслужават. Едва 7% от работещите в държавния сектор биха си потърсили друга работа – сред трудещите се в частния този процент е около 18%. Малко над 40% от работещите в частни фирми биха започнали работа в населено място, различно от това, в което в момента живеят. Сред държавните служители работа в близък град или село допуска едва всеки пети, и то при много условия. Въпреки това изследването установи един наистина много важен за икономиката и обществото ни резултат: нараснало е бързо желанието за вътрешна трудова мобилност сред всички работещи. Ако искат да намерят подходящи служители, работодателите ще трябва да калкулират трайно в заплатите и наема, и пътуването, и цялата цена на високомобилен служител и издръжката на неговото семейство. Така както това се прави в развитите страни, към които уж и ние принадлежим вече. Установената от десетилетия социализъм дефиниция на заплата: джобни пари за храна и развлечения, които се дават на човек, който има държавно жилище, почти безплатен транспорт и отопление, съвсем безплатно образование и здравни услуги е вече окончателно в историята. Най-доброто, което може да бъде направено на пазара на труда, е той да бъде либерализиран, за да бъде улеснено максимално и гъвкавото работно време (почасова работа) , и работата за повече от един работодател. Почти всеки втори от работещите (46%) заявява, че би работил на повече от едно работно място – по европейски висок процент! Много малка част от тези хора имат условия и възможност да го направят сега.Ако успеят, има шанс да се сближат скоро и оценките на работещите и работодателите за това квалифицирани ли са у нас хората или не. Сега убеждението на мнозинството работещи, че акъл и умения за високо платена работа си имат, само пари да им дадат, е в силно противоречие с публично огласяваните притеснения на всички възможни работодателски организации, асоциации и конфедерации, че подготвени хора няма. Не само за мениджърски и свързани с високите технологии позиции, но и за не толкова квалифицирана работа в строителството и услугите. Проблемът явно е в критериите за квалифицираност. Колкото по-бързо позволим пазарът да постави реални критерии за типа умения, които се заплащат високо, толкова по-бързо ще излезем от сегашната двойна масова илюзия: че много можем и че сме много евтини.

Изследването е проведено в периода 1-10 март, национално представително е и обхваща 1010 избиратели чрез пряко интервю по домовете. Един процент от извадката отговаря на 58 хиляди души, максималното стандартно статистическо отклонение при 50-процентните дялове е ±3%. Методиката е сравнима с всички ежемесечни редовни сондажи на „Галъп интернешънъл" в България от 1992 година.

Редактирано Март 31, 2008 от ISTORIK