Българска история - Въпроси и Отговори

[Р. Теодосиев]

Името на темата е "Българска история - Въпроси и Отговори" и е в раздел Българска История.

Ако искате направете друга тема в Обща история и там задавайте въпроси от световната история.

[Galahad]

Светата ракла се споменава във връзка с бълг. история. Там е бил положен Сиктаки, след като храбро, но безуспешно се е опитал да прогони войските на Симеон опустошаващи околностите на Цариград.

Второто събитие пак е свързано със Симеон - преди да излезе да преговаря със Симеон, Роман Лакапин заедно с патр. Николай влезли във Влахернския храм и взели от кивота Богородичния омофор. Роман се наметнал с омофора и така отишъл на срещата със Симеон. Понякога и самия храм е бил наричан "Св. Ракла". Нещо като софийския митрополитски храм "Св. Неделя", който запади мощите на Милутин е бил наричан и "Св. Крал".

[T.Jonchev]

Добре, така е. "Светата ракла" е църква в църквата "Св.Мария Влахернска".

[Galahad]

Цар Калоян изпратил 2 момчета да учат в Рим (има и друга версия защо е пратен единия, но може да е грешка). Архиепископ Василий споменава в писмо до папата чий синове са. Единия е син на свещенник. Какво е работел бащата на другия?

[T.Jonchev]

Към момента на писмото - очакващ признание Bulgarorum et Blachorum imperator..

[Galahad]

Да, владетел.

Исках да избегна доста спортана част от темата кой точно е самия татко, затова поставих въпроса за професията. След като описва церемонията по коронацията и помазването - своето, на царя и епископите Василий споменава, че по повеля на dominis imperatoris изпращав 2 момчета. Едното било син на презвитер Константин, а другото на regis.

Макар в бълг. превод и двете да са дадени като "царя", второто може да означава както "владетеля", така и "краля". Има и едно сведение, че Калоян пратил сина си да бъде коронясан, но може и да е грешка, тъй като унг. крал искал да бъде коронясан синът му и с това папата го притискал да е по сговорчив.

[T.Jonchev]

Кой през 6778 св.г. изпраща от България книга като подарък на Киевския митрополит?

[Warlord]

Ми като гледам годината трябва да е Константин-Тих

[Galahad]

Близо е - деспот Яков Светослав. Май беше номоканон.

[T.Jonchev]

Да, Яков Светослав.

[Galahad]

Тъй, аз съм. През 1029г. е бил разкрит заговор за завземане на властта във Византия. В него били замесени сестрата на управляващата императрица Зоя - Теодора и още един нереализирал се престолонаследник. Кой е този престолонаследник ?

Като жокер - въпроса е по раздела.

[T.Jonchev]

Иван Владиславовият син - Пресиян (Персиян, Прусиан) II.

[Galahad]

Да, синът на цар Иван Владислав - Phrusin. Преврата не успял, той бил замонашен и ослепен, а майка му изгонена от двореца (миниатюрата я има в темата за бълг. царици. Един неуспешен опит да се постигне Симеонова България, но с други средства

[T.Jonchev]

Пак аз? Имам вече усещането, че с Галахад си играем домашен белот.

Последно: кой е първият от специалистите, допуснал че българската циклова година има 10, а не 12 месеца?

[T.Jonchev]

Геза Фехер - в една от ранните си статии за българите.

[Warlord]

Пак аз? Имам вече усещането, че с Галахад си играем домашен белот.

А вече като гледам сам си редиш пасианс

Шегувам се , извинения за дългото отсъствие, обещавам да съм по-активен в играта занапред. Пак си ти.

[T.Jonchev]

Не, Warlord, стига ми толкова. Играта не е пусната заради домашен белот и пасианси. Ние с Галахад фактически я блокираме . Нека друг да зададе въпрос.

[Warlord]

Еми като нема ентусиасти аз ще задам - На кой бележит български полковник принадлежат думите:

"Празна раница не пази граница"

[КГ125]

Борис Дрангов?

[Warlord]

KG125, появата ти беше неочаквана, исках да позатрудня Галахад и Йончев с тоя въпрос, но не стана... давай (ама в същия дух)

Редактирано Декември 4, 2006 от Warlord

[КГ125]

Вай, пардон

Как са наричали на запад старобългарския /"църковнославянския"/ през 19 век?

[Warlord]

Хм, никога не съм се замислял. Може би нещо от сорта на старославянски

[КГ125]

Да кажа ли или още да чакам някой да отговори?

[ISTORIK]

Относно църковнославянския език

Днес Църквата не е пряко преследвана и много хора приемат Свето Кръщение в зряла възраст. Други, които са били кръстени като деца, но не са били възпитавани във вярата, вече като големи хора, започват да проявяват съзнателен интерес. Някои извървяват сложни пътища, като минават през съблазните на източни учения, различни секти, окултизъм и т. н.

И пак се завръщат към Православието, не само защото намират там родовите си духовни корени, но главно, защото намират там истината, която така дълго и болезнено са търсили.

И тук, изведнъж, започва поредица от недоразумения, и тук започва един друг и не по-малко мъчителен път.

Защото много от тези хора, млади и образовани, щом започнат да посещават църковните богослужения, срещат бариера. Тази бариера е езикова.

Погрешно би било да се мисли, че само църковнославянският език е в основата на проблема. Днес, в храмовете, Свещеното Писание, много от молитвите и от проповедите са на чист съвременен български език.

Но ето, че пълната разбираемост, въпреки това, някъде се нарушава.

Ще се опитаме накратко да анализираме това явление.

Какъв всъщност е езикът на Църквата?

Би трябвало най-напред да си дадем сметка, че няма един-единствен църковен език, универсален в Църквата във всички случаи.

Не, но съществуват:

- език на апостолската проповед, сиреч проповедта сред още неприелите вярата. И тук отделно има значение дали аудиторията е от юдеи, или е от езичници. Или пък – от атеисти, ако говорим конкретно за нашето време.

- език на църковната проповед. Това е проповедта сред верните, сред убедените и утвърдените във вярата.

- език на богословието. Той е предназначен предимно за четене. Това е езикът на книги и трактати, който се характеризира с висота на стила (въпреки че някои подменят висотата с изкуствена сложност на изказа).

- език на Свещеното Писание - старозаветен и новозаветен, съответно с различни първоизточници и особености.

- език на молитвата. Това може да е най-интимният, най-съкровеният и личен изказ, строго индивидуален. И всеки запазва своята свобода с какви думи и изрази ще се обърне към Бога, стига да има вярата и дръзновението да го направи. Но освен език на частната молитва, различаваме и език на общата молитва в църковното събрание.

- език на славословието. Това е богослужебният език, който съдържа поетични, библейски, молитвени и богословски елементи. В него се смесват съответно библейската лексика, богословската, поетическата и молитвената.

Значи първата езикова бариера е свързана с това, че много хора, добре образовани в светската област, влизат в Църквата неподготвени за спецификата на нейния изказ. Това не им пречи обаче да имат своите предварителни представи и дори изисквания, често - погрешни. Те директно идват на неделните служби и изведнъж попадат сред песнопения и славословия, без да си дават сметка за многообразието на църковния език, в зависимост от случая, мястото и аудиторията. Те очакват от богослужебния език да бъде за тях и проповед, и разяснение, и молитва.

Вторият езиков проблем идва от онези, на които е поверена просветната мисия на Църквата - свещенство, богослови, учители по вероучение.

Често те проявяват неразбиране точно в обратна посока: тъй като отдавна са се сближили с богослужебния език, с лекота го внасят в проповедта, в свободните разговори, в катехизиса пред аудитория, която още не е готова за това. (Не защото тя е необразована, а тъкмо обратното - защото е много добре образована, но в една лаическа среда, чужда по ценности и по духовна идентичност на Църквата или - даже на християнството изобщо.)

Третата основна езикова бариера се дължи на преводите.

Невинаги българските преводи на църковна литература са достатъчно добри. Те страдат от утвърждаването на една лексика, която невинаги е съвместима с българския език, използван днес. Срещат се неоправдани архаизми, терминологията понякога е утежнена. Има и преводи, които звучат изкуствено и даже наивно, а има и такива, които принизяват езиковата висота на оригиналните текстове, идващи чрез църковнославянския - най-често от гръцки, еврейски и латински. Това се отнася както до Свещеното Писание, така - и до богослужебните и нравоучителните текстове.

Този проблем се отнася в по-малка степен за богословските творения, но затова пък, те се възприемат като тясно специализирана литература и, по този начин, излизат от интересите на широкия кръг читатели.

Всички тези проблеми са свързани с интересната история на формирането на българския език, с динамичните и съдбовни промени, настъпили и настъпващи в него.

Първо, отдалечаването му от старобългарския език и съответно - от църковнославянския език (русифициран старобългарски език; старобългарски език под руска редакция) - като основа на всички славянски езици.

Естествено е такова отдалечаване от общия корен да се наблюдава и при другите славянски езици, още повече, че църковнославянският език никога не е бил разговорен. Но отдалечаването на останалите славянски езици е повече на равнище лексика.

Българският език, всъщност, остава единственият славянски език (ако изключим македонския), който от синтетичен става аналитичен. Това означава, че падежите в него изчезват. Изгубват се също инфинитивът и супинът на глаголите, а определителният член се премества в края на думата като суфикс (наставка).

Не зная точно, по какви причини това се случва. Не бих изключил възможността те да се окажат свързани с определени особености на темперамента, на манталитета и даже - на историческата съдба на българите. Това по-добре могат да обяснят лингвистите.

Сигурно е обаче, че с тези важни промени се променя и самата логика на езика, самият изказ.

Когато става дума за превод от друг, синтетичен език с падежи, самият езиков инструментариум при превода е вече различен.

В същото време, църковнославянският се съхранява като богослужебен език и звучи в храма наред с българския. Но за нас той вече не е така разбираем, както е бил и както днес е за другите славяни, например - руснаците. Причината не е в лексиката, тя лесно се усвоява. Причината е в падежните форми. Затова, днес, българи, владеещи руски или сръбски (по-точно – сърбохърватски), много по-лесно разбират богослужебния език.

Замяната на църковнославянския със съвременен български също не е никак лесна. Все още, не можем да кажем, че са направени достатъчно добри преводи, които да звучат убедително и да са на високото ниво на църковнославянските. Като се имат предвид грамадните инвестиции, които са необходими за тази цел, това едва ли някога ще стане.

Най-полезното и благодатно, и сътоветно - най-трудното разрешение на проблема е да положим усилие и да изучаваме корените на собствения си език; да възстановим езиковата си памет; да усвоим падежната система и да се опитаме да влезем в нейната логика.

Църковнославянският език е определен етап от развоя на Кирило-Методиевия език, затова, когато се говори за църковнославянския език като богослужебен, винаги трябва да се имат предвид неговата история, неговото начало, създаването на първата славянска азбука от светите братя Кирил и Методий, извършването на първите преводи, тяхното разпространение, за да се разбере в какво се състои същността и особеностите на съвременния църковнославянски език, който се използва в богослужението. Относно създаването на първия славянски книжовен език в славистиката съществуват доста неизяснени въпроси, но основното, което е установено, е, че първият книжовен славянски език се свързва с дейността на светите братя Кирил и Методий и то във връзка с тяхната конкретна мисия сред западните славяни, моравските славяни – молбата на моравския княз Ростислав до византийския император да му бъдат изпратени учени мъже, които да проповядват Словото Божие на разбираем за неговите поданици език. Известно е от източниците на светите братя Кирил и Методий и техните жития, че императорът се спира на тях, като хора, които са познавали много добре говоримия (забележете) език на славяните, които са живели в град Солун и неговите околности. Самият император казва: „Вие двамата сте солуняни, а е известно, че всички солуняни говорят чисто по славянски –ето кое е диалектната основа на езика, създаден от светите братя Кирил и Методий с цел да бъде разпространявано християнството и да се извършва богослужение на този език. Значи, диалектната основа е солунският славянобългарски диалект – това е първото, което трябва да се знае. Този солунски диалект – установено е от езиковедите – стои в пряка генетична връзка със съвременните български говори. В него фонетични, морфологични и някои синтактични особености, които съвсем определено го свързват със съвременни говори на територията на България, по-конкретно с т.нар. „рупски говори” в Източните Родопи. Разбира се, през ІХ-ти век тези особености, които са залегнали в основата на Кирило-Методиевия език, са били разпространени в много по-широк ареал. По-късно са настъпили промени в диалектите. В съвременните български диалекти например широкото произношение на т.нар. ятова гласна (бЯл-бЯли) в Югоизточните Родопи е различно от книжовното (бЯл-бЕли) т.нар. променливо Я. В езика на солунските славяни през ІХ-ти век произношението е било само широко Я. Неслучайно в глаголицата, за която се смята, че е първата създадена азбука, има само един буквен знак за означаване както на индоевропейското широко Е, така и на йотуваното А, което говори за широкия характер на тази гласна. Други важни фонетични особености, които разкриват българската диалектна основа на Кирило-Методиевия език, е ШТ, ЖД на мястото на праславянските съчетания тj, дj. Това е характерна особеност на българския език, която не се среща при другите славянски езици и която свързва езика на светите братя Кирил и Методий със съвременните български говори, т.е. говори за българската диалектна основа на този език. В науката съществува вече утвърдено становище, което се заражда през ХІХ-ти век, когато се заражда славистиката, че народностната основа на Кирило-Методиевия език е българска и неслучайно за това много от славистите наричат езика на светите братя Кирил и Методий „старобългарски” – така го наричаме днес и ние по традиция. В другите славянски страни се използва друг термин –старославянски език, но той е синоним на старобългарски, подчертава се общославянския характер на Кирило-Методиевия език. Използва се и терминът църковнославянски за езика на светите братя, но този термин е с по-тясна употреба сред езиковедите, защото подчертава преди всичко църковното значение на Кирило-Методиевия език. Този термин трябва да се разграничава от днешния термин „църковнославянски език”, който предполага преди всичко езика на съвременните печатни богослужебни книги. Но, като термин, църковнославянския език се използва и за обозначаване език е на светите братя Кирил и Методий. Употребяват се и някои други термини – общославянски, славянски, древнославянски и прочие. Независимо от тази разнообразна терминология, днес сред славистите единодушно е утвърдено становището, че народностната, диалектната основа на Кирило-Методиевия език е солунския славянобългарски говор, който се свързва генетически със съвременните български говори.

Веднъж създаден, този език вече се разпространява сред славянските страни. Знаем за неуспеха на моравската мисия и трагичните обстоятелства, довели до това. Кирило-Методиевите ученици са прогонени след смъртта на св.Методий. Делото на светите братя се продължава от непосредствените техни ученици – св. Климент Охридски, св. Наум, св.Сава, св. Горазд, св.Ангеларий, св.Константин Преславски и други неизвестни автори, които развиват нормите и правилата на този книжовен език. Размножават се създадени вече текстове, правят се нови преводи, създават се и нови произведения. Този език, който ние наричаме старобългарски, се разпространява в Русия, в Сърбия и други страни. Този език обслужва преди всичко нуждите на богослужението – той е богослужебен, както е и език на църковната книжнина, на тълкувания на Свещеното Писание, на проповеди. През това време обаче – ІХ-Х-началото на ХІ век – различията между отделните говорими славянски езици са много по-малки, отколкото днес, затова било на пълно възможно езикът да се използва от различните области говорещи славяни. постепенно обаче говоримите славянски езици се развиват по свои закономерности, различни от закономерностите на книжовния език. Трябва да се прави разлика, когато говорим за историята на книжовния език и когато говорим за историята на говоримите славянски езици – това са два различни пътя с обща основа. Така например за българския език е установено, че вероятно още през ХІІ-ХІІІ век настъпва една много съществена промяна, а именно: този синтетичен характер на езика, който е бил характерен за ІХ-Х-ХІ век, постепенно започва да се променя и езикът става аналитичен, тоест голяма част от падежните форми престават да се употребяват и се заменят с предлози и общи падежни форми. Пред ХІV век вече имаме една много голяма разлика между книжовния език, който е много по-консервативен и в много по-малка степен се влияе от развоя на говоримия език. През ХІV век вече езикът на светите братя Кирил и Методий става неразбираем. Това става една от причините да бъде направена реформа на книжовния език. основната причина е преди всичко литургическа, защото настъпват доста съществени изменения в богослужението. Въвежда се т.нар Ерусалимски устав –от ХІІІ век на гръцка почва, а от ХІV век – на славянска. това предполага реформи на богослужебните книги, въвеждане на нови текстове, редактиране на стари. Успоредно с тази реформа обаче възниква и необходимостта от кодифициране на правилата на книжовния език. Въвеждат се определени единни норми.

Целта на реформата на св.Патриарх Евтимий преди всичко е да въведе общи за всички правила и норми. Тези правила в определени случаи са по-архаични. Св.патриарх Евтимий се връща в някои моменти към много по-архаичния етап от развоя на езика. Например двойнственото число, което е характерно за говоримия език от периода ІХ-ХІ век и което постепенно е заменено от множественото число, е възстановено от св.патриарх Евтимий (макар че и днес имаме петрифицирани форми на двойнственото число – очи, уши), въпреки, че то не съществува в говоримия език. ето едно връщане към древността, въпреки че противоречи на говоримия език и това се въвежда като книжовна норма. Същото е с някои правописни правила, като употреба на ерове, носовки. Така че езикът на св.патриарх Евтимий до голяма степен е изкуствен, т.е. той въвежда книжовни правила и норми, които не са характерни за говоримия език.

реформата на св.патриарх Евтимий не е направила езика по-разбираем за хората, напротив – усложнила е възприемането на този език. Но заслугата на св. патриарх Евтимий е, че е въвел правила и ред в употребата на старобългарския книжовен език. От друга страна, когато се изпълняват песнопения по време на богослужението, трябва да се има предвид, че, промени ли се езикът, основата, езиковата база, трябва да се промени изцяло и музикалната традиция, всичко трябва да се промени. Защото текст и музика в църковните песнопения по време на църковната служба са органически свързани.Не можем да си представим изпълнението по същия начин на текст, адаптиран на новобългарски език, със същата византийска традиционна мелодия. Трябва по същия начин да се реформира и самата мелодия. Това, според мен, е неоправдано.

Реформата на св. патриарх Евтимий е само един от етапите на развитие на Кирило-Методиевия език.

Църковнославянският език, който ние употребяваме, продължава да се кодифицира и днес, но на руска почва. В него са съхранени лексикални и синтактични особености от езика на светите братя Кирил и Методий, на първите старобългарски преводи. Фонетиката обаче е руска. Това е разликата между църковнославянския и старобългарския език – в произношението, правописа. Но същината остава. Тоест това е същият Кирило-Методиев език, минал през етапите на редактиране.

Църковнославянският език е богослужебният език на всички славяни. Той е много по - богат от съвременния български език и отразява състоянието на света и на нашата вяра от времена, в които като че ли сме били по - близо до Господа.

[КГ125]

ЧУдесен текст, не ги знаех тези неща за езика