Знанието не ни прави нито по-добри, нито - по-щастливи

[newbie]

Здравейте!

Интересно ми е как бихте коментирали изказването на Хайнрих фон Клайст: "Знанието не ни прави нито по-добри, нито - по-щастливи."?

Редактирано Август 19, 2009 от ISTORIK

[Lion Queen]

Ми много лоши хора знаят как трябва да постъпва добрия човек, но правят точно обратното Много нещастни хора знаят какво прави човека щастлив (любов, близост, яхта и къща на бахамите хехех) но просто не го притежават!

[xyz]

Здравейте.

Интересно ми е как бихте коментирали изказването на Хайнрих фон Клайст: "знанието не ни прави по-добри, нито по щастливи" ?

В съвременна интерпретация това може да се каже: "Google не е нито религиозен сайт, нито порно сайт" .

Ама да знаете, че това го написах само за майтап и не влагам абсолютно никакви намеци.

[jvess]

Ами прав си е човека!

Човек си е или добър или ... не чак толкова добър и това, че знае повече или по-малко не променя този факт, а относно щастието - това, че знаеш много .. не само, че не те прави по-щастлив, а може да те направи и по-нещастен, поради факта, че колкото повече научаваш разбираш колко много още не знаеш...

[Stalker]

Здравейте.

Интересно ми е как бихте коментирали изказването на Хайнрих фон Клайст: "знанието не ни прави по-добри, нито по щастливи" ?

Ами то още в библията е казано: "Трупането на знания трупа и печал"

[Тони Петкова]

Готова съм да поспоря с първата част на твърдението, но има едно голямо НО ! ... твърде зависи от човека и от типа знание, ако си говорим за знанието от философски аспект, а не от гледна точка на битовизми, не знам не мисля, че може да те прави лош, или по-лош ... но определено има повече нещастие, повече асоциализиране, повече стремеж да живееш на остров (не Малдиви), а на самотен остров ... аз примерно това искам .... сложно е за обяснение, но в знанието има доста печал, това да "прогледнеш" и да видиш себеподобните си е истинско разочерование .... следва едно капсуловане и ориентиране навътре към самия себе си, а не към хората и обществото, както е обикновено ...

хммм, да успех на всички е това начинание ...

[fixxxsers]

Не знам дали има такава статистика, но съм сигурен, че най- много самоубийства и опити за такива има сред философи и психолози. Защо това е така- може да се поразсъждава.

[Р. Теодосиев]

Всичко е индивидуално..., ако се тръгне от самото начало може да цитираме светото писание:

"Блажени са невежите" - и ето отговора на въпроса ти...обратното твърдение е: "знанието не ни прави по-добри, нито по щастливи"

Ще дам един пример, който се даде преди доста време Frujin Assen в темата: Колко струва човешкият живот?

Ще ви дам следния пример през 50 те при проучване в нигерия (преди тия да имат средства за комуникация телевизия радио и т.н.) хората са заявявали че се чувстват щастливи.Можели са да постигнат всичко което искат.

След десетилетия когато вече имат и тв и радио,че и интернет те вече казват че са нещастни.Не защото животът им е тръгнал на по зле а просто защото са разбрали че има хора които живеят по добре от тях.Самият факт че има някой над теб вече те прави нещастен.

По добре не мога да го напиша аз

[П. Теодосиев]

„Мечтател е този, който вижда пътя на лунна светлина, а проклятието му е да вижда залеза преди другите” - тук е събрана цялата мъдрост на знанието и страданието, което носи то...

[Panzergrenadier]

Като вземем предвид, как приключва живота си Хайнрих фон Клайст, не би трябвало да се задълбочаваме в казаното от него.

Писателят и болната му любовница решават да се самоубият. Решението е на любовницата му. Клайст бил потресен и възхитен от нейната „оферта”. Влюбените наели стая в хотел край Потсдам, оставили предсмъртни писма, излезли да се разходят в гората, където Хайнрих прострелял любимата си в сърцето, след което си пуснал куршум в гърлото.

Трябва да е бил много богат от знания и мъдрост и в един момент да реши, че те го правят нещастен и то до такава степен, че да приключи със себе си.

По-скоро ми допада казаното от друг писател, негов сънародник и съвременник- Фридрих Ницше - "ценността на живота е единствената безусловна ценност и тя съвпада с равнището на "волята за власт".

[Incorrectus]

на самотен остров ... аз примерно това искам...

Това и другото, което пишете, няма общо със знанието, а с нагласите и др. неща. Очевидно сте умен интроверт (виждам, че сте жена, но думата интроверт не се употребява в женски род).

[Lion Queen]

Не знам дали има такава статистика, но съм сигурен, че най- много самоубийства и опити за такива има сред философи и психолози. Защо това е така- може да се поразсъждава.

аЙДЕ сега... Това за философите не е вярно - в историята на философията има следната тенденция - любомъдрите доживяват все дълбоки старини, като изключим мъдреци като Ницше - починал от сифилис, мъдрецът Сократ (той не че не е бил вече на възраст) - осъден на смърт., някои философи загинали в името на познанието - като Бъркли, който се простудил, докато замразявал пилета и Декарт, който настинал при среща с кралицата...!

Психолозите са друга работа. За тях знаем, че по принцип тръгват към психологията, защото решават вътрешен конфликт

Не може да си сигурен, че има самоубийства сред философите...всъщност напротив - философите обикновено издеянват най-дълго, поради способността си да се адаптират към ситуацията. В съвременния свят има много "псевдофилософи", но онези които са оставили следа, доживяват и дълбоки старини

Много по-лабилни са хората на изкуството! Защото философите са хора на разума - тях специално ги обучават да мислят рационално :smokeing: Тъй, че да не правим погрешни заключения.

[lubomir_yonchev]

Соловьов - 47г.

Шилер - 46г.

Спиноза и Чехов - 44г. ( + Ницше )

Киркегор - 42г.

Паскал - 39г.

Пушкин - 37г.

Байрон - 36г.

Шели - 30г.

Новалис - 29г.

Лермонтов - 27г.

Със сигурност има мн други знайни и незнайни войни...

Факт е, че сички тия сладури ( за Ницше, Спиноза, Киркегор и Паскал мо'о да говора с не малка сигурност, имайки у пред вид наличната им биография ) са били не малко намръщени през голема част от съзнателния си живот..., причини за т'ва секи у форума, вервам, ше си измисли много и секи ша а прав, доколкото не обича неудоволствието идещо от думичките "Абе-е-е-е, май не съм прав..., нещо съм се объркал..."...

Иначе, за т'ва к'во ни прай знанието...

Откриваш, че знанието не води, като естествено следствие от придобиването му, до твоето облагодетелстване ( освен в много редки случаи, когато не знанието за нещо допринася за твоето щастие и благоденствие, а неговата експлоатация ) и си прайш извода, че нема такава закономерност, която да гласи "Ако знаеш, то ше бъдеш щастлив и добър/Ако всички знаят, то всички ше бъдат щастливи и добри"...Следващата стъпка е да формулираш "извода" си под формата на звучна скоропоговорка и да си я драснеш некъде...

Приложението на знанието не води до "добри" и "полезни" последствия...

Приложението на знанието води до последствия, които ние ( рАзумните ) определяме като "добри" и "полезни", когато ни изнаса и доколкото ни изнаса...

Постигането на чуждото "добро", наред с нащо е немислимо у големи мащаби, т'ва ми го говори мойто разум, който е ограничен и винаги си остаа място за да каже, че мо'о и да не е прав...

Ора, като пича от скоропоговорката, след като са изчели великаните на човешката мисъл - Ницше, Декарт, Бъркли и още една камара други, които са предполага, че са писали и мислили за общото "добро" и методите за неговото постигане са осъзнали, че тия всъщност май не са писали за ничие друго "добро" освен за своето собствено и може би са били наведени на мисълта, че техната основна цел - да "просвещават" е била нек'ва лицемерна маскировка...

Може да е препцувал на ум и да си е рекъл: "Абе такъв акъл кат Блез Паскал, да завърши толкоз окаяно..., постиженията му в областа на математиката и физиката са неоспорими..., но ако оставим това на страна философията му не го е предпазила от психически и физически разпад..."....

Може да е установил, че дрътата му и досадна съседка по никъв начин не се влияе от Кант, а нещо повече, може да е установил, че и "познанието" на Кант по никъв начин не е повлияло нейното съществуване независимо от т'ва за к'во се терзаят философите - дали ша са отдаде първенство на разума или на съществуването...

Та човека, може да знае и Кант и Хегел, медик да е и квантов физик, авантюрист да е и да са занимава с психология през свободното си време, а хобито му да е езотерика..., като влезне у кенефа да чете Екхарт, а сутрин да прай асани докат си прай тоалета...се таа..., вратичката за нещастието ще е винаги отворена, защото естественото състояние на нещата е такова, че всичко се опитва да те изтрие от лицето на Земята, а ти трябва да се "съпротивляваш", съпротивата изисква "работа", работата енергия..., абенето на енергия под формата на работа води до неудоволствие....

Общо взето реалността нема за задача да ни огажда и да ни прай щастливи..., въпреки, че ние сме и го отдали като задължение...

Същото е и с познанието, нема за задача да ни прай ни по-добри, ни по-убави, камо ли да ни принаса нек'ва полза..., ма ние сме си внушили, че требва да стане опакото и са сърдиме, че не са случва...

Живота е ебан, по природа е ебан ( и т'ва е понеже аз го казвам, инак не е) ама винаги има к'во да са намери та а си начешеш мезолимбуса, па ка са кааше у един филм...и с т'ва да завършим...))...треа да дочекаме края на историята..., а са видиме като беззъби старци, на пейчицата, под асмалъко..."Гице, не са заглеждай по младото, ща маана един път зад врато..." и такиа работи...

П. С., който не моо са зарадва на нищо у тоо живот, да не са отчайва - има апчета..., една "полезно" и "добро" за назе следствие от придобиването на познание за заобикалящата ни действителност и неговата "правилна" употреба...

[Incorrectus]

Приложението на знанието не води до "добри" и "полезни" последствия...

Приложението на знанието води до последствия, които ние ( рАзумните ) определяме като "добри" и "полезни", когато ни изнаса и доколкото ни изнаса...

Приложението на знанието води до безчувственост като разтъждествяване с чувствата и съответно до скоропостижна смърт още приживе. Знанието е рационалност, а чувството е ирационалност - несъвместими неща.

Нека някой обоснове каква е ползата от щастието или нещастието. Аз не се наемам.

[lubomir_yonchev]

Приложението на знанието води до безчувственост като разтъждествяване с чувствата и съответно до скоропостижна смърт още приживе.

Молати са, обесни ми к'во ша рече да говори т'ва, че нищо не моо му разбера... Не пущам дребнави заяждания от форумски тип, ще ми са изрично да го упомена..., ма нищо не ми говори т'ва изречение...едно, че съм тъп, второ, че съм мързелив, трето, че комбинацията от първите две ма прай мн труден случай...плийз поясни...

[Last roman]

Нека някой обоснове каква е ползата от щастието или нещастието. Аз не се наемам.

По-скоро липсата на удовлетворение е причина за нещастието. С научаването на повече неща ти осъзнаваш колко много още има да учиш и че никога няма да постигнеш абсолютното знание, съответно се чувстваш нещастен и нищожен.

Най-радостен е човекът, който изобщо не си блъска главата с екзистенциални въпроси, а е ограничил битието си до задоволяване на естествените си физиологични потребности.

[Incorrectus]

Най-радостен е човекът, който изобщо не си блъска главата с екзистенциални въпроси, а е ограничил битието си до задоволяване на естествените си физиологични потребности.

Това е райското състояние - по възможност изобщо да не се мисли.

Молати са, обесни...

Кое по-точно? Много правилно си разбирате! Допълвам, а не опровергавам.

[Skubi]

Здравейте.

Интересно ми е как бихте коментирали изказването на Хайнрих фон Клайст: "знанието не ни прави по-добри, нито по щастливи" ?

Здрасти!

Ами на един ФОН е най удобно да има субекти които да разбират указите, да ги изпълняват и да ползват самостоятелно тоалетната. На един ФОН повече не му трябва. Я.:~)))))))))))))))

[Discovery]

Здравейте всички. Надявам се да сте чували латинската сентенция Scientia potentia est(Знанието е сила). Знанието наистина е най - голямата сила на света и от човека зависи неговото приложение за добро или зло. Чрез него човекът може да разрушава и твори светове. Човечеството ще платща скъпа и прескъпа цена докато не разбере това. От това може би зависи нашата съдба като вид. Един от най-известните примери е яренната енергия. Тя бе използвана за оръжие, изтребило десетки хиляди хора и техни поколения в Хирушима и Нагасаки, и сега заплашващо цялото човечество. Но това не означава че това е единствената гледна точка на която може да се уповаваме. Уравнението обясняващо разпада на атома и връзката между материята и енергията ни разкри един фундаментален факт за вселената, разкрива как във първите мовенти на съществуването й енергията се превръща в материя давайки началото на частиците от които се състоят нашите тела и материята като цяло, а да не говорим за всички други полезни приложения за ядренната енергия днес. От това единственно уравнение, от този единствен факт за света идва живот и смърт. От духовна гледна точка обаче знанието играе много по дълбока и важна роля. Няма нищо по бързо от човешката мисъл. Тя може да ни отведе навсякъде дори до началото и края на самото време. Изучавайки светът около нас и нашата собствен вътрешен свят ние се впускаме в една епична Одисея за отговор на фундаменталните въпроси на човешкото съществуване която трябва и ще ни научат да ценим живота във всички негови разновидности и нашето кратко съществуване във вечността.

Един от най-мъдрите хора съществували някога-Цар Соломон е казал в книгата си "Еклисиаст": "Голяма мъдрост-голямо страдание, и който трупа познание трупа тъга." Соломон е прав защото докоснем ли се веднъж до необятноста на на Вселената, ние за целият си живот ще останем с разбиранито за нашата незначителност и мимолетност в огромните океани от пространство и време в които се опитваме да намерим своето място. "Човекът е като тръстика най-крехкото нещо в света, но човекът е мислеща тръстика"(Блез Паскал). Ние може да сме едни от най - дребните елементи във Вселената но същевременно сме и най-велики, защото сме съзнанието на Вселената. Нашият Разум е едно огледало за Вселената. Нашият живот наитина може и да е кратък. Ние наистина може никога да не обхванем цялото познание. Но докосването даже и на една частица от красотата хармонията и съвършенството на вселената носи неуписуема радост на човешката душа. Това може да промени един човек за цял живот, и един път докоснал се той никога няма да пожелае да се откаже а ще продължи да търси.

[Incorrectus]

Във втората половина от живота някои достигат индивидуалния максимум на възможността да поемат и престават да търсят, а непрекъснато повтарят едно и също.

Други, също във втората половина, също престават да търсят, защото достигат максимума на възможността изобщо да познават. Отказват се заради разбирането, че човекът като крайно и ограничено същество, не може да познае нищо отвъд своя нос.

За младежи е препоръчително да търсят, но когато престанат да търсят, може да разберат, че състоянието на не-търсене е по-естествено, макар и скучно, от състоянието на търсене.

[Discovery]

Ако това е общият случай науката нямаше да е стигнала до нивото на което е сега.

[Incorrectus]

Това са възможностите за индивидуалното търсене. Науката е социализирано (масовизирано) търсене и следователно не се влияе от тези 2 възможности. Нейното търсене ще продължи безкрайно, докато човекът не се изгуби съвсем от погледа на търсещите учени - в микро и в макро света; или докато не се изчерпят ресурсите и не се унищожи прашинката, на която живеем. Защото като социално явление, науката не може да се контролира от човека.

Освен това научното знание не дава удовлетворение, защото подлежи на непрекъснато актуализиране. Всяко нещо подлежи на критика и съществува, само защото не се е намерил някой, който да го опровергае.

[Discovery]

Науката е наистига едно колективно начинание но основните нейни постижения не са плод на това колективно търсене а на отдели личности като Николай Коперник, Исак Нютон, Алберт Аинщайн и други. Ако всички занимаващи се с това търсене стигнат до извода че няма смисъл да продължават защото целта която преследват е недостижима за тях смите зареди продължителноста на живота им, и може би даже продължителноста на живота на човечеството като биологичен вид, то няма да съществува нещо такова като наука. Самото съществуване на закони във Вселената дават граница на знанието като цяло. Разумът стигайки до най - фундаменталните закони управляващи реалноста може да се докосне до всяко явление в света управляващо се от тези закони. Някой биха оспорили това твърдение с тезата че не можем да сме сигурни че зад законите които смятаме за фундаментални не се крият други, и така да съществува едина безкрайна редица от закони върху закони. Дори днес съществува теория която макар и недовършена може да претендира за такава която разглежда реалноста на най-фундаментално ниво и това е теорията на струните. Но не трябв да забравяме че Вселената наистина може да изглежда на нас стоящи върху тази прашинка която наричаме дом като безкрайна. Но тя е имала начало. Момент на сътворение, и следователно начален сбор от фундаментални закони(познати или непознати). А ние наистина може да сме толкова малки че да се чувстваме изгубени в нейната сложност и необятност, но както казах в предишният коментар ние и всички други същества надарени със съзнание и разум пръснати из вселената сме най-незначителният но същевременно най-великият нейн елемент. Що се отнася до удоволствието нима Аинщайн не е изпитал радост и удовлетворение поглеждайки към вселената за първи път през погледа на относителноста и изхвърляйки старата Нютонова картина извън играта? Неговата теория не съществува поради липса на някой който да я опровергае а защото е била доказана множество пъти чрез експерименти. Бъдещите открития могат само да я допълнят но не и да отхвърлят. Критиката е в основата на Науката но Теориите не се градят просто така. Те винаги се изграждат на базата на някакви данни или поне на базата на дадена логическа необходимост

[Incorrectus]

Айнщайн, Нютон и др. учени, не са умирали удовлетворени от знанието, което имат. Всезнаещи има само сред невежите, докато истинските учени се сдобиват с логичен агностицизъм.

Знанието носи трайно щастие, когато се насочва към придобиване на социално значими умения, т.е. когато знанието преследва меркантилни цели.

[Discovery]

Самото осъзнаване че в същноста на реалноста се крие хармония, че във света няма случайни и безмисленни неща а всичко се контролира от някакъв збор от закони които откриваме и осъзнаваме, изпълва душата на един истински учен с дълбоко удовлетворение. Това дълбоко чувство за красота и елегантност дълбоко заложени в тъканта на реалноста е движещата сила на тези личности. Те много добре са знаели че няма да им стигнат и 1000 човешки животи за завършването на цялостната картина на Природата но са продължавали водени от това дълбоко заложено в човешкият разум усещане на удовлетворение от откриването на законите на които се крепи Вселената