Въведение в израелско-палестинския конфликт

[Sham]

Норман Финкелщайн

Встъпление

За да разреши така наречения „еврейски въпрос”, сиреч справянето с реципрочните предизвикателства, каквито представляват преследванията от неевреите или антисемитизма от една страна, и привличането на неевреи или тяхното асимилиране от друга страна, в края на ХІХ век ционисткото движение се стреми да създаде една преобладаващо еврейска, макар и не хомогенна, държава в Палестина (1). След като ционисткото движение успява да стъпи в Палестина посредством издадената от Великобритания декларация Балфур (2), основното препятствие пред реализирането на тази цел представлява местното арабско население. Истината е, че в навечерието на ционистката колонизация по-голямата част от населението на Палестина не е еврейско, а е съставено от мюсюлмани и християни араби (3).

Още от самото начало в основните ционистки среди цари разбирането, че коренното арабско население на Палестина няма да приеме доброволно да бъде лишено от имуществото си и изселено. „Противно на разпространеното мнение, ционизмът не е бил сляп за арабското присъствие в Палестина – твърди Зеев Щернхел. – Ако ционистките интелектуалци и лидери са пренебрегвали арабската дилема, причината за това е била, че те са знаели, че този проблем няма разрешение в рамките на ционисткия начин на мислене… Като цяло и двете страни се познавали добре и осъзнавали, че налагането на ционизма би могло да стане само за сметка на палестинските араби”. Моше Шерток (в последствие Шарет) възмутено отхвърля „илюзорните надежди” на тези, които говорели за „взаимно неразбирателство между нас и арабите относно „общите интереси” и относно „възможността за съюз и мир между два братски народа””. „В историята няма пример, – заявява Давид Бен Гурион, разкривайки накратко сърцевината на проблема – в който един народ отваря портите на своята страна не поради необходимост, а поради това че народът, който иска да дойде, е обяснил своето желание да направи това” (4).

„Трагедията на ционизма – пише Уолтър Лакьор в своята общопризната история– е че той се появява на международната сцена в момент, в който не са останали празни пространства по картата на света”. Това не е съвсем вярно. По-скоро не е било политически уместно да бъдат създадени подобни пространства: изтребването на населението вече е престанало да бъде опция при завоюване (5). В общи линии ционисткото движение можело да избира само между две стратегически опции за постигането на тази цел: така нареченият от Бени Морис „път на Южна Африка” – „установяването на държава на апартейда, със заселническо малцинство, което да властва над голямо, експлоатирано местно мнозинство” – или „чрез прехвърляне” – „би могла да бъде създадена хомогенна еврейска държава или поне държава с преобладаващо еврейско мнозинство посредством преместването или прехвърлянето на всички или повечето от арабите извън територията на Палестина” (6).

Първият етап – „Прехвърлянето”

В първия етап от завземането на Палестина ционисткото движение насочва погледа си към „начина чрез прехвърляне”. Въпреки цялата публична реторика за това, че искат „ да живеят с арабите в условия на единство и взаимна почит и заедно с тях да превърнат общото отечество в процъфтяваща земя” (ХІІ-ти ционистки конгрес, 1921 година), още от рано ционистите са склонни да експулсират арабите. „Идеята за прехвърлянето витаеше сред ционисткото движение още от самото начало – пише Том Сегев. – „Изчезването” на арабите лежеше в сърцевината на ционистката мечта, а също така беше и необходимо условие за нейното съществуване… С малко изключения никой от ционистите не оспорваше привлекателността на насилственото прехвърляне, нито пък неговата моралност”. Въпросът бил да бъде уцелено правилното време за това. Размишлявайки върху опцията с експулсирането през 1930 година, Бен Гурион пише: „Това, което е немислимо в нормалните времена, е възможно в революционните времена; ако и тогава възможността бъде пропусната и това, което е възможно в подобни величави часове не бъде извършено – загубен бива цял един свят” (7).

Целта местното арабско население „да бъде накарано да изчезне” сочи към един същински труизъм, заровен под планина от апологетична ционистка литература: това което пришпорва палестинската опозиция срещу ционизма не е антисемитизма в смисъла на нерационална омраза към евреите, а по-скоро съвсем реалните изгледи за експулсирането на палестинците. „Страхът от териториално изместване и лишаване от имуществена собственост е бил главният двигател на арабския антагонизъм към ционизма” – логично заключава Морис. По сходен начин в своето изследване върху палестинския национализъм Йехошуа Порат пише, че „главният фактор, подхранващ арабския антисемитизъм, не беше омразата към евреите като такива, а противопоставянето на еврейското заселване в Палестина”. След това той обяснява, че макар че първоначално арабите правят разлика между евреи и ционисти, става „неизбежно” противопоставянето на ционистката заселническа дейност да не се превърне в омраза към всички евреи: „С нарастването на имиграцията нараства и идентифицирането на евреите с ционисткото движение… Неционистките и антиционистките фактори стават незначително малцинство и става неимоверно трудно да се направи старата разлика. Неразумно било да се смята, че широките слоеве на арабското население и бунтовно настроената част от него ще продължат да правят подобна разлика” (8).

От зараждането си към края на ХІХ век до разпръснатия с водни струи бунт от 1930 година палестинската съпротива непрестанно се фокусира върху двата зъбеца на ционисткото завоевание: еврейските заселници и еврейските селища (9). Ционистки писатели апологети като Анита Шапира правят разлика между мирната еврейска заселническа дейност и прибягването до сила (10). Всъщност заселническата дейност била сила. „От самото начало ционизмът търси начин за прилагане на сила, за да реализира националните си въжделения – отбелязва Йозеф Горни. – Основно тази сила се изразявала чрез колективната способност за повторното построяване на национален дом в Палестина”. По думите на Бен Гурион посредством заселническата дейност ционисткото движение целяло „да установи един велик еврейски факт в тази страна”, който да е необратим (11). Освен това, заселническата дейност и въоръжената сила в действителност били неразривно свързани, тъй като ционистките заселници търсели „идеалната и перфектна смес между плуга и автомата”. По-късно в своите мемоари Моше Даян отбелязва, че „ние сме поколение от заселници и без бойния шлем и бурето с барут не ще можем да посадим едно дърво или да построим един дом” (12). Ционисткото движение свързва палестинската съпротива срещу еврейската заселническа дейност с всеобщ (и вроден) антисемитизъм – според Бен Гурион еврейските заселници „са убивани просто защото са евреи” – като целта му е да скрие от външния свят и от себе си рационалните и легитимни недоволства на местното население (13). В последвалите кръвопролития роднините, близките и познатите на ционистките мъченици подобно на роднините на днешните палестински мъченици се изпълват с гордост от принесената жертва за националната кауза. „Благодарен съм, че бях жив свидетел на подобно историческо събитие” – възторжено заявява бащата на убит евреин (14).

За ползата на по-нататъшното повествование е важно да се отбележи, че от периода между двете световни войни и в годините след Втората световна война мнението на западната общественост не е било съвсем против прехвърлянето на дадено население като средство (макар и радикално) за разрешаване на етнически конфликти. През средата на тридесетте години френските социалисти и европейската еврейска преса подкрепят прехвърлянето на евреи в Мадагаскар за разрешаването на „еврейския проблем” на Полша (15). Най-известното принудително прехвърляне на население преди Втората световна война е осъществено между Турция и Гърция. Решено чрез Договора от Лозана (1923 г.) и одобрено и наблюдавано от Лигата на нациите, това брутално изселване на повече от 1.5 млн. души в крайна сметка започва да бъде смятано от много от европейските политици за успешен прецедент. В края на 30-те години британците се позовават на него като на модел за разрешаване на конфликта в Палестина. Вдъхновявайки се от демографските експерименти на нацистите в завоюваните от тях територии (около 1.5 млн. поляци и евреи били експулсирани и на тяхно място били заселени стотици хиляди немци), десният ционистки лидер Владимир (Зеев) Жаботински възкликва: „Светът свикна с идеята за масови миграции и като че ли те му допадат. Хитлер, колкото и противен той да е за нас, даде добро име на тази идея пред света”. По време на войната Съветският съюз също провежда кървави депортирания на непокорни малцинствени общности като волжките германци, чеченците ингуши и татарите. В подкрепа към идеята за прехвърлянето левите ционисти изтъкват „позитивния опит” от гръцко-турските и съветските експулсирания. Припомняйки „успеха” (Чърчил) на гръцко-турското принудително прехвърляне, по време на Постдамската конференция (1945 г.) съюзническите сили разрешават експулсирането на около 13 милиона немци от Централна и Източна Европа (около 2 милиона от тях умират в следствие на това ужасяващо насилствено изкореняване). Дори лявата британска работническа партия заляга в своята политическа платформа от 1944 година, че „арабите трябва да бъдат подканени да напуснат” Палестина, както призовава и философът хуманист Бертранд Ръсел, за да сторят място за ционистката заселническа дейност (16).

Всъщност мнозина в просветения Запад започват да гледат на изместването на местното палестинско население като на неизбежен акт на цивилизационния напредък. Отъждествяването на американците с ционистите става лесно, тъй като „социалният ред на ишув (еврейката общност в Палестина) се основавал върху етоса на гранично общество, в което пионерско-заселническия модел диктувал нещата”. За да опише „почти пълното незачитане на арабския случай” от страна на американците към средата на четиридесетте години, един изтъкнат британски лейбъристки член на парламента, Ричард Кросмън, заявява: „В крайна сметка ционизмът просто е опит на европейския евреин да построи своя национален живот върху палестинската почва по един начин, силно наподобяващ на това как американските заселници развили Запада. Така че един американец ще погледне снизходително към еврейския заселник в Палестина и ще гледа на арабите като на туземци, които трябва да отстъпят пред пътя на прогреса”. Изтъквайки контраста между „немарливите” араби и предприемчивите еврейски заселници, които „раздвижвали революционни сили в Близкия изток”, самият Кросмън пропагандира подкрепа към ционизма в името на „социалния прогрес”. Левият либерален американски кандидат президент през 1948 година Хенри Уолъс сравнява ционистката борба в Палестина с „битката на американските колонии от 1776 година – точно както британците подбудиха ирокезите да се сражават с колонистите, така днес те подстрекават арабите” (17).

През 1948 година ционисткото движение успява да се възползва от „революционните времена” на първата арабо-израелска война – точно както сърбите направиха в Косово по време на нападението на НАТО – и да експулсира повече от 80% от местното население (750 000 палестинци) като по този начин то постига своята цел да бъде създадена една преобладаващо еврейска държава, макар все още не върху цялата територия на Палестина (18). Берл Кацнелсон, известен като „съзнанието” на работническото ционистко движение, поддържа становището, че „никога не е имало колонизаторско начинание, толкова белязано от справедливост и честност към другите, колкото нашата работа тук в Ерец Израел”. В своя многотомен пеан за американските заселници и изместването на туземното население „Спечелването на Запада” по сходен начин Теодор Рузвелт заключава, че „никой друг завоюващ народ не се е отнасял с дивите собственици на земята толкова щедро, колкото Съединените щати”. Навярно получателите на това благодеяние обаче биха разказали една по-различна история (19).

Вторият етап: Пътят на Южна Африка

Главните арабски (и британски) опасения преди и след войната от 1948 година са, че ционисткото движение ще използва издяланата от Палестина еврейска държава като трамплин за по-нататъшно териториално разширение (20). Всъщност още от самото начало ционистите следват „поетапна” стратегия за завземане на Палестина на части – стратегия, за която по-късно ционисткото движение ще обвини самите палестинци. „Ционисткото видение не може да бъде постигнато с един бърз замах – пише официалният биограф на Бен Гурион, – особено превръщането на Палестина в еврейска държава. Подходът на навлизане от един етап в друг, който бе продиктуван от не най-добрите обстоятелства, изискваше формулирането на цели, които изглеждаха сякаш са „концесии”.

Ционисткото движение се съгласява с предложенията на Великобритания и ООН за разделяне на Палестина, но само „като етап от пътя към едно по-велико ционистко постижение” (Бен Гурион) (21). Нещото, за което ционисткото лидерство изпитва най-големи съжаления след войната от 1948 година, е неуспехът му да завземе цялата Палестина. С идването на 1967 година обаче Израел се възползва отново от „революционните времена”, настъпили по време на Юнската война, за да довърши започнатата работа (22). В своята възторжена история на Израел сър Мартин Гилбърт поддържа становището, че още от самото начало ционистките лидери гледат на завзетите територии като на нежелан „товар, който ще тежи много на Израел”. В получилото висока оценка ново изследване под заглавие „Шест дни война” авторът Майкъл Орен изказва предположението, че израелската окупация над Синай, Голанските възвишения, Западния бряг и ивицата Газа „е до голяма степен случайно постижение”, „каприз и следствие от войната”. На фона на дългогодишните териториални домогвания на ционисткото движение Щернхел отбелязва далеч по-трезво, че „ролята на окупатор, която Израел започва да играе само няколко месеца след светкавичната победа от юни 1967 година, не е следствие от някакво недоглеждане от страна на тогавашните управляващи или резултат от комбинация от обстоятелства, а поредна стъпка в реализирането на най-големите амбиции на ционизма” (23).

След като окупира Западния бряг и ивицата Газа, Израел се изправя пред същата дилема, характерна за зората на ционисткото движение: той иска земята, но не и населението й. Експулсирането обаче вече не е възможна опция. След бруталните нацистки експерименти и планове за демографско инженерство, международното обществено мнение е спряло да предоставя каквато и да било легитимност на насилственото преместване на население от една територия в друга. Изключително важната Четвърта женевска конвенция, която е ратифицирана през 1949 година, за пръв път „недвусмислено забранява депортирането” на цивилно население, което се намира под окупация (членове 49, 147) (25). Затова съгласно създалите се условия, след Юнската война Израел започва да прилага втората от неговите две възможности, споменати преди това – апартейда. Това се оказва основният препъни камък пред разрешаването по дипломатичен път на израелско-палестинския конфликт.

„Мирният процес”

Непосредствено след Юнската война ООН търси начин за постигането на справедлив и дълготраен мир. В общи линии постигнатият от Общото събрание и Съвета за сигурност на ООН консенсус призовава за изтеглянето на Израел от окупираните от него арабски територии в хода на военните действия. Във встъпителния параграф на резолюция 242 на Съвета за сигурност е заложен един от основните принципи на международното право, който подчертава „недопустимостта на придобиването на територия чрез военни действия” (26). В същото време резолюция 242 призовава арабските страни да признаят правото на Израел „да живее в мир в рамките на сигурни и признати граници и свободен от заплахи и силови действия”. За да бъдат удовлетворени и палестинските национални въжделения, международният консенсус в края на краищата се спира върху създаването на палестинска държава в Западния бряг и ивицата Газа, щом Израел се изтегли до границите отпреди Юнската война. (резолюция 242 бегло споменава за правата на палестинците чрез призива си за „постигане на справедливо разрешение на проблема с бежанците”.)

Въпреки че в тесен кръг израелският министър на отбраната Моше Даян признава, че резолюция 242 изисква пълно изтегляне, официалната позиция на Израел остава, че резолюцията дава възможност за „териториална ревизия” (27). През 1971 година отказът на Израел за пълно изтегляне от Синай в замяна на направеното от Египет предложение за мир довежда до избухването на Октомврийската война от 1973 година (28). Основните параметри на израелската политика по отношение на палестинската територия са очертани към края на шестдесетте години в направеното предложение от депутата от израелската Работническа партия Игал Алон. Планът на Алон призовава за анексирането от Израел на половината от Западния бряг, докато палестинците трябва да се задоволят с две несвързани помежду си територии – едната на север, а другата на юг. Сасон Софер говори за „плодородния дуализъм” на израелската дипломация – който може да бъде наречен и „плодороден цинизъм” – „изтъкваща уникалността на еврейския въпрос, за да получи легитимност, след което акцентираща върху нормалността на израелското суверенно съществуване като държава, на която трябва да бъдат предоставени всички международни права и привилегии, подобаващи на една национална цялост”. Във въпросния случай, по подобие на всички суверенни държави, Израел изисква пълно признаване, но в същото време в името на уникалните еврейски страдания и в разрез с международното право, предявява и своето право на териториални завоевания. Известно е, че припомнянето на нацисткият холокост изиграва съществена роля в тази дипломатическа игра (29).

Първоначално Съединените щати подкрепят консенсусната интерпретация на резолюция 242 като допускат само „малки” и „взаимни” промени в криволичещата граница между Израел и контролирания от Йордания Западен бряг (30). В разгорещени лични разговори с израелски представители по време на организираните от САЩ през 1968 година опити за посредничене на Гунар Яринг (31), американските представители твърдо отстояват позицията, че „думите „признати и сигурни” означават „уреждане на въпроси в областта на сигурността” и „признаване” на нови разделителни линии като международни граници”, а „никога не са означавали, че Израел може да разшири пределите си така, че да включват Западния бряг и Суецкия канал, ако той прецени, че неговата сигурност налага това” и че „никога няма да има мир ако Израел се опита да задържи за себе си големи териториални парчета”. Изрично назовавайки плана Алон с неговото име, американците окачествяват дори минималното му привеждане в действие като „безперспективно” и „принципно неприемливо” (32).

Обаче след съществените промени, започнали по време на администрацията на Никсън-Кисинджър, американската политика влиза в съответствие с израелската (33). С изключение на Израел и САЩ (и от време на време някоя държава, подчинена на интересите на САЩ) в продължение на последния четвърт век международната общност последователно подкрепя разрешението на конфликта чрез паралелното съществуване на две държави – следване на формулата пълно израелско изтегляне/пълно арабско признание, а също и на създаването на граничеща с Израел палестинска държава. Единствено Съединените щати налагат вето на резолюциите на Съвета за сигурност от януари 1976 година и април 1980, които потвърждават разрешаването на конфликта чрез паралелно съществуване на една палестинска и една израелска държава, което бе прието от Организацията за освобождение на Палестина (ООП) и съседните арабски страни. Резолюция на Общото събрание на ООН от декември 1989 година по сходна тематика пък е приета със 151 гласа „за” и 3 „против” (без въздържали се) като гласовете „против” са на Израел, САЩ и Доминика (34). При наличието на подобно незачитане на световното мнение не е изненадващо, че Израел поставя като ключово предусловие за воденето на преговори палестинците „да се откажат от традиционното си настояване” за „международен арбитраж” или за „механизъм на Съвета за сигурност” (35). По това време основното препятствие пред Израел за анексирането на окупираните палестински територии е ООП. След като в средата на седемдесетте години ООП се съгласява конфликтът да бъде разрешен чрез паралелно съществуване на израелска и палестинска държава, тя вече не може просто да бъде разглеждана като терористична организация, имаща за цел унищожаването на Израел. И наистина, натискът върху Израел за постигането на споразумение с „компромисния подход” на ООП нараства. През 1982 година Израел нахлува в Ливан, където тогава се намира седалището на палестинските лидери, за да обезглави така наречената от израелския стратегически анализатор Авнер Янив „мирна офанзива” на ООП (36).

Отчаяни от причинената от американско-израелския обструкционизъм дипломатическата безизходица, през декември 1987 година палестинците от Западния бряг и ивицата Газа се надигат на едно, като цяло безкръвно въстание, така наречената Първа интифада. В крайна сметка бруталните израелски репресии (в съчетание с неадекватното и корумпирано лидерство на ООП) довеждат до потушаването на въстанието (37). С разпадането на Съветския съюз, опустошаването на Ирак и преустановяването на притока от финанси, идващи от страните от Залива, състоянието на палестинците се влошава допълнително. САЩ и Израел се възползват от тази благоприятна възможност, за да рекрутират продажното и отчаяно палестинско лидерство, намиращо се „на ръба на банкрута” и „в отслабено състояние” (Ури Савир, израелският главен преговарящ в Осло), като заместител на израелската власт. Това е истинското значение на подписаните през септември 1993 споразумения от Осло: да бъде създаден палестински бантустан, като пред Арафат и ООП бъдат развени носените от властта привилегии, по начин доста сходен с начина, по който по време на мандатните години на Великобритания британците контролират Палестина чрез мюфтията на Ерусалим Амин Ал-Хусеини и Върховния мюсюлмански съвет (38). „След споразуменията от Осло окупацията на Палестина продължи, макар и управлявана от разстояние и със съгласието на палестинския народ, представен от „единствения му представител” – ООП – пише опитният израелски наблюдател Мерон Бенвенисти. – Няма нужда да се казва, че „сътрудничество”, основаващо се на настоящето силово взаимоотношение, не е нищо друго освен постоянна израелска доминация под прикритие, а палестинското самоопределение е просто евфемизъм за бантустанизация”. Според Савир „изпитът” за Арафат и ООП е бил дали те са щели да използват „новата си власт, за да отстранят „Хамас” и други войнствени опозиционни групировки”, които се противопоставят на израелския апартейд (39).

Заселническата политика на Израел в окупираните територии през миналото десетилетие показва истинското съдържание на „мирния процес”, който бе започнат в Осло. Въпросът е изложен детайлно в трудоемкото изследване на „Бецелем” (Израелски информационен център за опазването на човешките права в окупираните територии) под заглавие „Заграбване на земя” (40). Основно поради масивни правителствени субсидии, еврейското заселническо население се увеличава от 250 000 до 380 000 в годините около подписването на споразуменията от Осло като заселническата дейност се интензифицира повече по време на мандата на Ехуд Барак от Работническата партия в сравнение с мандата на Бенямин Нетаняху от „Ликуд”. Незаконни според международното право и построени върху незаконно завзета от палестинците земя, в момента тези селища заемат почти половината от сухопътната територия на Западния бряг. С всевъзможни доводи те се анексират към Израел (израелските закони важат не само за израелските евреи, но и за евреи без израелско гражданство, които живеят в селищата) и са недостъпни за палестинци, освен ако не разполагат със специални разрешителни. Фрагментирайки Западния бряг на несвързани помежду си и икономически нежизнеспособни анклави, те задушават каквото и да било палестинско развитие. В части от Западния бряг и Източен Ерусалим единствената земя, върху която може да се строят нови сгради, лежи в региони, намиращи се под израелска юрисдикция, а водната консумация на петте хиляди еврейски заселници в долината на река Йордан се равнява на 75% от водната консумация на цялото двумилионно палестинско население на Западния бряг. В годините около споразуменията от Осло не е разтурено нито едно еврейско селище, докато броят на жилищните сгради в селищата се е увеличил с повече от 50% (без да се смята Източен Ерусалим); отново най-голям бум в строителството се наблюдава не по време на мандата на Нетаняху, а по време на този на Барак през 2000 година – точно когато Барак твърдеше, че „не е оставил непреобърнат камък” в стремежа си към постигането на мир.

„В окупираните територии Израел създаде режим на разделението, основаващ се на дискриминация, прилагащ две различни правни системи върху една и съща територия и определящ правата на индивидите според тяхната националност – заключава изследването на „Бецелем”. – Този режим е единствен по рода си в целия свят и напомня за ужасните режими от миналото като режима на апартейда в Южна Африка.”

По време на първите 18 месеца от управлението на Шарон бяха построени цели 44 нови селища – акт, който бе определен от Комисията на ООН за опазване на човешките права като „подстрекателски и провокаторски” (41). С умножаването на броя на селищата Израел разделя палестинците в Западния бряг в осем териториални фрагмента, всеки от които е заграден с бодлива тел, като е нужно разрешително за търговия помежду им (камионите със стока трябва да я разтоварват на границата, след което тя да бъде натоварена в друг камион от другата страна). Така се нанася допълнителна вреда на палестинската икономика, в която и без това в някои региони размерът на безработицата е над 70%, половината от населението живее под линията на бедността от 2 долара на ден, а една пета от децата под пет годишна възраст страдат от недохранване, което според доклад на USAID се дължи най-вече на транспортните блокади. „Нещото, което е наистина ужасяващо – пише журналист от израелския вестник „Хаарец”, – е безразличният начин, по който се пише и говори за тези въпроси в масмедиите… Къде е общественото недоволство срещу този опит за разкъсване на териториите и прилагането на паспорти за вътрешна употреба… и за унижаването и подлагането на неудобства на едно население, което едва успява да се прехранва и да живее нормален живот” (42).

След седем години започвания и прекратявания на преговорите и поредицата от нови промеждутъчни споразумения, които успяха да ограбят от палестинците и малкото хвърлени им трохи от господарската маса в Осло (43), през юли 2000 година в Кемп Дейвид настъпи моментът на истината. Президентът Клинтън и израелският министър-председател Ехуд Барак поставиха на Арафат ултиматума официално да се съгласи на палестински бантустан или да понесе пълната отговорност за провала на „мирния процес”. Арафат обаче отказа да се откаже от международния консенсус за разрешаването на конфликта. Според Робърт Мали, главен американски преговарящ в Кемп Дейвид, Арафат е продължил да се придържа към „палестинска държава върху границите от 4 юни 1967 година и съществуваща паралелно с Израел”, а също така е приел „идеята за израелско анексиране на част от територията на Западния бряг поради намиращи се върху нея израелски селища, макар че настоява за замяна на парчета земя с „еднакъв размер и стойност”” – тоест приема „малките” и „взаимни” гранични приспособявания, за които се говори в първоначалната американска позиция спрямо резолюция 242. Спомените на Мали за палестинското предложение в Кемп Дейвид – предложение, което бе отхвърлено от мнозина, но което рядко се споменаваше – заслужават да бъдат цитирани: „Израелска държава, в която да бъде включена част от завоюваната през 1967 година територия и която да бъде включена една много голяма част от израелските заселници, най-големия еврейски Ерусалим в историята на града, запазването на израелския демографски баланс между евреите и арабите; сигурност, която да бъде гарантирана от предвождано от САЩ международно присъствие.” От друга страна за разлика от разпространения от Барак и Клинтън мит, а също и от някои услужливи медии, „Барак предложи капан за палестинския суверенитет – отбеляза един специален съветник на британското външно министерство – като увековечи подчинението на палестинците”. Макар че версиите за същността на направеното от Барак предложение се различават значително помежду си, всички запознати наблюдатели заключават, че най-вероятно „то е означавало анексираната от Израел територия да навлиза дълбоко навътре в територията на палестинската държава” (Мали), разделяйки Западния бряг на множество несвързани помежду си анклави и предлагайки териториални парчета в замяна, които нито са били с еднакъв размер, нито с еднаква стойност с тази на палестинските (44).

Нека да разгледаме в тази връзка израелската реакция спрямо саудитския план за мир от март 2002 година. Коронованият саудитски принц Абдула предложи и всички 21 други страни членки на Арабската лига одобриха план, правещ отстъпки дори по-големи от тези в международния консенсус. В замяна на пълно израелско изтегляне този план предлагаше не само пълно признаване на Израел, но и „нормални отношения с него” и призоваваше не за „правото на завръщане” на палестинските бежанци, а просто за „справедливо разрешаване” на проблема с бежанците. Коментатор на „Хаарец” отбеляза, че саудитският план е бил „изненадващо сходен с това, което Барак твърди, че е предложил преди две години” в Кемп Дейвид. Ако Израел наистина се стремеше към пълно изтегляне в замяна на нормализиране на отношенията с арабския свят, саудитският план и неговото единодушно одобряване от Арабската лига би трябвало да бъде приет с еуфория. Всъщност след един ефимерен преход на увъртане и мълчание той бързо бе пуснат в „дупката на паметта”, за която пише писателят Джордж Оруел (45). Въпреки това, измамата на Барак и Клинтън, че в Кемп Дейвид палестинците са отхвърлили едно максимално щедро израелско предложение, предоставя значително морално прикритие за последвалите ужасии.

Бележки

1. Виж: Norman G. Finkelstein, Image and Reality of the Israel-Palestine Conflict (New York: 1995) pp. 7-12. (оттук нататък: I&R) Предполагаемата еврейска държава не би толерирала арабско малцинство по-голямо от 15% (Simha Flapan, The Birth of Israel (New York: 1987), p. 104).

2. За важните политически последствия за ционисткото движение от това че разчита на Великобритания виж: I&R, pp. 16-20.

3. Виж: I&R, глава 2.

4. Zeev Sternhell, The Founding Myths of Israel (Princeton: 1998), pp. 43-4. Benny Morris, Righteous Victims (New York: 1999), p. 91 (Shertok). Simha Flapan, Zionism and the Palestinians (London: 1979), p. 143 (Ben-Gurion). За повече информация виж: I&R, pp. 98-110.

5. Walter Laqueur, A History of Zionism (New York: 1976), p. 597 (for discussion, Виж I&R, p. 198, note 13). Директното анексиране на завоювана територия също вече не представлява политическа възможност – това е една от причините Великобритания да издаде декларацията Балфур (Виж: Isaiah Friedman, The Question of Palestine (New Brunswick, NJ: 1992), esp. pp. 175, 188-9, 288).

6. Benny Morris, “Revisiting the Palestinian exodus of 1948,” in Eugene L. Rogan and Avi Shlaim (eds), The War for Palestine (Cambridge: 2001), pp. 39-40.

7. Yehoshua Porath, The Emergence of the Palestinian-Arab National Movement, 1918-1929 (Frank Cass: 1974), p. 147 (Congress). Tom Segev, One Palestine, Complete (New York: 2001), pp.404-5; cf. pp. 403, 406-7, 508. Morris, “Revisiting the Palestinian exodus,” p. 42 (Ben-Gurion); Виж също Shabtei Teveth, Ben-Gurion and the Palestinian Arabs (Oxford: 1985), p. 35. За повече информация за ционистките планове за експулсиране виж: I&R, pp. 16, 103-4, and esp. Morris, Righteous Victims, pp. 139-44, 168-9.

8. Morris, Righteous Victims, p. 37. Porath, Emergence, pp. 59, 62.

9. Neville J. Mandel, The Arabs and Zionism (Berkeley: 1976), p. 40. Yehoshua Porath, The Palestinian National Movement: From Riots to Rebellion (London: 1970), pp. 91-2, 165-6, 297.

10. Виж: I&R, chap. 4.

11. Yosef Gorny, Zionism and the Arabs, 1882-1948 (Oxford: 1987), p. 176; за детайлен анализ на изследването на Горни виж: I&R, chap. 1. Teveth, Ben-Gurion, p. 155.

12. Uri Ben-Eliezer, The Making of Israeli Militarism (Bloomington: 1998), p. 89 (”fusion”) (cf. p. 62). Martin Gilbert, Israel: A History (New York: 1998), p. 312 (Dayan). Виж също: I&R, p. 106.

13. David Ben-Gurion, My Talks with Arab Leaders (New York: 1973), p. 3. (For Ben-Gurion’s private recognition of the real motives behind Arab attacks, Виж I&R, pp. 108, 110.) Norman G. Finkelstein, The Holocaust Industry (New York: 2000), pp. 49-53, 62-3.

14. Segev, One Palestine, p. 182.

15. Saul Friedlander, Nazi Germany and the Jews, vol. I (New York: 1997), p. 219. За повече информация виж: Michael J. Cohen, Churchill and the Jews (London: 1985), pp. 236, 249-51, and Philippe Burrin, Hitler and the Jews (New York: 1989), pp. 59-61.

16. За повече информация виж: Joseph B. Schechtman, European Population Transfers, 1939-1945 (New York: 1946), and Postwar Population Transfers in Europe, 1945-1955 (Philadelphia: 1962), Alfred M. de Zayas, Nemesis at Potsdam (London: 1977), Andrew Bell-Fialkoff, Ethnic Cleansing (New York: 1996), Norman M. Naimark, Fires of Hatred (Cambridge: 2001). Segev, One Palestine, pp. 406-7 (Jabotinsky) (Виж also Gorny, Zionism, pp. 270-1). Виж I&R, p. 103 for “positive experience.” Nur Masalha, Expulsion of the Palestinians (Washington: 1992), pp. 157-61 (Labor Party). Bertrand Russell, “The Role of the Jewish State in Helping to Create a Better World” (1943), reprinted in Zionism (1981).

17. Sasson Sofer, Zionism and the Foundations of Israeli Diplomacy (Cambridge: 1998), p. 367 (”social order”). Richard Crossman, Palestine Mission (London: 1947), pp. 33, 152, 167. Kenneth Ray Bain, The March to Zion (London: 1979), p. 35 (Wallace) (cf. pp. 34-6 for Americans’ identification of Zionist settlement with American West). За подробно сравнение между ционистките и американските завоевания виж: I&R, pp. 89-98, и най-вече: Norman Finkelstein, The Rise and Fall of Palestine (Minn.: 1996), pp.104-21. (hereafter: R&F)

18. Виж: I&R, chap. 3; за повече доказателства в подкрепа на твърденията в тази глава виж: Laila Parsons, “The Druze and the birth of Israel,” in Rogan and Shlaim, War, chap. 3, and Ben-Eliezer, Making, pp. 170-81. За наскоро предизвикани сравнения между умерени израелци със сръбското експулсиране виж: Finkelstein, Holocaust, pp. 70-1.

19. Sternhell, Founding Myths, p. 173 (Katznelson; for Katznelson’s effective support of forced transfer, Виж p. 176). Theodore Roosevelt, The Winning of the West (New York: 1889), vol. 4, p. 54.

20. Wm. Roger Louis, The British Empire in the Middle East, 1945-1951 (Oxford: 1984), pp. 117, 448, 614. Michael J. Cohen, Palestine and the Great Powers, 1945-1948 (Princeton: 1982), pp. 197-8, 201.

21. Виж: I&R, pp. 10-11, 15, 102-3. Teveth, Ben-Gurion, p. 101 (cf. pp. 129, 187-90). За повече доказателства, че дори в отсъствието на арабска агресия ционисткото лидерство никога не е възнамерявало да спазва определените от резолюцията на ООН от 1947 година граници виж: Ben-Eliezer, Making, pp. 144, 150-1.

22. За Юнската война I&R, chap. 5.

23. За повече информация виж: I&R, p. 143. Martin Gilbert, Israel: A History (New York: 1998), p. 393. Michael Oren, Six Days of War (Oxford: 2002), p. 312. Sternhell, Founding, p. 330.

24. Влиятелният ционистки държавен служител по време на експулсирането на палестинците през 1848 година Йозеф Вайц предупреждава след завоеванията от Юнската война за необходимостта да бъде запазена еврейската идентичност на Израел като „нееврейското малцинство се държи под 15%” (Nur Masalha, A Land Without A People (London: 1997), p. 79).

25. M. Cherif Bassiouni, Crimes Against Humanity in International Criminal Law (Boston: 1999), pp. 312 (”unequivocally”), 322

Въведение в израелско-палестинския конфликт -втора част-

Да се поучиш от нацисткия холокост

През септември 2000 година палестинците се вдигат на втора интифада срещу израелската власт. Скоро след подновената палестинска съпротива журналистката на „Хаарец” Амира Хас написа, че според „изкривеното мислене” на израелците след споразуменията от Осло „палестинците бяха склонни да приемат форма на съществуване, в която те бяха в неравнопоставено състояние спрямо израелците и в която на тях им бе дадено много по-малко отколкото на евреите. Обаче в последствие палестинците вече не искаха да живеят по този начин. Новата интифада … е последен опит да се набута огледало пред лицето на израелците и да им се каже: „Хубаво се погледнете и вижте колко расистки сте станали””. Междувременно след като Израел се провали в следването на започнатата в Осло политика на моркова той прибягна до политиката на голямата тояга. Но преди Израел да може да приведе в действие своята военна мощ трябваше да бъдат изпълнени две условия: да бъде дадена „зелен светлина” от САЩ и да е налице достатъчно удачен повод. Още през лятото на 2001 година авторитетната Информационна група на Джейн съобщи, че Израел е приключил с планирането на масивно и кърваво нахлуване в окупираните територии. Американците обаче наложиха вето на този план, а Европа също изрази недвусмислено своята опозиция. След 11 септември обаче Съединените щати се хванаха на хорото. В общи линии целта на Шарон да смаже палестинците се вписваше в целта на американската администрация за възползването от атентатите срещу Световния търговски център за елиминирането на последните остатъци от арабска съпротива на пълното американско доминиране, или ако употребим сбития изказ на Робърт Фиск – „да върнем арабите отново под нашия строг контрол и да си осигурим тяхната лоялност”. Просто чрез проявяване на воля и въпреки монументално корумпираното им лидерство, палестинците се оказаха най-жилавата и непокорна народна сила в арабския свят. Поставянето им на колене би нанесло опустошителен психологически удар из целия регион (46).

С получената от САЩ „зелена светлина”, всичко от което Израел се нуждаеше беше повод. Очаквано, след всяко затишие в палестинските терористични актове Израел увеличаваше броя на убийствата на палестински лидери. „След разрушаването на къщите в Рафах и Ерусалим палестинците продължиха да действат сдържано – отбеляза Шуламит Алони от израелската партия „Мерец”. – Очевидно опасявайки се, че ще им се наложи да се завърнат към масата на преговорите, Шарон и неговият военен министър решиха да предприемат нещо и ликвидираха Раед Карми. Те знаеха, че ще последва отговор и че ще платим цената с кръвта на наши граждани” (47). Всъщност Израел отчаяно търси точно този кървав отговор. Веднага щом палестинските терористични актове пресичат желания допустим праг Шарон има възможността да обяви война и да пристъпи към унищожаването на в общи линии беззащитното цивилно палестинско население.

Само преднамерено сляп човек би пропуснал да забележи, че израелската инвазия в Западния бряг през март-април 2002 година „Операция защитен щит” бе до голяма степен преповтаряне на инвазията в Ливан от юни 1982 година. За да смаже палестинския стремеж за граничеща с Израел независима палестинска държава – така наречената „мирна офанзива” на ООП – през септември 1981 година Израел крои планове за нахлуване в Ливан. За да стартира инвазията обаче той се нуждае от зелената светлина на администрацията на Рейгън и от повод. За голямо свое огорчение и въпреки множеството провокации, Израел се оказва неспособен да предизвика палестинско нападение срещу северната си граница. Затова Израел просто увеличава въздушните набези срещу Южен Ливан и след едно особено кърваво нападение, което оставя убити двеста цивилни (60 от които намиращи се в палестинска детска болница), накрая ООП решава да отвърне, убивайки един израелец. Вече притежавайки повод, а и зелена светлина от администрацията на Рейгън, Израел нахлува в Ливан. Под мотото на същия лозунг за „изкореняване на палестинския терор” Израел пристъпва към избиването на беззащитно цивилно население, убивайки около 20 000 палестинци и ливанци в периода между юни и септември 1982 година, почти всички от които цивилни. За сравнение до май 2002 година официалната израелска статистика за броя на „евреите дали живота си за създаването и сигурността на еврейската държава” – тоест общия брой на евреите, които са загинали във военни сражения (в повечето случаи) или в терористични актове от самото зараждане на ционисткото движение преди 120 години до наши дни – възлиза на 21 182 (48).

В началото на 2002 година, за да потуши палестинската съпротива, един висш израелски офицер призовава армията да „анализира и възприеме уроците от … как немската армия е водила боеве във варшавското гето”. Съдейки по израелските кланета в Западния бряг, които кулминират в операция „Защитен щит” – набелязването на палестински линейки и медицински лица за мишени; набелязването на журналисти за мишени; убиването на палестински деца „като вид спорт” (Крис Хеджес, бивш директор на бюрото на вестник „Ню Йорк Таймз” в Кайро); обграждането, закопчаването с белезници и завързването на очите на палестински мъже на възраст от 15 до 50 години; изписването на номера върху техните китки; безразборните мъчения на палестински арестанти; отказа за осигуряване на храна, вода, електричество и медицинска помощ на палестинското цивилно население; безразборните въздушни нападения срещу палестинските жилищни квартали; използването на палестински цивилни лица като човешки щитове; разрушаването с булдозери на палестински домове докато обитателите им са сгушени вътре в тях – изглежда, че израелската армия се е вслушала в съвета на висшия офицер. Когато подкрепената от 90% от израелското население операция приключва, броят на убитите палестинци е 500, а на ранените 1 500 (49).

Изследване на „Хюман райтс уотч” върху израелското нападение над палестинския бежански лагер Дженин през април 2002 година разкри, че „израелските сили са извършили сериозни нарушения на международното хуманитарно право, някои от които на пръв поглед се равняват на военни престъпления”. Около 4 000 палестинци – повече от четвърт от населението на лагера – са били оставени без покрив над главата поради „разрушенията, чиито размер далеч надхвърля предполагаемата причина за придобиването на достъп до палестински бойци и е съвсем непропорционален спрямо преследваните военни цели”. Типични израелски издевателства, които „Хюман райтс уотч” регистрира в Дженин са следните: „37 годишен мъж бе убит когато израелските отбранителни сили (ИОС) разрушиха с булдозер дома му докато той все още бе вътре като не предоставиха достатъчно време на неговите роднини да го изведат от дома му”; „57 годишен мъж в инвалидна количка … бе застрелян и прегазен от танк на главен път извън лагера … въпреки че е бил закачил бяло знаме върху количката”; „ИОС принудиха 65 годишна жена да стои на покрив пред военен пост на ИОС в разгара на сражение с хеликоптер”. Старши служител на „Хюман райтс уотч” отбеляза, че случилото се в Дженин не е било „кой знае колко различно от други нападения” по време на операция „Защитен щит”, като Наблус и Рамала са били изложени на дори по-големи опустошения (50).

Разбира се, Ехуд Барак изрази несъгласие с операция „Защитен щит”. Той смъмри Шарон за това, че е трябвало да действа „с повече сила”. Междувременно, отхвърляйки критиките към израелските издевателства като подбудени от антисемитизъм, главното действащо лице в индустрията на холокоста Ели Визел предостави безусловна подкрепа на Израел: „Израел не е направил нищо освен за да отвърне… Всичко, което Израел е направил е единственото нещо, което Израел е можел да направи… Не мисля, че Израел нарушава хартата на човешките права… Войната си има собствени правила”, след което акцентира върху „голямата болка и терзанията” изтърпени от израелските войници докато са вършели „това което е трябвало да направят”. В последствие един от агонизиращите войници на Визел, управлявал булдозер в Дженин, хвалейки се, че е оставил на палестинците „футболен стадион”, разказа следното в интервю: „Исках да унищожа всичко. Молех офицерите… да ми позволят да срутя всичко от горе до долу. Да сравня всичко със земята… В продължение на три дни просто разрушавах на воля… Изпитвах удоволствие при срутването на всяка къща, понеже знаех, че палестинците нямаха нищо против да умрат, но им пукаше за техните домове. Срутвайки една къща ти погребваш 40 или 50 човека за поколения напред. Ако съжалявам за нещо, то е че не срутих целия лагер… изпитах голямо задоволство. Наистина се забавлявах”. Изследване на „Бецелем” откри, че „в министерството на образованието освен изземването на цялата компютърна мрежа са били иззети и прожекторите по тавана и видео уредбите. Друго обзавеждане и оборудване – телевизори и кабинети с документи за учениците – просто са били унищожени… Хард дисковете на компютрите на граждански организации инвестирали години в работа и милиони долари за събирането на своите материали са били конфискувани”. „Беше просто невероятно – спомня си един млад наскоро мобилизиран израелски войник – хората просто се опитваха едновременно да ограбят и да разрушат… Главният сержант просто докарваше камион и го товареше. Нещата се правеха открито.” „Общата картина – заключи „Бецелем” – бе за отмъстително нападение срещу всички символи на палестинското общество и палестинската идентичност. Това е сравнимо единствено с хулиганството – следствие от хилядите тийнейджъри и млади мъже в униформа, на които им бе позволено да дивеят из палестинските градове без отчетност за техните постъпки.” „Хаарец” съобщи, че израелски войници в Рамала са унищожили „детски рисунки в палестинското министерство на културата” и се „изходили по голяма и малка нужда” навсякъде в сградата като дори „успели да се изакат в копирна машина” – без съмнение с „голяма болка и тревоги” (51).

През юли 2002 година Израел реагира бързо, за да предотврати поредната политическа катастрофа. С помощта на европейски дипломати, войнствените палестински организации, сред които „Хамас”, постигнаха споразумение помежду си за прекратяването на всички нападения вътре в Израел, като евентуално по този начин би могло да се стигне до завръщане на масата на преговорите. Точно 90 минути преди това да бъде оповестено израелските лидери – напълно наясно с предстоящата декларация – заповядват на един изтребител F-16 да пусне еднотонна бомба върху гъсто населен квартал в Газа убивайки наред с един лидер на „Хамас” 11 деца и петима други и ранявайки 140 души. Както може да се очаква, декларацията бе скъсана на малки парченца и палестинските терористични атентати бяха подновени. „Къде е мъдростта тук? – лидер на партията „Мерец” попита Кнесета. – В момента, в който изглежда, че сме на ръба на постигането на нещо като примирие или някаква дипломатическа активност, ние винаги се връщаме към същата опитност – точно когато настъпи период на затишие ние започваме да ликвидираме.” Но поради обезглавяването на поредната подла палестинска „мирна офанзива”, убийственото нападение изглежда напълно логично. Не е чудно, че Шарон я прослави като „един от нашите най-големи успехи” (52). Отбелязвайки друга голяма политическа победа през следващия месец израелското правителство осуети намерението на израелски мирни активисти да направят жива верига със 700 техни палестински колеги във Витлеем. Правейки репортаж от мястото на събитието във Витлеем Амира Хас отбеляза, че много палестинци се стремят да „отворят публичен дебат насочен към намаляването на палестинската подкрепа към атентати вътре в Израел без да се чака преди това промяна в израелската политика”. „Общата демонстрация – продължи тя, – бе опит за този тип усилия. Това бяха усилия, които се провалиха осуетени от израелските власти.” (53)

Повторно експулсиране

Започнатият в Осло мирен процес разчиташе на намирането на заслужаващо доверие палестинско лидерство, което да замаскира израелския апартейд: Нелсън Мандела, който да играе ролята на зулуския вожд Мангосуту Бутелези (54). Преговорите в Кепм Дейвид сигнализираха за провала на тази стратегия: Арафат отказа – или нямаше как, поради оказваната народна съпротива– да изиграе определената му роля. Без нужната легитимизираща палестинска фасада реалността на израелския апартейд остана напълно изложена на показ и на същата попарваща критика като неговия южноафрикански предшественик. „Ако палестинците бяха чернокожи Израел щеше да бъде страна парий с наложени й икономически санкции, за налагането на които първи щяха да настояват Съединените щати – написа лондонският вестник „Обзървър” в редакторски коментар след избухването на Втората интифада. – Действията му и неговата заселническа дейност в Западния бряг щяха да бъдат счетени за система на апартейд, в която на местното население му е позволена да живее в малка част от собствената му страна в самопровъзгласени „бантустани”, в които „белите” монополизират доставките на вода и електричество. Точно както чернокожото население в Южна Африка бе допуснато да живее в регионите на белите в поселища със срамно ограничени ресурси, така и израелското отношение към израелските араби, които флагрантно дискриминира по отношение на обучението и на предоставените им жилища, също би било признато за скандално”. Подобни порицавания бяха отправени и от различни фигури от политическия спектър като започнем от съветника по национална сигурност на президента Картър Збигнев Бжежински и достигнем до южноафриканския англикански архиепископ и нобелов лауреат Дезмънд Туту. „Бях дълбоко потресен при посещението си в Светите земи – заяви Туту. – Видяното от мен ми заприлича толкова много на случилото се с нас, чернокожите, в Южна Африка. Видях унижението на палестинците на контролно-пропускателните пунктове и блокпостовете; те страдаха така както и ние страдахме, когато млади бели полицаи не ни позволяваха да се придвижваме на воля.” (55)

Парадоксалното обаче е, че макар че апартейда вече не е възможна израелска опция, експулсирането все още може и да е. Израел възприе стратегията на апартейда когато новите прецеденти в международното право и общественото мнение вече не допускаха етническото експулсиране. В последно време обаче се наблюдава драматично разхлабване на подобни юридически и морални задръжки. Особено след 11 септември 2001 година Съединените щати дори престанаха да зачитат международното право като даже го обявиха за невалидно. За разлика от опустошаването на Ирак през 1991 година, нападението на САЩ над Афганистан бе предприето без пряко одобрение от ООН – не защото не можеха да получат подобно одобрение, но понеже искаха да демонстрират, че такова не им е необходимо. За разлика от миналото, когато САЩ действаха чрез тайни операции и легитимизиращи фасади, подобно на никарагуанските контри, за свалянето на противни чуждестранни правителства, понастоящем САЩ нагло говорят за „смяна на режима”. Обявявайки доктрината за предохранителните удари администрацията на Буш нанесе „смъртоносен удар” на член 51 от устава на ООН, който допуска въоръжено нападение само в случай на непосредствена заплаха. „С идването на власт на Буш – отбеляза автор в лондонския вестник „Гардиън”, – правителството на Съединените щати скъса повече международни споразумения и пренебрегна повече конвенции на ООН отколкото останалата част на света за последните 20 години.”

Съединените щати осуетиха конвенцията за биологични оръжия, докато в същото време продължиха незаконно да експериментират със собствено биологично оръжие. Те отказаха да предоставят на инспекторите по химическо оръжие пълен достъп до своите лаборатории и провалиха опитите за провеждането на химични инспекции в Ирак. Те скъсаха споразумението против анти-балистични ракети и изглежда, че са готови да нарушат споразумението за забрана на ядрените опити. Те позволиха на ударните екипи на ЦРУ да продължат да изпълняват тайни мисии подобни на тези, които навремето включваха убиването на чуждестранни държавни глави. Те саботираха споразумението за леките оръжия, подринаха дейността на международния криминален съд, отказаха да подпишат протокола за промяната на климата и през изминалия месец се опитаха да обездвижат конвенцията на ООН срещу мъченията, така че да могат да държат чуждестранните наблюдатели далеч от затворническия си лагер в залива Гуантанамо. Дори готовността им да започнат война в Ирак без мандат от Съвета за сигурност на ООН е далеч по сериозно посегателство спрямо международното право от което и да било такова на Саддам Хюсеин (56).

С твърдата подкрепа от страна на САЩ понастоящем Израел също може напълно да пренебрегва международните конвенции – както личи от презрителното и унизяващо отношение към мисията на ООН за проучване на фактите в Дженин и от накъсването на парченца на споразуменията от Осло посредством повторното окупиране на палестинско администрираните региони в Западния бряг. Влиятелни израелски политици и дори доайена на израелските „нови историци” (57) Бени Морис открито размишляват върху възможността за експулсирането на палестинското население. Изрично обявявайки се в подкрепа към експулсирането в случай на война на палестинците, които според него са „болен психясал народ”, Морис заявява: „Тази земя е толкова малка, че няма достатъчно място за два народа. След петдесет или сто години между морето и Йордания ще има само една държава. Тази държава трябва да бъде Израел”. Според данните от наскоро проведено проучване от израелския център за стратегически изследвания „Яфе”, почти половината израелци подкрепят експулсирането на населението на Западния бряг и Газа, а почти една трета подкрепя експулсирането на израелските палестинци (три пети подкрепят „подканването” на израелските палестинци да напуснат) (58).

Има и още една причина за безпокойство. В своята история ционисткото движение е залагало срещу плашещи шансове за печалба. Победата винаги е изглеждала непостижима. „Държавата Израел дължи своето съществуване – пише Яаел Зерубавел – на своя характер, който издига придържането към идеологията отвъд реалистичните изчисления.” Наистина, във всеки един съдбовен момент държавата Израел бива спасена от „чудо” – тази дума постоянно присъства в ционистката историография: „чудото” на декларация Балфур (Бен Гурион); „чудото” на резолюцията на ООН за разделянето на Палестина (Хаим Вайцман); „чудото” на Юнската война от 1967 година; „чудото” на съветските евреи. Един по внимателен прочит на документалните данни обаче показва, че това всъщност не са били истински чудеса. По-скоро във всеки един момент ционистите максимално се възползват от тънка историческа възможност – т. нар. „революционни времена” – посредством целесъобразно разпределение на своите материални и човешки ресурси. Може да се окаже, че 11 септември е една подобна възможност. Светът предостави, или бе принуден да предостави на Съединените щати един вид гратисен период, в който открито да се държат като държава, която не се съобразява с международното право. За Израел това означава възможност да разреши палестинския въпрос веднъж и завинаги: това е „чудо”, което чака да се случи. Далеч от пълно изтегляне, единствените алтернативи за Израел са да продължи да толерира терористичните актове или да експулсира палестинците. Човек обаче трудно може да си представи, че Израел ще абсорбира тези атентати до безкрай. Крайността на атентатите би могла да смекчи международния гняв след едно евентуално експулсиране (59).

Най-вероятно, в случай че Израел се опита да експулсира палестинците, той ще може да разчита на подкрепа от влиятелни прослойки в американското общество. Организаторът на групата на мнозинството в Камарата на представителите Том Делей и лидерът на групата на мнозинството в Камарата на представителите Дик Армни допринесоха за взимането на решение в подкрепа на израелските претенции към цяла „Юдея и Самария”, а самият Армни изрично подчерта, че „палестинците, които сега живеят в Западния бряг трябва да се махнат от там”. Сенатор Джеймс М. Инхофе от Оклахома запя същата песен като заяви, че „най-важната причина”, поради която САЩ трябва да подкрепят Израел е, че „Бог е казал така… Вижте в книгата Битие… В Битие 13:14-17… Това изобщо не е политическа битка. Това е борба за установяване дали словото на Бог е вярно или не”. Когато сенатор Хилари Клинтън, либерален демократ от Ню Йорк, посети Израел в началото на 2002 година, неин домакин, от когото бе и прегърната, бе Бени Елон, лидер на „Молдет” – политическа партия, която официално е посветена на „прехвърлянето” на палестинците. Ако насочим погледа си към организираната еврейска общност в САЩ картината става още по мрачна. Уважаваният вашингтонски адвокат и еврейски комунален лидер Натан Люин призова за екзекутирането на членове на семействата на палестинските атентатори самоубийци. Упреквайки критиците на Люин, изтъкнатият преподавател от „Харвард юнивърсити лоу скуул” Алън Дершовиц и директорът на Антидифамационната лига Ейбрахъм Фоксман, определиха предложението на Люин като „легитимен опит за изработването на политика за прекратяването на тероризма”. В план, който може да бъде наречен „Гамбит Лидице” самият Дершовиц предложи „нов отговор на тероризма”: „автоматичното унищожаване” на някое палестинско село след всеки терористичен акт (а също и легализирането на измъчването на лица заподозрени в терористична дейност). Предложението на Дершовиц обаче не е нещо ново.

Израел преследва тази стратегия на смъртоносно възмездие срещу арабското цивилно население още от началото на петдесетте години. През 1953 година извършеното от Ариел Шарон клане в палестинското село Кибия довежда до избиването на 70 палестинци (повечето от които жени и деца) и е сравнено от американските вестници с Лидице. Вдъхновена от Дершовиц, група бивши израелски военни офицери и заселници подкрепяни от произраелски благотворителен фонд в Ню Йорк публикува на своя уебсайт следното гениално предложение, което да улесни „прехвърлянето” на палестинците: „Израел трябва да предупреди, че в отговор на всеки терористичен акт той веднага ще изравни със земята някое арабско село, произволно определено чрез компютър от заложен в него списък… Използването на компютър при определянето на мястото за нанасянето на израелския отговор ще постави арабите и евреите на равни начала. Евреите не знаят къде ще нанесат удар терористите, а арабите няма да знаят кое от техните села или селища ще бъде заличено като репресивна мярка. Тук думата „заличено” много точно отразява силата на израелския отговор” (60).

Междувременно колосалната книга измислица на Джоан Питърс „От незапомнени времена”, според която Палестина е била ненаселена преди ционистката колонизация (61) бе преиздадена през февруари 2001 година, бе шумно рекламирана от американски еврейски организации и в периодичния печат, веднага зае челно място в класацията на www.amazon.com за продажби, където се задържа дълго време. След като се беше покрила поради изобличаването на нейната измама, в момента Питърс отново „търси възможности за изява” и се радва на (според нея) „невероятно чудесни, изключително позитивни отзиви от читателите”. Освен любимата и книга „Каква палестинска земя?”, научните трудове на Питърс включват и други тематики: „Световният ислямски джихад”, „Тероризмът” и „Религиозното преследване от мюсюлмани”, а на уебстраницата й е поместен следният цитат от скорошно интервю: „Оковите от Осло трябва да бъдат унищожени и захвърлени в боклукчийската кофа на историята”. В момента се планира правенето на филм базиран на „От незапомнени времена”. Безценно иронично е, че е наименуван „Митът” (62). По случайност ционисткият принос в нелепите твърдения на Питърс представлява неочаквано признание, че ако Палестина е била населена (каквато тя просто е била), ционисткото начинание би било морално беззащитно.

Поддържайки мнението, че Шарон „винаги е имал много ясен план – нищо по-малко от отърваването на Израел от палестинците”, уважаваният израелски военен историк Мартин ван Кревелд представя два алтернативни повода за експулсирането на палестинците:

1. Наличието на отвличаща вниманието глобална криза, например „американско нападение над Ирак”. В това отношение трябва да си спомним, че през 1989 година Бенямин Нетаняху призова израелското правителство да проучи политически изгодни ситуации подобни на клането на площада Тиананмен, за да проведе „мащабно” експулсиране когато „вредата за Израел би била сравнително малка”.

2. Осъществяването на забележителен терористичен акт „причинил смъртта на стотици”. Освен за съжаление реалната възможност палестинците да извършат подобно зверство, съдейки по историческите данни, не е невероятно самият Шарон да го предизвика. Макар че „някои смятат, че международната общност не би позволила подобно етническо прочистване”, Ван Кревелд правдоподобно заключава: „Не бих разчитал на това. Ако Шарон реши да действа, единствената страна, която може да му попречи са Съединените щати. САЩ обаче смятат, че се намират във война с части от мюсюлманския свят, които са предоставили подкрепа на Осама бин Ладен. Не е задължително Америка да възрази на този свят да му бъде даден един урок”. Основното американско притеснение е, че експулсирането на палестинците ще предизвика реакция в „арабската улица” и приятелските на САЩ режими ще бъдат свалени. Два пъти преди – в навечерието на нападенията над Ирак и Афганистан – мнението на американските елити съдържаше подобни притеснения. И двата пъти те се оказаха неоснователни. Администрацията на Буш може отново да реши да си опита късмета с надеждата, че „арабската улица” е една химера.

Мерон Беневисти забърка на страниците на „Хаарец” следния кошмарен сценарии: „Американско нападение срещу Ирак в разрез с арабската и световната опозиция и намеса на Израел – макар и символична – довеждат до колапса на хашемитския режим в Йордания. Израел тогава ще изпълни старата „йорданска опция” – ще експулсира стотици хиляди палестинци отвъд река Йордан”. Изтъквайки вероятността за експулсирането на палестинците във военно време предвид настоящото състояние на „морална разпуснатост” на Израел („не е имало по-добра възможност”), той заключава, че „на никого не бива да му бъде позволено да каже, че не е бил предупреден” (63).

Остава отворен въпросът какво е нужно за осъществяването на пълно израелско изтегляне и избягването на тази надвиснала катасрофа? „Основната тенденция на израелската политика и израелския народ е проблемите да се разрешават чрез сила, на която се гледа като панацея за всичко, вместо да се изпробват дипломатически и политически методи за разрешаването на проблемите – твърди възприемчивия израелски писател Боас Еврон. – На границите с арабските държави пък се гледа като на функция на силовите отношения”. Също така Зеев Щернхел твърди, че е ционистки принцип „никога да не се отказваш от позиция или територия освен ако бъдеш принуден от по-могъща сила”. В тази връзка е важно да се има предвид така наречената от Ван Кревелд „уникална позиция” заемана от военните и бойните ценности в израелското общество. „Тя е сравнима, ако изобщо е възможно да бъде сравнявана, единствено със статута на въоръжените сили на Германия от 1871 година до 1945 година.” (Най-големият комплимент, който някой е можел да получи бил, че той е „боец”, а най високата похвала, която някой е можел да отправи към нещо е да заяви, че то е било проведено „като военна операция”) (64). Логичният извод е, че Израел ще се изтегли от окупираните територии само ако палестинците (и тези които ги подкрепят) успеят да съберат достатъчно сили, за да променят сметките на Израел, тоест, да направят цената на поддържането на окупацията твърде висока. Историческите сведения са в подкрепа на тази хипотеза. Израел се е изтеглял от окупираните територии в три случая: от Синайския полуостров на Египет през 1957 година след ултиматума на Айзенхауер; от Синайския полуостров през 1979 година след неочаквано впечатляващите военни умения, които Египет демонстрира по време на Октомврийската война от 1973 година; и от Ливан през 1985 година и 2000 година в следствие от нанесените от ливанската съпротива поражения. В допълнение към казаното до момента, изглежда, че по време на началните месеци от Първата интифада (1987 – 1989) управляващите елити в Израел сериозно обмислят варианта за изтегляне поради международните и вътрешните разходи причинени на Израел от палестинското въстание.

Нито провеждането на конвенционална война, нито на партизанска, изглежда възможна палестинска опция. Тероризмът – освен че е морално осъдителен (макар и неизненадващ) – навярно няма да промени становището на Израел. Израелските елити приемат смъртните случаи на цивилно население като необходима (макар и неприятна) цена на властта. Те обръщат внимание само на случаите когато израелската армия търпи загуби или способностите й за сдържане на врага са подкопани. Нека във връзка с това да разгледаме дадената от Щернхел оценка за въздействието на Втората интифада върху Израел:

Броят на загиналите цивилни израелци през изминалата година е далеч по-голям от броя на убитите или ранените войници. В края на краищата армията води една лесна война: тя бомбардира и обстрелва беззащитни градове и села и тази ситуация е удобна както за армията, така и за заселниците. Те са наясно, че ако армията търпеше човешки загуби, каквито даде в Ливан, ние вече щяхме да сме се изнесли извън окупираните територии.

Ние гледаме на смъртта на цивилни в престрелки или при извършването на самоубийствени атентати в сърцата на нашите градове и дори избиването на цели семейства като прищявка на съдбата или на природно бедствие. При все това смъртта на един войник повдига критичния въпрос: Какви са целите на войната? Защо биват убивани войниците? Кой ги изпрати на сигурна смърт? Докато задължителната военна служба не струва твърде скъпо, докато запасните войници не са призовавани масово да защитават и пазят окупацията, въпросът „защо” не определя националния дневен ред. (65)

Изобилни исторически доказателства – от безразборното бомбардиране на Германия от съюзническите сили до безразборното бомбардиране на Виетнам от САЩ – също говорят в полза на това, че е твърде невероятно израелското цивилно население да се поддаде на тероризма. Без съмнение еврейският тероризъм допринася при взимането на решението на британците да прекратят мандата си през 1947 година, но главната причина си остава финансовата несъстоятелност на Великобритания след Втората световна война (66).

В много отношения настоящето палестинско прибягване до тероризма е обезпокоително сходно с ционистката терористична кампания след Втората световна война срещу британската окупация. Макар че официално осъжда анти-британския тероризъм, Бен Гурион и ционистката позиция на власт, която той оглавява, Еврейската агенция не си сътрудничи с британските власти за арестуването на евреи заподозрени в терористична дейност и дори за призоваването на еврейската общност да уважава закона. От една страна Бен Гурион поддържа становището, че принципно не може да помага за налагането на несправедлива окупация. „Без по никакъв начин да търси оправдание за извършените действия – пише той на британските власти, – Изпълнителният комитет гледа на настоящата политика на мандатното правителство… като на главната причина за трагичната ситуация, която се създаде в Палестина. Изпълнителният комитет не може да се съгласи, че може реално да бъде призован да помага за прилагането на тази политика”. От друга страна Бен Гурион се оправдава с това, че е загубил контрол над еврейската общност, която отказва повече да търпи окупацията. Тогавашно британско изследване по въпроса заключава, че ционистките лидери са разпалили еврейския тероризъм като в същото време вече не са в състояние да го преустановят: „Подстрекавайки еврейските заселници чрез непрестанна анти-британска и антиправителствена пропаганда, те така разпалиха младите евреи и еврейки, че към терористичните организации не само че започнаха да се стичат нови попълнения, но и тези организации се радват на много симпатизанти. Сега Еврейската агенция не може да си позволи да направи крачка назад без да загуби авторитета си над еврейската общност и е принудена да навлиза в още по-краен екстремизъм. Не е ясна степента до която те си сътрудничат с терористичните организации… Има обаче някои доказателства, че те са предварително уведомени за повечето инциденти, които са се случили.” По-късно разиграли се събития потвърждават това сътрудничество. Например Еврейската агенция публично осъжда големия терористичен акт срещу хотел „Цар Давид”, при който загиват около 90 души, макар че преди това тя е одобрила набелязването на хотела за цел. Един историк пише, че официалното ционистко порицание „съдържа повече от лицемерие и опортюнизъм”. (67)

„Това, което беше прекалено и това, което всъщност се правеше, бе опитът да се постигнат и двете – хем Еврейската агенция да има право на конституционни права като лоялен сътрудник на британския мандат, хем в същото време да организира съпротива и да саботира – отбелязва един симпатизиращ британски депутат намиращ се в Палестина. – Официално осъждайки тероризма в същото време тя толерираше тероризма като метод за оказване на натиск над британската администрация.” Според същия британски политик ционистите одобрявали смъртоносните атентати и поради една друга причина – еврейският тероризъм „печелил народната подкрепа” и „дори съвършено благоприлични евреи в Палестина не можели да не се възхищават на терористите и дори да им помагат, когато търсели укритие в техните домове”. Бен Гурион и Еврейската агенция решават да „порицаят тероризма”, за да „предотвратят залитането на общественото мнение” към крайните ционистки партии и против самите тях. Единственото средство за борба с еврейския тероризъм, заключава британският депутат, е „да бъдат премахнати легитимните поводи за оплакване на всички евреи в Палестина” и „да бъдат заявени обективно… историческите причини за развитието на този зверски феномен в един свестен народ”. Ако британците направят това те биха могли да „разчитат на подкрепата на умерените елементи за подтискането на тероризма и аз съм убеден, че по-голямата част от населението ще се обърне срещу екстремистите”. Обаче ако британците решат да пренебрегнат причините, които стоят зад еврейския тероризъм и просто изискат „замяната на Еврейската агенция с друга организация и обезоръжаването” на еврейската съпротива, британският депутат предупреждава, че „това само ще провокира евреите да оказват финансова подкрепа към екстремистите” (68).

Когато британците обявяват военно положение като репресивна мярка срещу многобройните ционистки терористични актове (по отношение на които лондонският вестник „Таймз” пише в редакторски коментар, че „практикуваните от нацистите зверства не биха могли да бъдат по-големи”), Бен Гурион разпалено осъжда драконовите мерки както за нанасянето на колективно наказание върху еврейския народ, така и за ефективното възпрепятстване на борбата срещу тероризма. Дори само поради значението му за днешните събития, това осъждане заслужава да бъде цитирано:

Двеста и петдесет хиляди евреи от Тел Авив и предградията му, сърцевината на обществения и промишления живот на страната, и тридесет хиляди евреи от Ерусалим, предимно от работническите квартали, които са изолирани от нормално общуване с външния свят, са изправени пред пълно разпадане на механизирания им цивилизован живот без доставки на храна и елементарни медицински услуги. Промишлеността е осакатена, търговията е парализирана, безработицата заплашва да вземе катастрофални размери. Суровите индустриални суровини не могат да бъдат доставени, стоките, които са произведени с налични средства не могат да бъдат пласирани на външните пазари. Работниците нямат достъп до своите работи, децата до училищата. Тези ограничения не са повлияли върху терористите, нито са спрели техните издевателства, а вместо това увеличиха недоволството на тежко засегнатото население, създадоха плодородна почва за терористичната пропаганда, съсипаха опитите на самата общност за борба с тероризма. Военният режим е напълно безполезен и безсмислен освен ако наистина няма за цел да бъде наказана цялата общност, да бъде срината нейната икономика и да бъдат разрушени основите на еврейския национален дом. (69)

Също заслужава да припомним, че макар че еврейските терористични актове (около 20 всеки месец) оставят стотици мъртви и ранени британци, британците „никога преднамерено не са стреляли по тълпи” и „никога не се е случвало мащабно клане на евреи и никога цяло еврейско селище не е било взривено с експлозиви”. Според Ван Кревелд причината за тази относителна британска сдържаност е „разбирането на британците, че евреите са представлявали „полу-европейска раса”. За разлика от тях палестинците изстрадват в ръцете на Израел смъртоносната съдба на неевропейци (70).

Един ненасилствен палестински граждански бунт съзидателно поучил се от уроците от Първата интифада и синхронизиран с международния – в частност с американския – натиск, навярно съдържа в себе си най-голямото обещание в настоящата криза. Той би могъл да неутрализира израелската армия. Едно от най-големите притеснения на Израел по време на Първата интифада бе спадането на духа в ИОС докато се опитват чрез насилствени средства да потушат цивилно население, а също така и намаляващата способност на армията да води „истинска война” понеже постоянно се обучава и участва в „операции от полицейски тип” (71). Определено ниво от палестинска подкрепа към подобна стратегия за гражданско неподчинение навярно вече съществува (72). Ако палестинските лидери успешно впрегнат тази група хора съществуват реални основания за надежда, че нейното послание ще резонира сред много израелци. „Движението на отказа„ сред израелските мъже повикани за задължителна военна служба провокира провеждането на национален дебат и въпреки че бе отбелязана масивна подкрепа за бруталните репресии на Шарон, горе-долу същият брой израелци изрази подкрепата си за изтегляне от Западния бряг и Газа (73).

Съединените щати ще наложат на израелците пълно изтегляне само когато жизнените им интереси бъдат изложени на риск или общественият натиск ги принуди да направят това. Подобен натиск тепърва предстои да бъде упражнен. Подкрепата за Израел сред обикновените американци видимо е намаляла (74). Вече сред американските колежани се разраства кампанията за прекратяване на израелската окупация като тази кампания доста наподобява на антиапартейд движението (75). Придавайки морална легитимност на кампанията архиепископ Дезмънд Туту призова „обикновените граждани отново достойно да отговорят на създалата се обстановка, понеже препятствията пред подновяването на движението против окупацията могат да бъдат превъзмогнати единствено при осъзнаване на моралната му спешност” (76). Всъщност европейците замислят редица протестни действия – от потребителски бойкоти до въоръжено ембарго, докато в същото време десетки смели международни доброволци (сред които и много евреи) отпътуваха за окупираните територии, за да предпазят палестинското цивилно население от израелско нападение и да дадат гласност на израелските издевателства. Израелските апологети като Визел изразяват възмущението си от подобни инициативи, гледайки на тях като на доказателство за възобновяващ се антисемитизъм. Говорейки пренебрежително относно сходни твърдения след инвазията на Израел в Ливан през 1982 година, уважаваният израелски учен Уриел Тал заяви: „Горчивите викове за антисемитизма, който уж отново се надига и чиято главата е надвиснала над целия свят, служат за покриването на факта, че това което се дезинтегрира в света е позицията на Израел, а не тази на евреите. Обвиненията в антисемитизъм имат за цел само да бъде разпалено израелското общество, да се насади омраза и фанатизъм, да се култивира параноична мания, че целия свят ни преследва и че всички други народи по света са замърсени, докато само ние сме чисти и неопетнени”. Сигурно е, че позицията на евреите по света ще се дезинтегрира, ако тези евреи не се разграничат публично от израелските престъпления. В пламенно порицание на настоящата израелска политика за „опетняването на звездата на Давид с кръв” един бивш британски депутат от Лейбъристката партия и изтъкнат еврейски парламентарист изрази тревогата си от това, че „еврейският народ в момента се асоциира по света с бушуващия побойник Ариел Шарон – военен престъпник замесен в убийствата на палестинците в Сабра и Шатила и сега отново замесен в убийствата на палестинци” (77).

„Всяка сутрин се будя близо до Средиземно море в Бейрут с чувство за предстоящо голямо събитие – написа проницателният кореспондент на вестник „Индипендънт” в Близкия изток Робърт Фиск. – Задава се огнена буря, а ние блажено пренебрегваме нейното пристигане; истината е, че ние я предизвикваме.” (7 Освен че представлява морална мерзост, експулсирането на палестинците може да отприщи верижна реакция в арабския свят, която ще направи 11 септември да изглежда като розов чай. Все още е в наши ръце възможността да се съвземем и в тези тежки времена да постигнем дълъг и траен мир за Израел и Палестина.

Бележки

46. Amira Hass, “The mirror does not lie,” in Haaretz (1 November 2000). Jane’s Foreign Report (12 July 2001). Robert Fisk, “One year on: A view from the Middle East” in Independent (11 September 2002).

47. Shulamit Aloni, “You can continue with the liquidations,” in Yediot Aharonot (18 January 2002); cf. Tanya Reinhart, “Evil Unleashed” (19 December 2001) at www.zmag.org/reinhartevil.htm

48. За повече информация виж: R&F, pp. 44-5 и посочените източници. А също така: http://www.ou.org/yerushalayim/yomhazikaron/default.htm.

49. Amir Oren, “At the gates of Yassergrad,” in Haaretz (25 January 2002), and Uzi Benziman, “Immoral Imperative,” in Haaretz (1 February 2002) (Israeli officer). Chris Hedges, “A Gaza Diary,” in Harpers (October 2001) (the quoted phrase comes from a National Public Radio interview). Jessica Montell, “Operation Defensive Shield: the Propaganda and the Reality,” at www.btselem.org (90 percent). Leader, Guardian (2 August 2002) (killed and wounded).

50. Human Rights Watch, “Jenin: IDF Military Operations” (May 2002). Suzanne Goldenberg, “Across West Bank, daily tragedies go unseen,” in Guardian (27 April 2002) (”not so different”). Edward Cody, “Unnoticed Nablus May Have Taken West Bank’s Worst Hit” in Washington Post (21 May 2002). Наблус е ударен най-тежко – убити са 75 палестинци, от които 50 са цивилни. От израелските войници е убит само един.

51. “Camp David and After: An Exchange - An Interview with Ehud Barak,” in New York Review of Books (13 June 2002) (Barak). За Wiesel, виж Megan Goldin, Reuters (11 April 2002), Greer Fay Cushman, “Wiesel: World doesn’t understand threat of suicide bombers,” in Jerusalem Post (12 April 2002), CNN (14 April 2002), Caroline B. Glick, “We must not let the hater define us,” in Jerusalem Post (19 April 2002), Elie Wiesel interview with Gabe Pressman on “News Forum” (21 April 2002). Tsadok Yeheskeli, “I made them a stadium in the middle of the camp,” in Yediot Aharanot (31 May 2002). Montell, “Operation Defensive Shield” (B’Tselem). Amira Hass, “Someone even managed to defecate into the photocopier,” in Haaretz (6 May 2002).

52. Justin Huggler, “Ten killed in Israeli air strike on home of Hamas chief,” in Independent (23 July 2002). Uli Schmetzer, “Israeli strike kills at least 12 in Gaza,” in Chicago Tribune (23 July 2002). Bradley Burston, “Background/Shehada `hit’ sends shockwaves back to Israel,” in Haaretz (24 July 2002) (Meretz leader). Akiva Eldar, “How to cease from a cease-fire,” in Haaretz (25 July 2002). Gideon Samet, “It’s a horror story, period,” in Haaretz (26 July 2000). Graham Usher, “Sharon accused of shattering ceasefire,” in Guardian (27 July 2002). Akiva Eldar, “If there’s smoke, there’s no cease-fire,” in Haaretz (30 July 2002). “Letter for an American editor,” in Haaretz (30 July 2002) (text of planned public statement). Виж също: “The Costs of Chaos in Palestine,” at www.merip.org.

53. Amira Hass, “Making life difficult for the Palestinian peace camp,” in Haaretz (14 August 2002).

54. Finkelstein, “Whither the `Peace Process’?”, p. 148.

55. “Israel must end the hatred now,” in Observer (15 October 2000). Haroon Siddiqui, “Tutu likens Israeli actions to apartheid,” in Toronto Star (16 May 2002) (Brzezinski). Desmond Tutu, “Apartheid in the Holy Land,” in Guardian (29 April 2002).

56. Jonathan Steele, “The Bush doctrine makes nonsense of the UN charter,” in Guardian (6 June 2002) (”moral blow”). George Monbiot, “The logic of empire,” in Guardian (5 August 2002). The US has displayed equal ruthlessness on the economic front, New York Times economic affairs columnist, Paul Krugman, observing, e.g., that the steel tariffs imposed by the Bush administration “demonstrate an unprecedented contempt for international rules” (”America the Scofflaw” (24 May 2002)).

57. За „новите историци” виж: I&R, chap. 3.

58. “Many Israelis content to see Palestinians go,” in Chicago Sun-Times (14 March 2002) (Jaffee poll). Ari Shavit, “Waiting for the sign,” in Haaretz (22 March 2002). Tom Segev, “A black flag hangs over the idea of transfer,” in Haaretz (5 April 2002). Gil Hoffman, “Fight on the right,” in Jerusalem Post (10 May 2002). Lily Galili, “A Jewish demographic state,” in Haaretz (28 June 2002). Boaz Evron, “Demography as the enemy of democracy,” in Haaretz (11 September 2002). Cypel Sylvain, “Benny Morris, le nouvel historien, a rejoint le consensus israelien,” in Le Monde (30 May 2002) (cf. Baudoin Loos, “Interview with Benny Morris,” at http://msanews.mynet.net/Scholars/Loos/morris2001.html (25 February 2001), “The Arabs Are Responsible,” in Yediot Ahronot (23 November 2001), “The Arabs Are The Same Arabs,” in Between the Lines (December 2001), Benny Morris, “Peace? No chance,” in Guardian (21 February 2002)). For “transfer” in Israeli political discourse since the state’s founding, Виж Masalha, Land.

59. Yael Zerubavel, Recovered Roots (Chicago: 1995), p. 183; cf. p. 14. Teveth, Ben-Gurion, p. 36 (Balfour “miracle”). Louis, British Empire, p. 487 (Partition “miracle”); cf. pp. 395, 445, 460. James McDonald, My Mission to Israel (New York: 1952), p. 176 (1948 “miraculous simplification”).

60. “Hardball with Chris Matthews,” Transcript (1 May 2002) at http://www.adc.org/action/2002/02May2002.htm (Delay and Armey). “Peace in the Middle East,” Senate Floor Statement by U.S. Sen. James M. Inhofe (R-Okla), at http://inhofe.senate.gov/pressapp/record.cfm?id=183110 (4 March 2002). Ali Abunimah, “The growing clamor for ethnic cleansing,” in Electronic Intifada (28 August 2002) (Clinton). Ami Eden, “Top Lawyer Urges Death For Families of Bombers,” in Forward (7 June 2002). Alan Dershowitz, “New response to Palestinian terrorism,” in Jerusalem Post (11 March 2002). Alan Dershowitz, Shouting Fire (New York: 2002), pp. 476-7. Benny Morris, Israel’s Border Wars, 1949-1956 (Oxford: 1993), chap. 8 (Qibya massacre). Ritchie Ovendale, Britain, the United States and the Transfer of Power in the Middle East, 1945-1962 (New York: 1996), p. 97 (American newspapers). Boris Shusteff, “The Logistics of Transfer” (3 July 2002) at www.gamla.org.il/english/article/2002/july/b1.htm (Виж section “E. Israel’s Actions in Yesha and the relocation itself”). Виж също: I&R, pp. 112-4, and Ben-Eliezer, Making, chaps. 1-2.

61. Виж: I& R, chap. 2.

62. За повече информация виж: “The Rehabilitation of Joan Peters: Discredited Author Finds a New Audience,” in The Rittenhouse Review (19 June 2002) at http://rittenhouse.blogspot.com/2002/06/re...oan-peters.html. За интернет страницата на Питърс виж: www.harrywalker.com/speakers_template.cfm?Spea_ID=495&SubcatID=188, www.israelunitycoalition.com/Speakers_Bureau/j_peters.htm. Виж също: Myron Love, “Arab journalist puts lie to Palestinian claims,” in Canadian Jewish News (21 February 2002).

63. “Sharon’s plan is to drive Palestinians across the Jordan,” in Sunday Telegraph, 28 April 2002 (Creveld). Menachem Shalev, “Netanyahu recommends large-scale expulsions,” in Jerusalem Post (19 November 1989). Meron Benvenisti, “Preemptive warnings of fantastic scenarios,” in Haaretz (15 August 2002).

64. Boas Evron, Jewish State Or Israeli Nation? (Bloomington, IN: 1995), pp. 169, 237. Sternhell, Founding Myths, p. 331. Martin van Creveld, The Sword and the Olive (New York: 1998), pp. 123-5, 154.

65. Zeev Sternhell, “Balata has fallen,” in Haaretz (8 March 2002).

66. Cohen, Palestine, pp. 247, 249. Lewis, British Empire, pp. 467, 476.

67. Cohen, Palestine, pp. 69, 79, 90-1, 230, 238-9. За повече информация виж: David Hirst, The Gun and the Olive Branch (London: 1977), pp. 108-123.

68. Crossman, Palestine, pp. 129, 169-70, 178-81.

69. Cohen, Palestine, p. 239, 245 (Times editorial).

70. van Creveld, Sword, pp. 57-61.

71. van Creveld, Sword, pp. 361-2.

следва 2-ра част