граници на България

[Стоедин]

Тази тема не е чисто историческа, но ще се радвам да чуя различни мнения и да се получи интересна дискусия.

Провокира ме разговор с мой приятел от днес, който ми заяви: "... и децата знаят, че България граничи със себе си...".

Осъзнавам колко популярно е това схващане, но вероятно това учат и децата в съседните страни.

Моята позиция е, че не можем да съжaляваме за загубени територии с някои изключения - Сев. Добруджа и Поморавието, но пък владеем Родопите и Пловдив, което рядко ни се е отдавало за по дълъг период. Територия от 100 000 - 130 000 хил. кв. км. е достатъчно жизнено пространство, струва ми се, за благоприятно развитие на нацията ни и опазване на граници и суверeнитет. Има понятие - "ЕСТЕСТВЕНИ ГРАНИЦИ НА ДЪРЖАВА". Кои са нашите естествени граници?

Редактирано Юли 24, 2008 от ISTORIK

[ISTORIK]

Има понятие "ЕСТЕСТВЕНИ ГРАНИЦИ НА ДЪРЖАВА". Кои са нашите естествени граници?

В коя епоха?

[Стоедин]

В коя епоха?

Тук и сега. Често се чуват идеи за подялба на Македония с Албания. Други въздишат за Зап. покрайнини, а някои направо за Санстефанска България. Последните май не са малко...

[Стоедин]

За мен безспорни са северната и източната- Дунав и Черно море. С другите е по сложно.

[КГ125]

Докато и ако съвременните политически реалности не се изменят, границите на България са тези, които виждаме на картата. Ако някой ден Европа мине към нова фаза на обединение, границите ще са административни табели.

[Стоедин]

Докато и ако съвременните политически реалности не се изменят, границите на България са тези, които виждаме на картата. Ако някой ден Европа мине към нова фаза на обединение, границите ще са административни табели.

Разбира се, че границите на съвременна България са факт. Те са резултат от поредица събития, геополитически процеси и мирни договори.

Интересува ме мнението, по възможност на повече хора, кои са естествените граници. Не пречи за някои сегашните да са и естествени, но това, което разбирам под този термин, са държавни граници, съвпадащи с географски обекти - морета, реки, езера, планини и др.

Редактирано Юли 26, 2008 от ISTORIK

[Стоедин]

Явно темата е доста безинтересна или пък бързо се изясни. Леко съм недоволен от сондажа. Ударих на камък! А може да е от сезона Айде със здраве и творете, за да има какво да науча и аз.

[КГ125]

Разбира се, че границите на съвременна България са факт. Те са резултат от поредица събития, геополитически процеси и мирни договори. Интересува ме мнението, по възможност на повече хора, кои са естествените граници. Не пречи за някои сегашните да са и естествени, но това което разбирам под този термин са държавни граници съвпадащи с географски обекти- морета, реки, езера, планини и др.

Еми държавни граници са административно наложени върху природни обекти линии. Не разбирам параметрите на дефиницията ти? Какво е "естествена" граница??

[Стоедин]

Мислех, че се изразявам що-годе ясно, но съм в грешка. Понятието не съм го измислил,а съм го срещал в научната литература във връзка с "естествената граница между Германия и Франция"- Рейн. Не си спомням къде съм го чел и честно казано не мисля да търся. Ако някой се съмнява, мога да дам честната си дума ! Да се върна на България. Северната ни граница е сухоземна и водна( речна ). Ако решите да очертаете съвременните граници с коя от двете ще се затрудните повече? Това се отнася и за другите ни граници. Ще се опитам да дам примери за страни с ест. граници: Исландия. Италия, Чили, Малта, Австралия, Япония, Нова Зеландия. Може да пропускам някоя, но надявам се резбирате какво имам предвид. При островните държави изглежда по просто на пръв поглед, но не е така. Противоположни примери- Кипър, Ирландия, Корея, страните от Арабския п- в и др. Под географски( природни ) обекти трябва да се имат впредвид само най- значителните и ясно откроими такива. Пример: южната граница на България може да минава по билото на Стара планина, по крайбрежието на Мраморно и Егейско море(от Босфора до Устието на Вардар да речем), а може да започва от Поморие- Камено- няколко км. южно от Стралджа- до Тунджа- спуска се на юг и разделя Ямбол- стига до Елхово и се извива на запад до Тополовград- минава между Гълъбово и Раднево- Чирпан и т. н. до Самоков- Радомир- Брезник иТрън. Уф, май ще ви объркам повече с тези обеснения! Идеята е да се следват билата на планините, теченията на реките, крайбрежията на моретата, а не с линия и молив да се поставят граници.ВАфрика и Азия има много примери.

[ISTORIK]

Кутията на Пандора на балканските граници

(Ефектът на доминото от независимостта на Косово)

януари 2008, от Жан-Арно Деран

Статутът на Косово, политическата безизходица в Босна и Херцеговина.... Сякаш всички елементи на нова регионална криза са налице в потвърждение на провала на политиките, водени от 15 години от „международната общност". В този опорочен контекст старата идея за прекрояване на границите на Балканите отново изплува на повърхността. Докато народи, малцинства и претенции се смесват, този подход би могъл да потопи региона в хаос.

ВЕРОЯТНАТА независимост на Косово рискува да доведе до тежки регионални последствия. Тя ще бъде приета като прецедент от сърбите в Босна и Херцеговина, които също претендират за правата си за отделяне на държава, която реално никога не е съществувала. Също така тя би могла да отприщи вълна от верижна дестабилизация, най-вече в Македония и Черна гора, рискувайки да постави под въпрос всички граници на Балканите.

Дали обаче тези граници са табу, което би могло да бъде превъзмогнато, както предричат все повече „експерти" и дипломати? Войните от 90-те години на ХХ век бяха водени в името на „велики" страни, за „Велика Сърбия" или за „Велика Хърватия". Зад искането за независимост на Косово, изглежда, се очертава и призракът на „Велика Албания"... Дошло ли е време да се сложат на масата всички териториални претенции и да се определят новите граници, които най-накрая да бъдат „справедливи", тъй като биха съвпадали с етническото разпределение на народите? Трябва ли да се рисува отново картата на Балканите, за да се осигури най-после траен мир в този регион, а оттам и в цяла Европа? Тази стара идея се появява отново и отново.

През 2001 г., по време на конфликта в Македония, коментаторът Александър Адлер предложи да се използва по-скоро хирургия, отколкото хомеопатия [1] и да се предвиди подялбата на тази бивша югославска република между албански и македонски райони. През същата тази 2001 г. лорд Дейвид Оуен, бивш съпредседател на Международната конференция за бивша Югославия, бе изложил плана си за прекрояване на балканските граници [2]. В същия дух и Арбен Ксафери, историческа фигура на албанския национализъм в Македония, настояваше да се създадат „етнически" държави [3].

Пред официалния провал на преговорите за бъдещето на Косово и пред невъзможността да се намери сърбо-албански компромис, дълго отхвърляната като „немислима" идея за подялба на провинцията отново се появи. Немският дипломат Волфганг Ишингер, представляващ Европейския съюз в дипломатическата тройка (съставена от американец, европеец и руснак), натоварена да води преговорите за Косово, през август миналата година смяташе, че не бива да се отхвърля нито един вариант, ако е резултат от споразумение между засегнатите страни: успеят ли Белград и Прищина да се разберат за подялба на Косово, Европейският съюз ще трябва само да одобри това деление!

Идеята като такава изглежда съвсем разумна: щом народите не искат да живеят заедно, тогава да се разделят, дори и ако трябва да се предвидят „ограничени" размествания на населения, за да съвпаднат новите граници с етническото разпределение на общностите... Да си представим за момент, че плановете на тези "недоносени" стратези се осъществят и че международната конференция позволи ново, мирно договорено начертаване на границите на Западните Балкани на етническа основа. Тогава би трябвало да се предвиди и обединяване на всички райони, където албанците са мнозинство, тоест Албания, Косово, северозападната четвърт от Македония, а също и долината на Прешево в Южна Сърбия, както и източните части на Черна гора.

Жестоко орязана, от Македония би останала нищо и никаква държавица, освен ако пробългарските течения не се наложат и страната не се прикрепи към източната си съседка. Въпросът за малцинствата в Албания също няма как да не бъде повдигнат: гърците от южната й част могат да изискат отново да бъдат присъединени към Гърция, докато прогонените след 1945 г. албанци от гръцкия Северен Епир – район, който те наричат Чамерия – не биха пропуснали да припомнят потъпканите си права. Черна гора може да поиска компенсации в района на Шкодра, където винаги са живели сърбо-черногорски малцинства, а Македония би изискала присъединяването на славянските села около Охридското и Преспанското езеро.

Естествено, сърбите от Босна и Херцеговина биха се присъединили към родината си, което би било край за Босна, тъй като хърватите от Западна Херцеговина, от Централна Босна и от Босанска Посавина (Орасье, Одзак) биха се обединили в Хърватия. Би останало най-много за една микро мюсюлманско-босненска държава, създадена около Сараево, Зеница и Тузла. В крайна сметка, начертаният през 1991 г. от Франьо Туджман и Слободан Милошевич план за подялба на Босна и Херцеговина, би се осъществил [4].

Босна несъмнено би се борила да защити източната част от Горажде и би изискала да вземе Санджак Нови пазар (Вж. карето по-долу), в момента разделен между Сърбия и Черна гора [5]. Ясно е, че и Черна гора не би се запазила в настоящите си граници. Освен отделянето на албанските и босненските райони, страната би трябвало да се изправи и пред подялбата на сръбските райони. Тъй като босненското и сръбското население често са се смесвали, една военна акция би била неизбежна, за да се измести населението по начин, позволяващ фиксирането на приемлива граница. Хърватия би получила устието на Котор, което е присъединено към Черна гора едва през 1918 г. С други думи, Черна гора би се върнала към границите си от средата на XIX век.

„Гювеч" от народи и противоречиви претенции

СЪЩО ТАКА Сърбия би се озовала в парадоксална ситуация. С отрязани албански и босненски части, но разширена с територията на Република Сръбска от Босна и Херцеговина и със сръбските зони на Северна Черна гора, на нея би й се наложило да управлява трудната област Войводина. В този автономен район в северната част на страната двайсетина малцинства все още съставляват почти 50% от населението. Унгарците формират най-голямата общност (около 350 хиляди души) и общините на Суботица, Сента, Канжица естествено биха се върнали на Унгария, освен ако Войводина не провъзгласи независимостта си, превръщайки се в мултиетнически остров на тези обхванати от лудост Балкани...

Тъй като прекрояването на границите не би пощадило и вече членуващите в Европейския съюз държави, въпросът с малцинствата в Гърция не би се ограничил само с албанците. Мюсюлманите – турци и помаци – от Западна Тракия биха пожелали да се присъединят, съответно към Турция или към България, анулирайки договорите от Лозана от 1923 г. [6]. Въпросът за славяните от гръцка Македония, тема табу в елинската държава, също би трябвало да бъде повдигнат. От своя страна, Словения би излязла доволна от микротериториалните конфликти, които я противопоставят на Хърватия [7]. Тя би изискала анулиране на плебисцитите от 1918 г. [8] и би се разширила в австрийска Каринтия, където все още живеят словенски малцинства. За награда за добронамереното й отношение към регионалните конфликти Любляна би могла да получи и част от италианския Фриули, а може би и Триест (на словенски Трст) [9].

Тези широки промени в границите несъмнено биха пренебрегнали исканията на някои малцинства: наистина, какво да се направи с гораните от Косово, русините от Източна хърватска Славония, или с арумъните от Македония, Албания и Гърция? От своя страна пък, живеещите на Балканите между 3 и 4 милиона роми ще останат такива, каквито винаги са били: народ без държава.

Малко е вероятно тези промени в границите да могат да се осъществят без спорове, които пък биха довели до средно напрегнати въоръжени конфликти. За да се възстанови мирът, ще трябва да се изпратят европейски части. В замяна неизбежните преселения на жители не би трябвало да бъдат приемани като взаимни щети, а като основна цел на целия процес. Те биха били контролирани от Върховния комисариат на Обединените нации за бежанците и от многобройни неправителствени организации. Бюджетът за спешна хуманитарна помощ ще бъде значително по-голям от отпуснатия за преодоляване на кризата след цунамито през 2004 г...

Този сценарий може да изглежда екстравагантен, но вече са поставени редица проблеми, било относно бъдещето на Босна и Херцеговина или за „националния албански въпрос". Привържениците на независимостта на Косово подчертават, че тя не би трябвало да служи като прецедент, ставало дума за богоугодно желание: разрешаването на този спор ще има стойност на прецедент само ако носителите на други национални претенции я приемат като такъв.

Идеята, че промяната на границите би могла да разреши всички национални въпроси, е изградена върху основната заблуда, а именно, че съществуват „справедливи" граници, тъй като са етнически. В действителност, всички граници – не само тези на Балканите – са създадени от историята, резултат са от отношенията между политическите и военните сили. Границите са толкова малко „справедливи", колкото са и „естествени".

Използването на името „Балкани" се разпространява през ХІХ век с тежък идеологически заряд. Докато Османската империя, „болният човек на Европа", малко по малко се разпада, противоречивите претенции на народите започват да се сблъскват. В крайна сметка Балканите се превръщат в синоним на национална сложност, безконечни конфликти, и разпокъсване. „Балканизацията" става ключ към Балканите, основен идентификационен белег за тази част от Европа. Концепцията за Балканите е на първо място идеологическа, а след това географска. В този „гювеч" от противоречащи си народи, стремежи и искания, за границите са водени люти битки.

Създаването на държавите и определянето на границите са феномен, свидетелстващ за влизането на Балканите в политическата модерност. Нововъзникналите се облягаха основно върху националната концепция за държавата, като приеха и адаптираха моделите, произлизащи от особения исторически опит на Западна Европа. В началото на XIX век Гърция и Сърбия бяха основани върху „етническо прочистване", прогонване или асимилация на народите, приемани като друга раса, особено поради религията: „турците" (тоест мюсюлманите, както славяни, така и албанци или турскоговорящи) бяха прогонени от новите държави.

Определянето на границите беше начин да се подреди балканската неразбория, да се вкара в идеален европейски ред, основан върху съвпадането на народи, граници и държави. Многообразието на „национални" и религиозни езикови идентичности, характерно за Османските Балкани, започна да намалява.

Процесът се ускори по време на югославските войни от края на ХХ век: сръбското присъствие бе драстично намалено в Хърватия (от 12% до около 4% от общото население на страната), босненската мозайка бе превърната в обширни моноетнически зони, всяка от които бе контролирана от една от трите общности на страната. През XIX и ХХ век най-могъщите държави – Австро-Унгария и Русия, а също и Франция, Великобритания и Италия – водиха битки, за да разширят зоните си на влияние в останките от Османската империя, поддържайки и дори насърчавайки националните искания на балканските народи. Държавните политики са описвани от журналисти и от пътешественици в този регион. През 30-те години британската писателка Ребека Уест осмя „хуманитарните и филантропски" позиции на тези наблюдатели, прегръщащи различни националистически каузи. Тя отбелязва, че българите на братята Бъкстон и албанците, по които г-ца Дърхам беше станала експерт, много приличат на картината на детето Самуел, нарисувана от сър Джошуа Рейнълдс [10].

Европейски пионки в новата схватка между Русия и САЩ

НЯКОИ ключови моменти отбелязват постепенното определяне на границите. Най-напред през 1878 г. първият епилог на „голямата криза на Ориента" бе написан със Санстефанския договор, който предвиждаше създаването на Велика България под руски протекторат. Тази ощетяваща Сърбия и Румъния перспектива предизвика негодувание и няколко месеца по-късно бе анулирана от Берлинския конгрес, който даде на Австро-Унгария правомощия върху Босна и Херцеговина и върху санджак Нови пазар.

Балканските войни от 1912-1913 г., а след това и Първата световна война отбелязаха другия съществен момент от тази огромна по мащаби партия териториален покер. През 1918 г. Сърбия и Румъния получиха огромни възнаграждения за присъединяването им към лагера на Съюзниците: сръбската династия Караджорджевич успя да създаде новото кралство на сърби, хървати и словенци, предшественик на Югославия, докато Букурещ създаваше „Велика Румъния".

Въпреки провъзгласените след първия световен конфликт уилсъновски принципи, тези държави никак не зачитаха правото на народите сами да решават съдбата си и интегрираха голям брой групи, озовали се в положение на национални малцинства. През 20-те години Коминтернът виждаше в кралска Югославия нов „затвор за народите". Вярно е, че централизираната държава, създадена под скиптъра на Караджорджевич, нямаше много общо с романтичните или „югославски" мечти за обединените славянските народи от Юга [11].

Начертаните през 1945 г. вътрешни граници на социалистическа и федеративна Югославия бяха „най-приемливият компромис", по думите на главния отговорник за определянето им, бъдещия дисидент Милован Джилас. Югославската система бе изградена върху разделение на гражданството от националността, наследено от австро-марксистките разбирания от началото на ХХ [12]. Хората бяха граждани на федералната република, в която живеят (и на социалистическата федерация), като в същото време принадлежаха на която искат национална общност: в югославските преброявания декларирането на националност беше свободно.

Балканският опит показва, че стремежите на народите се изразяват в държавни искания единствено с цената на безспирни конфликти. В Косово две големи противоречащи си национални амбиции за една и съща територия могат да намерят само два вида решения: победата на единия народ над другия, което неминуемо предизвиква неудовлетворение и желание за мъст, или създаване на нови форми на политическо съжителство и съвместен суверенитет. Все пак европейската рамка би трябвало да може да си представи нови политически форми, позволяващи да се надмогнат териториалните и граничните конфликти.

Намесата на Великите сили е съществена за разбиране на постепенното оформяне на балканските граници. От тази гледна точка, историята заеква: въпросът за Косово се превърна в залог в световната желязна схватка между Русия и САЩ. Ясно е, че в тази битка между титани има сериозен риск да бъдат забравени реалните интереси на албанците, сърбите и на всички народи, живеещи в Косово.

Желанието балканските проблеми да се разрешават чрез нови териториални деления би отприщило опасен верижен ефект. Време е да се мисли не за нови териториални деления, а за други решения на исканията на народите.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

Превод Десислава Николова

Просто коридор или търговски кръстопът?

САМОТО име на санджак Нови пазар (вж. картата) има тежък „екзотичен" заряд. В Османската империя санджак е било обозначение на териториална единица. Единствено санджакът Нови пазар все още означава ясно определена територия, макар да не е отделен административно. През 1878 г. Австро-Унгария е получила военен мандат за Санджак: стремежът на Виена бил да премахне териториалната връзка между Сърбия и Черна гора.

На теория Санджакът остава под османско владичество до Балканските войни. През 1913 г. е разделен: на Сърбия се дава северната му част, а на Черна гора - южната. Този регион е можел да се обособи и като федерална единица от Югославия, тъй като по време на Втората световна война е съществувал Антифашистки комитет за национално освобождение на Санджака. През 1945 г. Санджакът отново е разделен между федералните републики Сърбия и Черна гора.

Нови пазар дълго време е бил кръстопът за керваните, пътуващи из Балканите, а просперитетът на града се дължи на търговското му призвание, за което свидетелства по свой начин и едно еврейско гробище, понастоящем изоставено. В Санджака живеят три национални общности: мюсюлмански славяни, които вече се наричат босненци и представляват 55% от около 100-те хиляди жители на региона; православни, определящи се като сърби в северната част на Санджака, а в средната - като сърби или черногорци.

Санджакът представлява коридор, свързващ Косово и Босна. На някои пропагандисти им се ще да виждат в него главната ос на „зеления диагонал", пресичащ Балканите. Това значи, че забравят колко слабо е развит обменът Изток-Запад. Мюсюлманското население е концентрирано в източната част на Санджак (общините Нови пазар, Сиеница и Тутин в Сърбия и Рожайе в Черна гора). Голяма част от мюсюлманите са изгонени от западната част на Санджака от „четниците", сръбски националисти от времето на Втората световна война. Нови случаи на „етническо прочистване" има и през 90-те години, по време на войните (в Плевля, Черна гора и в Прибой, Сърбия). „Почистването" на долината на Дрина и населението й от мюсюлмани е постоянна цел на сръбските националисти. Напрежението между общностите до ден днешен е голямо, докато маргиналните, но активни уахабитски движения се опитват да вдъхнат идентичностна увереност на мюсюлманите.

Санджакът е пресечна точка на мафиотски интереси - криминалните мрежи от Сърбия, Черна гора, Босна и Албания се срещат в Нови пазар, но би могъл да открие призванието си за търговски кръстопът на едни помирени Балкани, отворили границите си, включващи еврорегиона Санджак.

Неясни граници за Албания

През 1878 г. на Берлинския конгрес канцлерът Бисмарк твърди,, че Албания е само географско понятие. Въпреки това, през същата година Призренската лигга обединява знатни личности, дошли от всички албански региони на Османската империя.. Те изразяват за пръв път истински национални претенции.. В последвалия период Австро-Унгария се наема да защитава тези албански искания, за да изигграе Сърбия и Гърция, съюзници на Франция, Великобритания и Русия ((1).

През 1912 г. във Вльора Исмаил Кемал проввъзггласява първа Република Албания, която просъществува съвсем кратко време.. Една година по-късно на конференцията в Лондон се решава създаването на Кралство Албания, което обаче се простира само върху около половината от земите, населени с албанци.. Тогава Косово, вече в по-голямата си част населено с албанци, е разделено между Сърбия и Черна гора. За албанците това е огромна несправедливост за народа им и съвременните националисти смятат да „поправят тази историческа несправедливост".

Албанската държава не оцелява от само себе си.. Албания за малко не изчезва в суматохата на Първата световна война, а фиксирането на границите на държавата става чак през 1926 г.,и то по силата на твърде съмнителна логика. Така градът Джаковица/Джакове е оставен в кралството на сърби, хървати и словенци, въпреки че сръбското присъствие там е ограничено. По същия начин и историческата местност на града Дебър/Дибра е разделен между славянското кралство и Албания: днес главният град принадлежи на Република Македония, докато вътрешният му район се намира в Албания, около градчето Пешкопи.

Две проблемни области се кръстосват. Териториалното определяне на Албания е решено в зависимост от съотношението между силите на съседните й страни (Черна гора, Сърбия, Гърция) и техните могъщи покровители, без да се пропуска и Италия, която дълго е имала претенции към албанския бряг. В същото време понятията „албански региони, или „местност с албанско население" неизменно пораждат проблеми: във въпросните райони албанците са живеели и все още живеят в контакт с други национални общности. Този или онзи град принадлежи ли на албанския свят, защото албанците там са 50%, 60% или 80% от населението? Какъв процент да приемем и най-вече какъв критерий да вземем предвид?

(1 ) Вж. Natthalie Cllayerr Aux origiines du nationalisme allbanaiis. La naissance d''une nation majjorii ttairementt musullmane en Eurrope (Възникването на албанския национализъм. Раждането на една мюсюлманска нация в Европа), Karthalla, Paris, 2007.

---

Бележки под линия

[1] Александър Адлер, „Pour les Balkans, chirurgie ou homéopathie?"(Хирургия или хомеопатия за Балканите?), Courrier international, Париж, 12 април 2001 г.

[2] Лорд Дейвид Оуен, "Redessiner la carte des Balkans" (Прекрояване на картата на Балканите), Le Monde, 21 март 2001 г.

[3] Арбен Ксафери, "Les Etats multiethniques ne sont pas une solution" (Мултиетническите държави не са решение), Le Courrier des Balkans, 28 април 2003 г., http://balkans.courriers.info/artic...

[4] Сръбският президент Милошевич и хърватският му колега Туджман през 1991 г. се споразумяват за таен план за подялба на Босна.

[5] Вж. "Le Sandjak de Novi Pazar, un foyer de tension en Europe du Sud-Est" (Новипазарският санджак, огнище на размирици в Югоизточна Европа), Le Courrier des pays de l'Est, n° 1058, ноември-декември 2006 г., с. 78-93.

[6] Този договор, подписан на 24 юли 1923 г., предвижда голям обмен на население между Гърция и Турция, като същевременно признава съществуването на мюсюлманско малцинство в гръцката част на Западна Тракия.

[7] Тези конфликти са за залива на Пиран, където прокарването на земна граница определя достъпа на Словения до международни морски води, както и за малкия регион на Мура.

[8] Които определиха за собственост на Австрия или на Словения оспорвани гранични територии.

[9] Ще припомним, че свободната територия Триест, създадена през 1947 г., бе разделена едва през 1954 г.: зона А, в която влиза и самият град, бе върната на Италия, докато зона Б бе дадена на Югославия и днес е част от Словения.

[10] Ребека Уест, Agneau noir et faucon gris. Un voyage à travers la Yougoslavie (Черна овца и сив сокол. Пътуване през Югославия), LAge d'homme, Лозана, 2001 г.

[11] Югославската идея най-напред бе развита от хърватски интелектуалци като Людевит Гай (1809-1872) или епископ Йосип Щросмайер (1815-1905).

[12] Това разделение бе теоретично обосновано през 1907 г. от Ото Бауер в книгата му Въпросът за националностите и социалдемокрацията, EDI, Париж, 1988г.

---

http://bg.mondediplo.com/

Редактирано Юли 26, 2008 от ISTORIK

[ISTORIK]

Политическата граница

доц. д-р Крум ДРОНЧИЛОВ

Политическата граница е пределът, при който се свършва държавната територия, а с това и взаимоотношенията между последната и свързаното с нея политически организирано човешко общество. В понятието "граница" лежи именно предположението, че една държава не може да разполага самостойно и безпрепятствено с цялата земна повърхнина, а до нея има и други подобни, също предявяващи права към определени части или пък пространства, изключващи възможността за човешки живот, като морета, пустини или заледени пространства. При първият случай политическата граница, от една страна, разделя, а от друга – свързва две съседни държави, чиито центробежни сили се срещат и изравняват в нея.Тя подлежи на постоянни промени, в резултат от процесите на развитие и упадък, на които са подложени допиращите се в нея държави. Във втория случай не може да става дума за политическо взаимодействие – тук държавите се срещат с природни прегради, кито спират разширението им и не могат да бъдат лесно преодолени. Образуваните помежду им граници са в пълния смисъл на думата естествени. Наричаме ги още едностранни, за разлика от двустранните, отделящи две държави една от друга. Морето, пустинята и заледеното пространство обаче не са в еднакво силни преграда. Морето, в частност, за много държави отдавна е престанало да бъде преграда, превръщайки се по-скоро в мост, по който те са разширили владичеството си и над земите отвъд него. С развитието на корабоплаването това е станало не само през малките морета, а и през големите океани. Дори Великият океан, заемащ почти половината от земното кълбо, който продължава да е голяма пречка, с настаняването на американците на Хавайските и Филипинските острови, не е останал непреодолян в това отношение. Водните пътища неведнъж в историята са се оказвали връзка между раздалечени земи и тяхна спойка в една държава. Например, в средиземноморската област ония държави, които са могли да създадат силен флет и да владеят с него самото море, са могли да се разширят и над по-голяма или по-малка част от средиземноморските земи. Пустините също (включително най-голямата – Сахара) не са останали трайна граница.

Но въпреки преодоляването им от модерни и извънредно мощни държави, моретата и пустините не са изгубили напълно значението си като природни препятствия. То изпъква веднага щом отслабнат мощта и волята на конкретните държави, оказващи се неспособни да задържат владенията си, разположени отвъд тях.

Само ледът още стои като по-трайна пречка и никой не се стреми да разпространи владичеството си над пустите земите, покрити от него

Двустранните граници, т.е. тези отделящи територията на две съседни държави, се различават по своето устройство и по ролята, която играят според това, каква е степента на развитие на съседните държави; после – какви са физикогеографските, а също био- и антропогеографските особености (растителна покривка, минерални богатства, брой и гъстота на населението, народностен състав, поселищни и стопански отношения и т.н.) както на отделяните от тях държави, тъй и на различните местности, през които са прокарани; и, трето – какви са историческите събития, довели до техните изменения.

Те са, повече или по—малко, широки пояси, или пък линии, като и едните, и другите биват още естествени или изкуствени.

Граничен пояс

Природните народи не познават строго очертани граници. Обиталищата на отделните техни орди и племена (дори и на най-първобитните измежду тях, у които също намираме всичките отличителни признаци на държавата (1), а именно - политически организираното човешко общество, упражняващо известни права над обитаваната от него част от земната повърхнина, поддържа известен ред в нея относно използването и за събирането на храна, лов или пък за паша на добитъка и я пази от външни нападатели) са отделени едно от друго с широки пояси от ненаселени междини. В повечето случаи тези пояси са дадени от морфологията или пък от друго някое природно устройство на земната повърхнина. Като най-много се предпочитат труднодостъпни планински части, водни повърхнини, блатисти местности, пусти и изобщо непригодни за култура пространства, особено девствени гори, запазени непокътнати от човека. Тия пусти и труднодостъпни пространства, представляващи повече или по-малко широки пояси, служат не толкова да покажат неясните предели на първобитните територии, колкото да ги изолират и защитят от външни нападатели. Те представляват най-старата форма на политическа граница – т.нар. граничен пояс. Последният не принадлежи на нито един от двата съседа и с право го оприличават на чуждо тяло, вмъкнало се между две други тела за да ги разделя.

Граничният пояс се среща у старите германци, келти и славяни. Поради огромните му преимущества за защита на държавата той се задържа на някои места доста късно и при вече цивилизовани държави, дори понякога е създаван изкуствено. Такава например е била до 1870 границата между Китай и Корея, представляваща пуста ивица с ширина 50-100 км, в която под страх от смъртно наказание било забранено всякакво заселване. Историята дава много примери как в различни времена са се създавали пусти гранични пояси чрез опустошаването на неприятелски земи, та да може чрез по-голяма или по-малка изолация да се запази по-добре собствената територия. Именно с нуждата от такива пусти пространства могат да се обяснат и системните опустошения и обезлюдяване чрез масово преселване на населението, вършени от българите в съседните им византийски области. Впрочем, Людовик ХІV също създал подобен пояс, опустошавйки граничните германски селища край владенията си.

Гранични пояси съществуват и по-ново време, макар и в променена и модернизирана форма. Такива са ивиците земя, които според договори между две съседни държави трябва да се оставят от едната или от двете страни на границата между тях без укрепления и военна охрана. Идеята за граничния пояс се откроява в ново време и в т.нар. буферни държави, създадени от стремящи се към разширение мощни държави като своеобразен клин помежду им, за да се избегне непосредствения им досег и така да се намали опасността от военни сблъсъци. В Европа такива държави между Франция и Германия са Белгия и Швейцария, а в Азия между руските и британски владения – Афганистан, и между френските и британски владения – Сиам. След сломяването на Русия в Световната война, Централните сили се опитаха със същата цел да създадат на източната си граница цяла верига от подобни буферни държави (т.нар. "санитарен кордон" – б.р.).

Водните граници също напомнят в някои отношения на гранични пояси. При морските брегове има особен вид изкуствени пояси.Според международните споразумения, владичеството на една държава не свършва на брега, а се простира на три морски мили, а в заливите – до 10 мили от него. Чак отвъд този предел започва свободното интернационално море. Така възниква поясът на териториалните води (mare teritoriale), в който риболовството е запазено само за жителите на съответната страна, а според международното право там могат да намерят убежище, преследвани от неприятели кораби на трети държави. Същинската граница при големите реки, с които граничат някои държави, не минава по самия речен бряг, а в повечето случаи по талвега; т.е. и тук може да се приеме, че държавната територия допира до своеобразен воден граничен пояс, подобен на морските териториални води.

Гранични линии

В по-напреднал стадий на развитие държавите вече се нуждаят от ясни и строго очертани граници Затова на мястото на граничния пояс се явява политическата гранична линия. Тя се развива от граничния пояс, след като (с ръста на населението в разделените от него държави и укрепването на последните) в него, и от двете страни, започват да се изграждат отделни селища. Така поясът на неуправляваните от никого гранични земи постепенно се стеснява и с развитието на междусъседските отношения губи прогресивно предишното си изолиращо значение. И след като вече се е стеснил значително и землищата на възникналите в него селища се приближават все повече едно до друго, държавите установяват със специален договор на негово място гранична линия, показваща преди всичко докъде точно се простират владетелските права на всяка държава. Този процес се извършва по различно време при различните държави. Според немския историк Хелмолт, при германците например той завършва едва през ХІІ-ти век, а в някои региони (например в Африка) не е приключил и днес.

Политическата гранична линия се отличава значително от граничния пояс, който е изключително средство за защита на държавата. В нея, освен тази, изпъкват и други цели, на които трябва да служи държавната граница: от една страна, за правовото разграничаване, а от друга – да улеснява отношенията между съседните държави. Именно чрез нея пределите на държавната територия биват ясно очертани и е възможно по-сигурното им охраняване, както и упражняването на контрол върху съобщенията, които тя (в противоположност на граничния пояс) улеснява. Тя не пази толкова държавата, колкото последната пази нея, и зависи от съотношението на силите на двата съседа, затова е и много по-чувствителна от граничния пояс и се нуждае от видимо маркиране там, където не е дадена достатъчно ясно от природата. За прокарването на границата в днешно време е необходимо да се познава добре географията на граничните местности и да има точна топографска снимка от тях, тъй като сега прокарването на граница при цивилизованите държави става предварително върху карта, а след това специални гранични комисии ги маркират и на самото място. Договори за установяване на граници между две държави, непочиващи на географски познания и точни карти, винаги водят до конфликти.

Както е известно, на Берлинския конгрес, благодарение на погрешното схвъщане, че Ихтиманска Средна гора е част на Стара планина, която се продължава на запад през средата на полуострова, южната граница на Княжество България е поставена по Рила и Осоговска планина и в него се включва Западна Средна България със София (2).

Естествени граници

Съществуват разнообразни поделения на отделните видове политически граници. Най-обикновеното и най-простото е споменатото вече деление на последните (както на граничния пояс, така и на граничната линия) на естествени и изкуствени.

Под естествена политическа граница се разбират най-вече тия, които са дадени направо от природата. Към тях са се стремели държавите във всички етапи от развитието си. Поради разтегливото и често двусмислено значение на понятието "естествена граница", напоследък се предпочита споменатите по-горе граници да се обозначават като заети от природата граници.

В по-тесен смисъл, под естествени граници се разбират изобщо само такива политически граници (пояси или линии), които са прокарани през местности, представляващи значителна пречка за съобщенията между два съседа, а най-вече са пречка за неприятелски нахлувания: например морски бряг, пустиня, заледено пространство, високи и мъчно проходими планини, големи реки, езера, пространни блатисти местности, гори и др.п. Всички те обаче, не навсякъде са достатъчно силна преграда (т.е. труднодостъпни) пък и с развитието на цивилизацията това им качество все повече намалява (особено непроходимостта на растителните пояси и реките). Специално за големите реки следва да се отбележи, че у природните народи те служат по-рядко за граница, надлъж по течението си, защото именно чрез водния път, който те представляват, се свързват бреговете им. В областите на девствените гори за граница между земите на отделните племена служат праговете и бързеите на реките, които са истинска пречка за съобщенията.

От друга страна естествени наричаме и всички граници, свързани с природни обекти, които (ако и да не представляват особена пречка за съобщенията) служат изключително като опорни линии за споразумение между съседите. В това отношение по-рано, пък и днес, за граница продължават да се вземат реки, защото со ясни разграничителни линии, удобни като база за споразумение. Немалка част от сегашните граници на България също са речни. Общата им дължина възлиза на 611,2 км, от които 397,3 км са дунавска граница и 213,9 км следват малки реки (3). Сред последните е и Резовската река, служеща за граница между България и Турция, която е избрана за такава именно поради посоченото по-горе предимство да е ясна линия, удобна за споразумение.

Обикновено от дадените от самата природа линии за граници се предпочитат най-вече тия, които следват или най-високите, или пък най-ниските пунктове на една местност и регулират движението на течащите води. Това именно са т.нар. морфоложки граници. От тях, в по-ново време, се използват най-вече главните планински била и вододелите между две речни системи.

Широко разпространеното мнение, че именно вододелите са най-пригодни да служат за политическа граница идва от онова време, когато географите и картографите смятали за правило, че вододелът трябва винаги да бъде планинско било и не знаели, че дори във високи планини често се срещат плоски вододели. Освен това, днес вече знаем, че не навсякъде планинските вериги имат правилен строеж, та вододелната да бъде навсякъде най-високата и да заема средата. На такива погрешни представи се дължат много гранични спорове, типичен сред които е този между Чили и Аржентина, дължащ се на аномалния вододел на Андите, оказал се изгоден за аржентинците за сметка на чилийците.

Следването на морфоложкото главно било и вододела от границата при много разчленените планини с разбъркани повърхностни форми е особено трудно не само поради особеностите на терена, но и поради политическите съображение, нямащи нищо общо с географията. Затова редица учени, като Пенк например, смятат, че вододелът като политическа граница твърде често е просто празна дума.

За една държава е от голямо значение да има граници, отговарящи на вътрешното и съдържание. В това отношение особено важни са границите, обвързани с крайните предели на разпространение на конкретния народ, т.е. етнографските граници. Те също спадат към естествените граници и играят в последно време значителна роля, макар че поради голямото разместване на съседните народи в допирните им области, те често са много неясни а определянето им е трудно. Освен това не са постоянни.

Изобщо естествените граници (били те етнографски, или заети от природата) показват повече естествените ръководни линии, които да се следват при разграничаванетот на две държави. Сами по себе си, те не притежават нужната ясност и са източник на постоянни конфликти. "Естествените граници – твърди професор Пенк – не дават това, което обикновено се очаква от тях: да установят недвусмислено граничната линия, от каквато се нуждае модерната държава, за да означи ясно и определено пределите на територията си".

Най-после, като естествени граници определяме и тези, съответстващи на определен държавен организъм и произлизащи от неговите нужди. Зиегер и Пенк ги определят като "органични граници". Според Пенк, те обхващат определено пространство, осигуряващо необходимите уловия за просперитет на държавата. В това пространство влизат няколко, свързани помежду си области, които (както по отношение на стопанския живот, тъй и на съобщенията и отбраната) се допълват и образуват общо цяло. Според това схващане, не са органични онези граници, които пресичат една област по отношение на стопанското развитие, съобщенията и отбраната и. Органичната граница следва винаги да се разглежда от съвсем обективни позиции. Характерът и проличава особено ясно в следните думи на Зиегер: "Ако една държава и жителите и не се чувстват угнетени и стеснени от нйните граници, ако стопанският и културният и живот може да се развива свободно и сигурно под тяхна закрила, свободно се развиват и нейните институции и може да се реализира държавната цел (особено значение в случая имат съобщенията и сигурността), то тези граници можем да приемем за органични". Обективно погледнато, органичната граница не просто трябва да се стреми да обгърне непременно конкретния народ в неговата цялост, а да търси разумния баланс между народните стремежи към пълно обединяване и изискванията на икономиката, съобщенията и отбраната. Като при това следва (поне донякъде) да се държи сметка и за миналото на държавата, т.е. за нейната история.

Тези обективни органични граници, както ги схващат Зиегер и Пенк, не бива да се бъркат с откровено субективните или просто измислени граници, искани от някои ненаситни за земя народи, които посочвайки своите уж "естествени" граници или изопачавайки научните факти, се опитват да оправдаят желанието си да завладеят по-малки или по-големи парчета чужда земя. Немският учен Зупан нарича такива граници теоретични естествени граници, като според него: "Тези граници наричаме теоретично естествени, защото не се дължат на самата природа, а на определена комбинация от идеи. Последните се раждат в главите на отчуждени от света идеолози и мечтатели, или пък в зрелите мозъци на безсъвестни политици, обичащи да използват силната популистка терминология. Те са рожба на политическата страст и могат да причинят големи беди, ако съумеят да наметнат откровено завоевателния стремеж с прозрачното но импониращо псевдонаучно наметало. В случая не става дума за самата граница, а за това, което тя би могла да обхване и за което се претендира в името на природата, етнографията или историята".

Характерът на подобни измислени граници може да се види добре от следните примери. Историята на Британска Индия ни учи, как се създават и менят тези граници и как, след като се посочи една, после се налага друга "естествена" граница и т.н. Така, отначало Англия се е стремяла към естествено граница, която да следва вододела между Инд и реите, течащи на запад към вътрешността на Афганистан – нещо, което успява да наложи с мира в Гандамак през 1879. След това западната "естествена" границана Индия почва да се търси по на запад и британците слагат ръка на Белуджистан. По-късно тя се очертава по река Ефрат, докато накрая Англия не я измества чак при Средиземно море.

На свой ред, италианците обявяват Адриатическо и Лигурско море за свои, смятат всички вливащи с в тях реки за италиански и търсят естествените граници на отечеството си по главните вододели на Алпите и Динарските планини – нещо, което играе значителна роля в италианската политика.

За подобни граници претендират и някои румънци, желаещи "естествена" южна граница на Румъния по Стара планина и сочещи, че Дунав може да бъде само главната съобщителна линия на една "естествена" област, между Карпатите и Стара планина.

В Сърбия пък продължават със забележително упорство да се търсят етнографски доказателства, че източната и естествена граница е река Искър, като някои сърби я преместват дори още по на изток.

Гърция не се е отказала от мечтите си да стигне археологическите граници на някогашна Византия, както впрочем и Франция се стреми да се затвърди в тези на старата Gallia Transalpina.

Примерите за такива теоретични граници са многобройни и в много случаи последните играят важна роля в политиката на някои държави.

Изкуствени граници

Изкуствени, най-общо, се наричат тези граници, дължащи се изключително на човешката дейност. На първо място, към тях спадат всички граници, които са маркирани с отделни предмети (пирамиди, камъни, колове и т.н.), поставени на еднакви отстояния, или пък са означени изцяло с гранична пътека, насип, просека, а понякога и с цели укрепени линии – окопи, валове, стени и пр., играещи в миналото ролята на преграда и защита на държавата срещу нейните съседи. Такива са били в Средните векове границите на много държави, допълнително усилени с цяла система от изкуствени присобления за защита – горски засеки, дървени прегради, палисадни валове и ровове, изпълнени с води. Изкуствени граници представлявали и старобългарските погранични окопи (островският, хайрединският и ломският в днешна Северозападна България, южнодобруджанският при долното течение на Дунав, Еркесията в Тракия и др.). Такива са Адриановият и Антониевият вал във Великобритания, римскят лимес между Рейн и Дунав...

Редактирано Юли 26, 2008 от ISTORIK

[Warlord]

Идеята е да се следват билата на планините, теченията на реките, крайбрежията на моретата, а не с линия и молив да се поставят граници.ВАфрика и Азия има много примери.

Ами то почти винаги границите следват естествени природни обекти - реки, крайбрежни ивици, била на планини и тн. "Естествената граница" между Германия и Франция е Рейн само според френските разбирания, според германските, към германия трябва да бъдат Елзас и Лотарингия

В Африка няма национални държави и политическата карта на континента не е била оформена от самите африканци, а от европейските колонизатори, затова там границите са такива. Тук на Балканите и в Европа естествените граници не са критерий ако отвъд тях живеят хора от същия народ, то той претендира, че трябва и тези земи съответно да бъдат част от държавата му, от това идват основните проблеми и военни конфликти на Стария Континент.

[Стоедин]

Браво за информацията! Надявам се повечко хора да се запознаят, но липсва лично мнение- нещо което лично мен ме интересува. Разбира се не е нужно всеки да има мнение за всичко, но досега никой не е коментирал. Учуден съм и пак ще кажа- явно темата не вълнува никой, освен мен, та си драскам и си отговарям сам

[КГ125]

Сега разбрах. Вариантите са два - Карпатите, билото на балканската верига , доината на Вардар, беломорския бряг, северния бряг на мраморно море, черно море, устието на Дунав.

Или Дунав, билото на балканската верига , доината на Вардар, беломорския бряг, северния бряг на мраморно море, черно море, устието на Дунав.

Трети вариант - същото, но с албанския адриатически бряг или част от него.

Редактирано Юли 26, 2008 от КГ125

[Стоедин]

Ами то почти винаги границите следват естествени природни обекти - реки, крайбрежни ивици, била на планини и тн. "Естествената граница" между Германия и Франция е Рейн само според френските разбирания, според германските, към германия трябва да бъдат Елзас и Лотарингия

В Африка няма национални държави и политическата карта на континента не е била оформена от самите африканци, а от европейските колонизатори, затова там границите са такива. Тук на Балканите и в Европа естествените граници не са критерий ако отвъд тях живеят хора от същия народ, то той претендира, че трябва и тези земи съответно да бъдат част от държавата му, от това идват основните проблеми и военни конфликти на Стария Континент.

Естествени не по подразбиране на този или онзи,а трудно преодолими( относително) прегради, създадени от природата.

[Стоедин]

Сега разбрах. Вариантите са два - Карпатите, билото на балканската верига , доината на Вардар, беломорския бряг, северния бряг на мраморно море, черно море, устието на Дунав.

Или Дунав, билото на балканската верига , доината на Вардар, беломорския бряг, северния бряг на мраморно море, черно море, устието на Дунав.

РАЗГЕЛЕ!

[Стоедин]

РАЗГЕЛЕ!

МЕРСИ

[КГ125]

Моля Но това го разглеждам чисто откъснато от всяка историческа и политическа конкретика. Иначе днес естествените граници са цивилизования човек са границите на континента и на целия свят. (когатое е необременен от визи и икономически ограничения).

Редактирано Юли 26, 2008 от КГ125

[Стоедин]

Относно етническите граници историята многократно показва, тяхната нетрайност и дори несъстоятелност. Демографските процеси са сравнително динамични и прекрояването на граници според преобладаващия към момента етнос е опасно и често провокира конфликт. Никога не съм мечтал за етнически чиста България.

[КГ125]

Все повече и повече границите ми изглеждат анахронизъм, а това, което са САЩ сега или (sic!) бившият съветски съюз, последният обаче само като идея - за нещо най-адекватно с оглед нивото на технологиите и изискуемата от това икономическа динамика.

[Стоедин]

Сега разбрах. Вариантите са два - Карпатите, билото на балканската верига , доината на Вардар, беломорския бряг, северния бряг на мраморно море, черно море, устието на Дунав.

Или Дунав, билото на балканската верига , доината на Вардар, беломорския бряг, северния бряг на мраморно море, черно море, устието на Дунав.

Трети вариант - същото, но с албанския адриатически бряг или част от него.

Моя вариант е Север: От устието на Морава до делтата на Дунав;

Изток: Черно море до склоновете на Странджа; Юг: Билото на Странджа- Сакар-Марица в часта на вливане на Тунджа и Арда- Арда до изворите- по билото на зап. Родопи- Беласица- Дойран- до Вардар; Запад: Вардар до изворите( приблизително)- по билото до Изворите на Българска Морава( горе- долу) -по течението на реката до вливането и в р. Морава до вливането и в Дунав.

Вариант за южната: Странджа- Сакар- Марица до устието- крайбрежието на Егея до устието на Струмаили Вардар

[Warlord]

Добре де, пак да те питам - защо ги споменаваш тия граници - въз основа на какво? Само на това, че ти се струват най-естествени от чисто природно-географска гледна точка?

[Стоедин]

Добре де, пак да те питам - защо ги споменаваш тия граници - въз основа на какво? Само на това, че ти се струват най-естествени от чисто природно-географска гледна точка?

Точно така. Нямам претенции да са тези- това е само хипотетично. Може да са анахронични границите, но още ги има. Задавам си въпроса, кои са най- устойчивите граници, може би, именно естествените( природо- географски)? А може би- не. Давайте мнения.

[Bridget]

Може би, да...

(именно естествените са най- устойчивите граници - психологически, ако щете)

[Стоедин]

Може би, да...

(именно естествените са най- устойчивите граници - психологически, ако щете)

Чакам и се надявам