Библията и библейската археология като извор за историята

[ISTORIK]

В този ход на мисли, ако е описано някое ранно нашествие (първото или някое от първите), разказите за следващите нашествия го преразказват (какъв е смисълът от това?!), а ако за вярно приемем описанието на последното нашествие (или някое от последните), то предишните описания на нечии нашествия... го предричат ли? Или пишещите за него са се върнали от пътешествие в бъдещето?

[T.Jonchev]

Ако, както казваш, Библията е създадена от Тридентския събор, как и кога е възникнала Септуагинтата? Има нейни преписи от VIIIвек. Да не говорим в колко извори далеч по-ранни от XVI век се споменават книги, глави, лица и събития от Библията.

Ако битката Крум/Никифор се е състояла през 1410г., как е могло да бъде описана в хрониката на Теофан, чийто най-ранен запазен препис е от Х век?

[resavsky]

Йончев да спориш с последователите на Фоменко е безнадежна работа.Света е на 200 - 300 години и толкова.Всъщност тези хора откъде черпят аргументи?

[T.Jonchev]

Според мен - от внезапно връхлетяло ги оригинално хрумване. Възможно е и да не съм прав, разбира се. Фактът обаче, че тези хора не са историци и просто са попрочели, но не познават историята в пълнота, им играе лоши шеги.

Спомням си например, че обясняваха XIII век като трети век след Христа, т.е. "Х" не е латинското 10, а Христос и ако не ме лъже паметта, този Христос беше не кой да е, ами папа Григорий VII.

Само че въобще са пропуснали, че в същия този период съществуват и безброй датировки по мундиалната система - те няма как да се "съкратят".

Но върха на сладоледа беше, че според тях Куликовската битка е водена всъщност насред съвременна Москва. Привели са сума аналогии от топографско и прочие естество, но са пропуснали известията за това, че Дмитрий Донски, потегляйки да се бие с татарите, бая дни е вървял. Впрочем - де да знам - може пък да се е въртял в кръг?

Опитвам се да полемизирам с Хорос просто защото той е напълно убеден в правотата си, а в такива случаи си струва да посочиш аргументи за и против. С Фоменко не бих го сторил - той много добре знае, че пише небивалици, но печели добре от фурора и затова го прави.

[resavsky]

Да и че Самуил и Иван Шишман били идентични както съответно и Василий ІІ и Баязид Илдъръм а Крум било другото име на Иван Асен който пък бил главен персонаж на Библията.Татарите били руснаци /както и Великите Моголи/ а Чингиз хан всъщност бил княз Иван Калита.Отоманските турци били ........донски казаци / или атамани/ така че всъщност руснаците били превзели вече Цариград само Петър Велики / известен в западната литература като Карл Велики или Наполеон Бонапарт/ не бил разбрал и наредил да се превзема втори път.

[horos]

Разрешават ли модераторите да развия тук една тема за Аспарух. Ще ви дам много нов материал за това откъде идват българите, техният път от Кубан до Дунав, както и къде се намира гроба на Аспарух. Също ще ви покажа с подробности за войните му на територията на днешна Украйна, Молдова, Трансилвания, Влашко. Така ще си отговорите на много въпроси, като например, до къде са се простирали българските земи. Ще използвам доста извори и разбира се - най-вече книгата Библия.

Ако това ви хареса, ще продължа със завоюването на България, падането на най-известните тогава градове и основаването на Илирическото царство. Ще дам подробности за войната на Самуил с Василий в прохода Суки, както и доста други битки от българската история.

Това е част от една книга, която вече е почти готова и ще се казва "Библията и българската история".

Хорос.

[ISTORIK]

Защо в тази тема?

Темата е "Библията (и библейската археология) като исторически извор въобще"

Отвори нова тема. Ако е за хан Аспарух, може да е в средновековна бълг. история, може в средновековна обща, ако се отнася за събития, свързани не само, не - основно с нашата история (било темата за Аспарух или друга, отнасяща се до средновековието), а може - и в раздела за алтернативна история, ако искаш.

Някъде из форума имаше тема за "Българското име в Библията"... А, ето я...

Избрани глави от книгата на д-р Светлозар Попов "Българското име в библейски времена"

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=3706

Редактирано Август 8, 2008 от ISTORIK

[T.Jonchev]

Точно за Аспарух аз бих бил прелюбопитен.

Но преди Хорос да започне изложението си, го моля да каже дали приема данните за този владетел и неговите българи в ползваните от нас извори (имам предвид "Именника", Ананий Ширакаци, писмото на хагана до Хаздай ибн Шафрут, Теофан, Никифор, Анастасий Библиотекар, Зигеберт, Ксантенските анали, Анонимния апокриф и българските добавки към Манасиевата хроника - дано не пропускам нещо важно от бързане). Не става дума дали им вярва безусловно - а дали приема, че информацията им може да се ползва за изследване на проблема "Аспарух" и "Аспарухови българи".

Мисля, че с такъв увод ще спестим доста недоразумения и пререкания в хода на евентуалното обсъждане на данните и позицията на Хорос.

[resavsky]

Нездраво любопитство - под какво име се подвизава Аспарух в Библията?

[T.Jonchev]

Да не бързаме - нека първо чуем Хорос. На мен ми е любопитно - честно и без задни мисли.

[resavsky]

Хорос благодарение на тебе си направих труда да прегледам Библията.И друт персонгаж със CV подобно на това на Аспарух освен Мойсей не намерих.Кажи дали познах?

[ISTORIK]

Източник: Енциклопедия "Кругосвет"

Превод от руски: Павел Б. Николов

http://xoomer.alice.it/pavelnik/Sprav/Bibl...op/Komentar.htm

БИБЛИЯТА е книга, съдържаща...

...свещените писания на еврейската и християнската религия. Еврейската Библия, сборник от староеврейски свещени текстове, влиза в състава и на християнската Библия, като образува нейната първа част - Стария завет. Както за християните, така и за евреите тя е свидетелство за договора (завета), който Бог сключва с човека и разкрива пред Мойсей на планината Синай. Християните вярват, че Исус Христос възвестява нов завет, който е изпълнение на завета, даден на Мойсей, но едновременно с това е и негова обнова. Затова книгите, които разказват за дейността на Исус и неговите ученици, се наричат Нов завет. Новият завет е втората част на християнската Библия.

Текстът на Библията. Повечето старозаветни книги са написани на староеврейски език (библейски иврит), но се срещат откъси и на арамейски, който евреите говорят след ІV в. пр.н.е. Традиционно авторството на старозаветните книги се приписва на няколко водачи, прославили се в еврейската история, сред които са Мойсей, Самуил, Давид и Соломон. Но днес е установено, че много книги са по-късни компилации на древни предания и документи. Книга Битие например съдържа фрагменти, записани през Х в. пр.н.е. и водещи началото си от устната традиция с 800-годишна давност, но цялата книга вероятно е записана в съвременната и форма не по-рано от V в. пр.н.е.

Новозаветните книги се появяват през първото столетие след смъртта на Исус. Написани са на гръцки език, макар че има вероятност няколко от тях да са написани първоначално на арамейски, а по-късно преведени на гръцки. Прието е авторите на новозаветните книги да се смятат за апостоли и ученици на Исус.

Библейският канон. Списъкът на книгите, които в една или друга религия се смятат за боговдъхновени и са признати за свещени, се нарича канон. Каноните на Стария и Новия завет са установени много по-късно от написването на съставилите ги книги. Канонът на еврейското Свещено писание вероятно е завършен през ІІ в. пр.н.е. по времето на Хасмонеите. Библейските книги са разделени на три групи: Закон, или Петокнижие (Тора), книги, в които се съдържа същността на вероучението, Пророци (Невиим) – сборник от исторически и пророчески книги, и Писания (Кетувим) с повествователен материал, поетически произведения, молитви и афоризми с житейска мъдрост. Равините, които се събират в Ямния в края на І в. пр.н.е, се опитват да решат въпроса за изключване от канона на няколко книги, утвърдени преди това, но независимо от това ги оставят в състава на Библията.

Иначе се развива историята на християнския канон на Стария завет. През ІІІ-ІІ в. пр.н.е. в средите на евреите от диаспората, които говорят на гръцки, еврейските религиозни книги са преведени на гръцки, а преводът получава името Септуагинта. Книгите в Септуагинта са разположени в малко по-друг ред: Петокнижие, Исторически книги, Поетически и назидателни книги и Пророчески книги. Освен това в нея се съдържат няколко книги, които са изключени от равинския канон. Когато християнството започва да се разпространява сред гърците, те използват гръцкия превод на еврейската Библия - Септуагинта. Днес Старият завет, използван от Римокатолическата църква и източните православни църкви, представлява сборник от старозаветни книги, разположени в реда, приет в Септуагинта. Протестантският Стар завет съдържа само тези книги, които са признати за канонични в юдаизма, но редът на разположение на книгите в Септуагинта е запазен и в тях. Книгите, които не са включени в еврейския канон, или се изпускат, или се поместват в допълнителен раздел като апокрифи.

Както при Стария завет, така и списъкът на християнските писания, смятани за канонични, се мени няколко столетия. Съвременният списък, включващ 27 новозаветни канонични книги, признат на времето си от повечето главни християнски секти, е сформиран към 367 г. Официално е признат за окончателен през 405 г.

Еврейската Библия. Съвременната еврейска Библия съответства в основни линии на канона, приет в Ямния. На староеврейски език тя се нарича Китве Кодеш ("Свещено Писаниe") или Танах (абревиатура от Тора, Невиим, Кетувим). Староеврейският текст се смята и до днес за официален и се използва в богослужението. Стандартът му се основава на редакцията на еврейския учен от Х в. Моше бен-Ашера, който отстранява многочислените грешки, натрупани през столетията. Широко е разпространено изданието, което освен староеврейския оригинал съдържа превода му на арамейски език и коментарите на Раши, велик учен от 11 в.

Цялата Библия се почита от евреите като свещена, но на особена почит е Тората. Във всяка синагога има нейни ръкописни свитъци. Благодарение на правилото, че нито един свитък на Тората не може да бъде унищожен, се запазват множество нейни древни ръкописи, които иначе биха могли да бъдат унищожени.

В първите векове на новата ера в юдаизма се оформя сборникът от устни закони (Мишна) и коментарите към него (Гемара). Те разширяват системата на библейските заповеди, като я превръщат в комплекс от предписания, обхващащи всички страни от живота на евреите. През VІ век Мишна и Гемара са обединени в една книга, наречена Талмуд. Талмудът е много почитана книга в юдаизма, формалната и ритуалната страна на който се определя от Свещеното писание в талмудическата му интерпретация.

С изключително богатство се отличава еврейската традиция в тълкуването на библейските текстове. В равинските текстове се използва прецизна система от тълкувателни способи (миддот) за обясняване и прилагане на библейските текстове в живота. Тълкуването (дераш) се осъществява на различни равнища, а буквалният смисъл на текста (пешат) запазва значимостта си на свое собствено равнище. Филон Александрийски (ок. 20 г. пр.н.е. - 40 г.) използва алегоричния начин за интерпретиране на Библията, като дори оказва с това повече влияние върху по-късните християнски тълкувания, отколкото на еврейските. Средновековните еврейски коментатори на Библията (Раши, ибн Езра, Кимхи, Нахманид и др.) се занимават основно с изясняване на буквалния смисъл, опирайки се на новите филологически методи, но наред с това процъфтява философската и мистическата тълкувателна школа.

Католическата Бибиля. По традиция римокатолическата църква използва латински превод на Библията. Ранната църква в Рим използва няколко латински превода, направени от Септуагинта и гръцкия Нов завет. През 382 г. папа Дамас възлага на Йероним, виден филолог и учен, да направи нов период на Библията. Йероним преработва съществуващите латински версии, като се основава на гръцкия оригинал, и редактира Стария завет, като се опира на староеврейските ръкописи, и преводът е завършен към 404 г. По-късно той измества останалите латински преводи и започва да се нарича "общоприет" (Vulgata versio). Първата печатна книга (знаменитата Гутенбергова Библия, 1456 г.) е издание на Вулгата.

Католическата Библия съдържа 73 книги: 46 книги в Стария завет и 27 книги в Новия завет. Тъй като при нея Старият завет води началото си от Септуагинта, а не от еврейската Библия, утвърдена от Ямнийския синедрион, в него присъстват седем книги, които не са включени в еврейския канон, а също така и допълнения към книгите Естир и Даниил. Освен това и подреждането на книгите в католическата Библия е като в Септуагинта.

Основното канонично издание на Вулгата се появява през 1592 г. по нареждане на папа Климент VІІІ и е наречено Климентово издание (editio Clementina). То повтаря текста на Йероним (404 г.) с изключение на книгата Псалтир, която е представена в редакция на Йероним до преработката и с оглед на еврейските оригинали. През 1979 г. църквата утвърждава нова редакция на Вулгата (Vulgata Nova), в която са взети предвид последните достижения на библеистиката.

Първите преводи на Библията на английски език са направени непосредствено от Вулгата. Най-известен и широко използван превод е Douay-Rheims Version (1582-1610 г.). Но през 1943 г. папа Пий ХІІ дава строго разпореждане на учените-библеисти да се опират занапред в преводаческата си дейност само на старите арамейски и староеврейки ръкописи. Резултатът е поява на нови преводи на Библията.

Позицията на римокатолическата църква за авторитета на Библията е формулирана на Тридентския събор (1545-1563). Противоположно на протестантските реформатори, които виждат в Библията единствената основа на своята вяра, четвъртото заседание на събора (1546 г.) постановява с декрет, че Преданието - част от Откровението, незаписана в Свещеното писание, но предавана в учението на църквата - има равен авторитет с Библията. На католиците не се разрешава да четат преводи на Библията, които не са одобрени от църквата и са без коментари, съгласувани с църковното Предание. Известно време за четене на библейски преводи се иска разрешение на папата и инквизицията. В края на ХVІІІ век това ограничение е премахнато, а от 1900 г. четенето на Библията от миряните дори се поощрява официално от църковните власти. На ІІ Ватикански събор (1962-1965 г.) се обсъждат взаимоотношенията на Писанието и Преданието: трябва ли да се разглеждат като независими източници на Откровението (по-консервативната гледна точка) или като източници, които се допълват взаимно помежду си.

Православната Библия. Православната църква се състои от редица родствени, но независими една от друга църкви, повечето от които са гръцки и славянски. Библията на гръцките църкви използва за свой Стар завет Септуагинта и оригиналните гръцки текстове на Новия завет. Православната Библия е превод на гръцката Библия на един от диалектите на старобългарския език (езикът на този превод се нарича традиционно църковнославянски). Като католическата и православната църква основава вярата си на Св. Предание и Св. Писание.

Протестантските библии. Няма една протестантска Библия: всичките протестантски Библии са преводи, направени през ХVІ век в процеса на Реформацията или след нея. Дори Библията на крал Джеймс (King James Version) така и не придобива статут на официален превод на англиканската църква, макар че често я наричат официално одобрен превод (Authorized Version).

През средните векове римокатолическата църква не поощрява преводите на Вулгата от страх, че без църковно ръководство текстът може да бъде изопачен или че текстът на Библията може да бъде разбран неправилно. Но протестантските реформатори от началото на ХVІ век смятат, че чрез Библията Бог се обръща непосредствено към човека и че четенето и изучаването на Библията е право и дълг на всеки християнин.

Преводите са нужни, за да достигне Библията до повечето християнин, за които латинският е мъртъв език. "Как хората да размишляват над това, което не могат да разберат?" - пита един от преводачите в предговора към Библията на крал Джеймс. Реформаторите не са първите преводачи на Библията (в периода след изобретяването на книгопечатането до появата на Библията на Лутер в Германия са издадени седемнадесет Библии на немски език). Протестантските реформатори или съдействат за превеждането, или се заемат сами да превеждат Библията на езика на своите страни. Те не вземат за основа Вулгата, а еврейския текст на Стария завет и гръцкия текст на Новия завет. В началото на 20-те години на ХVІ век Лутер превежда Новия завет на немски, Якобус Фабер - на френски, а Уйлям Тиндал - на английски език. Преводите на Стария завет са осъществени от същите преводачи през следващите десетилетия. Оттогава са издадени множество протестантски преводи.

Тълкуване на Библията. През първите векове на християнската вяра се смята, че библейските текстове имат няколко смисъла. Александрийската богословска школа, която се намира под влиянието на Филон, разработва система за тълкуване на библейските текстове като алегории, зад които стоят, допълвайки буквалния им смисъл, скрити истини. Всичко в Библията се разглежда от християнска гледна точка, а самостоятелният смисъл на Стария завет фактически се игнорира. Старозаветните събития и участниците в тях се интерпретират навсякъде като първообрази на събитията и персонажите в Новия завет; този метод на тълкуване получава името типологически. Така Иона, изплют на третия ден от утробата на кита, се разглежда като първообраз на Христос, възкръснал на третия ден след разпъването.

Богословската школа в Антиохия, която съперничи на александрийската, разработва учение за историческия и буквалния смисъл на библейските текстове. Тя отхвърля търсенето на алегории, като се изключат случаите на съзнателното им използване. Латинските бащи на църквата се опитват да намерят компромис между крайните позиции на александрийската и антиохийската школа.

Като цяло теолозите са привлечени от системата на преносните значения. Към ХІ-ХІІ век става общоприета класификацията, която различава четири смислови вида (широко използвана и до ден днешен):

1. Буквален, или исторически смисъл.

2. Преносен, или метафоричен смисъл, който съпоставя даден текст с Христос или неговата църква.

3. Анагогичен смисъл, който разкрива духовни или небесни истини.

4. Морален смисъл, който се отнася до душата и дава указания за житейската практика.

Реформацията. Протестантските реформатори от ХVІ век отхвърлят метафоричното тълкуване и се връщат към прякото, историческото значение на Библията. Те се водят от принципа "Самото Писание е свое тълкуване" и смятат, че Бог просвещава непосредствено умовете на тези, които - както се изразява Калвин - четат така, че "все едно чуват думите от устата на самия Бог". Въпреки това в различните протестантски изповедания се оформят различни подходи към интерпретацията на библейските текстове. Лутер например смята, че Библията съдържа словото на Бога, но че самата тя не е слово на Бога. Тази позиция му позволява да различава в нея книги с по-голяма или с по-малка духовна значимост. Квакерите настояват, че Светият дух може да просвети човека както непосредствено, така и чрез Библията. Пуританите виждат в Библията кодификация на закона, управляващ всяка една обществена или частна дейност. През ХVІІІ век методистите и други течения проповядват, че в Библията Бог говори само за спасението на човека чрез Исус Христос и в нея не трябва да се търси нищо повече от това.

Съмнения в авторитета на Библията. От ХVІІ век нататък развитието на естествените и хуманитарните науки поражда нови проблеми в интерпретацията на Библията. Астрономи, геолози и биолози рисуват съвсем различна от представената в Св. Писание картина на Вселената. Редица учени стигат до извода, че Библията е претърпяла множество изменения. Така са посети съмненията в дословната точност и традиционното авторство на библейските книги. И най-сетне рационалистичният дух от края на ХІХ и началото на ХХ век отразява светската вяра в прогреса на човечеството и възприемането на Библията като отживелица, а дори и като сборник от суеверия. Резултат от нови изследвания става предположението, че Библията не е неизменно слово на Бога, а по-скоро исторически обусловено свидетелство за търсенето на Бога от човека. Отначало католическата църква обявява за еретични резултатите от историческите и природонаучните изследвания, подкопаващи традиционното учение на църквата. По-късно, при папа Пий ХІІ (1939-1958), църквата започва да поощрява научните изследвания, като заявява, че техните резултати, при условие, че отговарят на истината, не могат да повлияят на църковните традиции и норми. Протестантската теология се разделя на два лагера. Фундаменталистите настояват, че Библията е дословно истинска, и не приемат никакви изследвания на библеистите или учените-природоизпитатели, ако резултатите им противоречат на библейското слово. Други протестанти, което се отнася особено за теолозите и учените от т.н. историко-критическо направление, стават лидери на новите критически изследвания. Една от протестантските мисловни школи призовава към "демитологизация" на библейската мисъл, като се премахнат противоречията между природонаучните открития и донаучната картина на света, представена в Библията. Други протестанти твърдят, че Бог не може да бъде опознат с помощта на научни или исторически методи и че растящият обем от сведения за авторството на библейските книги, за историческата обстановка, в която са написани, и за направените в тях изменения не могат да зачеркнат важността на ключовите представи за греха, изкуплението и Откровението.

Библеистика. Научното изследване на библейските текстове се дели на две родствени дисциплини: текстология и историко-критически анализ. Задачата на текстологията се състои във възстановяването на първоначалния текст на библейските книги. В историко-критическите изследвания се анализира авторството на текста, времето на неговото създаване, предназначението му, стила, формата и, ако е възможно, устните му предшественици.

Текстология. Необходимостта от критика на текста се появява, защото първоначалните ръкописи на Библията са изгубени, а най-древните, достигнали до нас, се различават съществено един от друг. Най-ранните пълни ръкописи на Новия завет датират от ІV век. До 1947 г., когато са намерени ръкописите от Мъртво море, съдържащи почти всички старозаветни книги и написани в периода между 200 г. пр.н.е и 100 г., учените разполагат с най-древни списъци на Стария завет, датиращи от ІХ-ХІ в., с едно изключение - фрагмент от Петокнижието от ІІ в. пр.н.е. В античността и през средните векове всички текстове се преписват на ръка и съдържат грешките на преписвачите. Не са редки случаите на добавяне, изменение, повторение и пропускане на думи. Понякога се унищожават или преработват цели раздели, често с радикална промяна на смисъла на текста.

Текстолозите-библеисти в древността (като се започне с масоретите при евреите и Йероним при християнските библеисти) се стремят към точност и работата им се основава на внимателно съпоставяне на вариантите на текста. В наши дни са установени общоприети критерии за сравняване на ръкописите, а по-съвършеното познаване на древните езици и откриването на нови ръкописи дават възможност да се постави текстологията на научна основа.

Историко-критически метод. Историческата критика свидетелства за нова фаза на библейските изследвания и се формира върху изходната предпоставка, че Библията е написана от хора. Специалистите, които използват историко-критическия метод (чието начало поставят протестантските учени), изучават Библията като всеки един писмен документ и не вземат предвид мястото и в системата на църковното вероучение. Цел на историческата критика е да се изясни смисъла, който библейските текстове имат по времето на тяхнто създаване. Това би им позволило да заговорят с нас, съвременните хора, на по-разбираем език.

Историко-критическият метод подлага на съмнение дословната точност на повечето библейски текстове и затова предизвиква и продължава да предизвиква много спорове. Съвременните католически учени също внасят съществен дял в историко-критическите изследвания, преди всичко в областта на библейската археология. Мнозина еврейски библеисти работят в областта на историческата критика както на Стария, така и на Новия завет, като внасят корекции в тенденцията на християнските учени (дори модернистично настроените) да виждат в Новия завет духовен завършек на Стария.

СТАРИЯТ ЗАВЕТ

Основа на приетия в съвременните издания текст на Стария завет е еврейската Библия. Първоначално тя съдържа 24 книги, разпределени в следните три раздела:

І. Закон: Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие.

ІІ. Пророци, в това число ранни пророци (невиим ришоним): Исус Нави, Съдии, Самуил, Царе, и късни пророци (невиим ахароним): Исая, Йеремия, Йезекил, Дванадесет малки пророци.

ІІІ. Писания: Псалми, Йов, Притчи, Рут, Песен на песните, Еклесиаст, Плач, Естир, Даниил, Ездра, Хроники.

В съвременните издания книгите Самуил, Царе и Хроники са разделени на две (в българския синодален превод на Библията книгите Самуил и Царе се наричат 1-4 Царства, а Хрониките - 1-2 Паралипоменон), от книгата Ездра е отделена книгата Неемия, а книгата Дванадесет малки пророци е разделена на дванадесет отделни книги според броя на пророците. В католическата Библия освен това има: Товит, Юдит, Премъдрост на Соломон, Варух, 1-2 Макавеи, а също и допълнения към Естир и Даниил. Всички те, заедно с 1-2 Ездра (във Вулгата - 3-4 Ездра) и Молитвата на Манасий, се наричат в протестантската Библия "апокрифи".

КНИГИТЕ НА СТАРИЯ ЗАВЕТ

Петокнижие. Книгите, описващи събитията от сътворението на света до смъртта на Мойсей, се наричат Тора, или Петокнижие. В древността заради големия обем на текста си ръкописите на Петокнижието не могат да бъдат записани на един пергаментов свитък с обикновен размер, затова Тората е разделена на общоприетите в днешно време пет книги (Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие), записани на отделни свитъци. Те се пазят в глинени съдове (гр. teuchos), откъдето идва и гръцкият термин Pentateuchos, пет съда (за свитъци). Най-древните включени в Петокнижието текстове датират от времето на патриарсите (ХVІІІ в. пр. н.е.), а най-късните раздели не може да са били написани по-рано от преселването на евреите във Вавилон (VІ в. пр. н.е). През V век пр.н.е. целият материал, обединен и редактиран от ерусалимските храмови книжници, придобива днешната си форма. И едва след това, през ІІ век пр.н.е., се появява представата за авторството на Мойсей.

Въпреки идейното, езиковото и стилистичното многообразие на частите си Петокнижието е много монолитен паметник. Централната му тема е връзката на съдбата на Израел със замисъла на Бога, проявен в създаването на света и човека.

Ранните повествования в книга Битие - грехопадението на Адам и Ева, гибелта на човечеството в световния потоп и дръзкият опит на човека да достигне небесата с помощта на вавилонската кула - говорят за отделянето на човешкия род от неговия Създател, за движението на хората през войни и насилие към хаос и разрушение. Но с появата на Авраам се появявя и надежда. Бог избира потомците на Авраам, за да станат образец, чрез който ще се благословят всички земни племена. По-нататък следва историята на потомците на Авраам: синовете му Исаак и Исмаил, синовете на Исаак - Яков и Исав, синът на Яков - Йосиф. Книгата завършва с разказа за Йосиф, който стига до висок пост в Египет. Останалите книги съсредоточават вниманието си върху дейността на Мойсей и сключването на договора между Бога и Израел. В книга Изход се разказва за освобождаването на синовете на Израел от египетското робство и за това как Бог дава на планината Синай закони на Мойсей.

Книга Левит е посветена преди всичко на богослужебния ред. Книга Числа разказва за четиридесетгодишното скитане на Израел из пустинята. В нея са дадени резултатите от преброяването на израелските племена и някои допълнителни закони. Във Второзаконие Мойсей наставлява преди смъртта си своите съплеменници: той им напомня за значението на изхода от Египет като събитие, превърнало евреите в народа на Бога, и излага накратко Закона. Книгата завършва с разказ за смъртта на Мойсей на границата на обетованата земя.

Могат да бъдат отделени четири различни пласта материали, привлечени от книжниците при съставяне на Петокнижието. Тези източници, обикновено наричани "кодекси", се означават днес с буквите J, E, D и P. Нито един от тях не е дошъл до нас в първоначалната си форма, но учените са реконструирали значителна част от предполагаемото им съдържание и от историята им.

Най-древният от четирите източника се означава с буквата J (Яхвист). По всяка вероятност той е бил нещо като национален епос, съставен през ХІ-Х в. пр.н.е. от предания, пазени от еврейските племена, живеещи в Ханаан. J е източник на добре известни истории от книга Битие. Сред тях е вторият разказ за сътворението на света (гл. 2), разказите за Адам и Ева, Ной и потопа, за обета, даден от Бог на Авраам, за разрушението на Содом и Гомора, за това как Яков успява да надхитри големия си брат Исав, като му отнема бащината благословия. Кодексът J съдържа също така голяма част от историята за изхода от Египет и скитането из пустинята, за които става дума в книгите Изход и Числа. Част от материала на кодекс J се е запазил извън рамките на Петокнижието в книгата Исус Нави.

Името на източника J идва от една негова особеност, свързана със свещеното име на Бога. На староеврейски език, в който при писане гласните не се отбелязват, името на Бога се изписва с четири съгласни: JHWH (или YHWH), което вероятно се произнася "Яхве". Според книга Изход това име не е известно на хората, докато Бог не го открива на Мойсей. Въпреки това в кодекса J името JHWH често се използва в разкази за събития, които стават преди раждането на Мойсей.

От около ІV в. пр.н.е. евреите не произнасят свещеното име, а го заменят с думата Адонай (Господарю мой). В преводите на Библията тази практика по правило се зачита. Така в българския превод на книга Битие думата Господар (преводът използва старобългарската форма Господ) често съответства на съкращението JHWH и нерядко свидетелства за това, че фразата с нея е взета от традицията на J.

Вторият източник, Е (Елохист), не е така монолитен като J. Той е сборник от слабо свързани помежду си повествования и закони, които вероятно са били разпространени в пределите на северното царство Израел. Появявя се е през VІІІ в. пр.н.е., когато Израел и Юдея са отделни царства. Кодексът Е съдържа много важни разкази: за Авраам и Агар, за жертвоприношението на Исаак от Авраам, за въздигането на Йосиф в Египет. Сред законодателния материал е ранната форма на Декалога, или Десетте заповеди (Изход, 20). Кодексът се означава с буквата Е, защото в повествованието за събитията, ставащи до разкриването на името JHWH, божеството се нарича изключително Елохим (Бог).

Третият източник, D (Второзаконие), е сборник от документи, създадени при двора в периода на израелските съдии и царе (ХІІ-VІІІ в. пр.н.е.) и отнасящи се до гражданското и углавното право, а също така и до въпросите на култа. Вероятно версията на Декалога в 5 глава на Второзаконие е попаднала там от D. След като Израелското царство е завоювано през 722 г. пр.н.е. от Асирия, законодателният материал е записан от оцелелите книжници, намерили убежище на юг, в Юдея. В крайна сметка той оформя ядрото на Второзаконие (Deuteronomium), от чието латинско название е взета буквата D.

Най-късният от четирите източника на Петокнижието, Р (Жречески кодекс), е създаден от ерусалимските жреци по време на вавилонския плен (598-538 г. пр.н.е.) след падането на Юдейското царство. Жреците искат да преработят националните спомени в светлината на главната им задача - служенето на Яхве и на ерусалимския Храм. В окончателния си вид трудът им представлява основана на множество ранни източници комбинация от сведения за световната история, култови правила и генеалогии. Така например Декалогът в съвременната му форма е версия Р, която е преработена версия Е и D. Жреческият кодекс съдържа първия разказ за сътворението на света (Битие, 1), а също и разказа за договора на Бога с Авраам, представляващ паралелен текст към текста J. Някои глави от книга Изход, цялата книга Левит и много глави от книга Числа, които съдържат култови закони и представляват по-голямата част от Петокнижието, също са от източника Р.

Пророци. Между ІХ и V в. пр.н.е. в Палестина се появява движението на пророците, които смятат, че Бог ги вдъхновява да възвестяват волята му на избрания народ. Те бичуват царете, жреците и обикновените хора за това, че са потънали в нечестивост, че са се отвърнали от Бога и са пренебрегнали неговите закони, пророкуват за приближаването на божествения съд над царствата Израел и Юдея и призовават слушателите да се покаят и да се покорят на волята на Бога. Разказите за техните дела, проповеди и пророчества, въплътили възгледа за историята като божествен съд, преобладават във втория раздел на еврейската Библия, носещ името Пророци.

Ранните пророци разказват за историческите събития от смъртта на Мойсей (около 1400 г. пр.н.е.) до гибелта на Юдейското царство през VІ в. пр.н.е. В по-голямата си част историческият материал в книгите е записан през VІІІ-VІІ в. пр.н.е., макар писменото фиксиране на заключителните части, редактирането и съставянето им да продължава до V в. пр.н.е.

Книгата Исус Нави разказва за превземането на Ханаан от Исус Нави през ХІV в. пр. н.е. В книгата Съдии се говори за управлението на военоначалниците-съдии Девора, Гедеон, Самсон и др. през ХІІІ-ХІ в. пр.н.е. Книгата Самуил разказва за пророка и последния от съдиите на Израел Самсон, за създаването на еврейската държава при Саул и нейното издигане при Давид през Х в. пр.н.е. Книгите Царства описват разцвета на царството при Соломон, разделянето му на две царства - Юдейското и Израелското - след смъртта на Соломон, а също така съдържат и предупрежденията, изказани от пророците Илия и Елисей. В края на повествованието се говори за завладяването на Израел от Асирия през 732-721 г. до н.е., за превземането на Юдея от вавилонците през 598-587 г. пр.н.е. и за началото на последвалото изгнание във Вавилон. Макар че книгите на ранните пророци се отнасят към историческите, техните автори не се грижат за обективната регистрация на събитията от еврейското минало. Целта им е да посочат изработването на определен религиозен принцип: на благополучие за страната може да се разчита само тогава, когато хората и техните вождове изпълняват условията на договора с Бога, а бедствията и националните катастрофи са божествено наказание за злонравието и беззаконието. Гледната точка, според която Бог направлява историята на избрания от него народ според добрите или лошите му дела, е взета от учението на пророците. Така ранните пророци създават исторически фон за проповедите и поетическите произведения на същинските пророци, които са събрани в книгите, наречени късни пророци.

Късните пророци се разделят на две групи: големи пророци, Еремия, Исая, Езекил, и дванадесет малки пророци. Но ако се четат в хронологичен ред, може да се разбере по-добре развитието на мисълта на пророците в контекста на епохата. Според една гледна точка поетическите произведения и проповедите на пророците се предават устно от техните ученици и са записани едва много години след смъртта на самите пророци. Точните дати на съставянето на книгите и до днес са предмет на спорове, затова и всички приведени дати са приблизителни.

Амос (около 751 г. пр.н.е.) е роден в южното, Юдейското царство, но пророкува най-вече в Израелското царство, на север. Пророк на божествената справедливост, той възвестява, че Бог ще разруши Израел заради социалната несправедливост и нравствената му разпуснатост. Бог изисква праведно поведение, а не формално изпълнение на обредите; и заповедите му се отнасят не само за Израел и Юдея, а за целия свят.

Осия (разцвет на дейността му през 745-735 г. пр.н.е.) е единственият пророк, роден в Израилското царство, чиито проповеди достигат до наше време. Като своя учител Амос той подчертава, че Бог обича своя народ, дори ако той е престанал да му се покланя. Изпълнявайки повелята на Бога, той взема за жена проститутка, което символизира измяната на Израел, който започва да се покланя на чужди богове. Осия възвестява, че Бог страда като измамен съпруг, който все още обича невярната си жена, и че нещастията, през които е съдено на Израел да премине, в крайна сметка ще му донесат пречистване.

Исая от Ерусалим (около 740-686 г. пр. н.е.) е като Осия ученик на Амос. Той предсказва (а по-късно, намирайки се в Юдейското царство, става свидетел на изпълнението на своето пророчество) превземането на Израел от асирийците (722 г. пр.н.е.) и пленяването на израелските племена. В същото време той възвестява, че "останалите" от Израел ще се обърнат отново към Яхве и в края на историята ще настъпи всеобщ мир, а цялото човечество ще се обедини под властта на потомък на цар Давид. Исая пръв изказва надеждата за идването на Месията, която по-късно оказва силно влияние и върху юдеите, и върху християнството. По същия начин мисълта му за "останалите", които ще преживеят гибелта на Израил, подготвя почвата за представата за вселенското предназначение на синагогата и християнската църква. На самия Исая могат да бъдат приписани само първите 33 глави от книгата Исая, но някои части от тези глави са по-късни добавки.

Михей от Морешет (около 700-650 г. пр.н.е.) се изказва в защита на угнетяваните бедняци и подобно на Амос говори срещу магическия обреден формализъм.

Софрония, Наум и Авакум (разцвет на дейността около 626-620 г. пр.н.е.) продължават да проповядват в Ерусалим волята на справедливия Бог, абсолютен господар на историята. Авакум задълбочава предложената от Исая концепция за вярата и развива темата за покоряването на Бога без очакване на материална изгода.

Еремия (626-581 г. пр.н.е.) предсказва и преживява разрушаването на Ерусалим и неговия Храм. След първата обсада и депортирането на евреите (598 г. пр.н.е.) той пише на пленниците във Вавилон, като ги ободрява и укрепва тяхната решимост да устоят на асимилацията. След окончателното разрушаване на Ерусалим (586 г. пр.н.е.) той провъзгласява, че религията на еврейския народ ще преживее разрушаването на държавата и че Бог ще сключи с дома на Израел и дома на Юда нов завет, и ще го напише в сърцата на хората (Еремия, 31, 31-34).

Книгата на пророк Авдия (след 586 г. пр.н.е.) е най-кратката в Стария завет. Тя всъщност е преработка на 49 глава от книгата Еремия, където се намира пророчеството за гибелта на племето на едомците, помагали при разрушаването на Юдея.

Езекил (593-571 г. пр.н.е.), син на ерусалимски жрец, поддържа духа на юдейските пленници във Вавилон. Той развива принципа за индивидуалната (а не националната) отговорност за добрите и лошите дела. Видението на новия Храм (последните девет глави от книгата) ляга в основата на еврейската религия от периода след пленничеството, поставяща ударението върху изпълнението на Закона и култовите предписания.

Неизвестен пророк от периода на вавилонския плен (около 545 г. пр.н.е.) е познат като Второисая. Негови са пророчествата, съдържащи се в гл. 40-55 на книгата Исая. В раздела, получил името Песен на страдащия роб на Яхве, той тълкува мисията на Израел като жертвоприношение за изкупване на греховете на света и призовава новия Израел да стане светлина за всички народи чак до края на земята.

Агей (разцвет на дейността му през 520 г. пр.н.е.) и Захария (разцвет на дейността му през 520-517 г. пр.н.е.) проповядват след превземането на Вавилон от персите през 539 г. пр.н.е., което слага край на еврейското пленничество. Персите разрешават на евреите да се върнат в родината си, но мнозина предпочитат да останат във Вавилон. Агей и Захария вдъхновяват тези, които се връщат, да възстановят ерусалимския Храм, така наречения Втори храм.

Третоисая - така наричат сборника поетически произведения, съставящи гл. 56-66 на книгата Исая и отнасящи се към епохата на вавилонския плен и периода, следващ веднага след него (около 500 г. пр.н.е.).

Иоил и Малахия (около 500-450 г. пр.н.е.) се опитват да реформират религията и нравствеността на палестинските евреи.

Книгата Йона (около 400 г. пр.н.е.), макар и да влиза в състава на пророческите книги, в действителност не е такава. Това е изпълнен с хумор текст, в който се разказва легендата за пророк, живял през VІІІ в. пр.н.е. (споменава се в 4 Царства, 14:25). Йона, който се противи на Божията воля и не иска да проповядва на асирийците, е наказан за това: налага му се да прекара три дена в стомаха на кит и получава слънчев удар. Книгата свидетелства, че на еврейската религия през ІV в. пр.н.е. са и присъщи универсалистки представи. Целта на книгата е да се покаже, че Яхве се грижи за всички хора, дори за омразните асирийци от Ниневия.

Писанията са пъстър сборник от поетически прозведения, песни, афоризми, исторически и пророчески текстове.

В Псалтир са събрани химни и молитви, частично водещи началото си от много дълбока древност. Много от тях се използват в Ерусалимския култ между Първия и Втория храм. Окончателният сборник е съставен вероятно през ІІІ в. пр.н.е.

Книгата Йов (около 575-500 г. пр.н.е.) е драматична поема, затворена в повествователната рамка на народната приказка. Праведникът Йов е постигнат от няколко последователни нещастия, които Бог му изпраща, за да изпита неговата вяра. По време на разговори със своите приятели Йов се опитва да разбере как така може страданията да сполетяват един праведен човек. В края на поемата Бог заявява, че пътищата му са недостъпни за човешкото разбиране, а Йов се покорява на Божествената воля. Централният герой в книгата не е евреин, освен това не се споменава за договора с Бога на планината Синай. Книгата показва човека на кръстопът в свят, който изглежда враждебен. Във връзка с времето на създаването и се водят и до днес спорове.

Книгата Притчи (около 950-300 г. пр.н.е.) е сборник от афоризми и сентенции, изпълнени с житейска мъдрост. В нея се предлага практическа философия на живота, основана главно на успеха, и морал, ръководещ се от благоразумието и здравия смисъл. Авторството на книгата се приписва традиционно на Соломон, макар че сборникът е съставен значително по-късно на основата на много източници.

Петте свитъка (Мегиллот) са книги, които по традиция се четат на пет еврейски празника. Това са Песен на песните, Рут, Плач, Еклесиаст и Естир. Песен на песните, която се приписва традиционно на Соломон, е вероятно сборник със сватбени песни от Х-ІХ в. пр.н.е. Чете се на еврейската Пасха, когато се споменава изхода от Египет.

В книгата Рут се разказва за женитбата на богатия земевладелец Вооз за моавитската девойка Рут. Написана вероятно между V и ІІІ в. пр.н.е., книгата потвърждава отвореността на еврейската религия за чуждоземците: в нея се говори, че дори Давид е имал чуждоземни предци. Книгата се чете на Шавуот, или Петдесетница, пролетен празник на реколтата.

Книгата Плач, традиционно приписвана на Еремия, се състои от пет поеми, в които се оплаква разрушаването на Ерусалим (586 г. пр.н.е.) и е от времето на вавилонския плен (586-536 г. пр.н.е.). Чете се на 9-тия ден от месец Ав, в деня на поста, когато евреите си припомнят разрушаването на ерусалимския Храм.

Книгата Еклесиаст се приписва заедно с Притчи и Песен на песните по традиция на Соломон, макар че е по-вероятно тези книги да принадлежат на неизвестен автор от ІІІ в. пр.н.е. Книгата Еклесиаст е изпълнена с песимистични размисли. Тя е сборник от афоризми, основният смисъл на които, за разлика от смисъла в книгата Притчи, се свежда до това, че нито умът, нито талантът гарантират на човека успех. Книгата Еклесиаст е свързана с есенния празник на реколтата Суккот.

В книгата Естир се разказва за жената-еврейка на неустановения исторически персийски цар Ахашверош (в Септуагинта и синодалния превод - Артаксеркс). Благодарение на нейната смелост еврейската община в Персия е спасена от изтреблението, което и готви злобният везир Аман. Книгата се чете на празника Пурим, пролетен празник, посветен на спомена за това събитие. Създадена е вероятно през ІІ в. пр.н.е.

Книгата Хроники (Паралипоменон), Ездра и Неемия се смятат за части от една книга, написана около 250 г. пр.н.е. с вероятен автор един от книжниците във Втория храм. Книгата се връща към историческите събития, за които се говори в книгите Царства, и съдържа допълнителен материал за Давид, Соломон, йерусалимския Храм и царете на Юдея и Израил. Историята на евреите е доведена до съвременния на автора период. В книгата са описани възраждането на ерусалимската градска община след завръщането от вавилонския плен (538-500 г. пр.н.е.), възстановяването на стените на Ерусалим от Неемия (444 г. пр.н.е.) и законодателните реформи, проведени от книжника Ездра (397 г. пр.н.е.).

Книгата Даниил (около 165-164 г. пр.н.е.) е вероятно най-късната в Стария завет. В нея се разказва за пророк Даниил, живял във вавилонския плен, и за изпълнението на пророчеството му за превземането на Вавилон от персите. Заключителната част на книгата е апокалипсис, откровение за близкия край на историята и приближаването на Божието царство. Във виденията на Даниил са изобразени главните древноизточни царства от епохата на въстанието на Макавеите (168-165 г. пр.н.е.).

Апокрифи. Към апокрифните в протестантството се отнасят някои относително късни (ІІ-І в. пр.н.е.) библейски текстове, отсъстващи в еврейския канон, и затова невключени в протестантските издания на Библията. Това са Сусана, Вил и драконът и Песента на тримата мъже, влезли като по-късни допълнения в книгата Даниил.

Книгата Товит е лъжеисторическа новела, поместена в гръцката Библия между 1-3 книга Ездра и книгата Юдит. В нея се разказва за спасението на благочестивия старец Товит, който отначало ослепява и се разорява, но след това се връща към предишния си разцвет благодарение на сина си Товий, който докарва от далечна страна богатства, жена и вълшебно средство, дарило повторно зрение на баща му.

Книгата Юдит е лъжеисторическа новела, неприсъстваща в еврейската Библия, но запазена в гръцки превод от изгубен еврейски оригинал и латински превод от изгубена арамейска версия. Гръцката Библия я поставя сред историческите книги, между книгата Товит и книгата Естир. Написана вероятно по време на гоненията на Антиох Епифан (около 175-174 г.), тя разказва за една еврейка, която за да спаси родния си град Бетулия, съблазнява, а след това обезглавява вражеския пълководец Олоферн. Йероним я превежда и я включва във Вулгата, защото Никейският събор (325 г.) е признал книгата за част от Светото Писание.

В Премъдрости на Соломон и Премъдрости на Исус Сирах са събрани афоризми и практически житейски съвети, напомнящи Притчи и Еклесиаст. Варух е пророческа книга, приписвана на ученик на пророк Еремия. 1-2 книга Макавеи описват борбата на еврейския народ за независимост през ІІ в. пр.н.е. (3 книга Макавеи не влиза в канона на католическата Библия). 1 книга Ездра е преработка на някои части от Хроники (в синодалния превод: книгите Паралипоменон), Ездра и Неемия. 2 книга Ездра е сборник с апокалиптични видения. Във Вулгата тези книги носят името 3-4 книга Ездра. Молитвата на Манасий е молба за прошка, отправена към Бога и приписвана на царя на Юдея, намиращ се във вавилонския плен.

ИСТОРИЯ НА СТАРОЗАВЕТНИЯ КАНОН

Като се започне от епохата на Мойсей, религията на евреите се опира на растящ сбор от свещени закони. Най-ранни от тях са по всяка вероятност Десетте заповеди (в първоначалния им вариант), изсечени върху каменни скрижали. По-нататък сред жреците и пророците на Израел се формира постепенно идеята за канон на Писанието, или за сборник от книги, смятани за свещени, неизменни и притежаващи неоспорим авторитет. Първата книга, призната за канонична е Книгата на Закона, намерена в йерусалимския Храм през 621 г. пр.н.е. при царуването на Йосия. По всяка вероятност става дума за сборник със закони на Израел, скрит в Храма от жреците, успели да се спасят с бягство от асирийските завоеватели сто години преди това събитие. Йосия получава книгата като закон на Мойсей. До превземането на Ерусалим от вавилонците свещениците признават само нея. Вероятно тя е ядрото на източника D, влязъл по-късно във Второзаконие.

След повече от 200 години е канонизиран голям обем от писания. На празника Суккот през 397 г. пр.н.е. (по други данни през 458 г. пр.н.е.) книжникът Ездра чете на глас книга със Закона на Мойсей, донесена в Ерусалим от Вавилон, където се пазела сред еврейската община. Вероятно книгата е съдържала пълния текст на Петокнижието - първият от трите сборници книги, влизащи в еврейската Библия, който е признат за каноничен.

През ІІ в. пр.н.е. са канонизирани още два сборника със свещени книги - Пророци и Писания, - които се четат по време на богослужението в Храма и синагогите. По всяка вероятност сборникът Пророци е канонизиран около 200 г. пр.н.е. Сборникът Писания има независима съдба, съставът и редът на книгите в него се менят дълго време. Някои тогавашни равини подлагат на сурова критика и забраняват четенето на Еклесиаст, Естир и Песен на песните. В апокрифната книга Ездра ІІ, написана около 50 г., се споменават седемдесет книги, статусът на които още не е утвърден.

И едва около 95 г., след разрушаването на йерусалимския Храм от римляните, събранието на равините в Ямния поставя официално чертата под библейския канон, като утвърждава за канонични редица спорни книги. Книгата Премъдрости на Исус Сирах е призната за назидателна, но лишена от божествено вдъхновение.

Повечето първи християни познават Стария завет по Септуагинта и често цитират писания, които не влизат в канона, утвърден от Ямнийския синедрион. Но този канон е авторитетен дори и в християнските среди и местните епископи и свещеници оставят невключените в него книги "без внимание". С течение на времето те започват да се наричат апокрифни ("скрити", "тайни"). Към ІV-V в. църковните общини на Запад възстановяват в основни линии авторитета на апокрифите и започват да ги препоръчват за четене, макар че някои авторитетни учени - сред тях и Йероним (починал през 420 г.) - не отиват толкова далече и не ги включват в списъка си на каноничните книги. Под влиянието на Августин (354-430) африканските събори от края на ІV в. и началото на V в. признават апокрифите, но неприемането им се запазва още дълго време. През 405 г. каноничността на апокрифите е потвърдена от папа Инокентий І. В римокатолическата църква обикновено ги наричат "второканонични" (образуващи втори, по-късен канон).

В ранното протестантство авторитетът на апокрифите в основни линии се отхвърля. Мартин Лутер ги обявява за невлизащи в числото на каноничните текстове, но включва повечето книги в приложението към своя превод на Библията, посочвайки, че са "полезни и добри за четене". С времето те влизат в повечето немски, френски, испански, холандски и други протестантски преводи на Библията. Апокрифите са включени и в най-ранните издания на Библия на крал Джеймс (преводът се издава от 1611 г.), могат да бъдат намерени в много съвременни издания на Библията. Въпреки това повечето протестанти ги разглеждат като не напълно канонични.

Псевдоепиграфи. Някои библейски текстове, приписани за по-голям авторитет на знаменити библейски дейци, е прието да се наричат псевдоепиграфи ("лъжливоподписани"). Към тях се отнасят Оди на Соломон, Псалми на Соломон и книгата Енох.

ДРЕВНИТЕ ПРЕВОДИ НА БИБЛИЯТА

Старият завет е написан на староеврейски език (изключение правят арамейските части на книгите Ездра, Неемия и Даниил) и още в древността се появява нуждата от преводи. Ранните преводи са много важни за текстологията на Библията, защото са по-стари от масоретската Библия и в тях се срещат понякога по-достоверни текстове от масоретския текст.

Арамейските таргуми. В средата на І хилядолетие пр.н.е. господстващ разговорен език в целия Близък изток е арамейският (сирийският). Като забравят постепенно класическия староеврейски, евреите разбират все по-трудно свещените текстове, които се четат в синагогите. Така се появява необходимостта от преводи ("таргумим") от староеврейски на арамейски. Най-старият от достигналите до нас таргуми е таргумът на книгата Йов, открит сред ръкописите от Мъртво море в Кумран. Написан е вероятно през 1 в. пр.н.е., но другите запазили се таргуми се появяват по-късно в средите на вавилонските евреи, говорещи на арамейски. Таргумите са по-скоро преразказ отколкото дословен превод на Библията. Те привнасят много пояснения и наставления, отразявайки духа на своето време. В много съвременни издания на еврейската Библия арамейските таргуми се привеждат паралелно с текста на иврит.

Септуагинта. Гръцкият превод на еврейското Св. Писание се появява като таргум за евреите, които живеят в гръкоезичните региони на Близкия изток. До ІІІ в. пр.н.е. се разпространяват отделни гръцки преводи. Според преданието неофициалният им характер предизвиква недоволство и група от 70 или 72 именити учени от Александрия прави официален превод за библиотеката на цар Филаделф Птоломей (285-247 г. пр.н.е.). Но е по-вероятно преводът, който след време започва да се нарича на латински Септуагинта (Превод на седемдесетте [тълкуватели]), да е сборник от редактирани преводи на гръцки език, записани в синагогите.

Отначало евреите одобряват Септуагинта. Но с появата на християнството тя започва да се асоциира преди всичко с християнската църква. Тогава евреите я отхвърлят и правят нови преводи на гръцки език. Правило е в Новия завет Старият да се цитира по Септуагинта.

Огромен принос в развитието на библейската текстология и екзегеза внася видният богослов и учен-филолог Ориген от Александрия (около 185-254 г.). В монументалния си труд Хекзапла той написва в шест паралелни колони еврейския оригинал, транскрипцията му с гръцки букви и четири гръцки превода: Септуагинта и версиите на Аквила, Симах и Теодотион. За съжаление от този труд са се запазили само малко на брой фрагменти.

Други преводи. До нас са достигнали и древни преводи на Библията на латински, сирийски, етиопски, коптски, арабски, арменски, грузински и много други езици. Някои от тях са направени от евреи непосредствено от оригинала; християнските преводи са правени предимно от Септуагинта или други древни преводи. Редица преводачи на Библията са принудени да съставят предварително азбука за езиците, които нямат писменост. Така е с преводите на арменски, грузински, църковнославянски и редица други езици. Преводите са много различни - от буквални до съвършено свободни; така епископ Вулфила, който превежда Библията за готите, не включва книгите Царства. Той предполага, че те само ще подгреят войнствения жар на и без това агресивния му народ.

ТЕКСТЪТ НА ЕВРЕЙСКАТА БИБЛИЯ И ТЕКСТОЛОГИЧНИ ПРОБЛЕМИ

Първоначалните ръкописи на Стария завет не са достигнали до нас. Ние разполагаме с относително по-късни ръкописи на еврейската Библия и древните преводи. Староеврейският текст, плод на дейността на много поколения преписвачи, често е променян и преиначаван. Тъй като в ръкописите навлизат много грешки, задача на старозаветната текстология е да възстанови точно думите, които са били записани през най-ранния стадий на писменото им фиксиране.

Текстовете на книжниците (соферим). Явно няколко столетия текстът на Стария завет не е бил строго установен. Книжниците-преписвачи от ранния период (около 500 г. пр.н.е. - 100 г.), наречени "ранни книжници (соферим)", го преиначават: грешат при преписването, като чуват, прочитат и изписват неправилно една или друга дума. Срещат се правописни грешки; пропускат се, повтарят се и се разместват думи, изрази или цели изречения; неразбираемите и оскърбителните думи "се поправят"; правят се добавки с редакторски пояснения и изводи; подреждат се един след друг различни варианти на един и същ текст; бележките в полетата се възприемат по-късно като част от първоначалния текст и се поставят на места, които не им принадлежат. Всичко това довежда до извънредното многообразие на варианти.

Но през римско време така наречените "късни книжници" предприемат опити да унифицират текста на Писанието. Така под ръководството на раби Акиба (около 50-132 г.) се правят опити да се възстанови първоначалният текст на Библията и това са първите стъпки на текстологията. Въпреки всичко дори и през този период се допускат незначителни промени в текста. Осемнадесет поправки (наричат ги "поправките на книжниците") засягат думи, които в благочестивите среди се смятат за грешни или кощунствени. Така например в Авв 1:12 се казва: "О, Яхве... Ти няма да умреш" (на иврит - "ло тамут"). Но тази мисъл може да посее съмнения във вечността на Твореца, затова е променена една буква и текстът става: "Ние няма да умрем" (на иврит - "ло намут").

Масоретската Библия. В периода от V в. до ХІ-ХІІ в. на мястото на книжниците (соферим) идват учени, които се наричат масорети (баале-хаммасора, пазители на преданията). Текстът, създаден от най-известния масорет, Аарон бен Ашером, ляга в основата на съвременната еврейска Библия. Масоретите избягват пряката намеса в еврейския текст на Библията, който по това време се разглежда като свещен, така че всякаква промяна в него е немислима. Вместо това те събират хиляди маргиналии (бележки в полетата) от многочислените ръкописи и ги включват в текста. Маргиналии от типа на "кере" ("чети") стават толкова традиционни, че при четенето на Библията в синагогите се ръководят именно от тях, а не от варианта, който се намира в ръкописния текст ("кетив"). Например в оригинала на Йов, 13:5 се чете: "Ето, той (Бог) ме убива и аз нямам надежда", но масоретите предписват вместо "нямам" да се чете "в него" и резултатът от това е: "Ето, той ме убива, но в него е моята надежда".

Масоретите правят няколко важни усъвършенствания в записването на библейските текстове. В староеврейското писмо се означават само съгласните звукове, но масоретите разработват система от диакритични знаци за означаване на гласните. И сега вече получават възможността да променят гласежа на думата, която искат да поправят. Те например поставят в тетраграмата JHWH гласните означения на думата заместител Адонай (Господарю мой). Някои християнски читатели, незапознати с практиката да се поставят гласните звукове от една дума към съгласните на друга, прочитат неправилно Божието име като Йехова.

В текста на книжниците няма и пунктуация. За интонационните паузи и края на изреченията се съди само по догадки, което също създава възможности за неправилно разбиране. Устната традиция на кантилацията, или псалмодията, е полезна за посочване на правилната фразировка и ударенията в думите на текста, но винаги съществува опасност традицията да бъде прекъсната и да не се предаде на следващото поколение. Ето защо масоретите разработват система от ударения, малки знаци, които приличат на знаците за огласоване и се поставят в текста над или под думите. Всяко от тези ударения, които и до ден днешен се печатат във всички съвременни издания на еврейската Библия, означава определена мелодична фигура, мотив, състоящ се от една или няколко ноти. Освен това ударението изпълнява синтактична и фонетична функция: то разделя с цезура изречението на смислови части и помага да се установят смисловите връзки между отделните негови думи, а също така определя и коя е ударената сричка в думата.

Съществуват няколко масоретски школи с различни подходи към огласоването, пунктуацията и "поправката" на текстовете. Две от тях, най-известните, са школите на Моше бен Нафтали и Аарон бен Ашера (и двамата от палестинската Тибериада). Текстът на бен Ашера става общопризнат и по него например се ръководи знаменитият еврейски философ Маймонид (1135-1204). Въпреки това в първопечатната еврейска Библия, подготвена от Яков бен Хайим и издадена във Венеция от Д.Бомберг (1524-1525), са използвани най-различни по-късни ръкописи. И едва през 1937 г. се появява изданието на Р.Кител, основаващо се на авторитетния текст на бен Ашера.

Текстология на еврейската Библия от епохата на Възраждането до 20 в. През епохата на Възраждането и Реформацията известно време господства некритичният ентусиазъм по отношение на автентичността на масоретския текст. Някои учени от ХV-ХVІ в. дори твърдят, че масоретските огласовки са боговдъхновени и свещени. В края на краищата по-стриктни учени стигат до извода, че текстовете на масоретската Библия не са точни копия на оригиналите и изследват продължително древните преводи. В същото време познанията по староеврейски език се усъвършенстват благодарение на запознаването с арабския и други семитски езици. Текстологичните методи претърпяват по-нататъшно развитие през ХІХ и началото на ХХ в. Откриването на нови ръкописи и успехите в изследването на староеврейския език дават възможност за по-добро разбиране на еврейската Библия. Съществени успехи са направени в изучаването на Септуагинта и други древни преводи. Благодарение на откриването на ръкописите от Мъртво море в Хирбет-Кумран (1947 г.) става ясно, че между І в. пр.н.е. и І в. са съществували най-малко няколко редакции на библейския текст. Оказва се също, че кумранските ръкописи често показват по-голяма близост до Септуагинта, отколкото до масоретския тест.

ИСТОРИКО-КРИТИЧЕСКИЯТ МЕТОД

През ХVІІ-ХVІІІ в. учените пристъпват към изследване на Библията, като не се опират на богословски, а на историко-критически съображения. Т.Хобс и Б.Спиноза поставят под въпрос авторството на Мойсей относно Петокнижието и посочват редица хронологически несъобразности, възникващи при буквалното тълкуване на книгата Битие. Френският учен Ж.Астрюк (1684-1766) издига хипотезата, че книгата Битие принадлежи на двама автори (Яхвист и Елохист). Смятайки, че автор на Петокнижието е Мойсей, Астрюк предполага, че той е използвал при работата си някои допълнителни източници. В труда си Увод в Стария завет (1780-1766) Й.Айхорн разграничава първи документалните източници на Петокнижието - J, E, P и D. Всичките предположения на Айхорн не се потвърждават впоследствие, но като цяло методът му се оказва плодотворен и днес той се смята за баща на историко-критическия подход към Стария завет.

През 1870-1888 г. документалната хипотеза придобива класическата си форма в трудовете на известния библеист по това време Ю.Велхаузен. В работата си той не се ограничава с това да изследва източниците на Петокнижието, но се опитва и да реконструира религиозната история на Израел в светлината на хегеловата философия на историята. Велхаузен пренебрегва записаната в Библията история на евреите до цар Давид, оценявайки я като легендарна, и игнорира личността на Мойсей и монотеистичните представи, съдържащи се в ранните източници J и Е, така че религията на староеврейските племена в неговото изложение е представена като политеистична. Той предполага, че срещу това многобожие пророците са издигнали идеята за Бога, един за цялата Вселена. Противопоставянето на двете гледни точки изчезва в еврейската религия през епохата след вавилонския плен, когато побеждават ритуализма и законничеството на ерусалимските жреци и хуманизмът на хората, създали такива книги като Притчи и Еклесиаст.

Този възглед не издържа изпитанията на времето. Археологическите находки показват, че много елементи на религиозния култ, които Велхаузен отнася към епохата след пленничеството, имат по-древен произход, като например подробностите за жертвоприношенията и конструкцията на шатрата на завета. Но независимо от своите недостатъци школата на Велхаузен предизвиква небивал интерес към пророците, чийто принос за религиозните вярвания на евреите и християните е признат от всички. С развитието на близкоизточната археология изучаването на Стария завет се превръща в отделна област от изследването на Близкия Изток. Археолозите откриват високоразвити цивилизации, около които са живели древните евреи, и потвърждават убедително библейските разкази, които столетие преди това се отхвърлят като легенди. Откриването на много хиляди литературни текстове и надписи из целия Близък Изток позволява на учените, занимаващи се със Стария завет, да осъзнаят още по-ясно родството на староеврейската религия с култовете на съседните народи, както и да подчертаят нейната индивидуалност. Растящо внимание се отделя на фундаменталното единство на теологическите концепции, намерили израз в Стария завет, на ролята на богослужението за формирането и формулирането на религиозните идеи, на значение на завета, сключен между Бога и неговия народ.

НОВИЯТ ЗАВЕТ

Чрез живота, смъртта и възкресението на Исус Христос Бог дарява на хората спасение - това е основното учение на християнството. Макар че само първите четири книги от Новия завет разказват непосредствено за живота на Исус, всяка от 27-те книги се стреми да изтълкува значението на Исус или да покаже приложимостта на учението му към живота на вярващите.

КНИГИТЕ НА НОВИЯ ЗАВЕТ

Новият завет започва с четири разказа за живота и учението на Исус Христос: това са евангелията от Матей, Марк, Лука и Йоан. Деянията на апостолите разказват за основаването на християнската църква. След деянията следват 21 послания, избрани писма, приписвани на различни апостоли, които поучават християнските общини и отделни вярващи по въпросите на вероучението, нравствеността и организацията на живота им. Последната книга от Новия завет - Откровение или Апокалипсис - е посветена на видението на бъдещия край на света и окончателното тържество на доброто над злото.

Евангелията. Синоптични евангелия: от Матей, Марк и Лука. Първите три евангелия често се наричат синоптични (гръц. synopsis - съвместен преглед), защото в тях се говори за едни и същи събития, свързани с Исус, и се привеждат едни и същи негови изречения, често съвпадащи дословно. Известинте истории за раждането на Исус, за повечето от извършените от него чудеса и всичките му притчи се намират в синоптичните евангелия, но не и в Евангелие от Йоан. Синоптичните евангелия се различават главно по гледната точка на всяко едно от тях, отразявайки възгледите не само на евангелистите, но и на християните, за които са били написани.

Авторството на първото евангелие се приписва традиционно на Матей, бирник (митар), който става един от първите ученици на Исус. Но мнозина се съмняват в авторството на Матей. Ясно е, че авторът е бил евреин и е писал за евреи християни. В Исус той вижда преди всичко изпълнение и въплъщение на това, което е написано в еврейското Свещено писание, и постоянно повтаря, че най-важните думи и дела на Исус са били вече предсказани в Писанията на евреите. Евангелие от Матей е най-дългото евангелие, в него са изложени най-пълно изреченията на Исус, особено в гл. 5-7 (т.н. Проповед на хълма). Повече от другите евангелия Евангелие от Матей отделя внимание на християнската църква и на Исус като неин основател. То е разказ за живота и поученията на Исус Христос, който се чете с удоволствие и често се цитира.

В евангелията от Марк и Лука се усеща близостта до езическата среда, което се проявява и в езика, и в изобразената обстановка. Исус у Матей е този, в чието лице са се изпълнили древните пророчества, а за Марк той е чудотворец. Евангелие от Марк се стреми да покаже, че тъй като месианството на Исус е било скрито при земния му живот, той е бил приет от малцина и без подобаващ ентусиазъм. В Евангелие от Лука имам много материал, липсващ в другите разкази за живота на Исус, привеждат се пространни повествователни версии за неговото раждане, страдание и смърт, за явяванията му пред учениците му след възкресението. Животът на Исус се разглежда като повратен момент в световната история: след епохата на Израел идва епоха на вселенската църква. Повече от другите евангелия то рисува Исус като приятел на бедните и презрените.

Повечето учени са единодушни, че сходството на синоптичните евангелия се дължи на това, че авторите им са използвали общ традиционен материал, и че някои материали са заимствали един от друг. Но по въпросите кой от кого е заимствал, кои са авторите на евангелията и кога са написани, изследователите не са единодушни. Според основната теория, наречена "хипотеза за четирите документа" (в немските научни кръгове е прието названието "хипотеза за двата източника"), най-ранно от евангелията и първи от четирите документа е Евангелие от Марк. Смята се, че то е източник за Евангелие от Матей и Евангелие от Лука, защото и в двете се съдържа практически целият материал от Евангелие от Марк, макар че частите му са разположени в друг ред и са малко променени. По-нататък Евангелие от Матей и Евангелие от Лука привеждат до голяма степен общи изречения на Исус, които не се намират в Евангелие от Марк. Предполага се, че те са взети от друг, недостигнал до нас документ, който често се означава с буквата Q (от немската дума Quelle, "източник"). И накрая и Евангелие от Матей, и Евангелие от Лука имат свои собствени материали. Въпреки това някои консервативни учени продължават да настояват, че Евангелие от Матей е първо. За доказателство те цитират древно предание, според което Матей е написал първото евангелие на арамейски език, а по-късно то е било преведено на гръцки.

За да определят кога са написани синоптичните евангелия, учените се опират основно на "вътрешни свидетелства". Добър пример са изводите на много изследователи, направени на основата на анализа на трите варианта на изречението на Исус за разрушаването на ерусалимския Храм, което съседства с апокалиптичното пророчество за края на света и второто пришествие на Христос (Марк, 13; Матей, 24-25; Лука, 19: 41-44 и 21: 5-36). Предполага се, че Марк е написал своята версия в хода на еврейското национално въстание през 66-70 г., но преди падането на Ерусалим и разрушаването на Храма от римляните през 70 г. Лука от своя страна демонстрира познаване на някои детайли от римската обсада на Ерусалим, което означава, че евангелието му е написано по-късно. Матей явно е написал книгата си след въпросното събитие, освен това неговото повествование предполага по-високо равнище на развитие на християнската църква, отколкото текстът на Евангелие от Марк. Затова времето на създаване на Евангелие от Матей и Евангелие от Лука се определя около 80-85 г.

Евангелие от Йоан. Четвъртото евангелие, Евангелие от Йоан, се отличава от синоптичните по своята насоченост, използван материал и композиция. Освен това Йоан рисува портрета на Исус по съвсем различен начин от синоптиците. Авторът не се ръководи от повествователен или биографичен интерес, за него главното е да изложи една-единствена религиозна идея: Исус е Словото на Бога, станало плът. Първата част от евангелието разказва за серия чудеса, извършени от Исус, с обяснение на духовния им смисъл, което самият той дава. В заключителната част са приведени редица разговори на Исус с учениците му на Тайната вечеря. В знаменията и разговорите става явна истинската природа на Исус и ролята му като носител на божественото Откровение. Един от бащите на църквата, Климент Александрийски, пише: "След като другите евангелисти са записали факти от историята, Йоан е написал духовно евангелие". Повечето изследователи са съгласни с това, че четвъртото евангелие не е написано от апостол Йоан, а вероятно от един от помощниците или учениците му, и че по всяка вероятност е създадено в края на І в.

Деяния на апостолите. Общоизвестно е, че автор на книгата Деяния на апостолите е Лука. В първата половина на книгата се проследява ранната история на християнската община, ръководена от Петър. Във втората се разказва за мисионерската дейност на Павел от времето, когато приема християнството, до затварянето му в римския затвор. Деяния на апостолите е второто произведение на Лука и е написано скоро след евангелието му. Това е първият опит на християнски автор да напише история на църквата.

Послания на апостолите. Събраните двадесет и едно послания, намиращи се в Новия завет след Деяния на апостолите, се приписват на апостол Павел и учениците на Исус - Яков, Петър, Йоан и Юда. Днес обаче традиционното авторство и времето на написване на посланията са предмет на научни дискусии.

Послания на апостол Павел. Традиционните заглавия на четиринадесетте послания, приписвани на Павел, съдържат названията на общините и на хората, до които са били адресирани. В Библията посланията до общините се печатат преди посланията до определени лица, а вътре във всяка група се разполагат според големината им, най-пространните - в началото. Повечето изследователи смятат единодушно за оригинални Послание до римляните, 1-2 Послание до коринтяните, Послание до галатяните, Послание до филипяните, 1 Послание до солуняните и Послание до Филимон. Много е вероятно Павел да е написал и Послание до колосяните, докато авторството му на 2 Послание до солуняните и Послание до ефесяните е съмнително. Много учени смятат, че 1-2 Послание до Тимотей и Послание до Тит не са написани от Павел. И практически никой днес не би защитавал авторството на Павел относно Послание до евреите.

Павел е писал посланията си след 50 г., а е умрял през 60-те години. Хронологията на посланията му не е установена окончателно, но е започнал вероятно с 1 Послание до солуняните - най-старият документ на християнската църква. Четирите големи послания - Послание до галатяните, 1-2 Послание до коринтяните и Послание до римляните - са по всяка вероятност създадени след него, а Послание до филипяните и Послание до Филимон са били последни. Ако Павел е автор на 2 Послание до солуняните, то вероятно е написано скоро след 1 Послание до солуняните; ако е написал Послание до колосяните, то сигурно се е появило по едно и също време с Послание до Филимон. Централният въпрос в учението на Павел може да се формулира така: спасението е достъпно за целия човешки род - както за езичниците, така и за евреите - чрез вярата в Исус Христос.

1 Послание до солуняните уверява общината, че при второто пришествие на Христос и мъртвите, и живите християни ще бъдат с Бога; то завършва с поредица от наставления за задълженията на християните. 2 Послание до солуняните съветва да не се проявява нетърпение, когато се очаква второто пришествие. В Послание до галатяните Павел започва със защита на пълномощията си като апостол и съобщава няколко интересни автобиографични подробности. След това твърди, че за спасението е необходима преди всичко вяра в Исус Христос, а не изпълнение на еврейския Закон. 1 Послание до коринтяните съдържа наставления на Павел във връзка с разногласията, безнравствеността и обръщането на християните към езическите съдилища, брака, идолопоклонничеството и т.н. - проблеми, които вълнуват тази най-неблагополучна от основаните от него общини. Посланието включва величествен химн на любовта (гл. 13) и разсъждение за безсмъртието (гл. 15). 1 Послание до коринтяните, както и Послание до галатяните, съдържа доказателства за апостолските претенции на Павел. Послание до римляните е най-пълното изложение на теологията на Павел. В него той разглежда проблема за взаимоотношенията между християните от еврейски и християните от езически произход в контекста на детайлното обсъждане на проблемите на греха и спасението. Послание до колосяните предупреждава за заблудата, съчетаваща стремежа да се прилича на ангелите с изпълнението на еврейските религиозни обреди. Послание до Филимон е частно писмо до приятел с молба да се прости на избягал роб. Послание до филипяните е дружеско писмо до хората от общината във Филипи с изявена любов и радост за тях, и благодарност за изпратени пожертвования.

Послание до ефесяните преди всичко обобщава сухо проблемите, засегнати вече от Павел. В него липсват непосредствеността и емоционалността, присъщи на другите негови послания. Традиционно то се разглежда заедно с Послание до филипяните, Послание до колосяните и Послание до Филимон като едно от т.н. послания от затвора, написани в края на живота на Павел.

"Пастирските послания" (така наричат 1-2 Послание до Тимотей) образуват особена група. Стилът и съдържанието им се отличават съществено от стила и съдържанието на другите послания на Павел. Те отразяват по-късен стадий от развитието на християнската църква и са написани вероятно в края на І в.

Послание до евреите се поставя без всякакво основание при посланията на Павел. То е пространна, издържана в духа на добрите риторски традиции проповед, отличаваща се с гладкост на стила и красноречие. В нея се доказва, че смъртта на Исус е съвършена жертва, отменила системата на жертвоприношения, съществуваща в еврейската религия. Изследователите са единодушни, че не е възможно Павел да е неин автор и определят появата и през 60-80 година.

Останалите послания. Последните седем послания се наричат "съборни" ("кафолически"). Названието говори, че те са адресирани до "вселенската" църква, а не до отделно лице или отделна община. За разлика от посланията на Павел названията им съдържат имената на авторите.

Послание на Яков е поучителен трактат в традициите на еврейската "литература на мъдреците". Авторът полемизира с гледната точка на Павел (а по-скоро с нейните радикални интерпретации), че спасението може да бъде постигнато само с вяра, и твърди, че вярата трябва да бъде подкрепена с благочестиви дела. Ако негов автор наистина е бил Яков от Ерусалим, то е било написано до 62 година (когато умира Яков). Но много изследователи го отнасят към края на първото столетие.

1 Послание на Петър е също посветено на въпросите на морала и призовава вярващите да търпят смирено гоненията. Ако автор на посланието е Петър, гоненията, за които става дума, могат да са гоненията на Нерон през 60-те години; ако авторът е живял в по-късен период, имат се предвид гоненията на Домициан през 90-те години. 2 Послание на Петър предупреждава за лъжеучители и твърди, че денят на Страшния съд е временно отложен, за да се даде на хората възможност да се покаят. Повечето учени се съмняват в авторството на Петър и отнасят документа към първата половина на ІІ в. В такъв случай посланието е най-късната по време книга от Новия завет.

1 Послание от Йоан се приписва традиционно на автора на четвъртото евангелие (независимо от това дали той е бил апостол Йоан или някой друг). В него се срещат вероучителни положения от четвъртото евенгелие. По-малко съгласие в научните кръгове има за авторството на 2-3 Послание от Йоан, които са кратки бележки и вероятно са написани в края на живота на автора. Всичките три послания вероятно се отнасят към края на І в.

Послание от Юда, последното от съборните послания, се обръща към вярващите с призив да избягват ересите и да се върнат към правата вяра. Вероятно е написано в края на І в.

Откровение на Йоан Богослов. Откровение (Апокалипсис), последната книга от Библията, продължава традициите на еврейските апокалипсиси. Авторът рисува в ярки символични видения картини от борбата на доброто със злото; кулминация на битката е поражението на силите на злото, възкръсването на мъртвите и второто пришествие на Исус, съдещ в края на света. Традиционно книгата се приписва на апостол Йоан, но стилистичните разлики между Апокалипсис, Евангелие от Йоан и Послания от Йоан кара учените да се съмняват, че са написани от една ръка. Книгата по всяка вероятност е от времето на управлението на Домициан (81-96 г.). Най-силно влияние Откровение оказва върху петдесятните и адвентистките протестантски църкви.

НОВОЗАВЕТНИЯТ КАНОН

"Канон" се наричат писанията, на които е признат висш авторитет. През І в. такова свещено писание за християните е еврейската Библия. Книгите на Новия завет се създават постепенно и придобиват каноничен статус значително по-късно. Към средата на ІІ в. се предават от ръка на ръка множество християнски произведения. Покрай текстовете, които са включени в окончателния канон, съществуват множество други евангелия, деяния, послания и апокалипсиси, които днес се наричат новозаветни апокрифи. Някои от тях, например Евангелие от Петър, съдържат ядро достоверна традиция. Други, каквото е например Евангелие от Тома, са народни приказки и легенди, предназначени да удовлетворят народното любопитство и да запълнят празните места в животоописанията на Исус. Писанията от още една група, какъвто е например сборникът текстове, намерени през ХХ в. близо до египетското градче Наг Хамади, имат гностичен характер и са осъдени като еретични.

Едни книги, написани скоро след епохата на апостолите, се ползват с особено уважение и известно време се разглеждат почти като свещено писание. Авторите им се наричат "апостолски мъже". Посланията на Игнатий Антиохийски позволяват да се изгради представа за църковната организация в началото на второто столетие; в тях се проповядва идеала на мъченичеството. В Първо послание на Климент, един от първите римски епископи, се протестира срещу свалянето на някои ръководители на коринтската църква. Второто послание на Климент е проповед за християнския живот и покаянието. Пастирът на Херма е поучителен трактат, пронизан от загадъчен символизъм, а Послание на Варнава напомня с нещо Послание до евреите, но има по-алегоричен характер. Дидахе (Учение на дванадесетте апостоли) освен поучителни разсъждения за "двата пътя" на живота и смъртта съдържа редица указания за процедурата на църковните тайнства, за църковната организация и дисциплина.

В края на ІІ в. някои християнски религиозни книги придобиват каноничен статус: така например от съчиненията на раннохристиянския апологет Юстин Мъченик ни е известно, че преди да пристъпят към неделната евхаристия, християните четат "спомени на апостолите". Повечето сборници от християнски книги през този период включват четирите евангелия, всичките послания на Павел (без Послание до евреите) и първите послания на Петър и Йоан. Другите книги, и преди всичко Откровение и Послание до евреите, се отхвърлят, докато много съчинения на апостолските мъже се смятат за боговдъхновени. За включването в сборниците на авторитетните християнски книги има най-малко два критерия: апостолско авторство и широко използване в една или друга местна църква.

С течение на времето под канона е сложена черта. През ІІ в. Маркион, ръководител на еретична секта в Мала Азия, съставя свой собствен канон на Свещеното писание. В него не намира място целият Стар завет, а от всички християнски текстове в сборника попадат съкратена версия на Евангелие от Лука и отлично редактиран подбор от посланията на Павел. Дейността на Маркион явно подтиква църквата да състави собствен канон, за да се огради от еретичните писания и да предотврати проникването на еретични лъжеучения във вече признатите книги. В края на краищата основен критерий за включване в новозаветния канон става авторството на апостолите. Първият сборник от авторитетни книги, който съвпада напълно със съдържанието на нашия Нов завет, е съставен от св. Атанасий през 367 г.

ТЕКСТОВЕ, ПРЕВОДИ И ТЕКСТОЛОГИЧНИ ПРОБЛЕМИ

Гръцкият текст. Няколко папирусни фрагмента, намерени в Египет, са най-древните достигнали до нас ръкописи на Новия завет. Най-ранният от тях, откъс от 18 глава на Евангелие от Йоан (Исус пред Пилат), е бил написан около 110 г. Към 150-200 г. приблизително се отнасят два по-големи фрагмента: единият от Послание до Тит, другият от Евангелие от Матей. Най-древните папируси, съдържащи достатъчно за определяне количество текст, са написани около 200-250 г. Единият от тях съдържа Евангелие от Йоан, другият - откъси от всичките четири евангелия и Деяния на апостолите, а върху третия са запазени откъси от посланията на Павел. Като цяло до нас са достигнали повече от седемдесет папирусни фрагмента, върху които е записан почти половината текст на Новия завет.

През ІV в. папирусът започва да отстъпва на по-здравия пергамент. От това столетие са два почти пълни гръцки библейски сборника: Ватиканският кодекс (Codex Vaticanus), който се пази в библиотеката на Ватикана, и Синайският кодекс (Codex Sinaiticus), намерен случайно в гръцки манастир в подножието на планината Синай в кошница със стари ръкописи, предназначени за изгаряне. След ІV в. броят на гръцките ръкописи нараства. Днес са известни повече от 5 000 манускрипта.

Първото печатно издание на гръцкия Нов завет, носещо названието Комплутенска Библия (Biblia Complutensis), се появява през 1514 г. Но то не се разпространява до 1516 г., когато е публикуван гръцкият Нов завет под редакцията на холандския учен и хуманист Еразъм Ротердамски. Текстът му се подготвя набързо, с използване на по-късни и често ненадеждни ръкописи. На някои места Еразъм поправя текста, съгласувайки го с текста на Вулгата. Въпреки това неговият текст ляга в основата на много следващи издания на гръцкия Нов завет и именно от него ранните протестантски реформатори правят своите преводи. От 1546 г. до 1551 г. парижкият печатар Робер Естиен (Стефанус) издава четири пъти гръцкия Нов завет с текста на Еразъм и варианти за четене в полетата, взети от Комплутенската Библия и други източници. Неговото издание от 1551 г. служи за основа на по-нататъшните английски преводи, сред които и Библия на крал Джеймс.

Древните преводи. Ранните преводи на Новия завет се отнасят към ІІ в. Първите латински преводи се появяват вероятно в Северна Африка. Скоро те съставят авторитетния превод, наречен Итала ветус (Itala Vetus), който към времето на Йероним има почти каноничен статус. В края на ІV в. Йероним преглежда и поправя до голяма степен Итала, като по този начин създава свой собствен превод - Вулгата. На Изток новозаветните книги се превеждат през ІІ в. на сирийски език. Подобно на старолатинските преводи те са унифицирани в края на ІV в. Стандартният превод получава названието Пешита, или "разпространен" превод. В него се съдържат двадесет и две от общо двадесет и седемте общопризнати книги, не е включено второто послание на Павел, второто и третото послание на Йоан, посланието на Юда и откровението.

Други древни преводи, пълни или откъслечни, са достигнали до нас на арабски, арменски, грузински, етиопски, нубийски, готски, старобългарски и на шест диалекта на коптски език.

Текстология или критика на текста. Задачата на текстолозите е да установят с максимална надеждност първоначалната редакция на един или друг текст. В случая с такава древна книга като Новия завет те изучават различните откъси в ръкописите, за да определят кои от тях се отнасят с най-голяма вероятност към първоначалната редакция и какво може да бъде отхвърлено. На тяхно разположение има материал с впечатляващ обем: папируси, повече от 5 000 гръцки ръкописа, десет хиляди древни ръкописни превода и осемдесет хиляди новозаветни цитата в трудовете на бащите на църквата. Никой не знае колко разновидности на една и съща фраза се съдържат в тях. При изследване на 150 ръкописа на Евангелие от Лука са установени повече от тридесет хиляди различия.

При установяване на най-вероятния изходен откъс от някой новозаветен фрагмент текстолозите следват определени стандартни правила. Общото правило гласи: колкото е по-древен ръкописът, толкова по-голяма е възможността да следва оригинала. Но това правило може да въведе в заблуждение, защото по-късни ръкописи често пазят оригинални откъси, които в по-ранни ръкописи са били преправени. Простите грешки на преписвачите се откриват лесно - често те са свързани с грешки на паметта (например преписвачът може да постави случайно откъс от едно евангелие в друго). Но често преписвачът променя текста съзнателно - или с цел да го поправи и подобри, или за да го съгласува с теологическите си възгледи. Така че подозрителните места в текста трябва да се проверяват във връзка с това дали стилът и концепцията им съответстват на произведението като цяло. По принцип по-късите варианти се предпочитат пред по-дългите, които могат да съдържат по-късни допълнения. Често вариантите на прекалено правилен или гладък гръцки език се отхвърлят, защото авторите на новозаветните книги са ползвали разговорен език, който стои далече от класическия литературен гръцки език. По същата причина от два варианта често се избира по-трудния за разбиране, защото другият може да е резултат от редакторско упростяване на преписвача.

Макар че предпочитанието на един или друг вариант често зависи от вкуса и интуицията на изследователя, няма съмнение, че днес разполагаме с гръцки текст на Новия завет, който е много по-близо до оригинала от текста, с който са работели учените, застанали в началото на критическите изследвания и опиращи се на изданието на Еразъм. Така например 5:7-8 от 1 Послание на Йоан в синодалния превод звучи така: "Защото трима са, които свидетелстват на небето: Отец, Слово и Светий Дух; и тия тримата са едно. И три са, които свидетелстват на земята: Духът , водата и кръвта; и трите за едно свидетелстват". Думите, представени с курсив, отсъстват в първоначалния текст. Съмнителният откъс води началото си от латинските ръкописи, направени в Испания или Северна Африка по всяка вероятност през ІV в. Той не присъства в гръцките ръкописи, направени до 1400 г., и се пропуска в съвременните критически издания на Новия завет.

ИСТОРИКО-КРИТИЧЕСКИТЕ МЕТОДИ НА ИЗСЛЕДВАНЕ

Историко-критическият подход към изучаването на Новия завет - опит да се разбере текста в контекста на историческите обстоятелства, предопределящи неговото възникване, като се имат предвид литературните форми и жанрове, към които прибягват неговите автори - предизвиква чести спорове.

Много в историко-критическия подход е определено от стремежа да се реконструира истинското учение на Исус и раннохристиянската община. Изследователите се придържат към две крайни позиции. Някои критици виждат в Исус проповедник на чистата и проста вест за всеобщо братство на хората и всеобща любов и смятат, че тази вест е била преиначена от внасяне на други елементи: учението за отношението на Христос към Бога, пророчествата за скорошния край на света, митовете, а също така и от заимстването от народните религиозни култове. Задачата на критиката се свежда до това да очисти християнството от тези чужди за него елементи и да възстанови първоначалното учение на Христос. Други изследователи подчертават, че теологичните елементи в Новия завет не са непременно чужди и много от тях ги е имало в самото учение на Исус. Според тази гледна точка Новият завет е изложение на християнската вест в термини, разбираеми за човека, живял през І век.

Фигурата на "историческия Исус", чието учение, както се смята, се разминава с учението на религията, формирала се под неговото име, се появява за първи път в произведение на Г.С.Раймарус (1694-1768). Раймарус е деист: вярва в Бога, който може да бъде постигнат единствено с разум и проявява своето могъщество в неотменимите закони на природата. Отхвърляйки чудесата и Откровението, Реймарус се опитва да отдели историческия Исус от фигурата на Христос като страдащ изкупител на човечеството; подобна представа за него, смята Раймарус, е възникнала у апостолите след смъртта на Исус. Към въпроса за историческия Исус се връща Д.Ф.Щраус в книгата си Животът на Исус (1835-1836). Щраус настоява за коренна разлика на това, което нарича "вътрешно ядро" на християнската вяра (чието присъствие проследява до самия Исус), от "митовете", чудесата и свръхестествените елементи, които са внесени допълнително в образа на Исус и неговото учение. Ф.К.Бауер (1792-1860) се съсредоточава върху историята на раннохристиянската община. Под влияние на философията на Хегел той разглежда историята на ранната църква като борба на две течения - на привържениците на спазването на еврейския Закон (петринистите) и на освободеното от Закона християнство (паулинистите), което довежда до появата на "ранен католицизъм" (или на църква с нейната йерархия, култ и фиксирано учение). Най-популярен резултат от историческо-критическите изследвания през ХІХ в. е вероятно книгата на Е.Ренан Животът на Исус.

През втората половина на ХІХ в. учените са заети с въпроса какво можем да се научи от евангелията за "реалния" Исус. Изследванията от този период обикновено се осъществяват под формата на сравнения между христологичната концепция на Павел и по-простия реконструиран образ на историческия Исус. Така за А. фон Харнак (1851-1930 г.) Исус е преди всичко равин, който тълкува по свой начин еврейската религия, като подчертава, че Бог е Баща на всички хора, а значи и всички хора са братя. В началото на ХХ в. се появява силна реакция срещу концепцията за "либералния Исус" (или образа на Исус в либералната теология). Подобно несъгласие изразява А.Швайцер в книгата си От Раймарус до Вред (1906 г.; второто издание излиза под заглавие История на изследванията за живота на Исус, 1913 г.). Швайцер и съмишлениците му смятат, че "либералният" образ на Исус пренебрегва околния свят, в който живее и проповядва Исус; и наистина, либералните теолози просто изчистват библейския образ на Исус от елементите, които противоречат на идеалите на ХІХ в., като ги обявяват за по-късни интерполации. Швайцер доказва, че много от тези елементи са съществували още в юдаизма от предхристиянската епоха. Той например определя като присъстващи в дохристиянския юдаизъм представите за края на света, за пришествието на Бога или на неговия Месия, за съда над света и началото на новия век, в който ще бъде утвърдено Владичеството на Бога.

Други изследователи търсят външни влияния, които биха позволили да се обясни историята на християнското движение, без да се прибягва до анализ на юдаизма. Като се съсредоточават върху езическите култове от новозаветните времена, те разкриват сходството им с религиозната практика на ранните християни. Твърди се например, че евхаристията напомня ритуалните трапези от мистериалните култове на Дионис, Атис и Митра. Някои учени, следвайки традицията на либералната школа, отбелязват радикалната промяна, която претърпява християнската религия при прехода си от Исус към Павел, други, откривайки влиянието на езическата обредност върху външната страна на ранното християнство, настояват на неповторимото своеобразие на неговото съдържание.

Ю.Велхаузен основава "радикалната школа" на историческата критика, прокарваща граница между историческия Исус, който няма месиански претенции, и следпасхалната община, която го провъзгласява за Месия и Бог. В руслото на този подход се създава концепцията, според която евангелските повествования не са основа на първохристиянската община, а неин продукт.

През 1919 г. К.Л.Шмид изказва предположението, че Евангелие от Марк, образуващо скелета на евангелията от Матей и Лука, е сборник от църковни повествования, които по-рано са се разпространявали независимо едно от друго. Изучаването на устния долитературен стадий на евангелията води до появата на влиятелната и предизвикваща спорове школа на форманализа (Formgeschichte), която се оглавява от М.Дибелиус (1883-1947) и Р.Бултман (1884-1976). При форманалитичния метод от евангелския материал се отделят ясно очертани съдържателни текстови единици, наречени форми, които постепенно са изкристализирали в устната традиция до момента на писменото им фиксиране в евангелията. Към тези форми се отнасят разказите за чудесата, изреченията на Исус и притчите, митовете и легендите за раждането на Исус и неговия живот, кратките сцени от живота на Исус, завършващи с лаконични изречения от рода на знаменитото "на цезаря цезаревото". Като посочват сходството на много части от евангелията с фолклорните произведения, мнозина специалисти по форманализ подлагат на съмнение историческата достоверност на редица евангелски истории, например разказите за чудесата, последвали след смъртта на Исус на кръста.

След Първата световна война историко-критическите изследвания се съсредоточават все повече върху мисловните форми на Новия завет, върху основните идеи на предреченото от Исус. Твърди се, че много мисловни форми, с помощта на които е изразено учението на Исус, нямат смисъл за съвременния човек. Така например идеята за края на света, или за второто пришествие на Месията върху облак, не отговаря на съвременния опит. Но фактът, че през ХХ в. се запазват и продължават да възникват консервативни и фундаменталистки протестантски деноминации, свидетелства за колосалното резминаване мужду възгледите на професионалните критици и много вярващи, четящи Библията.

За преодоляването на това разминаване може да се окаже полезен методът на изследване на историята на редакциите (Redaktionsgeschichte), който се развива успешно през средата на ХХ в. Ако специалистите по форманализ като Бултман слагат ударението върху класификацията на определени формални елементи в текста и определянето на мястото и ролята на тези елменти в живота на църквата до писменото им фиксиране, специалистите по метода на изследване на историята на редакциите се опитват да изяснят по какъв начин те са обединени в едно и са използвани от реалните автори на Новия завет.

Редактирано Август 7, 2008 от ISTORIK

[tonkata3]

Около 170 г. сл.Хр. един асирийски християнин на име Тациан превърнал четирисъставното Евангелие в един непрекъснат разказ или “Хармония на Евангелията”, която дълго време е била любимата, ако не официална форма на четирисъставното Евангелие в асирийската Църква. Тя се различавала от четирите Евангелия в старата сирийска версия. Не е сигурно дали Тациан първоначално е съставил своята “Хармония”, известна обикновено като “Диатесарон”, на гръцки или сирийски език; но тъй като е била приготвена в Рим, оригиналният є език вероятно е бил гръцки, защото през 1933 г. в Дура-Еуропос на Ефрат е бил открит един фрагмент от Тациановия “Диатесарон” на гръцки език. Във всеки случай той е бил предаден на асирийските християни в сирийска форма, когато Тациан се е върнал у дома от Рим, и този сирийски “Диатесарон” останал “Авторизираната версия” на Евангелията за тях, докато бил изместен от “Пешита” или “простата” версия през V век.

По времето на Ириней, който, макар и родом от Мала Азия, бил епископ на Лион, в Галия (около 180г. сл.Хр.), идеята за четирисъставно Евангелие станала толкова аксиоматична в цялата Църква, щото той се отнася към това като към установен и всепризнат факт, който е очевиден като четирите посоки на света или четирите вятъра:

“Защото както са четири частите на света, в който живеем, и четири световните ветрове, и както Църквата е разпръсната по цялата земя, а Евангелието е стълб и основа на Църквата и дъхът на живота, така е естествено то да има четири стълба, дишайки безсмъртие от всяка четвъртина част и запалвайки постоянно живота на човеците. Оттук става очевидно, че Словото ­ Архитектът на всички неща, ­ Което седи на херувимите и държи заедно всички неща, след като се е изявило на човеците, ни е дало Евангелието в четирисъставна форма, обединявана обаче от един дух.”

[minkoff]

Не бях чувал по-големи небивалици от написаното за Библията и нейната връзка с българите. Няма друга книга, за която да има повече доказателства за древност от Библията. Няма спор, че дори Новия Завет е написан не по-късно от 1 век сл. Христа. Пък за Стария Завет се знае абсолютно сигурно, че канона му е бил уточнен не по-късно от 4 век пр. Христа. В кумранските пещери бяха открити много фрагменти и дори цели старозаветни книги, а те са там от 2-1 век преди Христа. Септуагинтата пък, гръцкия превод на Стария Завет е направен в Александрия през 4 век ПР. Христа.

Новия Завет, от друга страна, идва до нас с няколко хиляди ръкописа от ранните векове (най-древния е от 125 сл. Хр., фрагмент от евангелието на Йоан, намерен в Египет, понастоящем се намира в музей в Манчестър) Е ИЗПЪЛНЕН СЪС СТАРОЗАВЕТНИ ЦИТАТИ.

Понеже се занимавам с Библията през последните 18 години, с ръка на сърцето мога да кажа, че тя НЯМА НИЩО общо с българите. Това са фантазии, които ПО НИКАКЪВ НАЧИН не се връзват с фактите.

[КГ125]

Това е ясно на цялата аудитория, с изключение на един