И пак за прародината на българите

[tervel]

А. А. Саакян

Столица Мцурн и историограф Мараб Мцурнийский

Мцурк Таронской области являлся первой столицей аршакидской Армении со второй половины I в. до конца II в. Сведения о столице Мцбин,

зафиксированные Хоренаци, следует отнести к Мцурну. Жителем Мцурна был Мараб, автор первой «Армянской истории», который создал свой труд по заказу царского двора при правлении Вагарша II. Мцурк упоминается не только у Павстоса и Себеоса, но и в эпосе «Сасна Црер»: в названии соседнего с Сасуном города Мсер и имени антигероя Мсра Мелика.

http://elib.sci.am/index.php?ln=2&cont=1&cnt=1&Exp=1&nm=112

НАН РА Доклады No 2, 2011

За съжаление статията е на арменски, това е само руското резюме. Но става ясно че Мар Абас Катина е живял през ІІ в. Авторът пише че "Катина" идвало от сирийското "катипа" - писар. (поне доколкото схванах от гугъл превода) и че митичния Вахаршак (при който се преселват българите на Вънд) е всъщност Трдат І, поставен на арменския трон от своя брат партянския цар Вологез (арм. транкрип.: Вахаршак).

Надявам се Аспандиат да преведе текста!

Много добро попадение ! Това по чудесен начин се свързва с екзекуцията на варварския мегистан Ванад извършена от Домиций Корбулон. Но съвпада и с появата на аланите /първата половина на 1 век/ и разгрома който те нанасят на аорсите, преименуването на Янцяй в Аланго и похода на яркендския владетел Ксиян по поречието на Сърдаря. Възможно ли е именно появата на аланите да е причината за преселението на българите на Вунд и ''големите смутове във веригата на великата Кавказка планина и в Страната на българите'' ? В смисъл, че българите като част от по - стaрото сарматско население /сираки и пагерити/ са притиснати от новопоявилите се алани.

Редактирано Ноември 23, 2013 от tervel

[Атила Дуло]

1. Прародина.

Да се търси прародината на прабългарите северно от Кавказ ни насочват, на първо място, сведения на писмени извори. Специално внимание заслужава едно известие от съчинението на анонимен хронограф, което се отнася към 334 г. от н. е. и което представлява списък на различни племена и народи. В него „българите” се споменават между онези народи, които живеели северно от Кавказките планини, като се добавя, че те били потомци на Симовия (за ужас на антисимитите) син Зиези (Ziezi ех quo Vulgares). За това, че прабългарите обитавали някога областта северно от Кавказ, може да се заключи и от два откъса в хрониката на арменския писател Хоренаци (втората половина на V в. от н. е.). В първия откъс четем, че след царуването на арменския цар Вахаршак (153—131 г. пр. н. е.) в неговите земи се поселили част от българите, водени от някой си Вунд. Съответният пасаж гласи текстуално така: „След като (Вахаршак) разпусна своите люде, той сам се насочи към равнинните земи близо до пределите на Шарай, наричани от древните хора Горен Басен. Това са земи твърде обезлесени, които по-късно бяха заселени от преселници вхндур-булгар начело с Вунд, по чието име бяха наречени Вананд. Селищата на тези преселници и досега се назовават по имената на братята и потомците (на Вунд).” Във втория откъс от Хрониката намираме сведения за преселване на „българи” по време на царуването на Аршак I. Съответният пасаж гласи: „В неговите дни станали големи размирици във веригата на огромната Кавказка планина, в земята на българите, от които много, след като се отделили, дошли в нашата земя и за дълго време се преселили на юг от Кох в плодоносни и хлебоносни области.” Относно времето, когато са станали тези преселвания на „прабългари” в арменска територия, съществуват разногласия между историците, но най-вероятно изглежда предположението, че гореказаните събития се отнасят към втората половина на IV в. от н. е. Тогава в Армения са управлявали последователно двама царе с име Аршак — единият от 351 до 367 и вторият от 378 до 389 г. и по време на единия от тях са проникнали „прабългарите” от своите по-селения северно от Кавказ в пределите на съседна Армения.

Преселването на част от „ прабългарите” на територията на Армения се потвърждава и от някои топонимични данни. Областта, в която се настанили те, започнала да се нарича Вананд по името на техния предводител. С това име е била позната тя не само на Мойсей Хоренски, но и на редица по-късни писатели. Левият приток на река Аракс и досега се нарича Вананд Чай, а една малка река в Мурганската област се нарича Булгару Чай.

За това, че „прабългарите” са живеели в областта северно от планината Кавказ, може да се заключи и от някои други извори от по-късно време. Между тях особено внимание заслужава т. нар. Църковна история на Захари Ритор, писана на гръцки език, но дошла до наши дни само в своя сирийски превод, направен към 569 г. В нея има един списък на народи, населяващи Северното Закавказие, между които са споменати и „прабългарите” под формата „бургари”, като се добавя при това, че те имали свой език и били народ варварски и езически и че имали свои градове. Прабългарите се делели при това на отделни племена и всяко от тях наред с общото име „българи” си имало и свое специфично название. Такова е било примерно споменатото у Хоренаци племе „вхндур булгар”, което според неговите думи се изселило на арменска територия. Друго племе, което вероятно спада към кавказките прабългари, е носело названието „барсили” ,или „барсула”. За него споменават византийски, арабски и еврейски извори по повод на събития в Закавказката област, свързани с нашествията на авари и хазари през VI—VII в. Областта, заемана от „берсула”, се нарича в някои източници с името „Беленджер”, а у други — с името „Булщер” или „Балк”, което има явна връзка с името „балкарци”. Други прабългарски племена в Кавказката област, познати от т. нар. Арменска география (втора половина на VII в.), са купи-булгар, дучи-булгар, огхондор-блгар и чдар-болкар.

2. Хуни.

Наред с хунските и угорски племена в създалия се обширен хунски племенен съюз били включени и редица „етноси” от подчиненото население в Югоизточна и Централна Европа (остготи, алани, славяни, гепиди) и пр. В този съюз били включени и „прабългарите". Ролята на „прабългарите" в хунското политическо обединение на Атила е била, както изглежда, доста голяма. Ние виждаме, че в началото на V в. български дружини действуват в областта на северозападните Карпати срещу германското племе лангобарди, което по това време живеело там. Станали две сражения, при които „прабългарите” излезли победители. В първото бил разбит и паднал в боя лангобардският крал Ателмунд, а във второто бил разгромен и бил принуден да бяга неговият син Ламасион, който направил опит да отмъсти за своя баща. За съжаление сведението на Павел Дякон за тези две сражения е твърде лаконично. Няма съмнение обаче, че в случая прабългарите, които се явяват така отдалечени от своята родина (Северното Прикавказие) са действували в рамките на хунския племенен съюз като поданици на хунския вожд и изпълнителни на неговата политика. Продължителното пребиваване на „прабългарите” в хунския племенен съюз е станало причина в някои средновековни извори от V—VII в. „прабългари” и „хуни” да се отъждествяват и да се считат за един и същ етнос. Подобно отъждествяване намираме напр. в съчинението на византийския историк Прокопий от Кесарея (средата на VI в.). Терминологичен израз на това отъждествяване е употребата на названието „хуни” вместо „прабългари”, а в някои случаи употребата на едно смесено име „хуно-българи”. Трябва да се отбележи впрочем, че названието „хуни” започнало да се налага и за означаване на други етноси от разглежданото време, които също са били включени в рамките на хунския племенен съюз и се намирали продължително време под властта на хунските владетели. Названието „хуни” се превърнало изобщо в едно събирателно име под което са били подразбирани племена и племенни групи от различен произход (огурски, хунски, сарматски, алански и пр.). Така напр. споменатият Прокопий от Кесарея означава като „хунски народи” всички онези племена, които през средата на VI в. живеели северно от Азовско море в областта на реките Дон и Днепър (като кутригури, утигури и др.), въпреки че някои от тях не са били хунски по своята етническа принадлежност. За събирателния характер на названието „хуни” се изказва съвсем определено друг византийски историк от същата епоха, Агатий Миринейски. Той отбелязва, че на север от Азовско море и в басейна на река Дон живеели по негово време разни племена, като кутригури, утигури, ултизури и вуругунди, и всички те били познати под името „хуни”. Изтъкването на името хуни на преден план е било естествен резултат от обстоятелството, че в продължение на повече от едно столетие те са стояли начело на едно огромно по своя териториален обхват племенно обединение, в което играели ръководна роля. Това е създало голяма популярност на названията ,хуни” и „хунски” и е станало причина за налагането им като подменящи названия за такива етноси като „прабългари”, „кутригури*, „оногури”, „савири” и редица други. Трябва да се отбележи обаче, че наред с онези писатели, които подменят името „българи” с „хуни”, е имало през V—VII век и такива автори, които се отличават с по-добри етнографски познания и по-точна, диференцирана терминология. Между тях трябва да бъде поставен на първо място споменатият вече готски историк Йордан. В своето съчинение той на няколко пъти споменава за хуните, а освен това говори и за прабългарите като за самостоятелен, различаващ се от тях етнос със свое собствено име. Особено показателно е неговото описание за различните племена и племенни групи, които населявали през първата половина на VI в. обширната област северно от Черно и Азовско море (днешна Украйна). Тук са изброени различни племена със собствените си названия — българи, хуни, хунугури, акацири и пр. и без те да се подвеждат, както прави това напр. Прокопий, под едно обобщаващо и събирателно име „хунски народи”. Разграничават ясно „хуни” от „прабългари” и употребяват, съответните две имена за означаването им и други писатели от IV—VII век, като Комес Марцелин, Касиодор, Козма Индикоплевст, Захари Ритор, Георги Пизидийски и пр. Особено внимание заслужава споменатата вече Църковна история на Захари Ритор, която е писана на гръцки, но е запазена само в сирийски превод, съставен към 569 г. В това съчинение е даден списък от народи, всеки от които е назован със собственото си име. Между тях са споменати „българи (бургар), кутригури (куртаргар), савири (сабир), сарагури (сирагур)” и пр. За всички тях е отбелязано, че са живеели „в хунските предели”, но никой не е отъждествен и смесен с „хуните”, а е посочен като отделна, самостоятелна етническа група. Това е подчертано изрично по отношение на „прабългарите” със забележката на автора на хрониката, че те имат свой собствен език и свои градове.

Тъй наречените „хунска" и „автохонна" теории за произхода на „прабългарите” не се съобразяват с историческите факти и специално с най-старите известия за „прабългарите” в тяхната закавказка родина. „Хунската" теория се дължи на посочената вече недостатъчна диференцираност в терминологията на някои автори от V—VII век и на обстоятелството, че името на хуните получило събирателно значение поради ръководната роля, която те играли в образувания от тях обширен племенен съюз.

Продължителното пребиваване на „прабългарите” под поданството на хунските владетели, макар и да не е успяло да ги обезличи като самостоятелен „етнос”, е изиграло все пак една твърде съществена и в известен смисъл решаваща роля. Тя се свежда в това, че „прабългарите”, които векове наред живеели трайно установени в една определена област (северното Закавказие), загубили вече предишната си териториална хомогенност. От края на IV в. насам те били разпръснати по различни краища на хунския племенен съюз и, както изглежда, една част от тях се преселила чак по средното течение на река Дунав към северозападните склонове на Карпатите. Така би могла да се обясни тяхната поява в този район в посочените военни действия срещу лангобардите. Тук те живеели в съседство с гепиди и остготи, които си били образували самостоятелни племенни обединения след разпадането на Атиловата държава. Възможно е тези именно прабългари да са били привлечени като съюзници на Византийската империя в тежката борба срещу остготите, която се развила по време на император Зенон (474—491). В изворите се споменава за три сражения, в които прабългари действували срещу остготите. Първото е станало през 479 или 480 г., второто — през 486 или 487, а третото — през 488 г., когато остготите вече се изтегляли от Балканския полуостров на път за Италия. Това сражение станало някъде край река Ulca (вероятно днешната р. Сава) и в него заедно с прабългарите срещу остготите се сражавали и гепиди. В битката загинали гепидският владетел Трапстила, а също и прабългарският вожд Бузан (Busan quoque Vulgarorum regem). Възможно е „прабългари” да е имало и в други краища на хунската държава, макар и за това да не са запазени данни.

Изводи:

„Пра/българите” (до VI вek) произлизат от закавказките българи. Какъв е бил техния език (ИЕ, постшумерски, семитски (от Зиези), синокавказки), едва ли някога ще научим... Неминуемо в началото да са били под силно ирано и армено-персийско, а в последствие на хунско, угорско, сарматско, аланско, готско, славянско и РИ/ИРИ влияние, но това не ги направило „небългари", както се вижда от сведенията на античните и средновековните автори. Колкото до това (близо два века по-късно), когато Аспарух идва в Ъгъла/Буджака и Делтата , кой и кога се е "прилепил" (в т.ч. славяноезични и пр. Пенковци /Като цяло пенковската култура се приписва на антите. Етническата принадлежност на този народ се определя нееднозначно. Византийските автори ту смятат антите и славяните за един и същ народ, ту ги различават. Според И. П. Русанова този факт грябва да се обясни с настъпилото през този период смешение между носителите на собствено пенковската култура (антите) и проникващи от ареала на пражката култура славяни. Според нея на сегашния етап антите трябва да се определят като потомци на местното иранско население, сред което активно проникват славяни. Иранското въздействие върху източните славяни е доказано както по езикови данни, така и в антропологическия тип на славяните от Средното Поднепровие. Може да се предполага, че налагането на славянския език е започнало още след първите контакти през VI в. и смесеното население на пенковската култура през VIIв. вече в преобладаващото си мнозинство ще е говорело славянски език/) към българите, мисля, че е въпрос на други формулировки... А щом трябва да се рови за прародина по-назад от Закавказието...от сега се знае, че ще стигнем до митохондриалната Ева или до Сътворението. 2500, 12000 или „30-хилядолетните българи", на този етап предизвиква само насмешки и/или ирония.

Редактирано Ноември 23, 2013 от Атила Дуло

[Last roman]

доста древна тема изровихте.