Творчеството на Ф. М. Достоевски

[Duke]

Тук, ако на някого му се занимава, може да коментираме творчеството на великия руски писател Фьодор М. Достоевски.

[П. Теодосиев]

БИОГРАФИЯ

Малко мисли от писателя

* „Животът е разбираем само ретроспективно.“

* „Великодушното сърце може да заобича от състрадание.“ — „Великодушное сердце может полюбить из жалости.“

* „Времето е отношението на битието към небитието.“ — „Время есть отношение бытия к небытию.“

* „Глупак, който осъзнава, че е глупак, вече не е глупак.“ — „Дурак, сознавшийся, что он дурак, есть уже не дурак.“

* „Нещастието е заразна болест. Нещастните и бедните трябва да странят един от друг, за да не се заразят още повече.“ — „Несчастье — заразная болезнь. Несчастным и бедным нужно сторониться друг друга, чтобы еще больше не заразиться.“

* „Умната жена и ревнивата жена са две различни неща.“ — „Умная жена и ревнивая жена — два предмета разные.“

* „Не трябва да обичаш това, което не познаваш.“ — „Нельзя любить то, чего не знаешь!“

* „Много хора са честни, само защото са глупаци.“ — „Много людей честных благодаря тому, что дураки.“

* „Красотата ще спаси света.“

* „А сега — по същина.“ — „А теперь к делу.“ („Братя Карамазови“. Встъпление)

[Duke]

Между другото биографията на Достоевски има много допирни точки с тази на Шопенхауер. Страданито се възпява и от двамата, бащите им са били депресирани, което се е отразило върху характера им.

[Warlord]

Твърде възможно - руската класическа литература е силно повлияна от западноевропейската.

[AciDBurn]

Когато мисля за руска литература първо се сещам за Достоевски.

Мрачните му разкази и книги са символ не само на руската, а и на световната литература - малкото неща, които съм чела от него ("Престъпление и наказание", която беше невероятна; "Идиот", "Играчът на рулетка"-която е написана за два дена, защото са му трябвали пари; "Записки от подземието" също е страхотен разказ) са ми харесали, макар да съм на мнение, че не е здравословно да се чете повече от една книга на Достоевски на година

[Коцето86]

За мен Достоевски и Гогол са едни от хората, оказали най-голямо въздействие върху руската, а оттам и върху световната литература. Всъщност феноменът руска калсическа литература започва още от Пушкин, за да достигне своя апогей при Достоевски и Толстой. Ако някои има по-конкретки въпроси или моменти, които си струва да бъдат обсъждани, да ги изложи накратко и да видим що за разговор ще се получи.

[КГ125]

За начинаещите - трябват ви само нерви да изтърпите първите 100 страници от която и да било от 5-тте големи книги на Достоевски. След което на главите ви ще се отвори целия космос и всички измерения на човешкие дух, до които можете да стигнете

[Стоедин]

За начинаещите - трябват ви само нерви да изтърпите първите 100 страници от която и да било от 5-тте големи книги на Достоевски. След което на главите ви ще се отвори целия космос и всички измерения на човешкие дух, до които можете да стигнете

Съгласен! Започнах Идиот на инат, за да докажа на учителката ми по литература, че мога да я прочета и разбера, а я погълнах на един дъх(големичка е) и Достоевски ме зашемети.

Абе тук все за "мои" автори се пище, бе

[Преслав Ганев]

За начинаещите - трябват ви само нерви да изтърпите първите 100 страници от която и да било от 5-тте големи книги на Достоевски. След което на главите ви ще се отвори целия космос и всички измерения на човешкие дух, до които можете да стигнете

Всъщност дори и разказите и повестите му имат малко тегави начала и са трудни за четене. Почти няма творба на Достоевски, която да се минава леко от началото до края (освен, разбира се, първите му разкази, които далеч не са от класата на най-великите му неща).

[Oliver Twist]

Надявам се тази тема да се възроди. Аз съм почитател на творчеството на Достоевски и скоро ще кача един мой опит за анализ върху неговите произведения. Надявам се някой да прояви желание да го прочете и да си каже мнението.

[Р. Теодосиев]

С радост ще ги прочета, а да се похваля аз наскоро се сдобих с книгата "Наказание и престъпление" българско издание от 1924 година, ако не се лъжа...

[Oliver Twist]

Какво искаше да ни каже Достоевски?

(кратка студия-анализ на творчеството на Фьодор Михайлович)

От Божидар Матеев

Безспорно Ф.М. Достоевски е един от най-големите умове на 19 век, ум надминал по гениалност множество философски течения, ум, който се опита да ни покаже яркия лъч светлина в мрачния тунел на човешката душа. Аз не бих се наел да отговоря еднозначно на въпроса „какво искаше да ни каже” той, а ако има някой, който се наема, то той би бил или луд, или мечтател шилеровец. Е, признавам, че ще направя опит, успешен или не, читателят ще отсъди.

Целият живот на Достоевски беше като една мрачна, порутена сграда, която оцеляваше и след най-жестоките бури. Неговото житие се отпечата по страниците на романите му. Ако кажа, че той беше жесток писател, няма да сгреша, но ако кажа, че беше справедлив, то би било меко казано. Не знам дали ще се съгласите, но аз бих нарекъл творчеството му „фантастичен реализъм”. Този оксиморон не се вписва в каноните на класическата литература и всеки професор би поклатил негативно глава, но въпреки това ще се опитам да докажа твърдението си. Според мен фантастиката у Достоевски е чиста проба жесток, студен като изворна вода, реализъм. Той е толкова достоверен и истински, че в един момент чувстваме, че се намираме в центъра на една фантастична реалност.

Достоевски не искаше да влиза в аристократичните салони на Петербург, той не искаше да разплита дилемите на високопоставените придворни дами. С една дума той не искаше да има своя Анет Шерер. Той искаше Настася Филиповна. Той искаше да намери най-затънтената квартира на Невския проспект, да надникне вътре и да ни разкаже за душите, които живеят между стените, облепени с жълти тапети. Той беше на 24 години, когато написа „Бедни хора”. Вижте заглавието. Не какви да е, а именно БЕДНИ. Да, точно така, той имаше желание да ни запознае с бедния, отруден, нервозен и изхабен малък човек, подчертавам малък. Достоевски се интересуваше от онзи, за когото нямаше значение дали ще бъде опръскан от калта на колелата на аристократичната карета или не. Централен герой в ранния Достоевски беше именно този, презряния, отритнатия. Макар Девушкин, Варвара Алексеевна, Неточка Незванова бяха такива. Е, да, признавам, че после Неточка щеше да се развие в образа на Нели, статиката щеше да се раздвижи, но това стана след каторгата, след като Достоевски се докосна до божието слово. Преди това той беше Петрашевец, той беше утопичен социалист. Така една злощастна вечер, съдбата на младия Петрашевец завинаги се променя. Запратен в Омската крепост, Достоевски започна да контактува с Христос. Нямаше ги там Херцен, Белински или Чернишевски. Там сред окованите с вериги каторжници беше Христос. Именно тогава в душата на бъдещия световноизвестен писател стана преврат. Той разбра, че няма друг път освен Христовия. Христовият по Достоевски, ако мога да се изразя така. Десетгодишната невъзможност за писане, дава на Фьодор Михайлович много материал за размишление и за развитие на „малкия” човек. В каторгата бедните хора, се превърнаха в подземни. Не всички, но някои толкова потънаха в забвение, че започнаха да живеят в подземието на собствената си душа. В подземния човек трудно можем да открием поезията на Макар Девушкин, подземният човек носеше ново, жестоко послание. Чрез него Достоевски ни каза, че се ражда нов тип душевност, лириката отстъпва на трилъра. Не просто бедност, ужасна бедност. Подземният човек ни отблъсква със своето говорене. Трудно ни е да разберем дали той някога е познал любовта, дали въобще иска да я познае, или просто се страхува от нея. Той стои там сам, болен, страдащ и сякаш страданието му носи наслада. Да, точно така, наслада. Сам той си казва, че е лош, болен човек, с една дума отвратителен човек. И все пак защо, защо е такъв, каква е породата на този човек, кое го роди. Откъде порасна в него този нихилизъм, тази неприязън към хуманизма. Трудно бих отговорил на този въпрос. Може би най-близко бих бил до отговора, ако кажа, че онова бурно време в средата на 19 век в Руската империя роди този анти-шилеровец, този Дон Кихот на ужаса. Представете си, драги читатели, един самотник, който седи на стол сред 4 квадратни метра и едно прозорче, толкова замазано, че едва прониква слънчев лъч. По-късно ще видим, че този човек ще излезе на повърхността, ще заживее сред хората и ще се погуби или възкръсне. Достоевски казва, че друг път няма. От подземния човек се родиха Расколников, Ставрогин, Рогожин, Иван Карамазов, Кирилов. Всеки един от тях имаше свое лице, имаше свой светоглед, но общото между тях беше бунтът. Но бунт срещу какво? Достоевски ни каза- бунт срещу себе си. Нима не забелязахте бунта в душата на човека от подземието? Да, той беше много прикрит, потаен, но бунтар спрямо сбоствената си болезнена природа. Откъде мислите се родиха Мишкин и Альоша? Странно ,нали? Да, ако си сляп. Но който има уши, нека слуша и който има очи, нека гледа. Но нека не бързам, нека се пренесем в бедната, студентска квартира на Родион Романович Расколников. Подземието се превърна в тясна квартира с едно легло, маса и стол. Там, в тази квартира двадесетгодишният студент замисляше пъклен план как да се превърне в Наполеон. Той замисляше най-страшното престъпление- убийството. Наистина на една стара, противна старица, но все пак.......убийство. Достоевски ни каза, че за да си свръхчовек, за да си Наполеон, трябва да имаш право да отнемаш живот. И Расколников отне живот, той отне живот в пълно съзнание, но на каква цена пита Достоевски. Каква е цената, която плащаш, за да станеш свръхчовек- отговор- цената е погубването на собствената си душа, т.е. в момента, когато убиваш, ти убиваш себе си, погубваш собствения си живот. Расколников умря социално и морално, остана жива само жестоката му съвест. Тя го разболя, тя го съсипа, тя го убиваше всеки ден. Една старица, една жалка старица, но все пак убийство. Достоевски каза- нямаш право да отнемаш човешки живот, само Бог има. Сега идва въпросът защо Достоевски даде шанс на Расколников и уби Ставрогин. Ето тук стана разклонението в душата на подземния човек, човекът, който направи прелюдието към Петокнижието. Расколников получи шанс, защото отиде, охладня, стана студен и каза: „Аз убих”. Той се хвърли в ръцете на Бога, прегърна Евангелието, с други думи той прегърна любовта, онази любов, която по-късно беше символ-верую на княз Мишкин. Той се осмели, най-сетне подземният човек позволи, или не, той се осмели да позволи да бъде обичан. Любовта в онази „другата” история възроди душата му, той стана Мишкин, а по-късно и най-красивият образ, Альоша Карамазов. Този човек, точно той каза, че „красотата ще спаси света”. Представете си какъв път измина, за да каже тези заветни думи. Но аз пак бързам. Нека се върнем на другия път, Кириловият и Ставрогиновият. Защо Кирилов умря от куршум, а Ставрогин от бесило, първият сам се простреля, вторият сам се обеси. Достоевски каза, че за тези хора няма друг път освен смъртта. Ставрогин, както и Кирилов са „ни топли, ни студени”, а в Апокалипсиса е казано „горко им”. Те проявяват своеволие, което Расколников си позволи, но после се самонаказа. За Ставрогин и Кирилов смъртта беше единственият изход. Дори Ставрогин сам призна, че е ужасен човек, него любовта не можеше да го спаси. Той обичаше най-много себе си, но се мразеше точно толкова, колкото се и обичаше. Той не бе „ни горещ, ни студен”. Затова накрая увисна на бесилката.

Другият подземник, който разговаряше с дявола, беше братът Иван Карамазов. Неговата лудост беше повече Расколникова, отколкото Ставрогинова, неговият бунт беше повече Расколников, отколкото Ставрогинов. Затова той оцеля. Но там някъде се появи онзи слаб лъч светлина през малкото прозорче на подземието, лъч, който светеше от лицето на Алексей Карамазов. Разговорът между Иван и Альоша, метафоризиран от поемата за Великият инквизитор е кулминацията в творчеството на руския гений. Там се сблъскват двете направления- разумното с душевното, човешкото с божественото. Самият Иван казва, че адът е невъзможност на обичаш. Той се бунтува срещу Бога. Какъв казва е тоя Христос, който позволява да страда толкова онова момиченце с юмручето, с което се тупа в гърдите. Великият инквизитор дава десетки разумни доводи на Христос, че той не ни е нужен. Ала целувката на Бога сякаш смазва всички разумни доводи, кара ни да забравим католическия рационализъм на 90-годишния старец. По същия начин Альоша дава да разбере на брат си, че бунтът не е насочен към Христа, а към самата негова бурна, стихийна душа. По-късно Иван разбра брат си, осъзна истината, той стана Расколников. А самият Альоша застана на камъка и през неговите уста говори Бог, както някога Христос проповядва на евреите от Елеонската планина. Виж сам, драги читателю първите изречения на „Записки от подземието” и след това отвори на последна страница „Братя Карамазови” и ще видиш, че между тях стои пътят към Голгота, това е великият всечовешки катарзис, който доведе до идеята за приемственост на любовта между хората. Чрез Алексей, Достоевски ни каза, че единственият път е Божият път, пътят на истината, на словото, на любовта, пътят, който ще ни заведе в рая на собствените ни души. Самият Достоевски цял живот не намери покой, цял живот се луташе от Подземието до Невския проспект, но ни остави един свят завет. Заветът на Божието слово, видяно през призмата на модерното общество, на нашето общество. Няма нищо ново под слънцето се казва в Еклесиаст, това ни каза и Достоевски.

Но никак не бихме дали пълна представа за Достоевски и това, което искаше да ни каже, ако не поговорим и за жената в неговото творчество. Както не бихме разбрали Евангелието без Мария Богородица и Мария-Магдалена, така не можем да разбрем и Петокнижието без Аграфена Александровна, Катерина Ивановна, Настася Филиповна, Соня, Нели и Неточка. Най-грубо казано Достоевски дели героините си на два типа: първите са жените, или по-точно момичетата-херувими в лицето на Соня, Нели и Варвара, а вторите са жените-infernalis , в лицето на Аграфена, Настася, Катерина. Каква роля изиграват тези жени? Тяхната роля е толкова важна, колкото и ролята на Христос на земята. В лицето на Нели и Соня виждаме онази трогателна тъга и красота, която те кара да забравиш собствената си мъка, да захвърлиш терзанията си и просто да ги обичаш. Любовта, която би им дал няма да те изхаби, напротив, тя би ти дала нови сили за живот. Те са чисти, непорочни същества, които спасяват души, Нели спасява едно семейство, Соня спасява Расколников. Тяхното спасение идва с любовта им.

От другата страна на медала са Настася и Катерина. Те са жени, дяволски жени, inferno, както ги нарича творецът. Те омайват, постигат целите си с онази дяволитост, с която Мефистофел се усмихва на Фауст. Самата Настася става жертва на Рогожин, тя е убита, убита е почти безкръвно, с което Достоевски ни казва, че нейната смърт е необходима смърт, точно както бе необходима смъртта на Ана Каренина. Тя беше изкупителна смърт, смърт завеки пример на всички жени. Но там някъде между Соня и Настася стои Грушенка, Аграфена Александровна. Тя е Расколников в женски образ. Тя страда, терзае се, мъчи се, всяка нощ удря по възглавницата и не може да спре сълзите си, а през деня е самоуверена, жестока куртизанка, руската дама с камелиите. Единствен Альоша вижда великата мъка на Грушенка, както Соня видя страданието на Расколников. Аграфена построи моста между Настася и Аглая, между Нели и Катерина. Чрез нея Достоевски сътвори своята Мария-Магдалена и каза, чрез Альоша, „нека този, който е безгрешен, пръв хвърли камък по нея”. Да, определено Достоевски е обичал Ана Григориевна, както Соня обича Расколников. Самият белетрист е познал любовта, той се е докоснал до щастие, което Ставрогин, Кирилов и Пьотър Степанович не познаха. Руският титан заяви, че любовта, прекарана през жената е сладострастие рисковано, но и сладострастие необходимо.

Вместо обобщение на гореказаното от мен, бих искал да напиша лайтмотива на „Братя Карамазови”, евангелските думи, които стоят на надгробната плоча на Ф.М. Достоевски -„Истина, истина ви казвам, ако житното зърно падне на земята и не умре, остава си само, ако ли умре, принася много плод”. Тези Христови слова съдържат квинтесенцията на цялата поетика на Достоевски. Чрез тях той ни каза, че жертвата на Христос опрости греховете на целия човешки род. Всеки човек е длъжен да се жертва за доброто на другия, както Достоевски се обрече на писане, един подвиг-жертва, който промени човешките представи и възприятия за векове напред.

01.02.2010 г. „Що е ад? Страдание, че вече не можеш да обичаш...”

Ф. М. Достоевски

[Oliver Twist]

написах този анализ без да отворя нито една книга. Старах се да пиша само благодарение на знанията си за Достоевски.

[FreiGeist]

За него думата гений е малка...

Прочел съм само Идиот, точно за една седмица. И все пак, колко ли много съм изпуснал, не мога да си представя. Така и не съм премислил всички идеи в нея, защо Настася Филиповна е такава, какво искаше да каже Иполит в последната си среща с княза и може би най-голямият въпрос - защо князът остана в стаята, а не тръгна с Аглая...

И все пак, Достоевски е брилянтен. Разговорите са интересни ,напрегнати и достоверни. Чувството за хумор - неповторимо! ("Студено, а?")Героите - уникални! Няма образ, подобен на Лебедев просто. Тези 400 рубли, ах, тези рубли... А Рогожин? Все още се опитвам да разбера кой е той. Достоевски казва малко за пейзаж, предишни преживявания на героите и все пак казва предостатъчно, ако можем да го разтълкуваме. Е, да тръгвам към библиотеката за "Престъпление и наказание".

[КГ125]

Няма в света по-голяма вселена от тази, създадена от Достоевски!!! Аз лично не съм си представял, че такова нещо може да съществува и никога след 5-тте книги не съм виждал нещо подобно. В т.ч. и филмите по тях, всичко е сиво.. Само трябва да имаш търпението да изчетеш първите 100 стр. и след това космоса се стоварва на главата ти :)

[mitaca]

Достоевски е остарял (прочел съм няколко книги с много мъка разбира се), защото всеобятната и всеобхватната руска (разбирай и славянска) душа не е тази от новото време. Както и много други неща . Това си е мое лично лаишко мнение и не се опитвам да обидя никого, нито да влизам в безплодни дискусии (е плодни може, ама надали ).

[Б.Богданов]

КГ, споделям написаното от теб и само ще допълня, че изграждането на образите на героите му /с многобройните им пластове/ напомня на създаване на портрет от ренесансов художник. Човек си мисли, че портрета е нарисуван, а в следващия момент това се оказва само поредния фин, но плътен слой маслена боя. Тези фонови цветове най-често са противоречиви и неподхождащи си, но крайния ефект е уникален и напълно достоверен....

Достоевски, просто е гениален...

[glishev]

"Идиот" е чудесна книга, много си я обичам. Но всичко останало ми е тегаво. Не мога да чета Достоевски, просто съм друг тип читател. Но "Идиот" е прекрасното изключение за мен. Всъщност Достоевски има и чудесен хумор, когато му се прииска. В училище съученичките ми плачеха, четяха Достоевски и пак плачеха. Аз, тъпакът, четях Чехов и Гогол. Хилех се, четях и пак се хилех.

[mitaca]

Аз пък четях Балзак и Мопасан, и Зола (ама и той е труден). За Дидро и Волтер (преди това де, преди времето на Достоевски имам предвид ) е друго.

[Стоедин]

Митак, как може да предпочиташ да четеш Зола пред Достоевски? Ти ме съсипа просто с това откровение! Да се взимаш в ръце и марш към библиотеката, хулиган!

Балзак, Зола, Мопасан са ми доста жилави за смилане и си седя при Достоевски. Харесва ми истериката в образоите на руския роман. Там всички викат, припадат, пият, бият се, ревът, умират, страдат, псуват и никой не се усмихва, а се заливат от смях, кикотят се до побъркване, полудяват, а накрая се чудиш дали не си полудял мъничко и ти самия докато четеш...

Глишев, и ти неподготвен се изказа! Гогол и Чехов четял! Все едно да пиеш Пино и да замезваш с люцерна. Бива ли такъв мармалад да туряш в душата си??? Гогол го зарежи, не струва! Виж, Чехов си е готин, удвои дозата. Гогол единствено с Шинел ме разчуства, но пак ти казвам, зае*и го!

За протокола ще кажа, че анализа за Достоевски е много добър и ударих един +, но е жалко, че никой не е обърнал внимание досега и не е писал едно евала. Ще помоля автора на анализа, ако има желание и вдъхновение да пише още, а дори може и да пуска по нещо тук, за да прочитаме нещо смислено в този раздел по често.

[mitaca]

Абе сега и Зола ми е труден, ама темата си е за Достоевски де. Наскоро се пробвах пак (нема нужда от библиотека имам едни кафяви тухли у нас над 10-на парчета ) ама не става и не става . Не разбирам очевидно руската душа (виж на съветската претендирам, че и знам и кътните зъби ).

[glishev]

Не мога, Стоединчик, гълъбче, не мога аз без Гоголя. Бий ме, виновен съм, обаче си ми остави Гогол! Всички от Шинела му сме произлезли, нали знаеш. После, съвсем случайно ще рече някой, а за мене си е поличба Божия - селото ми се казва Горна Диканя. Е, кажи сега, как без Гогол?

А виж, Зола, Балзак и Мопасан еднакво ме отблъскват. Дай ми на мен несериозни френски автори, ако ще са от деветнайсетия век - Дюма и Жул Верн. Лош човек излязох аз, окаяният, лош и жалък... Нито Балзак, нито Достоевски, ех, грешник съм, знам си го.

Но най-отвратителен ме прави невъздържаното ми предпочитание към английски автори Ричи Блекмор (не, не музикантина, а автора на "Лорна Дун") и Такъри. И да ме бият, малко ще ми е. Достоевски ли? Дайте ми на мен "Панаир на суетата", удобно кресълце и семчици до полюпвам, па ме забравете. Това ми е може би любимият роман. Ех!...

[КГ125]

Това е най-забележителния римейк на руски класически стил, който съм чувал. Ашколсун, ашколсун!

[glishev]

Това ще да е от четене на Гогол и от скорошно препрочитане на началото на "Идиот", нда-с...

[Пандора]

Харесва ми истериката в образоите на руския роман. Там всички викат, припадат, пият, бият се, ревът, умират, страдат, псуват и никой не се усмихва, а се заливат от смях, кикотят се до побъркване, полудяват, а накрая се чудиш дали не си полудял мъничко и ти самия докато четеш...

Ужас Точно това ми идва в повече - съжалявам,сигурно пропущам много .Зола и Мопасан също не харесвам,но Балзак навремето изчетох.Харесвам повече Толстой.Дюма също - явно така и ще си остана привърженичка на романтизма.