Партите

[Южняк]

Напоследък съм се зачел в нартските саги на осетите и .... черкезите. Осетските са на теория ирански, (ОТ - у черкезките освен иранския компонент, мисля, че има и автентичен не-ирански и неиндоевропейски, но това е ОТ). Това, което има отношение към темата, е следното. Отчетлив трипатризъм, съюз на три рода при осетите . Нартите обаче са 100 и са "братя" - отсъства йерархията, която казваш, е типична за по-късните (?) или поне зза предноазиатските иранци. Имат символична връзка помежду си - през "майка" си - Сатанаия, което, гледам, според лингвистите е буквално "майка на 100", мисълта ми е, тая сатаная е майка символично, нещо като символ на единството на групата, като драконовата глава на носа на викингските кораби или на богините на носа на корабите на античните гърци; удостоверение на "братството" на стоте нарта (по презумпция иранци), където лидерството е стриктно неформално и нартите са едновременно тим и екип, "братя по оръжие", херманос, брадърхуд, фратрия, филия, филистимяни, ако щеш - аналозите са изобилни - но и крайни индивидуалисти, където лидерството се заслужава в конкуренция с останалите нарти и признание - освен в равенство - не се дава буквално никому. Черкезкият вариант е различен по един доста казващ начин - черкезките "нарти" са първоначално аутсайдери в групата и трябва да се доказват като не по-малко способни бойци в групата, въпреки и срещу враждебността на останалите, "ирански" нарти, т.е. черкезките саги са с един специфичен момент, който обаче отново говори за демократизъм и индивидуализъм у "нартите" - един вид символично братство, в което могат да влязат и не-иранци, стига да се докажат като бойци. Изглежда, тази специфична организация е май-универсална и за ирански, и за германски групи в евразийския регион, но очевидно иранци и парти я изоставят в близкия изток, докато тия - фратрии ли, не знам как да ги наречем, според мене като социална организация допринасят сериозно за западноевропейския феодализъм - и индивидуализма и отвореността на западноевропейските общества? Не знам, не се чувствам комфортно в иранската тематика, за разлика от Аспандиат не познавам материята, но с удоволствие бих прочел мнения или нещо компетентно. Но на мене, освен всичкото, европейския феодализъм с кастите и съсловията, но и с индивидуализма му ми се вижда свързан и с традицията на трипатризма и херманиите/фратриите/ на германските групи конкретно, които са далеч назад икономически и социално от иранците от предния изток и респективно носят със себе си едно социално устройство, което се превръща във феодализъм, и е по същество родово, в духа, в който Аспандиат го разгледа. Т.е. мисълта ми е, че феодализма е нативната форма на индо-европейското устройство, която обаче индо-европейците изоставят - но им отнема известно време - за с/ка на робовладението в случаите с Рим и Атина и в случаите с иранците и партите в предния изток. Пр германската миграция обаче това не се случва или поне засега не се е случило - все още живеем в aftermath-a на последната германска миграция и е малко рано да се каже какво ни предстои

А, Аспандиат, огромни благодарности. Голяма жега е и при мене, Дагоберт от Пиза направо кърти мивки :) страхотен постинг. +. Ако ти се струват ОТ, - и не те мързи - трий, мести, истината е, че в момента нямам почти какво да кажа по темата и пак ще трябва ти да я - ами субстанциираш както го направи с последния си постинг, което не ми се вярва да го искаш. Още веднъж огромни благодарности за постингите.

[Южняк]

P.S. за да е пълна шегата с "Херманос" - а и по ясна - транслитерацията, като име съществува и у иранските народи, и май даже е в основата на арменския етноним.

Iran and Afghanistan[edit source | editbeta]

In Persian, Arman (pronounced Armaan) is a boy's name which means "ideal", "wish", "destination" or "aspiration".^[1]

Armenia[edit source | editbeta]

According to Armenians, it is derived from the Armenian words "ari(արի)" -"brave, aryan, noble" and Proto-Indo-European "man" - "man, human". However, there are other interpretations known among Armenians as well. For example, it means Armenian man (Ar + man). Another interpretation is that Arman means "astonishment, surprise" from Armenian word զարմանք: զ (նախածանց) + արման + ք (հոգնակիակերտ վերջածանց).

Kazakhstan[edit source | editbeta]

In the Kazakh language it means "dream".

Turkey[edit source | editbeta]

In Turkish, its meaning differs according to sex. If the person is male it means "honorable person, trustable man". However, the person is female it means "sacred dream".^{[citation needed]}

^{т.е. е в основата на етнонима Армения, например.}

http://en.wikipedia.org/wiki/Germanus_(disambiguation)

http://en.wikipedia.org/wiki/Arman_(name)

http://en.wikipedia.org/wiki/Herman_(name)

[glishev]

"... европейският феодализъм [...] се появява там, където робовладелската формация не е съществувала и обществените отношения се развиват директно от родов (не родовобщинен!) строй към феодален..."

Ами освен да ви поздравя и двамата, няма какво друго да кажа.

В северна Галия, където е люлката на класическия феодализъм, отрядите от buccellarii на знатните гало-римляни са постепенно изместени от отрядите vassi на франкските благородници в период, когато повечето селяни са били на теория свободни, но на практика закрепостени. Роби уж вече няма, само на практика има обезправени свободни лица. Тоест сте прави. Примерно Гансхоф би ви изръкопляскал (което и аз правя).

А това за "германския" характер на западните средновековни институции, оформящи обществото е толкова очевидно, че никога не съм го смятал за тема на обсъждане въобще. Разбира се, голямото изключение е Църквата, която по същество е късноримска институция Но иначе всякакви парламенти, свити, "стари свободи", съдебни дуели, васално-сеньориални връзки, родови мъсти, разпадания на патримония, кръвни откупи, ограничено изборни крале и така нататък... наистина е от културата на германоезичните завоеватели. Даже съм учуден, че Южняка чак толкова прави това на въпрос Ясно ми е, разбира се, че испанската и френската историография се стремят да избягват думи като "германизъм", но все пак не падаме от Марс Руските и дори британските автори примерно нямат проблем с тоя термин.

[ISTORIK]

А с Арманяк (Armagnac)?

[Aspandiat]

Напоследък съм се зачел в нартските саги на осетите и .... черкезите. Осетските са на теория ирански, (ОТ - у черкезките освен иранския компонент, мисля, че има и автентичен не-ирански и неиндоевропейски, но това е ОТ). Това, което има отношение към темата, е следното. Отчетлив трипатризъм, съюз на три рода при осетите . Нартите обаче са 100 и са "братя" - отсъства йерархията, която казваш, е типична за по-късните (?) или поне зза предноазиатските иранци. Имат символична връзка помежду си - през "майка" си - Сатанаия, което, гледам, според лингвистите е буквално "майка на 100", мисълта ми е, тая сатаная е майка символично, нещо като символ на единството на групата, като драконовата глава на носа на викингските кораби или на богините на носа на корабите на античните гърци; удостоверение на "братството" на стоте нарта (по презумпция иранци), където лидерството е стриктно неформално и нартите са едновременно тим и екип, "братя по оръжие", херманос, брадърхуд, фратрия, филия, филистимяни, ако щеш - аналозите са изобилни - но и крайни индивидуалисти, където лидерството се заслужава в конкуренция с останалите нарти и признание - освен в равенство - не се дава буквално никому. Черкезкият вариант е различен по един доста казващ начин - черкезките "нарти" са първоначално аутсайдери в групата и трябва да се доказват като не по-малко способни бойци в групата, въпреки и срещу враждебността на останалите, "ирански" нарти, т.е. черкезките саги са с един специфичен момент, който обаче отново говори за демократизъм и индивидуализъм у "нартите" - един вид символично братство, в което могат да влязат и не-иранци, стига да се докажат като бойци. Изглежда, тази специфична организация е май-универсална и за ирански, и за германски групи в евразийския регион, но очевидно иранци и парти я изоставят в близкия изток, докато тия - фратрии ли, не знам как да ги наречем, според мене като социална организация допринасят сериозно за западноевропейския феодализъм - и индивидуализма и отвореността на западноевропейските общества? Не знам, не се чувствам комфортно в иранската тематика, за разлика от Аспандиат не познавам материята, но с удоволствие бих прочел мнения или нещо компетентно. Но на мене, освен всичкото, европейския феодализъм с кастите и съсловията, но и с индивидуализма му ми се вижда свързан и с традицията на трипатризма и херманиите/фратриите/ на германските групи конкретно, които са далеч назад икономически и социално от иранците от предния изток и респективно носят със себе си едно социално устройство, което се превръща във феодализъм, и е по същество родово, в духа, в който Аспандиат го разгледа. Т.е. мисълта ми е, че феодализма е нативната форма на индо-европейското устройство, която обаче индо-европейците изоставят - но им отнема известно време - за с/ка на робовладението в случаите с Рим и Атина и в случаите с иранците и партите в предния изток. Пр германската миграция обаче това не се случва или поне засега не се е случило - все още живеем в aftermath-a на последната германска миграция и е малко рано да се каже какво ни предстои

А, Аспандиат, огромни благодарности. Голяма жега е и при мене, Дагоберт от Пиза направо кърти мивки :) страхотен постинг. +. Ако ти се струват ОТ, - и не те мързи - трий, мести, истината е, че в момента нямам почти какво да кажа по темата и пак ще трябва ти да я - ами субстанциираш както го направи с последния си постинг, което не ми се вярва да го искаш. Още веднъж огромни благодарности за постингите.

Интересно, интересно.

Всъщност този трипатризъм, за който говориш, прозира и от разказа на Херодот за тримата братя, от които най-малкия Скютес станал началник и дал началото на скитите. Споменах я по-напред в темата. Впрочем не е мое наблюдението, че поне в източноевропейския фолклор винаги третият брат е най-силен, умен, красив и накрая той убива змея/злите и получава царската дъщеря и половин царство.

Не знам доколко това се е отразило и на тройното разделение при индоевропейците на войни + молещи се + трудещи се. Всъщност ми се струва, че се преекспонира последното деление при индоевропейците, защото то е резултат от закономерни процеси при всички човешки общности.

Иначе за войнските братства - споделям мнението ти. Да не забравяме, че и при нас по времето на Омуртаг са засвидетелствани "хранените хора" на владетеля, сиреч компаньоните му (не в съвременния смисъл, а в смисъла на латинското значение *** panem "съхлебници"), които ги има и сред германци и които са засвидетелствани например и при русите през Х-ХІ век. И да, европейският феодализъм в края на краищата е организация на войните.

[Aspandiat]

P.S. за да е пълна шегата с "Херманос" - а и по ясна - транслитерацията, като име съществува и у иранските народи, и май даже е в основата на арменския етноним.

Iran and Afghanistan[edit source | editbeta]

In Persian, Arman (pronounced Armaan) is a boy's name which means "ideal", "wish", "destination" or "aspiration".^[1]

Armenia[edit source | editbeta]

According to Armenians, it is derived from the Armenian words "ari(արի)" -"brave, aryan, noble" and Proto-Indo-European "man" - "man, human". However, there are other interpretations known among Armenians as well. For example, it means Armenian man (Ar + man). Another interpretation is that Arman means "astonishment, surprise" from Armenian word զարմանք: զ (նախածանց) + արման + ք (հոգնակիակերտ վերջածանց).

Kazakhstan[edit source | editbeta]

In the Kazakh language it means "dream".

Turkey[edit source | editbeta]

In Turkish, its meaning differs according to sex. If the person is male it means "honorable person, trustable man". However, the person is female it means "sacred dream".^{[citation needed]}

^{т.е. е в основата на етнонима Армения, например.}

http://en.wikipedia.org/wiki/Germanus_(disambiguation)

http://en.wikipedia.org/wiki/Arman_(name)

http://en.wikipedia.org/wiki/Herman_(name)

Връзката между горните arman и Армения няма как да се получи по минимум една причина. Армениците от памти века се самоназовават hay, а не armen/arman. Близките и далечните народи ги наричат armen поради това, че през І хил пр.Хр. арменците (хаите) се заселват на територии, населявани от арамеи. Смятам, че при етимологизиране на даден етноним приоритет трябва да има самоназванието, а не названието, използвано от другите. Арамейският анклав в Предна Азия не се ограничава до стандартната представа за днешна Сирия, Палестина и Йордания. Херодот споменава за арамейци ("левкосирийци", тоест "бели сирийци"), обитаващи Кападокия, която пък е съседна на древната Малка Армения, изходната точка за арменската миграция на изток. Отделно, че у Страбон (Кн. І, гл. ІІ, 34; Кн. ХІІІ, гл. ІV, 6; Кн. ХVІ, гл. ІV, 27) има няколко пасажа, които хвърлят яснота защо още през Античността са смесвали арменци, арамеи и араби.

Тук ще си позволя един ОТ (за кой ли път), който може да ти е интересен като антрополог, комуто се налага да чете и странични неща. Става дума за библейския Тогарма, от който по-късно хазарите извеждат родословието си и от него извеждат също така потеклото на редица съседни степни народи, сред които и на българи.

По древна традиция обаче арменците също извеждат потеклото си от Тогарма (Торгом на арменски). Според библейската генеалогия потомци на Гомер (кимерийците) са Аскеназ (скитите), Рифат (пафлагонците) и Тогарма. Чета си обаче преди 2-3 години аз Григорий Капанцян и попадам на нещо интересно, което дава историческа плът на арменското родословие от Тогарма. В хетските надписи се споменава за град и страна на име Tegarama/Tegaramma, отъждествявана с град Tilgarimmu от асирийските материали и с библейския Thōgarmā. Григорий Капанцян отбелязва, че страната Tegarama/Tegaramma обикновено се локализира в района на град Мелитене. Мелитене обаче се намира западно от Ефрат, в съседство с някогашната Малка Армения.

Защо обаче хазарите решават в един момент, че и те произхождат от Тогарма не ми е ясно. Върти ми се една еретична мисъл, а именно че автентичните хазари (тези отпреди началото на VІІ век, когато властта над тях е поета от една тюркска върхушка) са били собствено древен южнокавказки или малоазийски народ. Арменските автори като Мовсес Хоренаци например без стеснение ги представят като древно (северно)кавказко население и ги споменават например във връзка със събития от ІІ век. Та си мисля дали предците на известните от VІІ век нататък хазари не са били всъщност потомци на изтикано на север-североизток през І хил пр.Хр. южнокавказко или източноанатолийско население. Само че тук вече влизаме в крайно опасните подвижни пясъци на палеолингвистиката. Разбира се, хазарската връзка с Тогарма може да е всъщност по линията на Аскеназ (скитите) и оттам с Тогарма. Само че възниква въпросът защо връзката не е направо с Аскеназ.

Впрочем докато я караме още през просото с ОТ-иците, ето няколко други сродни и интересни генеалогии. Ето например какво е оставил арменският историк от VІІІ век Мовсес Каланкатуаци:

“А синовете на Йафет са: Гамер, от който гамирите; Магог, от който са келтите и галатците; Мада, от който са мидийците; Йаван, от който са елините и гърците; Тувал, и от него са теталите (тук - тесалийците); Мосох, и от него са лурикациите (т.е. илирийците); Тирас, и от него са тракийците (В ръкопис H – “тиракийците”); Китим, и от него са македонците. А синовете на Тирас [са]: Асханаз, и от него са сарматите; Рифат, и от него са сауроматите; Торгом, и от него са арменците.”

[resavsky]

Между другото какво става с партите след като губят властта от Сасанидите?Има ли някакви извори за тях.

[Aspandiat]

Между другото какво става с партите след като губят властта от Сасанидите?Има ли някакви извори за тях.

Ресавски, ти добре направи, че зададе този въпрос, за да върнеш темата по темата.

Информацията е доста оскъдна и откъслечна.

Враждата между парти (Аршакиди) и перси (Сасаниди) е била налице доста преди войната от 221-226 г., която приключва с краха на партското господство. Има една неизвестна (у нас) арамейска "Хроника от Арбела", който съобщава, че първият сблъсък е от периода 195-196 г. Голямата битка, в която перси и мидийци се изправят срещу партите, приключва с пирова победа за партите, спечелена като по чудо и с цената на големи загуби. Партите явно не са имали силата и смелостта след победата да се разправят както трябва с персите във Фарс (Персида) и скоро те отново набират сила. Знае се на базата основно на нумизматиката, че към 211/212 г. Ардашир І Папак(ан) вече е реално самостоятелен владетел във Фарс и сече монети с титлата bay šāh ardaxšir (“[негово] величество цар Ардахшир”).

Същинският сблъсък започва през 224 г. Сасанидите атакуват партите и в 3 битки, решаващата от които е на 28 април 224 г. при Хормозган. Партите са напълно разгромени, но с помощта на арменския цар Тиридат ІІ успяват да се закрепят в Мидия (в град Екбатана) докъм 230 г. Там с помощта на арменските Аршакиди се закрепя за малко потомъкът на партянина Артабан ІV (екзекутиран заедно с почти целия си род през 226 г.) - Артавазд. За преобладаващата част от висшата партска аристокрация арменският историк от V век Агатангелос казва, че били възприели капитулантска политика: "роднините, племенните вождове, нахарарите и родоначалниците на партите не го послушали, защото се били примирили, преклонили и подчинили на властта на Арташир, вместо [да изберат] своите съплеменници и братя."

На основата на съобщението на Агатангелос (не съм го цитирал тук цялото) и на по-конкретните данни на Мовсес Хоренаци (ІІ, 71), според който от шестте велики партски родове само този на Карен застанал на странатана Аршакидите, докато заради омразата си към царската династия фамилиите Испахбад/Аспахотеп(Пахлав аспахапет при Хоренаци) и Сурен влезли в съглашателство със Сасанидите, може да се заключи, че неуспехът на Тиридат ІІ и Артавазд да се задържат в Мидия е бил свързан и с липсата на подкрепа и откритото противопоставяне от страна на партската аристокрация. Изглежда такава капитулантска политика са следвали и представители на родовете Гев и Михран. Ако се доверим на данните на Агатангелос, след 231 г. само по източните граници на Иран с Кушанската империя отделни партски родове все още продължавали да се съпротивляват на Сасанидите.

И така, по-голямата част от партската (и мидийската) аристокрация получава постове и почести от Сасанидите, които се боят да се конфронтират с нея, особено през първите 7 десетилетия от историята на Новоперсийската империя, когато Сасанидите не смеят или не могат да се еманципират от партската традиция в управленските и административни практики. В надписа на Шапур ІІ от 70-те години на ІІІ век "Кааба на Заратустра" (Кааба и Зардушт) при Нахш и Рустам съдейки по имената и местата, парти са със сигурност следните високопоставени аристократи от сасанидския двор и имперска администрация: Сасан Сурен, Пероз Карен, Гог Карен, Ардашир Сурен, Ардашир Карен, Тир-Михр, Артабан от Демавенд, Арштат Михран от Рай.

Сасан Сурен и Ардашир Сурен са били представители на великия род Сурен, който имал наследственото право да полага короната на главата на великия цар, притежавал огромни земи в Сакастан и оцелял чак до епохата на арабското нашествие. Гок Карен и Ардашир Карен са били членове на великата фамилия Карен, която имала владения в Мидия със седалише в Нехавенд. Арштат Михран от Рай (тоест Рага) е принадлежал към великия род Михран, който притежавал земи около Рага в Хиркания и бил разгромен от Сасанидите през 591 г. заради бунта на Вахрам Чубин. Другите два велики партски рода, запазили могъществото си при Сасанидите, били Гев, който властвал в Хиркания, и фамилията Испахбад (Аспахотеп), която имала земи в Табаристан (Тапуристан).

Ат-Табари на свой ред извежда родословието на великия фрамадар Михрнарсех (Михрнерсех), заемал поста по времето на Йаздигерд І, Вахрам V и Йезгигерд ІІ, от Кай Аршак, тоест от Аршакидите. Родът Сурен, който автоматично след 226 г. запазва привилегията си да поставя короната при коронация на новите сасанидски царе и да бъде наследствено началник на конницата, съхранява тази привилегия и позициите си поне до 363 г., както се разбира от едно сведения на Амиан Марцелин. Съдейки по арменските сведения на Йелише (V век), копирани и от Мовсес Каланкатуаци (VІІІ век), някъде след 459 г. Сасанидите вследствие на междуособната война отнемат от рода Сурен предводителството на конницата и го предават на рода Михран, към който впрочем принадлежи и прочутият узурпатор Вахрам Чубин.

Вахрам Чубин е много интересна и знакова фигура. Между 579/580–586/587 г. той е губернатор (марзпан) на Армения, която по това време е персийска провинция, след което през 588 г. начело на големи сили е изпратен в Средна Азия да воюва с настъпващите тюрки. След като ги разгромява, Чубин вдига бунт срещу шаханшаха Хосров ІІ Парвез през 590 г. и последният бяга при византийците. През 591 г. метежът на Чубин е потушен и тогава Сасанидите се разправят с рода Михран, към който той принадлежал. За Чубин поетът Фирдоуси казва, че той бил издигнал като знаме претенциите на Аршакидите за отвоюване на престола на Персия и за сваляне на узурпаторите Сасаниди. Това е особено показателно, че сред висшата партска аристокрация въпреки че били изминали близо 400 години от краха на Аршакидите, все още имало претенции, амбиции и планове за възстановяване на партското господство. Изглежда именно бунтът на Чубин довежда да разрив между партската (и мидийската) и персийската аристокрация и (не е изключено) точно този разрив да води до отслабването и разложението на Сасанидски Иран след 628 г., улеснил арабското завоевание.

Че политическия конфликт между Аршакиди и Сасаниди е бил остър още през ІІІ век и че се е бил пренесъл на религиозно-идеологическо ниво личи ясно от това, че в релефа от Нахш-и Рустам, изобразяващ инвеститурата на Ардашир І от самия Ахура Мазда, сразеният партски цар Артаван е газен от копитата на коня на Ардашир така както Ахриман е газен от коня на Ахура Мазда – ясно послание, че управлението на Аршакидите е било период на господството на злия Ахриман.

Ненавистта на Сасанидите към Аршакидите се оказва толкова люта, че първите се постарават да фалшифицират историята на Иран преди възцаряването на Ардашир и след гибелта на Ахеменидите, за чиито наследници се представяли Сасанидите. Историкът Масуди (Х век) съобщава, че по времето на Сасанидите персите съкратили двойно 510-те години, изминали от смъртта на Александър Македонски до Ардашир. Това било извършено с оглед на зороастрийската есхатологична традиция, съгласно която империята на персите трябвало да просъществува 1000 години след Заратуштра. Заратуштра бил живял 300 години преди Александър, което оставяло по-малко от два века време на Сасанидите да царуват. Съкращаването наполовина на епохата след Алексадър и преди Ардашир бил един вид опит да се измами съдбата и да се отпуснат още 250 години власт на Сасанидите. Ричард Фрай обаче смята, че не само опитът да се надхитри съдбата, но и чисто човешката ненавист на Ардашир към партите го е подтиквала да изтребва безмилостно Аршакидите, да омаловажава постиженията на старата династия и да се постарае тя да бъде забравена. В сасанидския паметник “Писмото на Тансар” Аршакидите са съвсем демонизирани, като епохата на управлението им е представена като време, през което светът бил изпълнен със зли духове и зверове с човешки облик, без култура и знание, време на поквара и деградация.

Сасанидската антиаршакидска пропаганда се ожесточава особено след партския реваншистки бунт на Вахрам Чубин и представяла управлението на Аршакидите като плод на разрухата, причинена от нашествието на Александър Македонски и като катастрофа за иранската самостоятелност. Следсасанидската епоха обаче реабилитира значително Аршакидите. Арабският автор Таалиби например ги описва като справедливи и доблестни. Той казва, че Афкур-шах, тоест Пакор, в желание да отмъсти да смъртта на Дарий се сражавал срещу римляните, избил мнозина от тях и сринал много от крепостите им. Пакор бил върнал на Иран онова, което Александър му бил отнел в областта на медицината, астрономията и

философията. В “Бундахишн” Аршакидите са описани като праведни управници и тази традиция е спазена и в съчинението “Денкарт” напук на омразата, лъхаща от “Писмото на Тансар”. Авторът на съчинението “Нихайат ал-ираб” съобщава, че Аршакидите били пристрастени към мъдростта и по тяхно време били написани книгите “Калила и Димна”, “Синдбад” и “Лурасп”.

Има достатъчно сведения, които показват, че между персите от една страна и партите и мидийците от друга, е имало противопоставяне и на религиозна основа. Тук не мога (мързи ме) да се впускам в подробности, ще набележа само 1-2 неща. Например през V век арменецът Йелише споменава, че имало 2 религии - парскаден (вярата на персите) и пахлавик (вярата на партите/пахлавите). Редица данни (косвени) сочат, че персите са били ортодоксални маздеисти (зороастрийци), докато партите и мидицийте са били маздеистки схизматици, следващи неортодоксалния маздеистки вариант на зурванизма. Отделно партите и мидицийте са били заклети митраисти, докато в персийския култ Митра е сведен до второстепен бог. Неслучайно в арменските извори Вахрам Чубин е известен като Vahram Merhewandak, (Себеос), Vahram Mehewand (Асогхик), име, от което прозира иранското (партското?) mehr/mihr-bandak “Раб на Митра”.

В желанието си да бият партите по всички фронтове, в т.ч. и идеологическия, Сасанидите свършват още една "хубава" работа. В един късен паметник от ІХ век, “Денкарт”, се съобщава, че Авеста е компилирана и редактирана по времето на партския цар Вологез І през І век. Тази редакция, известна като “Аршакидски архетип”, обаче не е оцеляла, както не е оцелял и нито един препис на Авеста отпреди времето на Сасанидите. Съгласно сасанидската традиция Ардашир І (224-241) възлага на върховния маг Тансар да извърши компилация на теологичните текстове на зороастризма, а по времето на Шапур І (309–379) те получили окончателната си редакция. Фактически всичките достигнали до нас копия на свещеното писание на зороастризма произлизат от един единствен оригинал, известен като “Сасанидски архетип”. Какво точно са редактирали Сасанидите в "Авеста" не е ясно поради липсата на "Аршакидския архетип", но нещата изглежда са идентични с редактирането/подправянето/цензурирането на Евангелията, извършено на Никейския събор през 325 г. Най-вероятно обаче именно в “Сасанидския архетип” покровителят на Аршакидската династия Митра е бил сведен до второстепенно божество, част от свитата на Ормазд (Ахура Мазда).

Всички тези персийско-партски противоречия са прегазени от арабите, които завземат между 634 и 650 г. цялата Персийска империя и слагат край на вековните претенции и омрази.

[Южняк]

Аспандиат, по ОТ. Да, и аз мисля, че етническото самоназвание е решително - т.е., давам ти пълно право по забележките и ти благодаря за поясненията. Изключително интересни неща си написал и изобщо не върви да не ти отговоря; поради липса на възможност за подробен коментар в момента ще ти подхвърля нещо само за трипартизма; да, прав си, че прото-индоевропейския трипартизъм не е нещо изключително и Димезил може би му обръща прекомерно внимание - в смисъл, трипартизма не обяснява много. Както и да е, това, което буквално ме изумява, и дори обърква, е крайният консерватизъм на патерните на индоевропеската култура, упоритостта, с която се възпроизвеждат във времето. Повторяемостта на трипартизма в индоевропейските култури през хилядолетията е объркваща. За дълбочината и силята на това явление ще ти напиша нещо всъщност смешно: Това деление на траки, прабългари и славяни като източник на българския етнос, който прави българската историография, я вкарва в патерна на трипатризма. Трипартизмът обаче е културно явление, не научно. Но толкова мощно и консервативно, че е в състояние да се прояви под маската на наука, а всъщност - един класически индо-европейски мит за генезиса, който стъпка по стъпка повтаря класиката на трипатризма вкл този на скитския народотворчески мит, споменат от херодот; Няма да ти го развивам в подробности, но прабългарите са в обувките на най-малкия брат от скитската легенда - т.е. появяават се - според историографията ни - последни на сцената, но подобно на историографския - ами мит? -получават всичко. Триадата прабългари (войници и нобилитет) -славяни ("народ", фермери и земеделци) - траки (жреци и сакралната каста, духовното) - е огледално копие на индоевропейския народооснователски мит, само че - в дрехите на наука, което идва да покаже крайния, неестествен инат и дълбочина на индоевропейския мит, който с лекота пробива и колективното, обществено самосъзнание на съвременния българин, и е охотно адаптиран от историографите като "история на племето". Този стар културен патерн преодолява хилядолетията като играчка, като ниска топка, с една изумителна упоритост, пред която аз лично немея - такъв свръхконсервативен патерн е неестествен за културата. Имам някои подозрения по въпроса защо е толкова консервативен и жизнен, но те сериозно се разминават с всичко, което знаем за индо-европеистиката. Така че - фасинацията на Димезил по патерна - и това, че мнозина го намират за странен - е основателна. Поздрави.

[glishev]

Партите и Сасанидите еднакво ли се отнасят към старото ахеменидско наследство? Защото гледам, че споменаваш един сасанидски цар, наречен Ардашир, което май би трябвало да е същото име като "Артаксеркс", тоест старо ахеменидско име. А като че при Аршакидите няма царе с ахеменидски имена. Или бъркам?

(Никейският събор, впрочем, не се намесва в текстовете на Евангелията, но това е друга тема.)

По ОТ: Южняк, трипартизмът дори не е само индоевропейски. Има го например и в няколкото различни египетски митологии, тоест по-скоро на семитска почва, хем бая стара. Среща се дори във вътрешното почти кастово разделение на Япония от епохата на Токугавите, при все че там може да е непряка заемка от Индия. А инак освен Дюмезил особено фасциниран от този патерн е и Грейвз. Но Грейвз, да речем, е по-скоро симпатичен луд ерудит, а не точно изследовател

Редактирано Август 17, 2013 от glishev

[Aspandiat]

Партите и Сасанидите еднакво ли се отнасят към старото ахеменидско наследство? Защото гледам, че споменаваш един сасанидски цар, наречен Ардашир, което май би трябвало да е същото име като "Артаксеркс", тоест старо ахеменидско име. А като че при Аршакидите няма царе с ахеменидски имена. Или бъркам?

АбЦелютно не бъркаш.

Сред партските царе няма нито един, който да носи ахеменидско име. Самите парти, доколкото знам, само в един единствен случай се позовават на Ахеменидската традиция и то с цел да изискат римляните да им върнат всички земи до Босфора и Либия, които са били преди това персийски. И тази претенция е заявена чак през 38 г. сл.Хр., 100 години след разгрома на Крас и 150 години след като партите се установяват в Предна Азия. Докато Сасанидите още през 230 г. сл.Хр., има няма 4 години след краха на партите, заявяват пред римляните, че си искат ахеменидската бащиния до Босфора и Либия и се хващат за гушите с легионите.

Претенцията за пряко потекло от Ахеменидите личи много добре в биографията на Ардашир І - “Карнамак-е Ардешир-е Папакан”. Там като цяло е пейстната към Ардашир историята на Кир и мидиеца Астиаг. Само имената са сменени и подробностите в сюжета, но твърдо е запазено внушението за харизматичната предопределеност на Ардашир І за величие.

Това че партите много-много не са държали на ахеменидската традиция личи от споменатото горе от мен положение, според което Сасанидите заклеймили партския период за гибелен хиатус във великата история на персите.

По забележката на Южняк.

Ами тази троичност я имаме и в средновековния български герб с 3 лъва един над друг, които обаче според хералдика Христо Дерменджиев не отразявали Мизия, Тракия и Македония, тъй като това деление се появява изкуствено в европейската картография от ХVІ век нататък под влияние на античните географски представи. Според Дерменджиев става дума за тройно деление на самата държава - Долната земя (Македония), Горната земя (отвъддунавските земи) и Middle Earth (земите между Стара планина и Дунава).

Това заиграване ляво-център-дясно или дясно-център-ляво, което се смята за запазена марка на хуните, всъщност не е толкова просто за дефиниране. Например при Ахеменидите е документирано, че на царските банкети почетната страна е лявата, а по-малко почетната - дясната. Седналия в средата велик цар се явява Средната земя, Центърът, от който се упражнява властта.

При партите, съдейки по едно китайско сведение, почетната страна обаче е била дясната. При арменците под партско влияние също е била дясната. Покойният Бешевлиев по аналогия с шан-юй при хунну смяташе, че при българите почетната е била лявата. Само че от едно сведение на Ибн Фадлан се разбира, че при волжките българи почетната страна е била дясната.

Съвпадението на лявото като почетно при Ахемениди и азиатски хуни според мен е плод на древни интерференции. При хуните почетното ляво е засвидетелствано едва след като те при Маотун влизат в контакт със средноазиатските масагети, които пък са иранци, запазили архаичните си нрави за разлика от партите и сасанидските перси. Така че ахеменидската почит към лявото най-вероятно е запазена архаична характеристика на иранските степни номади, тоест следва да се отнесе към първата половина на І хил. пр.Хр.

[DendroaspisP]

Поздравления на всички, които пишат по същество в тази тема! Най-после нещо интелигентно, смислено, логично и научно като начин на мислене и изложение без политкоректност и подобни квазинаучни олигофрении. Наистина се изпитвам удоволствие и надежда, че благодарение на такива теми този форум е достатъчно научен и безпристрастен именно в това отношение.

[Aspandiat]

Ето и копиран водещият постинг в една друга тема за партите, която обхваща ранната им история.

Възходът на партите или иранската реконкиста (247 - 91 пр.Хр)

По някаква ирония на съдбата всички ирански империи от Древността – на мидийците, Ахеменидите, Аршакидите, Сасанидите – рухват с гръм и трясък като изгнил от годините дъб, прекършен от лятна буря. Сгромолясването на Ахеменидската империя хвърля иранския Изток в покруса, толкова голяма, че иранските поданици на новите завоеватели почти изцяло се отказват от мисълта за въстания срещу тях. Не само историческата превратност, превърнала довчерашните господари в слуги, но и самите гръко-македонци постоянно и неизменно натякват на покорените иранци, египтяни и семити, че са втора ръка хора, родени роби, неспособни да осъзнаят свободата на човека, носещи женски дрехи боязливи варвари, чиято единствена задача е да работят и произвеждат блага за гордите властелини от Запада. Презрението на последните към"варварите" обаче никак не им попречва не само да насаждат на изток гръцката цивилизация, в резултат на което ще се роди чуден културен синкретизъм, но и бързо да възприемат ориенталското падане по очи, обожествяването на монарсите и всички "робски обичаи на азиатците", служещи за укрепване на властта на новопръкналите се царе покрай разпадането на империята на македонеца Александър след 323 г. пр.Хр. В настъпилото след първоначалната анархия избистряне на държавните граници между Дарданелите и Инд над утайката изплуват три големи сили – Египет на Птолемеите, държавата на Селевкидите с център Сирия и Гръко-Бактрия по границите на Памир и Индия. На Балканите старата Македония продължава да бъде значителна сила поради сравнителната си етническа хомогенност, силния си флот, дисцплинираната си фаланга и ореола на родина на Александър, както и поради наличието редом с Гърция и Тракия на най-важния ресурс за елинистическите страни – колонистите и наемниците, готови да търсят късмета си на изток. Хроничните войни между пълководците на Александър – диадохите – а след това между Селевкиди, Птолемеи, гръко-бактрийци и македонци вероятно са израз на традиционния елински анархистичен дух, но те са и знак за известна жизненост на държавите, изникнали сред руините на Александровия колос.

Вероятно системата, известна като елинистическа, установила се към първата половина на ІІІ пр.Хр., е щяла да работи столетия, ако не са два неприятеля, които я подяждат почти едновременно – от запад римляните, а от изток партите, едни нови нахлули откъм Хорезм номади, на които е съдено да възвърнат иранското величие и самоуважение.

Носещи оригиналното название "парни" или "апарни" (античнитеа втори ги наричат също така и дахи/даи) с праотечество земите на североизток от Хиркания около Аралско море, тези ирански номади към средата на ІІІ век пр.Хр. вече населяват старата Ахеменидска провинция Партава, от която получават и новото си име "парти" (например арменската форма part'ewk' произлиза именно от Parthava). Населяващите Партава номади (и земеделци) значително се отличавали от персийските племена по език, въпреки че и едните и другите били ираноезични. По данни от археологията в степите северно от хребета Копет-даг живеели скотовъдни племена с доста примитивен бит, които се намирали все още в кръвно-родовия етап на своето обществено-политическо развитие.

Известно време партите са подвластни (вероятно като васали) на Селевкидите, успяли да сложат ръка на по-голяма част от Александровата империя. Според Ариан към 256 г. пр.Хр начело им са двамата братя Аршак и Тиридат, приемници на Фриапатий. Тогава "назначеният от цар Антиох Теос сатрап на този край Ферекъл искал да упражни насилие над единия от братята; те като не изтърпяли позора, убили злодея, след което, като съобщили на петима съмишленици своя план, братята подбудили народа да се отцепи от македонците и завзели властта".

При въстанието им в Партава (гръц. Партиена) на парните/партите се налага да съкрушат не само съпротивата на тамошния селевкидски сатрап Андрагор, но и да се сражават срещу местното население. В битките Аршак загива, а брат му Тиридат е обявявен за цар през 247/246 г.пр.Хр. под името Аршак І в град Асаака, след което превзема и град Ниса и областта Хиркания, превръщайки се по този начин в същинския основател на Партското царство. Заради тези му дела историкът Юстин го сравнява с персиеца Кир и македонеца Александър.

Партският възход противно на този на мидийците и персите не е вихрен конен поход, приключил светкавично във Вавилон, а мъчително редуване на успехи и поражения, често пъти толкова тежки, че заплашвали самото съществуване на партската държава. Във всеки случай политическите кръгове в Антиохия във втората половина на ІІІ век пр.Хр. гледат на партските успехи като на нещо временно, на което при първа възможност ще бъде сложен край.

Новият селевкидски цар Селевк ІІ се заема първо да осигури тила и фланговете си не само против външнополитическите си противници, но и против по-малкия му брат Антиох Хиеракс. Омъжвайки сестра си за царя на Понт Митридат ІІ (250–189 пр.Хр.) и сключвайки съюз с царя на Кападокия Ариамнес ІІ (280–230 пр.Хр.), Селевк се спуска с войските си по Горен Ефрат, къдетоо сновава града Калиникопол през 242/241 г. пр.Хр., а след това изчиства Вавилония, Сирия и Киликия от войските на египетските Птолемеи. Обаче опитът му да унищожи напълно войските на Птолемеите завършва с разгром и в резултат на него на Селевк ІІ се налага да признае брат си за владетел на Мала Азия. Уреждането на отношенията между братята принудило Птолемеите да сключат компромисен мир със Селевкидите през 239 г. пр.Хр., което развързало ръцете на Селевк ІІ на изток. След успешното потушаване на въстанията във Вавилония, Сузиана и Персида на дневен ред идва походът срещу партите. Опитът на Селевк ІІ да установи дружески отношения с царя на Гръко-Бактрия Диодот ІІ (240–230 пр.Хр.) в тила на партянина Тиридат І (246/247–211 пр.Хр.) претърпяват неуспех, тъй като Диодот виждал по-голяма заплаха за властта си в лицето на силните Селевкиди, отколкото в лицето на партите. Нещо повече, Диодот дори сключва съюз с Тиридат, като очевидно целта и на двете страни била да осигурят взаимно тила си срещу външните им неприятели. Въпреки този дипломатически неуспех първоначално кампанията на Селевк ІІ против партите се развива добре. Тиридат е принуден да изостави Партиена/Партава и да бяга на изток при номадите апасиаки, но скоро с новонабрани сили нанася поражение на Селевкидите. Окончателен провал на източната кампания причиняват въстанията в тила на Селевк и новият метеж против него на брат му Антиох Хиеракс. За сметка на това Тиридат развива напълно успеха си, като окончателно се затвърждава в земите южно от хребета Копет даг, премества столицата си в планинската крепост Дара, засилва армията си и издига и други крепости. Онова, което дава сила на новосъздадената партска държава, е същността й на твърд съпротивителен център на иранците от Средна Азия и Прикаспието срещу македоно-гръцките завоеватели и колонизатори. Въпреки че първите партски царе секат монети с легенди на гръцки с титлата "елинофил", това се оказва нищо повече от политическа маневра и формален реверанс към гръцките колонисти в Партиена, за да бъдат използвани като занаятчии, търговци, лекари, художници. Гръцкият запазва позициите си на официален език, но ръководните постове в държавата заемат изцяло представителите на партската родова аристокрация.

Наследникът на Селевк ІІ Селевк ІІІ по прякор Сотер скоро е убит от заговорници и властта е поета от брат му Антиох ІІІ (223–187 пр.Хр.), получил впоследствие прозвището Велики. Първите години от управлението на новия цар преминават в потушаване на междуособици и париране на центробежни тенденции. Към 220 г. пр.Хр. Антиох вече е стабилизирал властта си. Тъй като наскоро преди това разбунтувалият се срещу Антиох сатрап Ахей бил получил подкрепата на египетските Птолемеи, селевкидският цар счел това за повод за война. Започналата през 219 г. пр.Хр. кампания се увенчава с превземането на цялото финикийско крайбрежие, владяно от Египет, включително и град Тир. След 2 години Птолемей ІV Филопатор (221–203 пр.Хр.) предприема контранастъпление с големи сухопътни и морски сили. В битката при Рафия селевкидската армия е напълно разгромена. Последвалият компромисен мир дава възможност на Антиох ІІІ окончателно да се разправи с въстаналия в тила му Ахей. През 214 г. бунтът е потушен и Антиох пристъпва към неутрализиране на държавите на Арменското плато. През 212 г. Софена става селевкидски васал, а вероятно на следващата година в Армения Арташес І се установява като селевкидски сатрап с подкрепата на Антиох. През 209 г. пр.Хр. идва редът на партите. По това време политическата обстановка се оказва твърде неблагоприятна за тях поради влошаване на отношенията им с Гръко-Бактрия. Диодот ІІ, старият съюзник на Тиридат І, е свален от престола през 223 г. пр.Хр. от някой си Евтидем, родом от Магнезия в Мала Азия, което довежда до изостряне на отношенията между двете страни.

Концетрирайки в Мидия основната част от военните си сили, Антиох ІІІ сломява съпротивата на новия партски цар Аршак ІІ (211–191 пр.Хр.). Партите не успяват да се противопоставят на по-многобройната професионална селевкидска армия и след първите неуспехи се ориентират към разрушаване на инфраструктурата пред войската на Антиох, за да затруднят напредването му. Ефектът от тези партски действия се оказва слаб и селевкидите навлизат дълбоко в Партиена, като превземат град Хекатомпил, официалната резиденция на Аршакидите. Овладявайки пътя от Месопотамия през Мидия, Антиох ІІІ установява контрол не само върху сърцето на Партиена, но и върху подстъпите към Хорезм, Хиркания, Маргиана и Бактрия, тоест към последните територии, от които партите можело да черпят хора и ресурси.

Отстъпвайки пред неприятеля, Аршак ІІ намира убежище в проходите на планината Лаба с надеждата да го спре тук. Партите били направилиза секи от дървета, натрупали грамадни камъни и се били укрепили по височините в очакване на врага, съобщава Полибий. Благодарение на инженерните си части Антиох ІІІ преодолява и тази отбранителна линия, като нанася удар на тила на войските на Аршак. След това селевкидите се спускат в равнините на Хиркания и превземат град Тимбракса. Обаче пред Сиринкс, централния град на Хиркания, войската на Антиох се натъква на жестока съпротива. Обсадата се затегнала и нашествениците се принуждават да изграждят сложна система от валове, окопи и подкопи под стените на града. Изглеждало, че съдбата на Партското царство виси на косъм, който бил на път да се скъса пред Сиринкс. Тогава в пристъп на отчаяние обсаденият партски гарнизон, както разказва Полибий, избил до крак цялото гръцко население, разпилял имуществото му и през нощта след пробив в обсадата се измъкнал.

Касапницата в Сиринкс изглежда хвърля Антиох в такъв потрес,че той прекратява военните действия и сключва мир с победения Аршак при много благоприятни за последния условия. Подобно на владетеля на Атропатена Аршак ІІ също се признава за съюзник и васал на Антиох, но запазва земите си и царската си титла.

Развивайки успеха си, Антиох ІІІ не се връща обратно в Сирия, а през 208 г. пр.Хр. насочва войските си срещу Гръко-Бактрия. Сведенията за тази кампания са твърде откъслечни. При настъплението си Антиох по всяка вероятност обсажда град Антиохия Маргиана, а по същото време бактрийският цар Евтидем І с войска набрана в Тапуристан (Табаристан) тръгва в тила на селевкидите. Двете армии се срещат при река Ария. При опита си да я форсират войските на Антиох са атакувани от 10 000 бактрийска лека кавалерия. Сражението е решено от тежката конница на селевкидския цар, сражаващ се в този ден като обикновен войн на бойното поле, която разгромява бактрийците. Поражението принуждава Евтидем да се оттегли на изток и да се затвори в столицата си Бактра. Започната от Антиох обсада обаче се оказва мъчна работа и се проточва близо 2 години. Изпадналият в безизходица Евтидем започва преговори за мир с неприятеля си, намиращ се в не по-малко безизходно положение. Мирът е скрепен чрез брак между сина бактрийския престолонаследник Деметрий и една от дъщерите на Антиох. Де факто чрез този мир селевкидският цар признава Евтидем за независим владетел. Единствена полза на Антиох освен съхранения международен престиж са предоставените му от Евтидем припаси, бойни слонове и възможността да преминава през неговата територия.

Изглежда Антиох ІІІ е искал да повтори делото на великия си предшественик Александър, защото след сключването на мира с Гръко-Бактрия продължава на югоизток, прекосява Хиндукуш и нахлува във владенията на индийския цар Субхасена. Резултатите от тази офанзива не са по-големи от тези срещу Евтидем, защото по силата на мирния договор Субхасена предал на припаси за войската и 150 бойни слона. На връщане Антиох, наричан вече Велики, не минава по стария маршрут, а през Дрангиана стига до Кармания, където разполага войската си на почивка.

Грандиозният източен поход на Антиох ІІІ се оказва нож с две остриета. От една страна, както правилно забелязва Анатолий Бокщанин, ударите понесени от Партия и Гръко-Бактрия за известно време ги изваждат от строя, но едновременно с това мирните договори с техните владетели са един вид легитимация на новите политически реалности, настъпили на територията на бившите източни македонски сатрапии. От друга страна този поход е и последният истински израз на мощта на македоно-гръцкия Запад срещу Изтока. Нещо повече, признаването на съществуването на Партското царство прекъсва прекия териториален контакт на Гръко-Бактрия със западните елинистични държави, а оттам и възможността тя да получава свежи попълнения от колонисти и наемници от Балканите в дните, когато този преден поста на елинизма в сърцето на Азия ще трябва да се изправи пред напиращите от Западен Китай номади. И тъй, през следващите десетилетия събитията ще поемат в ритъма на постоянно отстъпление на елинизма пред иранизма, олицетворен от агресивната династия на партските Аршакиди.

Към началото на ІІ век. пр.Хр. престижът на Антиох ІІІ е на върха си. В започналата дипломатическа приписка между него и македонския цар Филип V той предлага на последния сериозна териториална ампутация на Птолемеев Египет, който въпреки военния успех при Рафия от 217 г. пр.Хр. вървял към упадък. През 198 г. пр.Хр. египтяните са разгромени при река Йордан от селевкидската армия, която след това завзема Южна Сирия и Финикия. На следната година Антиох слага ръка на Ефес и други градове по западното крайбрежие на Мала Азия, принадлежащи на Птолемеите, след което прехвърля войска в Тракия за създаването на плацдарм за настъпление на Балканите. През същата 197 г.приключва Втората македонска война между римляните и Филип V и в резултат на поражението на последния Македония не е в състояние да окаже подкрепа на Антиох ІІІ. За сметка на това въвличането на Рим в егейската и източносредиземноморската политика изправя селевкидския цар пред враг от съвсем различен в сравнение с дотогавашните му неприятели калибър. Настъплението на Антиох на Балканите и в Егея и реалната заплаха Египет да се превърне в зависима от Селевкидите държава принуждава римляните да отправят ултиматум, настояващ за възстановяване на предвоенното стакукво и равновесието на силите в Източното Средиземноморие. Надценявайки силите си спрямо коалицията на Рим, Пергам и Родос, в битката при Магнезия през 190 г. пр.Хр. селевкидската армия е унищожена. Според мирния договор освен отказ от всякакви претенции в Мала Азия западно от река Халис и Киликия, Антиох трябвало да изплати на Рим 15 000 евбейски таланта (105 милиона александрийски драхми), отделно да изплати 400 таланта на Пергам, да избие бойните си слонове и да сведе военния си флот до 15 кораба. Най-страшният удар за монархията на Селевкидите се оказва загубата на западното и южното крайбрежие на Мала Азия с тамошното гръцко или елинизирано население и получаваните приходи от данъци. Гръцкото и елинизираното население на Сирия и Месопотамия се оказва недостатъчно за осигуряването на необходимите административни кадри и най-вече военни набори, което обричало Селевкидското царство на нерадостно бъдеще. Великият завоевател Антиох ІІІ загива безславно 3 години след битката при Магнезия в Елимаида (Елам) при опит да конфискувата мошните храмови богатства за изплащане на колосалната военна контрибуция, наложена му от римляните.

Катастрофата при Магнезия прозвучава като тръбен зов за всички скрити или явни врагове на селевкидското господство. Наследникът на Антиох ІІІ, неговият син Селевк ІV Филопатор (187–175 пр.Хр.), прекарва почти цялото си царуване в опити да изстърже от провинциите си всеки възможен грам скъпоценен метал за изплащане на контрибуцията наложена от неумолимите римляни. А броят на провинциите застрашително започва да намалява. През 189 г. пр.Хр.арменските сатрапи Арташес и Зарех се отцепват. На изток партският цар Фриапатий (190–170 пр.Хр.) също се обявява за независим и завзема някои части от Мидия. На някаква вярност от страна на още по-далечната Гръко-Бактрия Селевк ІV едва ли е можел въобще да се надява. Новият бактрийски цар Деметрий І (189–167 пр.Хр.) установява контрол над западните части на Таримския басейн, а в средата на 70-те години на ІІ век пр.Хр. завоюва и значителна част от Северозападна Индия и дори премества резиденцията си в индийския град Шакала (днес Сиалкот). Избухналото в тила на Деметрий въстание скоро го принуждава да прекрати експанзията си. Размириците достигат такива мащаби, че поставят началото на разпадането на Гръко-Бактрия на няколко отделни царства. В столицата си Антиохия Селевк ІV само можел тъжно да наблюдава краха на бащиното му дело. През 175 г. пр.Хр. е убит в резултат от дворцов заговор, който избутва на престола брат му Антиох ІV Епифан (175–164 пр.Хр.)

За разлика от меланхоличния си брат новият владетел се оказва енергичен и способен владетел. Първата работа на Антиох ІV е да на беренови колонисти от Гърция и да основе нови колонии в Месопотамия. Една от тях е организирана в древния Вавилон, превърнал се заедно със съседната Селевкия на Тигър опора на македоно-гръцката власт в Долна Месопотамия. През 171 г. пр.Хр. войските и флотът на Антиох, създадени в нарушение на мирния договор с Рим, разгромяват епипетските войски, пленяват самия египетски цар Птолемей Филометър и нахлуват в страната му. Три години по-късно селевкидите отново навлизат западно от Синай и завземат град Мемфис. Само ултиматумът на Рим към Антиох да се изтегли от страната спасява Птолемеите от пълен разгром. На връщане към Сирия Антиох спира в Йерусалим, където решава да превърне храма на Йехова в храм на Зевс и забранява еврейския култ, в резултат на което избухва въстание. Без да дочака потушаването му, селевкидският владетел се насочна на изток към Централен Иран, може би с намерението да организира офанзива срещу партите, но е убит от разбунтувалата му се войска.

Смъртта на Антиох ІV Епифан въвлича страната в четвъртвековни вътрешнополитически сътресения, довели не само до големи териториални загуби, до пропукване на единството на гръко-македонския елит в доскоро огромната империя, но и до стопяване на боязънта, която ориенталските поданици изпитвали към европейските си господари. От пиянското клатушкане на Селевкидското царство първа се възползва малката държава Комагена, която се обявява за независима. На изток партите, които с инстинкта на акула надушват мириса на гнилост под привидно твърдото тяло на селевидската монархия, отново се раздвижват по границите с Мидия след временно спрялото им при Антиох ІV напредване. Водени от царя си Митридат І (170–138 пр.Хр.) те завземат планинския проход, свързващ Хиркания с Партиена и Мидия (т.нар. Каспийски врати) и съседния град Рага. След смъртта на Антиох ІV партите престават да усещат каквато и да е заплаха за по-нататъшното си настъпление не само против селевкидските владения в Мидия, но и срещу полунезависимите от македоно-гърците Елимаида (Елам) и Персида.

При царуването на селевкидските монарси Деметрий І (162–150 пр.Хр.) и Алксандър Балас (150–145 пр.Хр.) страната е изправена пред поредица от междуособни конфликти, парализиращи усилията им да предотвратят окончателното разпадане на държавата. Въстаналата Юдея окончателно се отделя от селевкидската монархия, на изток възникват самостоятелни ирански държавици в Елимаида и Персида. Партският цар Митридат І завзема по-голямата част от Мидия, а в краяна 40-те години на ІІ век пр.Хр. партската конница окупира и Долна Месопотамия. Гръко-македонското и елинизираното население на Двуречието трудно понасяло загубата на привилигированото си положение на господари под властта на "варварския народ" на партите. Юстин, явно имайки предвид тези колонисти, а не доскоро подчиненото им семитско население на Месопотамия, пише: "Народите на Изтока... били възмутени от жестокостта на партския цар Арсакид, и тъй като били от отдавна привикнали към господството на македонците, с негодувание понасяли високомерието на новия народ." Йосиф Флавий свидетелства, че гръцките и македонските колонисти постоянно отправяли пратеничества до новия селевкидски цар Деметрий ІІ (145–138 и 129–126 пр.Хр.) с обещания да му окажат военна помощ срещу партите стига той да навлезе със своя войска в Месопотамия.

Около 140–139 г. пр.Хр. Деметрий ІІ отвоюва Долна Месопотамия с активното съдействие на гръко-македонските колонисти и на следната година в съюз с князете на Елимаида и Персида, след като подсилва силите си с войска, набрана в Двуречието, навлиза в Мидия и нанася редица поражения на партите. При започналите по инициатива на партите преговори за мир обаче Деметрий е пленен с измама от Митридат І. Разчитайки очевидно да го използва в бъдещите си политически планове, Митридат не само че оставя Деметрий ІІ жив, но и го жени за една от дъщерите си на име Радогун, като го изпраща в почетно изгнание в Хиркания. След това Митридат І отново завзема Мидия, разгромява Елимаида и Персида и ги присъединява към владенията си, въпреки че дава на последните две области вътрешно самоуправление.

Крахът на експедицията на Деметрий се оказва пореден жесток удар не само срещу елинистическото господство в Предна Азия, но и срещу това по поречието на Яксарт (Аму Даря). След като селевкидската заплаха от запад е неутрализирана, Митридат І се обръща срещу бактрийския цар Хелиокъл (145–130 пр.Хр.), съюзник на Деметрий. Вероятно през 137 г. пр.Хр. партите завземат оазиса Маргиана, окончателно омаломощавайки и без това изпадналата в пълно разложение Гръко-Бактрия. Скоро след това, през 136 г. пр.Хр., тя е изправена пред още по-опасно нашествие – това на мигриралите от днешен Северозападен Китай под ударите на хуните номади ирански братовчеди на партите, известни на античните автори по името сакарауки, асиани, пасиани и тохари. След като първоначално завземат Согдиана, нашествениците се насочват на юг и слагат ръка на Бактриана, фактически ликвидирайки Гръко-Бактрийското царство и поставяйки край на елинизма в Средна Азия. Жалки остатъци от гръцкото присъствие в региона се запазват още няколко десетилетия в северозападните части на Индия, където до 80-те години на І век пр.Хр. продължават да управляват потомците на Менандър (ок. 155–130 пр.Хр.), завладял някога Пенджаб и Гандхара.

Унищожаването на Гръко-Бактрия довежда до ликвидирането на източния елинистически фронт в тила на партите. Затова в края на 30-те години на ІІ век пр.Хр. новият партски цар Фраат ІІ (138–129 пр.Хр.), възползвайки се от настъпилата в Селевкидското царство анархия, прониква далече на запад.Партските войски преминават през Загроските планини, завземат отново Долна Месопотамия заедно с двата й най-големи градски центъра – Вавилон и Селевкия на Тигър. Изглеждало, че монархията на Селевкидите е пред края си, когато едно последно сепване на духа на македоно-гръцкия елит обръща за малко щастието на страната на елинистическия Запад срещу иранския Изток.

Последният от значителните селевкидски монарси Антиох VІІ Сидет (138–129 пр.Хр.) успява да консолидира властта си в Сирия и да подчини бунтовната Юдея. През 130 г. пр.Хр. Антиох VІІ навлиза в Месопотамия начело на 80-хилядна армия, съставена от македоно-гръцки колонисти в Сирия и от спомагателни войски на васалните на Селевкидите владетели, съпроводена от огромен обоз, наброяващ 300 000 души, сред които и хора от запада, решили да основат колонии на изток. При своето настъпление Антиох VІІ разчитал не само на подкрепата на елинистичното население на Южното Двуречие, но е на васалните на партите князе на Елимаида и Персида. При река Ликос партските войски, водени от някой си Индат, са разгромени, а след още 2 поредни победи Антиох триумфално влиза във Вавилон, където царят получава почетната титла "Велики".

След първоначалния успешен етап на кампанията селевкидските войски се насочват на североизток и овладяват Мидия, където остават да зимуват. Юстин съобщава, че "към Антиох преминали всички народи и на партите не останало нищо освен бащините им земи." Сякаш се били върнали времената на Антиох ІІІ Велики и Аршак ІІ, когато самото съществуване на партската държава висяло на косъм. Изпадналият в тежко положение Фраат ІІ започва привидни преговори за мир, като успоредно с това влиза в контакт с източните си съседи – племената на саките и тохарите – искайки от тях спомагателна наемна войска с обещанието за голяма плячка. Същевременно, за да се всее раздори в редиците на Селевкидите, Фраат освобождава от плен бившият цар Деметрий ІІ.

По време на преговорите Антиох VІІ се оказва суровоне преклонен. Срещу мир партите трябвало да се откажат от всички териториални придобивки извън същинска Партия (Партиена), да изплащат на Селевкидите ежегоден данък и да предадат Деметрий на Антиох. Докато течали преговорите обаче, ситуацията в Мидия се променя рязко. Разквартируваната за зимуване селевкидска войска се отдава на големи насилия и произволи спрямо местното население, което в края на краищата довежда до всеобщо въстание срещу Антиох VІІ. Разделената на части селевкидска войска е атакувана едновременно от въстаниците и от набралите нови сили парти. В решителната битка гвардията на Антиох се изправя срещу отряда на Фраат ІІ. Селевкидкият цар показва изключителна храброст и когато вижда, че изходът от сражението е катастрофален, пришпорва коня си и се хвърля заедно с него в близката пропаст. Възхитен от тази доблест, смятаният за варварин от елините Фраат устройва царствено погребение на падналия враг и изпраща тялото му в Сирия.

Катастрофата на Антиох VІІ нанася окончателен и смъртоносен удар върху Селевкидското царство. Огромните човешки загуби в Мидия вече не можело да бъдат компенсирани от нови елински или елинизирани колонисти, за които източните земи загубват привлекателността си за сметка на многото опасности, които криели. Държавата, изградена на основата на военното превъзходство и господство на македоно-гръцкия елемент, както справедливо сочи Анатолий Бокщанин, вече нямала ресурс да поддържа мощта си, обградена отвсякъде от противници.

Възползвайки се от разгрома на Антиох и от безсилието на Селевкидите, партите отново завоюват Месопотамия и Мидия, този път окончателно. Това, което попречило на партите да стигнат до река Ефрат, била не излязлата от строя Селевкидска монархия, а нахлуването от изток на саките и тохарите, извикани от Фраат ІІ като наемници, но появили се чак след гибелта на Антиох VІІ. Оставайки без обещаната плячка, номадите разгромяват армията на Фраат ІІ, непредпазливо попълнил я с пленени гръцки войници на Антиох, изменили в решаващия момент на партския цар и станали причина за собствената му гибел. Обаче и самите гърци стават жертва на нашествениците. Саките и тохарите разгромяват северните части на Иранското плато, в т.ч. и населяваните от гръко-македонци тамошни градове. Така на елинизма в района на Хиркания и Маргиана бил сложен край.

Смъртта на Фраат ІІ не слага край на опустошенията в Прикаспието. Сраженията срещу саките и тохарите продължават, парализирайки временно силите на партите на запад. Във войната с източните номади загиват и Артабан І (129–124 пр.Хр.), наследник и племенник на Фраат ІІ, и мимолетно царувалият след него Артабан (122–121 пр.Хр.).

С идването на власт на новия партски цар Митридат ІІ Велики (124–91 пр.Хр.) Аршакидите успяват да възстановят контрола си върху Партиена, Хиркания и Маргиана, след което насочват вниманието си отново на запад. Още по времето на Фраат ІІ партският губернатор на Вавилония Химер опустошава Вавилон и отвежда като роби в Мидия много от жителите му. През 127 г. пр.Хр. на Химер е възложено завоюването на Хараксена (известна още като Месена), област, намираща се в устието на реките Тигър и Ефрат по брега на Персийския залив. Назначениятот Антиох ІV за неин сатрап Аспасинес (Хиспаосинес) обаче оказва неочаквана съпротива, като не само разбива войската на Химер, но на свой ред навлиза в партските владения и превзема град Селевкия на Тигър. Едва през 122 г. пр.Хр. партските войски, водени лично от Митридат ІІ, разгромяват Аспасинес и превръщат Месена във васално царство. Възползвайки се от набраната завоевателна инерция, през 113 г. пр.Хр. Митридат установява контрол над важния западномесопотамски град Дура-Европос, а на следната година атакува Армения. Арменският цар Артавазд І търпи поражение и е принуден да даде като заложник при партите племеника си Тигран. Приблизително по същото време отцепилите се от страдащата от политическа гангрена селевкидска монархия северномесотопамски постасирийски държавици Адиабена, Мигдония и Кордуена попадат под политическото влияние на партите. На запад единствено Осроена остава като буфер между тях и Селевкидите. На върха на могъществото и престижа си през 121 и 115 г. пр.Хр. Митридат ІІ приема пратеници от далечен Китай и отваря отново великия Път на коприната от бреговете на Китайско до Средиземно море. Тази търговска артерия с времето ще се превърне в толкова важен източник на доходи за Партската империя, че тя не ще се колебае да защитава монопола си върху нея със силата на оръжието. В края на дните на Митридат ІІ на целия тогавашен свят изглеждало, че иранският Изток в лицето на партите най-накрая е взел своя реванш срещу елинистическия Запад...

Цялата тема е тук с някои карти:

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=11128

Другата тема, която има връзка с настоящата, е тази:

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=11136

[Пандора]

Защо обаче хазарите решават в един момент, че и те произхождат от

Тогарма не ми е ясно. Върти ми се една еретична мисъл, а именно че

автентичните хазари (тези отпреди началото на VІІ век, когато властта

над тях е поета от една тюркска върхушка) са били собствено древен

южнокавказки или малоазийски народ. Арменските автори като Мовсес

Хоренаци например без стеснение ги представят като древно

(северно)кавказко население и ги споменават например във връзка със

събития от ІІ век.

По принцип се приема, че скитите произлизат от Магог , брат на Гомер макар, че явно има най-различни трактовки : ".Гомер (киммерийцы): Аскеназ (германцы, балты, славяне), Рифат (кельты, италики, сикулы), Фогарма (тохары, фригийцы, армяне) Магог: (скифы) Мадай: (мидяне)......"

Интересното е, че и в арменските летописи и в писмото на хазарския каган Йосиф се изброяват различни имена за наследници на Тограма, но все са свързани с кавказки народи или такива, които са живеели там. В грузинските летописи се споменава за сродяване на грузинските владетели с хазарите, макар, че не е ясно за каква епоха става въпрос. Според мен най-вероятно тези генеалогии отразяват идването на скитските племена в Кавказ и смесването им с кавказките народи. Повечето днешни учени ПРИЕМАТ ЗА анахронизъм споменаването на хазари в по-ранни векове, но има и кавказки историци, които тълкуват това по друг начин, а именно, че различни скитски племена и родове са присъствали в Предкавказието, но за външния наблюдател и чужденец са известни в даден момент тези родове , които управляват в степите.

[Aspandiat]

Може, може.

Впрочем при тези антични или повлияние от античните представи изградени по модела на библейските генеалогии има един голям проблем. Те не се припокриват. Например в известния у нас "Анонимен римски хронограф" от 354 г., съставен на базата на текста на Иполит, доказани индоевропейци са сложени при потомците на Сем.

От друга страна пък в "История" на арменеца Ананиа Ширакаци (да не се бърка с географията му), която е повлияна или от Иполит, или директно от "Хронографа", в списъка с потомците на Яфет фигурират индоевропейските (и някои кавказки) и европейските народи известни на античните автори. Че на всичко отгоре съвсем сносно са изброени в посока от изток на запад. Ето Яфетовият откъс, който впрочем не може да се намери у нас нито на хартия, нито в интернет е превеждан на достъпен език.

“Тогава след смесването на езиците, от Йафет произлезли 15 народа. Следните народи произлезли от Йафет, от мидийците до Сперион, достигащи до Океана и оттам на север: мидийци, алуани, лпини, алани, амазони, чилби, маскути, арменци, ивери, егери, халти, гамири, пафлагонийци, мариандени, рибарени, калюки, мосюники, колхи, мелани, ленаи, сармати, сауромати, меоти, скити, таври, тракийци, бастарни, илирикци, македонци, гърци, либийци (?),истрийци, хони, даунайци, йабигайци, калабрийци, овникийци, латини, римляни, тиренци, галианоси, келти, лигистианоси, келтибери, гали, аквитанци, илирианоси, бастани, киртанайци, лузитанци, вакийци, кюнайци, британийци, които живеят по островите”.

[Perkūnas]

В случая теориите на Дюмезил едва ли са актуални. Най-сериозна критика на теориите му идва тъкмо от иранистите. Да не говорим за абсолютните фантазии по нартските сказания и "скито-сарматската връзка".

[Black Wolf]

Това "ирански" е много... разнозначно. Ираноезичните народи са най-различни - като се почне от "високите цивилизации" та се стигне до "примитивните номади" от степната зона на Евразия. Нито едните са "високи", нито другите са "примитивни", но това е друг проблем.

Партите са свързани с народи по-скоро от втората група.

[Aspandiat]

Това "ирански" е много... разнозначно. Ираноезичните народи са най-различни - като се почне от "високите цивилизации" та се стигне до "примитивните номади" от степната зона на Евразия. Нито едните са "високи", нито другите са "примитивни", но това е друг проблем.

Партите са свързани с народи по-скоро от втората група.

Ми той Юстин си го е написал още преди повече от 2000 години:

"Езикът им е нещо [средно] между този на скитите и този на мидийците, примесен и от двата. В миналото облеклото им било с изглед, присъщ на тях, но след това, когато мощта им нараснала, то заприличало на това на мидийците - леко и надиплено. Видът на оръжието им е като това в тяхната собствена страна и като това в Скития."

Редактирано Август 25, 2013 от ISTORIK

[ISTORIK]

"Облеклото им имало изглед, присъщ на ТЯХ."

За скитите ли става дума? Местоимението ТЯХ за скитите ли се отнася?

---

(Междругото, увеличих големината на шрифта в цитата на Юстин.)

Редактирано Август 25, 2013 от ISTORIK

[Aspandiat]

"Облеклото им имало изглед, присъщ на ТЯХ."

За скитите ли става дума? Местоимението ТЯХ за скитите ли се отнася?

---

(Междругото, увеличих големината на шрифта в цитата на Юстин.)

Мисля, че от текста е пределно ясно, че става дума за скитите.

[Togarm]

С изключение на ценните като инфо и трактовка приноси на Aspandiat, DendroaspisP и glishev от тая последна страница, общо взето и ебахте мамата на темата.

Надявам се, великите мислители и теоретици от по-предните страници да са си начесали его-то, ама да не се чудите защо авторът на темата прекрати участието си в нея, пък и не само. А какво, аджеба, е имал да каже по темата авторът на темата, ще си остане знайно само за него, защото в тоя форум май "чукча не читатель, чукча - писател!" Наздраве и поздрави за успеха, дето се вика!

Сега, и с триене на темата, затварянето и, или банване на автора - все тая. Обсъждането на вече отдавна известни и "безопасни" факти и теории може да продължи необезпокоявано от никаква нова идея, зер - туй е "ерес" в света на "подкованите коне".

Пичът с "полосите" явно не е чувал, нито за Бактрийско-маргианската археологическа култура, нито за прилежащите към нейната територия МЕСОПОТАМСКИ зикурати от Алтън тепе и Намазга тепе, датирани в периода 2300 - 1900 г. пр. Хр., както и зикурата в Мундигакх (Афганистан), поради което никога няма да бъде в състояние да схване, че царят на шумерски Урук Енмеркар още през XXVIII - XXVII столетие пр. Хр. НАИСТИНА се е отправил чак към Кашмир или Бактрия, а не само до близките хребети на Загрос, както днешните учени "благосклонно" му "разрешават". Нито пък ще разбере ЗАЩО се е случило всичко това. Няма да разбере ЗАЩО Фирдоуси в "Шах наме" казва, че царят на Балх води родословието си от "царя-змей" Зохак, нито КОЙ именно е последният. Няма да разбере ЗАЩО асирийците се опитват да навлязат в Средна Азия (което не е широко известно на по-голямата част от аудиторията), нито защо редица средновековни извори свързват предците ни с древна Месопотамия. Няма да разбере (както и иначе много знаещият - казвам го без никаква ирония, и твърде прозорлив Aspandiat не е разбрал) ЗАЩО в древните и средновековни хронографи някои, обявени тогава за "семитски" народи са всъщност днешни индоевропейски такива, нито пък имало ли е "парти" - абари, не в Партия, а в самите Месопотамия, Сирия и Палестина още в периода 2200 - 1700 г. пр. Хр. Няма да схване какво свързва последните с началото на кремацията като погребален ритуал, както и защо по дяволите хората изобщо са започнали да кремират своите починали. Никога няма да схване какво значение има в цялата тая работа, пък и за световната история, акадската принцеса и дъщеря на Нарамсин, принцеса Тарамагаде. Няма да разбере кой е тоя бог Митра, какъв е тоя бик, който той убива, и защо - мамка му! - го убива. Няма да разбере кой, защо и как витрифицира стотици древни градове и крепости, като се започне от Шотландия на запад, и се свърши чак в Индия. Няма да разбере още страшно много неща, защото той "знае". И, това,което знае, му стига. Колкото - толкоз.

И от мен толкоз.

Поздрави и успехи на всички съфорумци!

 

 

 

[Last roman]

доста стара тема повдигаш.