Латиноговорящи павликяни във Влашко и въобще ???

[enarei]

Правиш ли изобщо някаква разлика между катари и богомили? Аз дадох горе сведения за изселване на павликяни от България във Влашко и Трансилвания през ХVІІ-ХІХ век. Но те са били българи, както личи от документите? Ти имаш ли документи, потвърждаващи, че е имало и павликяни и богомили с (куцо)влашка етническа принадлежност? Или с друга етническа принадлежност? Ако не можеш да посочиш, само си чешем езиците по тази тема.

Поздрави

Между катари и богомили има много сходни неща, поради което им налитат силите на злото.

Обрядът, езикът и т.н. не са същината на ЕРЕСТА.

Вие давате пример за славяноговорящи павликяни. Но павликянството е интернационално.

ЕРЕСТА по времето на тяхното изселване вече е била изкоренена, макар че би могло някой да пази нещо.

Нали затова повдигам темата - за търсенето на артефакти и документи. Все пак слонове има!

България ще стане доста велика, ако се върне към ЕРЕСТА, но...

Привет!

[Aspandiat]

България ще стане доста велика, ако се върне към ЕРЕСТА, но...

Привет!

Мислиш ли, че ще има полза да се връщаме към нещо, изчезнало преди 500 или 600 г.? При това положение направо можем да се върнем към вярата в Тангра и небесните светила

[enarei]

Мислиш ли, че ще има полза да се връщаме към нещо, изчезнало преди 500 или 600 г.? При това положение направо можем да се върнем към вярата в Тангра и небесните светила

ЕРЕСТА се отнаса за Книгата! Отнася се за истината в Книгата, за гностичното в Книгата!

[BGVlach]

Присъдинявам се към Aspandiat.

Може ли повече информация за "латиноговорящите павликяни".

В нет-а както и да търся, стигам все при банатските българи.

[enarei]

Присъдинявам се към Aspandiat.

Може ли повече информация за "латиноговорящите павликяни".

В нет-а както и да търся, стигам все при банатските българи.

Интересно е, че куцовласите са наричани и "армъни", "армяни" и т.н..

Дали част от тези латиноговорящи не са наследници на "арменците", донесли ереста?

Някога област Армения е била доста голяма. Доста по-голяма от Мизия.

Сегашните арменци в България са се преселили сравнително скоро, поради младотурците.

[Last roman]

Интересно е, че куцовласите са наричани и "армъни", "армяни" и т.н..

Аромани, а не амяни или арменци. Едните нямат нищо общо с другите.

http://www.mlahanas.de/Greece/History/Aromanians.html

http://www.greekhelsinki.gr/bhr/english/sp...aromanians.html

http://www.farsarotul.org/nl23_1.htm

[Aspandiat]

Аз мисля, че темата направо си плаче за една успоредна тема в раздел Алтернативна история - "Румъния на три планети"

[BGVlach]

Интересно е, че куцовласите са наричани и "армъни", "армяни" и т.н..

Дали част от тези латиноговорящи не са наследници на "арменците", донесли ереста?

Някога област Армения е била доста голяма. Доста по-голяма от Мизия.

Това сериозно или като майтап да се възприема?

Щото, при добро желание можем да прекараме "армъни", "армяни" и през латиногласните роми-копанари ...

[enarei]

Аромани, а не амяни или арменци. Едните нямат нищо общо с другите.

...

И защо смяташ, че преселените жители от армения трябва непременно да говорят съвременен арменски?

Много често населението на България е наричано "мизи", "мизийци" от визатийските историци.

[enarei]

Аз мисля, че темата направо си плаче за една успоредна тема в раздел Алтернативна история - "Румъния на три планети"

Промени си представата за етносите!

По-скоро Румъния е римска, отколкото Рим - румънски.

[decapitator]

Румъния - римска.

България - тракийска.

Турция - троянска.

[Aspandiat]

И защо смяташ, че преселените жители от армения трябва непременно да говорят съвременен арменски?

Много често населението на България е наричано "мизи", "мизийци" от визатийските историци.

Eстествено, че не са говорили на съвременен арменски. Както и българите преди 1000 г. не са говорили на съвременен арменски. Но не се надявай тогавашните арменци да са говорели на накой романско-дако-гетски диалект

Има хиляди средновековни арменски ръкописи, от които може да се разбере на какъв език са говорели арменците, а той, вЕрвай ми, не е бил романско-дако-гетски диалект

[RIZAR]

Научна конференция Пари, думи, памет (3-4 април 2003 г.)

Любомир Георгиев

Българската историческа памет в съчиненията на трима духовници от ХVIII в.

Приносът на историческото знание за възраждането на българския народ е оценен още през 70-те години на ХIХ в. В своята статия „Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му“ проф. Марин Дринов свързва написването на История славянобългарска с началото на Българското възраждане.1 Въпреки някои частични изменения, тази теза господства повече от 100 години в нашата историческа наука.2

Историографското наследство на българите католици от ХVIII в. също заслужава задълбочен интерес. Една съпоставка между хилендарския монах и неговите събратя по перо - католическите духовници, посветили се на написването на история на България, е показателна за развитието на възрожденския процес и сред българската католическа емиграция. Претворяването на българското минало в историята на отец Блазиус Клайнер и в Бешеновската история изразява интерес към участта на собствения народ, свойствен както за духовната епоха на Просвещението, така и за Романтизма. Същевременно тези трудове свидетелстват за изграждането на българско национално самосъзнание сред изгнаниците в Трансилвания и Банат.

„История славянобългарска“ е издавана многократно и в различни варианти, за нея са натрупани огромен брой изследвания.3

Трудът на францисканския монах Блазиус Клайнер е наречен „Archivium tripartitum inclytae provinciae Bulgariae...“ Както се вижда от заглавието, той се състои от три части. Първата книга отразява българската история до 1453 г. Тя е написана през 1761 г. в манастира в гр. Алвинц - Трансилвания и е публикувана на български език през 1977 г.4 Втората част е посветена на развитието на католицизма в българските предели и дейността на Ордена на миноритите, основан от св. Франциск Асизки. Тази част е завършена през 1764 г., но нейното издаване предстои.5 Публикуването на третата част от Алвинцката история в края на двадесети век6 е принос в изучаването на миналото на българите католици. Третата част представлява хроника на българското францисканство от 1366 до 1775 г., в която година е написана. В този доклад ще се разглежда най-вече първата част на историята на Блазиус Клайнер.

Историята на енорията на най-голямото българско село в Банат - Стар Бешенов - не е издавана. Кратък преглед на нейното съдържание е направен от проф. Карол Телбизов.7 В този преглед се излага хипотезата, че първата част на Бешеновския летопис е завършена през 40-те г. на ХVIII в. и неин автор е Блазиус Милли - първият енорийски свещеник на Стар Бешенов.

Целта на този доклад е да бъдат съпоставени трите истории - на Паисий, Блазиус Клайнер и на енорията в Стари Бешенов. Сравнението е уместно по следните причини: тяхната тема е славното минало на България; авторите им са християнски духовници; времето на създаването им е близко; в различна степен имат програмен характер и възпитателна мисия. Тук обаче трябва да се има предвид и обемът на текстовете - близък е броят на страниците, върху които са отпечатани Славянобългарската и Алвинцката история (съотв. 202 и 162), но Бешеновската е многократно по-малка със своите 22 машинописни страници.

Символното значение на „История славянобългарска“ предопределя сравняването на всяка българска история от ХVIII в. с този ярък образец. Не случайно предговорът на акад. Иван Дуйчев към историята на Блазиус Клайнер започва с припомняне на приноса на „родоначалника на нашето Възраждане“, светогорския инок Паисий.8 Като се движи от познатото към непознатото, Дуйчев използва текста на Паисий, за да подпомогне българския читател да вникне в новата за него история на францисканския монах.

Двадесет и две години по-късно, на първата страница от своето въведение към третата част от „архива“ на Клайнер, Ищван Мадяр отново е сметнал за необходимо да се опре на делото на атонския монах.9

Когато представя енорийската история на Стар Бешенов, Телбизов вече използва за съпоставка не Паисиевата история от 1762 г., а Алвинцката - от 1761 г. По място на създаване, предназначение и светоглед историите на двамата католически духовници са много по-близки помежду си, отколкото до История славянобългарска. Същевременно, когато Телбизов описва Бешеновската хроника, първата част от труда на Блазиус Клайнер вече е влязла в научно обръщение и е публикувана на български език.

През есента на 2002 г. г-жа Искра Шипкова дари на Български исторически архив при Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ личния архивен фонд на полк. Михаил Шипков, основател и дългогодишен председател на Дружеството на банатските българи в България. Фондът получи №881 и е в процес на обработка. Сред документите на фонда са машинописен превод от Телбизов на Алвинцката история от 1761 г., който до известна степен се различава от публикувания.10 Преводачът е приложил своето научно изследване „Една неизвестна история на България от 1761 г.“, издадено през 1968 г.11 Там Телбизов предлага съчинението на францисканския монах да бъде назовавано Алвинцката история на България. Интерес за нашата тема представлява заключителният параграф „Обществено-политическо значение на историята от 1761 г.“, където тя е съпоставена както с Паисиевата, така и с Бешеновската история. Трудно е да бъдат оспорени изводите, че трудът на Паисий търси повече пропаганден ефект, а на Клайнер - историческата истина.

Близостта между историите на Петър Богдан Бакшев12, Клайнер и енорията Бешенов дават основание да се търси традиция в историописа на българите католици от ХVII и ХVIII в. Както тези текстове обаче, така и „История славянобългарска“ до известна степен се основават на едни и същи изследвания. Петър Богдан, Паисий и Клайнер ползват богатите със своите сведения църковни анали на прочутия италиански историк, кардинал Цезар Бароний (1538-1607).13 Сред историографските трудове Бакшев най-често цитира „Царството на славяните“ от Мавро Орбини.14 Добре известно е, че Паисий също се позовава на Орбини, когото назовава „Маврубир“. Вероятно при създаването и на Алвинцката, и на Бешеновската история е използвана история, донесена от България след преселението в края на ХVII в. - може би историята на Бакшев?15 Тази интертекстуална връзка е хипотетична и има нужда от допълнително проучване.

Нека се вгледаме в представянето на някои важни моменти от историята на нашия народ в конкретните трудове.16

Какъв е произходът на българите? Според Паисий това са славяни, които се нарекли българи заради заселването си край „голямата река Болга“ (П, 54).

За Клайнер българите са народ, произхождащ от скитските земи на север от Черно море и водещ името си от „преславната река Волга“ (К, 27).

Бешеновската история разказва, че българите идват от Велика България между Волга и Урал и са от „тюркски произход, както указват титлата хакан и личните имена...(Т, 27). Докато трите съпоставяни текста единодушно обясняват етимологията на етнонима „българин“ с река Волга, то изложените в тях хипотези за произхода на нашия народ напълно се различават. Клайнер се въздържа да отговори на този въпрос, докато хилендарецът застъпва славянската, а бешеновският историограф - тюркската теория.

Кои са първите български владетели? Хилендарецът започва със седемте крале Вукич, Драгич, Борис, Батоя Силни, свети Тривелия, Требал и Мойсей (П, 148).

Хронологичният ред на князете и царете на българите от тяхното навлизане в Европа според Клайнер е следният: Реан, Кубрат, Требел, Телесен, Сабин, Телериг, Кардам... (К, 147-148).

В началото на българските „хакани“ Бешеновският летопис поставя Дронго, Вулгер, Куврат, Батбай, Контраг, Аспарух (Б, 27). Видно е, че по-голямата част от първостроителите на България се различават в трите текста. Както Вукич, така и Реан и Дронго определено не се покриват със съвременната представа за първия български владетел. Най-далеч от утвърдените днес възгледи стои атонският монах; единствен бешеновският летописец споменава хан Аспарух.

Нека се насочим към прелюбопитните взаимоотношения между хан Телериг (768-777) и ромейската империя. Отец Паисий лаконично описва стремежа на хана да избяга в Цариград и как той осъществил този стремеж, въпреки че бил пазен от българските боляри (П, 73). Блазиус Клайнер разказва как хан Телериг известил василевса Константин V Копроним (740-775), че е решил да емигрира в Константинопол и иска да знае кои измежду българските първенци са приятели на императора, за да го улеснят в бягството. След като научил кои знатни българи работят в полза на Византия, ханът наредил веднага те да бъдат умъртвени. „Като се видял измамен и че са избити тези, които му помагали, императорът се разярил дотолкова, че от яд си оскубал брадата и косите. И така... той предприел поход с многочислена войска, за да си отмъсти на хитрия Телериг. Обаче едва стигнал Аркадиопол [дн. Люлебургас], появил му се антракс в бедрото, той започнал да гори от необикновен огън, да се мъчи от силна треска и да чувства пламък по цялото тяло, така че от силни болки викал, че още жив гори в адските пламъци“ (К, 52). Францисканецът подчертава блестящата победа за България на полето на дипломацията и контраразузнаването - нещо много по-рядко от нейните триумфи по бойните полета.

В своя кратък текст Бешеновската история също намира място да спомене хитроумния Телериг под името Цериг (Т, 28).

Строгият образ на Крум Страшни (802-814) е предмет на почит в „История славянобългарска“. „Крун, отбран, великодушен и благополучен във война... бил езичник, но смирил много гърците и разширил властта на българската земя“. За хилендарския монах, взел участие в много сблъсъци с гърците, „Никифоровата кратуна“ не хвърля сянка върху величието на хана; обстоятелството, че хан Крум избива епископ, свещеници, монаси и дори миряни, които не се отказали от Христа, не променя общата положителна картина (П, 74-77). Тук може да се приведе пример за свръхкритичното отношение, с което позитивистите се отнасят към фактите в „История славянобългарска“. Боян Пенев оценява като твърде наивна измислица сведението за пленените от хан Крум гръцки топове,17 но как по друг начин отец Паисий да обясни на своите съвременници за завладените в Месемврия сифони за изстрелване на гръцки огън? Антиисторично е да се налагат на авторите от миналото критериите на съвременността, както отбелязва Робинсон. Съветският изследовател отхвърля мнението на Б. Пенев и М. Ягич, че трудът на Паисий не бил научен и твърди, че Паисий трябва да се разглежда на фона на славянския историопис от ХVI-ХVIII в. - каквато е и нашата задача тук.

Подобна е характеристиката на Клайнер за хан Крум „прочут с мъдрата си прозорливост и най-войнствен между всичките български царе... избил много християни в омразата си към вярата“ (К, 148). Доста по-различно е обрисуван ханът в Бешеновския летопис. За мъдростта и войнствената смелост на владетеля няма спор, тук той обаче е представен не като гонител, а като закрилник на Христовата вяра: „Поради многото покорени съседни страни, в България надошли голям брой епископи и презвитери, на които Крум, не желаейки да смущава делото им, разрешил в мир да проповядват и покръстват, така че при неговото царуване много хиляди българи се обърнали в християнската религия“ (Т, 28). Параграфът, посветен на Крум, дори е наречен „Начало на християнската религия в България“.

Ето че стигнахме до покръстването на българския народ. Това събитие се възприема като основен жалон в нашата история не само от съвременната наука, но още повече от книжовниците от ХVIII в. Паисий го датира през 867 г. Като се отнася критично към противоречията в достъпната му историография за името на владетеля - кръстител, той го отъждествява едновременно под трите имена Муртагон, Михаил и Болгарис (П, 78-82). Критицизмът на хилендареца е публицистичен - той сравнява и подбира изворите с оглед на това доколко съответстват на неговите тези.

Клайнер обаче ги съпоставя най-вече по отношение на истината и затова неговият критицизъм е научен.18 Клайнер пише, че княз Богор, наречен от кръщението си насетне Михаил, „привел целия народ към една вяра“, след като през 851 г. смазал бунта на първенците езичници (К, 62-63).

Бешеновският летопис твърди, че всички българи приели кръщението при цар Богор-Михаил в 864 г. (Т, 29) - това е датата, утвърдена днес.19 Тук трябва да се отбележи разбирането и толерантността, с които банатският католически свещеник се отнася към подчинената на държавни, а не на религиозни подбуди двойствена политика на княз Борис I (852-889) между Източната църква и Папството.

Прави впечатление обстоятелството, че и на трите места не е пропусната случката с живописеца Методий, чието изображение на Страшния съд било превърнало езичника владетел в агне и го накарало да превие врат пред християнството. Паисий обаче смесва този живописец със славянския първоучител, брат на св. Кирил - така апостолската роля на художника изглежда много по-обоснована (П, 167).

Особено важен за българите католици е въпросът за същността на павликянството, понеже докато българите в Трансилвания са потомци преди всичко на католиците от Чипровския край, то банатските българи произхождат най-вече от покатоличените павликяни. Клайнер, който живее в трансилванския град Алвинц, споменава, че „в България имало ...еретици, които се наричали павликяни и поставяли Христа след св. Павла, а при кръщението не употребявали вода, а огън. От това е явно, че павликяните не са нищо друго освен български народ и поддържат и до днес това име на сектата, към която някога са принадлежали. Именно тези еретици били покръстени от францисканите в България и така били напълно унищожени тези ереси“ (К, 135).

Представянето на павликяните като еретици и секта би било напълно неуместно сред банатските българи, някои от които и до днес се самоопределят като павликяни. Ето какво съдържа абзацът от Бешеновската летопис, озаглавен „Защо българите се наричат павликяни“: „...За разлика прочее от другите, следващите латинския обред верни били наречени на името на епископ Павел павликяни, което име запазили даже след Фотиевата схизма... До ден днешен, в турските владения българите римокатолици се наричат от всички павликяни, дори и те самите се наричат не българи, а павликяни...“ (Т, 30).

Отец Паисий естествено не се спира на проблема за приелите името на апостол Павел. Парадоксално е, че сред павликяните в България православният монах от Хилендар се радва на известност, за разлика от неговите съвременници католици, авторите на Алвинцката и Бешеновската история. В Народна библиотека - София се съхраняват: два ръкописа, озаглавени Царописмо - единият от пловдивчанина Лаврентий Карастоянов, а другият - от анонимен автор; Павликянска българска история от 1849 г., дело на капуцинския монах дон Едуардо; Павликянска българска история от 1856 г., препис на дон Петър Балсамаджийски - всички те са павликянски преправки на текста на „История славянобългарска“.20 Съчетаването на гениалния труд на Паисий и традиционните за католическия историопис прецизност и критичност е дало отличен резултат в павликянската преработка на История славянобългарска, написана вероятно от францисканеца Андреа Канова. Никоя друга преработка на Паисиевата история, включително и „Царственика“ на Христаки Павлович, не съдържа тъй много и толкова разнообразни поправки и добавки - както в хронологията, така и в оценките.21

Повратен момент в българската съдба е османското завоевание; огромната част от нашия народ през ХVIII в. се намира под сянката на падишаха. „Когато чедата Агарини и Исмаилови насилили и Бог ги пуснал да победят много кралства и царства, тогава дошъл краят на българското царство“ съобщава отец Паисий. Това, че рухването на славната ни държава се представя като Божия воля, не променя крайно отрицателното отношение към оръдието на провидението - потомците на робинята Агар. По-нататък следва описанието на насилственото потурчване на младежи за еничари (П, 146) и направо се заявява, че турците поробили България (П, 177). Ето как българинът, рая на султана, е възприемал историята и съвремието си в средата на ХVIII столетие.

Може би поданиците на Виена имат по-обективно и толерантно отношение към османците? За Клайнер рухването на средновековна България станало, понеже българите, „допускайки да бъдат подведени от гърците, заедно с тях се отцепили от истинската майка - църква и ставайки им почти равни в престъплението, били наказани с почти еднакво наказание и сведени под турско робство“ (К, 146). Причината за разгрома на държавата ни отново не е в отоманската мощ - може би султанската държава се възприема като недостойна за такова съдбовно въздействие - но владичеството на османлиите над българите и тук не се представя по друг начин, освен като „робство“ и „иго“. Впрочем, Паисий също обвинява „лукавите гърци“, че пропускали турците през земите си срещу българите.

С още по-тъмни краски е изобразена картината в Бешеновския летопис „Тези върли врагове на християнството... кръвожадни врагове... варварски владетели... развратните турци... От него време и до ден днешен България стене под турската власт и робство“ (Т, 31). Извън пределите на държавата на Османовци, летописецът от Бешенов може открито да изрази омразата си към турците, без да му се налага да прибягва до реалии от Библията, за да завоалира своето отношение, както постъпва Паисий. Не случайно опитите на част от днешната интелигенция да промени наложените в българския светоглед представи за насилствена ислямизация и потурчване, за турско робство срещат силна съпротива.

Този кратък преглед на трите истории е достатъчен да покаже, че историята на Клайнер е най-изчерпателна, но краткият Бешеновски летопис в някои отношения я превъзхожда - напр. с тезата за тюркския произход на българите, споменаването на титлата „хакан“ и името Аспарух, уточняване на годината на Покръстването. В този смисъл от гледна точка на еволюционизма категоричното мнение на Телбизов, че историята на енорията на Стари Бешенов е съставена преди 1761 г. и то през 40-те години на ХVIII столетие, може да бъде поставено под съмнение.22 Затова пък в някои отношения неточностите в енорийската история изпъкват дори в сравнение с Паисиевата творба, както е с представянето на хан Крум като защитник на християнството или използването на легендарни сведения, които да „разкрасят“ образа на павликянската ерес. Тези грешки едва ли се дължат на незнание - по-скоро там научното дирене отстъпва пред целите на пропагандирането на българщината. Така или инак, Бешеновската история изглежда достатъчно интересна и обозрима като обем, въпросите около нейното авторство и датировка - неокончателно решени - че си струва тя да бъде критично издадена в цялост. От гледна точка на днешния български читател „История славянобългарска“ продължава да звучи най-силно и да бъде най-многопластова. Отец Блазиус Клайнер, който скрупульозно се придържа към византийските хроники, не успява да се отърси от ромейската гледна точка; отец Паисий обаче е напълно свободен от нея. Геният, който се съдържа в „История славянобългарска“, я прави по-преписвана от прецизните трудове на споменатите францискански духовници дори сред самите българи католици, този гений я превръща в общонационален символ, съхранил силата си и в наши дни.

________________________________________

1 Дринов, М. Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му - Периодическо списание, №4, 1871, 3-26.

2 Генчев, Н. Българско възраждане. С., 1988, с. 5.

3 Тук са ползвани:

Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. Ред. П. Динеков. С, 1972.

Пенев, Б. Паиси Хилендарски. С., 1918.

Райков, Б. Паисиевият ръкопис на История славянобългарска от 1762. С., 1989.

Робинсон, А. Н. История славянского возрождения и Паисий Хилендарский. Москва, 1963.

4 Клайнер, Бл. История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г. Ред. Ив. Дуйчев и К. Телбизов. С., 1977.

5 Машинописен текст на втора част от Archivium tripartitum се съхранява в Научния архив на Института за история при Българската академия на науките (ИИ БАН) в кол. 1, оп. 61.

6 Клайнер, Бл. Хроника на българското францисканство (ХIV - ХVIII в.), съставена през 1775 г. в гр. Алвинц от Блазиус Клайнер (Archivium tripartitum - III). Съст. И. Мадяр, прев. Д. Марковска. С. 1999.

7 Телбизов, К. Още една история на България от средата на XVIII век. - Векове, 1978, №6, 24-35.

Фотокопие от оригинала на хрониката се съхранява в Български исторически архив при Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София - НБКМ -БИА, кол. 68, а.е. 9, л. 9-74. Снимките с размер 7/12 см. се четат трудно, тъй като са намалявани повече от 3 пъти (предполагам, че размерът на оригиналните листове е бил около 24/36 см.) В статията е отбелязано (с. 25), че препис на целия летопис с превод и пояснителни бележки е предоставен за отпечатване в ИИ - БАН през 1962 г., но опитите ми да ги открия не дадоха резултат.

8 Клайнер, Бл. История..., с. 5.

9 Клайнер, Бл. Хроника..., с. IХ.

10 В публикувания текст е променен преводът на някои думи - напр. екс-избирател става бивш дефинитор, епилог - край. По-съществени са корекциите при личните имена - хан Зок е предаден като Цок; хронистите Иовий Луций, Йордан Кромер - Иовий, Луций, Йорданес, Кромер; р. Данаприс, Днастрис - Днепър, Днестър; отпада определителният член при личните имена от мъжки род на съгласна буква - напр. победата на Крума над Никифора - победата на Крум над Никифор. В изданието се появява и обширен справочен апарат.

11 Телбизов, К. Една неизвестна история на България от 1761 г. - Исторически преглед, 1968, №3, 71-80.

12 Димитров, Б. Петър Богдан Бакшев - български политик и историк от ХVII в. С., 1985.

13 Вж. Клайнер, Б. История..., с. 18.

14 Димитров, Б. Цит. съч., с. 86.

15 Телбизов, К. Още една история на България... с. 27. Телбизов и Дуйчев (Клайнер, Бл. История.., с. 10) отричат Алвинцкият и Бешеновският летописец да са познавали историята на Бакшев; Шипков в свой машинописен текст за съдбата на жителите на Копиловци след Чипровското въстание (1688) застъпва противоположно мнение.

16 При сравняването за по-голяма прегледност ще се цитира в текста, като П се разбира Паисий, Цит. съч; К - Клайнер, Б. История...; Т - Телбизов, К. Още една история...

17 Пенев, Б. Цит. съч., с. 49.

18 Робинсон, А. Цит. съч.

19 История на България, Т. 2, С., 1981.

20 Паисий Хилендарски и неговата „История славянобългарска“. Каталог на изложба. Съст. Ел. Мусакова, Ел. Узунова, Р. Кирилова. С., 1988, 50-55, 64-65.

21 Стоянов, М. Българска павликянска история. - Известия на Държавна библиотека „В. Коларов“, 1957-1958, с. 297.

22 Представата за развитието в науката към все по-високо знание не бива да се абсолютизира, но в конкретни случаи, в съчетание с други аргументи, може да се има предвид.

[Иванко Тертер]

Румъния - римска.

България - тракийска.

Турция - троянска.

Македония - македонска

[enarei]

Eстествено, че не са говорили на съвременен арменски. Както и българите преди 1000 г. не са говорили на съвременен арменски. Но не се надявай тогавашните арменци да са говорели на накой романско-дако-гетски диалект

Има хиляди средновековни арменски ръкописи, от които може да се разбере на какъв език са говорели арменците, а той, вЕрвай ми, не е бил романско-дако-гетски диалект

Абе човек, логично е павликяните да са дошли от Армения с книги на латински или арамейски(наричан и "сирийски", познаван добре от К.К.Философ).

Армения е била твърде голяма провинция(чак до Палестина) и е имало много латиноговорящи в нея.

[Last roman]

Армения е била твърде голяма провинция(чак до Палестина) и е имало много латиноговорящи в нея

Бая се поизхвърли, но на фона на другите дивотии, които пишеш по другите форуми - простено да ти е.

[_magotin_]

Армения е била твърде голяма провинция(чак до Палестина) и е имало много латиноговорящи в нея

Бая се поизхвърли, но на фона на другите дивотии, които пишеш по другите форуми - простено да ти е.

Той ако знае Персармения какво чудо е била...

[enarei]

Армения е била твърде голяма провинция(чак до Палестина) и е имало много латиноговорящи в нея

Бая се поизхвърли, но на фона на другите дивотии, които пишеш по другите форуми - простено да ти е.

"Тогава Велика Армения (не само като историческо название) се простира от Каспийско море до планината Тавър в Мала Азия и до Палестина."

Сериозните преводи на Книгите наистина са били на 3 езика. Тези преводи са правени за отбрани кръгове.

ЕРЕСТА е в тълкуването на щекотливите тайни на външни люде.

При славянския превод на Книгата, както и при другите, е трябвало да се гарантира, че тайните ще бъдат запазени.

[Last roman]

"Тогава Велика Армения (не само като историческо название) се простира от Каспийско море до планината Тавър в Мала Азия и до Палестина."

Прави разлика между провинция Армения и Велика Армения по времето на Тигран, която вярно стъпва в Сирия, но за доста кратко време.

[Aspandiat]

"Тогава Велика Армения (не само като историческо название) се простира от Каспийско море до планината Тавър в Мала Азия и до Палестина."

Да, за цели 15 или 20 години се простира Ама после се появяват едни римски калпазани на име Лукул и Помпей и й виждат сметката с няколко легиона

[enarei]

Да, за цели 15 или 20 години се простира Ама после се появяват едни римски калпазани на име Лукул и Помпей и й виждат сметката с няколко легиона

Влезли са големи в Империята. Пък може и латински да са понаучили.

Без Книгата ересите губят основи. Кой от трите превода са използвали "арменците" тук?

[Frujin Assen]

Енарей, не хващам почти нищо от това което говориш...

[Last roman]

Енарей, не хващам почти нищо от това което говориш...

чакай да видиш шоу като започне да говори за потомците на Адам.

[Last roman]

Да, за цели 15 или 20 години се простира Ама после се появяват едни римски калпазани на име Лукул и Помпей и й виждат сметката с няколко легиона

с три легиона, ако бъдем точни.

[Aspandiat]

с три легиона, ако бъдем точни.

По онова време 3 легиона 15 000 души ли са или 18 000?