Какви ученици бяхте?

[ISTORIK]

До 8 клас учех в кварталното училище (ОУ "Гео Милев") и боледувах много. Така и не успях да схвана началата на математиката и физиката. Това важи и до днес. Мразех часовете по физкултура, защото все ни караха да играем игри с топка, да танцуваме хора и ръченици, абе - скука. Бях отличник по история, неорганична химия, английски, руски, география, биология, български език. В много от часовете четях дебели книги, посветени на историята - легенди, религии, военна история, такива неща. Имах лоши съученици, но си налягах парцалите, заради чудесните учители. Докато бях в това училище, ходех във Френската гимназия като частен ученик. Днес това се нарича "на индивидуална подготовка".

Радвам се, че в това училище (кварталното) започнах педагогическата си практика и някои от учителите, които са ми преподавали, станаха мои колеги (всъщност е обратното - аз станах техен колега!).

В гимназията се родих!

Майка ми (тя е биохимик) искаше да ме запише в далечно училище в една от циганските махали - в паралелка с изучаване на генното инженерство. Записа ме, оказа се, че аз съм първи в списъка. После аз си изтеглих документите и си ги дадох в (тогава) най-елитното училище в града - СОУ "Лиляна Димитрова" (днес СОУ "Патриарх Евтимий"). Записах се в паралелка с усилено изучаване на френски език. Още в 9 клас учителката по френски език ни свърза с френско училище, където се изучава руски. Всеки ученик имаше по един кореспондент - френски ученик. Аз си пишех с две момичета. През пролетната ваканция ходихме за 2 седмици във Франция. Аз бях отседнал у едното от момичетата. Нейният дядо е историк и ме водеше по замъци, музеи, археологически разкопки...

Тогава за първи път (1989 г.) видях какво е кабелна телевизия с 300 канала и какво е на всеки 15 минути да ти прекъсват филма със спам (реклами). До дома на кореспондентката ми имаше видеотека. Една стена с рафтове бе посветена на филми за манастира "Шао Лин", втора стена - на филми за нинджите, а трета - Нинджите срещу Шао Лин! Най-много ме впечатли един филм, в който на единия герой му бяха отрязали ръцете и се биеше с крака, а на другия му бяха изгорили краката с киселина и се биеше с ръце. После единият се качи върху гърба на другия и така победиха своя враг.

После, като се върнах в България продължих да си пиша с момичето, но след време връзката ни прекъсна, а продължих да си пиша с дядото и да обменяме информация - аз съм го разпитвал за някои замъци, за 100-годишната война, за личности от френската история, за ордена на тамплиерите... Той пък ме питаше за маршрутите на кръстоносните походи, за Четвъртия КП, за кръстоносните държави, за Латинската империя и за пленяването на Балдуин. Такива работи...

Преди около година-две празнувахме 200 години от създаването на основното училище. Видях учителката си по история! Познахме се веднага, въпреки годините, които са изминали откакто не ми преподава (от 1987 г.). Пожелахме си да се съберем пак след още 100 или 200 години.

Вече като гимназист, започнах да се занимавам с карате, със шахмат, бях почти пълен отличник... Е, естествено, математиката, физиката и органичната химия бяха предмети, по които минавах на магия. В тези часове четях историческа литература. Преподавателят по география много се дразнеше, че четях в часовете му, но аз внимателно го слушах, пишех си плановете и винаги си знаех материала. Когато разбра това, вече не ми правеше забележки.

В час по история също четях историческа литература. В 11 клас (последният) бях се профилирал с история и география и френски език. Така два дни учех история, два география и два - фенски език. Имаше и някакви други предмети май, ама не са били толкова важни, та не съм ги запомнил. Може би - физкултура.

В час по физкултура с физкултурника тренирахме заедно фитнес и карате. Единият физкултурник наблягаше на упражненията с тежестта на собственото тяло, а другият - на упражненията с гири и щанги. Тренирахме карате на фона на музиката на Rainbow, Manowar и някои други групи.

Тръгнах на уроци по история. Сам си пишех темите, а учителката ми - видна общественичка и бивш музеен уредник - ги проверяваше. Учителката ми в училище също ги проверяваше. Веднъж я втрещих - бях писал в темата за древните българи и славяни за процентното съдържание на костния материал на различните домашни животни, открит при археологически разкопки... Толкова подробно пишех... После се оказа, че не е необходимо да изпадам в такива детайли.

Дипломата ми беше 5,75. Прекрасно - като за момче. Учителите ми казваха, че аз съм ходещ речник и ходеща енциклопедия. Виждаха ме още тогава като бъдещ свой колега. Познали са!

Годините в гимназията бяха едни от най-хубавите ми години. И, защото бях млад, и, защото ми беше приятно там, и заради приключенията при пътуването до Франция и посещенията на замъци и музеи там, и заради приятелствата със съученици и учители.

И, о, изненада! Откакто започнах тренировки по бойни изкуства, спрях да боледувам.

Все още не съм преподавал в това училище. Много ми е мъчно от този факт.

[emilia_n]

И това ще стане.

[ISTORIK]

Еми, а ти няма ли да споделиш някоя и друга мрачна тайна от ученическите си години?

А останалите? Вие какво чакате, не сте ли били ученици?

[emilia_n]

Аз също имах проблеми с математиката и особено с геометрията. Но с физиката нещата стояха друго яче. Моя учител по физика беше много добър педагог. Така обясняваше материала, че по-голямата част от учениците го разбираха. Все пак физиката е точна и трудна наука.

Беше много строг, но и много справедлив. Не се влияеше от социалното положение на родителите. Може да си дете на колега или дори на кмета, но не си ли знаеш урока пишеше слаб 2. Можеше да си син или дъщеря на последния бедняк, но знаеш ли си урока отличен. За съжаление, това отношение към учениците е вече минало.

Спомням си в 10 кл. клас бях изкарала 3, а една седмица по - късно пак ме изпитаха и тогава ме хвана неподготвена. Естествено ми писа двойка. Бях пренебрегнала физиката за сметка на класното по геометрия. Но накрая резултата беше един и същ - слаб и по двата предмета.

Нашия учител имаше навика да изпитва писмено учениците, които имаха двойки при него. Така и на мене ми се наложи да си поправям слабата оценка писмено. Спомням си, че ми се падна устройството на карборатора.

Като се подготвях помолих баща ми, който е техник и автомонтьор по професия да ми го обясни и успя.

Когато седнах на първия чин пред учителя ( тези на които им предстоеше поправка сядаха там ) и започнах да чертая устройството на карборатора. Благодарение на това изкарах петица.

Малко след това събитие пак в час по физика се бяхме наредили четирима адаши ( две Емилии и дмама Емиловци . Един от тях ме запита нещо и аз му отговорих, тогава моя учител ме изпъди от час. Аз се притесних да не е злопаметен и да се заяде с мен, но се оказа, че напразно съм се притеснявала.

Нея година нашия учител навърши годините за пенсия и от инспектората бързаха да го пенсионират. Ние искахме да завърши годината, затова се вдигнахме на стачка пред училищната стая. Искахме си нашия учител, но от испектората друго решиха.

Пенсионира се след първия срок и на негово място дойде една млада учителка. Ефектирани от случилото се ние започнахме да я ядосваме и да и правим на инат. Просто не я приехме.

Минаха 17 години от тези събития и днес помня името и визията на моя учител. Той се казваше Иван Бояджиев. Но честно казано не помня имената на неговата заместичка. Не помня и как изглеждаше.

Това една история от моя ученически живот.

[Lion Queen]

О, училището...

Мразя го.

До ден днешен сънувам кошмари, че трябва да ходя на училище независимо, че съм отдавна с висше образование, преподавам и уж съм далече от този кошмар... Но той се завръща. Понякога сънувам, че отново и отново трябва да си извинявам отсъствията от това СКАПАНО училище, защото не можех да понасям пребиваването в повечето от часовете... Че отново и отново трябва да си поправям двойките по математика, която аз отказвах да уча без никакъв предлог или оправдание.

Аз нямам много сантиментални спомени от училището.

Имам хубави спомени от съучениците ми в гимназията и от учителката ми в началното училище - първи до трети клас. След като се разделихме с нея като целия клас орева орталъка все едно го отделят от родната му майка училището се превърна в бреме, кошмар, отвратително ежедневно задължение.

Някъде до осми клас търпях. Училището ми беше 138 ЕСПУ тогава Юрий Гагарин (сега Васил Златарски). Спомням си как идваха космонавти от Русия, Георги Иванов често идваше и всички садяха борчета в градинката на училището. Беше прекрасно време, учителката - другарката Ранчева (така я помня, не й знаех първото име) и до ден днешен е нещо като втора майка за мен. Тя ме научи на четмо и писмо, на основите на смятането, на първите умения по география - да разчитам карта и т.н. с такова умение, че сякаш голяма част от по-нататъшното ми образование не можеше да ми даде нищо ново.

В четвърти клас си спомням може би най-ужасното си преживяване в училище, което определено ме сломи.

Учителката по литература ни даде за задача да напишем стихотворение у дома. Аз написах. Много си го харесвах. Когато го прочетох тя ме нарече плагиат, въпреки че каза че не помни и не се сеща, но е почти убедена, че моето стихотворение го имало в детска книжка някъде... Писа ми и еденица, независимо, че не беше сигурна в правотата си, а и стихотворението беше толкова лично мое творение колкото и всичките МОИ творби, теми и писания до ден днешен. Тази дума "плагиат" виснеше в съзнанието ми над мен като черен облак на несправедливостта до осми клас. Целия четвърти клас отказвах да си отварям вече устата в час по литература и български език и само на контролните се справях. Бях толкова обидена, че не исках да говоря. Учителката обясни на майка ми, че явно не съм можела да бъда изпитвана устно, защото не мога да говоря. Аз не се оплаках, защото бях решила, че майка ми ще направи лош скандал...

След това ме преместиха в едно квартално училище където си пребивавах в небитието три години. Имах само шестици защото нивото бе отчаяно ниско и общо взето изобщо не ми се налагаше да уча.

Явно забелязали това родителите ми още в осми клас ме върнаха в "Юрий Гагарин", където се сблъсках с фактът, че тези три години в кварталното училище аз не съм обучавана по математика. Съучениците ми бяха светлинни години пред мен, явно учителката в това тъпо 150-то училище си бе спестила целия материал и единственото нещо което можех бе да решавам уравнения с две неизвестни...и да прилагам Питаговоравата теорема (като второто ме бе научил брат ми, не ни бе преподавано в час)

Но онова, с което се сблъсках също бе старата учителка по български и литература.. Тя естествено не ми се извини никога за това, че ме набеди за плагиат. Но така ми се зарадва, че всъщност й простих нанесената обида и реших да й докажа "кой съм аз"... В девети клас вече тази учителка ми позволяваше да предавам уроците - т.е. да разказвам за поредното произведение на своите съученици. Уважението, което ми отдаде обезмисли нанесената обида и до ден днешен я уважам много. Вероятно това бе начина да се извини. А може би чрез онази грешка ме стимулира да чета, чета, чета, чета, чета и да пиша, да пиша, да пиша и творя, докато докажа на целия свят, че не съм плагиат и НЯМА произведения като моите, защото аз съм ги изчела и съм проверила, научила съм се как да бъда уникална.

През останалото време естествено обожавах часовете по биология и физика. Химията за мен бе безсмислена наука тъй като (аз като дъщеря на физик и сестра на биолог) бях съвсем наясно, че химичните процеси могат да се сведат до физични... Учителките ми по биология и физика бяха брилянтни и всъщност ходех на училище заради техните часове и после си тръгвах. Или изобщо не ходех и посещавах само часовете с контролни но си четях по биология и физика отде ли не, за да не се изложа ако евентуално ме гепнат и ме изпитат. Бях хроничен бегач, фалшификатор на бележки и в 10 ти клас майка ми и класната ми въведоха режим - майка се обаждаше всеки петък на класната и тя й диктуваше отсъствията ми... В къщи майка ми се тревожеше, че няма да завърша защото винаги имах пределен брой отсъствия. Оценките ми се движеха в зоната на златната среда - 4,50-5. Учителката по математика ме обожаваше и независимо това, че почти не ходех в час и стоях пред задачите като пълен темерут твърдеше непрекъснато че съм УМНА, ДОБРА и какво ли още не - нямам идея защо., аз решавах всички геометрични задачи с набора от формули, които си ми харесваха и понякога и предвах по 11 ЛИСТА ГОЛЯМ ФОРМАТ РЕШЕНИЕ. Всъщност, когато й предадох това решение тя ме извика и ми каза, че не е виждала никога досега човек да избере НАЙ-ДЪЛГИЯ ПЪТ на решение на една задача...оказа се верен. Може би това я стимулираше да ми пише тройки за срока. От друга страна учителката ми по физика пък ми пишеше петици за наказание, че имам двойки по математика или за наказание , че съм бягала или за наказание, че наистина съм ТЕМЕРУТ, на който очевидно много малко му пука. И верно така си беше. Не ми пукаше и до ден днешен мисля, че това се дължи на онази обида... Някак си тя ми прекърши амбицията. Да вложиш детското си сърце в едно стихотворение и да ти сложат етикет, който не разбираш - плагиат пред целия клас и после да накарат целия клас да си запише в тетрадката какво означава плагиат... Някак си ме накара да не си давам зор, да си чета ама за мен си. Да си пиша, да си чета и да уча онова, което ме интересува.

Аз се родих, когато отидох в университета. Още когато стъпих в СУ да си подавам документите - в Ректората естествено по гърба ми полазиха тръпки и аз казах на баща си - "Татко, ето тук си мечтая да работя, да остана! Това е най-хубавото място, което съм виждала!" - и до ден днешен за мен е така. Свободата на университета, неговата основна роля да те научи правилно да търсиш знание и да СЪЗДАВАШ знание е именно онова, което в училище не успях да намеря. Университетът за мен се оказа универсално спасение... почти се почувствах сякаш съм се завърнала в първи клас и цялата Алма матер ме прегръща за да започна отначало с любовта към знанието и амбициите си...

Сънувам още училищни кошмари. Събуждам се и със сълзи на очи осъзнавам, че съм под крилото на своето образование в Университета в прегръдките на Алма матер и дори се разплаквам често от облекчение.

Мразя училището. Ходенето на училище, ставането рано, стоенето 7-8 часа на едно място...Редуването на предмети, изпитвания и прочие. Не бих се върнала там пари да ми дават - така казвах. Когато започнах за една година да работя като учител за мен кошмарът бе двоен, защото застанах от другата страна а гледах с очите на ученик...и то на хроничен бегач, ситуацията. Успях да притъпя своя вътрешен глас и в поверения ми клас бягствата на хроничните бегачи бяха потушени с МНОГО твърда ръка...

Преживях нещо като катарзис и напуснах щом изкарах срока.

Осъзнах, че наистина мразя училищната институция и никога няма да я заобичам.

Университетът ме теглеше като магнит, имам чувството че почти с магична сила. Все още ме тегли. И ми се иска наистина да прекарам ако успея целия си професионален живот там...Дори ми се иска оттам, от царството на Алма Матер, да променя училището така, че никой друг да не сънува кошмари от него

Редактирано 15, 2009 от Lion Queen