Интервю с проф. Андрей Пантев

[ISTORIK]

Визитка:

Андрей Пантев е роден на 26 март 1939 г. в с. Раковица, Видинско. Завършва история в СУ, доктор на историческите науки. Работил е в Института по история при БАН, от 1975 г. - в СУ, където е професор. Специализира в Англия и САЩ, където е и преподавал. Чел е лекции във ВТУ, ЮЗУ, ПлУ, Националната художествена академия, УНСС...

Специалист е по нова история на България и по история на международните отношения ХIХ-ХХ в. Проф. Пантев е автор на 300 публикации и около 40 книги. Фулбрайтов стипендиант. Депутат в 39-ото и 40-ото НС от гражданската квота на Коалиция за България.

- Проф. Пантев, навършват се 131 години от Освобождението. Живеем и 20 години в демокрация. Можем ли да направим паралел между двете събития?

- Можем дотолкова, доколкото и двете са водоразделни и изначални. А в същото време, колкото и привлекателна да беше промяната преди 20 години, тя все пак имаше политически характер. Докато Освобождението на България има мащабен, национален, решителен облик на преломно събитие, което възстановява българската държавност на европейската карта. В това отношение можем да кажем, че Освобождението е по-значимо, независимо от всичките позитиви, които станаха на 10 ноември.

- А можем ли да сравним строителите на следосвобожденска България с тези на България след 1989 г.?

- Паралелът е много слаб, почти невъзможен дотолкова, доколкото 1989 г. не можа да излъчи силно личностно присъствие, силен принципен модел на поведение. Докато нашите учредители, първите строители на българската държавност, проявиха воля за облик, която беше подготвяна в продължение на няколко столетия от националноосвободителното ни движение, от културното ни възраждане. Така че България не се пръква от гола поляна, не се пръква от нищото. В нейния елит веднага след Освобождението са заложени всички продължителни натрупвания от българското развитие, които се изразиха в създаването на една държава и държавност, която се нареди наравно с другите балкански страни в европейската политическа система.

- Тогава можем ли да кажем, че България е възкръснал мъртвец?

- Можем да кажем, че България е възкръснал феникс през Освобождението. Защото дотогава мнозина смятаха, че българите са неспособни на независим държавен живот, че няма да могат да намерят стрелочници за "Ориент експрес", че няма да има кой да управлява пощите, армията, финансите, дипломацията. Оказа се, че има такъв възрожденски елит, създаден още през Възраждането. През 1989 г. нямаше елит, просто защото нямаше сериозно дисидентско движение, нямаше сериозна позиция на интелигенцията, която много повече подкрепяше режима, отколкото изразяваше плахи опити за съпротива. В това отношение резултатите бяха разочароващи след Десети ноември и обещаващи след Трети март поне в първите 15-20 години от новото българско развитие.

- Всъщност, кой празник е най-българският: Освобождението, Съединението или обявяването на Независимостта?

- Ако погледнем по значение, 3 март си остава най-българският - не само защото руската армия побеждава, но и защото в руската армия се сражават опълченците. Ние не можем да кажем, че тази армия, която идва тук, е била окупаторска, защото тогава излиза, че опълченците са помагали на окупаторите. От друга страна, разбира се, Съединението е изцяло самостоятелно, автономно движение и в това отношение можем да кажем, че нямаше да има Съединение, ако не беше Трети март. Така че до голяма степен Съединението е продължението на Трети март с чисто български средства и усилия.

- А обявяването на Независимостта през 1908 г.?

- То е мъдър дипломатически акт, който обаче не буди тръпката на подвиг и на героизъм, и затова за него няма песни, няма филми, няма поеми. Това, разбира се, не намалява неговото значение. Но едно е, дето се вика, на бойното поле да докажеш храбростта си, друго е да покажеш мъдрост по дипломатически път. Често пъти 1908 г. е по-значима като траен резултат и все пак тя не буди емоции, не буди чувство за подвиг. Така че от всички тези три събития по значимост най-важно е Трети март, а по емоция - Съединението на 6 септември.

- С кои събития в нашата история трябва да се гордеем и с кои - не?

- Има много събития, с които трябва да се гордеем, и тези, които току-що коментирахме, са част от тях. Но има и събития, които не говорят много добре за нашия имидж. Нека не забравяме, че България три пъти през XX век беше обявявана за агресор (1913, 1919 и 1947 г.). Нека не забравяме, че България се присъедини към Австро-германския блок по време на Първата световна война. Нека не забравяме, че България обяви война на Англия и Америка, и то с аплодисменти в Народното събрание, което е не дори позорен - то е комичен акт. Има събития, при които България предоставя територията си за атака на чужди сили срещу нейните съседи, включително и през 1999 г. Така че има и такива събития, с които не че трябва да се срамуваме, но не са много привлекателни. Нашето съучастие в събитията в Чехословакия също не е повод за гордост, нали? Нашето прекалено стараене пред Съветския съюз също не е повод за гордост. Нашето прекалено старание днес пред Атлантическия съюз и най-вече пред САЩ също не е повод за гордост.

- Какви сме през Балканската война? Агресори или - освободители?

- Тогава, разбира се, че сме освободители, и всякакъв друг привкус на този факт виси във въздуха. Но и тогава показваме грандиозна мания за величие, стигаща до глупост. Каква е тази дипломатическа "мъдрост", която не предотвратява един дружен антибългарски блок от четири балкански страни, които нахлуват от всички посоки? Това, ако не е глупост, какво друго може да бъде? Румънците, примерно, направо се разхождат през Дунава до Варна и до София. Така че кръвта на нашите храбри войничета до голяма степен е пролята напразно. Но в спомените, в народната памет, в нашето историческо мислене Балканската война е нещо велико.

- Така се получава в балканската история, че никоя от държавите на полуострова не успява да се реализира в етническите граници, които тя смята за свои естествени.

- Това е вярно. На всички балкански страни им беше давана на час по лъжичка - както територия, така и статут на зависимост. Затова санстефанска България беше справедлив идеал, но тя беше по-голяма от Белгия и Холандия, взети заедно, или почти 2/3 от територията на тогавашна Франция. Това никой нямаше да позволи, като имаме предвид колко малка е по това време Сърбия, а и Гърция, към която още не е присъединена Тесалия. Да не говорим за Румъния, която е съединена само отпреди десетина години с Влашко и Молдова. Така че това беше коварният замисъл на Великите сили: да скарат балканските страни помежду им, да ги държат под своя опека, да си имат любимци на Балканите. Беше им дадена частична териториална реализация и частична държавна независимост. Фактически всички бяха васални страни, никой не избегна този статут, който България отхвърли през 1908 г.

- Някъде бяхте споменал, че около тези събития Русия се проявява като много по-европейска държава, отколкото западните демокрации.

- Защото тогава Русия върши една велика европейска мисия. А тези от европейските страни, които знаеха за нашите мъки, най-многото, което направиха, бе да ни изразят съчувствие. С военния акт Русия изпълни един от идеалите на XIX век - идеала за националната държава, идеала за национално освобождение и идеала един народ-една държава. В това отношение много други страни, които бяха по-модерни, по-демократични, нехаеха за това. Докато не настъпи часът на руското оръжие, всичко друго бяха само плачливи съчувствия, нищо повече.

- Много интересен епизод от Освободителната война е обсадата на Плевен. Някои историци казват, че там всички са победители. На мен пък ми прилича на анализ на избори в България от последните години.

- Не. При анализ на изборите в последните години всички казват, че са спечелили по простата причина, че искат да скрият собственото си поражение. В Плевен е друго. Можем да кажем, че храбростта на турската армия при Плевен до голяма степен обезсмисля Освободителната война. Защото дава възможност на цялата им войска да се прегрупира и в очите на Запада турските защитници на Плевен се борят за независимостта на страната си, тъй като е застрашен Цариград и прочие. Отлага се кампанията за няколко месеца, притихва пробългарската агитация във Франция и в Англия и неслучайно Осман паша става генералисимус след падането на Плевен. В това отношение можем да кажем, че Плевен до голяма степен предрешава хода на световната история. Благодарение на храбростта на турците при Плевен Русия остава "заключена" в Черно море. Европейска Турция се спасява от пълен разгром и пълно разчленяване. В това отношение може да се каже, че Турция е победител.

- Защо като нация гледаме в огледалото за обратно виждане, а не напред? Може би хем искаме да караме както досега, хем да живеем като европейци?

- Има една ирландска поговорка: "Който гледа само напред, е сляп. Но не по-малко сляп е онзи, който гледа само назад." Значи ще е най-добре, ако можем да получим такова "разногледство", при което едното око гледа напред, другото - назад. Защото не можем без опора в миналото. Но ако само опората в миналото ни е утеха както сега, ние сме обречени на бездействие, на безпомощност, на инерция, на държавническа импотентност. Не можем днес да се утешаваме за това, че не можем да си оправим сами митниците, с това, че сме победили при Одрин и че сме създали славянобългарската азбука. Само с историческа репутация не става. Исторически страни като Етиопия, Ирак и Иран са най-цивилизованите, но никой не казва, че те са такива днес.

- Премиерът отбеляза, че трябва да разказваме на децата си защо се гордеем с България. С кое, според вас, трябва да се гордеем?

- Аз имам предпазливо отношение към самото понятие гордост, защото простакът също може да се гордее, завеоевателят може да се гордее, тарикатът също може да се гордее, така че гордост за мен е най-висшата и поради това - подозрителна до съмнителност, форма на национална идентификация. Но ако ако трябва да търсим малко припряно символ на нашата гордост, за мен това е българският език. Това е не книжовността, зачената още през Средновековието, а това е идеята, че в продължение на четири столетия не е имало никакво представителство на българската самоличност като институция и въпреки това от Тимок до Одрин и от Тулча до Пелопонес е запазен един език, на който дори се е и пишело, и едно усещане за общност, което се дава единствено с езика. Хората не са знаели как иначе да се припознават, а след това, когато вече държавата се грижи за езика по време на нашите войни, нашите невинаги грамотни мойничета са се сражавали с идеята, че онези отвъд Рила, Пирин, Солун, са говорили същия език.

Специално на Балканите езикът е... има един френски израз: "raison d'etre" - причина за съществуване. Езикът управлява нацията и затова и изкуствените нации като босненската, косоварите, македонската (сега се говори за черногорската) търсят идентичност зад съответния език. Това за мен е по-важно, отколкото Дойранската атака, Одринското езеро, Сливница, Гургулят и "Край Босфора шум се вдига".

- Ние като нация обединени ли сме около гордостта от езика, след като само преди няколко години имаше атаки и от българи, включително, как трябва да преминем на латиница?

- Разбира се, че не сме. И, разбира се, че това е губителен факт. Лошото е обаче, че тази идея да се мине на латиница, също се прави в името на национална гордост - сиреч, да бъдем като другите, а не различни. Нашата значимост е в различието. Не като архаично, допотопно и домодерно различие, а като яркост, която загубим ли нея, губим всичко. Редом с това има умопомрачителни теории, като например, че трябва да се гордеем, защото сме научили японците на земеделие, че сме построили китайската стена, че Исус Христос е говорел на български. Имаше един писател, иначе сериозен, който говореше и това. И то се харчи. Затова казах, че съм скептичен към думата гордост, защото комплексарят търси гордостта като компенсация на това, че може би нещо не е съвсем така.

- Постигането на независимостта на България все пак не е ли повод за гордост?

- Независимостта беше неизбежно събитие. Тези дни не чух нито един историк или политически деец да каже, че всички балкански държави са преживели този период, когато на тях им се даваше на час по лъжичка независимост, даваше им се поетапно по малко. Ако има нещо уникално в това събитие, това е, че то е извършено по такъв цивилизован и зрял начин, почтителен към Европа и в същото време решителен като себеусещане. Как си обяснявате това, че няма една песен, един филм, един роман, стих за това събитие? Това е защото то е рутинно, без да е маловажно. В него няма кръв, няма романтика, няма "Напред, след мен!" и пр. Но в крайна сметка това е голямото ни постижение, много по-голямо от това, че сме вдигнали шум на Босфора.

- Вие сте преподавател, виждате младите хора, които идват в аудиториите, те все по-слабо знаят родната ни история. Те как ще се усещат горди българи?

- Ще ви кажа, че и френските момчета знаят по-малко за Жана д'Aрк, и английските момчета знаят по-малко за адмирал Нелсън, и американските дечица знаят все по-малко за Линкълн. Това е част от една дистанция на времето. Преди войната са чели Бодлер, сега четат по-малко Бодлер, нали? Има едно изтъняване на историческата памет и при дублирането със съвременната комерсиализация, с материализацията, със стремеж към успеха наистина се насажда едно пренебрежение към миналото. Отношението към историята обаче трябва да започва в семейството. Не са виновни само учителите, при положение, че и те вече са израснали в такива семейства, където е било много по-важно какъв е курсът на долара в сравнение с еврото, отколкото наличието на Левски и Паисий Хилендарски.

- Тогава как българинът ще продължи да тачи себе си и народа си, щом ценност му е курсът на долара?

- Българинът е българин по безсмъртната биологическа и мотивирана принадлежност. Не мога да отговоря на този въпрос с едно изречение. Но аз смятам, че ние не сме пред загиване, както се твърди. Да бъдеш българин през ХVII или ХVI век е било много по-безнадеждно. Но се е намирало едно ядро, което е повеждало. Какво казва Паисий в края на ХVIII век? "О, неразумний юроде..." Значи тогава е било още по-голямо невежество, да не кажем простащина.

- А как е оцелявал българинът? Според някои, той винаги е оцелявал с хитринка и нагаждане, затова ние днес не сме горд и силен народ като сърбите, да речем.

- Аз имам една друга теория - ние никога не сме били пряко заплашвани. От нас са искали само да си обработваме земите под тяхно владичество. Затова България не можеше да намери съюзник от страна на Великите сили. Както например Сърбия намира в лицето на Русия, защото Австро-Унгария казва: "Белград трябва да бъде заличен от земята". Ние не сме били така преднамерено застрашавани, а сме живели в един ограничен, временен и непрограмиран инцидент. Това, че сме оцелявали, е величието, но величието се дължи именно на тази магия, с която започнах - българския език. Това вече не подлежи на рационално обяснение. Когато сега се вайкат, че не говорим с езика на Найден Геров, това не означава, че сме застрашени. Ние сме застрашени много повече от общата мания на опростяване, което не е само български феномен, но при нас е под лупата на нашето прословуто подражание. От чалгата до това каква рокля е носела невестата на еди коя си телевизионна звезда. Това според мен е по-застрашително. А иначе в национално отношение, докато има български език, ние няма да загинем.

- А с какво в България не се гордеете?

- Трябва най-сетне да си кажем - българският народ няма само големи духове, той има и пороци. Трябва да говорим и за нашите - хайде, да не са чак пороци, но за нашите дефицити, нашите негативи. Погледнато отстрани, българите не са толкова привлекателни с външнополитическо поведение, особено в критични моменти. Примерно, през 1915 г. ние сме в съюз с турците, и то в боен съюз. А се вайкаме, че две години по-рано, през 1913 г., там са избити, изклани и изпъдени 800 000 българи. Или, всеки плаче за арменския геноцид. С една малка забележчица - по това време Турция е съюзна на България държава и много български офицери получават турски ордени...

- Кажете, според Вас, кой национализъм е здравословен, национализъм, който ни помага да се почувстваме не само българи, но балканци и истински европейци?

- О, това е много грешно! Креативният национализъм и тук, в днешния ден, е много подходящ, защото в крайна сметка дейците на източнорумелийската акция, дейците на съединителското дело – в тях нямаше капка патетика, която етикизираше гърците, арменците и най-вече турците като злото на отечеството. Те се покланяха с почитание към Европа, която ги е разделила, по същия начин, по който Ботев „с гол в ръката нож" изпраща почтителни телеграми към европейския свят, и никой не се е сетил да обясни защо, в крайна сметка, в Източна Румелия тогава, няма защо да крием, доста пъстра етнически при преобладаването, разбира се, на българския елемент, нямаше вътрешни конфликти на етническа и расова бирелигиозна основа. И никой не протестира отвътре от населението, защото другите етноси разбираха, че това е една толерантна среда, че българският език и българското поведение се налагат по един естествен начин, че това е мирен културен триумф на българския елемент там. И поради тази причина те приеха, ако не с радост, то със спокойствие, едно териториално преместване, което ги лишаваше от пазарите на Османската империя, което им налагаше друг данъчен режим, малко по-суров, което... Затова пловдивчани са загубили, защото няма много длъжности синекурни, директорски и министерски. Там министри не е имало, но директори... Много неща са били лишени от тях, но поривът да сме всички заедно като територия не носеше тези негативи на израза „Хванете тогоз" според народния поет, при който цяла колективна единица може да бъде сочена за виновник за всички беди и нещастия.

- Kазахте, че омразата, разбира се - и завистта, трябва да бъдат изключени от националния ни характер и от националния ни живот, но и какво друго трябва да изключим, което е деструктивен национализъм? Кое е опасното днес?

- Oпасно е онова отвратително, как да Ви го кажа по-деликатно, няма деликатна дума, онова отвратително дръвчене, което при това става с историческа аргументация, при толкова слабия потенциал на България не само във военно отношение. И в това отношение аз трябва да изтъкна, че нашата историческа слава, с която ние основателно се гордеем, макар че аз имам резерви към думата гордост, трябва да има привлекателна сила за нашите деца и внуци. Само ако има съвременни потвърждения на тази историческа тъкан, която идва от Съединението, иде от хана Аспаруха, Крума и Симеона. Значи трябва едно дете да знае, че то живее в страна, която не се оправдава само с минало за съвременната й опърпаност. Значи, за да има една историческа репутация, ефект в онова, което бюрократично наричаме патриотично възпитание. Днес трябва да покажем, че нещо общо има като потомство, като биологическа, историческа кръв между онези, които славим, и това, което сме. Иначе излиза така, че Левски единствено никой не е като него. Ами тогава ние нямаме право да го честваме. Ние можем само да го честваме като далечен митичен герой. Идеята на такива празници, на такива годишнини е да се потвърди една историческа, ако не слава, победа тогава, и да се намекне, че малко от капчиците от този триумф трябва да тече в нашите жили.

- А бихте ли дали прогноза какво ще остане в историята, какво тя ще отбележи в аналите за последните няколко години от управлението на България?

- Безличието, лутането, симулацията на политически решения, реставрация на старомодни модели в морала, в икономиката, в привързаността към нов политически съюз, какъвто е този с НАТО като една панацея. Усещането, че пред богатството цъфват всякакви други добродетели... И мисля, че това е един безпрецедентен, безпаралелен епизод от модерната българска история...

http://www.politika.bg/

http://www.big.bg/

http://www.bnr.bg/horizont/

Редактирано Март 11, 2009 от ISTORIK

[RIZAR]

Makар изключително да уважавам А.Пантев и неговия поглед в/у философията на историята на България , той никога няма да може да надскочи своята битност на масон и да признае коя е истинската идентичност на българите .

Отново едни и същи глупости колко велики били революционерите , колко велики са братята майстори и т.н. и т.н.

Най-простия проблем при тези историци е ,че никога не ти казват какъв може да е изхода от тази ситуация . Създава се едно тягаво положение на обреченост и нихилизъм .

Държат те във времената на тракийския орфизъм или някаква богомилска секта , на които симпатизират българските масони-историци .

Има си ''съвършенни'' има си и рая/гои , ако може се спасявайте ....

Това лъха от Кембриджската академичност на Пантев ...

[Харамията]

Познавам въпросното лице (проф. Андрей Пантев) лично - има негативно излъчване и е не особено духовно чистоплътен! Нищо не казва в изявленията си (дъвче скучно едни и същи неща) и се прави на интересен; особено с оная снобска лула като я захапе................

[RIZAR]

особено с оная снобска лула като я захапе................

И въобще не прилича на Сталин , всъщност на кой ли подражава ????

Все тъки не мога да го причисля към най-пейоративните личности в България , има много по-големи минтиливци и от него .

От всичките актове на неговия живот най-много ми хареса , гласуването му против НАТО и уводната статия в книгите на Тойнби където подкрепя АВТОТХТОННАТА ТЕЗА , признавайки ,че в дадена територия се сменя елита ,но народа си остава неизменно един и същ .

[Tyroglyphos]

Познавам въпросното лице (проф. Андрей Пантев) лично - има негативно излъчване и е не особено духовно чистоплътен! Нищо не казва в изявленията си (дъвче скучно едни и същи неща) и се прави на интересен; особено с оная снобска лула като я захапе................

Много точно определение, присъединявам се!