Българските влечуги

[goshawk]

Колко пъти сте виждали змия и колко пъти ви е минавало, през ума да я "утепате" с тоягата?

Колко от вас познават всички български влечуги, знаете ли как те реагират на човешкото присъствие или защо някой е бил ухапан, от "преследваща" го змия?

Затова реших да направя една такава темичка в която да се опитам да ви запозная с българското хепретологично разнообразие; както и някой - друг интересен факт около него.

Дано да ви е интересна.

И така, да започна с отровните български змии и постепенно ще поствам по малко инфо за всички Влечуги /Reptilia/ в България. Разбира се тема е отворена за всеки, който има желание да постне инфо.

Започваме с най - познатата:

Пепелянка /Vipera ammodytes/,

може би, най - опасната европейска змия, заради изключително дългите си зъби (за Европа).

Достига до към 70 - 80 см (рядко около 100 см). Има характерно оцветяване - сивкаво тяло (от тук и името и), изпъстрено с тъмни ромбоидни шарки. Има голяма вариация в цвета - от почти или напълно черни екземпляри до светло сиво. Много е характерно рогчето на върха на муцуната,макар, че при някои индивиди може и да липсва.

Пепелянка /Vipera ammodytes/ и характерното рогче

В България е се среща повсеместно, като се изкачва до към 1500 м.н.в. в планините. От описаните 4 подвида, 2 се срещат и сега у нас. Това са V. a. ammodytes в Северозападна България и V. a. meridionalis в останалата част на страната. Основната разлика е оцветяването на долната част на тялото. Смятало се е, че подвидът V. a. montadonii, също се е срещал в България, но това не се потвърждава от направените проучвания.

Пепелянката предпочита открити, каменисти, припечни места, обрасли с висока тревиста растителност, папрати, храсталаци и обикновено с достатъчно подземни дупки за укрития.

Пепелянката е активна предимно през деня, в низините и при топло време - също и нощем. Храни се главно с дребни бозайници и птици, по-младите екземпляри - с гущери. Понякога яде и змии, включително други пепелянки. Прекарва 2 до 6 месеца в зимен сън.

Като цяло е доста "мързелива" и рядко хапе без причина. Предпочита да избяга, при възможност. Когато я стреснете реагира различно - остава неподвижна или съска и бяга или в редки случаи, направо хапе.

Пепелянката е яйцеживородна, което показва, че не снася яйца, а те се развиват в тялото на майката и направо раждат малките. Те са най- често 4 - 8.

Отровата на пепелянките е сравнително токсична, но се променя с времето и при различните популации. Тя има както протеолитични, така и невротоксични компоненти, като съдържа и хемотоксини с кръвосъсирващи свойства, подобни и също толкова силни, колкото тези в отровата на гърмящите змии. Симптомите при ухапване могат да настъпят незабавно - болка, подуване и обезцветяване, понякога замайване и изтръпване. Хората, както и мишките и птиците, реагират бързо на отровата на пепелянката. Гущерите са по-слабо засегнати, а земноводните дори могат да оцелеят след ухапване. Някои змии, като медянките и водните змии, изглежда са нечувствителни към нея.

Дори без антидот симптомите отшумяват до няколко дни. Може да е опасна за деца и възрастни хора с лошо здраве.

Отровата и се използва за производството на противоотрова за ухапвания от други европейски отровни змии.

Пепелянката е защитена с Приложение II на Бернската конвенция.

Усойница /Vipera berus/

Това е едно най - студоустойчивите влечуги в света.

Достига до около 55 см.

Има дебело и масивно тяло с черна зигзагообразна или ромбична шарка по гърба. Срещат се и по - тъмни екземпляри, като у нас не са изключение и напълно меланистични животни (т.е. черни).

Усойница /Vipera berus/ меланистичен екземпляр

Среща се от Западна Европа до Далечния Изток и от Средиземноморието до Полярния кръг.

На Балканския полуостров усойницата е глациален реликт и се среща в изолирани области, главно в планините до надморска височина 2700 м.н.в. (при връх Мусала). У нас са регистрирани два подвида - V. b. berus et V. b. bosniensis.

Усойницата се среща в разнообразни местности - сипеи, каменисти склонове, по краищата на горите и други, както и във влажни местности, като мочурища и край потоци, езера и вирове.

Основната и храна са дребни бозайници, като мишки, полевки и земеровки, както и гущери. Понякога улавя слепоци и дори къртици, както и земноводни - жаби, тритони и дъждовници. Наблюдавани са случаи, в които яде птици и яйцата им, като се изкачва по храстите до гнездата. Малките се хранят с дребни бозайници, малки гущери и жаби, както и насекоми, червеи и паяци.

Усойницата е ражда малките (7 - 30) в края на Август, началото на Септември.

Не е агресивна, дори може да се каже, че е страхлив змия. Хапе, само, в изключителни случаи, когато я настъпите, например.

Локалните симптоми при ухапване включват незабавна и силна болка, последвана след няколко минути (в някои случаи до половин час) от подуване и изтръпване. След няколко часа болката може да се разпространи, заедно с повишена чувствителност. Могат да се появят червеникави петна и целият крайник да се подуе до 24 часа. Подуването може да се разпространи по торса, а при деца - по цялото тяло.

Системните симптоми, вследствие на анафилактика, могат да бъдат тежки. Могат да се проявят до 5 минути след ухапването или да се забавят с часове. Те включват гадене и повръщане, коремни колики и диария, инконтиненция, потене, треска, тахикардия, световъртеж, загуба на съзнание и други. Ако не се третират, тези симптоми могат да се задържат до 48 часа. В тежки случаи може да настъпи сърдечна недостатъчност.

Усойницата е защитена с Приложение III на Бернската конвенция.

Степната усойница /Vipera ursinii/

Наричана също урсиниева или остромуцунеста усойница

Достига до 55 cm дължина. Отличава се от обикновената усойница по тясната и вълнообразна гръбна ивица, трапецовидното сечение и по-малката и ниско разположена ноздра.

Степната усойница /Vipera ursinii/

Срещаща се в степите на Евразия и в отделни изолирани находища в Централна и Южна Европа.

Основният ареал на степната усойница са степите от Молдова, Южна Украйна и Южна Русия до Северен Казахстан и Северозападен Китай. В Европа се среща в островни находища в Югоизточна Франция, Централна Италия, Австрия, Унгария, Румъния, западната част на Балканския полуостров. В България са намирани общо четири екземпляра - два на платото при Шумен, при село Вердикал, днес част от Банкя, (1927) и при манастира Свети Крал над Княжево (1934).

Но дали наистина видът е изчезнал от нашата херпетофауна? Или това твърдение е проводено от не добре подготвените ни специалисти?

Истината най - вероятно е някъде по средата. Не оспорим факт е, че в страната ни преминава най - юго-западната граница на ареала на вида. Въпреки това в България има вероятност да се намират няколко спорадични находища. Повод за разсъждения в тази посока ми дава едно лично съобщение на Красимир Христов, Георги Русев и един швейцарец. При теренна работа, през 2002 г., в района Шумен те улавят един екземпляр Урсиниева усойница!!!

Така, че все още не може да се твърди, че видът е изчезнал от фауната на България и ще трябват още проучвания в тази насока!

Степната усойница се храни главно с гущери, дребни гризачи, едри насекоми, по-рядко с жаби и малки на птици. Ражда по 3 до 16 малки. Въпреки че змията е отровна, няма известни смъртни случаи на хора, в резултат на ухапвания.

И последно от сем. Viperidae (Отровници)

Аспидата /Vipera aspis/

Наричата също каменарка.

Обикновено аспидата достига дължина 60-65 cm, в редки случаи до 85 cm. Мъжките са по-дълги, но по-тънки от женските. Върхът на муцуната е леко, но отчетливо, повдигнат нагоре. Гръбните шарки варират силно, но много рядко имат ясната зигзагообразна форма.

Аспидата /Vipera aspis/ и леко "вирнатата" муцуна на аспидата

Аспидата е разпространена в Североизточна Испания, по-голямата част от Франция, най-югозападните части на Германия, Западна Швейцария и Италия, включително Сицилия.

В България са открити само два екземпляра, при това в началото на 20 век. Единият е от района на Харманли и е уловен през 1933 г. Другият е намерен в колекцията на Катедрата по зоология на Софийския университет „Свети Климент Охридски” без подробности за мястото или годината на улавянето му. Освен тези два екземпляра, на Балканите са намирани и един край Сараево и един край Рипан, южно от Белград. Откриването на аспиди толкова далеч от основния им ареал, както и наблюдения на процеса в Словения, показват, че тя е изтласкана от Балканския полуостров от разпространението на пепелянката /Vipera ammodytes/, поне така твърдят учените.

Аспидата предпочита слънчеви местности със сравнително сухи почви. Най-често се среща по каменисти склонове, но понякога се намира и в равнините. Храни се главно с гризачи и гущери. Ражда по 4 до 8 малки с цвета на възрастните.

Отровата на аспидата е по-силна от тази на пепелянката, но по-слаба, отколкото при усойницата. Въпреки това ухапването е болезнено и според някои данни, 4% от случаите, в които не е получена медицинска помощ, са фатални.

Редактирано Май 7, 2011 от goshawk

[Lion Queen]

Много хубава тема!!! Очакваме още информация. Благодаря! Например за слепоците.. Много интригуващи същества често убивани от хората както много от влечугите в България....

Редактирано Март 30, 2009 от Lion Queen

[goshawk]

Ще има и още, но утре!

Нека първо да се оправим със змиите и ще започнем да се занимаваме и с гущерите.

[fossilomaniac]

Втората снимка от инфото за степната усойница, нещо не ми прилича не неин портрет. Качеството и размера не снимката не ми позволява да кажа със сигурност, но по общата окраска, по ми докарва на Vipera xanthina undefined

Виждал съм сякаш и снимки на степна усойница с подобна окраска, но пак съм се чудил дали не е на ксантина...

[fixxxsers]

Аха, прилича на Vipera xanthina - не че това има голямо значение. А има ли съощения, че някой е наблюдавал Vipera xanthina в България?

[fossilomaniac]

Не, няма наблюдения на ксантина..., поне до този момент. Има предположения, че евентуално би могла и да се намери в най-южните райони на страната ни.

[fixxxsers]

Аха, и аз така знам. Но ми се струва, че и не са провеждани изследвания или екскурзии за откриване на ксантина в Бг.

[goshawk]

Прави сте!

Грешката е моя: въпросното змийче наистина си е ксантина!

Ще го оправя утре!

Когато подготвях материала налетях на едни леко налудничави изказвания, че ксантина може да се появи и в Добруджа!

[goshawk]

В предния пост, набързо представих видовете от сем. Отровници /Viperidae/, разпространени в България.

А в този ще се спра на другите два вида отровни вида змии у нас, които потенциално не са опасни за човека.

И така:

Вдлъбнаточелият смок /Malpolon monspessulanus/

Това е сравнително едра змия от сем. Смокообразни /Colubridae/. Достига до към 2 м. дължина, а най-големият екземпляр, намиран в България е около 160 см.

Окраската на гърба варира от тъмно- до светлосива, а младите индивиди са пъстри. Нарича се вдлъбнаточел поради факта, че надочните му щитчета са изпъкнали.

Вдлъбнаточелият смок /Malpolon monspessulanus/

ювенилен екземпляр

Той е много пъргава змия, която в случай на опасност бърза да се скрие. При невъзможност, обаче, е агресивен, яростно съска (това е "шампиона" по съскане в България) и хапе, като заема отбранителна поза, понякога издигайки предната част на тялото си, подобно на кобрите.

ето я и въпросната поза

Отровните му зъби са разположени на задния край на горната челюст, като сведенията за това, дали е опасен за човека, са противоречиви.

Вдлъбнаточелият смок е разпространен в Южна Европа (Пиренейския полуостров, Южна Франция, Северозападна Италия, западната и южната част на Балканския полуостров), района на Кавказ, Западен Иран, Северен Ирак, Турция, източното крайбрежие на Средиземно и Червено море и в Северна Африка. В България се среща по долината на река Струма на юг от град Симитли, в Източните Родопи, около Хасково, Харманли и Свиленград, по Черноморието южно от Бургас и в Странджа.

Живее по припечни склонове, обрасли с храсталаци и ниски дървета. Особено предпочита каменисти и скалисти места с много възможности за укрития. Добре се катери по дърветата и храстите.

Храни се предимно с гущери, поради което в някои краища на България го наричат змия - гущерница. В менюто му влизат също и гризачи, дори змии, включително други вдлъбнаточели смоци и пепелянки.

Женската снася през април-май 5-10 яйца (понякога повече), от които след около 60 дни се излюпват малките.

В България е защитен от Закона за биологичното разнообразие, а също и по силата на Приложение III на Бернската конвенция.

Остана и последната отровна змия в България:

Котешка змия /Telescopus fallax/

Също представител, също, на сем. Смокообразни /Colubridae/.

Достига обикновено 70-80 cm, мах. до 110 cm дължина. Оцветена е от светлосиво до белезникаво-жълто, с напречни тъмни петна от двете страни на гръбната линия. Името си дължи на тясната вертикална зеница на окото, подобна на тази на котките, и поради пъстрото си тяло, напомнящо котешка опашка.

Котешка змия /Telescopus fallax/

Котешката змия се среща по адриатическото крайбрежие на Балканския полуостров, в Гърция, Македония и Източна Тракия, повечето острови в Източно Средиземно море, Задкавказието, Туркменистан, Северозападен Иран, Северен Ирак, източното крайбрежие на Средиземно море до Синайския полуостров в Египет. В България се среща в най-топлите южни райони на Югозападна България – в Санданско-Петричката котловина, където обитава каменисти припечни склонове, голи или обрасли с храсталаци. Умее да се катери. Сравнително най-многобройна е по вулканичния рид Кожух. Смята се, че през последните десетилетия е увеличила числеността си. Възможно е числеността и да е била подценявана поради нощния и начин на живот и по-редките срещи с човека в резултат на това.

Котешката змия снася в началото на лятото 6-9 яйца, от които в края на лятото се излюпват малките. Тя се храни с дребни гущери и гризачи, които умъртвява, използвайки две „оръжия“ – първо се увива около тях, за да ограничи движенията им, а след това ги умъртвява с отровата си. Отровните и зъби са разположени в задния край на горната челюст, поради което за човека е напълно безопасна. Когато е застрашена, хапе, но общо взето е плашлива змия, която бърза да се скрие в случай на опасност.

Котешката змия е включена в Червената книга на България като рядък вид. Защитена е и от Приложение II на Бернската конвенция. Дори само улавянето и се смята за неотстранима щета върху природата.

[goshawk]

Да обърнем и малко внимание на тясно свързаните с водата змии в България. Това са Водните змии /р.Natrix/.

Започвам, с може би, най - разпространената у нас змия:

Жълтоухата водна змия /Natrix natrix/

наричана също обикновена водна змия, е вид змия от семейство Смокообразни /Colubridae/.

Има характерни жълти петна зад главата, откъдето идва и името и. Достига на дължина до 140 cm.

Жълтоухата водна змия /Natrix natrix/

Жълтоухата змия е разпространена в Европа, Северозападна Африка, почти цяла Азия.

В България е повсеместно разпространена, като се срещат два подвида: N. n. natrix и N. n. persa, като първият преобладава в районите с надморска височина над 300 m, а вторият - в низините.

Храни се почти изцяло със земноводни, по изключение с дребни бозайници и риба.

Тя плува много добре и обикновено се среща в близост до сладководни водоеми. Активна е предимно през деня, макар че при топло време ловува и нощем.

Снася в средата на лятото по 8-40 яйца, често в гниеща растителност, торища и други. Малките се излюпват след около 10 седмици и първоначално са дълги 11-18 cm.

Жълтоухата змия не е отровна и при улавяне не хапе, но изхвърля секрет със силна миризма.

Среща се в няколко вариации на окраската

Другия вид който се среща у нас, тясно свързан с водата е:

Сивата водна змия /Natrix tessellata/

Наричана също дългоглава водна змия и също принадлежи към сем. Смокообразни /Colubridae/.

На дължина достига до 1,4 m, като женските са по-големи от мъжките.

Сивата водна змия /Natrix tessellata/

Сивата водна змия е разпространена в Евразия, от Централна Европа, до Северозападен Китай, на юг до делтата на Нил.

В България се среща в цялата страна до надморска височина от 1100 m.

Основната храна на сивата водна змия е рибата, поради което тя живее в непосредствена близост до разнородни постоянни водоеми - морски заливи (поради което по Българското Черноморие я наричат и Морска змия), блата, езера, реки, планински потоци. Доста сиви водни зами лових по студентски практики, именно в морето или по плажовете около Царево.

... и в морската вода се чувства чудесно

Рядко се отдалечава на повече от няколко метра от водоема, освен при търсене на място за снасяне на яйцата. В морето е наблюдавана на 5 km от брега. Понякога се храни също и със земноводни и дребни гризачи.

Снася в средата на лятото по 4-30 обли яйца с размер около 34 mm, а малките се излюпват в началото на септември.

Между октомври и април змиите спят зимен сън в сухи дупки близо до водоема.

Сивата водна змия не е отровна и при улавяне не хапе (това е много относително, защото някои екземпляри са изключително агресивни и само дебната да ви захапят!), но изхвърля секрет със силна миризма.

Също като обикновената водна змия, окраската на сивата варира до наситено сивкаво и чак до черно.

[emilia_n]

Много интересна, полезна и актуална тема. Браво!

[goshawk]

Да напишем няколко реда и за семействата Змии /Serpentes/, представени у нас с по един вид. Става въпрос за Пясъчната боя и Червейницата - видове с интересна биология хабитат и екстериор.

Та ето я и Пясъчната боа, наречена турска:

Пясъчна (турска) боа /Eryx jaculus/

Пясъчната боа /Eryx jaculus turcicus/,

е вид змия, единственият представител на сем. Боидни /Boidae/, срещащ се и в България.

Достига до 50-75 cm. дължина.

Малко щитче, разположено над устата, което прилича на лопатка, помага на змията да се заравя

Пясъчната боа е разпространена в Северна Африка и Близкия Изток от Арабския полуостров до Източен Иран, както и в областта между Черно и Каспийско море. На Балканския полуостров се среща спорадично (т.е. в отделни разпръснати находища) в източните и южните му части.

В България е известна от вероятно унищожено находище край Свищов, както и от районите на Пазарджик, Пловдив, Хасково, Харманли, Свиленград и Сандански.

Българските находища очертават северозападната граница на видовия ареал.

От името и може да си направим извод за характерния и хабитат: е пясъка, където лесно се заравя и се движи под него. Обитава, също и, каменисти места, рохки и песъчливи почви, бедни на растителност. През деня се крие в почвата, а през нощта излиза на лов.

Храни се главно с гризачи, гущери и насекоми.

Женските раждат по няколко малки в края на лятото или началото на есента.

ето я и в нечия ръка

Пясъчната боа не е отровна и рядко хапе при улавяне.

Тя е един от най-застрашените видове влечуги в България.

Защитен вид от ЗЗП/1962 г.

Днес закона предвижда глоби до 5 000 лв. (за физ. лица) и до 10 000 лв. (за юредич. лица), при констатация на първо нарушение, както и до 5 год. (мисля) лишаване от свобода. при повторни нарушения санкциите скачат драстично, само да имаше кой да ги търси и събира, тези санкции!

типичен хабитат

Друго интересно змийче в България е Червейницата /Typhlops vermicularis/.

е вид дребна змия, разпространена в Югозападна Азия и на Балканите. По външния си вид и подземния начин на живот наподобява дъждовен червей. Достига дължина до 35-40 cm.

Червейницата /Typhlops vermicularis/

Червейницата е разпространена в югозападните части на Централна Азия, Иран, Ирак, района на Кавказ, Турция и Кипър, южните части на Балканския полуостров, включително по-голямата част от Албания и Македония и южната част на Тракия. В България се среща в южната част на долината на Струма, Източните Родопи, около Харманли и Свиленград и по Черноморието южно от Созопол.

В миналото е съществувало и находище при село Варвара, Пазарджишко, което е унищожено.

размерите на Пясъчницата, съобразени с човешка ръка

Червейницата предпочита сухи местности с тревиста растителност и редки храсти. Прекарва почти целия си живот под земята, като излиза на повърхността при топло и влажно време, най-често нощем. При засушавания навлиза в почвата на повече от 1 м. дълбочина. Основната ѝ храна са какавидите на мравки, по-рядко се храни с мравки и други дребни членестоноги. В началото на август снася 4-7 яйца.

Червейницата е сляпа, като се допуска, че очите ѝ различават само светло от тъмно.

Не хапе и не е отровна.

Разпространено е мнение, че изложена на слънчева светлина умира.Това не отговаря на истината и по - скоро се дължи на факта, че змията имитира смърт?

Има още един интересен факт при тези змии: опашката и главата почти не се различават, за заблуда на "врага"!

Къде е главата?

[goshawk]

Сега искам да ви представя една интересна Българска змия:

Медянката /Coronella austriaca/

Принадлежи към сем. Смокообразни /Colubridae/,

На дължина достига до 65 cm, в отделни редки случаи - до 90 cm.

Медянката /Coronella austriaca/

Разпространена е в цяла Европа (изкл. на Сардиния, Корсика, Ирландия, Шотландия, Скандинавския полуостров северно от 63° с.ш., Северна Русия и по-голямата част от Пиренейския полуостров). Среща се и в Северна Турция, района на Кавказ, Северен Иран и Западен Казахстан. В България е разпространена в цялата страна до надморска височина 1600 m.

Медянката предпочита редки гори в близост до скалисти местности и сипеи. Активна е през деня и се храни главно с гущери. По-едрите екземпляри ядат и гризачи и насекомоядни, рядко жаби и малките на птици. В края на лятото или началото на есента женските раждат 2 до 15 малки, които са дълги 125-170 mm.

Медянката не е отровна, но при опит за улавяне съска и хапе.

[goshawk]

В България се срещат три вида,представители на род Смокове - стрелци /Coluber/.

Сега ще се спрем на два от тези видове, а третия ще го разгледаме малко по - късно.

Смокът стрелец /Coluber caspius/, наричан още и Глям стрелец или синурник.

Информацията задължина над 2 м, се класифицира като не достоверна!

Не е отровен, но хапе силно, когато е заплашен.

Смокът стрелец /Coluber caspius/

Стрелец е разпространен в по-голямата част на Балканския полуостров (вкл. България), с изключение на неговите северозападни области. Среща се и на север от река Дунав по нейното долно течение, в Южна Украйна и Молдова, в южната част на басейните на Дон и Волга до Кавказ на юг и Северозападен Казахстан на изток. Среща се също на някои острови в Егейско море, Северна Турция и в изолиран район в Северна Унгария.

В България е разпространен до 1100 мнв, като липсва по северните склонове на планините и високите полета в западната част на страната.

Стрелецът обитава степни и скалисти местности, храсталаци и редки гори, както и обработваеми земи. Активен е през деня, като добре се катери по дървета и храсти.

Основната му храна са гризачи, гущери, други змии, дребни птици.

В средата на лятото женските снасят между 6 и 18 обли яйца с размер около 50.

Смокът стрелец зимува самостоятелно или в група от няколко десетки екземпляра в кухини в почвата или скалите. Зимният сън обикновено продължава от края на октомври до края на март, но понякога отделни животни излизат на повърхността и по-рано, когато времето е слънчево.

А това е другия Стрелец -

Стрелушката /Coluber najadum/, наричана също Тънък стрелец и Синьопетнист смок.

Достига на дължина до 1,5 м. Тя е много пъргава и се придвижва изключително бързо по клоните на храсти и дървета, откъдето идва и името й.

Не е отровна, но хапе силно, когато е заплашена.

Стрелушката /Coluber najadum/

Стрелушката е разпространена в западните и южните части на Балканския полуостров (вкл. България), в района на Кавказ, в Близкия Изток до Южен Туркменистан на изток и Сирия и Ирак на югозапад.

В България се среща по долината на Струма южно от Дупница, в района на Гоце Делчев, Хасково и Харманли и в Източните Родопи. Наблюдавани са изолирани находища около Асеновград, Семчиново и Велинград.

Стрелушката предпочита скалисти местности с редки храсти. Активна е през деня, като добре се катери по дървета и храсти.

Основната й храна са гризачи и гущери.

В средата на лятото женските снасят 4 до 12 обли яйца с размер около 40 мм.

[goshawk]

Ето я и поредната порция български змии.

Започваме със

Смок - мишкар /Elaphe longissima/

На дължина достига до 1,8 m, по-често 1,2-1,4 m.

Не е отровен, но хапе силно, когато е заплашен. В древногръцката митология той е един от символите на бога-лечител Асклепий (Ескулап).

Смок - мишкар /Elaphe longissima/

Разпространен е в почти цяла Европа. Среща се и в Северна Турция, района на Кавказ и Северен Иран.

В България е разпространен в цялата страна до надморска височина 1600 m. По-рядък е в равнинните райони с интензивно земеделие.

Млад мишкар

Смокът мишкар предпочита стари широколистни и смесени гори. Не се притеснява особено от хората и често се вижда в паркове, градини и около дуварите. Активен е през деня, като добре се катери по дървета и храсти. Основната му храна са гризачи, птици, яйца.

В средата на лятото женските снасят 2 до 10 обли яйца, често в гниещи пънове. Малките се излюпват през септември.

някъде из дърветата

Следва:

Ивичестият смок /Elaphe quatuorlineata/, наричан също кощерица.

Наподобява Пъстър смок /E. sauromates/, с който понякога са класифицирани като подвидове на един вид.

На дължина достига до 200 см и се предполага, че това е доказано най - дългата змия в България.

Ивичестият смок /Elaphe quatuorlineata/

Ивичестият смок се среща в Италия, западното крайбрежие на Балканския полуостров и Македония, включително в България в долината на Струма до Кресненския пролом на север.

Предпочита гористи местности. Активен е през деня, като прекарва голяма част от времето по дърветата. Основната му храна са птиците и техните яйца. Храни се също с гризачи, малки на зайци и дори дребни костенурки.

дългичка е пустата му змия!

И като за финал, засега:

Пъстрият смок /Elaphe sauromates/. Наподобява Ивичест смок (E. quatuorlineata), с който понякога са класифицирани като подвидове на един вид. На дължина достига до 200 см.

Пъстрият смок /Elaphe sauromates/

Пъстрият смок е разпространен в Тракия, Северна България, крайдунавските части на Румъния, южните части на Молдова, Украйна и Русия до средното течение на река Дон и района на Волгоград и Северозападен Казахстан. Среща се и в района на Кавказ, Западен Иран, Северен Ирак, Турция и в изолирано находище в планината Хермон в Сирия.

Живее главно в местности със степна растителност,като основната му храна са гризачите.

[goshawk]

Дойде време и за последните два вида змии в България, но затова пък най - красивите и редки:

Леопардовият смок /Zamenis situla/ е вид змия от семейство Смокообразни /Colubridae/, разпространен в Южна и Югоизточна Европа.

Съществуват две форми, петниста и ивичеста, които в някои класификации са разглеждани като отделни подвидове (Z. s. leopardina и Z. s. situla).

Името на вида се дължи на оцветяването на петнистата форма, която е и по-често срещана в България.

подвида Zamenis situla leopardina

подвида Zamenis situla situla

Тялото на леопардовия смок достига на дължина до 110 cm. При пъстрата форма светлокафявият гръб е осеян с големи, овални по форма червенокафяви или яркочервени петна, очертани с черна ивица. Черни петна има и странично на тялото. Коремът е бял, с множество шахматно разположени черни петна. Тези петна понякога образуват надлъжна ивица.

Леопардовият смок е разпространен в Южна Италия, Сицилия, южната част и западното крайбрежие на Балканския полуостров, южната част на Крим, западното крайбрежие на Мала Азия и островите в Егейско море. В България се среща по долината на Струма до Кресненския пролом на север и в района на Созопол. До началото на 20 век е съществувало и находище край Асеновград.

Леопардовият смок обитава обрасли с треви и храсти сухи и топли скалисти местности.

През лятото е активен главно през нощта, а през деня се укрива под камъни или храсти.

Храни се главно с дребни гризачи и насекомоядни, по-рядко с гущери, малки на птици и други.

Снася 2-4 обли яйца. Тази змия е безобидна за хората, въпреки че при улавяне обикновено хапе.

Ето, че дойде времето и на най- романтичната българска змия: Черновратата стрелушка!

Казвам най - романтичната, защото до скоро се смяташе, че този вид не се среща у нас, но последните проучвания показаха, че среща на няколко места в страната, като формира малки популации. Освен това води много скрит начин на живот и е труден за наблюдение в природата.

Всичко това води до еднаполемика: имали я или не?!

Черновратата стрелушка /Coluber rubriceps/ е вид змия, срещаща се в Източното Средиземноморие, както и в България. Достига на дължина до 1 m и наподобява сродната стрелушка /C. najadens/.

Черновратата стрелушка /Coluber rubriceps/

Черновратата стрелушката е разпространена в северозападните и южните части на Мала Азия и по източното крайбрежие на Средиземно море до Йордания. В Европа е известен от няколко находища около Истанбул, които вероятно са унищожени от разрастването на града. През 1979 видът е установен и в България, като става най-скоро откритото влечуго в страната. Умишлено пропускам местонахождението на българските популации с цел запазването на местообитанията от умишлени посещения, притеснение на животните и евентуални посегателства!!!

Черновратата стрелушката предпочита скалисти местности с редки храсти.

Активна е през деня, като добре се катери по дървета и храсти. Основната й храна са гущерите.

Разлики между Малък стрелец /C. najadum/и Черноврата стрелушка /C. rubriceps/:

[goshawk]

До тук видяхме всички български змии.

Времето се затопли и тези Влечуги започнаха да излизат от зимното си латергично състояние.

Хубавото време, от друга страна, ни подтиква и нас към разходки сред прирордата, което прави срещата ни със тези създания почти не избежна! Не знам от не знание, от суеверие или просто от глупост, тези срещи са фатални за змиите, в повечето случаи.

Хората водя небивала война с тези наши "съседи".

Змиите като всеки хищник си има своята роля - отстраняват не годните индивиди, заплашващи съществуването на популацията. За целта са си изработели доста специализирани методи на ловуване. Лошото в цялата история е, че хората са много "кекави" и понякога загазваме.

Както знаем "на страха, очите са големи"! Точно поради тава физиологично и психологично явление са се "родили" доста митове за пострадали от змии хора. Все още битуват вярвания за "смок сучещ млякото на домашните животни"; "змии мятащи камъни с опашките си, по хора"; "пепелянка, коятои си няма друга работа, а само търси хора които да нахапе"; "змии - удушвачи" и т.н. и т.н.

Да, няма спор, тези неща са факт, но не и в България (Европа или където и да е - изкл. правят тропичните области, където някои от споменатите неща се случват - питоните и анакондите все пак съществуват!, но това е тема на друга дискусия която не ни засяга в момента.)

В надтоящата тема говорим за българските влечуги и по специално българските змии. От тях реално опасни за човека си остават 5 - 6 вида: пепелянка; усойница; остромуцунеста усойница; аспида; вдлъбнаточел смок и котешка змия. Опасноста при тях идва от отровата им, но равитите комуникации и медикаменти предотвратяват смъртните случаи!

Змииските отрови са група биологично-активни съединения уникални по химичен състав и физиологично действие. Основните им токсични свойства се определят от неензимни полипептиди. Напред с тах се съдържат и мощни ензимни системи. В състава им влизат албумини, глобулини, пептони, неорганични соли и различни ензими (естероза, аксидоректуза, хиалиронидаза, протеолиптични ензими).

Отровата се отделя от специални жлези, представляващи видоизменени слюнчени жлези. Отделената от жлезите отрова се стича по каналите в зъба, което се отваря на повърхността му.

анатомия и морфология на змийското ухапване

Посредством двата кухи зъба, разполойени най-често в предната част на устната кухина (изкл. прави вдлъбнаточелия смок, неговите отровни зъби са разположени в задния край на устата), змията вкарва отровата в тялото на жертвата. Отровата попада в лимфните съдове, които се вливат във вените. От там отровата достига до сърцето, от където чрез кръвта се разнася до всички части на тялото. Отровата поразява главно кръвоносната и нервната система.

Има два типа змийската отрова: хемотоксична и невротоксична.

фрагмент от черепа на Вдлъбнаточел смок - виждат се отровни зъби в края на челюстта

Хемотоксичната отрова нарушава кръвосъсирването, като разгражда фибриногена (белтък, който при нарабяване се превръща в нишковиден фибрин и образува мрежа, в която се улавят кръвните клетки и образуват съсирек) и увеличават проницаемостта на кръвоносните и лимфните съдове, което води до отоци и вътрешни кръвоизливи. Хемотоксична е отровата на пепелянката и усойницата, степната усойница.

Невротиксичната отрова предизвиква нервни парализи. Невротоксинът блокира ензима ацетилхолинестераза, който разгражда нервният акцептор ацетилхолин до холин и оцетна киселина. Натрупването на неразграден ацетилхолин (ацетилхонемия) разтройва предаването на нервни импулси, синапсите, което довежда до пълна нервна парализа. Невротоксична е отровата на аспидата.

Основната функция на отровата е да ускорява преработката на храната, благодарение на ензимното си действие. Животни убити от змийска отрова биват разградени само за няколко дни, докато такива, в които не е попаднала змийска отрова биват усвоени по - трудно и бавно (необходими са няколко седмици). Отровата се използва и като защитно средство, но тази й функция се обособява вторично в процеса на еволюцията. Tъй като отровата е изградена на белтъчна основа и не може да се образува в големи количества, в повечето случай змиите предпочитат да не нападат хора, а да пестят отровата си.

Голяма част от змиите не са агресивни. Най-раздразнителни и опасни са змиите през размножителния период, в най-топлите часове на деня, когато змиите са най-активни също така много неспокойни са змиите, преди да сменят кожата си. В такива мменти могат да бъдат много нападателни.

Змиите нападат само и единствено когато се почувстват "поставени на тясно" и не намерят път за отстъпление; при опити да бъдат хванати; бъдат изненадващо изплашени; застрашено е люпилото или плячката (?последните две са под въпрос, но се споменават тук - там).

При среща със змия, най-добре е да се оттеглим, без да дразним или провокираме животното. Някой от змиите са особено раздразнителни и хапливи. У нас такива са смокът-мишкар, медянката, големият стрелец, пъстрият смок. Всички те не са отровни, но при опасност се бранят смело.

За да се избегнат инциденти добре е да разпознаваме змиите, да знаем тяхното местположение и да ги избягваме. Това важи както за отровните, така и за неотровните видове.

В случай, че ни ухапе отровна змия най-добре е да се потърси лекарска помощ. Степента на отравянето зависи от възрастта, пола и активността на змията, а също така сезона и количеството на вкарана в тялото отрова. Отровните змии отделят между 3 и 1500 mg отрова. Силата на отровата варира според състоянието на змията и околната среда. Когато сменя кожата си, ефикасността на отровата намалява с над 10 пъти. По-слаба е силата на отровата и когато змията е гладна (липсват достатъчно белтъци за синтезирането на отровата) или ако температурата е ниска.

поражение, приченено от ухапване на пепелянка

Докато чакаме лекарска помощ можем да притегнем крайника над ухапаното място. Не е много правилно да изсмукваме отровата, защото по този начин можем да разширим раната и да влошим състоянието на пациента или в случай, че човекът, който изсмуква отровата има рана в устната кухина, отровата може да попадне и в неговото тяло. Добре е да промием раната с риванолов разтвор и да направим превръзка напръскана със спирт.

Най-важното, което трябва да се запомни е, че една змия не би нападнала ако не я раздразним. Затова при среща с тези прекрасни създания просто трябва да ги подминем. За всеки случай при разходка сред природата добре е да носим подходящи обувки и чорапи, а също така и да внимавме къде стъпваме.

Вместо епилог:

Все пак змийската отрова може и да е полезна! Тя се използва в медицината за приготвяне на лекарствени препарати. Змииската отрова има антипилептичен и болкоуспокояващ ефек. От змииската отрова се изработват лекарства например за лекуване на хемофилия (болест, при която кръвта силно се съсирва). Използва се и при лекуване на неврологии, радикулити и ишиаси.

източници:

Първи Български Зоопортал

Застрашени животни в България

Земноводни и влечуги в България

лична информация

[fixxxsers]

Ето още по темата за отровите на нашите змии в една по- стара тема.

Както goshawk каза отровата на нашите змии е преди всичко хемотоксична, затова е трудно обяснимо защо много източници посочват, че мястото над раничката трябва да се пристяга - в този случай пораженията по- скоро ще са по -тежки, защото хемотоксичната отрова ще е в много по- голяма концентрация под пристегнатото място.

[goshawk]

Представям на вниманието ви и природо-защитния статус на змиите в България:

Book1.xls

Това е не окончателния вариянт!

Надявам се в най - скоро време да го довърша!

[goshawk]

От доста време не сме се занимавали с тази тема!

С по горните постове изчепахме Българските видове змии. В такъв случай следват гущерите. Не виждам по - подходящ преход към следващата част на темата от представителите на "Безкраките гущери".

В България се срещата два вида от тези влечуги: слепока и змиегущера.

Слепокът /Anguis fragilis/, наричан още и крехар, е вид безкрако влечуго, външно много напомнящо на змия, въпреки че всъщност принадлежи към подразред Гущери /Sauria/.

Слепок /Anguis fragilis/

Слепокът достига дължина около 50 cm, рядко до 65 cm. Отличава се от змиите по наличието на клепач, който може да покрива окото, и по преливането между главата и тялото. Кожата е гладка, люспите не се застъпват и, за разлика от змиите, слепокът я сменя на парчета, а не цялата наведнъж. Освен това езикът му не е раздвоен, както при змиите.

Разпространен в почти цяла Европа, с изключение на сверната част на Скандинавския полуостров, Ирландия, югоизточните части на Пиренейския полуостров и средиземноморските острови. На изток ареалът му достига до река Тобол, среща се и в Мала Азия, Кавказ и Северозападен Иран. В България е разпространен в цялата страна, с изключение на областите с интензивно земеделие и в планините над 2000 мнв.

Обитава разнообразни терени, най-често в редки гори, ливади, скалисти местности. Важно за него е да има възможност за полуподземен живот - натрупани камъни, пънове, сипеи, почвени кухини.

Слепоците са активни през деня и обичат да се припичат на слънце. Хранят се с охлюви и червеи. Известни са със своето дълголетие - в природата достигат възраст около 30 години, а на затворено - до 54 години.

Подобно на повечето видове гущери, слепокът може да откъсне опашката си без сериозна вреда за своето здраве, откъдето идва и името му крехар. Това му помага да се спаси от повечето хищници, които след опит да го заловят остават само с опашката му в ноктите си. Опашката израства отново, макар и най-често с по-малък размер.

Друга интересна особеност на слепока, рядка сред влечугите е, че е живороден. През август-септември женските раждат по десетина малки. Те първоначално са сребристи, като постепенно до третата си година придобиват окончателния си цвят.

Подвидове

Слепокът има два подвида:

Обикновен слепок /Anguis fragilis fragilis Linnaeus, 1758/ — среща се в по-голямата част от Европа

Колхидски слепок /Anguis fragilis colchicus Nordmann, 1840/ — среща се в Югоизточна Европа, Кавказ и Иран

Колхидския слепок се отличава по разделечените префронтални щитчета, наличието на ушен отвор и по-честото наличие на сини петна, особено при мъжките.

В България се срещат и двата подвида, като колхидският е обичаен за равнините с надморска височина под 550 m, най-вече в източната част на страната.

Другия безкрак гущер у нас е:

Змиегущерът /Ophisaurus apodus/, наричан също жълтокоремен гущер и жълтокоремник.

Достига дължина до 150 cm. Той е най-големият гущер, срещащ се в България, а и в цяла Европа.

На външен вид змиегущерът прилича на змия. Краката са труднозабележими - задните достигат дължина от няколко милиметра. Главата му не е отделена от тялото и е почти толкова висока, колкото и широка. За разлика от змиите има на главата си две ушни трапчинки, а очите му са снабдени с клепачи. Цветът му е кафяв, по-светъл по корема и главата. Малките са светлосиви, с по-тъмни ивици, и придобиват окончателния си цвят, когато достигнат дължина около 40 cm. Кожата има пръстеновидни гънки, които му придават вид на гигантски земен червей.

Змиегущерът е се среща в южните и крайбрежни части на Балканския полуостров, Крим, областта между Черно и Каспийско море и в Азия до Киргизстан на изток и Северна Сирия и Северен Ирак - на югозапад.

В България змиегущерът е разпространен в югоизточните части на страната - Източните Родопи, долината на Тунджа, Сакар и Странджа и в няколкокилометрова ивица по черноморското крайбрежие до Шабла на север. Изолирани находища има в долината на река Русенски Лом. В миналото е наблюдаван и в Петричко-Саданската котловина, но днес се смята за изчезнал оттам. Змиегущерите в България са от подвида O. a. thracius.

Змиегущерът предпочита скалисти терени, обрасли с храсти и треви. През лятото се крие в по-сенчести места, като гори или дерета.

Змиегущерът се храни главно с охлюви и едри насекоми, по-рядко с дребни гущери и гризачи и малки на гнездящи по земята птици. Понякога негова плячка стават дори малки змийчета. Размножава се, като снася яйца.

Макар че е по-бърз от повечето змии и гущери, при опасност змиегущерът не бяга, а се опитва да се прикрие, поради което е лесно да бъде заловен. При това той никога не хапе, а само върти бронираната си опашка, която е покрита с твърди рогови ръбести люспи.

[goshawk]

Балканският гекон /Cyrtopodion kotschyi/, наричан също и нощен гущер, е вид гущер.

Той е единственият представител на семейство Геконови /Gekkonidae/, срещащ се в България.

Балканският гекон е разпространен в южната част на Апенинския полуостров, южните и източни части на Балканския полуостров, по островите в Източното Средиземноморие, в южните части на Крим, западните части на Грузия и Армения, средните и южни области на Турция, в Сирия и Палестина. В България се среща до 450 мнв, като са представени три подвида:

C. k. bibroni - в Петричко-Санданската котловина

C. k. rumelicus - около Пазарджик, Пловдив и Асеновград

C. k. danilewskii - в Югоизточна България и по Черноморието до Варна на север

Балканският гекон е предимно синантропен вид - живее най-вече в селищата.

Балканският гекон е активен през нощта, като през деня се крие в пукнатини, покриви, и други части на сградите. Добре се катери по гладки повърхности и рядко слиза на земята. Храни се с насекоми и дребни паякообразни. Женските снасят най-често по две яйца в началото на лятото.

[goshawk]

Малко да раздвижим нещата тук. Доста време не е писано по темата.

На вашето Фнимание едно странно гущерче:

Късокракият гущер /Ablepharus kitaibelii/ е вид дребен гущер от семейство Сцинкови (Scincidae), разпространен в Югоизточна Европа и Близкия Изток, включително и в България. Достига дължина около 15 cm. Краката му са къси и при нужда от бързо придвижване ги притиска към тялото си и се движи като змия с извивки на цялото тяло. На цвят е медночервен, по-тъмен отстрани. Клепачите са неподвижни.

Късокракият гущер се среща в по-голямата част от Балканския полуостров до Босна на запад и южните части на Румъния на север. Разпространен е и по островите в Източното Средиземноморие и Близкия Изток от Синайския полуостров до Сирия и Армения. Среща се и в област в Унгария и Южна Словакия, изолирана от останалия ареал. В България е разпространен в отделни откъснати популации в по-голямата част от страната до към 1100 mнв.

Късокракият гущер предпочита сухи слънчеви тревисти местности с редки храсти или дървета.

Активен по здрач, когато лови насекоми, паякообразни и дребни охлюви. Живее главно на земята и не обича да се катери. При сухо и горещо време се крие под камъни и опадали листа.

Женските снасят по 2 до 4 яйца с диаметър около 5 mm.

карта на разпространение

[goshawk]

Змиеокият гущер /Ophisops elegans/ е вид гущер от семейството на същинските гущери.

Гърбът на младите е светлосив с тъмни напречни ивици, а на възрастните е кафяв с маслинен оттенък. Коремът е по-светъл. Той е сравнително дребен-на дължина достига 15см. Очите му са изпъкнали и за разлика от останалите гущери са без клепачи, както при змиите, откъдето идва името му.

Разпространен е от северозападните части на Индия до южните и източни части на Средиземноморието. Среща се в Пакистан, Иран, Ирак, Йордания, Сирия, Ливан, Израел, в Кавказкия регион (Азърбайджан, Армения, Грузия), Турция, Кипър, Западна и Източна Тракия и островите в Егейско море, в Египет, Либия и Алжир.

В България се среща подвидът O. e. ehrenbergii, който е открит в няколко находища в Източните Родопи - при селата Мандрица и Меден бук. В миналото е намиран и около село Мезек.

Змиеокият гущер предпочита скалисти терени с тревиста и рядка храстова растителност.

Основната храна на змиеокия гущер са насекомите. В края на юни женските снасят по 3 до 5 обли яйца с големина около 10 mm. В някои райони е наблюдавано и повторно снасяне.

Редактирано Октомври 24, 2009 от goshawk

[emilia_n]

Цяло лято срещах близо до работното си място един вид гущер. Не знам как се казва, но на дължина е доста малък. Възрастните екземпляри достигаха дължина 2-3 см. На цвят бяха светлокафяви ( бежави ). Много съжалявам, че нямам снимка. А имах възможност да направя поне една.

[goshawk]

Да не би да говориш за късокракия гущер?

Редактирано Октомври 24, 2009 от goshawk