гордост - не благодаря

[alvassareiro]

Гордост (себеизтъкване и себезаличаване)

Културното измерение себеизтъкване-себезаличаване е проучено и формулирано от българския доц. М.Минков (СУ), ученик на проф. Хофстеде, и описано доста успешно в книгата му “Защо сме различни” – Класика и стил, 2008.

Както видяхме в предходната тема, някои култури и народи са по-горди от други. Изследванията, които WVS и PRC проведоха между 1995-2004, в които е включена България (социологически институт на БАН), макар че анкетни проучвания се правят от 1980 насам, сочат, че на въпроси като: “Нашата култура е по-висша от другите”, “горд съмо своята националност”, да се живее от подаяния и помощи е унизително”, “важен ли е за вас трудът” и други, на първо място са редовно арабите, западна Африка, Латинска Америка и САЩ. Тези изследвания дават една много ясна картина за мястото на едно общество по измерение, наречено себеизтъкване-себезаличаване. Първото е характерно за споменатите части на света, а второто – Източна Азия, отчасти Европа, особено Източна, Холандия, Скандинавските страни и Германия. Редовно на дъното на класациите по гордост са Прибалтийските страни, Русия, Беларус, Китай и Япония. Очевидно западно и източноевропейците, както и източноазиатците не живеят с чувството за културно превъзходство. Националната гордост и чувството за превъзходство са особено типични за САЩ, Западна Африка, Латинска Америка, арабските страни, Турция, пакистан и Бангладеш. Изобщо, винаги, когато се мери гордост, породена от каквото и да било, винаги на първо място са арабите и латиноамериканците, а редом до тях са западноафриканците и САЩ. Така може да се заключи, че някои народи и култури са доста горделиви и за тях е нещо нормално да се показват, хвалят, изтъкват, съревновават и гордеят. При други далеч не е така.

Минков дава интересен пример. Хората от племето жу-туаси в Южна Африка, известни повече като бушмени, имат странно поведение. Ако ловец убие едро животно, го скрива в пустинята, връща се в селото и на въпроса как мина ловът, той отвръща – абе убих едно такова мършаво животно, че нямаше смисъл да го влача дотук и го оставих в пустинята. Ако няколко поредни пъти ловецът има успех в лова, от него се очаква да каже – изглежда късметът ме е напуснал, ще се откажа за известно време от това. Той няма право да показва, че е с нещо по-добър от другите и да се изтъква и откроява. Всички трябва да са равни и да получават по равно. Това явление, описано подробно от американския антрополог Ричард Лий, е характерно и за много държави по света. Японците изключително трудно получават похвали и комплименти – хвалбите направо ги паникьосват и объркват, направо ги смущават. Американците пък нямат нищо против да ги хвалите, приемат съвсем нормално всяка похвала, и то с усмивка и кимване в знак на съгласие.

Хофстеде разглежда тези явления и ги третира като част от културното измерение мъжественост-женственост. Според него, изтъкването и гордостта са типично мъжествени черти, а скромността и себезаличаването – женствени. Всъщност, на равнище социум и цяло общество, явлението няма нищо общо с това измерение. Затова Минков формулира ново културно измерение – себеизтъкване-себезаличаване, което Хофстеде официално прие.

Освен директното измерване на гордост, патриотизъм, себеизтъкване чрез анкети, съществуват и други начини да се мери гордостта. Правени са изследвания на феномена “даване на бакшиш”. Най-висок брой професии, над 30, в които е прието да се оставя бакшиш, има в Египет, САЩ, Гърция, Турция, Испания. Някъде по средата са Германия, Холандия, Швеция, Белгия. На дъното са Япония – дава се бакшиш само в 4 професии. През лятото на 2004 г. американският изследовател Левин проведе серия от експерименти в 23 световни столици, вкл. София – човек се престува на куц или сляп и моли за помощ минувачите. Сто процента от жителите на Риу ди Жанейру се впускат да помагат на “слепия”. В София и Букурещ порцентът е под 70. Във втория случай, когато човекът се прави на куц и изпуска списания на тротоара, само 22% от социянци му помагат да ги събере. В крайна сметка Левин отрежда на София 19 място от 23 възможни столици – в Азия, Ю.Америка, Европа, Азия – по състрадателност и взаимопомощ. Какво общо имат даването на бакшиши и взаимопомощта с гордостта. Ами в култури, където хората изпитват нужда да се показват, изтъкват и са горди, обичат да се възприемат като успели в живота, щедри и благородни хора, които дават пари наляво и надясно и помагат на хората в беда.

След като очертахме географията на гордостта и себезаличаването, нека видим какво поризлиза от това измерение, т.е неговата логическа рамка.

1.Съревнования – обикновенокъдето чувството за превъзходство и гордост предизвиква стремеж към съревноваване. Въпросът, който задава WVS е дали съревнованието между хората е по принцип нещо хубаво или не. То се отхвърля най-решително в България, и то не от вчера а винаги, затова социализмът е много по сходен до нашата традиционна култура, Източна Европа, Скандинавия и Източна Азия. Съревнованието е най-добре приемано в САЩ, Западна Африка, арабския сват и Карибския басейн. Всъщност, американците се съревновават и сравняват в абсолютно всичко – от най-посещавана църква до най-добра готвачка на кейк. Българите решително отхвърляме класациите, особено ако става въпрос за нещо важно като пари, училища, заплати, работа. Съревнованието обърква българина, както и японеца, шведа. В Швеция има закони, които ограничават решително конкуренцията между фирми.

2.Гордост и обществени нагласи – сега нещо важно. В общества, където съревнованието се счита за нещо полезно и хората се себеизтъкват, е нормално да се смята, че щом някои печелят, други губят. През 2002-2003 г. PRC задава въпрос: “какво предпочитате – всеки да е свободен да преследва целите в живота си, без да му се бърка държавата, или държава, която гарантира, че никой няма да живее в нищета?” мнозинството жители на Източна Европа и Азия избират второто. В САЩ е обратното. Това няма нищо общо с икономическото развитие и възможностите за развитие на индивида. Защото в редица бедни страни като Нигерия, Гана, Того, пакистан и др. американската позиция е дори по-силно застъпена. В обществата, където хората обичат да се изтъкват и са горди и съревноваващи се, предпочитат всеки сам да си оправя живота и да се бори, отколкото държава, която прави хората равни и подтиска стремежа им към изява.

PRC задава и друг въпрос – “как смятате, неуспелите хора са неуспели поради собствените си недостатъци, или е виновно обществото и държавата? “ Почти половината българи смятат, че е второто, което ни прави абсолютен световен първенец по упрекване на държавата за собствения неуспех. В САЩ 82% смятат първото, а в Кот д`Ивоар – 63%, Йордания – 69%.

PRC задава и друг въпрос:”Всяка дейност, която се управлява от държавата, е неефективна и пилеене на пари?” В Европа, арабския свят, Африка съгласието е над 80%. В България е около 34%, което ни прави пак първенец. Т.е ние от всички изследвани народи по света смятаме, че държавата трябва да прави всичко – да чисти снега, да оправи фасадите, да чисти, да мие, да дава пари наляво и надясно, да регулира живота и тн. и естествено сме недоволни как го прави. Имаме прекомерни очаквания за това, какво може да направи държавата и какви са отговорностите й – тя е отговорна са личния ни успех. В остатъка от света хората не очакват подобни неща от парвителството си и смятат, че всеки сам си е отговорен за успеха и неуспеха, за парите които взима и за чистотата на градовете.

Сега нещо важно – това е единственият начин да разберем нещо парадоксално, което никой досега не еуспял да обясни. Защо най-бедните, мизерни, пропаднали държави са най-безразлични към бедността. Това са Западна Африка, Лат.Америка и арабския свят. Те просто я приемат за нещо естествено, като логичен резултат от съревнованието между хората – едни печелят, други губят. Освен това там не очакват, че държавата трябва да осигури богат и добър живот на индивида – понеже хората са горди, това си е тяхна работа. Затова дори в бедните държави, където има демокрация – танзания, кения, камерун, бангладеш, и тн. никога няма няма и да има социални протести. Обратно – в Българи, Германия, Швеция, молдова, Русия хората очакват прекалено много от странат си, да им дава пари, приписват й личните си неуспехи, и затова протестират, ако държавата е бедна, или ако е богата, имат перфектна социална система. В Германия безработните взимат по 650 евро всеки месец, държавата им плаща наема на 60 кв. Жилище и данъците. В Швеция можеш да се пенсионираш на 45, стига да те боли гърба или имаш хемероиди, и получаваш пенсия от 2000 евро нагоре. Въпрос на култура – култура на гордостта. Обикновено гордите хора осъждат живеенето на социални помощи. Дали ще ги приемат е друг въпрос.

3.Гордост и външна/вътрешна причинност на живота – в книгата си Минков развива интересна теза. Обикновено в страни, където подтискат желанията и чувствата си, не битува схващането, че са господари на живота и действията си. Където хората се себеудовлетворяват, като Нигерия или Куба, вярват, че животът може да се контролира и те са господарите. Затова са и по-щастливи. Себеизтъкването и гордостта като че ли още по-добре обясняват тези нагласи. Хората с високо самомнение и самоувереност са склонни да вярват, че са господари на живота си и всичко зависи само от тях. Тези с ниско самочувствие, като нас, семо хленчат и се оплакват, че държавата е калпава, вместо да се напънат да направят нещо сами. Обаче, ако питаме от какво зависи успехът/неуспехът, нещата се променят. Тъй като повечето горди общества, с високо самочувствие и мнение, са предимно бедни (именно поради това – става въпрос за Третия свят, за САЩ и ЕВропа има друг механизъм) – та тъй като са бедни и горди, не са способни да си призная, че са неспособни да забогатеят, заради гордостта. Затова обикновено в Африка и Лат.Америка се твърди, че успехът зависи от външни фактори – като късмет, Бог, и тн. Затова се и по-суверни и религиозни. Значи какво правят африканците – твърдят ,че контролита живота си и са господари на действията си, но ако ги питат защо са бедни – ами късмет.....Значи контролът върху живота се състои в това да пиеш, да се веселиш, да правиш секс когати си искаш и с който си искаш, а парите и успехът са нещо съвсем различно, което зависи от Бог или късмет.

4.Възпитание в дух на гордост и съревнование. Още от малки на американците им се внушава, че трябва постоянно да се доказват, да се съревновават. Това личи от всякакви класации – най-добър ученик, най-добра мажуретка, най-добър спортист. Това личи и в филмите – винаги има един супер хироу, който спасява една безлична и пасивна маса от “говеда” от метеорит или вампири. В Европа и България е точно обратното, също и в Япония. Тук се внушава, че си никой и затова имаш нужда от себеусъвършенстване. Международният американски проект TIMSS от десетилетия прави представителни проучвания по света, като мери успеха по математика и природни науки на ученици от 4-8 клас. Най-слаби в училище са именно най-гордите народи – Африка, Лат.Америка, САЩ, Ирландия. На първо място са японци, белгийци, холандци, германци, източноевропейци. Богатството може би е фактор, но не обяснява защо САЩ и Саудитска Арабия са доста под Украйна, Румъния или България.

Единственото смислено обяснение, и това пак е важно е да прочете много внимателно е, че на личностно равнище съществува пряка връзка между гордостта – лична, национална, родова – и липсата на интерес към ученето и себеусъвършенстването, както и към себеразвитието. Говорим за философия то рода на: “Аз съм най-добрият, най-великият, за какво ми е да уча”. Тази корелация действа както на личностно ниво, така и на ниво цели общества. Може и обратното – казваш си – нито съм толкова велик, нито толкова умен, нито толкова добър. Затова ще си седна на...и ще уча, уча, за да стана някой. Така мислят в Германия, Швеция, България, Япония. и навсякъде, където гордостта отстъпва на скромност и себезаличаване. Това води до висок успех в училище и икономическо развитие.

Защото бедните страни, които са горди и патриоти, не вървят наникъде. Икономическо чудо има в Балтика, Испания, България, Япония, Корея, но не и в Танзания, Нигерия или Пакистан. САЩ се развиват добре, въпреки патриотизма и гордостта си, но те са богати това е вече друг въпрос. Няма един механизъм за успех. Два са – за бедни и за богати.

Понатък ще опиша как гордостта и себеизтъкването корелира с друго културно измерение – стабилност и статичност. То предизвиква абсолютиско мислене на ниво цели общества, висока религиозност, ниска образованост и слаб успех в училище, консерватизъм и отхвърляне на промяната, икономическа изостаналост и в крайна сметка.....бедност.

[Самолет 005]

Изложението ви е интересно и с много любопитни примери. Беше увлекателно да го прочета. Въпросът ми е, защо е това стриктно придържане към дихотомия... към бинарно противостоене.

Аз смятам, че прословутото американско "I'm proud of you!", казвано до побъркване в холивудските филми, има често грешен културологичен превод, макар и правилен лексикален. В контекста на англосаксонския прагматизъм "I'm proud of you!" означава не толкова "Горд съм с теб!", а "Доволен съм от теб! Браво! Добре се справи! Резултатът ми харесва!". На български да бъдеш горд с някой или нещо съвсем не означава американското внушение... Освен това често "I'm proud of you!" се казва в случай, когато се внушава "Не унивай! Не падай духом!".

Дали не трябва да изоставим вече това теоретично бинарно дисециране на културните явления и те да се разглеждат в контекста на ефектите. Примерът със софийското състрадание също ми чуждее. Аз смятам, че в София не помагаме на сакатия, изпуснал си вестника, не защото сме по-малко състрадателни от американците, а защото сме друг тип обществена култура - не по отношение на бинарността "гордост-заличаване", а по отношение на ефекта "никой не ме гледа, какво правя и никой не ме познава!". Ако само леля Пенка беше на другия ъгъл и ни гледаше - веднага сме помогнали на сакатия!

Мисля, че методологията на подобни култорологични изследвания трябва да се промени, ако не искаме изводите да лъхат на вехтост и да са леко демодирани...

[alvassareiro]

Изложението ви е интересно и с много любопитни примери. Беше увлекателно да го прочета. Въпросът ми е, защо е това стриктно придържане към дихотомия... към бинарно противостоене.

Аз смятам, че прословутото американско "I'm proud of you!", казвано до побъркване в холивудските филми, има често грешен културологичен превод, макар и правилен лексикален. В контекста на англосаксонския прагматизъм "I'm proud of you!" означава не толкова "Горд съм с теб!", а "Доволен съм от теб! Браво! Добре се справи! Резултатът ми харесва!". На български да бъдеш горд с някой или нещо съвсем не означава американското внушение... Освен това често "I'm proud of you!" се казва в случай, когато се внушава "Не унивай! Не падай духом!".

Дали не трябва да изоставим вече това теоретично бинарно дисециране на културните явления и те да се разглеждат в контекста на ефектите. Примерът със софийското състрадание също ми чуждее. Аз смятам, че в София не помагаме на сакатия, изпуснал си вестника, не защото сме по-малко състрадателни от американците, а защото сме друг тип обществена култура - не по отношение на бинарността "гордост-заличаване", а по отношение на ефекта "никой не ме гледа, какво правя и никой не ме познава!". Ако само леля Пенка беше на другия ъгъл и ни гледаше - веднага сме помогнали на сакатия!

Мисля, че методологията на подобни култорологични изследвания трябва да се промени, ако не искаме изводите да лъхат на вехтост и да са леко демодирани...

Ами по принцип в науката, а именно в сравнителната антропология, се е наложил като най-успешен методът на културните измерения на проф.Хофстеде, за които съм писал в този форум - постът се казва културни измерения. Хофстеде прилага 7 културни измерения - мъжественост/женственост, спокойствие/тревожност, себеизтъкване/себезаличаване, стабилност/гъвкавост, себеудолветворяване/себезаличаване и индивидуализъм/колективизъм. Общо за всички тях, е, че те са културни дихотомии, двуполюсни модели на възприятията и поведението на народите по света. има и други изследователи, като Тромпенаарс, които предлагат тези дихотомии да се разбият на две - сътответно всяка да е отделно измерение. Но като цяло учените са обединени около дихотомния модел на междукултурните изследвания и това е тяхно право, навярно имат своите доводи. Ние, като хора, които се интересуват от наука, можем само да приемем приетите вече от научната общост методики и методологии.

Все пак, каквото и да мерим, винаги ще установим дихотомия - ако има горди, има и негорди,ако има щастливи, има и нещастни, ако има родови култури, има и безродови култури. Затова нямаме нужда от 15 културни измерения, колкото предлага Тромпенаарс. И 7 ни стигат, стига да приемем, че и едното и другото са двете страни на едно и също явление. В единия случай го има, в другия се регистрира липсата му. В случая, и двете неща, и съществуването на явлението, и неговото отсътствие, се обуславят от еднакви фактори. Например - ако някои е висок, а друг нисък, обикновено виновник за това е еди кой си хормон, каойто веднъж го има, друг път го няма. И високото, и ниското са функция на едно и също нещо, и се изследват едновременно.

Искам само да кажа, че методологията на междукултурните изследвания се наложи една наскоро, т.е именно културните дихотомии са революционен и новаторски метод при подобни изследвания, нещо, за което Хофстеде претендира още от 70-те.

Относно взаимопомощта - може да има стотици хипотези. Аз илагам най-правдоподобната. Ако имате доказателства за друга, давайте

поздрави

[alvassareiro]

Мога да ви запозная и с други методи при изследването на културните феномени. Всъщност, въпросът за културните измерения, какво вкючват и какво не, е изключително сложен и споровете продължават и до днес. Дори Хофстеде не е успял да обори напълно критиките, особено по отношение на измерението "избягване на несигурността", което му създава ядове вече 30 години, както и измерението твърдост-мекост. Въпреки това, неговите 7 измерения са практически полезни - използват се за направата на предсказания с висока, или поне с приемлива степен на потвърждаемот и проверка. Освен това са най-добре изучени в литературата и разработени в науката.

Друг тип подходи в междукултурните изследвания са:

1. Идеите на холандския учен и консултант Фонс Тромпенаарс, поне в сферата на управлението и мениджмънта. Книгата му може да се намери в България. Като цяло той е провел редица изследвания и има интересен материал. Въпреки това анализи на неговите теории, проведени от самия Хофстеде и от други учени, доказват, че повечето явления, за които Тромпенаарс говори в книгите си, корелират, т.е могат да се сведат до 2-3 измерения, не 15 както твърди. Например, измеренията на Хофстеде мерят неща, между които няма връзка, съществуват независимо едно от друго. Да речем интелигентност, височина и красота. Трите неща не се намират в корелация. Всяко от тях дава ценна информация за индивида, която не може да се извлече от другите две. Троммпенаарс мери неща като интелигентност, IQ и способност за излизане от трудни ситуации. Ясно е, че едното зависи от другото и няма нужда да се разглеждат поотделно. Ако имаш високо IQ, обикновено си интелигентен и имаш остър ум. Така измеренията на Тромпенаарс не са неверни, но не могат да се ползват за научни предсказания защото никое от нях не дава допълнителна информация.

2. Теорията на Шелом Шварц, който предлага система от 10 измерения, които засега нямат практическо приложение.

Като цяло, е наложен методът на дихотомиите, предложен от Хофстеде и наложен от проф. д-р Ингълхарт - ръководител на проекта World Values Survey. Той създава двуизмерен модел на културите, като двете измерения могат да се разбият на по-малък брой с оглед по-голяма нагледност.

Въпросът доколко можем да разбием дихотомиите на две отделни измерения, е сложен и налага сериозен статистически анализ. Само ако данните от едно изследване бъдат анализирани статистически сериозно с оглед разбиване на дихотомията и потвърдят, че става въпрос за две отделни явления, които не са във статистическа връзка, можем да говорим за разпадане на дихотомичния модел. Това обаче трябва да се направи за всяко измерение по отделно. Засега статистическите данни сочат, че споменатите 7 измерения трябва да запазят дихотомичния си вид.

[ISTORIK]

Мога да ви запозная и с други методи при изследването на културните феномени.

Всъщност, въпросът за културните измерения, какво вкючват и какво - не, е изключително сложен и споровете продължават и до днес.

Дори Хофстеде не е успял да обори напълно критиките по отношение на измерението "избягване на несигурността", което му създава ядове вече 30 години...

Ние можем ли да помогнем на г-н Хеерт Хофстеде?

---

"Изследване на културата" е книга, която дава живот на културните измерения, открити и описани от именития холандски учен Хеерт Хофстеде. Заедно с Херт-Ян Хофстеде, негов син, и Пол Пидърсън, професор в университета в Сиракуза, САЩ, той описва 10 крайни типа културни различия по отношение на откритите измерения. Резултатът е забавна книга, която е пълна с игри, но същевременно почива на здрава научна основа и винаги ни кара да се замислим.

Книгата съдържа около 75 дейности, истории и случки, както и синтетична културна лаборатория за придобиване на практически знания и умения. Тя е добро приложение към известния труд на Хофстеде "Култури и организации: софтуер на ума".

[alvassareiro]

Ние можем ли да помогнем на г-н Хеерт Хофстеде?

---

"Изследване на културата" е книга, която дава живот на културните измерения, открити и описани от именития холандски учен Хеерт Хофстеде. Заедно с Херт-Ян Хофстеде, негов син, и Пол Пидърсън, професор в университета в Сиракуза, САЩ, той описва 10 крайни типа културни различия по отношение на откритите измерения. Резултатът е забавна книга, която е пълна с игри, но същевременно почива на здрава научна основа и винаги ни кара да се замислим.

Книгата съдържа около 75 дейности, истории и случки, както и синтетична културна лаборатория за придобиване на практически знания и умения. Тя е добро приложение към известния труд на Хофстеде "Култури и организации: софтуер на ума".

Хофстеде сам ще се оправи, още повече че има все повече последователи, да не кажа почти всички европейски изследователи на културата искат или не го възприемат.

"Освен софтуер на ума", горещо препоръчвам още "Cultural consequencies" една негова по-стара книга

както и българския писател Минков:

Какво ни прави различни - Класика и стил 2007

България върху културната карта на света - Кл. и стил 2008

What makes us different - 2006 ако не се лъжа на същото издателство