Страстната седмица

[Lion Queen]

Сказания за подвижните празници:

Първи шест седмици на Великия пост. Страстната седмица. Великден

Страстната седмица -

седмица на Христовите страдания

Съдържание:

:: Страстната седмица

:: Богослужението през Страстната седмица

:: Велики понеделник, вторник и сряда

:: Велики четвъртък

:: Велики петък (Разпети петък)

:: Велика събота

:: Страстната седмица в уставите на древните църкви

:: Страстната седмица: иконография

С В. П И С А Н И Е

Страстната седмица

Последната седмица от живота на Христос се нарича "Страстна седмица", т.е. Седмица на страданията, прелюдия към вечния живот. Животът на Господа наближавал своя край. Възкресил в събота Лазаря, тържествено посрещнат, влязъл в Йерусалим на Цветница, Той доброволно вървял стъпка по стъпка към предначертаната Си неизбежност.

Всеки един ден от седмицата е наречен велик и свят и се извършват специални служби. Страстната седмица е най-дългата седмица в годината, наситена с много тъга и покъртителни изживявания.

Богослужението през Страстната седмица

Великопостните служби през делничните дни на Великия пост са характерни със своето покайно пеене. Царските двери остават затворени, като символ за отделянето на човека от Царството Божие. Църковното облачение е тъмно, обикновено в лилаво ­ цвета на покаянието.

През делничните дни не се извършва Божествена литургия, но за да могат вярващите да се подкрепят в своето подвижническо усилие на поста, чрез приемане на Св. Причастие, се извършва Литургия на преждеосвещените Дарове. Тази служба е много древна, споменава са в каноните от VII в., но е създадена по-рано. По традиция за неин създател се счита св. Григорий Двоеслов, папа Римски (VI в.).

Преждеосвещената литургия се състои от тържествена великопостна вечерня, към която е добавено пренасяне на св. Дарове в олтара и причастяване, но самото освещаване на Даровете не се извършва. Това става по време на Литургията предишната неделя. Затова и службата се казва Преждеосвещена литургия, т.е. на предварително осветените Дарове. Тази служба се извършва в сряда и петък или поне в един от тези дни.

Лазаровата събота е единственият ден в годината, когато се извършва неделно богослужение не в неделя. Това е началото на Пасхалното тържество. По време на Литургията на Лазаровден Църквата прославя Христос като "Възкресение и Живот", Който още преди Своите страдания и смърт, с възкресяването на Лазар утвърдил предобраза на всеобщото възкресение на човечеството. Именно заради възкресяването на Лазар Христос бил прославен от народа като дългоочакван Месия, Цар Израилев, като изпълнение на старозаветните пророчества.

Самият празник на триумфалния Вход Господен в Иерусалим (Цветница или Връбница) принадлежи към дванадесетте Господски празника. Неговото богослужение е свързано с това на Лазаровден.

На вечернята преди празника се четат пророчествата за Царя-Месия от Стария Завет заедно с евангелските разкази за влизането на Христос в Иерусалим.

На утренята се благославят върбовите клонки, които държим в ръце през време на цялата Литургия, показвайки по този начин, че посрещаме Иисус Христос като Цар и Спасител.

Прот. Томас ХОПКО "Основи на Православието"

Църковен вестник, Брой 7 от 17 април 1998 година

Виж също: Преждеосвещена Света литургия

Велики понеделник, Велики вторник и Велика сряда

През първите три дни на Страстната седмица Църквата припомня последното пребиваване на Господа в Йерусалим. В тези дни богослужението е твърде наситено: извършват се полунощница, утреня, часове с четене на Евангелието и Литургия на преждеосвещените Дарове. По време на часовете се изчитат четирите Евангелия до Евангелието по Йоана гл. 13, 30 стих. На места четенето им започва още от петата или шестата седмица на Великия пост.

Велики понеделник

На Велики понеделник евангелистите ни разказват как Божият син влязъл в Йерусалимския храм и го намерил пълен пълен с търговци. Обхванат от свещен гняв, Той прекатурил масите им, а тях самите изгонил, защото храмът е дом за молитва, а не тържище. (Мат. 21:12-13, Марк 11:15-19; Лук.19:45-46).

Във Велики понеделник Църквата ни предлага да размислим над образа на безплодната смокиня, отхвърлена от Христос (Марк 11:12-14, 20-26, Мат. 21:18-22).

Велики вторник

"И тъй, бдете; защото не знаете ни деня, ни часа, в който Човешкият Син ще дойде" (Мат. 25:13)

(Евангелско чтение: на утрената Мат. 22:15-23:39; на литургията Мат. 24:36-26:2).

Велики вторник е ден за поучения и последни нравствени наставления: Иисус ни дава пример как да благотворим - не да даваме от излишъка си за тази цел, а като бедната вдовица да отделим от последните си материални средства.

Когато говори за приближаването на дните на борба и изпитание, Христос разказва за десетте мъдри девици, които били готови за идването на Господа (Мат.25:1-13). Напомня ни, че трябва "да бодърстваме и да не униваме", и да държим светилниците си запалени в очакване на Божествения Жених. И Църквата пее:

Ето младоженецът иде в полунощ,

и блажен е тоя раб, когото намери буден,

а недостоен е оня, когото намери безгрижен.

Прочее, внимавай, душо моя, да не те налегне сън,

та да бъдеш предадена на смърт и да останеш вън пред затворените врати на Царството,

но опомни се и възкликни: свят, свят, свят си, Боже,

заради Богородица помилуй нас!

Чуваме също притчата за талантите (Мат. 25:14-30).

После следват пророчества за съдбата на град Йерусалим и за последните дни при Второто пришествие (Мат. 25:31-46, Марк 13:1-31, Лук. 21:5-38).

Виж също:

Вторник на Великата седмица

Велика сряда

В деня на Светата и Велика сряда се припомня за многоценното миро, пролято върху главата на Христос от разкаялата се грешница (Мат.26:6-13, Марк 14:3-9). Успяла да влезе в дома, дето бил Христос, жената, носеща алабастърен съд с драгоценно миро, искала да засвидетелствува почитта си към Него. В бързината, да не й се пречи на доброто намерение, тя счупила съда, по-лесно да се разлее мирото.

Това не се одобрило и някои от апостолите възроптали под предлог, че по-добре би било мирото да се продаде и парите да се раздадат на бедните. А Христос казал да не я смущават, защото за това й усърдие ще се разгласи по цял свят.

Тогава Иуда отишъл при иудейските първенци и уговорил предателството на Христос за тридесет сребърника (Мат. 26:3-5, 14-16, Марк 14:1-2, 10-11, Лук. 22:1-6). От тоя ден коленопреклоненията на молитвата не престават.

Виж също:

Сряда на Великата седмица

Велики четвъртък - Възпоминание на Тайната вечеря

Припомня се тайната вечеря, на която е установено тайнството причастие (Мат. 26:17-35, Марк 14:12-31, Лук. 22:7-38, Иоан 13:1-17, 26). На тая вечеря Христос, като завещал новата заповед за любов към всички, явил на учениците Си, че ще бъде предаден. В недоумение учениците питали, кой ще стори това. Запитал и Иуда, и Христос му отвърнал тъй кротко, че другите не разбрали. Иуда станал, излязъл и те помислили, че отива да прави покупки, понеже той бил ковчежник.

След вечерята Христос с апостолите отишъл в Гетсиманската градина, дето се молил до идването на предателя.

Обикновено в четвъртък вечерта се служи утренята на Велики петък, когато се четат така наречените Дванадесет евангелия, т.е. дванадесетте откъса от Евангелието, разказващи за Христовите страдания. На този ден свещенослужителите изнасят кръста от олтара, което символизира носенето му от Христос към Голгота. По време на маслосвета, всеки желаещ мирянин бива помазан с елей за здраве.

Виж също:

Четвъртък на Великата седмица

Велики петък

Припомнят се великите страдания на Иисус Христос, волно приел да бъде съден, бичуван, оплют, бит с плесници и показан пред народа в багреница за поругание с кръст в ръка и с венец от тръни на главата.

Нарамен с тежък кръст от преторията на Пилата, Христос бил поведен към Голгота на разпятие.

Разпнат между двама разбойника за поругание при страшни природни смущения - земетръс и затъмнение на слънцето, издъхнал, приел смърт, за да избави от смърт цялото човечество.

Виж също:

Петък на Великата седмица

Велика събота

Възпоменава се погребението на Христос Спасителя и слизането Му в ада. Умрял на кръста, от прободените Му ребра изтекло кръв и вода. Иосиф Ариматейски и Никодим, като изпросили разрешение от Пилат, снели Го от кръста, помазали с аромати, обвили в нова плащаница и Го положили в нов гроб, изсечен в скала в Гетсиманската градина. При полагането Му в гроба присъствували жените мироносици, сред които, обляна в сълзи с прободеното си от мъка сърце, била и майка Му св. Богородица. Църквата пее:

"В гроба с тялото Си и в ада с душата Си като Бог,

в рая с разбойника и на престола с Отца и Духа Си бил, Христе,

Който изпълваш всичко".

Иудеите запечатали гроба и поставили стража.

Велика тайна! "Да замълчи човешкото създание!" - пее Църквата вместо Херувимската песен на Велика събота. Господарят на живота е в гроб, но скоро ще се прослави с чудото на възкресението.

Виж също:

Събота на Великата седмица - Слизането на Христа в ада

Страстната седмица в уставите на древните църкви

Първоначално Великден бил предшестван от дву-тридневен пост, който станал една седмица – т.нар. Страстна седмица, или Седмицата на Христовите страдания. Впоследствие към поста на Страстната седмица бил добавен 40-дневният пост по подобие на четиридесетте дни, през които Христос постел в пустинята. Той бил предназначен за "оглашените", тоест за тези, които щели да бъдат кръстени на Великден. Дълго време докато траела практиката на масовите кръщения на възрастни хора, тайнството се извършвало именно на Великден, когато особено силно било преживявано кръщението като съ-участие в доброволната смърт и възкресение на Господа. Затова Пасхалната литургия е изключително кръщелна по своя характер.

След VI век започнало да преобладава кръщението на деца и затова масовото кръщаване на възрастни на Пасха постепенно било изоставено. Именно тогава смисълът на св. Четиридесетница бил променен – от катехизаторски период постът станал период на покаяние за членовете на Църквата.

През IX век св. Четиридесетница вече окончателно била обединена със Страстната седмица и така продължителността на Великия пост се увеличила.

Продължителността на Великия пост била различна и зависела от това, как поместните църкви са гледали на включването на Страстната седмица към св. Четиридесетница и дали са считали съботите и неделите, когато св. канони забранявали постенето, за част от нея.

В Константинополския устав Страстната седмица не се счита за част от св. Четиридесетница, а съботите и неделите са включени в Постния период, въпреки че те не се явяват постни дни в пълния смисъл на думата. Така според Константинополския устав св. Четиридесетница имала 6 седмици по 7 дни, тоест 42 дни продължителност. Ако от нея се изключат Лазаровата събота и Цветница, продължителността на Великия пост става точно 40 дни. Великата Четиридесетница според този устав започва с Чистия понеделник от първата седмица на поста и приключва в петъка на шестата седмица, тоест в навечерието на Цветница. Тропарите включени в Триода за този ден говорят за "изпълването на душеполезната Четиридесетница" и за очакването на "святата седмица на Страстите".

Подобно е тълкуванието и на правилото в Апостолските постановления (текст от края на IV век), където се казва:

"Извършвайте този пост преди пасхалния, като започвате от втория ден (тоест, понеделник) и завършвайте в петък. След тези дни, като отпостите, започнете светата седмица на Пасхата като постите през нея със страх и трепет".

Не е случайно, че литургиите на Лазарова събота и Вход Господен в Йерусалим имат кръщелни елементи.

Според друга традиция, отразена в 29 канон на Шестия вселенски събор (681 г.), Страстната седмица била част от Четиридесетницата, където тя е наречена "последна седмица от четиридесетницата".

Тази практика е запазена и от древните църкви, които се отделят от Православието след Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 г.) – Арменска, Коптска, Етиопска. Според тази традиция съботите и неделите като "непостни дни" не се включват в изчисляването на Четиридесетницата и затова тези църкви постят 8 седмици по 5 дни, тоест 40, но постът при дохалкидонците започва една седмица по-рано (когато при нас е Неделя Сиропустна. Според някои литургисти появата на подготвителната Сирна седмица преди началото на Великия пост се явява плод на желанието да се съчетаят двете традиции в Църквата.

Римокатолическата църква от древност включва Страстната седмица към св. Четиридесетница. Тя обаче чрез няколко свои събора отменя забраната за пост в събота (64 апостолско правило). Тази практика е осъдена рязко в 55 канон на Шестия вселенски събор. Затова Римокатолическата църква изчислява Великия пост така: 6 седмици по 6 постни дни, прави 36 дни. Към тях се прибавят още 4. Затова там Великият пост започва в сряда, т.нар. Чиста сряда.

Постът през Страстната седмица е бил особено строг – "без вино и елей", тоест сухоежбина, като само на Велики Четвъртък, след св. Причастие, вярващите са употребявали заради духовния празник "елей", тоест растително масло. Към Великата събота се отнасяли с особено внимание, тъй като това била единствената събота, която каноните постановявали като постен ден.

Постът на Велика събота продължава до полунощ, до настъпването на "Господния ден", когато се обявява Възкресението Господне. Апостолските постановления определят: "Съботата продължава до пеенето на петлите, постът свършва с настъпването на първия ден след Събота, който е Възкресение".

Архимандрит Максим Матеос

Със съкращения от статията "Великата Четиридесетница"

Двери на Православието

Pravoslavieto.com - Българският Православен портал в Интернет

www.Pravoslavieto.com

Пак от този източник относно богослужението по време на страстната седмица:

По време на Страстната седмица мястото на Битие се заема от Изход, а мястото на Притчи Соломонови - от Иов. Чете се от Изход, защото там се описва пътуването на богоизбрания народ към обещаната земя, Пасхата, чиито завършек идва, когато Месия - Христос извършва Своя Изход, Своето "преминаване" към Отца (Йоан 13:1) и става наша Пасха (1 Кор. 5:7), като ни завежда в обещаното Царство. Книга Иов е кулминацията на старозаветното откровение за страдащия Раб, Който побеждава злото чрез пълно смирение, любов и послушание пред Бога, Така всички основни теми на християнската вяра, съдържащи се в църковните догмати, се разгръщат в цялата си вътрешна обвързаност. Тук Старият Завет се разкрива в пълната си духовна реалност - не само като абстрактна истина, но и като основа на Новия Завет, като път, водещ към Христа, обещание и пророчество, изпълнени в Него. И все пак - и това е от съществено значение - тази истина се разгръща не само с четене и обсъждане на текстове. Тя е литургичнa: четивата се вписват в контекста на богослужението, което открива техния истински смисъл.

Дълбоката покайна въздишка, непрестанно отекваща по време на великопостните богослужения, зовът за покаяние, за осъзнаване на крайната ни слабост и огреховеност, утвърждават в нас състоянието, което ни позволява наистина да чуем Писанието, да разберем истинското му значение. От друга страна, структурата на богослуженията, хармонията на библейските четива, обредите и молитвите, "ходът" на службите, всичко това вдъхва живот на текстовете, дава им един особен оттенък на реалност.

Четенето на Евангелието и неговото тълкуване в проповедта не са самоцелно "вмъкнати" в Литургията на оглашените. До тях ни довежда и за тях ни подготвя събирането ни в църква (1Кор. 11:18), тържественото благославяне на Царството, с което започва евхаристийната служба, Псалмите, Входа в олтара, Трисветата песен и възкачването на "горното място". Тези действия не са просто "символи", а свещенодействия, чрез които Църквата се подготвя за тайнството на Божието слово.

По време на Литургията на преждеосвещените Дарове, след като чете от книга Битие, свещеникът взема свещ от св. Престол и като благославя събраните верни с нея, казва: "Христовата светлина просвещава всички". Това действие загатва за дара на разбиране на думите, които верните предстои да чуят, и същевременно сочи окончателния смисъл на цялото Свещено Писание - Иисус Христос.

И накрая, кулминационната точка на литургичния живот на Църквата е богослужението на Велика събота, с Опелото Христово, с петнадесетте проророчества, с белите одежди, които заменят черните при възвестяването на Възкресението. Това богослужение, ако се разбира правилно, е пълен катехизис на Възкресението.

Могат да се дадат още много такива примери. Но и тези са достатъчни, за да се види, че "литургичното оглашение" далеч не е само интересен обичай на древната Църква, а традиционен метод за религиозно образование, органична част от самата природа на Църквата и на нейното разбиране за духовно "просвещение".

III

Литургичното оглашение ни показва на първо място основното предназначение, целта на религиозното образование, така както го разбира Църквата. А тази цел е да бъде въведен отделиш човек в живота на Църквата. Подчертавам това - тя не е просто преподаване на "религиозни знания", не е обучаване на отделния индивид как да стане "добър човек", а е "на(д)зидание" - "изграждане" - на един член на Христовото Тяло, член ма един "род избран" и "народ свет" (1Петр. 2:9), чийто тайнствен живот в този свят е започнал в деня на Петдесетница. "И направи го (или: я) разумна овца на светото стадо на Твоя Христос, почтен член на Църквата Си" , гласи кръщелната молитва. Религиозното образование не е нищо друго, освен разкриване на случилото се с човека, новороден от вода и Дух, и станал член на Църквата.

Понятието за Църква като народ Божи и Тяло Христово се е превърнало в абстракция за съвременните християни. От една страна Църквата се свързва с "енорията" [или "църковното настоятелство"] като сдружение с делови заседания, избори, гласуване, имоти и финансов правилник. От друга страна, в сградата на църквата идваме да се молим, да "изпълним религиозните си задължения", да послушаме хубавото пеене и да намерим покой и утеха. Енорията се възприема като средство за осигуряването на материалното благополучие на църковната сграда и обзавеждането й; а от църковната сграда се очаква да осигурява духовното удовлетворение, което енориашите трябва да получават от прекрасните църковни служби и от усещането за изпълнен религиозен дълг. Но съвременният християнин е забравил, или може би никога не е знаел, че тези цели са второстепенни. Главната цел е изграждането на Христовата Църква, израстването на всеки в новото единение с Христа, получено при Кръщението и винаги получавано в Причастието:

"А нас всички, които се причастяваме от единия хляб и чаша, съедини един с друг за общуване с единия Дух Свети" (Литургия на св. Василий Велики),

"Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло" (1Кор. 12:13).

"Където е Църквата, там е Светият Дух, където е Светият Дух, там е Църквата и пълнотата на благодатта" {Св. Ириней Лионски, Аdv. hаеr. III, 24,1).

Редактирано Април 16, 2009 от Lion Queen