Къде е кризата....

[alvassareiro]

Къде е кризата...

В съвременното ни общество битуват две паралелни тенденции. От една страна интелектуалци, и теолози опищяват ефира, че имало ценностна криза, как моралът бил паднал и колко развратени били младите. От друга страна се твърди, че културата била в криза – театрите и оперите са празни, родните ни театрали, драматурзи, певци, скулптури и тн. били повече оценени в чужбина и никак у нас. Така ли е наистина, и ако е така, на какво се дължи това. Все пак, трябва да е станало нещо, което да предизвика този упадък. Има ли криза и къде е тя, и на какво се дължи...За упадъка на културата след малко.

Първо, усещането за "ценностна криза" е старо колкото и светът. Обикновено, който не е доволен от нещо, се оплаква как нямало морал и в каква криза на ценностите сме били. Всъщност, истината е точно обратната – и у нас, и навън, обществото ревниво пази традиционните си ценности. Какво означава ценнотстна криза тогава – според Hermans и Olens това е "дезорганизация на системата от лични мисли". Това би означавало, че нещо, което те е мотивирало досега, изведнъж спира да те мотивира. Например, цял живот си учил, имаш две висшета, имаш хубава жена, деца, жилище и успешна работа, и изведнъж оставяш всичко и отиваш в планината да станеш аскет. Това наистина е ценностна криза, и определено е психиатричен въпрос.

Освен споменатите две тенденции у нас, в световен аспект има още две, свързани с културните процеси. Едната осъжда остро културните дихотомии и се противопоставя на всякакъв опит културите да бъдат изследвани, анализирани, с оглед на това, че в съвременния свят културите се смесвали, глобализирали и уеднаквявали. Т.е протичал процес на хибритизация на световната култура. Всъщност, анализите на проучванията, проведени в последите десетилетия от WVS, PRC и десетки други учени разкриват една различна картина – културите не само не се смесват, а напротив, наблюдава се културна херметизация, чертаят се дебели културни граници между цели региони от света, раздалечаване между Третия свят и богатите страни в културен аспект.

Другата тенденция е позицията, че хората трябва да познават ценностната си система, и следователно да я опишат. Ако можеш да опишеш кои са твоите ценности, значи си добре. Ако не можеш, значи си в криза. Не можем да очакваме цялото общество да е съставено от психолози, антрополози и културолози, които знаят как и с какви термини да опишат ценностите си. В същото време, ценностната система е нещо много сложно и дълбоко. Много често хората не си дават сметка за нещата, които наистина ги мотивират, защото те са на подсъзнателно ниво. Ако някой не може да опише ценностите си, не значи че ги няма. Значи, че не е психоаналитик.

Следователно, в България не може да се говори за ценностна криза, или криза на ценностите, само защото хората не могат да опищат ценностната си система. Криза има, но тя е другаде. Къде е?:

• Мнозинството българи не познават културата си. Това не е лошо, защото обществото не е съставено то етнолози, антрополози, културолози и тн. които да познават културата във всичките й изражения. Това, че някои от нас не знаят как точно функционира стомашно-чревният тракт, не значи че той не функционира. малко българи биха дали задоволителен отговор на един испански турист защо боядисваме яйца за Великден - ами такава е традицията и толкоз, ще кажат. Обяснението би дошло от някой етнолог. Всъщност, описваме себе си с митологеми, стереотипи, които са ни натрапвани в училище. Тези идеализирани представи битуват както на национално университетско равнище - при нашите съседи: Македонците са потомци на Александър, гърците са византйци, румънците са римляни. Битуват и на народно, разговорно ниво - гърците "съскали', сърбите пиели шльокавица, а власите носили папуци на бос крак и с това се изчерпват предсавите ни за народите. Проблемът е,че нямаме никаква представа кои са нашите добри и лоши черти. Още повече, че добро и лошо трудно би се отнесло към културата. Оплакваме се, че сме завистливи, ами така е. Но завистта си има своето обяснение, т.е има защо, това не е случайно. След като завистта е черта на цял един народ, това няма как да е случайно. Няма как да е и лошо, защото, след като завистта е културна черта на българина, а културата е израз на това, което мнозинството хора считат за правилно и най-добро за тях, следователно завистта няма как да е нещо лошо, или добро. Културата не нито лоша, нито добра и толкоз. Почива на бетонна логика. Такова явление може да бъде оценено негативно от друга, чужда нам култура, където това не е така.
  
• Основният ни проблем е нещо просто – искаме, налагаме, изискваме да се отнасят с нас така, както е на Запад. Но не сме готови да дадем същото в замяна. Искаме да се съобразяват с нас, да ни уважават, но самите ние не сме склонни да се съобразяваме с другите и да ги уважаваме. Това няма нищо общо с кризата на ценностите. Това е характерна черта на българската култура, оформена преди столетия. Дали това е добро или лошо, е сложен въпрос. Някога, когато това се е оформило, навярно е било най-добрият начин хората да оцелеят. Но днес светът е друг и това културно качество трябва да се преосмисли. Навярно това е истинският проблем – още Иван Хаджийски е отбелязал, че развитието на обществото и икономическите отношения изпреварва културното развитие и промени. Затова, в нашата култура все още битуват културни особености, които не съответстват на социално-икономическото развитие на обществото. Пример – на един от големите митинги през декември 1989 хората скандираха за демокрация и права. Но когато на трибуната се появи един оратор, който каза – Нека върнем имената на българските турци.. Всички избухнаха в "Ууууу" Долу....Значи искаме права за нас, но за другите, различните от нас, не.
  
• Имаме и друг проблем – искаме да бъдем богати, но не знаем как. Хем искаме да привличаме туристи, хем ги проглушаваме с бормашини и кранове, хокаме ги със смръщени рецепционистки в хотелите. Е няма как да забогатееш ако не се придържаш към едно просто правило – дръж се с другите така, както искаш да постъпват с теб.
  

Сега малко за културата. Доста драматурзи, оперни певци, писатели, художници, актьори, скулптури и тн. се оплакват, че не били достатъчно добре оценени у нас, и ги ценели повече в чужбина. Първо, за част от тях имам сериозни съмнения, че са разгадали посланията им в чужбина. Защото ако беше така, сигурно нямаше да ги оценяват толкова добре навън. И сега по същество. Понеже ние българите не познаваме добре културата си, смятаме, че тя е това, което ни казват интелектуалците – култура, това е театър, кино, опера, изобразително изкуство, скулптура. Култура ли е това. Ами култура е, безспорно. Българска култура ли е. Ами не е. Всяко от гореизброените, или повечето от тях, са културни феномени, неприсъщи на традиционната българска култура. Те са част от традиционните култури на Гърция – където се ражда театърът, не у нас, Италия, Германия, Франция и тн. В един монент тези неща са привнесени в нашата традиционна култура – театър и опера, класическа музика идват у нас към 1850 ако не се лъжа с унгарски, австрийски, чешки и немски емигранти, бягащи от революциите в Европа през 1848. Бързо тези явления се разспространяват в България, защото традиционно нашата култура е отворена към външни влияния и редица българи също участват в основаването на едни от първите театри, опера, оркестри. Въпреки това, българският народ остава традиционно студен и безразличен към споменатите явления, защото са привнесени отвън, не са нещо присъщо, иманнентно на нашата родна култура. Не съм сигурен, но мисля, театър, опера и тн. не е имало нито в Първото(!), нито във Второто царство, но и да е имало, те са били развлечения за царя и аристократите. Театърът не е бил масово развлечение както в Англия на Елизабет I например. По същата логика, ако някой каже, че белег на култура е коридата, навярно у нас ще дойдат тореадори, доста българи също ще станат такива, но няма да бъдат приети от народа - ще ги оценят в Испания, не в България.

Ние българите традицинно ценим православната си култура и изкуство, обичаме си читалищата и писаното слово – все пак сме дали буквите на славяните. Затова оперният певец трудно би бил оценен в България – изкуството му ни е чуждо и не го разбираме. Ще го оцени Италия, където операта традиционно е на висока почит. Театралният актьор и драматург също ще е ценен повече в Германия и Централна Европа – все пак оттам ние внасяме театърът. Естрадните певци от категорията на Лили Иванова и Емил Димитров също няма как да са ценени високо у нас – ще ги оценят във Франция, където традиционно имат силни индивидуални изпълнители на поп музика: Дасен, Шевалие, Азнавур. Мегазвездата, певецът-легенда не е типичен персонаж за България, по-характерен е за Латинска Европа. Традиционно за българската култура не е характерно някой да изпъква силно над другите. Нашата култура е подчертано егалитарна, затова всеки опит някой да изпъкне с нещо, се наказва със завист и шушукане. Тази културна особеност се пренася и в изкуството и музиката. В България не е възможно да съществува певец-легенда като Азнавур или Хулио Иглесияс, просто културата ни е друга. Между другото, Хулио Иглесияс също не е добре приет в Испания - която има култура, доста близка до нашата. Ценят го много повече в САЩ, Франция и Германия. Така че Лили Иванова да не се оплаква, а да понаучи нещо за традиционната култура на българина. Ако имаме един народ, стремящ се към равенство и избягващ съревнованията и себеизявата, както и социалните различия, една мегазвезда с таланта на Лили Иванова не може да оцелее - когато такъв човек изпъква над множеството с таланта си, сее смут и несигурност. Ако иска уважение и ценене - може да го получи, но във Франция, която има различна култура. У нас не са добре оценени и импресионистите, сюреалистите и др, защото традицонно в нашата родна култура не се цени и не се поощрява въображението и оригиналността на индивида и израза, а точно обратното - не трябва по никакъв начин да изпъкваш. Но добре приемаме художниците пейзажисти, рисуващите натюрморти и портретистите. Обичаме си Майстора, Цанко Лавренов и почти цялаша казънлъшка школа - тяхното изкуство е разбираемо за хората - хубави българки, традиционни селски и градски къщи.

Разбира се, през социализма повече хора ходеха на театър и опера. Естествено, това не значи че сме били по-образовани. Гледали сме филми, някои са го и живяли – ясно е защо ходеха на театър повечето хора – за да ги видят. Посещението на театъра в петък вечер беше чисто и просто демонстрация на приписаното обществено положение - колко сме образовани, всички да ни видят. Това добре е представено в българските комедии от времето на соца. Това колко хора има в театъра не е мерило за интелигентността и още повече – не показва криза на ценностите. Демокрацията даде на българина възможността да се върне към традицинните си културни особености – да хвърля боклук на улицата, да не уважава другия, да слуша каквато музика си иска. Сега на театър и опера ходят само тези, които ценят театъра и операта.

Това, и други неща налагат няколко извода. Първо – криза на ценностите няма, няма и да има. Тя е характерна за индивида, и е патологично, психиатрично състояние. Няма как да го съотнесем към цялото общество. Поне досега не е случило цяле дин народ да полудее. Второ – проблемът у нас, е че социално-икономическото развитие изпреварва културните промени. Затова често се случва да имаме отношения, при които се проявава нетипична за тях култура. Но с течение на времето нещата ще се наредят. Трето, каквото и да се случва в обществото ни, особено засъгащо културата, няма как да е добро или лошо. То почива на желязна логика, дори и най-негативните явления в културата ни. Това, че не я познаваме, не значи, че сме в криза. Четвърто, ясно е, че повечето българи не познават културата си, или поне не знаят кои са основните положителни или не толкова положителни, условно казано, черти на народа ни. След като не познаваш културата си, а не си и длъжен, освен ако не си етнолог например, можеш ли да изказваш съждения за това, дали е в криза или не....

Източник: част от изложението е базирано върху "България върху културната карта на света" – Минков, М., 2008

[alvassareiro]

Допълнение към точка 2 - в такава плоскост се намират и позициите на повечето интелектуалци и артисти, които пропонират, че не са ценени и уважавани в България - искаш да те ценят и уважават, но самият ти не познаваш културните особености на хората, от които искаш уважение. Все пак трябва да опознаеш почвата, на която ще засееш семената на творенията си. Непознаването на културата обикновено се запълва с патетични и празни приказки, от типа на "Въпреки всичко аз съм оптимист" или "Не съм загубил вяра в доброто" и др., които нищо по същество не ни казват, освен едно - не познавам собствената си култура, от която изисквам уважение в замяна.

Българският народ трудно би оценил и труда на Кристо - все пак опаковането на сгради и опаковъчното изкуство не са явления, залегнали традиционно в културата на народа ни. Не са приемливи твърдения от типа на "В родината ми никой не ме признава и оценява. По-ценен съм навън". Една приемлива позиция би била например: " Изкуството, което правя, не е никак типично за родината ми. Затова не е никак чудно, че не ме разбират. просто това е нашата култура. Няма нищо странно и лошо в това". В крайна сметка ние противопоставяме явления, като театър, класическа музика, опера, живопис и скуплтура, които са навлезли в нашата култура отвън преди 150 години на култура, която е поне на 1 300 години. навярно, след време ще ценим повече тези представители на изкуството ,но просто моментът не е назрял. Всичко е въпрос на култура и културни особености.

[Guest doron]

Допълнение към точка 2 - в такава плоскост се намират и позициите на повечето интелектуалци и артисти, които пропонират, че не са ценени и уважавани в България - искаш да те ценят и уважават, но самият ти не познаваш културните особености на хората, от които искаш уважение. Все пак трябва да опознаеш почвата, на която ще засееш семената на творенията си. Непознаването на културата обикновено се запълва с патетични и празни приказки, от типа на "Въпреки всичко аз съм оптимист" или "Не съм загубил вяра в доброто" и др., които нищо по същество не ни казват, освен едно - не познавам собствената си култура, от която изисквам уважение в замяна.

Българският народ трудно би оценил и труда на Кристо - все пак опаковането на сгради и опаковъчното изкуство не са явления, залегнали традиционно в културата на народа ни. Не са приемливи твърдения от типа на "В родината ми никой не ме признава и оценява. По-ценен съм навън". Една приемлива позиция би била например: " Изкуството, което правя, не е никак типично за родината ми. Затова не е никак чудно, че не ме разбират. просто това е нашата култура. Няма нищо странно и лошо в това". В крайна сметка ние противопоставяме явления, като театър, класическа музика, опера, живопис и скуплтура, които са навлезли в нашата култура отвън преди 150 години на култура, която е поне на 1 300 години. навярно, след време ще ценим повече тези представители на изкуството ,но просто моментът не е назрял. Всичко е въпрос на култура и културни особености.

Кристо е национална гордост. Трябва да се научим да ценим великите българи, а не да се заяждаме с тях.

Не е важно дали разбираме изкуството им, а да се държим един за друг, тези вътре и тези вън от България.