Редът в България

[alvassareiro]

Редът в България

Редовно у нас се чуват изрази от рода на "Имаме закони, ама никой не ги спазва", или " българите не уважаваме институциите и затова не спираме на пешеходна пътека", или пък "У нас цари тотален хаос".

За всеки чужденец, които посещава за първи път една страна, е очевидно, че много правила са различни. Например – когато се караме на някои виетнамец, той се смее, с което изразява несигурност и притеснение. Не само, че правилата са различни, но е различно и отношението към правилата. В никоя държава по света не е разрешено да се дава подкуп на държавен служител, но в много арабски страни подкупите се дават пред свидетели. Правилата за движение по пътищата също са еднакви по целия свят. Но шофирането е доста различно в различните страни. В България доста шофьори правят неща, от които да настръхне косата на някой германец.

Заключението, до което достигат много чужденци, след няколко дни, прекарани у нас, е, че тук липсват правила и в обществото ни цари хаос. Има някакви закони, но никои не ги спазва, защото хората не са ориентирани към спазването на правилата. Това, естествено, е изключително наивно заключение, към което съм се придържал и аз доста дълго време. Напълно глупаво е да делим обществата на такива, които спазват правилата, и на такива, които ги нарушават. Защото:

1.Досага не е познато нито едно общество на планетата ни, което да няма стрикти и строги правила.

2.И сега нещо изключително елементарно, но фундаментално – правилата се делят на два вида – собствени (домашни) и привнесени отвън.

Това, че България е място без закони и правила, е субективна констатация на западноевропейци. Всъщност, българите, а и цялото население на Балканите, има доста силно изразено чувство и разбиране за ред – съвкупност от нашите, домашни, собствени правила. Например никоя институция в България не се опитала да забрани пушенето в театрите, кината и междуградските автобуси – просто никой не пуши в тези места. Когато в началото на 90-те се появиха първите частни междуградски автобуси, в следващите една-две години в тях се пушеше. После тази практика просто беше задушена от българската култура и пушенето в автобусите спря от само себе си, без нуждата някой да измисля закон за това или да глобява. Друг пример – никой в България не подарява четен брой цветя на жена. Не може да се поднесат две, четири, шест цветя. Защо е така, никой не знае. Но и никой не нарушава това правило. Когато преди 3 години бях в Лисабон, бях изумен от това, което видях – момче на възраст 10-12 години вървеше по Аденида душ Либертадореш (тяхната Витошка) и се бодеше със спринцовка. Никому не направи впечатление, минувачите си минаваха и отминаваха, сякаш това беше най-нормалната гледка на света. Ако такова нещо станеше у нас, полицията щеше сигурно да отцепи целия район, че и по новините цяха да кажат. Друг пример – самото споменаване на името Германия буди асоциации на строг ред и дисциплина. Докато живеех там ми направи впечатление един парадокс – имаше немци, които в 5 или 6 сутринта чакаха да светне зеленото, за да пресекат, въпреки, че не се виждаше кола на километри. Но ми направи впечатление и нещо друго – същите тези немци, в Берлин по-малко, но в Мюнхен и на юг масово, си пишкаха по улици, паркове, зад улични дървета сякаш това беше най-нормалното нещо на света, без да бързат или да се смущават. Това ме впечатли най-много – просто си пишкат най-спокойно и необезпокоявано. Не, че ние не го правим – но поне се стараем да не ни видят, правим го скришом и добре скрити, със съзнанието, че все пак така не се прави, да не говорим, че затова у нас има глоба.

Тогава, откъде иде това впечатление у чужденците, че у нас няма ред. Ами иде оттук –

Хора със колективистична (или ексклусионистка култура) – с една дума, хора като нас – и със съответния начин на мислене, няма как да спазват западните правила и ред, които отразяват западния – универсалистки или индивидуалистки – начин на мислене. Тези западни правила ни се налагат, доста нескопосано от институциите, без да се има предвид, че те просто не пасват, не съответстват на нашата култура. Ние си имаме наши, домашни правила, които си спазваме твърдо.

Пример – има административна забрана да не се пуши в сградата на СУ. Въпреки това, се пуши доста усърдно в кабинетите на декани, ръководители на катедри, секретариати, т.е пушат същите тези хора, които са въвели това правило. Просто като въвеждаш правило, което не е домашно, а е привнесено отвън, и не съответства на местната култура, никой няма да го спазва – това важи за всички нива в йерархията – от секретарката до декана.

Пак да кажа – когато чуждото, привесено отвън правило не съответства на местия културен контекст, то не се спазва. Това е толкова елементарно твърдение, че е учудващо как хорат се учудват, когато го виждат в действие. Например – кажете на германските си съседи, утре сутринта, когато дойде служебният ви министирески мерцедес да ви вземе, да се строят пред входа на коорепацията, и като минете, да ви се поклонят. Те просто ще кажат, че това не е Япония. Това правило никога няма да проработи, защото противоречи на либералния дух на германската култура.

Следователно причината западноевропейците да мислят, че България е място без ред и закони е, че си нямат хал хабер от междукултурни различия. Просто ред има навсякъде по света. Проблемът е, че всяка държава си има свое разбиране за това ща е ред.

Пример – наскоро мениджър на голяма германска фирма у нас беше потресен да разбере, че негови служители са " изнасяли конфиденциална фирмена информация" на свои приятели, работещи за конкуренцията. В ексклусионистки култури като нашата, когато служител споделя на свой приятел конфидециална информация за своята фирма не е нарушаване на правило. Това е придържане към правило.

През 1996 г. Търнър и Тромпенаарс провеждат проучване в 10 развити държави, питайки мениджъри на фирми: Бихте ли споделили тайна фирмена информация на свой близък познат, за който знаете, че ако не се добере до нея, ще фалира. В 9 от 10 случая корелацията между ексклусионизъм и отказ да се помогне на приятеля е -0.63* (по Пиърсън).

Правилото, че вътреноирмената информация трябва да си остане вътре във фирмата е измислено в американската (универсалистка)култура, където бизнесът се поставя преди личните взаимоотношения (като важност и като последователност). В контекста на ексклусионистката (колективистка) българска култура хората просто няма да се придържат към това правило, защото при нас важи друго правило – личните отношения и връзки с приятели, роднини, познати, са по-важни от бизнеса. Хората не могат да откажат помощ на познат, защото така би се разкъсала витрешната група (in-group) – т.е бихме нарушили приятелството си.

Чужденците оставет с впечатлението, че в България хората шофират ужасно и не се спазват правилата по пътя. Ами така е. А защо е така – защото правилата за движение по пътя не са наши, домашни правила, а са привнесени отвън, от Европа. Още по-лошо, те отразяват западния начин на мислене – хората трябва да се отнасят с уважение към непознати ( непознаните са тези, които не са ни роднини, близки приятели или познати). Българската култура е ексклусонситка – отнасяме се с уважение само към хора, които са ни познати, роднини и приятели. Другите се изключват от тези привилегии. В тази ексклусионситка култура важи друго, вече наше правило – Уважавай своите роднини, приятели, познати, но не си длъжен да зачиташ, уважаваш или проявяваш емпатия към непознати. Или казано по друг начин – с моите хора ще съм уважителен и ще се държа добре, ще им помагам, но с непознатите ще се държа както ми е изгодно на мен – ще си паркирам където си искам, ще си спирам само ако искам, стига да няма опасност да ми одраскат или откраднат колата. Това културно правило ни позволява за правим обратни завои навсякъде, да не спираме на пешеходните пътеки – защо да спирам, какви са ми пешеходците – да паркираме и дори да шофираме по тротоарите и по алеите в парка.

Следователно, проблемът на трафика не е липсата на закони, или неуважението към институциине. Проблемът е в културата ни – просто правилата за движение по пътя противоречат на традиционната българска ексклусионистка култура.

Така привидният хаос, които западните посетители виждат у нас се дължи на усилията тук да се наложат западни правила, създадени от западната универсалистка култура и отразяващи нейния начин на мислене. Тези правила противоречат на нашите, домашни правила, както и на културата ни, и е естествено да не се спазват. Всъщност, ние просто още не сме узрели за тях.

От наша гледна точка западният ред и правила са абсурдни, защото те се базират на идеята, че човек трябва да се отнася с непознаните така, както би се отнасял със своето семейство и приятели. Не бива да се вдига шум между 2 и 4 следобяд, защото някой – независимо дали е приятел, роднина или непознат, иска да си почива. Не бива да се паркира на тротоара, защото хората няма да могат да минат. Не бива да се хвърлят боклуци навън, така както не си изхвърляме боклуците на пода в хола на братовчедите или приятелите ни. Западните хора не правят разлика между роднини, приятели от една страна, и непознати от друга. Към всички се отнасят по едни и същи начин. Затова тяхната култура се нарича универсалистка (Минков, 2007).

Но ексклусионистките култури като нашата не са привикнали да живеят и да уважават непознатите. Традиционалната ексклусионискта или колективистична по Хофстеде (2001) култура като българската е съставена от род, семейство, роднини, приятели, познати, малко село, група и т.н, всичко това наречено вътрешна група или кръг – in group – в който хората не са непознати. Те се уважават един друг и знаят прекрасно как да демонстрират уважението и доверието си. Но тази култура не ни е научила да показваме същото поведение към непознатите нам, т.е към външния кръг. Така емпатията и зачитането на непознатите е също толкова нелогично, както и би се сторило на някой успешен американски бизнесмен да даде добре платена работа на напълно некадърния си бретовчед.

Проблемите се създават, когато ексклусионистката култура се индустриализира и урбанизира. Тези процеси принуждават членовете на един вътрешен кръг да се сблъскват ежедневно с непознати. И ги третират точно по този начин – като чужди. Затова шофьорите си отнемат предимството, не спират на пешеходната пътека, паркират на тротоара, хората не се поздравяват на стълбите (1 от 10 случая хората от блока са отвърнали на поздрава ми), затова са и грозните скандали в градския транспорт. Тази среда е враждебна – тези хора не са ми приятели или роднини, а са чужди, следователно не им дължа нищо.

Заключение – да наложиш западни правила в една незападна държава изисква доста време и е свързано с промяна на културата. И още нещо – отношението към непознати хора е най-генералната, голяма и отличителна черта, която разграничава Запада от остатъка от света. Ние все още сме към остатъка. Никакви институции и закони няма да наложат западните правила. Те ще се наложат от само себе си, само когато културата ни стане западна – за академичните читатели: универсалистка или индивидуалистична. И още нещо – в България цари железен ред и има стрикти правила. Само тези правила отразяват нашата собствена българска култура – за академичните читатели – ексклусионистка или колективистична.