Християнството на Балканите I-IV в.

[RIZAR]

Християнството на Балканите I-IV в.

Увод в проблематиката

Централното ядро на Югоизточна Европа е Балканския полуостров, разположен между Адриатическо море на Запад, Черно море на изток, Карпатите на север и Средиземно и Егейско море на юг. Историко-географски тази обширна територия е тясно свързана с Кавказко – черноморския басейн, със Северозападна Мала Азия и с Анатолия, с Егейските острови и с източните крайбрежия на Апенинския полуостров. Географският ареал локализиран в тези свои възможно най-обемни граници, притежава естествени природни и исторически образували се предимства, които предопределят завидното му място във връзките и взаимоотношенията на народи и цивилизации от 3 континента – Европа, Азия и Африка, което обуславя автономността на неговото иманентно развитие.

Севернобалканските народи – с този термин ще означим всички онези народности, които обитават земите извън Елада – изживяват свое вътрешно етническо, етнолингвистично и етнодемографско развитие както до, така и през епохата на относителната народностна консолидация. Няма съмнение, че в обширната територия на Балканите се обособяват много племенни общности на илири, македонци и траки. Всички те са от едно езиково семейство на индоевропейските езици, но имат различни езикови и диалектни отлики, както и етноспецифични белези и различия в социалната организация и културните особености. На Балканите се обособяват най-общо казано три зони в съответствие техните физико-географски дадености и техните икономически, етнолингвистични, културно-исторически характеристики. Първата обхваща източните части на Балканския полуостров или Тракия. Световната историческа наука определя територииите на поселение на древните тракийски племена през периода от VI в. пр. Хр. до II век. сл. Хр. в следните граници: на север – Карпатите с по голяма част от Трансилвания, на изток – междуречието на Днепър, на юг – Егейското крайбрежие, района на проливите, а на Запад – планините, ограждащи реките Морава и Струма. На запад долината на Морава и Вардар са контактната зона с близките по произход илири, които са също индоевропейски племена. Според една хипотеза дако-мизите и траките могат да се разграничат в етнолингвистичен аспект, но той не носи в себе си дълбоки племенни и културни разлики. Втората област има за свой център земите около поречията на реките Струма и Вардар. На сравнително късен етап от историческото развитие те ще получат сборното наименование Македония, което е с различен географски обхват през различните епохи. Третата област, най-общо казано Западната част от Балканите е Илирия, която може да се раздели на Далмация и същинска Илирия. Към тези именно земи след основаването на Църквата на Петдесетницата през 33г. и Апостолския събор от 51г., Христовите ученици изпълняват повелята му: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух” (Мат. 28:19). По конкретно има свидетелства за християнска проповед на Балканите в каноничната книга „Деяния на светите апостоли”. Там се среща рефрена „Мини в Македония и ни помогни’’. Но дали македонците са единствените племена, които са прегърнали Християнството? Територията на днешните български земи са първите райони на Европа обхванати от така наречената аграрна революция – VI - V хил. пр. Хр. Територията на днешна България е първият район в света на добив и обработка на мед – III - II хил. пр. Хр. Между тия две дати между аграрната революция и аграрната епоха е опитомен коня и Балканския полуостров е завладян от така наречените конни народи. Първите исторически засвидетелствувани племена са т. нар. пелазги, следвани от траките. Третата цивилизация, която се сблъсква с предишните две е морската. Най-известните морски народи са финикийците и гърците. Сблъсъка на трите цивилизации в продължение на хилядолетия, та и до ден днешен е територията на Източна България и Проливите. Приемането на Християнството от балканските народи и развиването на християнската култура в пряка приемственост спрямо достиженията на античната култура е основният им принос в световната история. От житията на първите апостоли, от исторически съчинения на древните църковни автори и от археологически разкопки става ясно, че първата територия на Европа, която е възприела Християнството включва и територията на днешна България.

Писмени извори за разпространение на Християнството

на Балканите

Свидетелствата за разпространението на Християнството на Балканите през първите векове преди неговото официално приемане от Римската империя са твърде оскъдни. За установяване динамиката на историческите процеси ще използваме следните извори: Свещенно писаниена Новия Завет, Св. Предание, агиографска литература, творения на Светите Отци на Църквата (апологетични, догматични, проповеднически и др.), исторически съчинения по Църковна история, хроники и произведения на езически автори.

Повечето имена на светите апостоли и техни последователи – светци и мъченици, не са свързани с пространни текстове, от които да може да се извлече обширна информация за историческото развитие на Християнството на Балканите. Поради това ще бъдат маркирани главните ориентири, по които да може да се установи процесът на разпространение на християнското учение на Балканите в първите векове след Христос.

[RIZAR]

Първо благовестие на св. ап. Павел и св. ап. Андрей

Балканският полуостров, като кръстопът между Близкия Изток и Европа, както и средище на културно взаимодействие между народите от Изтока и Запада е предмет на сериозно внимание от страна на Христовата църква. Светите Апостоли, след като основават църкви в Палестина – люлката на християнското учение и във всичките първостепенни градове в Мала Азия, обръщат погледите си към Балканския полуостров. Малко след провеждането на Апостолския събор, вероятно в началото на второто полугодие от 51 г. ап. Павел започва второто си мисионерско пътешествие. В Троада евангелското благовестие и приобщаване на нови членове към Църквата се осъществява вече от четирима души: ап. Павел, Сила, Тимотей и Лука. Трябва да отбележим, че първата християнска история, Деянията на светите Апостоли, макар да пресъздава етапите на географско разпространение на християнските общини от Предна Азия до Рим има за цел да разкрие приобщаването към Християнството не само на юдеите, но и на езичниците.

Изворите за проповедта на апостол Павел се намират в самото Свещенно Писание. По време на второто благовестническо пътешествие на апостола Дух Божи не допуска християнска проповед във Фригия, Галатия, Асия, Мисия и Витиния и го довежда в Троада заедно с ап. Сила, Тимотей и Лука. Ап. Лука разказва как в Троада „през нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: „Мини в Македония и ни помогни! ” След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието. И тъй като пътувахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки, а на другия ден – в Неапол, а от там във Филипи, който в тая част на Македония е първият град – римска колония. В тоя град престояхме няколко дни” (Деян. 16:9-12). Достигането до Филипи неслучайно е през остров Самотраки – изконен тракийски религиозен център. Така проповядването на Христовата вяра в Европа започва оттук – хилядолетното тракийско култово място. Интересно е защо, не е допусната проповед в Малоазийските провинции? Някои предполагат, че Павел най-вероятно се е отзовава на покана на македонците от Филипи, които играят определяща роля в обкръжението му, но от друга страна как могат да се окажат тези филипийци (македонци) сред него след като знаем, че неговите спътници са по произход от Мала Азия. От това ние съдим, че ап. Павел, който знае гръцки език взима със себе си хора, именно от местното евраазийско население трако-македонско (на Балканите) и хето-лувийско (в Мала Азия ) , за да използва техните езикови познания сред хората, които не говорят гръцки език. Мисията на ап. Павел е „организирана по модела на капилярното проникване” . Апостола не се стреми да обхване голямо пространство като територия, а по-скоро да изгради опорни пунктове, които да станат изходни бази за последваща проповед. За тази цел той използва удачно, както инфраструктурата на империята, така и мрежата на античния град с неговите специфични ядра. Обхождайки важните центрове и градове на кръстопътища, които представлявали един вид сборни места за жителите на областта, които често отиват там, защото са седалища на администрацията и съдилищата, на практика се получава, че словото достига до повече хора, отколкото, ако апостола би пътувал от място на място. Затова се разбира, защо на едни места той само преминава, на други е стоял по-малко, а във Филипи и Коринт пребивава по-дълго време. Това е отбелязано и от анализаторите на мисионерския му маршрут . Самият ап. Павел, се насочва първо към известния път –”Via Egnatia”, като прави едно отклонение до Атина и Коринт. Общите наблюдения обаче показват, че по същото време група от негови ученици успяла да свърже и т. нар. „Централен” път (диагонален) свързващ Рим – с Византион, преминаващ през Виндобона (дн. Виена) – Сирмиум (дн. Сремска Митровица) – Наисос (дн. Ниш) – Сердика (дн. София) – Филипополис (Пловдив) – Адрианополис (Одрин) – Византион, за което ще стане дума по-долу . Други апостоли били поставяни да наставляват новопокръстените вярващи – евангелиста Лука във Филипи, Сила и Тимотей във Верия. Дееписателят Лука говори, че мисионерската четворица по внушение свише се отправила от Троада за Македония – сам Господ ги призовал да проповядват там Евангелието (Деян. 16:7-11). За верността на разказа за първото пътуване на апостол Павел в Европа, както и за неговото изпълнение на задачата, която му е поставена, а именно да посети страната на македонците и да помогне на нейния народ, като му предаде благата вест на Христовото учение, ние нямаме никакво основание за съмнение. По-късно, в своето Послание до римляните, Павел изрично потвърждава изпълнението на тази своя задача с думите, че „предал учението на Христос чак до Илирик ” (Рим. 15:19). Неслучайно, потвърждение за апостолската дейност на Павел във вътрешността на Балканския полуостров срещаме тъкмо в коментарите на Теофилакт Охридски, архиепископ Български (1089-1126?). В своите бележки за Посланието на апостол Павел към Римляните той пише:

„апостол Павел казва: „. . .тъй, че разпространих Благовестието от Йерусалим и околността дори до Илирик”. Искаш доказателства за това, което говоря ли , казва (ап. Павел)? Виж големия брой на моите ученици – от Йерусалим до Илирик , който съвпада с границите на днешна България. Не е казал: аз съм проповядвал, а изпълних (ИСПОЛНИТИ - слав., бел. моя) Благовестието, за да покаже, че словото му не е било безплодно, но действено. За да не помислиш, че е вървял по прав и широк път. И околността, казва, т. е. аз съм обходил народите, проповядвайки и на север, и на юг. . . ’’ От Деянията на светите апостоли (Деян. 16:7 сл.) ние знаем, че ап. Павел и спътниците му преминават от Троада на о. Самотраки, а от там последователно в пристанището Неапол на град Филипи. Св. ап. Лука говори, че Филипи е „първи град в тази част на Македония” (πρώτη tαη μερίδος Μακεδονίας πόλις, κολωνία) (Деян. 16:12). Някои смятат, че апостолът греши, когато употребява словото „μερίς” (част) и обосновават своето твърдение с това, че тя никога не е означавала периферия, провинция или каквото и да е географско деление . Когато това слово се употребява за земя или за нещо друго, то означава „част” или „частица”. Доколкото нито един автор не би написал „τό μερίδον εκείνο της Μακεδονίας” (това е част от Македония ), ако възнамерява да каже „ή επαρχια εκείνη της Μακεδονίας” ( това е провинция Македония ), то приемат, че в текста първоначално присъства някаква грешка. Предположението е, че някой желайки да изправи тази грешка я е заменя с думата „μερίς”. Археологическите находки от Фаюми (Египет) обаче показват, че тамошните колонисти, много от които произхождат от Македония употребяват именно тази дума „μερίς”, за да различават областите на провинцията . Вероятно думата ‘’ μερίς” е обща индоевропейска дума и именно в стария македонски език,тя има това си значение,на –част, мярка за земя; (бел. моя ).По такъв начин се установява, че „Лука е имал добра представа за географската терминология използвана в Македония” . Така археологията „поправя” песимистите и доказва правотата на св. Лука. С помощта на нея стана възможно да се потвърди и изречението на св. Лука: „А в събота излязохме извън града при една река дето имаха обичай да се молят...” (Деян. 16:13). Излизат от града и отиват на реката (може би р. Гангит), където както предполагат юдеите ходели на молитва. Тези жени са навярно прозелити - македонки и фригийки и се молят на юдейския Бог, отъждествявайки го с древното трако-фригийско божество „Ведю” - „Βέδυ”. На това божество дължат, според легендата македонците спасяването на своята династия . Археолозите потвърдиха с точност топографските сведения, описани в Деянията. Според проф. Томпсън от резултата на техните разкопки, проведени от 1914 до 1938 г., ние получихме „ точни сведения за мястото, където е проповядвано за първи път в Европа Евангелието” . След като основава във Филипи църковна община, ап. Павел продължава и в градовете Амфиполис (близо до Стримонския залив, около с. Неохори), Аполония (на път между Амфиполис и Солун), Солун , Верия (на юг от Воден) и други градове, откъдето учениците на ап. Павел навлизат навътре в Македония и Тракия като мисионери, епископи, презвитери и пр. (Гл. Деян. 16:9—12 и общо Деян. 16 и 17 глави). Според древното църковно предание (за което ни информира бл. Теодорит) ап. Павел е проповядвал и в Тракия. По конкретно се лансира и хипотезата, че Никополис, който е упоменат в (Тит. 3:12 ) е идентичен с Nicopolis ad Nestum, разположен на левия бряг на р. Места. Някои авторитетни изследователи отбелязват града на географските карти, показващи пътя на ап. Павел. Археологическите разкопки и епархийските списъци показват, че още в ранното Средновековие той е известен епископски център. Някои указват на традиционната, по-особено подчертана почит към св. ап. Павел в този край . Интересно е, че самия Никопол, който е смятан за приемливия вариант също е встрани от мисионерския път и на ап. Павел и на ап. Тит. Може да се искаже предположението, че някой от учениците на ап. Павел минава по поречието на р. Струма към Сердика и северозападно към Сирмиум. Ако целта му е да предаде посланията на ап. Андроник в Сирмиум от ап. Павел, то преминава и през Никополис Ад Нестум, откъдето местните хора канят ап. Павел да презимува при тях. Тя среща обаче и противодействие от страна на заинтересованите езичници и юдеи. Разбира се именно сведенията, които ни дават мисионерските пътувания ни откриват възможността да направим един анализ на проникването на Християнството на Балканския п-в. От основаването на първите църковни общини, несъмнено Християнството се разпространява и в съседните области. Така по Божие внушение етнокултурния регион Тракия – Македония неразлъчно присъствува в историята на Християнствоито от средата на І в. и по-късно. В ап. Павловата оценка то е синоним не на друго, а на неукоризнена вяра и съучастие в благодатта Христова. Според св. ап. Павел, „призвания да опази Христовото учение без примеси”, църквите тук са образец за целия тогавашен християнизиращ се свят. Литературата за Деянията на апостолите и за Посланията на апостол Павел е огромна и почти необозрима.

За проповедта на св. ап. Андрей има обширна историко-литературна книжнина. От една страна за него има написана богата апокрифна литература, а от друга, кратки каталози за апостолските мисионерски пътувания, но най-същественият проблем е как, да се диференцират историческите фрагменти от апокрифните легендарни наслоения и правилно да се изтълкува крайно загадъчната география (Скития) и етнонимна номенклатура (скити, мирмидони, антропофаги ит. н.)? Според някои, политическият аспект слага отпечатък върху църковно-историческата традиция, като въздига Константинополския престол през 381г. на Втория Вселенски събор и потвърждава с 28 правило на IV Вселенски събор неговия статут. Причисленият към другите 4 апостолските катедри Константинопол се чувства не особено уверено сред тях. Оттук и тенденцията за компенсиране на отсъствието на надежна историческа традиция чрез легендите и апокрифите, създадени ad hoc. Така според някои изследователи възниква версията за създаване на Константинополска катедра на брата на ап. Петър – ап. Андрей Първозвани, наречена и „Първозванна”. Цариградската епархия получава своя авторитет не просто поради нейния основател от числото на апостолите, но от нейната раннохристиянска история, с което може вече да се конкурира с претенцииите за първодостойнство на Римската курия. Тези твърдения логически може и да навеждат на такова мнение, но все пак препоръчвам на рационално разсъждаващите по този въпрос, да обърнат по-голямо внимание на 28-то правило от IV Вселенски събор и с неговото тълкувание от канонистите Валсамон, Зонара, Аристин и особенно еп. Никодим (Милаш) . Разясненията дадени от еп. Никодим ни дават ясна представа, че през VI в. Римския епископ приема решенията на IV-те Вселенски събора и дотогава не е нужно да се изтъква някакъв апостолски авторитет. Освен това папите до IX в. не предявяват претенция за някаква си абсолютна, универсална, непогрешима, божествена власт на своята катедра. Църквата водена от Светия Дух предузнава, че е възможно Рим да се отклони от чистотата на вярата и затова установява, първа след нея да бъде Константинополската катедра равна по чест и втора по административна величина. Проследявайки развитието на критиката към изворите за апостол Андрей, не може да не се забележи, че тя прави кръг и след период на краен скептицизъм отново се доближава до традиционните изводи . А те са, че дейността на св. ап. Андрей се развива именно в районa на източната част на Балканския полуостров. Според мен, argumentum a sillentio , използван, като доказателство за отсъствието на проповед на св. ап. Андрей на Балканите не може да има някаква сила, тъкмо напротив тя ни указва, времето на идването му в Скития, а то е след залавянето на ап. Павел и изпращането му в Рим на съд пред кесаря – след 58-59 г. Това правилно съвпада и с крайния период на Андреевата проповед, според която датата на неговата смърт в Патра се датира след 62 - 65 г. Самия ап. Павел е могъл лесно от Троада да мине на насрещния Хелеспонтски бряг, да започне проповед в крайморска Тракия, а след това във Филипопол. Но той се насочва към Македония, Коринт и Рим. След това установяваме, че близки нему сътрудници – апостолите Стахий и Амплий са първи епископи не в Македония, където е концентрирана проповедта на св. ап. Павел, а в района на Черноморското крайбрежие. Те са ръкоположени именно от ап. Андрей. Явно е, че съществува и друга причина ап. Павел да не се насочи по този път. Това е може би защото, именно ап. Андрей трябва да проповядва по тези земи. Това се разбира и от заявлението на св. апостол Павел, че счита за чест да проповядва Евангелието не там, където Христовото име било вече известно, зидайки не на друга основа, и е още един израз на Божието домостроителство при разпространението на Евангелието. Ап. Андрей има за помощници двама, ако не и повече първоначално Павлови сътрудници и с тяхна помощ осъществява мисионерската проповед в крайбрежна Тракия и Мизия и оттам продължава към Скития. Ние, се основаваме на църковното предание записано от раннохристиянските писатели Евсевий Кесарийски и Ориген, според които на ап. Андрей се възлага отговорната мисия да покръсти племената населяващи Скития. „На Тома, както повествовава преданието, се паднала по жребий Партия, на Андрей – Скития, на Йоан –Асия, там той живял, там в Ефес и починал...” . На свръхкритично настроените историци, които имат на разположение и историите на Тертулиан, Епифаний, Синаксара на Цариградската патриаршия, Менология на Василий II и други източници, но въпреки това изказват съмнения относно достоверността на тази история, ще приведем едно разсъждение по този въпрос. „Отглас на самостоятелно (неапокрифно) църковно предание може да се види у Евсевий: „Когато св. Апостоли и ученици на Нашия Спасителя", – четем в III-та книга, 1-ва глава на Църковната история на Евсевий, – „се разсеяли по цялата вселена, то Тома, както съдържа преданието „ ως ή παράδοσις περιέχει”, получил в жребий Партия, Андрей – Скития... Петър, както е известно, проповядвал в Понт и Галатия... това е казано като – слово в слово (κατά λέξειν) у Ориген в третата част на неговото тълкувание на книга „Битие". До нас не се е съхранило посоченото съчинение на Ориген, и в какъв обем и в каква степен приведения цитат представлява буквално неговото извлечение (податка), изследователите на църковната литература оставят под въпрос. Някои забелязват в много авторитетните ръкописни истории на Евсевий специален знак пред словото „Петър” и оттук заключават, че само известията за ап. Петър начеват с цитата от Ориген, а известието за ап. Андрей принадлежи на самия Евсевий и е съвременно на него, (а не на Ориген) църковно предание. Но древността на преданието от IV века не е толкова дълбока, така че тя да не би могла да се обясни от същия указан ни източник. Еднакво с това буквите в текста на Евсевий говорят, че към цитата на Ориген е нужно да се отнесат всички строфи за апостолите, начиная с „θομας”. Частицата „δε” при израза „Πέτρος δ'έν Πόντφ” явно съответства на частицата „μεν” при израза „θομάς μεν”, свързваща тези фрази в eдин период. Следователно и преданието, записано от Ориген, ние можем да датираме към края на II-ри – нач. на III-ти век.” . Евсевий като съвестен автор, не би оставил някаква податка (специален знак в текста), а би ни посочил и изворите си, ако би имал два независими източника – Ориген и някой друг автор. Всъщност както се вижда свидетелите за проповедта на ап. Андрей в Тракия и Скития са цял сонм. Евсевий повтарят и Руфин ("както на нас ни е предадено") и Евхерий Лионский († 449) ("както разказва историята") . Към тях ще добавим още Исидор Испалийски, който също утвърждава, че апостол Андрей получава дял да проповядва в Скития и Ахаия . Ако все пак изпитваме несигурност и от всички тези сведения, като напълно оригинално можем да приемем известието на Иполит. Св. Иполит Римски е богослов, ученик на Ириней и най-изтъкнатият християнски писател на Запада през първата половина на III век след Тертулиан. Роден е около 170 г., вероятно в източната част на Римската империя и е починал през 235 г. на остров Сардиния. Доказано е, че на младини е почитател на св. Поликарп, а последният бил ученик на ап. Йоан Богослов. Тук на църковен език, имаме Църковно предание от най-първа ръка. А и нямаме никакво право да укоряваме Иполит във „Византофилия” и стремеж към митологизиране на катедрата на Константинопол. Този римски първосвещенник живее доста преди времето тя да стане столичен град. Зaпазените му съчинения се намират също на Запад, така че едва ли бихме могли да внушим на някой западен автор и то забележете – римски папа стремеж към възвеличаване на Константинопол. Критиците на проповедта на ап. Андрей в Скития винаги остават бъзмълвни около тази податка на Иполит и се опитват да представят нещата както винаги, когато нямат обяснение и нежелание да приемат фактите – късна интерполация, като не представят никакви аргументи в своя полза. Преданието на св. Иполит, епископ Портуенски е в краткото му съчинение за дванадесетте апостоли: "апостол Андрей след това, като проповядвал на скитите и тракийците, претърпял кръстна смърт в Патра Ахейски, където бил разпънат на маслиново дърво и там погребан" . Доротей още по-пълно говори за тази проповед на Андрей: „Андрей, брат на апостола Петра, обходил всичка Византия, всичка Тракия и Скития и проповядвал Евангелието” . Но дори и да отхвърлим едно евентуално авторство на св. Иполит или Доротей, то как можем да си обясним факта, че тези произведения минават през строгата цензура, която отхвърля такова произведение като „Пастир” на Ерм? Ако Православната Църква приема, тези произведения, като оригинални църковно-исторически сведения, съответно като канонични, дори и с интерполиран автор, който се скрива зад авторитета на тези православни отци, то ние нямаме основания да се съмняваме във верността на изнесената информация. Едно косвено потвърждение за апостолската проповед на св. Андрей, намираме и у св. Йоан Златоуст, който изнася специално похвално слово за апостолите, където казва следното: „Андрей вразумява мъдреците на Елада” . Ако поставим това сведение в контекста на цялото слово, то се виджа, че Елада далеч не е някаква фикция, а реална географска област, подобна на всички останали споменати от Констаниполския светител, очертаващ географските райони на апостолската проповед. Необосновано е да се смята, че ап. Андрей проповядва в Скития, но не и в Тракия . Ако той страда мъченически в Патра, то идването му от Скития, би могло да стане през Тракия. Накрая отново цялото Църковно предание ни говори, че дейността на ап. Андрей се развива в Източната част на Балканския п-в. В Добруджа на границата между дн. България и Румъния се намират следните топоними – „Св. Андреев поток ‘’ и „пещерата на Св. Андрей”, където днес се намира манастира „Св. Андрей” „за който се разказват легенди, свързани с ап. Андрей и тримата му ученици Ина, Пина и Рима . Някои фолклорни песни в Добруджа и на лявата страна на р. Прут напомнят за едно мисионерство на св. Андрей по тези земи . Силата на преданието за проповедта на апостол Андрей е толкова застъпена в народите обитавали т. нар. Скития, че дори Алцековите българи в Италия през VII-ми век, които дошли от географската област Скития, носели Андреевски кръст във хиксовидна форма. А тя се разпространява в цяла Средновековна Християнска Европа, за да може през XIVв. в Шотландия благородниците, считащи себе си за скитски наследници (естествено въпросът скотите, скити ли са, не се разглежда в настоящата работа), се обръщат към папата с молба да бъдат освободени от английската църковна юрисдикция, позовавайки се на древното предание за проповедта на ап. Андрей в Скития: „И не пожела да ги укрепи в споменатата вяра чрез другиго освен чрез първия по позоваване, макар и по достойнство втори или трети, апостол свети Андрей, обичния роден брат на свети Петър, който винаги сам е искал да бъде техен патрон” (Арброутската декларация).

В историографията още Марин Дринов споменава за ап. Филип – един от 7-те архидякони, като разпространител на Христовото учение на Балканите, но доскоро се мислеше, че това е грешка. Към това се прибавят и сведенията на Петър Бакшич, който смята, че той е „онзи Филип измежду 7-те дякони, който покръсти Симеон и евнуха, беше епископ на Скитска Тракия” . Може да се предположи, че според древни източници се знае, че след Мала Азия вероятно св. Филип е минал и в Европа, достигайки до р. Дунав

[RIZAR]

Общи писмени извори за разпространението на Християнството

Съществуват основни изворни податки за силното разпространение на Християнството и за оживената духовна дейност не само в Южната част на Балканите, но в Източната и Западната и дори до Бавария и Австрия. Трябва да се отбелжи неблагоприятният факт на отсъствието на запазени жития за сътрудниците на ап. Павел и Андрей, чийто брой надхвърлят единствено апостолите в Мала Азия и Близкия Изток . Общо над 20 апостоли проповядват Християнството на Балканския п-в, а пострадалите за вярата са стотици, дори хиляди. Начело на християнските общини както във Филипопол (Пловдив) и Сердика (София), така и в Сирмиум (Сремска Митровица) и в Томи (Костанца) още през средата на първи век застават епископи, при това от най-тесния кръг ученици на Христос, които Християнската църква отбелязва като „седемдесетте апостоли“. Те се споменават постоянно от ап. Павел и просто е невероятно да не продължат да проповядват по тези земи и след мъченическата му смърт. Приемството, живата проповед и развитието на християнския живот на началата, завещани от самите апостоли в тези църкви не се прекъсва и в последващите години. Тертулиян говори, че приемството в църквите, основани от апостол Павел, се съхранява до негово време. Абсолютно неуместни остават твърденията, че християнството в Тракия и Мизия е породено от преселението на източни заселници (сирийци, юдеи и малоазийци), едва в средата и края на 3-ти век. Не може от една страна да се приема и въвежда в научната литература мнението, че християнството в римските провинции Мизия и Тракия се донася от малоазийски или сирийски изселници, а от друга да се утвърждава, че през I-век под въздействие на силния синкретизъм се въвеждат източни форми на обръщение към почитаните богове и то точно по подобие на сиро-палестинските или малоазийските култове. Следователно, ако от Азия идва мощна културна вълна, то какво изключва възможността, да има и християнски преселеници, които да разпръсват светлината сред балканските жители и през I в.? Не случайно едно от древните жития твърди, че св. Корнилий Стотник е от Тракия Италийска. Какъв е той – римски колонист от Тракия или тракиец от бесите, който е на служба в Италийски легион ние не знаем, но имаме причина да видим присъствието на балканските жители първи в акта на предаването на новата вяра от запазилите истинското Богопоклонение юдеи към езичниците, сред които и балканските жители. Археологията от своя страна ни разкри един ясен сам по себе си исторически факт. Съприкосновението на балканските народи с Богохранимия народ на Израил се документира още от периода на походите на Александър Македонски. Оказва се, че много македонци населват Самария, а елините крайбрежните градове като Газа, Аскалон, Кесария, Птолемаида и др. За ранното проникване на Християнството определен дял има пътят от Адриатика към Дунав, откъдето се движат сирийски търговци към Италия и Панония. Така, че земите на Балканския п-в са не само място за разпространение, но и път за проникване на Християнството в Европа. В периода от I до началото на IV в. Християнството се разпространява чрез свидетелствата на безброй мъченици, които произлизат от местните християнски общини. Тези църкви е възможно да са основани, както от апостолските последователи от I в., така и от по-късните заселници от Мала Азия и Сирия.

Да разгледаме и общите съобщения за разпространяването на християнството на Балканите в периода I – V в. Тези източници, макар и многобройни, са много специфични по своето предназначение. Подчертаваме, също така, че позоваванията за успеха на новата вяра се намират само сред християнските автори, докато езическите писатели избягват темата. От друга страна, както споменахме и по-горе, това съвсем не означава, че Християнството е измислено, едва ли не след Никейския събор (325г.). Хронологията на най-старите съобщения се движи в границите на II - III в., а по-голямата част от съществуващата информация е от периода IV - V в. Ранните съобщения са с панегеричен характер, те не се стремят да фиксират разпространението на Християнството в Балканския регион, а изтъкват неговото триумфално шествие в цялото Ойкумене. Най-ранното съобщение от подобен род се явява свидетелството на известния христиански идеолог Quinta Florenta Septimius Tertullian. Той свидетелствува, че през II-ри век. Християнството вече е проникнало между племената гети, даки, сармати и скити. Eто какво гласи текста: „Et Galliarum diversae nations et Britanorum inaccesa Romanis loca, Christo vero subdita, et Sarmaturum et Dacorum et Germanorum et Scytharum et abditarum multarum gentium et provinciarum et insularum nobis ignotarum et quae enumerare minus possemus“ . Тази информация е възприемана с големи резерви от учените. Според тяхното мнение Тертулиан е апологет и по тази причина, той използва доста преувеличения и хиперболи. Като аргумент в подкрепа на това недоверие, те считат един пасаж от коментар върху книгата на Ориген за тълкувание на Eвангелието от ап. Матей. Tой смята, че Евангелието още не е проповядвано в земите на север от Дунав. Междувпрочем, произведението на Ориген е също апологетично, като се има впредвид, че Александрийския автор желае да отговори на езичника Порфирий, който отрича верността на думите на Спасителя (Мат. 24:14). Езическият философ счита, че евангелизацията е завършена и света не би трябвало вече да съществува. Освен това в друго свое съчинение Ориген пише, че Християнството привлича голямо число последователи между „всеки народ и човешки род”, което означава, че то се разпространило и сред варварския свят . Освен това намираме и един друг писател който потвърждава, че Християнството е съществува около река Дунав и той е Арнобий, който твърди, че християни има у алеманите, персите и скитите . Друг момент в процеса на християнизация са готските нашествия от III в. Някои учени мислят, че в страниците на „Карменовата апологетика” от поета Комодиан има косвено потвърждение за разпространение на Християнството на Балканите. Той информира, че готите са взели множество пленници, сред които и християни, които също така са мисионерствали сред варварите живеещи около Дунава. Същото се потвърждава и от църковния историк Созомен, който споменава, че готите които живеят около Дунав вземат множество пленници от Тракия и от Азия, сред които много християни. Тези християни изцеляват много болни и множество готи приемат вярата им . Твърдението на Сократ , че сарматите на изток от Дунава след поражения в 322 г. стават християни, определено е вярно, защото това се потвърждава и от Йероним, който описва триумфа на Христа над демоните в своето писмо до Лает: „От Индия, от Персия и от Етиопия ние всеки час приветствахме тълпи монаси, арменците сложиха на страни своите колчани, хуните учат псалтира, и топлят скитския студ с топлината на вярата си – златорусата и русата гетска войска е обкръжена с църковни палатки. Те може би затова се бият против нас с равна на нашата храброст, защото изповядват същата вяра” . Следователно, Християнството вече е достатъчно разпространено в земите на юг от Дунав, за да може то, вече успешно да търси и свои последователи в областите на север от реката. Някои смятат, че Християнството не намира последователи в Тракия и Мизия, защото това не се споменава от бащата на Църковната история Евсевий. Ние знаем, обаче, че той е доста селективен писател, освен това, както казва и проф. Хелцер, знаейки за труда на Африкан, не се ползва с неговата информация, защото тя е известна вече на обществото, но търси други източници . При това ние разполагаме с едно много важно свидетелство в творението на Евсевий за наличие на християнски епископи в Анхиало и Дебелт. За Елий Юлий Публий е известно, че подписва посланието на Серапион Антиохийски до Кирик и Понтик, в което изказва и следното свидетелство за Анхиалския епископ Сотас: „Елий Публий Юлий, епископ на колонията Дебелт в Тракия, призовавам Бога за свидетел, че блаженния Сотас, анхиалски епископ, искаше да изгони нечестивия дух на Прискила, но лицемерите не му позволиха” . Друг християнски историк потвърждава, че Християнството прониква дълбоко сред балканските римски провинции: „елините, македонците и илирите... изповядвали вярата си свободно, защото там управлявал Константин” . Тази толерантност, не само на Константин, но и на неговия баща Констанций Хлор, естествено спомага за численото нарастване на християните от Западната половина на Балканите, който административно е подчинен на Западния август. Това евентуално става след оттеглянето от властта на Диоклециан, който тържествено се отказва от престола през 305 г. Свидетелството на св. Атанасий Александрийски (ок. 300-373), страстен борец срещу арианската ерес е особенно ценно. През време на изгнанничеството си, когато е принуден да пътува от Близкия изток през Балканите до Рим и Западна Европа, той преминава от столицата Константинопол по Диагоналния път през Берое, Сердика и т. н. Сведението принадлежи към първата половина или средата на IV-ти век и посочва народите, които приемат „словото на Христа” – скитите, етиоптяните, персите, арменци, готите . Особено внимание заслужава факта, че готите са отделени от скитите (както знаем, последващите историографи често приравняват двата етнонима). Много важно е да се разбере, че светските автори изваждат извън контекста споменаването на християнските огнища в Скития, а те именно ни указват, че разпространява Християнството не „Империята”, а апостолите и техните сътрудници. В проповедта, произнесена от св. Йоан Златоуст в една готска църква , той говори, не за животни – барсове, лъвове и агнета, а за хора – това определено са народите, които населяват Римската империя или са нейни съседи. Но това не се възприема от някои изследователи, тъй като не е в съответствие с техните хипотези, произтичащи от тяхната секуларна гледна точка. Вследствие на това те преекспонират значението на империята за разпространението на Християнството. Църквата е преди всичко Божествен организъм, а вторично притежава и своите административни институции. Много правилни са и разсъжденията по този въпрос на Златозара Гочева, която задава риторичния въпрос: „ кои може да са тези християнски насилници, които да дойдат отвън и да разрушат тракийските езически светилища?” . Значимо е свидетелството от първата половина на V в. на бл. Теодорит Кирски (390—457г.), който разказвайки за дейноста на епископа на гр. Томи, Вретанион, счита, че той управлява всички градове на Скития . В друго полемическо произведение отправено срещу „елинските страсти” – той пише, че мисионерите от простия народ „рибари, митари и кожари... разнесли на всички хора Евангелските закони и ги убедили да приемат законите на Разпънатия не само от римляните и подвластните им народи, а и на скитските и на савроматски племена, и на индийците, и на етипоците, и на персите” . На друго място бл. Теодорит допълва: „ Към персите, скитите и другите варварски народи, законите (християнските – бел. моя) са били възприети след смъртта на апостолите, съхранявайки своята сила, независимо от противодействието не само на варварите, но и на самите римляни” . Към същото време се отнася съобщението и на Епифаний, епископ Констанцски (около 314—367 г.), който дава реален епизод от мисионерската дейност на ранните последователи на Християнството на Балканите. Епифаний пише: „Старецът Авдий бил подложен на изгнание, бидейки изпратен от царя в пределите на Скития по причина на доноси на някои епископи, възникнали по време на бунтове всред народа, пребивавайки там – не мога да кажа колко години, – прониквайки във вътрешността на Готия, той огласил с християнското учение много готи и от тогава в самата Готия възникват много манастири - общежития с монашеско подвижничество” . Царят, който изпраща Авдий в изгнание е Констанций II (337—361 г.) и както виждаме това събитие става в средата на IV в. На територията на Балканския регион са известни много раннохристиянски светци и мъченици, за които ни информират мъченическите актове на римските съдилища или техните житиеописания, които са оставени от свидетели на страданията им . Почти пълен техен списък съставя руският архиепископ Сергий (Спаски) Владимирски . Тези жития, за съжаление не са с пространни текстове, които да разкриват ясно историческите контури на развитието на балканските римски провинции или степента на християнизация на населението, както и неговия културен, социален или икономически живот. По-голямата част от тях са публикувани от Hippolyte Delehaye (1859 – 1941) в студията си за светците от Мизия и Тракия . Трябва да се отбележи, че към края на III - началото на IV в. голям процент сред мъчениците са духовници или лица свързани с богослужението, извършвано в храма или извън него . От този неоспорим факт следва, че още през III в., а навярно и още от апостолски времена са формирани центрове, начело на които стоят епископи. На тази основа Адолф Харнак извършва един социологически анализ, в който поставя Тракия, Македония и Балканското крайбрежие на Черно море на челните места по брой на християните в Римската империя. Той разделя на четири основни части провинциите, според числеността на християните живущи в тях през времето от края на III до началото на IV в. В първата част поставя областите, в които християните са около половината от населението – юго-източната част на Балканите или Тракия, особенно частта, която стои срещу Витиния . Би могло да се предположи, че към тази част принадлежи и областта Малка Скития с градовете Одесос, Доростол, Томи и Истрия, където са регистрирани голям брой мъченици. Във втора категория, попадат крайбрежните райони на Македония, Тесалия и Ахайя, където християните имат влияние над ръководните кръгове и Християнството може свободно да съперничи по брой на последователите си на другите религии. Към III-та категория спадат вътрешните части на Ахайя, Македония, Тесалия, Епир, Дардания, Далмация, Мизия и Панония. Там Християнството, според него, е по-слабо разпространено .

Някои историци си задават въпроса: „Защо ранните християни не са проявявали интерес да запазят по подробни и обстойни данни за мисионерстването на апостолите на Балканите?” Но трябва да се отчете факта, че през този период има 10 гонения над християните, а по-късно много паметници са били унищожени при т. нар. Великото преселение на народите и при нашествията на нормани, латинци, араби, пирати и завладяването на Балканския п-в и неговото трайно почти 5 вековното владеене от османските турци. Освен това първите християни живееят с мисълта за близкото Второ пришествие на Спасителя и края на света и затова не си поставят за цел да създадат по-големи творения – както знаем първите християнски истории се появяват след Миланския едикт. Само така можем да си обясним, как от апостолските времена до края на III-ти в. има много малко известни факти за живота на християните в Балканския aреал. Но веднага би трябвало да се направи извода, че това съвсем не означава, че Християнството отсъства от тези земи. Така например, след сведенията за първите епископи във Филипи, ние нямаме запазени свидетелства за имената на предстоятелите на тази първа европейска църква нито през II-ри, нито през III-ти век. Имаме запазено единствено едно послание на св. Поликарп Смирненски до членовете на тази църква от началото на II в.

[Thorn]

Молба - структурирай текста, защото е труден за четене. Поне го раздели на параграфи.

[RIZAR]

Aпостоли от 70 –те и апостолските ученици и техните последователи

1./ Най-известният ученик на ап. Павел, ап. Лука е оставен от него в град Филипи. По-късно той се присъидинява към него в Коринт и го придружава при завръщането му в Йерусалим. От древни източници се знае, че ап. Лука проповядва и на други места в Македония .

2.3/ Други от известните последователи на апостол Павел са първият епископ на Филипопол Ерм и свети апостол Климент – пръв епископ на Сердика. Св. Ерм е един от Седемдесетте апостоли на Иисус Христос. Всички църковни календари, почиващи на най-надежните за християнската историография извори, а именно списъците на 70-те апостоли, приписвани на св. Иполит Римски и Доротей Тирски, както и Месецеслова на император Василий ІІ от края на Х век, отбелязват името му и неговия ранг като „епископ на Филипопол”, както и дните 4 януари и 31 май за честване на паметта му. В по-ново време без никакви основания се правят опити името му да се свърже с Филипи, а в официалния списък на епископите на Римокатолическата църква то се придружава с въпросителен знак. Следва да изкажем предположения, че основавайки църковната организация на земите на Балканите, очевидно, възможно е свързано с ръкополагането на Ерм за пръв епископ на Филипопол, градът да е бил посетен и от апостол Павел . В никой от синаксариите не се казва по какъв начин апостол Ерм се озовава във Филипопол и каква е връзката му с ап. Павел, който му изпраща изрично поздрави в посланието си до римляните. При това старата християнска традиция му приписва и авторството на книгата Пастирът (Et virgines in domum meam), която до края на ІV век се счита за канонична и дори е имало идея да бъде включена в Свещенните книги на Новия Завет . Въз основа на указанията в самия „Пастир” и свидетелствата на древни църковни писатели повечето учени приемат, че Ерм е апостолски мъж, като някои от тях отхвърлят мнението, че той е същият Ерм, когото споменава св. ап. Павел в посланието си до Римляни (16:14). Наистина, в самата книга „Пастир” намираме важно указание за разрешаване на въпроса за неговия автор . В края на второто видение тайнствената стара жена поръчва на Ерм да запише словата й в два екземпляра. Единия от тях, той трябва да предаде на Климент, който ще го изпрати на „външните градове, защото нему е предоставено това”. Климент, за когото става дума тук, е представен като епископ и предстоятел на Римската църква, на когого само принадлежи правото да влиза от нейно име във връзка с другите местни църкви. Някои смятат, че споменаването му в книгата е само фикция, чрез която се цели придаването и на по-голям авторитет . От друга страна, ако това е така, противниците на книгата, биха имали повече аргументи, с които да потвърдят апокрифното й съдържание, но за такова нещо никой църковник не говори.

Несъмнено апостолският мъж Ерм говори за св. Климент Римски и вероятно има предвид и високо цененото още в дълбока древност Климентово послание до коринтските християни. На това въобще не са обърнали внимание протестантските изследователи, които поставят исторически книгата „Пастир” в средата на II-в. Следователно, сам Ерм се представя като съвременник на св. Климент Римски, който е управлявал Римската църква между 92 и 101 г. В „Пастира” има и други указания в подкрепа на посоченото мнение. Текстовете в него, където се говори за св. апостоли, напомнят твърде много посланието на св. Климент до Коринтяни. Ерм пише и за живи още съвременници и сътрудници на св. апостоли, дори за живи още апостоли.

Освен това в „Пастира” няма никакви свидетелства за съществуването на ереси, които да предизвикат отпадане на предишни нейни членове. Всички тези указания в "Пастира" говорят за неговата древност и за възможността той да принадлежи на апостолския мъж Ерм. Много важен детайл в творбата, който отговаря на нейното концептулно единство с тези от средата и края на I-ви век е описанието на Сина Божий в словото за лозето (5-та притча). Представата за Него е едновременно, като за Негов Син и за „раб” (слуга), който Бог направи свой наследник за трудът положен за спасяването на хората. Под Син и „слуга” в притчата се разбира едно и също Божествено Лице. Точно такава представа дава и апостол Павел в посланието си до Филипийците (2:7), където се казва, че Иисус понизи Сам Себе си „като прие образ на раб” (в каноническите Евангелия аналогично изказване няма). Не по-малко важни са и свидетелствата на древни църковни писатели за Ерм и неговия „Пастир". Мнозина църковни писатели гледат на Ерм, като на вдъхновен писател и пророк и високо ценят неговото съчинение, напр. св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, бл. Йероним, Ориген и др. Последният също приема, че Ерм е същият, когото споменава св. ап. Павел в посланието си до Римляни. Според свидетелството на Евсевий Кесарийски книгата „Пастир” е „приета в някои църкви за всенародно четене и от нея са се ползували някои от най-древните писатели” . Същото свидетелствува и блажени Иероним. Св. Атанасий Велики нарича книгата „Пастир” „твърде полезна”. През 336 г. той пише послание за празниците и в него изброява Свещенните книги, завършвайки посланието си с важно уточнение: „Но и за по-голяма точност понеже пиша за потреба, прибавям и това, че има още книги, които не са още влезли в канона, но относно които Отците са установили да се четат от ония, които отново прииждат и които желаят да бъдат упътени в учението на благочестието, и те са: Премъдрост Соломонова, Премъдрост Сирахова, Естир, Юдит, Товит, и така нареченото учение на Апостолите и Пастир’’ . Според него, наистина тя не принадлежи към канона на свещените Новозаветни книги, но се отнася към числото на тези книги, които са полезни за християните стремящи се да усъвършенстват своя духовен живот. Също съвсем немаловажен е и факта, че книгата е включена в свод от канонически христиански произведения, относящи се към IV в. или така наречения Синайски кодекс, най-древната достигнала до нас сбирка на книги на Новия Завет. Изобщо в древната Църква постепенно се затвърждава мнението, че книгата „Пастир” трябва да бъде призната за полезна и назидателна наравно с неканоническите книги на Свещеното Писание на Стария Завет . Въз основа на посочените указания в самия „Пастир” и свидетелствата на някои древни църковни писатели, мнозина учени приемат, че той е написан от апостолския мъж Ерм в средата или към края на I-ви век.

Според други учени авторът на книгата „Пастир” не принадлежи към апостолските мъже, а живее по-късно и е написва своята книга към средата или края на II век. Най-древният писмен паметник, в който за пръв път се изказва това мнение, е Мураториевият канон (фрагмент), съставен от неизвестен автор около 170-200 г. сл. Хр. В него се говори: „Книгата „Пастир” Ерм написа неотдавна, в наше време, в града Рим, тогава, когато катедрата на Римската църква заема неговият брат епископ Пий. Затова тя трябва да се чете, но не трябва да бъде предлагана на народа в църковните събрания, нито да се отнася към числото на пророческите и апостолските писания" . Като се позовават на това свидетелство, някои учени приемат, че книгата „Пастир” е написана около 140 г. в Рим от Ерм, брат на римския епископ Пий I. Обаче възниква въпросът, защо тогава Ерм не описва еретиците, имената на които са били известни по-това време. Ако се приеме изцяло това мнение, изникват въз основа на данните и указанията в самия „Пастир” редица несъответствия и анахронизми, които не биха могло да се обяснят при тази хипотеза. Книгата носи несъмнено следите на дълбока древност. За Маркион, който в 138 или 139 г. отива в Рим, не става дума. Но особено големи мъчнотии създава споменаването на св. Климент Римски като съвременник на автора. Затова, за да се примирят и съгласуват сведенията в самия "Пастир" със свидетелството на Мураториевия канон, някои учени са склонни да приемат, че в случая става дума за двойно авторство, т. е. че съчинението е написано от апостолския мъж Ерм, съвременник на св. Климент Римски, а след това е допълнено и издадено в завършена форма от брата на римския епископ Пий I Ермий.

Въз основа на единството на съдържанието на цялата книга, може да се отхвърли нейното двойно авторство и с голяма вероятност може да се приеме, че тя е написана от апостолския мъж Ерм, съвременник на св. Климент Римски. Тази книга в последствие е или преведена на латински език, или пък на места тя е допълнена и издадена в завършена форма около 140 г. през времето на римския епископ Пий I. По такъв начин се отстраняват редица недоумения във връзка със съдържанието на самия „Пастир” и отношението към него на някои древни църковни писатели и изобщо на цялата древна Църква, от една страна, и свидетелството на Мураториевия канон, от друга страна . Неслучайно във връзка с апостол Ерм стои и св. Климент Римски. Ако се приеме, че той е идентичен със споменатия от ап. Павел в посланието му до Филипяни (Фил 4:3), то от това, може да се стигне до мисълта, че св. Климент проповядва и в Македония, може би преди да бъде ръкоположен за епископ на Рим, в противен случай споменаването му стои извън контекста на посланието . Ориген, Евсевий, Епифаний, бл. Йероним го отъждествяват с Римския епископ Климент.

Какъв е възможния извод. Св. Климент е римски гражданин от Филипи, покръстен е от св. апостол Павел и е изпратен първо на проповед в Македония. След като се убеждава в неговите неоспорими качества ап. Павел го изпраща за помощник на ап. Петър в Рим. Там той бива ръкоположен за епископ от ап. Петър. Връзката му с ап. Ерм също е недвусмислена, напълно е възможно двамата съвместно да проповядват в Македония и в Рим . Освен това, няколко специалисти на работа във Ватиканския архив , намерит основания, да свържат създаването на Сердикийската църква с апостолския мъж св. Климент Римски, който обхождайки Македония и Тракия става пръв епископ на Сердика. Оттук идва логичното обяснение за познанството му с ап. Ерм. Най-вероятно „пръв (Климент) от човеците повярва в Христа и бе направен епископ на Сардика” . Това мнение се поддържа и от абат Гете . Бакшич продължава убедително разказа си: „Но над всичко според мен се слави тази църква с това, че е имала основател, какъвто бе Свети Климент (Римски) – папа и мъченик. А че е било така, разказва Петър от Наталия, венецианец, епископ на Еквилина. В каталога на светците (от 1516г.) на брат Алберто, кастелан от ордена на проповедниците, който когато разказва за 72 ученици, сред които е и Климент, пише: ”Климент, за когото (във) Филип. 4 глава (се казва, че) пръв от хората повярва, по-късно стана римски папа. „Същото се поддържа в Източната църква; видях със собствените си очи (една книга) на кирилица, отпечатана в Русия, за разделянето на апостолите и в техния календар в деня на Свети Климент. Разполагам и с една ръкописна пергаментна книга, съдържаща писмата на Свети Павел, която е отпреди 400 години, също с кирилски букви. В началото се касае за 12-те апостоли, след това за 72-мата (им) ученици; преписван по същия начин, както са в книгата думите на Доротей, епископ на Тир: ”Климент, когото апостолът споменава, като казва: и с Климент, и с другите мои помощници, той първи от човеците повярва в Христа, в Сердика бе епископ” . Това се потвърждава и от много авторитетните екзегетически свидетелства на св. Йоан Златоуст, който го посочват за ученик на учителя на езичниците, който пострада с тях във Филипи, разделяйки трудностите и опасностите по Апостолското служение и на други места .

4.Св. ап. Карп се числи към 70-те апостоли на Иисуса Христа. Той е един от сътрудниците на св. ап. Павел. Първовърховният апостол пише във второто си послание до своя ученик Тимотей: "Когато дойдеш, донеси фелона, който оставих в Троада, при Карпа, и книгите, особено кожените" (2 Тим. 4:13). За Карп се знае, че отнася посланията на апостол Павел до тяхното предназначение, както споменава самият апостол. Карп е епископ и ревностно се грижи за разпространение на Христовата вяра в Тракия и Македония. Важно сведение е и това, че ап. Карп е може би втория Одесоски епископ. Предполага се, че е епископ на Берия (Верия) в Македония. Свети Дионисий Ареопагит свидетелствува за св. ап. Карп, че е човек с необикновено дълбок ум, кротост и незлобивост. Според древното му житие, свети ап. Карп претърпява много страдания за Христовото име и най-после е убит от враждебно настроени срещу християнската вяра евреи.

5.6/ Апостолите Амплий и Стахий са засвидетелствани повече от старите извори. За първият от тези апостоли, от числото на 70-те, говори Св. Епифаний Кипърски (+ 403) в каталога на основаните древни епископски катедри, както и в гръцките менологии пише, че по-голяма част от създадените епископски катедри по бреговете на Черно море в градовете: Томи (дн. Кюстенджа), Одесос (дн. Варна), Диоспол, Месемврия (дн. Несебър), Анхиало (дн. Поморие), Аполония (дн. Созопол) – са създадени от св. Андрей и неговите сътрудници. Синаксарът на Константинополската Църква го назовава епископ на Одеспол в Македония, където той претърпял мъченичество от езичниците, а Менология на Василий II, повтаря това указание, като го допълва с разказ за пренасяне на мощите му заедно с тези на апостолите Урбан и Стахий в храма „Живоносен източник”. Амасийският митрополит Антим Алексуди в известния си труд „Хронологичен каталог на архиереите от Христа”, като посочва тези от тях, които са заемали Одесоската епископска катедра, за пръв епископ на град Одесос (Варна) поставя св. ап. Амплий в 56 г., а за втори св. ап. Карп в 59 г. В заключителната част на своето послание до Римляните ап. Павел отправя поздрави до обичаните от него в Господа Амплий и Стахий, до изпитания в Христа Апелий, до неговия сътрудник в Христа Урбан и до верните от дома на Аристовул и Наркис (Рим. 16:8-11). От този поздрав се подразбира, че Амплий е живял в източната част на Римската империя. В Апостолоските списъци, приписвани на св. Иполит Римски и преп. Доротей Газски, името му стои под № 21. Може да се каже също така, че са отхвърлени предположенията, че умира в Рим . В друго от своите послания той споменава и св. ап. Карп, като негов близък, чийто дом е посещаван от него (2 Тим. 4:13).

Всички тях Църквата включва в числото на 70-те апостоли (Лука 10:1) и празнува паметта им на 4 януари. Отделно на 26 май се празнува паметта на св. ап. Карп, а на 31 октомври паметта на апостолите Стахий, Амплий, Урбан, Наркис, Апелий и Аристовул. Св. ап. Стахий е поставен за епископ в Цариград от ап. Андрей и светителства 16 години и почива в мир . Според същото житие св. ап. Амплий е поставен за епископ в Диоспол, а св. ап. Урбан за епископ в Македония (с. 614). В Синодалното издание на житията на светиите е посочено, че ап. Амплий е бил поставен за епископ в гр. Лида (с. 548). Според съставените от св. Димитрий Ростовски (1651-1709) жития на светиите, известни като Чети-минеи св. ап. Амплий е поставен за епископ в Диоспол (дн. Балчик) и Одесос. Архиепископ Филарет Черниговски и други автори на жития на светиите отбелязват, че ап. Амплий е епископ на Диоспол, наричан още Лида. Като се има предвид свидетелството на св. Епифаний Кипърски, че още в дълбока древност има епископски катедри в Диоспол и Одесос на брега на Черно море и че Одесос попада в провинция Мизия с главен град Марцианопол (днес при гр. Девня), възниква въпросът за местонахождението на Диоспол по бреговете на Черно море. Историческата наука приема съществуването на град Диоспол или т. нар. „Божи град” до днешния град Ямбол . В това отношение правдоподобно е застъпеното становище от Д. Яранов в книгата му „Името на град Ямбол” , че Диосполис е съкратена форма на Дионисополис. Като се има предвид, че Дионисополис е името на град Балчик, напълно възможно е св. ап. Амплий да проповядва и в двата града. Каталозите на Амасийския митрополит Антим и на св. Епифаний Кипърски, установяват близостта на градовете Одесос и Диоспол. Освен това празнуването паметта на апостолите на 31 октомври е безспорно свидетелство на тяхната взаимна апостолска дейност. В миналото денят на тяхната памет се празнува като местен празник от жителите на гр. Варна особено тържествено. Също така пренасянето на мощите на св. ап. Амплий и на св. ап. Урбан в Константинопол, за да бъдат погребани заедно с тези на св. ап. Стахий, потвърждава по безспорен начин твърдението на св. Димитрий Ростовски, че св. ап. Амплий е първият предстоятел на Одесоската епископска катедра. В „Хронологически каталог на архиереите от Христа” на Амасийския митрополит Антим Алексуди, попълнен от Мануил Гедеон, като втори предстоятел на Варненската епископска катедра е посочен св. ап. Карп в 59 г. Всички изследвани жития на светиите, в т. ч. и на св. Димитрий Ростовски, установяват, че той е епископ в град Бер в Македония . В същия град той мъченически завършва живота си. По какви съображения св. ап. Карп е посочен като втори епископ на Одесоската катедра, засега остава неустановено. Във всички жития на светиите липсват точни исторически данни как завършва живота си св. ап. Амплий. Вероятно това става през времето на жестоките преследвания на християните при император Траян (98-117). След тома мощите му заедно с тези на св. ап. Урбан са пренесени и погребани заедно с мощите на св. ап. Стахий в Константинопол. Преп. Йосиф Песнописец през IХ век в канона, съставен от него в чест на празника на 31 октомври, като възхвалява подвига на св. апостоли Стахий, Амплий, Урбан, Наркис, Апелий и Аристовул, за св. ап. Амплий казва, че той е просветител на езичниците, проповедник на Св. Троица и на явяването на Господа в плът и че върши много чудеса.

7./ За св. ап. Урван (Урбан), освен споменаването му, че той проповядва в Македония и е убит от юдеи и езичници няма почти никакви данни за неговата дейност. Установено е неговата памет да се празнува на 31 октомври . Менологията на имп. Василий ІІ. информира, че с него пострадват и много други вярващи християни.

8.9.10/ Светите апостоли Епенет и Андроник (както и неговата помощница Юния), първи проповядват в Панония. Св. ап. Андроник принадлежи към лика на седемдесетте апостоли. Той повярва в Христа по-рано от свети апостол Павел, на когото е роднина, както свидетелства апостол Павел в Посланието до Римляни: „Поздравете Андроника и Юния, мои сродници и съзатворници, които са чутовни между апостолите и които още преди мене повярваха в Христа” (Рим. - 16:7). Според свщмч. Иполит Римски Андроник е епископ в Панония . Във всички стари документи те се посочват като „първи и втори епископ на Сирмиум” (Epaenetus episcopus Sirmiensis І и Andronicus episcopus Sirmiensis ІІ). Сирмиум (Срем) е седалище на епископския, респ. архиепископския престол на Илирик, от края на ІV век Източен Илирик. Споменат е и в „Повест временних лет”, където е отразена Иполитовата версия . В една от службите за св. Методий в канона на 5-та песен се говори, че е наследник на славния престол на ап. Андроник . Помощница в проповедническата му дейност е преславната Юния. Андроник, заедно с Юния, умира за света заради Христа, за да доведе мнозина до познаване на истинния Бог. Честните им мощи са намерени заедно с нетленните останки на много други свети мъченици в Евгения. На християните е известено за тези мощи чрез особено Божие откровение, както това е описано подробно при тяхното стародавно житие. Първоначално те са намерени в Евгения при имп. Аркадий (395-408) и Хонорий (395-423) заедно с мощите на много други мъченици, измежду които те са неразличими. По-късно при имп. Ираклий (610-641) и патр. Тома І (607-610) те са разпознати, най-вероятно по внушение, дадено на клирика Николай.

11.Първият Солунски епископ е местният християнин, св. Аристарх (Деян. 9:29; 20:4, 28; Филим. ст. 24; Кол. 4:10). Апостол Павел го нарича сътрудник („συνεργός”) и действително това е видно от пътуванията му от Юдея до Рим през Мала Азия и Балкански п-в. Поради тези му далечни преходи едни го определят за Апамейски, а други за Солунски епископ . В списъка приписван на Доротей Тирски са упоменати двама апостола с това име: № 62 – „Аристарх, епископ на Апамея „и № 66 – „Аристарх, втори”. В списъкът на Адон Виенски също се споменават двама апостоли с име Аристарх . Гонението на християните през първи век от император Нерон засяга и Солунската църква, загинал мъченически предстоятеля й Аристарх, ръкоположен от ап. Павел, замъчени са също така и много други нейни членове. Но това тежко изпитание за вярата в Христа не може да изкорени християнството, напротив, то възбужда в християните по-голяма енергия и силна деятелност. Явяват се множество проповедници и пастири, които, имайки благодат от Господа, поддържат в нея чистотата на Христовото учение, не само с живата проповед и писанията си, но и с високо нравствения и непорочния си живот, както затова говори ап. Павел в І и ІІ послание към Солуняните.

12.Наследникът на св. Аристарх според преданието е епископ Св. Кай или Гай, който се споменава в посланието на Ап. Павел до Римляните. Той е един от 70-те Христови апостоли . Друг Солунски епископ е св. Силуан. Паметта му се чества на 30 юли. Св. Сосипатър също е споменат за един от Солунските епископи (Деян. 20:4; Рим 16:21).

13.14./ В Деян. ап. 9:29, се споменава за Кай и Аристарх, че са македонци. В Послание към Римляните (16:23) и Първо към Коринтяните (1:14), се говори за втори Кай, който бил родом от гр. Коринт, и в Деян. ап. 20:4, се говори за трети Кай, родом от Дервия. До Кая от Коринт праща, според общоприетото мнение, третото си послание апостол Иоан. Този Кай става по-после и Солунски епископ, както за това говори Ориген .

15.Солунчанин е и апостол Секунд.

16,17Светите апостоли Флегонт и Ермий, споменавани в същото послание, са също епископи – първият в тракийския град Маратон, а вторият в Далмация. Споменават се датите 4 януари, 8април 17 май и 30 юли, на които Църквата празнува тяхната памет.

18. Един от първите спътници на ап. Павел в Мала Азия е Тимотей. Той произхожда от град Литра в Мала Азия, най- вероятно той е елинизаран фригиец, който разбира езиците на местното население на Балканите. Той е един от най-обичните ученици на ап. Павел и е споменат в много от посланията му. Дори апостолът на езичниците отправил две послания до него, които са образец за пастирски наставления. Той проповядва на Балканите и загива мъченически в Азия в гр. Ефес, където е съсредоточен безбожния култ на Артемида. Често се забравя, че той е убит от развилнели се кукери, които участват в езическия празник наречен „катагогиум”. През IV в., мощите му са пренесени в Константинопол и положени в църквата „Св. Апостоли” . В тълкуванието си на посланията на ап. Павел до Тимотей, св. Йоан Златоуст казва, че апостол Тимотей и ап. Тит най-много са се потрудили с него за разпространение на вярата. Вероятно и заради това ап. Павел написва специалните си послания до тях двамата. Както се вижда от Деянията на светите апостоли, ако в един момент Тит мисионерства в Далмация, то после е поставен за епископ на о-в Крит. Други известни апостоли от кръга на 70 –те, които действат на Балканите са – Онисим, който е пръв епископ в Берия, за когото св. ап. Павел пише до Колосяните, че го изпраща заедно с Тихик при тях. Двама сподвижници на ап. Павел основават църквата в Ираклия – апостол Варнава и Апелий (31 октомври) .

19- 27 /.От Филипийската църква произлизат няколко апостола, които продължават делото на апостол Павел. От данните в изворите са ни засвидетелствани следните: св. Климент (за когото споменахме), Сосипатър, Аристарх, Секунд, Кай, Тимотей, Тихик, Трофим и две жени – Еводия и Синтихия . Някои източници споменават за Ераст, Виталис, Олимпиад, които според тях са също от Филипи. В източниците на Иполит, Доротей и Софроний се споменават още няколко епископа – Патробулус, епископ на Путеоли, Епафродит, епископ на Адриака (Адрия -град на Черно Море) и Цено (Зено) епископ на Диоспол. За тях говори ап. Павел в посланието си до Римляните: „Поздравете Асинкрита, Флегонта, Ерма, Патроба, Ермия и другите с тях братя” (Рим. 16:14). Ап. Ермий е посочен в същите източници за епископ на Далмация.

Има голяма вероятност и св. Методий да е бил Филипийски епископ. Спорния въпрос може да се разреши, само (би могло да) се открие гръцкия оригинал на писмото на архиепископ Йоан Антиохийски до Константинополския предстоятел Прокъл (от 435 г.), в което се посочва местослужението му в Илирик и Елада. Те са намерени в църковнославянски превод от XI в. . Въпреки това, мисълта че църковнославянският преводач, объркал превода на думата „философ” с „Филипи” е лишена от всякакво основание. Ако в едното от съчиненията, това е възможно, то в другото няма как Методий да служи във „Философия” . Това, че св. Методий е наречен Олимпийски, въобще не отнема възможността, той да е предстоятел на християнски общини на Балканите. Според блаженни Йероним „в края на последните гонения, или както утвърждават други, в годините на управление на Деций и Валериян, той получил мъченически венец в Халкидики” .

Както се вижда, около 30 ученици на апостол Павел, повечето от които са включени официално в числото на 70-те апостоли, се насочват към различни краища на Балканите и организират християнски общини в главните градове, които разпространяват от своя страна вярата в околните области. Може да се каже, че към края на I в. във всички по-големи градове има апостолски общини

[RIZAR]

Ами, мисля, че тезата ми за приемането на християнството от траките до края на IV в. се доказа. Това личи и от данните за последните езически светилища-

Много от тракийските светилища от периферните провинциални райони и особено от планинските съществув�! �т дълго време след приемането на християнството през 313 г. На юг от Централна Стара планина светилището край с. Виден, Казанлъшко, функционира до средата на ІV в. Последните намерени в него монети са на император Констанций І (337-361) (Табакова-Цанова, Г. Тракийско светилище при с. Виден, Старозагорско. - Известия на Археологическия институт, 24, 1961, 205-219).

В светилището при с. Дюлево, Пловдивско, най-ранните монети са от времето на Каракала (211-217), а най-късните са на Теодосий І (379-395). Нумизматичният материал в светилището ! при с. Варвара, Пазарджишко, показва на й-интензивна концентрация на монети между Константин Велики (306-337) и Валент (364-378). Тук са регистрирани разрушения по време на готските нашествия през 376-378 г. (Цончев, Д. Тракийското светилище при с. Варвара, Пазарджишко и старините в съседната околност. - Годишник на Пловдивската народна библиотека и музей, 1940-1941, 61-87).

Вж. и книгата: Тракийски паметници. Т. ІІ. Тракийски светилища. С., 1980.

Нямаме монети от V в. в Тракийски светилища - до 400-420 година в краен случай на Балканите езичниците са сведени теоретически до нула.

[Иванко Тертер]

Също мисля, че тезата за приемане на християнството от "траките" до края на ІV век се доказва от данните по темата.

[Иванко Тертер]

"Интересно е това обстоятелство, че тъкмо срещу Теке-Караач се намира паметната старохристиянска светиня на върха Джанавар. Околността на Варна е богата със старохристиянски паметници. Градът бил между първите на "долна Мизия" (сев. България), които приели християнството. Неговият първи епископ Амплиас е бил ръкоположен от апостол Андрей, който проповядвал християнството в черноморските страни.

Апостол Павел поздравява Амплия в посланието си до римляните (гл. ХVІ, стих 8) така: "Поздравете Амплия възлюбленаго ми в господа". В І - ІІІ век са ставали във Варна и други черноморски градове жестоки гонения против християните. В борбата между християнството и езичеството са загинали много мъченици. Известен ни е от черноморското крайбрежие в нашия край, един надпис, в който се говори за един проповедник на име Юлиан, който бил убит от "варварите".

Види се, че Борис знаял християнските паметници на нашия край и историята им и че е изказал, вследствие на това, желание да бъде покръстен по тези свети места, които са били оросени с кръвта на много мъченици. По същите съображения Борис е могъл да си избере по тези места манастир, в който се е оттеглил.

От гореизложеното става ясно, че е належащо подробното изследване паметната местност "Теке-Караач", за по-доброто обяснение на една от най-светлите страници на нашата история!"

/бел. това не направено вече сто години след възванието на Х.Шкорпил. Едва в 2004 г. са започнати разкопки, които досега са разкрили една нищожна част от светинята. Да вярваме, че в скоро време ще се работи по-мащабно, преди да са изгубени за историята и малкото останали реликви/

Известия на Варненското Археологическо Дружество. VІІ.1921

Към статията на Х. К. Шкорпил:

"Печат на Михаил-Борис"

http://www.varna-bg.com/museums/archaeolog...rary/boris1.htm

[Геннадий Воля]

Сократ Схоластик "Церковная история" Москва РОССПЭН 1996г. стр 18.

В 325 г на Вселенский собор приезжал епископ Скифский, значит и у скифов были многие христиане

[Spirit]

http://promacedonia.org/pp_ht/pp_ht_1.html

Проникването на християнството в Македония започнало през средата на I век от Солун и е свързано с името на апостол Павел и неговите приемници. От това време датира и създаването на първите християнски общини. Това обаче били само първи стъпки.

За по-сериозно разпространение на християнството в Македония може да се говори едва след 313 г., когато с Миланския едикт Константин Велики провъзгласил свобода за християнското вероизповедание в Римската империя. Три десетилетия по-късно в Скопие била основана първата християнска епископия. През 343 г. нейният митрополит Паригорис участвал в големия църковен събор в Сердика (дн. София).

Въпреки това християнството се разпространявало много бавно. Самият император Константин Велики до края на живота си останал езичник и възприел новата вяра едва на смъртния си одър. Освен това през целия IV век християнството било компрометирано от непрекъснати разпри между привържениците и противниците на арианството. Най-сетне езическата религия все още имала много силни позиции и дори при император Юлиян (361-363), известен с прозвището Отстъпник, се стигнало до насилствено налагане на езичеството.

Положението се усложнило и от разделянето на Римската империя през 395 г. между синовете на император Теодосий (379-395) Аркадий и Хонорий: първият взел Източното царство, а вторият Западното. Македонските земи се оказали разделени на две части: западната попаднала в диоцеза Илирик и принадлежала към Западното царство, а източната ­ към Източното царство. Това довело и до разделяне в църковно отношение: източната част била под ведомството на цариградския патриарх, а западната признавала върховенството на римския папа. Това положение, довело до остри борби между Цариград и Рим, продължило чак до 519 г., когато солунският архиепископ взел страната на Византия [1].

Подем на християнството в Македония настанал при император Юстиниан I (527-565). По негово време била закрита езическата философска школа в Атина. В Македония по-специално той издигнал родното си място Ведериани до Скопие в архиепископски център, създавайки автокефалната “Първа Юстиниана”. Новата архиепископия обхванала петте провинции на Илирик, обособени и като църковни епархии Крайбрежна Дакия, Средиземноморска Дакия, Първа (Горна) Мизия, Дардания и Панония. Но и сега новата архиепископия признавала върховенството на Рим.

През 545 г. Юстиниан I потвърдил отново привилегиите, дадени на архиепископията Първа Юстиниана, но зависимостта й от Рим останала [2].

Изграждането на църковна организация по целия Балкански полуостров продължило, но това все още не означавало християнизиране на цялото местно население. Големите поражения от варварските нападения ограничавали силно възможностите на църковната организация за действие. Същевременно местното тракийско население упорито пазело старите си обичаи и традиции дори и тогава, когато външно било принудено да приеме християнството.

Такова било състоянието на църковния живот в Македония, когато започнали нападенията на прабългари, славяни и авари, а след това и постоянното заселване на славяни и прабългари на Балканския полуостров.

[RIZAR]

http://promacedonia.org/pp_ht/pp_ht_1.html

Проникването на християнството в Македония започнало през средата на I век от Солун и е свързано с името на апостол Павел и неговите приемници. От това време датира и създаването на първите християнски общини. Това обаче били само първи стъпки.

За по-сериозно разпространение на християнството в Македония може да се говори едва след 313 г., когато с Миланския едикт Константин Велики провъзгласил свобода за християнското вероизповедание в Римската империя. Три десетилетия по-късно в Скопие била основана първата християнска епископия. През 343 г. нейният митрополит Паригорис участвал в големия църковен събор в Сердика (дн. София).

Въпреки това християнството се разпространявало много бавно. Самият император Константин Велики до края на живота си останал езичник и възприел новата вяра едва на смъртния си одър. Освен това през целия IV век християнството било компрометирано от непрекъснати разпри между привържениците и противниците на арианството. Най-сетне езическата религия все още имала много силни позиции и дори при император Юлиян (361-363), известен с прозвището Отстъпник, се стигнало до насилствено налагане на езичеството.

Положението се усложнило и от разделянето на Римската империя през 395 г. между синовете на император Теодосий (379-395) Аркадий и Хонорий: първият взел Източното царство, а вторият Западното. Македонските земи се оказали разделени на две части: западната попаднала в диоцеза Илирик и принадлежала към Западното царство, а източната ­ към Източното царство. Това довело и до разделяне в църковно отношение: източната част била под ведомството на цариградския патриарх, а западната признавала върховенството на римския папа. Това положение, довело до остри борби между Цариград и Рим, продължило чак до 519 г., когато солунският архиепископ взел страната на Византия [1].

Подем на християнството в Македония настанал при император Юстиниан I (527-565). По негово време била закрита езическата философска школа в Атина. В Македония по-специално той издигнал родното си място Ведериани до Скопие в архиепископски център, създавайки автокефалната "Първа Юстиниана". Новата архиепископия обхванала петте провинции на Илирик, обособени и като църковни епархии Крайбрежна Дакия, Средиземноморска Дакия, Първа (Горна) Мизия, Дардания и Панония. Но и сега новата архиепископия признавала върховенството на Рим.

През 545 г. Юстиниан I потвърдил отново привилегиите, дадени на архиепископията Първа Юстиниана, но зависимостта й от Рим останала [2].

Изграждането на църковна организация по целия Балкански полуостров продължило, но това все още не означавало християнизиране на цялото местно население. Големите поражения от варварските нападения ограничавали силно възможностите на църковната организация за действие. Същевременно местното тракийско население упорито пазело старите си обичаи и традиции дори и тогава, когато външно било принудено да приеме християнството.

Такова било състоянието на църковния живот в Македония, когато започнали нападенията на прабългари, славяни и авари, а след това и постоянното заселване на славяни и прабългари на Балканския полуостров.

SPIRIT ,

Корелацията на възприемането на християнството от етносите определени с общото име като ''траки'', на Балканите и Западна Мала Азия (витини, фриги, тралийци и мн. др.) спрямо други етноси и региони е най-високо.

Написал съм 130 стр. по въпроса. (посочи ги, плз.това определено ще помогне)

Редактирано Ноември 30, 2009 от КГ125