Военното дело на прабългарите

[_magotin_]

През пролетта на 551 г. в Лазика на помощ на персийския пълководец Мермерой, намиращ се пред град Археопол, дошла 12 000 суварска армия, наета от персите. По думите на Прокопий Кесарийски Мермерой отпратил 8000 души, като ги възнаградил богато, защото се боял, че поради големия им брой няма да може да контролира наемниците. Останалите 4000 сувари построили множество леки тарани за щурм срещу Археопол. Въпреки това градът устоял и през есента на 551 г. Мермерой се оттеглил да зимува в Кутаиси.

Тази епизодична информация дава Юсиф Джафаров в книгата си "Гунны и Азербайджан" (Баку, 1985). Проф. Добрев май послъгва, че бил "чел изследвания" по въпроса.

Тук интересните неща са няколко...

1.Името на персийския генерал, което всъщност е пресъздадено грешно у Прокопий.

2. Фактът, че персите наемат различни контингенти през 6ти век за акции толкова на запад и респективно с кои находки можем да свържем подобно сведение.

3.Самото обстоятелство за тараните.

4.Най-накрая - името на града, който персийският генерал построил.

[проф. Добрев]

Ако хуните на Атила са имали "сапьоро-инженерни" части, то това е един сериозен аргумент, че прабългарите не са имали нищо общо нито с Атила, нито с хуните ни със савирите.

Очевидно прабългарите не само нямат нищо общо с хуните, ами дори хуните по абсолютно никакъв начин не са повлияли на прабългарската култура като цяло и военното дело в частност.

Името хуни е родово название и често се използва за назоваването на различни прабългарски племенни групи:

Он разместил персов в укреплении Оногурис, которое раньше создал против римлян в окрестностях Археополя, воодушевил их, ввел туда другие силы, укрепил все, как мог, а затем возвратился в Котаисий и Мухиризис.

Римляне же по наущению Мартина приготовились немедленно всеми силами напасть на персов, осадив Оногурис. Местность эта свое имя получила в старину, когда, по всей вероятности, гунны, называемые оногурами, в этом самом месте сразились с колхами и были побеждены, и это имя в качестве монумента и трофея было присвоено туземцами. Теперь же большинством оно называется не так, но по имени воздвигнутого тут храма святого Стефана, который, говорят, первым выдержал добровольное состязание за людей, приверженных к христианству, и был побит камнями его противниками. Но нам, думаю, ничто не помешает воспользоваться старым названием, что и больше подобает истории.

Персы занимали укрепление Оногурис, выделенное из Археопольской области. Позорно, что неприятельские войска прочно утвердились в нашей стране, в наших стенах. Военачальники твердо решили двигаться на них всем войском, истребить или изгнать тех, кто нам был наиболее враждебен, кто подготовлял против нас всякие козни.

Были у персов также вспомогательные войска из гуннов савиров. Наемники же из гуннов, которых называют савирами (у римлян находился отряд - около двух тысяч тяжело вооруженных, которыми предводительствовали Баимах, Кутилзис и Илагер, знаменитейшие у них люди), расположились лагерем у Археополя и прилегающих местностей, чтобы по обыкновению тревожить врагов, которые, как предполагалось, должны были здесь проходить, и затруднять им переход, делая его более опасным [Агаф, 3-6,14,26-27, вж. и срв. Плетнева 1999, 138-150; Dimitrov 2010, 3-4,23-26].

[проф. Добрев]

Така е, така е, но не е съвсем така, защото личното ми, достатъчно подробно-задълбочено и специално-индивидуално проучване на проблема и то на основата на извори и други изследвания, главно като контрапункт, показва съвсем друго:

Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005.

По този начин ни се предлага едно повърхностно-приблизително мнение, интегриращо или пресичащо се с вече изказани от някои други изследователи, но крайно несериозни, също такива предположения, според които болгарите например са тюркизирани угри; хуните били малобройни и затова са погълнати от болгарите; някои от огорските племена получават имената си по имената на техните вождове; етнм савир дължи тази си форма на преиначеното в средногръцко произношение име на “могъщия някога етнос Сыбир”, остатък от който са и вогулите и остяките; сабирите не са българско племе и през 460-465 г. те избутват тюркобългарите към Кавказ и южните брегове на Черно море; по средата на V в. те обитават Централна Русия и са съседи на угрите; сабирите идват от Източен Туркестан, през 460 г. аварите нападат и убиват владетеля на сабирите, който управлява в Турфан, прогонват ги от тази област, те нахлуват през 463 г. в селищата на сарагурите, огурите и оногурите, прогонват ги и заемат техните места, но край р. Иртиш образуват “държавата Сибир, откъдето иде днешното название на областта”, независимо че според арменските писатели от VІІ в. “сабирски и барсилски тюркско-български племена” живеят северно от Дербент (Кавказската врата), където имат три града и други от този сорт [Артамонов 1962, 98-107; Гумилев 1993а, 471-473; Юхас 1985, 16-17,25-26,49; Németh 1930, 109-111; ~*~1962, 262-263,278; Sinor 2004, 5].

Тъкмо последното мнение, в главното и същественото, наред с всичко останало, очевидно е резултат и от недостатъчна научна осведоменост по отношение генезиса и състава на тюркските племена и народи в Източна Европа изобщо и на българските в частност, а специално за проф. Д. Немет искаме да забележим, че на него лично изобщо не му е позволено онова, което е позволено на Ритора Прискус, който за разлика от маджарския езиковед не е длъжен да борави със съвременните, по-общи или по-частни научни термини и понятия и за него сабирите са си племе като всички останали племена от тази област, без да се налага да се търси и разкрива тяхната генеалогия в рамките на една по-детайлизирана скала от етнолингвистическа терминология, докато за разкриването и определянето на тази генеалогия очевидно има претенцията унгарският първи и най-голям езиковед, когато на стр. 262-263 прибягва до съвременния вече научен термин понятие “тюрко- българи”, с който обаче на стр. 278 се оказва, че той чисто и просто си е позволил лукса да счита и да определи като тюркобългари само кавказските огури, напълно лекомислено и некомпетентно приравнявайки едните с другите посредством едни и никакви си кръгли скоби.

В действителност, в съвременната чуждестранна тюркология и медиевистика, а така също и в българската и унгарската медиевистика, е много добре и широко известно, че сабирите или както се срещат обикновено в гръцките извори – Σάβειροι (ГрИзв-2), Σάβιροι (Gy. Moravcsik), които в най-ново време и в науката, не само са “предпочитаният обект на ловците на имена”(J. Maenchen-Helfen), но и в далечното минало са непосредствените предци на съвременните чуваши, а и тези сабири преминават в Източна Европа не по северен, а по южен път, “отдолу” на Каспийско море, и известно време арменските, латинските и византийските извори и в частност М. Каланкатуаци, Приск (410-472), Йорданес (сред. на VІ в.), Прокопий (†562), Агатий (536-582), Менандър (VІ в.) под 534 г., и Теофилакт Симоката, живял по времето на имп. Ираклий (610-641) и др., ги съобщават като разположени най-вече в по-малък брой в Панония и главно по и около Кубан и Кавказ,...

...където според Агатий, те са “голямо и многочислено племе, извънредно войнолюбиво и грабливо”, а според Захарий Ритор (V-VІ), наред с народите бургар, алан, куртаргар, авар, хазар, сирургур, ефталит и др., са един от тринадесетте народа, които “живеят в палатки, препитават се с месо на животни и риби, с диви зверове и чрез оръжието” и където между впрочем е и, разбира се, далеко по-късният град Сувар, името на който, най-вероятно е образувано на основата на техния етноним, а така също и по северо-западното крайбрежие на Каспийско море (D. Dimitrov), още и в “степната област между Дон и Днепър” (Д. Шимони), където имат “огромна държава” и дори и “империя” (?) на име “Савир или Сувар, т.е. Сабир” (П. Юхас),...

...но в действителност сабирите са начело и водещото племе в рамките на често срещаната по онова време военно-племенна конфедерация от 466-558 г., която е втората след тази на оногурите (Ю. Джафаров); заедно с барсилите, те образуват страната наречена от арабските писатели Беленджер, но по-вероятно това име се дължи на погрешно разчитане и препис, поради което тази страна трябва да е Болгар (М. Артамонов); те са сред “хуните”, които през 589 г., когато оногурите на Алп-Илитвер приемат масово християнството, биват покръстени от арменския епископ Кардуст и към края на VІ в., наред с барсилите, болгарите, оногурите и хазарите, са основен и най-многочислен народ по тези земи; вземат най-близко участие не само във външнополитическия, но и във вътрешнополитическия живот на Византия, играят доста важна и активна международно-политическа роля, включително и като прогонват през 463 г. от “прародината им към Източна Европа”, сарагурите, огурите и оногурите, които се изтеглят на запад и югозапад (П. Юхас);...

...според стара хроника, водена от 444 до 567 г., сабирите, тук наречени ugni, нападат Анатолия през 515 г. (D. Németh); могат да екипират до 20 хил. добре въоръжени конници и често предоставят на византийските императори многочислени военни контингенти, като същевременно изумяват специално Прокопий с това, че измислят лекия закрит таран за обсада на крепости и живеят на хълмове, обградени със стена, но въпреки всичко са победени от аварите през 558 г. и изглежда именно на това се дължи и присъствието на част от тях в Панония, като най-после и със статута на изключително рядък случай, който обаче заслужава много повече от специално внимание, следва да се отбележи още и това, че само при Йорданес сабирите – Sabiri, са едно и също племе с оногурите – Hunuguri (J. Maenchen-Helfen).

От същия етноним трябва да е образувано и двусъставното название Σαβάρτοι άσφαλοι, посредством което Константин Багрянородни наименова най-вероятно маджарите на Кавказ и в което като че ли наред с болгарския етноним се съдържа още и източноиранското множествено число -та, като тази словоформа е определена съгласно иранския синтаксис най-вероятно от прилагателно име, зад което стои болг. *асп-ли “конник”, така че значението на цялото атрибутивно словосъчетание генетична основа на Етнонима трябва да е “конни сабири” или “сабири конници”, без да е невъзможно, разбира се, това определение да е метатезирана форма на етнм ефталити, при византийските хронисти Έφθαλϊται, и тогава може и да се мисли, че наименованието отговаря на двусъставния етнм сабири ефталити (?) [вж. Артамонов 1962, 184; Баскаков 1969, 234; Бенцинг 1986, 26; Джафаров 1985, 46-73; Златарски 1970, 68-73; ~*~1971, 291-293; Иман 2001, 20,42-43,48-49; Плетнева 1986, 15-18; Фахрутдинов 2004, 1; Халиков 1989, 58; Шимони 1980, 78; Юхас 1985, 216-217,242-249,297-305; Altheim 1959, 38; Dimitrov D. 2004, 8-9; Maenchen-Helfen 1973, 440,432; Moravcsik 1958, 224-225,262; ~*~1967, 86; ГрИзв-1, 124-125,217; ~*~-2, 112,183-185,234,339; ЛтИзв-1, 337; ~*~-5.1, 20; ХрИБг, 57; DLT-1, 28-32,437; ~*~-4, 851, вж. и срв. Fodor 1982а, 45-72; Németh 1962, 297-298; Pritsak 1976, 20-22, 28-30].

Българите се снабдяват със злато и по пътя на еднократните плащания срещу тяхната помощ и подкрепа с войска по различни поводи, какъвто е случаят с току-що посочените сабири, но така също и с изпращането на кавказските хони от страна на персийския цар Пероз през 459 г. на “огромни съкровища”, за да отидат да се бият срещу въстаналия цар на Албания [Джафаров 1985, 43].

Същевременно българите натрупват много злато и от данъка, който им плащат в злато покорените или съседни народи, които посредством този данък си осигуряват както верен съюзник, така и спокойствието на границите си откъм тях, като такъв данък ромеите плащат на българските племена още от към средата на ІІІ в., когато те са главно на Кавказ и както вече се посочи по-горе, сабирите например са едно от българските племена на които ромеите плащат в злато за техните военни услуги и съдействие, но особено много като количество ще да е златото, което ромеите плащат като данък на българите хуни на Ругила и Атила, както също така беше по-подробно приведено по-горе.