Княгиня Олга - дъщерята на цар Симеон, Елена

[Aspandiat]

Чрез специален куриер Симеон кани княз Игор и неговия воевода Олег на официално-делова среща във Велики Преслав, по време на която се договарят условията на бъдещия военен съюз между българи и руси. Този съюз допълнително се подсилва и гарантира и чрез династичния брак на княз Игор и княгиня Елена [вж. и срв. Божилов 1983, 108-136; Голб, Прицак 2009, 155-160; Гумилев 2009, 7,89-93; Златарски 2009а, 280-292,532-534; Экономцев 2009, 1-7; Николов 2007, 126-128; Пеев 2009, 8; Петрухин 2000, 222-229; Рънсиман 2009, 101-104].

А някакъв извор можете ли да дадете, професоре? Не какво е казал този или онзи, ако въобще някой от горепосочените автори е писал подобно нещо.

П.П. Вече ми става ясно, че всъщност първият пример за руско-българска (пардон, съветско-българска) бойна дружба не бил походът на Светослав срещу Преслав, а още Симеон се е целувал уста в уста с княз Игор Брежневич.

[T.Jonchev]

1.Ако действително русите имаха тези морски възможности, които заявява професорът, защо тогава Симеон въобще си е хабил времето да преговаря с ал Махди?

2.Ако пък се е договорил с Игор, женейки своя дъщеря за Олег, защо нищо не следва от това - нито по море, нито дори по суша?

А извори за подобен контакт няма, разбира се. Това поне е съвсем сигурно.

[проф. Добрев]

1.Ако действително русите имаха тези морски възможности, които заявява професорът, защо тогава Симеон въобще си е хабил времето да преговаря с ал Махди?

2.Ако пък се е договорил с Игор, женейки своя дъщеря за Олег, защо нищо не следва от това - нито по море, нито дори по суша?

А извори за подобен контакт няма, разбира се. Това поне е съвсем сигурно.

Всяко едно от тези събития си има своето точно определено място във военно-политическия календар на Симеон.

Неговият календар е изключително наситен и той се доближава до календара на Игор в необходимата и достатъчна за женитбата степен единствено и само през 922-923 год.

Така и този календар се явява поредното и много силно доказателство, че княгиня Олга безспорно е дъщерята на Симеон, Елена и че той наистина я жени за княз Игор.

Ще ви бъда изключително благодарен, ако можете да издирите и съобщите тук дори и минималносигурни податки за обратното в смисъл, че Симеон изобщо няма дъщеря или пък че той никога не е искал да я жени за ромей, ако е имал такава.

Женитбата на княгиня Елена за княз Игор

Впрочем пак в рамките и по силата на тази основна външнополитическа доктрина и стратегия на цар Симеон, неговото първоначално намерение и много силно желание още от 914 г. е да ожени дъщеря си за младия византийски император и по този начин не само да наложи своето влияние и протекторат над Византия (Ив. Снегаров), а даже и да седне на престола на източните императори (В. Златарски).

Този му план обаче се осуетява, защото през 919 г. византийците женят 14-годишния болнав император Константин Багрянородни за Елена Лакапина, с което на трона се възкачва нейният баща Роман Лакапин. При това положение на Симеон не му остава нищо друго освен да започне отново да се готви за война, защото ”Сега обаче за него станало ясно, че само със силата на оръжието ще може да свали съперника си и да застане на мястото му.” (В. Златарски). Така той в края на 919 г. започва да събира войските си към югозападните граници на държавата с цел през следващата 920 г. да почне военните действия. И наистина това той и прави, но този път на два фронта – в Тесалия и Тракия, където целта е най-напред да се вземат Дарданелите.

На следващата година, но пак в рамките на тази война Симеонови пълководци стигат пред Цариград, разгромяват излязлата насреща им ромейска войска и започват безпрепятствено да се разпореждат в околностите на града. След това с основните си сили нататък потегля и Симеон, като още преди това изпраща до ромеите писмо, в което иска ”Оня, който е вече въведен на императорския престол”, т. е. Роман Лакапин, ”трябва да слезе от него” и ”управителите на ромейското царство и народът трябва да признаят него за свой император и господар”. (В. Златарски). А виновни за нещастията и бедствията дотогава са предишните ромейски управници, които не само отхвърлят предложението му за брачен съюз от 914 г., но и се осмеляват да излязат против него.

Това безспорно е напълно справедливо-категоричният отговор на българския цар Симеон Велики на полученото от него в началото на 921 г. писмо от патриарх Николай, който му предлага да се сватоса с Роман. Така обаче патриархът напразно се опитва да поправи положението, защото дори и Симеон да изпълни съвета му, това вече не е същото, което той иска и което му трябва:

Но обърни внимание на това, което казваме. Бог със своите съдби, чрез които той [всичко] знае, утвърди на императорския престол господин Роман, както, мисля, и ти сам знаеш. Свържи се с него: чрез сватовство било като ожениш дъщеря за негово мъжко чедо, било като приемеш [твой] син [да бъде] жених на неговата дъщеря. И когато това стане, ти няма да изгубиш нищо от копнежите, които право сочат към надеждната слава и твоята полза, нито за целия български род, нито за подчинения ти народ. Преди още ти искаше да се сродиш с императора, но тия, които трябваше да сторят това, отнесоха се лекомислено към твоето искане; сега ти имаш възможност да се украсиш с това родство. Ти искаше да станеш тъст на ромейския император, сега ти се представя удобен случай за това.

В началото на лятото на 921 г. Симеон обсажда Адрианопол и го превзема в началото на 922 г. Към края на тази година въстание вдигат сърбите и Симеон решава да сключи временно примирие с императора, като за целта тръгва с всичката си войска към Цариград и в началото на септември 923 г. се разполага на лагер пред Влахернските врата. А на 9 септември се среща с Роман Лакапин, без обаче да сключва мир, след което Симеон се завръща в България с войската си, оставяйки в недоумение ромеите от това, което прави и преследва, и давайки повод на патриарх Николай да му отправи към края на 923 г. поредното писмо, в което най-унизително-безпомощно ромеите отново го молят за мир и което поместваме тук със съответния коментар на проф. Васил Златарски:

Наскоро след оттеглянето на Симеон в България патриархът изпратил до него писмо, в което той явно изказвал недоверие към думите и обещанията му. ”Ако и да не съм получил от тебе, сине мой, писмо, почва писмото, все пак отново пиша, подбуден от същата причина, както и по-напред, т. е. от желание за блажения и желан мир... Затова аз често съм писал и пиша с молба особено сега, когато още звучат в ушите ми твоите приятни речи, и мисля всекидневно за ония, които бяха от тебе благоразумно произнесени както пред мене, така и пред нашия христолюбив император, когато — аз зная навярно — ти, откак го видя, обикна, понеже се убеди в неговата добрина. Освен това, сине мой, ти даде пред него обещание за мир и за това, че се прекратяват убийствата, войните и техните гибелни сетнини и че отново ромеи и българи ще се върнат към предишното благоденствие. Но още преди срещата с нашия христолюбив император ти беше писал на наше смирение от България, че ще изтъкмиш тукашните работи, понеже искаш да сключиш мир, и ще прекратиш с божия помощ междуособната борба на християните и движението на оръжието.”

Спомняйки по тоя начин за предишните предложения на Симеон за мир, които обаче той никога дотогава не изпълнявал, патриархът наново го призовава да сключи мир. ”Тури думите си в изпълнение, достойно за твоята слава, покажи на дело обещанията си, за да бъде прославен бог, а твоето име да стане незабравимо и за следните поколения, за да се избавят и двете стада Христови — аз говоря за ромеи и българи — от душевна и телесна гибел и се насладят с физическо спокойствие и душевно спасение.” Писмото си патриархът завършва с думите: ”Уповавам се на бога, че всичко ще бъде така, както ти лично каза на наше смирение и на нашия христолюбив император. За всичко това аз ще моля за твоето дългоденствие и щастие в този живот, за наследяване славата, предназначена за всички угодници божии, в бъдещия живот.” Колкото и да звучи в тия думи на патриарха пълна надежда, все пак Симеон, както се вижда, не се отзовал на това приканване и по тоя начин въпросът за мир и след срещата му с императора останал отворен. (В. Златарски).

През есента на 923 г. Симеон усмирява бунт на боляри в България, а най-вероятно в началото на 924 г. събира голяма и силна войска и под ръководството на тримата, очевидно от прабългарски произход воеводи Книн, Имник и Ицвоклий, я изпраща срещу сърбите, крайният резултат от което е, че цяла Сърбия е ”присъединена към българското царство като негова съставна част” (В. Златарски).

През есента на 924 г. Симеон изпраща войски да завземат отново всичките завоювани преди това ромейски градове и крепости и по този начин има силата и смелостта ”самоволно да определя границите между Византия и България”. Това от своя страна е последвано от ново, още по-унизително и трудно изпълнимо за ромеите предложение за мир, при което ”сега зависи от Симеон да определи количеството злато и одежди”, като същевременно него го уведомяват и уверяват също така, че ”ако той поиска и друго възможно за изпълнение, то и в това ще получи удовлетворение.” (В. Златарски).

През първата половина на 925 г. Симеон се прогласява за цар и самодържец на всички българи и ромеи и прави писмено предложение за мир на ромейския император, без да поставя каквито и да е условия, единствено и само, че новата му титла ще бъде приета и призната. А пред Великден 926 г. той получава отговора на писмото си до Роман и непосредствено след това започва война с хърватите. Тази война завършва със сключването при посредничеството на Папата на мир с тях в края на 926 г. И в началото на 927 г. Симеон получава третото и последно писмо от Роман с най-щедри обещания, ако той сключи мир с ромеите, след което ”На предвечерието може би на своето тържество той се поминал скоропостижно на 27 май 927 г., без да се наслади от плодовете на многогодишните си трудове и да дочака момента на своята слава и величие. Не дочакал той така също да тури на главата си обещаната и призната от папата царска корона.” (В. Златарски).

Ето защо и тъкмо поради всичко това като цяло и още оттук се очертава и периодът 921-927 г. като най-вероятното време, през което цар Симеон жени дъщеря си княгиня Елена за княз Игор [вж. и срв. Божилов 1983, 128; Болгария 2009, 2; Гербов 2009, 11; Егоров 2009, 142; Златарски 2009а, 237-330,525-541; История на България 1981, 285-296; Рънсиман 2009, 100-104,192-193; Снегаров 1995, 4-5].

[Ka40]

Ще ви бъда изключително благодарен, ако можете да издирите и съобщите тук дори и минималносигурни податки за обратното в смисъл, че Симеон изобщо няма дъщеря или пък че той никога не е искал да я жени за ромей, ако е имал такава.

Добре известен е фактът, че Симеон е имал дъщеря и е искал да я ожени за Константин VІІ. В изворите обаче въобще няма данни за контакт на Симеон с русите, а още по-малко за брак с тях. Това е пълна фантастика, плод на добре развинтено въображение. Че това абсурд личи дори от факта, че Симеон е дълбоко вярващ християнин и в никакъв случай не би дал дъщеря си на езичник.

[проф. Добрев]

Добре известен е фактът, че Симеон е имал дъщеря и е искал да я ожени за Константин VІІ. В изворите обаче въобще няма данни за контакт на Симеон с русите, а още по-малко за брак с тях.

Това е пълна фантастика, плод на добре развинтено въображение. Че това абсурд личи дори от факта, че Симеон е дълбоко вярващ християнин и в никакъв случай не би дал дъщеря си на езичник.

Симеон затова е Симеон Велики, за да помисли и по този въпрос и така да остане в аналите и на руската история!

Женитбата на княгиня Елена за княз Игор

Мотивите и причините цар Симеон да сключи този династичен брак тъкмо с киевските руси се коренят най-напред и преди всичко в неговото желание да си осигури един силен, сигурен и лоялен съюзник на северната граница, защото там все още е в сила хазарската хегемония, утвърдена и подкрепена чрез съюзния договор от 893 г. с ромеите, а и някога верните му съюзници печенегите сега са съюзници на Византия и в Херсон търгуват само с нея, което пък от друга страна поставя България в пълна изолация. Освен това с този много силен дипломатически ход Симеон бърза да изпревари Роман, опитващ се тъкмо по това време да преговаря с русите и да ги насъска срещу България.

Покрай всичко това самият той дълбоко-скрито вътре в себе си, без всякакво съмнение, се вижда и чувства в ролята на един друг и нов след баща си славянски Кръстител и Обединител, свещената мисия и идеал на когото са не само повече от Богоугодни, защото за в бъдеще те водят съвсем определено към културно-просветното и политико-икономическото обединяване и единство на основно-главната, най-активно-енергичната и културно издигнатата част от славянството, но и защото съвсем в краткосрочен план те му отварят също така и път за политико-икономическо влияние и въздействие върху наскоро основаната съвсем млада славянска държава и съответно за извличането на лични и обществени ползи и изгоди и от тази част на тогавашния Свят.

А на връщане те двамата биват приети и гостуват на Симеон във великолепно-прочутия му дворец във Велики Преслав. Тук Игор не само вижда и се запознава с княгиня Елена, но и в резултат на съответните много кратки, но изключително съдържателно-конструктивни и значими, даже и съдбовно-съдбоносни за България и още повече пък за Русия разговори-преговори на воеводата със Симеон и особено след уверението му, че преди венчавката князът ще се покръсти, а това за Симеон означава ни повече, ни по-малко, че покръстен ще бъде и целият руски народ, българският цар му дава дъщеря си за жена, след което те я и отвеждат в Киев.

И все пак Симеон Велики си е Симеон Велики и той нито за миг в мисълта си не се разделя с непрестанно глождещата го своя велика идея за покръстването и на източните славяни. Тъкмо поради това той изважда от личната си библиотека и предава на тръгващия за Киев с дъщеря му презвитер Григорий още десетина книги, които ще бъдат много по-необходими там. На челно място сред тези книги е ръкописът с приетия на църковно-народния събор през 893 г. първи български закон. В този закон достатъчно подробно-ясно е посочено какво трябва да се прави и как точно да се постъпва с новопокръстените, за да се приобщят те докрай и всецяло към Христовата Вяра, а така също и с онези, които не са пожелали да приемат Светото Кръщение [ЗСЛд].

Княгиня Елена-Олга и презвитер Григорий

Най-важното и повече от красноречиво свидетелство и доказателство за това, че княгиня Олга наистина е българка и то тъкмо дъщеря на цар Симеон се явяват личността и делата на презвитер Григорий, който още от момента на отпътуването от Велики Преслав нататък и чак до края на живота си се намира неотлъчно и при всякакви обстоятелства край нея. От тук безспорно следва да се направи още и изводът, че той освен всичко останало е и много близък приятел на царя, единствено на когото царят пък може да повери съдбата и дори живота на скъпото си чедо. На това най-високо доверие и заръка презвитерът отговаря впоследствие с неотстъпната си подкрепа и най-мъдрите си съвети и напътствия, а може би дори и с най-нежните си грижи, за да понесе и той най-накрая горчиво-тъжния жребий да я погребе самолично съгласно християнския обичай, но колко жалко, на потайно място, защото родният й син езичник не иска това да се направи публично [вж. и срв. Рыбаков 2009, 315-316].

Княгинята и нейният наставник най-вероятно тръгват за Киев след 920, но непременно малко преди 927 г., когато е кончината на цар Симеон, като презвитер Григорий взема със себе си необходимата му за в бъдеще религиозно-богослужебна книжнина. А непосредствено преди самото тръгване и изпращане, преценявайки, че там в Киев ще бъде много по-полезен и даже повече от необходим, цар Симеон му дава и съставения и написан от самия него, презвитера, преди десетина години и подарен и поднесен му лично на него, Симеон, в качеството му и на княз български, но така също и на съратник и даже и най-близък приятел, ръкописен сборник, състоящ се от три големи дяла - богословски, включващ части от Библията със собствено тълкуване на някои от особено неясните места в нея; исторически, с четири исторически съчинения и български летопис, малка част от който вече в наше време ще стане известна главно под наименованието Именник на Българските Ханове; нравствено-образователен и практично-поучителен, съдържащ главно съчинения с практични съвети и развлекателни истории от разни области на живота, но също и статии по философия, логика, лингвистика, църковна поезия, история, география, математика, астрономия, ботаника, зоология, медицина или общо 783 заглавия, цял един “компедиум от средновековната наука” (Ас. Чилингиров) или чисто и просто “Старобългарска Енциклопедия” според акад. Шахматов, и с поставения още тогава дарствен надпис автограф и посвещение: В чест на великия между князете Симеон! [вж. и срв. Божилов 1983, 63; Экономцев 2009, 1-2; Из Изборника 2009; Пеев 2009, 4-7; Тематика и типы 2009, 7; Чилингиров 2007, 1-3; ~*~2009а, 2].

Княгиня Елена-Олга начело на Русия

Наред с това княгиня Олга следи отблизо и подпомага дейността на презвитер Григорий по проповядването и разпространението на Христовата Вяра в общо взето враждебно, а понякога дори и нетърпимо-агресивно настроената езическа среда около сина й Светослав. Той към края на живота й даже забранява изобщо да се изпълняват публично християнските обреди и обичаи, разрушава църкви и подлага на мъчения брат си за това, че е християнин. А когато майка му умира, нарежда да я погребат тайно по християнски, но без да слагат каменен кръст на гроба й (Л. Гумилев). Тази не особено голяма отстъпка от собствените си езически разбирания той прави само, защото такава е предсмъртната молба на майка му към него.

Независимо от всичко това презвитер Григорий успява да покръсти поотделно-единично или съвсем рядко малобройно-групово местни езичници, на които той понякога дава даже и християнски имена, оформени според звуковите закони не на руския, а на българския език, например Иван, Стоян или Тудор, каквото е и името на неговия съратник и най-близък приятел от България Тудор Доксов. Освен това той обучава на четмо и писмо най-напред на български език, а впоследствие и на руски език с помощта на пригодената от него за руския език българска азбука и ръкополага за свещеници някои от новите християни.

Святое Крещение Великой Руси

Война с болгарами. Крещение Владимира. Митр. Михаил. Епископы по городам. После этого пошел Владимир на болгаров (булгаров) и, победив их, мир заключил и принял крещение сам и сыновья его, и всю землю Русскую крестил.

Царь же болгарский Симеон прислал иереев ученых и книги в достаточном количестве.

[проф. Добрев]

Кога умира Роман-Симеон, братът на цар Борис ІІ? В 997 или по някое време между 1003 и 1014?

Къде умира? В Константинопол или в Абидос?

Може ли да се твърди със сигурност, че е царувал между 977 и 991/1003?

Може ли да се твърди със сигурност, че Самуил се провъзгласява за цар непосредствено след новината за смъртта на Роман?

Моите въпроси пък относно - Борис II и Роман са кой ги пуска и за какво ги пуска ???

През 1040 г. не беше ли така един ''изпуснат '' дето ослепи Петър Делян ???

Нека да проследим и в кой момент Борис и Роман са ''избягали'' от Византия ???

Цитат(Galahad @ Fri Feb 19, 2010 11:00 pm)

Както вече стана дума, Самуиловата държава всъщност първоначално се управлява от Роман, а Самуил е наричан просто негов служител.

Дай извор за това твърдение, моля, защото изтрещях вече с тая Самуилова държава.

Все пак интересно, че в 976 г. Самуил все пак приема Роман при себе си и най-малкото му дава управлението на Скопие, ако не го признава и за цар (в което все пак се съмнявам).

Религиозно-богословски свидетелства и доказателства

Затова никак неслучайно силният западнобългарски областен управител комит, т.е. княз Никола, внук на княз Борис Кръстител и син на по-големия брат на цар Симеон – Гаврил, с вероятно седалище Средец, кръщава и четиримата си синове от арменката Рипсимия с вехтозаветни имена - Арон, Давид, Мойсей и Самуил. Още след смъртта на цар Петър на 30 януари 970 г. и пред надвисналата голяма опасност над България те въстават и отцепват западната, по-голямата част на Царството (В. Златарски). Така единият от по-големите братя на по-сетнешния цар Самуил (978-1014) – княз Арон, започва да управлява днешната Софийска област, в центъра на която гр. Средец той установява за известно време и столицата си, докато за самия княз Самуил пък се предполага, че по това време има за седалище гр. Видин [вж. и срв. Буданов 2009, 3-4; Златарски 2009а, 404-406; Ивановъ 1925, 55-62; Коледаров 1979, 5-64; ~*~1989, 13-122; Снегаров 1995, 9-10].

Святое Крещение Великой Руси

В началото на септември същата година епископът на княгиня Анна в съслужение с местния гръцки епископ и тукашните български свещеници кръщава княз Владимир заедно с дружината му, като според вече отдавна възприетата и утвърдена за подобни случаи практика на него му се дава и християнското име на императора, т.е. Василий. Непосредствено след това князът се и венчава с княгинята, най-вероятно едва след което се и “развежда” едновременно с няколко предишни свои жени, което за него, разбира се, е повече от добре дошло и поради много добре известни причини никак не му е трудно.

Между впрочем цялата тази никак непроста и доста тромаво-трудоемка дипломатико-религиозна процедура за ромеите изобщо не е сложна и трудна за изпълнение и довеждане до успешен край понеже самата княгиня Анна, едно че е племенница на Василий, защото той и сега вече бившият български цар Борис ΙΙ са втори братовчеди по майчина линия, по силата на което тя пък е трета братовчедка, което пак ще рече и някаква сестра на престолонаследника. И все пак особено благоприятното тук за византийците е и това, че българката е съименница на родната сестра на Василий, принцеса Анна.

Освен това княгинята още от детските си години расте и се възпитава в императорския дворец като заложник най-напред за спазването на мира между българи и ромеи след смъртта на цар Петър и поставянето на трона от тяхна страна на сина му цар Борис ІІ (В. Златарски), а и нейният пленен в превзетия от имп. Йоан Цимисхий Велики Преслав и детрониран през 971 г. самолично пак от него в Константинопол, баща неотдавна и по-точно през 979-980 г. вече е убит по време на едно инсценирано от ромеите бягство при Самуил, целта на което е да предизвика вътрешни безредици и междуособици сред българите (В. Златарски).

Според нас инсценирано тук е не само бягството на двамата братя, но и убийството на Борис, защото за Василий той вече е изчерпан като средство за политически шантаж и интриги и в това отношение в случая той залага единствено и само на Роман.

Самуил обаче много лесно и бързо разгадава политическата интрига на Василий и я неутрализира, като наистина провъзгласява Роман за български цар и то под името Симеон, без обаче да му предоставя каквато и да било реална политическа власт и правомощия, т.е. чисто номинално, а след като пък за цар се провъзгласява Самуил, той бива назначен за управител на Скопие. Ето защо няма нищо странно или чудно в това, че след второто поражение на Самуил от Василий, Роман изобщо не се колебае и побързва да предаде града на ромеите без бой [Снегаров 1995, 11-12], срещу което получава от императора сан патриций и длъжността стратег на Абидос (В. Златарски).

[проф. Добрев]

Иван Добрев, ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКОТО И КУЛТУРНО-ПРОСВЕТНОТО ВЛИЯНИЕ И ПРИНОСИ НА БЪЛГАРИТЕ ЗА РУСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА

Северните българи и русите

През Късната Античност и Ранното Средновековие прабългарските или в най-новата научна терминология, болгарските племена наброяват към тридесетина и те се разпростират и заемат по-голямата част от необятната територия между Байкал и Рейн от изток на запад, в това число и от Мала Азия и Балканите, и от Балтийско море до Средиземно море от север на юг, в това число и малка част от Апенините.

Исторически първото и начално обществено-икономическо и културно-просветно влияние и принос на прабългарите/болгарите към източните славяни датира от периода VΙΙ-ΙХ в., когато след разпадането на Стара Велика България на хан Кубрат племенното обединение на така наречените черни болгари, но всъщност и в действителност не според ролята им в управлението на държавата, както счита А. Кестлер [2009, 8] и още по-малко пък не и според направо комичното допускане, че те са черни, защото са подчинени на хазарския хаган и служат в неговите войски [Плетнева 1999, 169], а единствено и само според и в светлината на общотюркската по принцип и собствено прабългарската в частност Цветова Геосимволика, много по-точно, вярно и ясно-разбираемо, северните болгари мигрират и се разпростират на северозапад, като с течение на времето се смесват и преливат в местните славянски племена, включително и в най-източните западни славяни, които впоследствие ще станат част от етническата основа, върху която ще се образува полската народност.

Но преди това и още съвсем в края на VΙΙ в. под натиска от изток на хазарите по-голямата част от кавказските прабългари се изтеглят, преминават Днепър и част от тях под водачеството на самия хан Кубрат, брат му хан Шамбат и сина му Бат-Баян се установява по прилежащите земи. Специално хан Кубрат, който се изтегля последен, не преминава реката, а остава чак до края на живота си на нейния ляв бряг, на родна българска земя. Тази земя обаче вече е в границите на хазарската държава, защото оставащите на изток от Днепър прабългарски родове и племена приемат да станат васали на хазарите, но само и само да останат на нея.

Друга голяма група прабългарски родове и племена, под ръководството на най-малкия му син Аспарух продължава по крайбрежните земи на запад, като половината от тях спира и се установява преди делтата на Дунав, а останалата половина я преминава и се установява в днешна Североизточна България. По този начин се създава и новата прабългарска държава Дунавска България, а р. Днепър се превръща в основна граница между Дунавска България и пак българската държава Хазария.

На самата граница на новата българска държава завършва земния си път и именно тук, край днешното полтавско село Малая Перешчепина е и погребан нашият, всеобщобългарският скъп праотец, великият хан Кубрат, Курт, Κοβρᾶτός, Χουβρατις (†665); основателят и дългогодишният владетел на кавказската прабългарска империя Велика България, която е втората след Западнохунската Империя на хан Атила европейска прабългарска държава. Нейните граници се простират от Каспийско Море до р. Днепър (J. Marquart), а след войната с аварите около 635 г. (В. Бешевлиев), тя се разпростира и до Карпатите от изток на запад и от Черно Море до Долното Поволжие от юг на север.

Ето защо през тази епоха Παλαιά Μεγάλη Βουλγαρία-Стара Велика България е и най-голямата и по територия, и по население държава в Европа, а следователно и най-силната и влиятелната сред всички останали [вж. и срв. Бешевлиев 1984, 7-8,42; Marquart 1893, 89-91].

Но колко странно и за преголямо съжаление в научната литература понастоящем набира сила и печели все повече привърженици направо безскрупулно-циничната и несправедливо-незаслужената българофобска тенденция, според която ние българите никога не сме имали своя хан Кубрат, никога не е имало Стара Велика България, прабългарите изобщо не са това, за което се представят в науката, те никога не са били на Кавказ, всичко това е само мит, а учените, които твърдят това, са ни повече, ни по-малко само един доста особен клиничен, но защо пък да не си го кажем направо, психиатричноклиничен случай, мотивиран и подхранван от съществуващата миналия век политико-идеологическа конюктура:

Если исключить текст Никифора, о жизни вождя уногундуров Кробата нет ни одного достоверного исторического свидетельства. Все источники упоминают о нем post factum, как об отце Аспаруха и Батбаяна, умершем во время правления Константа ІІ (641-668 гг.).

Нет у нас и ни одного достоверного упоминания о прикубанских булгарах VII в. до эпизода их изгнания хазарами. Вяжется ли это со столь популярной в литературе концепцией «государства Кубрата Великой Болгарии»? Откровенно говоря, нет. Откуда возникли термины «государство Кубрата», «государственное объединение Великая Болгария» и т.п.?

Завязка даты на Перещепине при отсутствии специального обоснования её датировки, а также явный булгароцентризм советской, да и вообще европейской литературы, по-видимому, стали основными причинами, почему данная концепция не получила резонанса в науке (А. Комар).

Хан Кубрат е племенник на хан Органá от рода Дуло на племето на оногурите, известно предимно на гръцките хронисти също така и специално за Кавказ повече под аланското по произход име уногундури. Централен град на водещо-главното племе оногури и следователно столица на основаната от хан Кубрат държава по това време е разположеният на брега на Таманския Залив гр. Фанагория, около който по свидетелството на Теофан Изповедник чергаруват български орди и названието на който петдесетина години по-рано има формата Оногурис:

Он разместил персов в укреплении Оногурис, которое раньше создал против римлян в окрестностях Археополя, воодушевил их, ввел туда другие силы, укрепил все, как мог, а затем возвратился в Котаисий и Мухиризис [Агаф, 3-6,14,26-27, вж. и срв. Плетнева 1999, 138-150].

Най-вероятно през 610 г. хан Органá с голяма свита от сановници с жените си посещава Цариград и тук при една изключително тържествена обстановка всички са покръстени (J. Marquart). Новопокръстените са почетени с богати дарове, а самият хан е удостоен със званието патриций, като доказателство за което му се поднася и намереният в погребението на хан Кубрат златен пръстен с надпис Вατ Оρχανου Πατρικου - На патриция Бат-Органа.

Χρόνος δέ τις παρῴχετο, καὶ ὁ τῶν Οὔννων τοῦ ἔθνους κύριος τοῖς ἀμφ' αὐτὸν ἄρχουσι καὶ δορυφόροις ἅμα εἰς Βυζάντιον εἰσῄει, μυεῖσθαι δὲ τὰ Χριστιανῶν βασιλέα ἐξῄτει. Ὁ δὲ ἀσμένως αὐτὸν ὑπεδέχετο, καὶ οἱ Ῥωμαίων ἄρχοντες τοὺς Οὐννικοὺς ἄρχοντας καὶ τὰς ἐκείνων γαμετὰς αἱ τούτων αὐτῶν τῷ θείῳ λουτρῷ ἐτεκνώσαντο σύζυγοι. Οὕτω τε τὰ θεῖα μυηθεῖσι δώροις βασιλικοῖς καὶ ἀξιώμασιν ἐφιλοτιμήσατο· τῇ γὰρ ἀξίᾳ τοῦ πατρικίου τὸν ἡγεμόνα τοῦτον τετίμηκε καὶ πρὸς τὰ Οὐννικὰ ἤθη φιλοφρόνως ἐξέπεμπε (Nicéph-Hér).

Наследявайки след смъртта му вуйчо си съгласно традиционното за прабългарите право на левирата, хан Кубрат застава начело на голяма група прабългарски племена с център Вътрешен Кавказ, а през 630-632 г. ръководи лично националноосвободителното движение на кавказските българи и отхвърля игото на западните тюркути, които и прогонва от Кавказ.

Но преди това и още като дете и юноша княз Кубрат прекарва немалко години във византийския двор, където след посещението и покръстването на Органá е оставен като заложник гарант на мира между прабългари и ромеи. Тук князът е покръстен и расте и се възпитава и образова от частни учители в самото семейство на имп. Ираклий, с когото лично, а така също и с цялото му семейство той установява едно много силно и искрено приятелство, продължаващо дори и след смъртта на императора:

Ὑπὸ δὲ τὸν αὐτὸν καιρὸν ἐπανέστη Κούβρατος ὁ ἀνεψιὸς Ὀργανᾶ ὁ τῶν Οὐνογουνδούρων κύριος τῷ τῶν Ἀβάρων χαγάνῳ, καὶ ὃν εἶχε παρ' αὐτοῦ λαὸν περιυβρίσας ἐξεδίωξε τῆς οἰκείας γῆς. Διαπρεσβεύεται δὲ πρὸς Ἡράκλειον καὶ σπένδεται εἰρήνην μετ' αὐτοῦ, ἥνπερ ἐφύλαξαν μέχρι τέλους τῆς ἑαυτῶν ζωῆς· δῶρά τε γὰρ αὐτῷ ἔπεμψε καὶ τῇ τοῦ πατρικίου ἀξίᾳ ἐτίμησεν (Nicéph-Hér).

Намерените на 12 май 1912 год. в гроба на хан Кубрат великолепни златни и сребърни съдове, позлатеният меч с широк кожен колан, само токата на който е почти 0.5 кг масивно злато, златните пръстени с неговия монограм и всички останали златни и сребърни предмети, накити, украшения и монети с общо тегло 25 кг и повече от 800 на брой, като цяло и изобщо са най-голямото златно съкровище в Света и са шедьоври на византийското и персийското ювелирни изкуства. Всички те много отдавна вече са добре известни и без ни най-малко колебание или резерви се изследват и описват от всички достатъчно ерудирано-компетентни учени като едно от най-богатите и изящно-изработените в целия Свят, уникално-знаменитото Златно Съкровище от Малая Перешчепина, оставено тук, а следователно и водещо своя произход, но същевременно и принадлежащо на ранносредновековните прабългари:

The discovery of a hoard in 1912 in the neighbourhood of Poltava near the village of Malaya Pereshchepina was not in itself a rare event, but in its wealth and diversity this hoard far exceeds all others. It is rightfully regarded as one of the richest finds from the period of the nomadic migrations [Pereshchepina Treasure 2010, 1].

Съкровището по същество представлява също така и най-силното и направо безапелационно-категоричното и неопровержимо свидетелство и доказателство за това, че прабългарите безспорно-очевидно мигрират от Кавказ към Северното Причерноморие и Балканите, като част от тях се установява и впоследствие и усяда по Северното Причерноморие и южноруските степи.

Пленения от персите позлатен меч с колан със златна тока (Феоф), пръстена с надпис Χουβρατου и сасанидския позлатен сребърен поднос с монети върху него все още много младият княз Кубрат получава в знак на изключителна признателност и благодарност като дар от имп. Ираклий (610-641) за неоценимата помощ и съдействие, които българите оказват на гърците в започналата още в незапомнени времена жестоко-упорита гръцко-персийска война:

Между римлянами и персами уже с давнего времени велась великая война, и часто они опустошали земли друг друга, то без какого-либо объявлении войны совершая набеги, то сталкиваясь многочисленными войсками в открытых сражениях [Агаф, 1].

Последната и рещаваща военна кампания срещу Персия предприема през 621-622 г. имп. Ираклий, който в лична кореспонденция с хан Органá го моли и му предлага българите срещу заплащане да помогнат във войната с персите. Ханът приема предложението на Ираклий и му предоставя в подкрепа многобройно-силен отряд тежка конница с крепостнообсадна техника, начело на който като главнокомандващ той поставя наскоро завърналия се от Константинопол княз Курт-Кубрат.

В края на продължилата може би чак до 628 г. война благодарение тъкмо на българите персите не само са напълно разгромени, като са превзети препълнените с нечувани богатства храмове в Шиза и царската резиденция Дастакерд, но същевременно е открит и впоследствие лично от Ираклий е върнат на мястото му в Йерусалим и похитеният преди това от персите Кръст Господен. Тъкмо поради това българите не само се явяват първите кръстоносци, но имат и най-голямата заслуга в това отношение пред целия Християнски Свят и Цивилизация.

Начално-основната и най-съществена за случая част от всички тези събития е описана достатъчно подробно и напълно достоверно от М. Каланкатуаци, според когото кавказските българи, които той нарича хони, от началото на VІІ в. имат възможност да натрупат солидни съкровища от злато и сребро в условията на непрекъснатото противоборство и войни между двете могъщи империи на перси и ромеи. Придобиването на такива съкровища се явява основна цел и основание за тяхното присъединяване и оказване на съдействие и помощ на коя да е от страните. Цар Хосров специално обещава на българите два пъти повече богатства, при условие, че прекратят набезите си срещу неговата страна, но Джебу хакан и неговият син Шат отдават предпочитание на “огромната плячка, златните изделия и съдове и пищните одежди”, поради което събират безчислена войска от “всички племена и родове, живеещи в планините или долините, уседнали или чергари, с бръснати глави или носещи коса” и обсадили голямата столица Партав, в която Хосров укрил народа на тази страна.

Обсадата обаче се оказва неуспешна и по-късно “Царят на севера”, вторият човек след който в неговото царство, е на име Джебу-хакан, на нарочно помолена от Ираклий среща пред Тифлис му предоставя 40-хилядна войска (Феоф) под предводителството на своя племенник, когото, поради неговата княжеска власт, наричали Шат, и този Шат предава посредством нарочен туркан, т.е. вестител, възможно най-страшната заплаха предупреждение към Хосров, с която иска той да спре да воюва с Ираклий [Каланк, 75-90].

Ето защо и при това положение на нещата между впрочем, що се отнася конкретно пък до голямата неяснота, дълбоките резерви и далеко отиващите най-голословни твърдения и изобщо необосновани изводи и заключения на вкопчилия се, подобно на удавник за сламка, в последната емисия византийски монети, А. Комар [2010] за кавказските българи и техните взаимоотношения с тюркутите, също и за хан Органá, хан Кубрат и имп. Ираклий [13-16] той съвършено очевидно не знае и не държи сметка най-напред за това, че хан Кубрат в действителност получава скъпи златни дарове, включително и монети, от византийците на три пъти – първия път за участието си в персийската война и лично от Ираклий през 626 г., когато той посещава главната квартира на българите (J. Marquart);...

...втория път – по повод и по време на сключването през 634 г. или 635 г. (М. Москов) в Цариград на съюзен договор на новообразуваната българска държава с Византия след прогонването на тюркутите и освобождаването на кавказските племена и народи от тюркутското иго през 630-632 г., по време на което сключване, освен че получава богати дарове, Кубрат е и удостоен със званието патриций, видно особено добре от подарения му пръстен с надпис Χουβρατου Πατρικου – На патриция Кубрат, и третия път, вече след смъртта на Ираклий, когато изпращайки в помощ на вдовицата му военен отряд от 1000 души, направо се чувства достатъчно силен и сигурен не само да се намеси фактически и практически в междуособните борби на византийския двор, но даже и да играе ролята и на арбитър, което във всички случаи е след 641 г., а може би даже и към 650 г. (J. Werner), т.е. по времето вече на имп. Констант II (641-668). Така че никак не е изключено изящно-разкошната златна огърлица от златни монети, сечени при Констант, да му е подарена и изпратена тъкмо от този император.

Но наред и въпреки всичко това, много неясно поради какви точно причини, А. Комар явно не е видял и не знае, пък и да знае, надали би могъл да оцени по достойнство и съответно да си направи точно обратните изводи от напълно достоверния, изобщо неоспоримия и изключително показателния факт, че М. Каланкатуаци, когато описва всичките тези събития на Кавказ, назовава куриера, който разнася писмата между Кавказ и Константинопол за водената по това време византийско-персийско-българска война, с думата туркан, рус. гонец, която дума се характеризира повече от сигурно с черти и особености, присъщи и принадлежащи единствено и само на огуротюркския болгарски език и достатъчно различни и несъвпадащи с типично-характерните черти и особености на огузотюркския тюркутски език.

Най-напред беззвучните съгласни звукове в строежа на така записаната в изворите лекс. туркан очевидно-безспорно са собствено източноарменска субституция, именно поради което оригинално-първичната болгарска форма трябва да има вида *дурган. Началният звук тук е типично болгарско съответствие на огузотюркския зв. й, налице също така и в дунболг. дилом от Именника на Българските Ханове, както и в известното още от Менандър (VІ в.) в гръцка транскрипция квболг. δόχια, δόγια със старотюркско съответствие йог, която дума се разглежда малко по-подробно по-долу.

По словообразувателна структура и като цяло лекс. *дурган е производно с помощта на суф. -ган от болгарския глаголен корен *дур-, огузотюркското съответствие на който е гл. йоры-, в семантиката на които пък са такива значения като “идти, ходить; ездить; двигаться; бежать; мчаться; нестись; спешить; идти быстро, галопом”.

Така че в края на краищата и между впрочем прекалено общо-приблизително и много неточно е наименоването и определянето на българите от това време единствено и само като “кочевники” (А. Амброз), когато езиковите данни позволяват и дори налагат тяхната етно-лингвистическа конкретизация като тюркобългари, т.е. българи по принцип, и болгари, т.е. прабългари в частност.

А при наличието на всички тези необоримо-безапелационни и повече от красноречиво-показателни езикови свидетелства и доказателства направо буди недоумение също така и позицията на С. Плетнева [1999], която само и единствено на основата на общотюркските художественостилистични черти и особености отнася Съкровището към ”тюркското номадско изкуство”, като по време тя го ситуира чак към VIII в., когато негов притежател, а и съответно го е заровил някой от синовете и даже от внуците на хан Кубрат [170-172] [вж. Бешевлиев 2010, 1-11; Добрев 2005, 456-458; ~*~2009; Москов 1998, 181-209; Werner 1984, 3-8; Каланк, 80-82; Феоф, 196-245; Nicéph-Con, 7-20; Nicéph-Hér, 9,17-27; Seb, 25-50, срв. Чичуров 1980, 159-160, вж. и срв. Артамонов 1962, 142-162; Бешевлиев 1984, 37-44,172; Божилов, Димитров 1995, 32-33; Гумилев 1993, 133-203; Димитров 1987, 109-110; Эпоха династии Ираклия 2009, 1-4; Ждраков 2005, 84-94; Залеская 1989, 39-53; Йорданов 2001, 11-12,65-66; Ираклий Ι 2009, 1-4; История на България 1981, 69-76; Комар 2010, 1-47; Кубрат 2010, 1-7; Рашев 2000, 61,120-127,299-302; Станилов 2003, 51-67; Kubrat 2010, 1-3; Marquart 1911, 21; Moravcsik 1967; Róna-Tas 2000, 1-22; ГрИзв-2, 263,296].

[Goro76]

А някакъв извор можете ли да дадете, професоре? Не какво е казал този или онзи, ако въобще някой от горепосочените автори е писал подобно нещо.

Като се има предвид, че основното призвание на т.нар. професор е да разсмива хората, е нормално да не може да ти отговори.

Та тези хипотези произлизат от две неясни съобщения:

"Летописец руских царей" (1216-19) :

"Приведоша ему (на Игоря) жену из Плискова, именем Олгу, остроумицу и корен и основание вере християнской и наш вожд."

Родословец руских князей:

"Игоря же (Олег) жени в Болгариях, поят за него княжя именем Олгу. И бе мудра велми."

Както е видно никъде не се споменава цар Симеон, или Владимир Расатте, или Борис, но явно има хора дето са били в Преслав на сватбата. Сигурно и професорът ще да е бил, нали разправяше кой как вдигал наздравици със съкровището от Наги сент Миклош.

[Goro76]

А някакъв извор можете ли да дадете, професоре? Не какво е казал този или онзи, ако въобще някой от горепосочените автори е писал подобно нещо.

Като се има предвид, че основното призвание на т.нар. професор е да разсмива хората, е нормално да не може да ти отговори.

Та тези хипотези произлизат от две неясни съобщения:

"Летописец руских царей" (1216-19) :

"Приведоша ему (на Игоря) жену из Плискова, именем Олгу, остроумицу и корен и основание вере християнской и наш вожд."

Новый Владимирский Летописец ХV в

"Игоря же (Олег) жени в Болгариях, поят за него княжя именем Олгу. И бе мудра велми."

Както е видно никъде не се споменава цар Симеон, или Владимир Расатте, или Борис, но явно има хора дето са били в Преслав на сватбата. Сигурно и професорът ще да е бил, нали разправяше кой как вдигал наздравици със съкровището от Наги сент Миклош.

Само че, в "Повести временных лет" се казва, че Олга била от Псков. В самото житие на светицата пък се сочи село Вибута в Псковската земя.За родителите и изрично пише че не са от знатен род, но че са от "от языка варяжска".

В Типографската летопис ХV в. се говори че Олга е дъщеря на Олег, регента на малолетния Игор, син на Рюрик.

В Йоакимовската летопис пък Олга се смята че произхожда от рода на новгородския славянина Гостомисал

Както се вижда в самите извори няма единно становище за произхода на Олга.Така че напънитеда я изкараме българка са недоказуеми.

[проф. Добрев]

Като се има предвид, че основното призвание на т.нар. професор е да разсмива хората, е нормално да не може да ти отговори.

Моето призвание е да разсмивам хората, а твоето - да лекуваш кучетата!

Случайно да можеш да кажеш кой от нас двамата е по на мястото си тук?

[проф. Добрев]

Както се вижда в самите извори няма единно становище за произхода на Олга.Така че напънитеда я изкараме българка са недоказуеми.

Подобно твърдение е резултат от едно много девиативно-неадекватно мислене, да не се изразявам още по-точно!

Тъкмо разногласието и противоречията в изворите ни дават основание и изискват от нас да открием Истината!

А ако ти я виждаш тази истина при папуасите или бушмените, това си e твой личен проблем, който мене лично пък с нищо не ме ангажира.

[glishev]

Проф. Добрев, нямам удоволствието да Ви познавам, но имам неудоволствието да се съмнявам в това, което твърдите дотук. Горо просто изглежда прав, а съвсем не девиативно-неадекватен (което като израз дори не е на български).

[Goro76]

Моето призвание е да разсмивам хората, а твоето - да лекуваш кучетата!

Случайно да можеш да кажеш кой от нас двамата е по на мястото си тук?

Съжалявам, ама ме бъркате с някой друг ваш "фен" аз не лекувам, нито кучета, нито хора. А че пишете небивалици, то вече и кучетата на село го знаят.

[проф. Добрев]

Проф. Добрев, нямам удоволствието да Ви познавам, но имам неудоволствието да се съмнявам в това, което твърдите дотук. Горо просто изглежда прав, а съвсем не девиативно-неадекватен (което като израз дори не е на български).

В тази тема аз пускам откъси от бъдещата си книга, в която обосновам и доказвам редица оригинално-нови тези.

Това аз не го правя от мегаломания или куртоазия, а просто такива са свещените правила на Науката!

Вие в коя от тях по-точно се съмнявате или чисто и просто като не сте в състояние или не желаете да вникнете и приемете моята аргументация, и вие наедро и направо предпочитате голословното отрицание?

А що се отнася до това какъв точно е въпросният израз, дайте да не се пишем по-големи католици от Папата - той си е чисто български и най-важното достатъчно точен, освен ако и вие не смятате, че когато мене ме обиждат и правят на идиот, то аз непременно съм длъжен да мълча и да се правя, че все едно нищо не се е случило?!

Кой ви дава право да ме ругаете и обиждате или по-точно с какво по-точно сте го заплатили това ваше право, което вече сте си го присвоили?

Дали с повече от 40-годишен научно-педагогически стаж или с научни трудове и публикации като мене?

И после аз съм специалист по прабългарския език, който е тюркски език, и всичките ми нови тези са лингвистически обосновани и подплатени!

А ти имаш ли научни публикации по някой лингвистичен проблем от Прабългаристиката или като умееш да сричаш на някой западен език, си мислиш, че можеш да ругаеш и езиковедите тюрколози?!?

Но очевидно и вие като един друг тука велик учен се забавлявате, само че аз не съм тук заради вашите забавления!

Задавайте си въпросите по същество и си изразявайте мнението по същество, защото най-обикновена простащина е да се занимавате с моята личност!

[проф. Добрев]

А че пишете небивалици, то вече и кучетата на село го знаят.

Повече от просташко е да се изразяваш така, защото първото и главно условие да го правиш това е да имаш най-малко една научна публикация по тази проблематика!

А ти тук не публикация, даже и име нямаш!

Тогава с какво право и откъде накъде ще ме квалифицираш по този начин?!?

Щом като не ти харесва или не го приемаш, не ме чети и толкова!

[glishev]

Първо не ругая и второ също съм поддръжник на тюрко-алтайската теория. Но че понякога пишете доста странни неща, които намирам за неверни, е факт. И избягвайте квалификативните изказвания, те не правят чест никому.

[Ka40]

Първо не ругая и второ също съм поддръжник на тюрко-алтайската теория. Но че понякога пишете доста странни неща, които намирам за неверни, е факт. И избягвайте квалификативните изказвания, те не правят чест никому.

Е на това му се казва "да загинеш от приятелски огън".

Моля, малкото останали привърженици на тюркската теза да не се карат. То и без туй сте вече един файтон фора (или една юрта ако искате). Глишев, съжалявам, ама професор Ив. Добрев е единственият в България, който полага усилия да вдъхне отново живот на тази мъртвородена теза. Той е тъй да се каже живото олицетворение на тюркската теза, така че друг път не го критикувай, ами уважи ентусиаста му и бъди снизходителен към незнанието му.

[glishev]

Мда, само не разбирам какво общо имат езикът на прабългарите и тюркската теза с произхода на княгиня Олга. А че тезата не е мъртвородена, е друг въпрос Тюркската, де. Тази за Олга е доста слаба.

[RIZAR]

Българската теза за произхода на княгиня Олга е желязна .

Само дето и двамата не извадихте никакви аргументи срещу нея .

[Ka40]

Българската теза за произхода на княгиня Олга е желязна .

Само дето и двамата не извадихте никакви аргументи срещу нея .

Обикновено аргументи се вадят когато една теза трябва да се защити. Аз поне не видях аргументи доказващи българския произход на Олга.

[проф. Добрев]

А не се ли озадачава някой от следните два факта:

1.Олга прави посещение в Константинопол, не в Преслав.

2.В продължение на няколко века киевските митрополити се ръкополагат от Константинополския патриарх, не от българския.

Ако Олга е българска принцеса как се обяснява това?

Русите започват да имат митрополити едва след кръщаването на Владимир в Херсон през 989 г.

Първите трима митрополити – Михаил Болгарин от Велики Преслав, Леон – грък от Херсон и Иван Дебърски от Охрид не са ръкополагани от никого, а са назначени от Владимир.

[glishev]

Първите трима митрополити... не са ръкополагани от никого, а са назначени от Владимир.

Имате ли някакво понятие от църковна история? Князът, разбира се, може да налага някого за митрополит, но все пак митрополитът трябва на всяка цена да бъде ръкоположен от двама или трима други епископи, от автономен архиепископ или пък от патриарх иначе назначаването му ще бъде недействително. Има си задължителни канонични процедури.

Впрочем, дори да приемем, че тези тримата са българи, това пак не прави навтоматично ито Олга българка, нито пък променя факта, че киевските православни митрополити чак до времето на Борис Годунов ще бъдат утвърждавани от Константинопол.

[Goro76]

Първите трима митрополити – Михаил Болгарин от Велики Преслав, Леон – грък от Херсон и Иван Дебърски от Охрид не са ръкополагани от никого, а са назначени от Владимир.

Т.нар.професоре, явно сте открили нови документи за историята на руската църква, защото това което пишете е меко казано несъвместимо с източниците. При тураноидите може и да е било така, но при русите не е.

Първият киевски митрополит е Михаил (988-922). Неговият произход е неизвестен. Според едни източници е сириец, според други българин. Някои историци дори отхвърлят вероятността изобщо да е бил митрополит на Киев.

Вторият митрополит е Леонтии (992-1008)-грък, третия-Теофилакт (пред 1018)-вероятно грък, четвъртия е Йоан І (1019-1035/54)- според някои е грък, според други руснак, според трети българин. Йоан І Дебърски е първият архиепископ на Охрид от ок.1018 до ок.1037 г. Незнайно защо бъркате Киев с Охрид. За ваше сведените това са два различни града при това на голямо разстояние един от друг.

[Ka40]

Т.нар.професоре, явно сте открили нови документи за историята на руската църква, защото това което пишете е меко казано несъвместимо с източниците. При тураноидите може и да е било така, но при русите не е.

Първият киевски митрополит е Михаил (988-922). Неговият произход е неизвестен. Според едни източници е сириец, според други българин. Някои историци дори отхвърлят вероятността изобщо да е бил митрополит на Киев.

Вторият митрополит е Леонтии (992-1008)-грък, третия-Теофилакт (пред 1018)-вероятно грък, четвъртия е Йоан І (1019-1035/54)- според някои е грък, според други руснак, според трети българин. Йоан І Дебърски е първият архиепископ на Охрид от ок.1018 до ок.1037 г. Незнайно защо бъркате Киев с Охрид. За ваше сведените това са два различни града при това на голямо разстояние един от друг.

Все пак "професорът" не е историк и никога няма да бъде, така че нека сме снизходителни към грешките, които допуска. Така или иначе тезите му не са приети и никога няма да бъдат приети в историческата наука и в частност прабългаристиката.

[проф. Добрев]

Имате ли някакво понятие от църковна история? Князът, разбира се, може да налага някого за митрополит, но все пак митрополитът трябва на всяка цена да бъде ръкоположен от двама или трима други епископи, от автономен архиепископ или пък от патриарх иначе назначаването му ще бъде недействително. Има си задължителни канонични процедури.

Впрочем, дори да приемем, че тези тримата са българи, това пак не прави навтоматично ито Олга българка, нито пък променя факта, че киевските православни митрополити чак до времето на Борис Годунов ще бъдат утвърждавани от Константинопол.

В екстремните условия на Покръстването и при тогавашната външнополитическа обстановка на конфронтация и може би даже и на международна изолация от страна на Византия заради Херсон, Владимир не налага никого никъде и никому, а просто им възлага да изпълняват задълженията на митрополити, което на съвременен език може да се определи ни повече, ни по-малко като назначаване.

Утвърждаването на киевските митрополити от Цариград започва след кончината през 1037 г. на Иван Дебърски, когато киевските князе ги обхваща гръкоманията.