Светци на Православната Църква, обърнали се от исляма

[ISTORIK]

Свети Ахмед Калфа

Свети Ахмед, по произход също турчин мохамеданин, живял в Стамбул половин столетие преди свети Константин Агарянин, но за разлика от него бил човек знатен и напълно обезпечен, заемал видно положение в държавата и по времето на своето обръщане бил вече в зряла възраст.

Той имал руска наложница, взета отсред робите. Ахмед явно бил веротърпим, поради което ù разрешавал свободно да посещава християнския храм.

С течение на времето Ахмед забелязал у нея някои благодатни изменения, настъпващи всеки път, когато тя се връщала у дома след богослужението. Обзет от любопитство, той поискал от свещеника да присъствува на литургия, на която служи патриархът и — разбира се — получил такава възможност. Като на знатен гост му приготвили особено място. Според шериата мюсюлманинът има право да посещава християнските храмове по всяко време (но не за молитва, разбира се).

И ето, по време на литургията мюсюлманският чиновник неочаквано видял как, докато патриархът благославял народа, от трисвещника и пръстите му излезли лъчи и преминали върху главите на всички християни, а само неговата глава била отмината. Изумен от това чудо, Ахмед изказал желанието веднага да се покръсти, което и било тайно извършено над него, вероятно от самия патриарх.

Някое-друго време бъдещият мъченик останал таен християнин. Подобно явление има своето оправдание и в Св. Писание — „И каза Нееман: щом е тъй, нека дадат на твоя раб пръст, колкото могат да носят две мъски, защото занапред рабът ти няма да принася всесъжение и жертви на други богове, освен на Господа; само ето какво Господ да прости на твоя раб: когато моят господар иде в дома на Римона, за да се поклони там и се опре върху ръката ми, и аз се поклоня в дома на Римона, тогава Господ да прости на твоя раб за поклонението ми в дома на Римона. И каза му: иди си смиром. И той отмина от него на едно малко пространство земя." (ІV Царств. 5:17-19). Подобен е случаят и с фарисея Никодим.

Тайни християни, както сред мюсюлманските сановници (в това число дори и молли), тъй и сред простото население, имало твърде много. В продължение на много години те идвали в „джамията Айа-Суфия", където всеки ден тайно извършвали християнски молитвословия. Тайни християни има и днес в страните на мюсюлманския свят. По същия начин, съществуват и открити християни, при това и обърнали се от исляма, носещи понякога години наред подвига на изповедничеството. Всичко, за което говорим тук, до ден днешен е действителност в ред страни.

И тъй, свети Ахмед останал таен християнин известно време. Житието не съобщава какво станало с него в това време. С голяма увереност можем да предположим, че любовта му към жената, която била причина за идването му в Църквата, сега, при общата тяхна вяра, станала безмерно по-възвишена и по-чиста и техните отношения не могли да не преминат във връзка с това на качествено ново равнище. С не по-малка степен на вероятност можем да предполагаме, че светият имал през това време няколко тайни срещи с духовника на храма, дето го покръстили, за наставяне в християнския закон. Тези срещи едва ли били много и по-скоро знанията му за християнството се ограничавали единствено с най-необходимото. Ала в основата на вярата му лежал непоклатимия камък на опита от истинското богообщение и чрез благодатта Божия той възраствал духовно до съвършен мъж (Еф. 4:13). Както ми каза един познат православен татарин, свидетелствувайки за собствения си опит, за човека, когото Господ чрез чудеса е довел в Църквата Си, вече не може да съществува въпросът за връщане назад…

Тъй продължило дотогава, докато на едно поредно събрание велможите не почнали да се препират кое нещо стои над всичко останало. Когато дошъл ред на Ахмед и го попитали какво мисли, той неочаквано за всички тях гръмко изповядал: „Най-високо от всичко стои християнската вяра!" „Да не би ти да си християнин?" — го запитал с усмивка един от седящите. „Да, християнин съм" — бавно, спокойно и отчетливо отвърнал светият и усмивката се стопила от лицето на питащия…

В тая постъпка на свети Ахмед най-пленителното е това, че тъкмо в този случай изповедничеството далеч не било единственият възможен начин да останеш християнин (както било със свети Константин). Той имал възможността да се измъкне с шега, да прехвърли разговора към друго и т. н. Но тъкмо в такова стечение на обстоятелствата светият узнал зова, обърнат лично към него. Това е особено важно — да слушаш постоянно и най-вече да умееш посред всекидневните обикновени случаи навреме да чуеш призоваващия глас на Бога. А чуеш ли този зов, да откликнеш с думите: „Ето ме, Господи!" Това всъщност е постоянното бодърствуване, към което ни призовава св. ап. Петър (І Петр. 1:13, 5:8)

И свети Ахмед откликнал и извървял пътя докрай, приемайки мъченическа смърт на 3 май 1682 г.

Юрий Максимов

http://www.pravoslavie.domainbg.com/11/uma...html#konstantin

Редактирано Юни 26, 2009 от ISTORIK

[Самолет 005]

И свети Ахмед извървял пътя докрай, приемайки мъченическа смърт на 3 май 1682 г.

Юрий Максимов

От цялата история лъха насилие, а мъченическата смърт е някакъв вид садо-мазо практика на хора с религиозна сексуалност. Дълбоко съм убеден, че между религиозността и сексуалността има не просто връзка, а че религиозността всъщност е вид сексуалност. Сексуалността има битие под формата на религия... Няма по-човеконенавистни религии обаче от тези в авраамитската традиция! Християнството например векове наред чопли да се отърве от тази ненавист и разбира се, донякъде успява...

Слава Богу, че тук е форум "Наука", а не форум "Религиозност", защото за едно такова изказване, равнозначно на това на горкия Свети Ахмед, мога да бъда обезкостен!

[RIZAR]

Из историята на християнската проповед сред мюсюлманите

Иска ми се отначало да кажа няколко думи за историята на християнската проповед сред мюсюлманите.

Съществува мнение, според което ислямът се счита за „необратима“ религия. То обаче е вярно само отчасти. По-точно би било да окачествим исляма като „трудно обратима“ религия. Мюсюлманите действително трудно се обръщат, както и привържениците на изключващите монотеистични религии, каквито са християнството и юдаизмът. При все това разпространеното мнение за безуспешността и малобройността на християнското проповедничество сред мюсюлманските народи не отговаря напълно на действителността. Това мнение, струва ни се, произтича преди всичко от непознаването на проповедническите трудове на Православието по тая нива, докато подвизите на православните проповедници на други места, като Аляска, Япония, Китай, Африка, Сибир, са сравнително добре известни…

Богатият и важен въпрос за историята на православното проповедничество сред мюсюлманите все още очаква своя достоен изследвач. А на тези страници, нямайки възможността да обхвана тоя въпрос в пълнота, аз ще се опитам да осветя поне някои негови главни моменти, които биха позволили да се състави цялостно и по-съответствуващо на действителността представяне на тая слабо известна страна на проповедта на вселенското Православие.

От историята на Константинополската православна църква можем да си припомним, как след възвръщането на Антиохия в състава на Византийската империя през Х век в течение на няколко години цялото местно арабско мюсюлманско население доброволно приело Православието, включително и представителите на арабската аристокрация (1). Същото ставало и във възвърнатите по онова време окръг Лаодикия и град Мелитин (2). Ала най-ярко безусловно е събитието от 935 г., когато арабското бедуинско племе бану Хабиб „заедно с 12000 конника в пълно въоръжение, със семействата си, с клиентите си (невлизащи в племето хора, които се ползуват от неговото покровителство, бел. авт.) и с робите си преминало на страната на гърците, приело християнството и почнало да воюва против бившите си едноверци (3).

Като плод на повече от четиристотин годишната проповедническа дейност на Руската православна църква сред татарите се образувало цяло етноконфесионално тяло – кряшени, състоящо се от православни татари. Според преброяването от 1926 г. тези кряшени наброявали приблизително двеста хиляди души (4)!

ез втората половина на ХVІ век обърналият се от ислям Аллах-Верди от Цахура станал проповедник на християнството и върнал към Православие цялото племе на грузинците-ингили (5).

В самото начало на ХІХ век, благодарение старанията на проповедниците от Грузинската православна църква към християнство били обърнати над 47 хиляди осетинци (6), т.е. повечето хора от тоя народ. А към 1823 г. били обърнати почти всички.

о да се проследи историята на тайната проповед на християнството из земите, подвластни на мюсюлманите, е твърде сложно, ако изобщо е възможно; все пак, съществуването днес на около 10-12 милиона араби-християни (7) (при общ брой на арабите към 100 милиона), от които едва малцина са потомци на арабски племена, приели християнство в доислямско време, ни открива отчасти размерите и успехите на тая мисия, всяка стъпка на която била свързана със смъртна опасност както за обръщащите, тъй и за обръщаните. Впрочем, и тук можем да дадем няколко ярки примера. Тъй в края на ІХ и началото на Х век в арабска Испания се обърнал към християнството местният дребен владетел Омар ибн Хафсун, заедно със синовете си, с които господствували почти половин столетие над планинските долини, пребивавайки в своята крепост Бобастро (8). Но далеч по-занимливо е това, че през ХV век в самия град Багдад и някои предноазиатски области е господарувала турската династия Кара-Коюнлу, обвинявана от египетските мюсюлмански историци направо в отстъпничество от исляма и в приемане на християнството (9).

В малкото примери на средновековни държави, където в равна степен били покровителствувани (или, ако не друго, поне търпени) и християнството, и ислямът (Хазарският каганат от ІХ-Х век, държавата на Каракитаите от ХІІ век) (10), християнството било по-разпространено от последния.

Безусловно, в хода на историята редица християнски народи изцяло или почти изцяло приемали исляма. Това е безспорно. И наши дни се случва в Африка цели племена да преминат от християнство (било и неправославно) към исляма (11). Причините за това са предмет на отделна работа, но трябва да се има предвид, че винаги е съществувало и обратното действие, което и до днес съществува.

[Galahad]

Свети Ахмед, по произход също турчин мохамеданин, живял в Стамбул половин столетие преди свети Константин, но за разлика от него бил човек знатен и напълно обезпечен, заемал видно положение в държавата и по времето на своето обръщане бил вече в зряла възраст.

Когато даден откъс се вади от контекста е добре да се слагат пояснителни бележки в скобички. Със Стамбул обикновено се свързва един друг свети Константин, който обаче е живял преди да се появи исляма. А в случая просто е взет втория разказ, който е обаче свързан с първия за св. Константин Агарянин. Ако линкът един ден се окаже невалиден текста няма да е много ясен.

[ISTORIK]

Поправих несправедливостта.

[Logoc]

И свети Ахмед откликнал и извървял пътя докрай, приемайки мъченическа смърт на 3 май 1682 г.

За мен е изключително странно, вярващи мюсюлмани да избиват християни заради религията!

Самият Мохамед е вярвал в Тората и тази му вяра е записана в прав текст в един от хадисите /непреведен още на български, незнайно защо/ на Сунната.

Би трябвало първо него да убият мюсюлманите.

А в самия Коран е посочено, че Тората / Стария Завет / и Инджила / Евангелието, Новия Завет / са от Аллах и мюсюлманите трябва да ги спазват!

Сура 5, аяти 44, 46 и 48

44. Ние низпослахме Тората с напътствие в нея и със светлина. Пророците, които се отдадоха, съдят юдеите според нея; също така равините и правниците ­ според онова от Писанието на Аллах, което им бе поверено да го пазят, и му бяха свидетели. И не се страхувайте от хората, а се страхувайте от Мен! И не продавайте Моите знамения на никаква цена! А който не съди според онова, което Аллах е низпослал ­ тези са неверниците.

Тората /Стария Завет/ е с напътствие и със светлина!

46. И изпратихме по следите им Иса, сина на Мариам, да потвърди Тората, която бе преди него, и му дарихме Евангелието, в което има напътствие и светлина, и е потвърждение на Тората, която бе преди него, и напътствие, и поучение за богобоязливите.

Евангелието / дадено на Иса <Исус>, симът на Мариам <Мария> / потвърждава Тората и също е с напътствие и със светлина.

48. И ти низпослахме Корана с истината, за да потвърди Писанията преди него и да бъде техен свидетел. И отсъждай помежду им според онова, което Аллах е низпослал, и не следвай страстите им вместо истината, която си получил! За всеки от вас сторихме закон и път. И ако желаеше Аллах, щеше да ви стори една общност, но [така стори] за да ви изпита в онова, което ви е дарил. И надпреварвайте се в добрините! Завръщането на всички вас е при Аллах и Той ще ви разкрие онова, по което бяхте в разногласие.

Коранът потвърждава истината в Писанията /Тората и Евангелието/ и е техен свидетел!

Така, че - Само радикални ислямисти могат да намерят мотив да избиват християни заради религията!

[Last roman]

За съжаление винаги се намират 'тълкуватели', които за своите користни цели опорочават светите писания, обосновавайки посланията си за насилие в името на несъществуващи богове.

Такъв тип войнстващи религиозни е имало и досега има достатъчно и на изток и на запад. затова през вековете религията винаги е била чудесно средство за манипулация на масите. Най-прекрасното оправдание на войната срещу друговерци е да я маскираш като божия воля.

Редактирано Април 14, 2010 от Last roman

[glishev]

Имаше една хубава пиеса (и филм по нея), наречена "Човек на всички времена". Филмът, струва ми се, е с Пол Скофилд. Става дума за религията, падането от власт, домашния живот, убежденията и смъртта на Томас Мор, противопоставен на Хенри VІІІ. Всъщност сцени от пиесата директно бяха вкарани в наскоро въртялото се сериалче "Тюдорите". Тази пиеса пък се опира на малко по-стара драма с донякъде подобен и доста по-древен сюжет: "Бекет или Божията чест", където става въпрос пак за религиозната съвест на един друг Томас, изправен срещу един друг крал Хенри.

Двете пиеси трябва да бъдат прочетени преди да се говори каквото и да е за сексуалността и религията. Когато човек проявява постоянство, обикновен инат или прекрасен кураж, това не се отнася нито към сексуалността му, нито към хранителните му навици, нито към дишането и сърдечната дейност. Отнася се до твърдостта на характера.