Евтаназия

[fixxxsers]

Германия разреши частично евтаназията

Ако има писмена воля на пациента, животът му няма да бъде поддържан изкуствено при невъзможност за възстановяване

В решаващо гласуване на 18 юни, четвъртък, германският Бундестаг гласува с мнозинство от 317 гласа "за" и 233 гласа "против" законопроекта, придаващ задърлжителна правна стойност на разпорежданията за преустановяванетио на жизнената дейност на пациентите с тежки и застрашаващи живота заболявания, ако те не са в съзнание достатъчно дълго време, за да изразят собствената си воля, съобщава DPA. На моралната дилема, разделяща законодателите в продължение на 6 години, заради опасенията, че това може да върне страната към евтаназията, практикувана широко от нацисткия режим, бе сложен край с помощта на гласовете на Социалдемократическата партия на германия, "зелените" и представителите на Свободната демократическа партия.

Според статистически данни, към момента подобни разпореждания за живота им (living wills), ако в слчай на катастрофа или тежко заболяване те бъдат поставени на животоподдържащи апарати и не са в състояние сами да определят съдбата си, са попълнили 9 млн. германци. Досега те нямаха задължителна юридическа сила и лекарите продължаваха да поддържат изкуствено живота на безнадеждно болни в кома, посочва руският ежедневник "Новие известия". Сега волята на пациентите за това, какво да стане с тях при постоянна загуба на съзнание, изразена от тях предварително, ще е задължителна за лекарите и близките им.

При гласуването на законопроекта, германските законодатели бяха освободени от обвързващата партийна дисциплина и бе свободен да гласува по въпроса по съвест. "В случаите, когато няма оставено разпореждане за волята на пациента, новият зцакон не предвижда никакви задължителни мерки. Но тези, които са решат на подобна стъпка, могат да са уверени, че конституционното им право на свободна воля ще бъде спазено", заяви сред приемането на законодателния акт представителят на Социалдемократическата партия на Германия (SPD) и ръководител на междупарламентарната група в подкрепа на законопроекта Йоахим Щюнкер.

Въпреки това множество медици изразяват опасения, че новият закон може да се превърне в инструмент за натиск в ръцете на преследващи користни цели роднини, които да се позоват на разпореждането на пациента за преустановяване на борбата за спасяване на живота му дори при наличието на шансове за възстановяване. Най-големи възражения срещу новия закон бяха изразени от религиозните кръгове и представителите на германските хосписи.

Последните проучвания на общественото мнение в Германия обаче посочват, че 55% от жителите на страната са на мнение, че Хамлетовият въпрос "Да бъдеш, или да не бъдеш" трябва да бъде решаван от самия пациент. 30% са склонни да предоставят това право на лекарите и само 13% са категорично против каквато и да е форма на подпомагане на доброволното слагане на край на живота и участието в този процес на лекарите.

Що се касае до непосредствената, активна евтаназия, с помощта на лекаря, когато пациентът остава в съзнание, тя остаав забранена в Германия. Германците, решили да сложат доброволно край на живота си с лекарска помощ ще трябва както и досега да пътуват до съседна Швейцария, където това е разрешено. Според данни на властите, досега от тази възможност са се възползвали около 500 германци.

Къде е разрешена евтаназията?

Освен в Швейцария, право на осъществяването на активна евтаназия имат и лекарите в държавите от Бенелюкс – Белгия, Холандия и Люксембург, и в американските щати Орегон и Вашингтон. Там на пациентите може да се изписва смъртоносна доза лекарства, които обаче той трябва да вземе сам, отбелязва "Независимая газета".

Във Великобритания е забранена както евтаназията, така и оказването на помощ на желаещите доброволно да се разделят с живота. Според закона тази практика се разглежда като съучастие или подстрекателство към самоубийство и се наказва с до 14 години затвор. по тази причина, клиенти на швейцарската клиника Dignitas, помагаща на нелечимо болни пациенти да сложат доброволно край на живота си, вече са станали над 800 британци. В момента швейцарските законодатели обсъждат ожесточаването на условията за влизане в страната на желаещите да прибегнат към евтаназия.

Мисля, че темата е доста сериозна, затова моля и за сериозна дискусия.

Редактирано Юни 29, 2009 от fixxxsers

[Alexander_Nevski]

Евтаназията е нещо, което така или иначе ще се прави от някои хора, най-вече от инвалиди и онкоболни.

Когато е нелегална това създава само условия за черен пазар и нищо повече.

Когато е легална, нещата могат да вървят нормално.

[Last roman]

Стига да не се злоупотребява с нея.

Кое медицинско лице би се съгласило да 'приспи' неизлечимо болен?

[Alexander_Nevski]

Стига да не се злоупотребява с нея.

Кое медицинско лице би се съгласило да 'приспи' неизлечимо болен?

Ти нещо май бъркаш.

Неизлечимо болните по правило се "самоприспиват".

Въпросът е да имат достъп до сътоветните медикаменти след съдебно или експертно решение.

А иначе на болният му даваш да "натисне копчето".

При тези дето не са в съзнание нещата са други, там въпросът е дали да го откачиш от поддържащата апаратура или не, а не дали ще го "приспиш", той вече е приспан.

Всеки пълнолетен човек трябва да има правото да умре достойно и според собствената си воля.

[Last roman]

Ти нещо май бъркаш.

Неизлечимо болните по правило се "самоприспиват".

Въпросът е да имат достъп до сътоветните медикаменти след съдебно или експертно решение.

А иначе на болният му даваш да "натисне копчето".

При тези дето не са в съзнание нещата са други, там въпросът е дали да го откачиш от поддържащата апаратура или не, а не дали ще го "приспиш", той вече е приспан.

Всеки пълнолетен човек трябва да има правото да умре достойно и според собствената си воля.

Съгласен.

[Incorrectus]

Всеки пълнолетен човек трябва да има правото да умре достойно и според собствената си воля.

За целта първо трябва да разрешат свободната воля и да ограничават само тези, които нямат воля... да живеят по човешки.

Т.е. също съм съгласен.

[Warlord]

Напълно съгласен съм и аз с всичко казано до тук.

[fixxxsers]

Да, има ситуации и състояния при които евтаназията би била най- доброто решение според мен. До тук явно всички сме съгласни. Какви обаче са доводите на тези, които са против?

[Alexander_Nevski]

Да, има ситуации и състояния при които евтаназията би била най- доброто решение според мен. До тук явно всички сме съгласни. Какви обаче са доводите на тези, които са против?

Основният аргумент против е "Кои сме ние, че да определяме какво да се случи с един човешки живот?"

Виж въпроса на Last Roman дали някой щял да ходи да приспива хората.

Това се преодолява по начина, който вече обясних. На подложения се предоставя инструмент и той "натиска копчето".

Тук пак би могло да има аргумент, че не трябва да му се помага, но той вече е много по-слаб от предходния.

[fixxxsers]

Много ситуации обаче изискват не само мнението на болния. Често той не е в състояние да взема решения, често не е в състояние и да мисли, да се движи, да прави каквото и да е. Тогава тежеста ще падне върху неговите близки, а самата евтаназия ще трябва да се извърши от медицинско лице. А такива случаи са може би и по- често срещани.

[Alexander_Nevski]

Много ситуации обаче изискват не само мнението на болния. Често той не е в състояние да взема решения, често не е в състояние и да мисли, да се движи, да прави каквото и да е. Тогава тежеста ще падне върху неговите близки, а самата евтаназия ще трябва да се извърши от медицинско лице. А такива случаи са може би и по- често срещани.

Напротив, такива случаи не са толкова чести. Много по-често болният трябва да взима решение. Освен това е спорно как така близките му ще взимат решение. Ами ако са заинтересовани? Аз мисля, че ако не можеш да го вземеш лично, трябва да минава през съда, който пък да се допитва до експерти.

Избери си какво ще обсъждаме - активана евтаназия, пасивна евтаназия и асистирано самоубийство.

Основните аргументи против винаги са били религиозни по характер.

Ше дам и още един аргумент, смята се че за болниците в Европа е по-изгодно финансово да се провежда евтаназия на терминално болните, които обгрижват, и че има конфликт на интереси.

[fixxxsers]

Обсъждаме всички видове евтаназия.

Освен това е спорно как така близките му ще взимат решение. Ами ако са заинтересовани? Аз мисля, че ако не можеш да го вземеш лично, трябва да минава през съда, който пък да се допитва до експерти.

С това съм съгласен. Можем да стигнем до извода, че не всеки вид евтаназия е добре да бъде разрешен. А за да се стигне изобщо до някакво разрешение трябва да има строг регламент и ясно поставени условия.

“В България евтаназия не се практикува”

Автор(и): в. Дневник

21.06.2004

По отношение на този фундаментален въпрос - евтаназията, депутатите избираха между три възможности: да я разрешат с експлицитен текст, да я забранят също с експлицитен текст или да пропуснат споменаването й в закона за здравето.

Срещу разрешаването имаше много аргументи. Най-сериозният беше незрялост на обществената среда да възприеме, разбере и артикулира този тип екстремна ситуация в жизнения свят на човешкия индивид. Друг аргумент, с който следва да се съгласим, бе настояването, че при ненадеждно, хаотично и силно корумпирано здравеопазване евтаназията ще бъде повод за големи злоупотреби. Това са аргументи срещу разрешаването. Но не са аргументи, които водят до забрана.

Нуждата от експлицитна забрана със специалния текст “На територията на България евтаназия не се практикува” не може да бъде аргументирана. Позоваването на християнската етика, което по други поводи едва ли е правено, не изглежда убедително в българския парламент. Щом обаче едно нормативно решение не може да се аргументира, питаме се какво всъщност стои зад него, каква скрита мотивация, какво в крайна сметка то означава? В случая то е демонстрация за споменатата незрялост на публичната сфера. Със забраната депутатите сякаш казаха косвено, че не са зрели и подготвени да срещнат такъв въпрос. И понеже самите са неподготвени, постулират забрана. Макар че упражняването на законодателна магика - да забраниш непонятното - не решава никакви проблеми. Експлицитната забрана има и парадоксално следствие. Обществото не разбира въпроса за евтаназията и затова я забраняваме. Като я забраним, затваряме въпроса и същото това общество няма да се занимава с нея. Крайният резултат е, че забраняваме опитите за разбиране, като се мотивираме с неразбирането на проблема.

Законодателна мъдрост би било въпросът да не се урежда изобщо. Тогава той щеше да бъде оставен на Наказателния кодекс и на конституцията. Забранителният режим щеше да остане да действа, но въпросът щеше да получи постепенно осветляване през отворени дискусии. Необходимо ли е обаче това? Необходим ли е публичен опит за първо приближаване до разбиране на тази гранична ситуация? Не е ли по-добре, след като може да бъде a priori нормативно отменена, да потъне в безмълвие и тайна?

Темата за евтаназията (в смисъл на асистирано самоубийство) е тема тайна и точно по тази причина не се е вписала в класическата модерна мисъл въпреки нейната либерална ориентация. В традицията, която днес следваме в устройството на публичния си живот, тази тема не може дори да бъде артикулирана и изказана. Пред акта на само-отнемане на човешки живот модерността неизбежно занемява. Като тип културна епоха тя е устроена така, че да не разполага с достатъчно интелектуални сили за вглеждане в такава гранична ситуация. И затова отказва да я мисли другояче освен чисто негативно. Признава се очевидното й случване, наблюдава се като събитие, но по принцип фундаментално е лишена от смисъл. Самоубийството е факт без смисъл. Такъв факт без смисъл е също душевната болест. Такъв факт е и болката. А събития, за които нищо не може да се каже, които са по принцип лишени от смисъл, нямат публична проекция. Те само наглед, по силата на физическата привидност се случват в публичната сфера. Всъщност нямат място в нея. Но това обстоятелство - битие отвъд границите на публичната сфера - вече води към забранителен режим. Забраната обаче не засяга факта, събитието - те нямат отношение към нормите и се случват независимо дали има или няма съответен регламент. Забраната засяга “правото на...”, в случая на посягане над собствения живот както пряко, така и с помощта на друг. Такова право не може да се обоснове, то няма основания. Класическото разсъждение е приблизително следното: Допускането на право да отнема собствения си живот е базирано на разграничение между мен и живота ми. Мога да имам “право” над нещо само ако между мен и нещото има дистанция, разграничение. Но разграничение между мен и сферата на живота ми не може да се направи. Следователно “право на самоубийство” е безпредметна, безсмислена конструкция. Тогава, продължава класическият нормативист - политически философ, конституционен юрист, и пр. - признаването на въпросното “право” би било произволно и неправомерно. Тъй като нормата трябва да има рационален произход, тоест основанията й трябва да могат да се опишат, самоубийството като безсмислено и лишено от разумни основания пребивава в сфера на нормативен произвол. “Нормативен произвол” или “вакуум” означава, че не може да се произведе по обоснован начин изказване от порядъка “това трябва” или “това не трябва” (да се прави), “това може” или “не, не може” (да се прави), “допустимо е” или “не, не е допустимо”. Тук следва един стандартен ход в класическата етика или право. Когато за един акт по принцип не могат да се посочат основания, той е неразумен и затова “правото” да бъде извършен се отхвърля. Щом “правото на самоубиване” не може да се обоснове, такова право няма. Така разделителната линия, границата е - случва се, но не по силата на някакво право. Събитието, актът на извършване, от една страна, и правото на такъв акт остават разделени.

Това разделяне остава в сила и днес, поне три века след като е било разбрано и описано за пръв път. Актът на доброволно активна евтаназия е проблем, за който нормативната мисъл - било теоретична, било законодателна - няма рационално решение, а това означава, че в някакъв смисъл изобщо няма решение. Доколкото днес нормативната мисъл продължава да се развива на същата класическа територия, тя няма да получи закъсняло просветление по въпроса.

Тогава на какво се дължи фактът, че в последните 30-ина години въпросът с евтаназията вълнува все повече западния свят? Защо този въпрос се обсъжда все по-интензивно, след като нормативната мисъл продължава да е поместена в класическа рамка? Защо въпросите за края на живота изместват традиционните за 20 век въпроси за началото му? И къде откриваме България в тези комплицирани и болезнени дебати в Европа и САЩ?

Да започнем в обратен ред: България не я откриваме никъде. Тя предпочита да пребивава в състояние на варварска непросветеност по този критичен въпрос и го демонстрира със законодателния импулс към светкавично въвеждане на забранителни режими. Забрана обаче има и днес в мнозинството либерални демокрации. “Активно-доброволното подпомогнато самоубийство” е индивидуално и непроницаемо събитие, в което е заключена тайната на една пределна екзистенциална драма. Към събитие с такива характеристики публичността проявява съпротива и склонност да го държи извън пределите си. Причината е, че в събитие от такъв граничен порядък самата логика на публичността колабира (което е и дълбинната причина за отхвърляне на евтаназията в идеализираната класическа публичност). Тъкмо тази уникалност на събитието, неговата, така да се каже отсамност-отвъдност, трябваше да подсети, че решението не може да е просто. Рефлексът към насилствено опростяване в случая ни поставя на въображаемо сигурно място, което е встрани от тези въпроси изобщо; световните дебати не ни засягат пряко; можем да отлагаме въпроса като засега неуместен. Това обаче не отговаря на фактическото състояние на нещата.

Доброволно активната евтаназия е екстремният случай във верига възможни събития, в които може да протече край на живота. Когато тя се разчлени, вижда се, че България отдавна е включена в нея, поради което простата дефинитивна забрана се свежда до отказ от гледане в посока, в която вече се движиш. Веригата включва извънредно тежки състояния. В зависимост от тяхната етическа и правна - нормативна в широк смисъл - проблематичност една примерна скала ги подрежда по следния начин: отказ от лечение, палиативни грижи, оттегляне на животоподдържащи системи, прилагане на терминални успокоителни, асистирано от лекар самоубийство, активна евтаназия, доброволна или недоброволна. Първите състояния са възприети като по-непроблематични. Но асистираното самоубийство и евтаназията в повечето страни са забранени и са обект на извънредно интензивен и болезнен спор. В глобален план либерално-демократичната публичност е драматично раздвоена - по-либералните кръгове смятат тези актове за хуманни, но засега масовото становище в САЩ и Европа е, че става дума за убийство.

Самото стъпване в територията, очертана от тази скала, вече е епохално обръщане на перспективата и промяна в начина, по който се е разбирала мисията на медицината, на лекуването и отношението към болния и болестта. Общото между всички състояния е отказът от борбата с болестта и от безусловно валидната цел на медицината да се стреми към излекуване. По същество това е ограничаване, или самоограничаване, на медицината и ревизия в сърцевината на Хипократовата клетва, засягаща основния дълг към болния. България развива регламентирано смятаните за по-безпроблемни практики, най-вече палиативните грижи и изграждането на хосписи. Извън всякакви регламенти обаче решение за прекъсване на живота на терминално болни в тежка фаза е непрекъсната и неизбежна практика. И не, разбира се, само в България, а в цял свят (един от аргументите на привържениците на евтаназията във Великобритания например е приблизителното изчисление, че тя се практикува по неизбежност около 100 000 пъти в година!). Прекъсвайки публичното говорене по цялата скала състояния и практики, България на първо място отказва да си даде сметка какво и без това вече прави, в какъв нов цикъл на отношение към края на живота е навлязла, какви ограничения поставя върху медицината в нейната вродена амбиция да трансформира човешкия индивид в научен обект и пр. Тези въпроси са неограничен брой, но за тях не се говори и пак няма да се проговори открито.

Същественото обръщане в перспективата засяга основния обект - цел на всяка медицина, и тъкмо по тази причина това обръщане е основополагащо. Традиционно, в духа на Хипократовия завет медицината дефинира целите си по оста здраве - болест, и изключва други фактори. Днес обаче неограниченото разгръщане на медицината по такава ос се поставя под въпрос. Едва вследствие на критическо питане и преосмисляне в тази посока започва разпространението на някои от изброените практики. Например в основата на палиативните грижи и идеята за хосписното движение лежи отношение към болката (а не към болестта), чувствителност към преживяванията на болния и човешкото му достойнство. Тази чувствителност е нова и едва в наше време получава публично признание и легитимност. Над определен праг на повишаването й тя ще бъде инкорпорирана в медицинската етика, а оттам и в медицинските практики. Тази трансформация бавно и мъчително протича. В нея обаче фундаменталният въпрос е въпросът за евтаназията. Той е граничен, отвежда към пределно събитие и оттам дефинира посоката. Погледнато в този по-широк контекст на хуманизацията на медицината, насилственото му затваряне, преди още да бъде поставен, остава напълно необяснимо.

Това не е прецедент: ние така и не разбираме например какво точно сме направили, отменяйки смъртното наказание, освен че следваме паневропейската практика. Да сме чули накъде в публична дискусия запитване по същество? Например питане от порядъка дали самият израз смъртно наказание няма съмнителен дълбинен синтаксис, дали двете думи в него не са произволно съчетани. Аналогията с въпроса за евтаназията е показателна, защото и в двата случая западноевропейската публичност извървява път, нейната нормативна мисъл прави усилие, извършва определена работа, преди да стигне до сериозното решение. Но след като тази история на публичността тече някъде там, ние тук можем да изчакаме резултатите.

СТЕФАН ПОПОВ, ИНСТИТУТ “ОТВОРЕНО ОБЩЕСТВО” - СОФИЯ 20/6 - 14:29 ч.

SLK'2004

[Lion Queen]

Евтаназията на човек е сложен казус, който не може да бъде решен просто ей така. Мисля, че тя се случва независимо липсата на законово уреждане на проблема - лекари и сестри вероятно понякога повишават дозата морфин в последните дни на безнадеждно болни и често съкращават мъките им! И то по тяхно желание. Според мен наместо да узаконяват евтаназията юристите трябва да уредят въпроса с "асистираното самоубийство" - всеки безнадеждно болен има право да си съкрати сам мъките и е добре да има достъп до бърза и безболезнена смърт! Има много отговори "да", но според мен не съзнавате, че става въпрос за това някой да реши наместо вас ако сте в безсъзнание дали ще продължите да се борите или не! Това е нещо, което близките нямат право да решат. Нито лекарите. Въпросът трябва да се урежда предварително както отказът от реанимация! Много родители ще евтаназират своите деца със синдроми и недъзи под предлог, че се мъчат... Много хора няма да получат шанс, независимо, че утре може да се намери лечение за болестта им - технологиите се развиват!

Защото никой не може да поеме бремето на тази тежест! Аз си евтаназирах домашния любимец и още се питам дали съм постъпила правилно и ми тежи! Питам се дали съзнавате какво е да става въпрос за човек! Не ми се мисли!

Редактирано Юни 29, 2009 от Lion Queen

[Alexander_Nevski]

Точно поради горепосочените причини трябва да има регламент и този регламент да е максимално добър - т.е. да помага, а да не пречи.

Да не става като с други регламенти например като с този за осиновяванията или даряването на органи от хора в мозъчна смърт, които повече пречат.