Българската политическа култура в промяна - проф. Пламен Георгиев

[ISTORIK]

За автора:

Пламен К. Георгиев е завършил социология

в университета “Александър фон Хумболт”,

Берлин. Гост-професор на Хайделбергския

университет, старши изследовател към Фрай-

бургския университет, и двата в Германия.

Автор е на книгите: „Българската политиче-

ска култура”, Гьотинген, 2007, „Корупционните

модели на покровителство в Югоизточна Ев-

ропа”, Висбаден, 2008. и др. По настоящем е

хоноруван професор в Центъра за изучаване

на рисковете и сигурността към Нов българ-

ски университет и колонист за няколко неза-

висими медии в България.

06339.pdf

[Alexander_Nevski]

България само формално изглежда, че е изпълнила изисквания-

та на Западна Европа за представителна демокрация.

И аз това казвам.

Повечето провали в българската

история и политика все още се възприемат

като „нож в гърба” и резултат от конспиратив-

ни теории, отколкото от собствени културни

дефицити. Една от причините би могъл да е

дълбоко вкорененият волунтаризъм и при-

страстност на местните елити. Те рядко нами-

рат вдъхновение в конструктивни идеи, като

по-често проявяват предпочитание към гото-

ви, ”внесени” решения. Този еклектичен обра-

зец отразява дълбока несигурност на идентич-

ността и твърде назадничав консерватизъм.

Идеологиите нямат особен успех в тази част на

Балканите, където егоцентричният и късоглед

прагматизъм доминира.

Точно така.

Това хвърля известна свет-

лина върху представите на българина като

”самотник” в един до голяма степен все още

чужд нему свят.

Няколко десетилетия може да му стигнат да свикне и да не му е толкова чужд. А може и да не стигнат. Така или иначе свикнал или несвикнал според мен ще продължи да мрънка и другите да са му виновни за всичко.

Войните нанасят непоправимо поражение

върху нормалното протичане на процеса

на идентификация, както в посока ”към”,

така и в посока ”извън” формално опреде-

лените територии на България.

Те войните по принцип не са хубаво нещо. Особено често това е вярно за победените.

Крахът на националния идеал, свързан по-

скоро с едно достойно положение сред

останалите европейски страни, отколкото

с амбиции за по-широко ”жизнено про-

странство”, дълбоко наранява българите.

Това е голямата българска трагедия. Българинът иска "достойно положение" и не може да разбере, че то не се постига с една война, а изисква десетилетия усилия.

От друга страна, консерватизмът изглежда

резултат от крайни и твърде отчаяни усилия за

”оцеляване” чрез оскъдни ресурси и прими-

тивни методи за производство. Натрупването

на богатство е давало резултат най-вече чрез

търговски обмен и/или спекулативни и риско-

ви начинания.

Аха. Българинът е консервативен, но по един по-особен начин. Във всеки случай не е консервативен в смисълът, който се влага по отношение на британските консерватори, например.

България изглежда типичен пример за дефор-

миран модел на ”квази-демокрация”, прило-

жен в контекста на прехода.

Преди ВСВ нещата не са били по-различни.

Има достатъчно емпирични доказателства,

за да твърдим, че България само формално е

изпълнила изискванията на западноевропей-

ската представителна демокрация.

Да де. И са доста очевидни, освен ако не си с розовите очила.

Както показва опитът от последните 20 г.,

многообразието от хибридни политически

култури, формирали се в преходния период

на европейския Югоизток, увеличиха поли-

тическата ентропия и несигурност. Повечето

от тях подкрепят демокрацията и пазарната

икономика, но все още ползват стари (или

”рециклирани”) идеи и схеми за вътрешен

протекционизъм. България може да бъде по-

сочена като пример в това отношение. Това

утвърждава едно статукво, в което значима-

та и желана социална промяна се отлага, или

дори предефинира.

Това не е характерно само за БГ, за много други страни в Южна и Източна Европа. Като типичен пример бих посочил Гърция и Италия.

Авторът изпозлва доста чуждици, вмъква патриотични нотки, преувеличава толерантността и вярва, че светлото бъдеще е възможно. В това няма нищо лошо. Текстът категорично ми хареса. За съжаление вече може би само 5-10% от населението в БГ са способни да се заинтересуват, прочетат и разберат такъв текст. А от тях още по-малка част ще се опитат да променят нещо.

[ISTORIK]

Авторът казва интересни неща...

Търсенето на форми за мирно съвместно съжителство отвъд преките

сблъсъци е ограничило противопоставянето на културите и религиите и

може да бъде считано за същината на българския опит. Това

уникално изкуство за справяне с "другостта" и преодоляване на значителни

културни асиметрии в днешния глобален свят, може да се окаже

значим принос в обогатяването на новото европейско единство.

Присъединяването на България към Европейския съюз се възприема

от повечето българи като възстановяване на историческата справедливост

след десетилетия на "наказание" от страна на великите сили,

следствие на изолацията по време на тоталитарния режим.

Икономическата криза от края на 2008 г.

може да се окаже и шанс България да се

раздели със стари илюзии и да възвърне

загубени полета на доверие.

Подкрепяната от обществото политика, която

да възстанови „управлението на закона"

и силно накърненото чувство за социална

справедливост в днешното българско общество,

има съществена роля за европейското бъдеще на страната.

Гражданските движения, НПО и други

недържавни актьори придобиват още

по-отговорна роля в издигането на България

до нейния пълноценен европейски

статус. Те следва да получат всестранна

подкрепа, особено от европейската демократична общност.

Прагматичното осмисляне на този факт може да се счита за

единствено реалистичния път за разрешаване на стоящите

пред България дилеми.

Редактирано Юли 20, 2009 от ISTORIK