Пресиян II - цар или само претендент?

[Иванко Тертер]

Нямах предвид лични сайтове, а такива на сериозни научни институции.

Дай някоя връзка на сериозна генеалогична научна институция, в която "Фружин или Пресиян" да не е първороден син на Йоан Владислав.

[RIZAR]

Точно така. Независими владетел с "гордо българско сърце", подобно на "Меноморута" Йоан Страцимир, като зависим владетел ли е описван от унгарските извори? Като зависим български владетел или като независим български владетел? Или Мирчо Стари след 1395 г.?

Нещо подобно са представлявали "десетте влахски крале" /десетте български комити/ в кр. VІІІ-IХ век, които са се биели против маджарите за да запазят северните български земи - комитати. Аспандиат, правилно отбеляза административния им статус в рамките на българската държавност.

Напълно съм съгласен с Иванко Тертер !!!

Като доста солиден аргумент в подкрепа на българщината на трансилванските, банатските и словашките князе и воеводи е тяхната ПРАВОСЛАВНОСТ !!!!

Забележете, че дори и толкова далече от Охрид, до последно те са под нейната църковна юрисдикция, което би противоречяло на здравия разум, при условие, че те са УНГАРСКИ!!!!!!!!

До последно и папата се кара на чехите да не следват българският Православен устав и обряд.

За подробности да се види -

ЛИБИ II / 1960 , с. 316

Ако България нямаше някакъв допир през 972 г. с Чехия едва ли папищаша щеше да запрещава българските обичаи...

Предполагам унгарците са минали Карпатските области и са овладяли Среднодунавската низина заедно с някои Банатски и Карпатски крепости. Но след западните им походи и особенно след 955г. след разгрома им в Западна Европа, някои области са вдигнали въстание и са отхвърлили унгарската власт. До XIX в. българите ще извършват подобни въстания перманентно, независимо дали са в Трансилвания, Словакия, Молдова или Влашко.

След 1230г. във връзка с едно подобно въстание подигнато от Православното българско население, ще бъдат изгонени от Унгарското кралство доста ''схизматици'' естествено с неназована етническа принадлежност. Досещате се каква е тя ...

А за Български ''богомили'' отделно от католическите изселници ще се говори в Унгария до XIX в.

[resavsky]

Максималното което може да се приеме за Ахтум е че е имал статут подобен на този на Иван Владимир.Но и по този начин се отдалечаваме от написаното в изворите.

[Armand O'BOLG]

Дай някоя връзка на сериозна генеалогична научна институция, в която "Фружин или Пресиян" да не е първороден син на Йоан Владислав.

Fmg.ac, където информацията почива на проверени, научни факти, но Фружин - естествено - не е първороден син на т.нар. Joannes Sphandosthlavus , Uladisthlavus Joannis , Joanne, qui et Bladisthlabus и т.под. Повтарям ти, че разместих поредността им умишлено, за да привлека вниманието ви и за да си представим нещата по-ясно. Защото все ми се струва, че искате от историята някакво четиво от рода на Наръчник на партийния активист (или терорист!). Не е ли алогично да говорим за предателство спрямо националната кауза преди да се е формирала самата нация? Родът на Арон или на който и да от Средновековието няма нужда от подобни оценки. Те са прерогатив на кандидат-студентите, които когато влязат в историческия факултут и се панаучат (надявам се!) вече променят тези позиции и... емоции! Този бил предател, онзи бил колаборационист - това са дилетантски брътвежи. Пламен Павлов е лош историк, който повтаря изтъркани анахронични тези на Йордан Андреев и редица предходници, а те на свой ред са епигони на проф. Златарски и вредата от тях е, че прекъснаха тенденцията, поставена от Йордан Иванов и др. Пресиан не е бил нито български цар, нито претендент за българския престол. Претендирал е за византийския...

[resavsky]

Армандо през 1018 г. Пресиян въобще не се държи като претендент за византийския престол.

[Иванко Тертер]

Не е ли алогично да говорим за предателство спрямо националната кауза преди да се е формирала самата нация?

Тука вече преминаваш на фази - сам се питаш, сам си отговаряш. Къде в тази тема се обсъжда някакво "национално" предателство на някого? И за "нации", "политики" и т.н. Ако това ти е проблема и при осъждането на Пресиян ІІ внимаваш в изказите, за да не изкараш някого нацианелен предател, хвърли задръжките и мисли с душата на населението от ХІ век, а не ХХІ в.

... Пресиан не е бил нито български цар, нито претендент за българския престол. Претендирал е за византийския...

И Симеон е претендирал за константинополския трон, е и? И Екатерина Велика е претендирала за константинополския трон, е и? И Фердинанд е претендирал за константинополския трон, е и? Означава, че първия не е български владетел ли? Втората, че не е руски владетел ли? Третия не е български владетел ли?

IVAN VLADISLAV 1015-1018

IVAN VLADISLAV, son of AARON [Kometopulos] & his wife --- (-killed in battle Durazzo Feb 1018). Zonaras records that "fratrem Aaronem cum omni familia" was killed by Samuil, with the exception of "uno…filio…Joannes Sphandosthlavus"[160]. Lupus Protospatarius records that "Samuel rex" died in 1015 and was succeeded by his son, but that the latter was killed in 1016 by "suo consobrino filio Aronis" who reigned in his place[161]. Zonaras records that "Gabrielem filium, qui et Romanus dicebatur" succeeded Samuil in "principatu Bulgarorum" but one year later was killed by "frater patruelis, Aaronis filius Uladisthlavus Joannis"[162]. Cedrenus records that "filius Gabrielus qui et Romanus dicebatur" succeeded Samuil but was poisoned by "Joanne, qui et Bladisthlabus, filio Aaronis" after ruling for one year[163]. He succeeded in 1015 as IVAN VLADISLAV Tsar of the Bulgarians. He reconquered Duklja in 1016 after murdering Knez Ivan Vladimir[164]. Cedrenus records that "Thessalonicensium duce Constantino Diogene" defeated "Joannis et eius patruelem" 9 Jan "indictione 15" and that Ivan was killed while attempting to recapture Durazzo[165]. Cedrenus records that "frater et filius…Cracræ" delivered Adrianople to Emperor Basileios and that they and "Cracram" were created patrikios, that "Dragomuzus" yielded "Strumpitzam" and was made patrikios, and that "Bogdanus interiorum castellorum dominus" submitted and was also created patrikios, while "Davidum patricium Arianitum" left "Scopia" and retired to "castella Stypeium et Prosacum", and that the emperor appointed "Nicephoro patricio Pegonita" as governor of Durazzo[166]. The Chronicle of Matthew of Edessa records that “en l´année 460 [19 Mar 1011/17 Mar 1012]” Emperor Basileios II defeated the Bulgarians and poisoned “le vaillant Alusianus, leur souverain” and took his wife and children to Constantinople[167], which would appear to refer more probably to the death of Tsar Ivan Vladislav than to his son Alusian. Cedrenus records that Emperor Basileios entered "Ionium…apud Eilisson castellum…caput…totius Bulgariæ", appointed "Eustathium patricium Daphnomelum" as governor, and received the submission of "Joannis Bladisthlabi viduam cum filiis tribus et sex filiabus et duas filias Radomeri, filii Samueli, ac filios quinque" (of whom one had been blinded by "Joanne")[168]. Bulgaria was divided into three themes[169].

m MARIJA, daughter of --- (-after [1029/31]). Zonaras names "Maria…Joannis Uladisthlavi uxor" and adds that the couple had three sons and six daughters[170]. Cedrenus records that "Joannis Bladisthlabi viduam cum filiis tribus et sex filiabus…" submitted to Emperor Basileios II (in 1018), adding that the couple had three other sons, of whom two had escaped "in montem Tmuroum"[171]. Cedrenus records that "Mariam Joannis quondam uxorem" was sent to Constantinople "cum filiis suis" with gifts[172]. She settled in Constantinople where she adopted the name ZOE and became patrikia in 1019. Cedrenus records that "Prusianus Bulgarus magister…mater eius" was exiled by Emperor Romanos Argyros, dated to [1029/31][173].

Ivan Vladislav & his wife had twelve children:

1. FRUŽIN [Prouzianos] (-[1029/30] or after - този ни интересува по темата, нали?). Cedrenus records that "Joannis Bladisthlabi viduam cum filiis tribus et sex filiabus…" submitted to Emperor Basileios II (in 1018), but adds that the couple had three other sons, of whom two had escaped "in montem Tmuroum", a later passage identifying "Prusianus Bladisthlabi filius cum fratribus" as those who had escaped "in Tmorum" and adding that they later surrendered and were installed as patrikios[174]. Zonaras records that "Prusianus cum duobus fratribus" resisted the Byzantines in the mountains, adding that he was later created "magistrum…patricios"[175]. The fact that Fružin is the only son named in these two sources suggests that he was the eldest. He became strategos of the theme of Bukellarion. Cedrenus records that Emperor Konstantinos VIII, after his accession (in 1025), sent "Romani Sclyri filio, patricio Basilio" against "Prusianum Bulgarorum magistrum ac bucellariorum præfectum" and had him blinded[176]. Zonaras records that Emperor Romanos Argyros suspected "Prusianum magistrum, Bulgarum" of conspiring with "Theodora Zoes Augustæ sorore" and imprisoned and blinded him[177]. Cedrenus records that "Prusianus Bulgarus magister" was denounced for conspiring with "Theodora Augustæ sorore" and blinded, and exiled to "Manueli monasterium" by Emperor Romanos Argyros, dated to [1029/31][178].

2. ALUSIAN (-after 1068). Cedrenus records that "Alusianus patricius et Theodosiopolis præfectus, secundus Aaronis filius" rebelled and joined Tsar Peter Deljan, dated to [1041] from the context[179]. Zonaras also names "Aaronis…filius patricius Alusianus"[180]. It is not chronologically possible for Alusian to have been the son of Aaron. In addition, other sources indicate that Ivan Vladislav was the only survivor of the massacre of Aaron´s family. It is more probable that Alusian was Ivan Vladislav´s son, although the primary source which confirms that this is correct has not yet been identified. He settled in Constantinople and became a Byzantine patrikios in 1019, strategos of Theodosiopolis in Anatolia. Psellos records that "the more agreeable of Aaron's sons….Alousianus" proved chiefly responsible for the victory of Emperor Mikael IV, but that he escaped back to Bulgaria to foment another rebellion[181]. Alusian's troops captured and blinded Deljan, enabling Alusian to assume leadership of the whole movement. After an unsuccessful battle with Byzantine troops, he negotiated an amnesty for himself, left the rebellion leaderless and returned to Constantinople in 1041[182]. In Armenia in 1068. m (1019 or after) ---, an Armenian. The primary source which confirms her marriage has not yet been identified. The marriage presumably took place after Alusian settled in Constantinople. Alusian & his wife had four children:

a) BASILEIOS Alusianos. The primary source which confirms his parentage has not yet been identified. Magistros. He was appointed dux of Edessa 1065/71.

b) SAMUIL Alusianos (-after [1068]). Skylitzes records that "bestarches Samuel Aluisianus Bulgarus, imperatoris uxoris frater" wintered "in Armeniorum regione", dated to [1068][183]. m --- Dalassene, daughter of KONSTANTINOS Dalassenos, Byzantine general & his wife ---. The primary source which confirms her parentage and marriage has not yet been identified. Samuil & his wife had [one possible child]:

i) [KONSTANTINOS Alusianos. Bestiarches.]

c) [ANNA] Alusiane ([1030]-before 1065). Her parentage and marriage are deduced from Skylitzes who names "bestarches Samuel Aluisianus Bulgarus, imperatoris uxoris frater"[184], although it is curious to note that she is still referred to as "imperatoris uxoris" in a passage which refers to events after her husband´s accession and second marriage and therefore after her death. The date for her marriage is estimated from the couple's son Konstantinos Diogenes leaving two known children when he was killed in battle in 1074. m ([1045/50]) as his first wife, ROMANOS Diogenes, son of --- Diogenes & his wife --- Argyre (-Prote Monastery Summer 1072). Magistros, bestiarches, dux of Triaditza [sofija]. He succeeded in 1068 as Emperor ROMANOS IV.

d) [DAVID Alusianos. The primary source which confirms his parentage has not yet been identified.]

3. AARON (-after 1059). Cedrenus records that "Aaron Besta Bladisthlabi filius, Prusiani frater" was archon of "Baaspracaniam" [Vaspurakan] which was invaded by the Turks, dated to [1049] from the context[185]. Zonaras names "magistro Aarone, fratris coniugis Comneni"[186]. He settled in Constantinople and became a Byzantine patrikios in 1019. Magistros 1041, bestes [1047]. Dux of Vaspurakan [1049]. Dux of Ani in the theme of Iberia [1049/50]-after 1054. Dux of Edessa before 1057. Proedros 1057/58. Dux of Mesopotamia 1059. m ---. The name of Aaron's wife is not known. Aaron & his wife had two known children:

a) THEODOROS Aaron (-killed in battle [1055/56]). Aristakes names Aaron as father of Theodoros[187]. Strategos of Taron. He was killed fighting the Turks.

b) RHODOMEROS [Radomir] Aaron. The primary source which confirms his parentage has not yet been identified. Magistros, bestiarches, strategos, proedros, dux. 1091/97.

Aaron had one illegitimate son by an unknown mistress:

c) son . The primary source which confirms his parentage has not yet been identified. m ---. Two children:

i) --- Aaron. The primary source which confirms his parentage has not yet been identified. He and his brother plotted against Emperor Alexios I in 1107.

ii) THEODOROS Aaron. The primary source which confirms his parentage has not yet been identified. He and his brother plotted against Emperor Alexios I in 1107.

4. TRAJAN [Troianos] (-[19 May] ----). His parentage is suggested by Nikephoros Bryennios who records that "uxor Andronici" was "genus a Samuele…Bulgarorum rege, e cuius filio Troianne nata ipsa erat"[188]. The primary source which confirms that he was the son of Tsar Ivan Vladislav, not Samuil, has not yet been identified. The list of obits of Empress Eirene Dukas's family records the death "19 May, Theodore grandfather of the Empress"[189]. As the list also names the empress's paternal grandfather, this must be her maternal grandfather, indicating that he had adoped the Greek name THEODOROS. m ---, descendant of the families of Konstostephanos, Abalates and Phokas. Her ancestry is indicated by Nikephoros Bryennios who records that "uxor Andronici" (her daughter) was "materna vero ei prosapia referebatur ad Contostephanos, Aballantes et Phocadas"[190]. Trajan & his wife had one child:

a) MARIA Troiane (-[1089/1118]). Her parentage is confirmed by Nikephoros Bryennios who records that "uxor Andronici" was "genus a Samuele…Bulgarorum rege, e cuius filio Troianne nata ipsa erat", adding that "materna vero ei prosapia referebatur ad Contostephanos, Aballantes et Phocadas"[191]. The Alexeiad records that "the daughter-in-law of the Cæsar Ioannes…protovestiaria" was imprisoned "in the nunnery of Petrion near the Sidera" when the Komnenoi plot against Emperor Nikephoros Botaneiates was discovered, referring to her as "kinswoman" of Anna Dalassena and, in a later passage, stating that she "was of Bulgarian descent"[192]. Protobestiaria. She became a nun as XENE. m (before 1063) ANDRONIKOS Dukas, protobestiarios, son of IOANNES Dukas & his wife Eirene Pegonitissa (-14 Oct 1077). Co-Emperor 1067-1070.

5. son (-after 1018). Cedrenus records that "Joannis Bladisthlabi viduam cum filiis tribus et sex filiabus…" submitted to Emperor Basileios II (in 1018), adding that the couple had three other sons, of whom two had escaped "in montem Tmuroum"[193].

6. IBATZES (-killed [1019 or after]). Cedrenus names "Ibatzes" as the only son of "Bladisthlabo" who did not submit to Emperor Basileios II, adding he was eventually blinded and killed[194].

7. EKATERINA (-convent of Myrelaion after 1061). Her parentage is deduced by reading Cedrenus, who names "Aarone Duca magistro magistro, fratre uxoris Comneni"[195] (although the origin of his being named "Doukas" has not been ascertained), together with Nikephoros Bryennios who records that "Isaacio" married "maxima natu filiarum Samuelis regis Bulgarorum…Aecatharinæ"[196]. It is chronologically improbable for Ekaterina to have been the daughter of Tsar Samuil, whose marriage is recorded in 970 (see above). It is supposed therefore that she was the daughter of Samuil's successor, Ivan Vladislav, and that "Aarone Duca" named by Cedrenus was Ivan Vladislav´s son. She brought a substantial dowry to her husband[197]. Skylitzes records that advice from "Æcaterina Augusta" helped her husband decide on his abdication and that she "eiusque filia Maria" were tonsured "in palatiis Myrelæi" (the convent of Myrelaion), adding in a later passage that Empress Ekaterina adopted the monastic name HELENA[198]. Her surviving her husband is shown by Psellos recording that "the empress" (whom he does not name) "a most remarkable woman, descended from a very noble family" was present with their daughter at her husband's deathbed[199]. Mikhael Glykas names "imperatrix Haecaterina cum Maria filia" when recording that they both became nuns "in mansionem Myrelæi" (in [1059])[200]. m ISAAKIOS Komnenos, son of MANUEL Erotikos Komnenos & his second wife --- ([1007]-Studion monastery 1061). Domestikos 1042-[1054/57]. He was declared Emperor ISAAKIOS I on the plain of Gunaria in Paphlagonia 8 Jun 1057, crowned at Constantinople 1 Sep 1057. He abdicated 25 Dec 1059 due to illness. He became a monk at the monastery of Studion.

8. daughter . Her parentage and marriage are confirmed by Cedrenus who records that "Romano Curcuæ" married "sororem Prusiani"[201]. m (before 1026) ROMANOS Kourkouas, son of IOANNES Kourkouas & his wife ---.

9. four daughters (-after 1018). Cedrenus records that "Joannis Bladisthlabi viduam cum filiis tribus et sex filiabus…" submitted to Emperor Basileios II (in 1018)[202].

http://fmg.ac/Projects/MedLands/BULGARIA.htm

п.с. Засягането на личностна основа показва немощ и слабост. За да докажеш надмощието на мисълта ти над тези на Пл. Павлов и изброените други от теб, започни с показване на нещо като "теза", която бавно и методично да започнеш да обосноваваш. Направиш ли го, по-голяма "обида" за конкуренцията няма да има! "Обиждай" колкото и когото искаш по този път.

[Armand O'BOLG]

Тука вече преминаваш на фази - сам се питаш, сам си отговаряш. Къде в тази тема се обсъжда някакво "национално" предателство на някого? И за "нации", "политики" и т.н. Ако това ти е проблема и при осъждането на Пресиян ІІ внимаваш в изказите, за да не изкараш някого нацианелен предател, хвърли задръжките и мисли с душата на населението от ХІ век, а не ХХІ в.

И Симеон е претендирал за константинополския трон, е и? И Екатерина Велика е претендирала за константинополския трон, е и? И Фердинанд е претендирал за константинополския трон, е и? Означава, че първия не е български владетел ли? Втората, че не е руски владетел ли? Третия не е български владетел ли?

п.с. Засягането на личностна основа показва немощ и слабост. За да докажеш надмощието на мисълта ти над тези на Пл. Павлов и изброените други от теб, започни с показване на нещо като "теза", която бавно и методично да започнеш да обосноваваш. Направиш ли го, по-голяма "обида" за конкуренцията няма да има! "Обиждай" колкото и когото искаш по този път.

Констатацията ти е невярна - потърси второ, трето мнение..., за да се увериш, че това не е въпрос и последващ отговор. Може да имам някаква начална девиация, ама още не съм започнал да водя сам със себе си диалог и спор !?! Питаш къде в тази тема се обсъжда... , ами ето: "Пресиян носи щампата наложена от Златарски на целия род Ароновци като предатели и колоборционисти с византийците. Което е безкрайно далеч от истината. В 1018 г. Пресиян се изявява като отчаян патриот,както и баща му Иван Владислав и дядо му Арон.", но изказанато е от Resavski, така че нямаше нужда да му адвокатстваш. Нямаше нужда и да постваш абзаци от сайта, който аз ти посочих, защото преди няколко месеца текстът изглеждаше другояче, но колегите приеха забележките ми и го пооправиха тук-таме. Ако искаш да ти изпратя писмото им! Мислейки дори и "с душата на населението от ХІ век" трябва да приемем, че Пресиан никога не е бил Пресиян ІІ и не е претендирал, нито е бил цар! Пък и истинското му име май е нещо като Фарезман!

[проф. Добрев]

Значи доста по вероятно е Ахтум да е бил независим владетел отколкото български областен управител на север от Дунав.

Добрев Ив., Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005.

Българските князе, жупани и воеводи в Отвъддунавска България

По средата на ІХ в., Отвъддунавска България, както съобщава анонимният Баварски географ, е ”страна грамадна с многочислено население” и е разпределена на редица отделни княжества или воеводства, подчинени на върховната власт на Българското царство, като са и добре известни имената и седалищата на някои от тях – княжество Трансилвания на дук Дюла с главен град Ерделю; боляринът жупан Салан, със седалище най-вероятно креп. Олпар, дн. Тисаалпар на Средна Тиса, за когото Анонимус твърди, че е внук на хан Крум и земите му се простират от Бодрог през Алфьолд чак до Долни Дунав (П. Юхас; ЛтИзв-5.1); приема се, че е потомък на хан Крум и контролира подножието на Карпатите [boba 1982, 74], но по-вероятно владее и управлява като наместник на българския владетел земите между Дунав и Тиса, които на север се простират чак до границата на поляците и рутените, т.е. частта от днешно Словашко на запад докъм р. Хрон (П. Коледаров), докато влизащата в тези доста обширни земи област на днешния унгарски гр. Земплин, я управлява дук Лаборц, дори и името на когото според унгарския езиковед J. Melich [1921, 1; ~*~1923, 69] е прабългарско и има за основа праб. *алп-барс ”хероят пантер”, т.е. ”източноазиатски лъв”, както превежда и пояснява проф. П. Коледаров [1979, 18], а след него тази етимология я приема и редакторът на последните латински извори (ЛтИзв-5.1).

Приемник и наследник ”от първите години на ХІ в.” (Г. Фехеръ) на жупан Глад е неговият внук или син (?), пак българският болярин жупан Ахтум (История на България), славянизираната форма на името на когото трябва да е Охтум [Коледаров 1979, 56] и много добре известен и достатъчно пълно-подробно представен не само в по-новата и съвременната унгарска научна литература, но и в старите унгарски хроники и предания, под името Achtum, както е например в Житието на св. епископ Герхард (ЛтИзв-5.1) и което трябва да е неговата първично-оригинална форма, но наред с това и под собствено унгарската форма на Името във вида Ajtony, Айтонъ, носителят на което е ”могъщ български княз по р. Марош”.

Ето защо и именно поради всичко това, и според нас, нито ”банатския господарь Айтонъ, най-мощниятъ от маджарските племенни началници”, който по времето на крал Стефан (997-1038) ”се стремял къмъ пълна автономия” (Г. Фехеръ; К. Иречек); нито вождът на маджарско племе Охтум, както твърдят сегашни унгарски историци (вж. П. Коледаров), нито пък ”румънският воевода на Банат и С. Кришани”, както обикновено пишат румънските историци [вж. Балкански 1996а, 13], още по-малко пък ”унгарският княз Айтон от рода на трансилванския княз Дюла” (П. Миятев), а единствено и само, изцяло пълноправният и легитимен представител на българската официална власт в Областта, прабългаринът по произход и с прабългарско име, жупан Ахтум е управител, но и пълновластен господар на земите между Марош и Дунава в края на Х-началото на ХІ в., както е не само според унгарската легенда за Св. Гелертъ (1046), но така също и според всички компетентно-добросъвестни историци и езиковеди, които са се занимали по-отблизо-непредубедено с въпроса.

Именно жупан Ахтум се покръства във Видин към края на Х в. (П. Юхас) и основава на р. Марош, в столицата си Морисена – urbs Morisena, adică oraşul de pe Mureş (RmİEnc), с други имена Марош- вар и Чанад, манастира св. Йоан Кръстител, където привлича и ”гръцки”, в действителност не само според нас, християнски, български монаси, но не по-малко важното и съществено – той управлява Закарпатските, Марамурешките и Седмиградските находища на сол и не само снабдява със сол с предимство българското население на юг от Дунав, но и внася от тях солидни суми в държавното съкровище; разполага с богатства, каквито имат само кралете и дори повече от маджарския крал (П. Коледаров); ”той ималъ по-вече войска и от краль Стефанъ, комуто не искалъ да се покорява, а взималъ мито от сольта, която кральтъ прекарвалъ презъ р. Марошъ” (Г. Фехеръ); продължавал да изнася сол за Панония и отхвърлил предложението на маджарския крал да приеме католицизма, което предложение безспорно ще да е направено малко след 1000 г., когато крал Стефан приема християнството и кралска корона от Рим.

Сега вече са налице всички необходими и достатъчни основания предпоставка, а и обяснението на това крал Стефан да не може да търпи жупан Ахтум и наляво и надясно да разправя, че рано или късно, с помощта на Господ, ще победи своя враг Ахтум, както се съобщава в Житието на св. епископ Герхард [ЛтИзв-5.1, 9], които основания и обяснение, разбира се, в никакъв случай не се свеждат до това, че ”постоянно се бунтувал срещу споменатия крал”, както твърди Анонимус [ЛтИзв-5.1, 25] и към които безспорно трябва да прибавим и факта, че цар Самуил (978-1014), в намерението си да укрепи и заздрави северозападните български граници, включително и чрез разпространяване на християнството и покръстване на българите в отвъддунавските земи, не само сключва ”приятелски съюзъ” с маджарите, като жени сина си Гаврил-Радомир за дъщерята на маджарския княз Гейза (972-997), която обаче по-късно, както малко по-долу, в една по-друга връзка ще бъде и обяснено защо, бива прогонена от българския царски двор, но и засилва връзките си с местните областни управители, като най-вероятно лично кръщава във Видин и въвежда в Христовата вяра, могъщия и твърд пред непрестанните разбойнически набези на маджарите, българин жупан Ахтум, който от своя страна, като израз и знак на особеното си отношение и благодарност към тази вяра и своя кръстник, построява на най-северната граница на царството му, и манастир, който просъществува до първата половина на ХІІІ в. (П. Юхас).

Предостоен дар от достоен поданик за достоен Цар!

Според проф. П. Коледаров [1979], Ахтум се премества във Видин и през 1000-та година именно той е видински комит [54], във връзка с което ние пък сме принудени да приемем, че поради все още неизвестни и недостатъчно изяснени обстоятелства и съображения, впоследствие седалището на жупан Ахтум като че ли е във Видин, но тъкмо той, начело пак на силна българска войска, още известно време поддържа равновесието по Среден Дунав, здраво пази северозападните български граници, ”сътрудничи с унгарските крале” (Sic!?) и именно поради това и запазва бащините си имоти, чак докато е жив, но все пак и въпреки всичко загива в сражение с маджарите през 1003 г. (История на България), отбранявайки крепостта си столица гр. Морисена-Марошвар-Чанад, където има и родово имение [Коледаров 1979, 57, Карта № 9; RmİEnc, 38], което според нас все още и изобщо не означава, че е ”победен от унгарците в началото на ХІ в.”, както се среща в литературата (Т. Балкански), като същевременно пак за нас така и ще си остане не съвсем мотивирано и ясно за какво точно ”сътрудничество” с маджарите става дума и за какви бащини имоти е мислел княз Ахтум, както се твърди в току-що цитираната академична история на България, когато взаимоотношенията му с маджарите са от ясни по-ясни, а на ръцете и на душата му тежи съдбата на цяла България!?...

Като че ли от всички староунгарски хроники, само Житието на св. епископ Герхард, началният вариант на което е съставен още преди края на ХІ в., представя княз Ахтум възможно най-пълно и обективно-подробно и тук той е ”могъщ владетел в града Морисена”, покръстил се във Видин, имал седем съпруги, не бил особено ревностен християнин, ”не почитал крал Стефан, понеже се осланял на множеството войници и благородници, над които упражнявал своята власт”; притежавал и неизброимо количество свободно пасящи коне и други под покрив; владеел много добитък с пастирите му; ”бил заграбил властта над кралските (!?) солници при Моросиум, като настанил между устията на тази река и Тиса свои поданици и чрез стражи обградил и направил всички свои данъкоплатци”; властта си ”приел от гърците”, построил в Морисена манастира ”Йоан Кръстител”, ”поставил в него абат и монаси гърци, които да спазват техния обряд и традиции”; ”на този мъж робувала земята между река Керес до областта Трансилвания и до Видин и Зорен”; ”Оттам той набирал голямата си войска и ни най-малко не се съобразявал с краля” [ЛтИзв-5.1, 8-9, подчерт. – И.Д.].

Родовите имения на княз Ахтум, особено като се има предвид гореочертаната никак немалка територия на княжеството и богатствата му, безспорно ще да са били повече на брой, защото не само историците, но и езиковедите, при проучването на старата българска и унгарска антропонимия и топонимия на територията на днешна румънска Трансилвания и Банат, откриват и установяват наличието на селища на име Ajtony, не единствено в района на днешния румънски гр. Турда в окръг Клуж, който е в северната част на владенията му (Т. Балкански), видно също така и от унгарския топонимичен речник [Kiss-1, 62-63], но още и в най-южната част на окр. Тимишоара, който окръг се намира доста по-наюг от тази област и където има и населени места на име Gilad, Gladeş, Gladić, за които пък напълно основателно се предполага, че са били родови имения или седалище на предшественика на жупан Ахтум – неговият баща или дядо жупан Гиляд (T. Halasi-Kun) и към които според нас може би трябва да се добави и ойкнм Pre-Kladeşt.

Ето защо, никак не е невъзможно, присъствието на жупан Ахтум във Видин да се отдаде на обичайната обиколка на поверените му земи и хора или пък това да е онова нарочно идване в този град на дедите му, за да се срещне със своя цар и да получи от него Светото Кръщение.

[resavsky]

Добрев защо приемаш че титлата на Ахтум е "жупан".А не да речем "комит" или дори "велемощен комит".

[Ka40]

Именно жупан Ахтум се покръства във Видин към края на Х в. (П. Юхас) и основава на р. Марош, в столицата си Морисена....

Ето защо, никак не е невъзможно, присъствието на жупан Ахтум във Видин да се отдаде на обичайната обиколка на поверените му земи и хора или пък това да е онова нарочно идване в този град на дедите му, за да се срещне със своя цар и да получи от него Светото Кръщение.

Ще ме извинявате за тъпия въпрос, ама България не е ли покръстена през 864г., през 865 княз Борис не избивали болярите които отказали да приемат християнството и какво прави един езичник в България 130 години след покръстването, при това въпросният езичник заема един от най-важните постове. Цялата тази теза е пълно противоречие с историческите реалност от втората половина на ІХв. и целия Хв.

Както казах по-горе, в края на Хв. не само Трансилвания, но Влашката равнина отдавна не са в пределите на България.

[Ka40]

Добрев защо приемаш че титлата на Ахтум е "жупан".А не да речем "комит" или дори "велемощен комит".

А ти защо мислиш, че ще получиш смислен отговор?

[resavsky]

Надеждата умира последна.

[проф. Добрев]

Добрев защо приемаш че титлата на Ахтум е "жупан".А не да речем "комит" или дори "велемощен комит".

Тази титла има доста обширен ареал на разпространение и употреба.

И все пак главното и основното в случая е това, че тъкмо нея употребяват двамата областни управители от последната четвърт на Х в.,

когато единият от тях подарява на другия златната купа № 21 от Н.С.М.

Това показва преди всичко, че именно тя е официално-легитимното длъжностно наименование

в аспекта на първоначално-основното административно деление на тогавашна България.

†Βουηλα·ζοαπαν·τєςη·δυγєτοιγη·Βουταоυλ·ζωαπαν·ταγρογη·ητζіγη·ταιςη†

В Надпис № 21 от Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош” непосредствено след мли Βουηλα е изписана и прибавена слформ. ζοαπαν, а до идващото малко след това, също мли Βουταоυλ, както вече доказахме малко по-горе, наистина в един малко предварителен порядък, по същия начин се нарежда и слформ. ζωαπαν, единствената разлика на която от предната словоформа е, че тази тук е изписана посредством малката букв. ω на гръцката буква омега, увеличена и приравнена обаче по големина и височина към всички останали главни букви в текста на Надписа.

Всъщност и в действителност лекс. ζοαπαν/ζωαπαν е славянска по произход, в интерес на истината, не само и единствено в приблизително-повърхностните етимологически представи на унгарския проф. Gy. Nйmeth [1971, 15], но нека все пак и преди това отбележим, че тъкмо тази лексема е генетична основа на множеството думи и имена нейни континуанти, продължители в славянските и в неславянските балкански езици, формите и разновидностите на които много добре и напълно основателно се обединяват и представят от широко известната и разпространена още от Ранното Средновековие собствено българската лекс. жупан, стб. жоупанъ.

Наистина много странно, дори и абсурдно-парадоксално, но се оказва, че даже и по средата на миналия век, много виден и изтъкнат според неговите колеги и ученици, езиковед тюрколог, какъвто е току-що цитираният унгарски професор, не е чувал изобщо нищо за прабългарските надписи от VІІІ в. от Дунавска България и не е разбрал, че и в тези надписи се среща и е употребена същата титла, което в действителност означава, че тя се среща и употребява най-рано и най-напред в Европа още в прабългарския език в частност, а от тук следва така също и това, че тя е достояние и на тюркските езици изобщо.

В действителност в прабългарските гръкографични надписи от VІІ-ІХ в. и по-специално във военно-инвентарния Преславски надпис, Титлата е употребена самостоятелно и в съчетание като Τωυρτωυνα πιλε ζωπαν, при което букв. ω, ωυ предават зв. о, но специално при Титлата, която се среща в друг надпис под формата ζουπαν, ”Забележителна е само разликата във вокализма на първата сричка”; във възпоменателен надпис на хан Омуртаг от 822 г. за неговия жупан-таркан Шун от рода Кюригир – ό Χσουνος ό ζουπαν ταρκανος, с бележката, че ζουπαν ταρκανος е ”сложна първобългарска титла”, у Конст. Багрянородни - ζουπάνος γέροντες, редуването ο-ου се среща и в други прабългарски имена и титли; пак във възпоменателен надпис от хан Омуртаг за негов жупан – ζουπανος, от рода Ермиар, името на когото обаче не се чете поради увредения надпис; в надписа върху допълнително прибавената на външното дъно сребърна пластинка на сребърна чаша, принадлежала на великия жупан на България е изписано †Σηβην ζουπανος μέγας ής Βουργαρήαν, като точно в съчет. ζουπανος μέγας Титлата се среща за първи път; ”Нейният обратен словоред: съществително-прилагателно, се различава значително от обичайния гръцки, срв. †Σφραγίς Στεφάνου μεγάλου ζουπάου τοϋ Νεμάνια и това се дължи може би на влиянието или предаването на някой първобългарски израз като ζουπαν ταρκανος, където особеното значение на последния член е изразено чрез μέγας , а не за изтъкване на прилагателното”; ”В Сърбия, Далмация и други западнославянски страни държавният глава е носел титл. μέγας ζουπάνος покрай άρχιζουπάνος; ”първобългарската титла ζουπανος μέγας и славянската μέγας ζουπάνος не могат да бъдат равнозначни, понеже Сивин не е бил държавен глава на България. Двете титли са следователно еднакви само по форма, но не и по значение”; ”Заслужава да се отбележи, че както ζουπανος μέγας от сребърния съд, така и ζουπαν ταρκανος от № 61 имат неславянски лични имена Сивин и Шун, а освен това последният принадлежи към рода Κυριγιρ, който очевидно не е славянски. Изглежда, че най-висшите жупани са били първобългари.” [Бешевлиев 1992, 61,200-202,231-251].

Жупанът е един от старобългарските сановити, които се споменават в Супрасълския сборник от ХІ в.: придe съ множьствомъ во~водъ и каzньць и жоупанъ [Цейтлин 1977, 112]; кръстоносците от Третия кръстоносен поход от 1189 г. наричат жупан наместника на югозападните български земи в рамките на Византийската империя, а по това време сърбите имат жупани и един от тях е велик жупан, т.е. цар, като в латиноезичната хроника на събитията Титлата се изписва като juppanum, juppanus, където букв. j безспорно обозначава зв. ž, а при гръцките хронисти, описващи същите събития - като ζουπάνος [Златарски 1994, 2-18].

Институцията жупан и съответната й титл. жупан я има още и в Чехия, където жупанът е градски управител, comes civitatis, както и в Унгария по времето на крал Стефан (998-1038), където жупаните са най-близките и най-верните съратници на краля след Църквата и велможите, но преди неговата дружина [Сотиров 1976, 31-34].

Пак по същото време ишпанът, лат. comes siculorum, при секелите в Трансилвания, които все още запазват родово-племенната си организация и обичайното си право в рамките на териториалната си единица ”стол”, произхожда из средите на едрите земевладелци и се назначава като представител на кралската власт едновременно за управител, военен вожд и главен съдия на стола [Юхас 1985, 95-96], докато институцията бан се учредява през 1105 г. от крал Коломан и тя обединява и подчинява les comes [Histoire de la Transylvanie 1992, 152].

Всъщност и в действителност, както вече доста отдавна е добре известно в тюркското езикознание, разпространената и преминала във всички езици на Балканите и Средна Европа прабългарска титл. жупан води своето начало от китайския език и е преминала от тук към тюркските езици изобщо и в българските езици в частност някъде към началото на Новата ера. Като част от най-многочислената група думи, заети и преминали от китайския език в тюркските езици, титл. župan - титуль провинциального чиновника, води своето начало от кит. tsou-pan ”секретарь; канцлер” [Баскаков 1987, 70,73; Ramstedt 1951, 72].

Следователно и фактически се оказва, че средновековните български, сръбски, хърватски, унгарски, чешки, румънски и др. титл. жупан и бан са прабългарски по произход и по-точно, те са едновременно лексикален инвентар на южнодунавския от една страна и на севернодунавския от друга страна диалект на късноантичния и ранносредновековния прабългарски език, а преди прабългарския език те имат своята генетико-историческа основа и начало в две съвсем отделно-самостойни думи на китайския език.

При преминаването си в болгарските езици и диалекти още преди началото на Новата ера и някъде в района на днешна Западна Монголия началната съгласна на кит. tsou-pan се субституира посредством болгарския зв. s, който под влияние на започващата да се проявява едва след това етимологична фонетична промяна s-š, както при по-горе разгледаните лекс. шейна, шегор, се превръща в зв. š, който звук впоследствие в южнодунавския прабългарски диалект се озвучава до зв. ž, а като *šupаn се запазва в севернодунавския прабългарски диалект, поради което в латиноезичните староунгарски хроники има и форма supаn (1290), където с течение на времето под влияние на палаталната съгласна зв. u преминава през зв. *ь и се развива до зв. i - *šipаn, преминало и заето в доста запазен вид в горецитираното хърв. špan ”глава на жупа”.

От тази севернодунавска форма на общоболгарската лексема *šupаn, в двуезичната болгаро-маджарска езикова среда във и около маджарската столица Буда, а и много добре е известно, че в маджарския кралски двор до късно време се говори на двата езика – прабългарски и маджарски, по пътя на фонетичната промяна метатеза се получава и собствено унгарският облик на думата, същевременно и титл. ispбn, но резултат от същата фонетична промяна между впрочем е и доста разпространеното унг. мли İstvбn, получено на основата на лат. мли Stephanus и носено и от вече добре познатия ни унгарски крал Стефан (997-1038).

Ето така неусетно и изцяло се доказа и потвърди, че гръцката букв. ζ от слформ. ζοαπαν/ζωαπαν от Надпис № 21 на Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош” следва да се транскрибира не чрез букв. č (Д. Немет ), нито пък чрез букв. z (С. Байчоров), а единствено и само посредством букв. ž, като при това водещо-главен аргумент в полза на точно тази транскрипция безспорно е фактът, че Титлата и нейните производни, както вече се посочи по-горе, са засвидетелствувани много рано в старобългарския език на кирилска графика във вида жоупанъ, жuпън, жuпа, жоупиштe, но така също и в латинския език под формата на juppanum, juppanus, като при това за описанието на същите събития гръцките хронисти си служат с титл. ζουπάνος, което като цяло прави точно тази транскрипция напълно сигурна и неоспорима.

Сега вече по-накратко, използуването при изписването на Титлата на буквсъч. οα/ωα никак не е случайно и не може да има за фонетична стойност зв. а (Д. Немет ), а е резултат от характерното и за този прабългарски диалект разширяване на тесните гласни, докато при втората форма на титлата има и незначително удължаване, именно което се обозначава посредством ”специализиралата се” за това буква омега [Хабургаев 1974, 54].

Характерното за прабългарските езици разширяване допълнително се съпровожда и от частична дифтонгизация, който фонетичен процес като цяло между впрочем протича и се наблюдава и при прабългарската по произход унгарска антропонимия – мли Borsoa [ЛтИзв-5.1, 27] от свднболг. *борс от болг. барс ”рис; тигър; пантера”, и топонимия – ойкнм Tуalmбs, което безспорно не може да бъде от унг. tуt ”szlovбk” и мли Almбs, а по-скоро и дори безспорно от прабългарското по произход унг. tоlmбсs, днболг. *tulmač, преминало, заето и видоизменено под влияние на етимологичната фонетична промяна у-ъ до бълг. тълмач ”тълкувател; преводач” [срв. Kiss-2, 657].

Съпроводително-непълният звук при дифтонгизацията обаче не е зв. й, както по-горе, а зв. а, който именно поради тази си непълнота следва да се обозначи посредством графичния знак за кратко а - ă, така че окончателната и завършена вече транскрипция на слформ. ζοαπαν/ζωαπαν от Надпис № 21 се получава във вида žoăpan [срв. Младенов 1922, 369; ~*~1935, 37-39].

Наред с това, титл. жупан си е собствено българска титла, макар и от прабългарски произход, тя е достояние и лексикално-номинативно средство на историческия и съвременния български език, разпространена е и е добре известна, дори и утвърдена, както се видя по-горе, в езиците не само на славянските, но и на останалите балкански и други европейски народи, именно поради което няма нужда да се ”превежда”, независимо че и в теорията на превода съществува такъв факултативен принцип.

[Ka40]

С риск да стана досаден, ще повторя въпросът зададен от Ресавски:

"Добрев защо приемаш че титлата на Ахтум е "жупан".А не да речем "комит" или дори "велемощен комит".

"И все пак главното и основното в случая е това, че тъкмо нея употребяват двамата областни управители от последната четвърт на Х в., когато единият от тях подарява на другия златната купа № 21 от Н.С.М."

- ако това е било така, то въпросните лица е могло да бъдат единствено унгарци. При това положение, цялата ваша трактовка на съкровището и по-специално на надписите, отива меко казано по дяволите.

[проф. Добрев]

RIZAR - С Иванко, вече работим по установяване на тезата ,че Отвъддунавска България- Влашко, части от Карпатите до Словакия е останала независима и след падането на Охрид 1018г.

Всъщност, това не е наше хрумване, а на покойният проф. П. Коледаров, който остана неодооценен и неразбран до края на своят живот...

И Юрий Венелин. Всъщност разработката и обсъждането на темата за севернодунавските български земи у нас секва от средата на ХІХ век /по-точно към 1876 г./ - интересно защо ли??. Едва П. Коледаров отхвърля клишетата и започва да реанимира темата.

В обобщение - темата за севернодунавските български средновековни земи е с една "научна дупка" от Юрий Венелин до П. Коледаров, а бих казал и до момента.

Благодарение на прабългарските князе и жупани в Отвъддунавска България,

като държава България е жива даже и към средата на ХІ в.

Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005.

Границите и населението на Отвъддунавска България

От своя страна обл. Банат е югозападната част на сравнително по-обширната географска обл. Трансилвания с обща площ 102 хил. кв.км, която по време на Първото българско царство (681-1018), е част от България, но по-точно, не от някакво си, ограничено по население и площ ханство, за каквато я смятат някои български историци, а от тогавашната българска империя, както и доколкото през Ранното Средновековие, българската държава обхваща и включва земите и населението на днешните Румъния, Молдова, Македония, България, част от Югославия, Унгария и Украйна и съществуването на която империя се приема и признава от немалък брой главно чуждестранни изследователи, сред които не липсват дори и унгарски, каквито са например авторите на колективната монография Histoire de la Transylvanie [1992, 105].

Още от времето на хан Крум (803-814) и хан Омуртаг (814-831), западната граница на Първото българско царство, върви западно от гр. Срем, дн. сръбската Сремска Митровица, по р. Сава, свива под прав ъгъл на север под големия завой на Дунава на изток, излиза и се движи нагоре по Дунав до малко по-назапад от Будапеща, преди големия му завой на юг и оттук по права линия върви на север по течението на р. Хрон, докато стигне Карпатите.

Северната граница на Отвъддунавска България следва билото на Карпатската верига, която образува широка дъга от запад на югоизток, напуска я някъде около днешния украински град Борислав и се прехвърля върху р. Днестър в горното й течение, върви надолу по реката до големия завой малко след гр. Каменец-Подолск, устремява се на североизток и достига р. Днепър северно от гр. Кременчуг, тръгва надолу по течението на Реката и излиза на най-северната точка на Черно море -Херсонския залив, източно от днешния гр. Одеса [вж. Балкански 1996, 5; ~*~1996б, 44; Димитров М. 1980, 115; Златарски 1994, 373-376; Коледаров 1979, 37-39,48,62, Карти №№ 8,9; Михайлов 1971, 191-192; Фехеръ 1924, 13,16; ~*~1997, 119; Lang 1976, 42; Kiss-2, 213; WdAtl].

Създаването на Първата Българска Държава през 681 г. с център на юг от Дунав е решаващо-повратен момент в живота на прабългарските и славянските племена от Днестър до Тиса, на запад от която интегриращо-притегателен център е Аварският хаганат, но на изток от нея такъв интегриращо-притегателен център е Първата българска държава и тези племена намират в нея сила и опора за всички свои вътрешни и външни начинания, именно поради което с нейното създаване и укрепване започва и тяхното бавно, поотделно-постепенно, културно-икономическо и политическо обръщане и приобщаване към нея, в процеса на което автономията на племенните вождове и старейшини се ограничава и стеснява до ниво и степен признаване и приемане превъзходството и първенството на българския хан, по силата на което като цяло и северозападната граница на техните земи се превръща в граница и на българската държава, а самите племена и техните земи се оказват вече и неделима част от нея.

Специално цялата област, западно от р. Тиса до р. Дунав, влиза в пределите на българската държава през 805 г., а може би и още през 804 г. (Histoire de la Transylvanie), след кратка и успешна война на хан Крум (803-814) с аварите, в резултат на която към Царството се приобщава ”единородно население”, в това число и славяните склавини от югоизточната, българската група, по Горна Тиса и в Седмиградско.

Това население, в основната си и съществена част, са прабългари от племената, които остават по тези земи след разпадането на Западнохунската Империя на хан Атила, а така също и такива, които достигат до Средна Европа като съюзници или покорени от аварите, като техният брой наистина трябва да е значителен, защото след несполуките на аварското ръководство при неуспешната обсада на Цариград към 631-632 г., те не просто поискват за хаган да бъде поставен кандидат от тяхното потекло (П. Коледаров), ами както съобщава Фредегарий (VІІ в.), през 631 г., в Панония възниква ожесточена разпра, тъй като един от аварите и един от българите спорят за властта, ”кому от двамата се пада да я наследи” и ”като събрали хората си, двамата почнали да воюват помежду си” (ХрИБг), което във всички случаи и най-малкото показва, че количествено прабългарите в Аварския хаганат, дори и да не превъзхождат, то поне не отстъпват кой знае колко на аварите.

Според проф. В. Златарски [1970] много преди събитията от 631-632 г., в Панония се заселват българи от западния клон, които признават властта на аварския хаган през втората половина на VІ в. и които образуват ”ордата, съставена от племената Тарниах, Коцагири и Завендер”, като техният общ брой е близо 10 хил. [172-173].

От същото това ”единородно население”, което българите намират или заварват между Тиса и Дунав, произхожда и самият хан Крум, чиито отношения към неговия предшественик хан Кардам и обстоятелствата, при които поема властта, общо взето не са много ясни в българската историография, но въпреки това, добре известно е вече, че той още докато е с племето или племената си в границите на Аварския хаганат, използува нанесения от франките удар върху аварите, вдига въстание, освобождава сънародниците си от аварско иго, присъединява земите им към българската държава и сам поема върховното й управление (П. Коледаров), а към войската си присъединява и останалата част от разбитата аварска войска (Г. Фехеръ), в която безспорно има и немалко прабългари.

Заграбването на отвъддунавските български земи от маджарите

Отвъддунавските български земи остават в границите на българското царство не само след смъртта на цар Симеон Велики през 927 г., както и след 971 (П. Коледаров), 973 (Л. Йончев) или 972 г., когато ромеите завладяват фактически останалата без цар след смъртта през 970 г. на цар Петър, Източна България до р. Искър, но дори и след подялбата на отцепената през 969 г. или 976 г. (Й. Иванов), с въстанието на комитопулите – синовете Давидъ, Мойсей, Аронъ и Самуилъ, на силния българомакедонски областен управител комит, т.е. княз Никола, син на по-големия брат на цар Симеон – Гаврил, и с вероятно седалище Средец, и арменката Рипсимия (Б. Благоева; Й. Иванов; П. Коледаров), западна половина на Царството, след която единият от по-големите братя на по-сетнешния цар Самуил (978-1014) – княз Арон, започва да управлява днешната Софийска област, в центъра на която гр. Средец, той установява за известно време и столицата си, докато за самия княз Самуил се предполага, че по това време има за седалище гр. Видин (П. Коледаров).

Според староунгарската хроника на Анонимус, потомството на Тухутум владяло Трансилвания чак до времето на крал Стефан І (997-1038), докато мястото и областта, където е намерено Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош”, според нас, остават под българска юрисдикция най-малко до края на първото, но твърде възможно и докъм края на второто десетилетие на ХІ в., през което, както ще се види по-подробно малко по-долу, местната българска войска, предвождана от жупан Ахтум е разбита, а самият той загива в състоялата се малко неясно къде точно, но във всички случаи, вероятно през 1003 г., без да е напълно изключено, разбира се, и през 1008 г. (Gy. Gyцrffy), а може би дори и през 1018 г. (Histoire de la Transylvanie), битка генерално сражение между българи и маджари, подкрепени, за съжаление, и от част от кръвните братя на българите, секелите.

С това, фактически, се отваря път на маджарите за окупация и навлизане на обединените маджарско-секелски войски по долината на р. Марош чак до югоизточните краища на Седмиградско, в резултат на което маджарското господство се налага окончателно и безвъзвратно в Трансилвания не по времето на Арпад, както съобщава Анонимус, а едва след 1050 г., когато са превзети най-после и градовете Дъбика, Клуж, Бълград, докато градовете Турда и Бихаря са завладени след 1075 г., веднага след което маджарите разделят областта на комитати и им назначават управители, наречени comes, така че едва през втората половина на ХІІ в. вече са окончателно обособени и утвърдени и споменаваните в изворите от това време, десетина трансилвански воеводства с центрове градовете Алба, Арад, Бихор, Караш, Ченад, Клуж, Красна, Дъбака, Сату Маре, Солнок, Търнава, Тимиш и Заранд (RmİEnc).

Според проф. П. Коледаров [1989] крал Стефан сломява съпротивата на местните български управители в територията до Тиса към 1015 г., а по тази до Карпатите – едва около 1030 г. [15]. Именно така и по това време Областта като цяло излиза от българска и преминава под маджарска юрисдикция, но независимо от това и въпреки всичко тя си остава в рамките на ”българския културен кръг”, проявата и влиянието на който обаче в никакъв случай не приключват до началото на ХІ в., както приема пак проф. П. Коледаров, а преминават през Времето и продължават в известна степен и до наши дни, което проличава особено ярко от направените напоследък от български езиковед конкретни езиковедско-социално-културологически наблюдения и описание на тукашното население и специално на сегашните румънски шкеи, бивши славянобългари шкеи и още по-назад, бивши тюркобългари или прабългари секели (Т. Балкански).

Така или иначе, тези земи като цяло са български от етническа, административно-политическа, юридическа и стопанско-икономическа гледна точка, в продължение на един период от почти 600 год. с начало империята на българския хан Атила и край – годината на разгромяването на българските войски с убийството на княз Ахтум, като специално тяхното постепенно-частично заграбване, завладяване и усвояване от страна на маджарите, поради все още властващия сред тях особено силен респект и дори страх пред цар Симеон (893-927), заради нанесения им от него жестоко-твърд, но напълно справедлив и търсен от самите тях удар-кървава разплата през 895 г. в Ателкузу, изобщо не започва по негово време, а по време на неговия приемник цар Петър (927-970).

Началото на заграбването на отвъддунавските български земи поставя още княз Арпад, който в началото на Х в., през царуването на Симеон, воюва с княз Менуморут, болярина Глад и др., навлиза в земите на княз Салан, който принуден да признае господството на маджарите, им предоставя част от собствените си земи, заедно с живеещите там хора (П. Ников), и продължава и при крал Стефан І (997-1038), който води войни последователно срещу князете Купан, Дюла и Кеан – dux Bulgarorum et Sclavorum (Gombos-1).

Заграбването и завладяването на отвъдвунавските български земи се осъществява чрез и в рамките на маджарските набези, организирани от Арпад, който най-напред изпраща воеводите си, сред които и българинът, както особено добре проличава от самото име, Хуба, да завладеят най-северозападните български земи, а по същото време и българските земи на изток от Тиса, където владетел управител е княз жупан Салан, и обикновено има за кулминация някое голямо сражение, което в повечето случаи печелят маджарите и като резултат установяват властта си над съответната област или възлова крепост.

Така се стига до първото заграбване от страна на маджарите на Саланови владения още през управлението на цар Петър (927-970), при което те откъсват от българската държава земите на северозапад от Солноград, дн. Солнок и големия завой на Тиса, т.е. долината на р. Загва с крепостите Вац, Егер и може би Пеща – това става след 10.08.955 г., когато маджарите са разгромени на Лехското поле от обединените сили на немските феодали начело с крал Отон и преди сключването на мирния договор от 963 г. между цар Петър и Никифор ІІ Фока, със специална клауза в който българите се задължават да не пропускат през своите предели маджарите, тръгнали да плячкосват византийска територия.

Заграбването и завладяването на отвъддунавските български земи от страна на маджарите безспорно не протича равно и гладко, защото пак според старите унгарски хроники дук Глад се бори срещу унгарското нашествие в крепостите Кувин, Оршова и Хором, начело на войската си, формирана от българи и кумани или печенеги (?); княз Менуморут се бори героически срещу маджарите нашественици и както научаваме този път не само от Анонимус, но и от румънските историци, с голямо достойнство и смелост отговаря на предложението на крал Арпад да предаде земите си, с думите: ”Земята, която е поискал с нашата добра воля, никога няма да му я отстъпим, докато сме живи; нито от страх няма да му отстъпим и педя земя. Неговите думи не ни плашат, макар и да твърди, че произхожда от рода на Атила”, след което той все пак е победен с помощта на секелите, повикани на помощ от маджарския крал (Т. Балкански; ЛтИзв-5.1).

Основно и главно поради всичко това, нека в качеството на неоспоримо свидетелство и доказателство за великата борба между българи и маджари за отвъддунавските български земи, в това число и за Трансилвания, но и като основен водещ стълб за всички по-следващи разсъждения и съображения, приведем именно сега и тук, достатъчно подробно-аналитично обоснованото и аргументирано заключително обобщение на проф. П. Коледаров [1989], според когото крал Стефан не сполучва да проникне отвъд Карпатите освен при военните походи; той сломява съпротивата на местните български управители на територията до Тиса към 1015 г., а на тази до Карпатите – едва около 1030 г.; крепостта Срем на р. Сава е покорена от византийците чак през 1018 г., което се дължи на нейната подкрепа от страна на запазилите свободата си отвъддунавски части от Царството; с падането на Охрид през 1018 г. българската държавна територия не е изцяло завладяна, защото най-малко десетилетие и половина след това, в Банат и Седмиградско продължават да управляват ”българските местни боляри като поставленици или назначени от българските владетели, а в изобщо непокорените земи между Карпатите и Долни Дунав останали да се разпореждат единствено и самовластно първенците на тамошното българско или обългаряващо се вече печенежко население” [15].

Съществено-важен и направо съдбоносно-фатален момент в цялостното заграбване и откъсване на отвъддунавските български земи е завладяването от страна на маджарите на военно-административната област на княз жупан Ахтум, към която те насочват поглед, още когато там жупан е неговият баща, но много по-вероятно – дядо, княз Гиляд, като този път най-после те успяват да доведат нещата до желания край, който специално за княз Ахтум е драматична епопея, по важните и основни пунктове и детайли на която главно за последните му дни, нарочно издирваме и събираме от няколко отделни източника...

...Сега вече е време да се приведе именно тук и предишното, по-старото спрямо приведеното малко по-горе, обобщително заключение на проф. П. Коледаров [1979], според когото след гибелта на Ахтум и драматичната кончина на цар Самуил на 6.10.1014 г., отвъддунавските български земи ”станали част от създалото се през Х в. Маджарско кралство. Значителното им население от склавини и прабългари се вляло постепенно като важна съставка на унгарската народност. Така маджарите стават най-близки родственици на българите, а тяхната държава през следващите столетия е приемникът на България в Среднодунавските земи” [57].

Съвършено вярно и справедливо като цяло заключение, но все пак много тъжно и не съвсем точно в някои от съществените си компоненти, най-вече при секелите и по повод окончателното заграбване на тези земи, защото според Дубницката хроника крал Стефан (997-1038) ”обърнал войската срещу Кеан, вожда на българи и склави, който народ обитавал природно добре защитени места”, ”с много труд и пот най-сетне едвам победил споменатия вожд и го убил, и придобил неизброимо множество богатства, сред които главно злато, скъпоценности и скъпоценни камъни” [ЛтИзв-5.1, 95].

Така фактически са завладени и тези части на Трансилвания, т.е. Седмиградско, което между впрочем в един по-обобщен вид се констатира още от проф. Г. Фехеръ [1924, 15], но може би именно по този начин приключва и нейното окончателно заграбване, разграбване и завладяване, което във всички случаи става не съвсем в началото на царуването на въпросния, български по произход маджарски крал, а по-скоро към неговия край, защото през първите десетина години от Второто хилядолетие той общо взето е зает с по-близките до Дунав области, което проличава достатъчно определено и от това, че според Илюстрована хроника тази война е третата война на ”светия крал Стефан срещу вожда Кеан” [ЛтИзв-5.1, 76] - доста ще да се е поизмъчил Светиня му с българите на вожда Кеан, на което безспорно се е престрашил поне десет-петнадесет години, след като си е излекувал комплекса ”Ахтум”.

И освен това, ”унгарският велможа” Вата е водач на въстанието на маджарите през 1045 год. и той ”в знак на връщане към езичеството обръснал главата си, но оставил три перчема”. В действителност, по него време този вид прическа е характерна за аварите, българите и маджарите, пише проф. Г. Фехер [2000, 47-48], името обаче на водача на въстанието е българско, и то очевидно безспорно е образувано на основата на българската титл. бат, но в нейния вариант от друг прабългарски диалект, където се проявява типично прабългарската етимологична фонетична промяна бв, прическата също е българска, заимствувана и от маджарите полубългари, така че няма как въпросните ”маджари” да бъдат маджари, а по-скоро са българи, завладени и покорени известно време преди това, но не им понесло маджарското робство и просто си спретнали малко въстание, относно изхода на което както староунгарските хроники, така и унгарските историци мълчат и се правят, че нищо не знаят, толкова по-зле за самите тях.

Българското население обаче от така заграбените български земи дълго време остава само частично-ненапълно покорено и подчинено на централната власт, като при това то прави и напълно успешни опити да възвърне пълната си свобода и изконните си исторически права върху някога собствените му земи и градове и такъв е случаят със секелите в Седмоградско, които дори през втората половина на ХІІІ в. вдигат въстание, завладяват и добиват правото на собственост върху замъка Торда, близо до р. Араньош, около който впоследствие се изгражда и столът Араньош [Gyцrffy 1942, 9].

Окончателното и невъзвратимо административно-политическо заграбване, завладяване и покоряване обаче на тези изконно български територии се осъществява малко преди или след освобождаването на България от византийско иго през 1187 г., с продължаващите вероломно-опустошителни нападения и нахлувания на маджарите като например превземането на гр. Срем през 1057 г. (Г. Фехеръ) и на гр. Ниш през 1183 г.; към 1190 г. маджарите изглежда държат околностите на Белград, защото при р. Сава, византийският император Исаак ІІ Ангел гостува ”много дни наред” на своя тъст, маджарския крал Бела ІІІ; през март 1232 г. маджарите отново окупират Белград и Браничево, навлизат в българска територия и обсаждат Видин, но биват посрещнати и отблъснати от Александър, брата на цар Иван Асен ІІ (1218-1241) и управител на областта Средец със седалище център, крепостта Бояна.

Маджарите отново нападат още в следната 1233 г., но вече отвъддунавските български владения, завладяват цялата област на днешния Турну Северин и образуват тук пограничния, т.н. Северински банат, Szцrйnyi bбnsбg със средище Турну Северин, унг. Сьоренвар и първи управител на който е маджарският бан Лука, докато името на областта е по името на славянското племе севери, които я населяват (П. Коледаров).

След тази година маджарите завладяват и други български земи отвъд Дунава, така че към 1247 г. границата между България и Маджарско минава някъде източно и южно по полите на Карпатите, като има за източна граница влашкото воеводство на бан Литовоя Басараба (1247-1279), разположено по десния бряг на р. Олта и влизащо в българските отвъддунавски владения и съответно и в българската административно-съдебна и православноцърковна уредба. Към края на ХІІІ и началото на ХІV в. вече ромъно-българското княжество в Олтения води борба, за да се отърси от наложената малко преди това маджарска хегемония (Л. Милетичъ).

[Ka40]

В Транисилвания и Банат след началото на Хв. няма никакви материални следи, които да покажат наличието на българско население или власт. Така че целият горен текст напълно се обезсмисля. Освен това, така и не ми беше отговорено на въпроса, как може провинциалният управител на една българска провинция в края на Хв. да е езичник.

[RIZAR]

В Транисилвания и Банат след началото на Хв. няма никакви материални следи, които да покажат наличието на българско население или власт. Така че целият горен текст напълно се обезсмисля. Освен това, така и не ми беше отговорено на въпроса, как може провинциалният управител на една българска провинция в края на Хв. да е езичник.

И кой ти каза, че няма ???

[Ka40]

И кой ти каза, че няма ???

Липсата на материални следи неможе да се докаже, тях росто ги няма - трябва да се докаже обратното, че има. Как можеш да докажеш например, че в средновековна Трансилвания не е имало негри? Който твърди че е имало, той трябва да събере и представи доказателствения материял.

[RIZAR]

Липсата на материални следи неможе да се докаже, тях росто ги няма - трябва да се докаже обратното, че има. Как можеш да докажеш например, че в средновековна Трансилвания не е имало негри? Който твърди че е имало, той трябва да събере и представи доказателствения материял.

Амиии, Качо, аз бях пуснал цяла темичка за влиянието на българите в Трансилвания и особенно Банат през X- XI в.

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...art=#entry45995

Унгарския аноним (Gesta Hungarorum) от ХIІІ в. земите между р. Муреш, Тиса, Карпатите и Дунав, които приблизително съвпадат с Банат, са завладяни от Кеан Велики (вер. Крум).¹ Известен исторически факт са преговорите през 892-893 г. между българския княз Владимир-Расате и франкския крал Арнулф, при които се постига договореност българите да спрат доставките от трансилванските солни мини за Моравия.² Щом България владее Трансилвания, трябва да се заключи, че Банат, разположен на юг, също е е част от българската държава. През първата четвърт на ХІ в. владетел на банатския регион е Ахтум (Охтум или Айтъни). Той се покръства „по гръцкия обред" във Видин през 1002 г., но открито пренебрегва византийските канони, защото има по хазарски маниер седем жени. Ахтум е съперник на унгарския крал крал Ищван (Стефан І, 997-1038) и разполага с множество войници, благородници и слуги, както и с „неизброимо количество" конски хергелета, стада добитък, имения, дворци и солници. Ок. 1028-1030 г. Ищван успява да разгроми и убие силния княз. Вземайки повод от харема на Ахтум, някои учени отнасят потеклото му към юдействащите хазари, от които е останало разкопаното в Челарево (Сръбски Банат) еврейско гробище от Х в.³ Други свързват Ахтум с волжските българи, които са оставили следи в Южен Банат през същата епоха.⁴

Бележки

¹Kristу, G. Aitony and Vidin. – In: Turkish-Bulgarian-Hungarian Relations (VI.-XI c.). Budapest, 1981 (Studia Turco-Hungarica, 5), 129-135. Общо за Банат: Achim, V. Banatul оn Evul Mediu. Studii. Bucureşti, 2000.

²Стефанов, йером. П. Юлиан Отстъпник и Владимир-Расате. - В: 1100 г. Велики Преслав. Т. 1. Отг. ред. Т. Тотев. Шумен, 1995, 227-239.

³Bunardzic, R. Report on the Protective Archaeological Excavation of the Medieval Necropolis at the ,,Ciglana" locality near Čelarevo. – Граћа за проућавање споменика културе Воjводине, 8-9, 1978-1979, 33-67.

⁴Fodor, I. Archaeological Traces of the Volga Bulgars in Hungary of the Arpбd Period. – Acta Orientalia ASH, 1979, № 3, 315-325. Срв. Стефанов, архим. П. Религиите на хазарите. – В: Българи и хазари през ранното Средновековие. Съст. и ред. Цв. Степанов. С., 2003 (Българска вечност, 43), 173-196.

Разбра ли сега, защо Ахтум, може да е и българин, и току що да се покръства през X в.?

[Ka40]

Амиии, Качо, аз бях пуснал цяла темичка за влиянието на българите в Трансилвания и особенно Банат през X- XI в.

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...art=#entry45995

Разбра ли сега, защо Ахтум, може да е и българин, и току що да се покръства през X в.?

Към цитираната от теб статия може да се направят някои доста сериозни забележки. Така например, ако не се лъжа не Ахтум, а Менуморут е бил многоженец - "...вождът Морут, чийто внук е наречен от унгарците Менуморуг поради това, че имал много приятелки" (ЛИБИ 5, с. 25). Ако бъркам - посочи точния цитат за Ахтум в извора. А това, че една, само една църква, е подобна на църква България вече говори много и по-точно, че става въпрос за изключение. В Мизия, Тракия и Македония имаме десетки църкви построени по времето на Борис, Симеон, Петър и Самуил, колко църкви от същото време имаме в Трансилвания и какво е общото между тях и тези южно от Дунав? При това църквата във Виница като план е едно изключение за българските земи и очевидно не може да се възприема като нещо типично българско. Между другото тази църква - единствената сграда от Първото българско царство в Северна България, която е била запазена почти до покрива, оцеляла е през османското владичество, макар, че е в центъра на Герлово, една област населена главно с турци, е разрушена от ....българските комунисти

Така че църквата Чанад е изключваме. Дай нещо по-сериозно доказващо българската власт и население там - нещо като надписи, крепости, гробове с типични за българите погребални обичаи, характерни типове керамика, накити и т.н.