Произход, език и култура на прабългарите

[decapitator]

За сравнения и прилики в процеса на християнизация на две тогава родствени държави и дума не може да става.

България е единствената страна в тогавашния свят, в която цял един народ е лишен от изконното си право да говори своя роден език, да кръщава децата си с изконните български имена (справка - българските имена Кардам, Аспарух, Кубрат, Крум потъват в забрава и се появяват едва през възраждането). Спрямо българите е бил приложен първия в световната история процес на планирано етническо прочистване, през който в рамките на едно поколение цял един народ е бил лишен от своя език, вярвания, традиции имена и култура, както и от изконното си право да говори на български и е принуден да кръщава децата си с чужди имена - славянски.

Оставено му било само името - българин за да се отличава от останалата славянска маса на сърби, хървати, моравци и т.н.

Иштван е кръстен още като малък със съгласието на своите родители, докато Борис е кръстен по принуда след капитулацията си по време на внезапния византийски поход когато войските на император Михаил стигнали до Плиска.

Иштван получил от папата златна корона с апостолски кръст и писмо с благословия и официално бил признат за крал на Унгария, докато Борис капитулирайки пред византийските войски бил принуден да изпрати свои боили в Константинопол като заложници за да гарантира безуслоеното приемане на клаузите на договора за мир с който се задългава да бъде кръстен не от Константинопол а не от Рим, както се бил договорил при скрепяването на военния съюз между България Немското кралство насочен срещу Византия, Великоморавия и Хърватско (при сключването на споменатия съюз на Борис било предложено от Людовик да приеме християнството).

Епископ Саломон I, който по поръка на Людовик дохождал през месец май 864 г. в Рим, съобщил на папа Николай I между другото и това, че Людовик се надява, че “сам българският крал иска да се обърне във вярата”, ареймският архиепископ Хинкмар в Бертинските анали под същата 864 г., като споменава, че Людовик бързал да отиде на среща с българския хаган, говори за последния като за такъв, който вече обещал на краля да стане християнин..."

Папата Силвестер II со согласност на царот на Светото римско царство Отон III испратил величествена круна накитена со злато, намената за Стефан, со апостолски крст и писмо со благослов, со кое официјално бил признат како христијански крал на Унгарија. Подоцна, оваа традиција била интерпретирана како папско признавање на независноста на Унгарија од Светото римско царство. Точниот датум на неговото крунисување е различно претставен, некаде Божиќ во 1000, а некаде 1 јануари 1001.

За разлика от българите, унгарците не са били лишени от взика си и не им е бил наложен да говорят чужд им език - славянски (езика на довчерашните им слуги).

За разлика от българите, унгарския крал е бил независим и уважаван владетел, и не е оплискал ръцете си с невинна кръв като архонт Борис Михаил, който заповядал посичане на боилските родове заедно със слугите и децата.

Чета ти мненията и оставам с впечатлението, че си исторически грамотен човек, но едва ли завършил историк/археолог и прочие (определено не си ИЦА-та).

Идеите, които си се взел да "проповядваш" по форума, са повече от несъстоятелни и предполагам са ти сатанали близки поради прекомерното четене на форуми като "войни на тангра" примерно. Една бърза справка в "дебелите книги" и един от аргументите ти е разбит. Oсобено разпространени (? - XV - XVI в.) са българските имена Кардам, Тервел, Сабин, Сивин, Боил, Кавхан (Кавкан), Кобилир (Кубияр?) и пр., [ТИБИ-3, стр. 366 (Откъс от подробен регистър на тимари в Беломорието от началото на XVIв.); стр. 397 (Откъс от подробен регистър на солунските жители от началото на XVIв.), стр. 141.; Стоянов,В. История на изучаването на Kodex Cumanicus..., стр.217-218]. Тези и ред други български имена, които не се срещат сред печенези, узи и кумани, намираме, както виждаме, не само сред раята от Добруджа, Търновско-Ловешко, Софийско-Пернишко и Видинско [ТИБИ-3, стр. 517, 518, 520. “Пондо, син на Тервел”, “Тервел Марко”, “Тервел Радивой”, “Тервел Груе”, “Тервел Йове” и т.н.]. Това се отнася и за Македония, особено масирано в Солунско (например точно в села, намиращи се в местата на Куберовите поселища!); “Булгар(ос)” (многобройни), “Баян”, “Боян”, “Борил Йоан” и много др. Бориловци (1316-1341г.), “Боил” - все из Солунско, “Кардам” - из Солунско. Вж. Божилов,Ив. Българите във Византийската империя, стр.51-54; 227,229, 270,271, 319-321 и т.н.; “Алекси Кардам”, “Райко, син на Булгар”, “Яни Булгар”, “ Никола Борил” (от с. Св. Никола, Халкидически п-в, вж. ТИБИ-2, стр.453), “Кириак Калубер”, “Асен” и т.н.; Стоянов, В. Цит. съч., стр. 241, 253], в Охридско и пр. [Андреев,Й. Кой кой е..., стр. 42.].

[Eньо]

Oсобено разпространени (? - XV - XVI в.) са българските имена Кардам, Тервел, Сабин, Сивин, Боил, Кавхан (Кавкан), Кобилир (Кубияр?) и пр., [ТИБИ-3, стр. 366 (Откъс от подробен регистър на тимари в Беломорието от началото на XVIв.); стр. 397

(Откъс от подробен регистър на солунските жители от началото на XVIв.), стр. 141.;

Стоянов,В. История на изучаването на Kodex Cumanicus..., стр.217-218].

Тези и ред други български имена, които не се срещат сред печенези, узи и кумани, намираме, както виждаме, не само сред раята от Добруджа, Търновско-Ловешко, Софийско-Пернишко и Видинско [ТИБИ-3, стр. 517, 518, 520.

“Пондо, син на Тервел”, “Тервел Марко”, “Тервел Радивой”, “Тервел Груе”, “Тервел Йове” и т.н.].

Това се отнася и за Македония, особено масирано в Солунско (например точно в села, намиращи се в местата на Куберовите поселища!);

“Булгар(ос)” (многобройни), “Баян”, “Боян”, “Борил Йоан” и много др. Бориловци (1316-1341г.),

“Боил” - все из Солунско, “Кардам” - из Солунско. Вж. Божилов,Ив. Българите във Византийската империя, стр.51-54; 227,229, 270,271, 319-321 и т.н.; “Алекси Кардам”, “Райко, син на Булгар”, “Яни Булгар”, “ Никола Борил” (от с. Св. Никола, Халкидически п-в, вж. ТИБИ-2, стр.453), “Кириак Калубер”, “Асен” и т.н.; Стоянов, В. Цит. съч., стр. 241, 253], в Охридско и пр. [Андреев,Й. Кой кой е..., стр. 42.].

ОК. Сканирай тези страници и ги направи достояние на форума.

Да им се радваме и наслаждаваме и ние.

Кой е преводача?

[decapitator]

ОК. Сканирай тези страници и ги направи достояние на форума.

Да им се радваме и наслаждаваме и ние.

Кой е преводача?

Беж у библиотеката на СУ (голямата с лъвчетата), ако искаш ще ти посоча сигнатурата на отделните издания. Преводачите са цял колектив.

[проф. Добрев]

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=8344&st=0 - Коментар #14

Дори и лелите, чичовците, брат'чедите, заврените зетьове и пр. да са били пощадени(вариант (3)), след подобни събития съответните родове на 100% са вън от администрацията, губят привилегий, влияние и пр., което в крайна сметка е сериоезен удар по тогавашните структури.

Най-лошото е, че така Борис съсипва най-добрата и ефективна в Европа войска, последица от което са редицата след това неуспешни войни на българите със съседите, а в крайна сметка и падането на България под византийско иго, съпроводено от още едно непоносимо за нас българите национално оскърбление и унижение – детронирането на българския цар на площада пред освирепялата улична тълпа.

Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005.

Потушаването на бунта и клането на боилите по време и след Покръстването се отразява дългосрочно-отрицателно върху боеготовността и боеспособността на българската войска в смисъл, че боилите са средният ръководен състав на войската и в мирно време те надзирават и ръководят поддържането на боеготовността на войниците от собствената си дружина, която се формира на териториален принцип, като лично следят и наблюдават дали селянинът скотовъд и войник се грижи добре и не използува за някаква друга работа бойния си кон, в ред ли са му бронята и оръжието, периодически организират и провеждат военни учения и стрелби, при обявяване на война получават и подават съответния сигнал, събират и проверяват дружината си, като небоеготовите войници се наказват на място със смърт, след което потеглят към указаното място за изнасяне и съсредоточаване на цялата българска войска или на необходимата част от нея, където се поставят в разпореждане на върховния главнокомандващ, който обикновено е ханът и по-рядко – някой от неговите висши сановници.

Ако тогава са изклани примерно 50 души боили, това означава, че непълноценни като бойна част или изобщо не може да бъдат мобилизирани са 50 дружини тежковъоръжена конница, най-малко по 100 души – 5000 войника по-малко на война, което е почти 1/3, ако не и половината от обикновено извежданите на бойното поле ядрено-ударни сили и този рязък спад в боеготовността и боеспособността на българската войска цар Симеон успява да компенсира в голяма степен с помощта на верните си съюзници печенегите, които от началото на Х в. се установяват за сравнително по-трайно време на североизточната покрайнина на България, между реките Прут, Днестър и Днепър, без това обаче да означава, че се отнема българска територия, както допускат някои историци, въпреки изрично-недвусмисленото съобщение на Конст. Багрянородни, цял век след кончината на цар Симеон, че тогава тези земи са си “част от България” и “суверенитетът на българската държава там е напълно запазен” [вж. Коледаров 1979, 48, срв. История на България 1981, 350-351].

Симеоновият наследник обаче, синът му цар Петър (927-970) очевидно-безспорно е лишен от военно-административните качества и способности на баща си и в сложилата се непосредствено преди неговото сядане на престола геополитическа ситуация действува нерешително, объркано и непоследователно; не е в състояние да мобилизира, организира и ръководи, особено в екстремната ситуация на една война, все още двуделния българо-славянски народ, в резултат на което Царството е изправено пред вътрешни смутове, размирици и дори бунтове на болярите, някои от които начело даже и с неговите братя(!??), с много сериозни и опасни външни заплахи от страна на византийци, маджари и руси, съпроводени с откъсвания на обширни територии от Държавата.

Загубилата своя международен авторитет и престиж българска държава по времето на цар Петър е подложена най-напред на нечуваното и невиждано до тогава оскърбление и унижение византийците да набият и прогонят българските пратеници, пристигнали в Цариград, за да получат обичайния годишен данък, който Византия плаща на България съгласно 30-годишния мирен договор от 927 г., последвано от “демонстративен” военен поход отсам българската граница, където византийците превземат няколко крепости и отвеждат пленници.

При първия си поход срещу България в началото на лятото на 968 г. на лодки-еднодръвки и с 60-хилядна войска руският княз Светослав, голямото и единствено желание и дори неизменна мечта на когото, както съобщава руският летописец Нестор от ХІІ в., е да притежава и да живее във Велики Преслав, където има какви ли не красоти и богатства, успява да превземе около 80 крепости по Дунава, но е принуден да се оттегли, заради обсадата на Киев от печенегите.

При втория поход на княз Светослав през лятото на следната 969 г. обаче, руската войска, ядро опора и ударна сила на която е личната гвардия на Княза, съставена от варяги шведи, разорява, опустошава и опленява българската земя; цар Петър, силно разтревожен, но от самото начало на царуването си неспособен да посрещне и да се справи с всичко това, получава удар и завършва живота си няколко месеца по-късно, на 30 януари 970 г., след което византийците “върнали в Преслав двамата цар Петрови синове, държани там като заложници, и по-големият от тях заел престола под името Борис ІІ”; по-късно “Русите успели да влязат в Преслав, където нанесли големи щети” и след като оставя тук своя пръв помощник Свенкел, “който сега трябвало да пази и съкровищницата на българските царе” (История на България), Светослав продължава на юг, превзема Пловдив, византийците начело с Йоан Цимисхий (925-976) предприемат контра-демарш, струпват войски на границата, Светослав се споразумява с печенегите и маджарите да плячкосват византийските земи, променя отношението си към българите, сключва договор с тях и начело на 38-хилядна войска от руси, българи, печенеги и маджари, през лятото на 970 г. се установява на лагер срещу Аркадиопол, дн. Люлебургас, известно време след това византийците излизат от крепостта, в поредица от сражения разбиват войската на Светослав, който се оттегля отвъд Стара планина и впоследствие се установява в Дръстър.

Точно тук прекъсваме за малко, за да доуточним и посочим, че синовете на цар Петър – Борис и Роман са изпратени като заложници в Константинопол през 963 г., когато след смъртта на царицата ромейка Ирина, цар Петър предложил да бъде подновен мирният договор от 927 г., което вдовицата на Роман ІІ (959-963) – Теофано, и нейният съветник Йосиф Вринга приели, но поискали синовете на цар Петър да гарантират мира като заложници. Княз Роман обаче е правнук на сваления през 944 г. Роман І и за да намали броя на съперниците за короната на малолетните си синове, Теофано, с присъщото й византийско коварство и жестокост, заповядва Роман да бъде скопен, с което от една страна се пресичат евентуалните му претенции за трона, а от друга страна “се извършва почти безпрецедентния в дипломатическата практика дори на онази епоха акт” (Г. Литаврин).

През пролетта на 971 г. Йоан Цимисхий започнал приготовления срещу русите и малко преди Великден, начело на почти 30-хилядна войска (История на България), превалил Балкана и избързал напред с един авангард от около 10-12 хил. души, изненадал, ужасил и сковал скитите, както съобщава Скилица-Кедрин, в равнината пред Преслав започнало голямо сражение, русите дали над 8 хил. жертви, огънали се и “скоро били принудени да се оттеглят зад стените на Преславската крепост”; пристигнала и останалата част от ромейската войска с обсадните машини и други бойни средства, Градът бил обкръжен и обсаден.

Обсадата била жестоко-упорита, с помощта на стълби ромеите се изкачили на стените, притиснали скитите, отчаяни, те започнали да скачат от стените и от голямата височина загивали, някои от проникналите вътре отворили портите, градът бил превзет, “скитите побягнали към теснините, но били хващани и избивани, а жените и децата били заробвани”; заловеният с жена си и децата си цар Борис ІІ, “който носел още отличията на царската власт”, бил отведен пред Йоан Цимисхий (Скилица-Кедрин).

След падането на външната крепост гвардията на Светослав, шведската дружина на Свенкел се изтегля във вътрешната крепост на дворцовия комплекс, цитаделата, където се намирали дворците и съкровищницата на българските царе (История на България), оставила обаче отворена една врата, там причаквали промъкващите се поотделно-самостоятелно и търсещи плячка ромейски войници и избили 150 от тях, Йоан разбрал, изпратил силна войска, сам тръгнал начело на щурмуващите (Скилица-Кедрин), не пробили, на няколко места хвърлили запалителни вещества, вътрешната крепост пламнала, “защитниците й били принудени да излязат на открито”, след упорита съпротива Свенкел отстъпил и “с малък брой бойци се отправил за Дръстър”.

“В българската столица византийците пленили Борис ІІ. Йоан Цимисхи му оказал присторено внимание, като го уверил, че не воюва срещу българите, а само иска да ги освободи от властта на Светослав. Уверението обаче не му попречило по-късно да задържи българския цар в плен заедно с престолонаследника и с цялото му семейство и да разграби царската съкровищница” (Лъв Дякон, История на България, подчерт. – И.Д.).

Това обаче изобщо не е най-страшното, най-жестокото и богопротивно деяние на ромеите през тази война, защото те оплячкосват, разрушават и разграбват още и черквите и манастирите в областта на Велики Преслав, включително и дворцовите черкви и манастири, откъдето завличат и отнасят всичката църковна утвар и обзавеждане, сред които, пак според свидетелството на Лъв Дякон, е и една много красива и ценна, безспорно обкована със злато икона на Света Богородица с Христос, която икона, според специалистите, заедно с короната на българските царе, “хвърля светлина за високите върхове, до които достига по това време изкуството в Преслав” (Т. Тотев).

Йоан възстановил завладения град, доставил продукти, отпразнували Възкресение, преименувал Града на своето име и потеглил на другия ден към Доростол (Скилица-Кедрин); пристигнал, пред Дръстър се завързала ожесточена двудневна схватка, по Дунава навлязла византийската флота, която отрязала пътя за отстъпление на русите, обсадата продължила 3 месеца, понякога русите излизали от крепостта, завързвали се ожесточени сражения, “при едно от тях загинал и прочутият Свенкел”, русите поискали мир, едно от условията било да отплават свободно, Светослав помолил среща с Йоан, “за да беседват, и като получил съгласие за това, пристигнал. Като се срещнали, те поговорили за това, което искали(!??), и след това се разделили” (Скилица-Кедрин); русите отплават, необезпокоявани стигат до устието на Днепър, пред праговете му слизат и вървят по брега, тук са нападнати и в една поголовна сеч са разгромени от печенегите, Светослав загива.

Йоан се завръща в Цариград триумфално, “На главния площад той свалил от Борис ІІ знаците на царската власт: златна корона, подплатена със скъп плат, и червени обувки”; в “Света София” е отслужен благодарствен молебен, постигната е целта да се “покаже пред населението на столицата, че с българското царство е свършено и че българската земя отново става ромейска провинция”; бившият вече български цар се приема в “редовете на византийската чиновническа йерархия” със сан магистър (История на България); патриархът заедно със Синода и всички първенци го “приветствували с бойни и победни песни”, поискали да го качат в “разкошно украсена колесница с четири бели коня”, но той “се държал скромно”(!??), “преминал в триумф на бял кон”, пред него в колесницата са “българските царски одеяния”, а отгоре - иконата на Божията Майка и по-нататък, както малко преди това (Скилица-Кедрин) [вж. и срв. История на България 1981, 370-397; Литаврин 2004, 5-7; Тотев 1993, 13; ГрИзв-5, 264-274; ~*~-6, 255-274, подчертано - И.Д.].

[проф. Добрев]

Професоре, как се е получило така, че беззвучната К НЕ преминава в съответната звучна под влияние на предходната сонорна съгласна в такава добре известна прабългарска дума като таркан?

Кои по-точно засвидетелствания в изворите на тази титла имате предвид?

[pnp5q]

Кои по-точно засвидетелствания в изворите на тази титла имате предвид?

Изброените тук - в частта "Засвидетелствани таркани в България"

[КГ125]

Така като гледам, това е обща титла за служител, с много варианти...

[проф. Добрев]

Изброените тук - в частта "Засвидетелствани таркани в България"

През Късната Античност и Ранното Средновековие, по огромната територия от Байкал до Рейн болгарските/прабългарските племена наброяват тридесетина. Всяко едно от тези племена си има и използва за вътрешноплеменно общуване свой собствен език, но по-точно диалект, който наред с общите за цялата племенна група общоболгарски историкогенетически и структурнотипологически черти и особености притежава също така и собствено-специфични, присъщи единствено и само на този диалект такива черти и особености.

При това положение съвършено очевидно въпросният фонетичен закон действа или се проявява в кутригурския прабългарски диалект или език от края на VΙ в., но не и в южнодунавския оногурски прабългарски диалект от VΙΙΙ-ΙХ в, а така също и в средноазиатския най-вероятно българо-аварски диалект от началото на VΙΙΙ в., видно от последната извадка.

За сметка на това обаче законът безспорно действа в най-северния панонски прабългарски диалект от VΙ-Х в., което може да се види от долупоместените две първи извадки, а така също и в централноазиатския прабългарски диалект, където обаче титлата е в мн.ч. - Targyt или Targut, вж. Тайшан.

Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005.

Но още по-конкретно, поради това, че тук изобщо не проличават главната и водеща роля на българите в хунския военно-племенен съюз и безспорни тюркобългарски имена се представят най-общо като тюркски, не може да се приеме дори и като минимално адекватно на миналото състояние на нещата и определено оригиналното, но въпреки това все пак доста странното и приблизително-повърхностно виждане, според което, ако се съди по племенните названия, една голяма част от хуните би трябвало да говорят тюркски език – Ultinčur и Alpilčur са тюркски имена като Bug-čor, печенежското племенно название, завършващо на τζουρ, и киргизското племенно и родово название, завършващо на čoro; друг общ завършек при тюркските племенни названия, -gur, се появява при такива имена като Kutrigur, Utigur, Onogur, Bittugur, *Tongur и *Ugur; аналогично на Ultinčur, и Ultingir, завършващо на -gir, подобно на останалите безспорно тюркски етнически названия, трябва очевидно да е тюркско, докато личните имена предлагат една по-различна картина и сред имената на Атиловите хуни тюркски или вероятно тюркски са Dengizich, Ellac, Emnetzur, Erekan, Eskam, Mundzucus, Oebarsios, Uldin, Ultzidur; германски или германизирани са Attila, Bleda, Edekon, Laudaricus, Onegesius, Ruga; персийско е Hormidac, хибриди са Kursich, Tuldila и с неясен произход са Adamis, Charaton, Ernach, Esla, Mama, Octar, Skotta, а при утигурите и кутригурите тюркски са Sandil, Sandilchos, иранско е Zabergan и т.н. [Maenchen-Helfen 1973, 376-442].

По точността и пълнотата на цялото това представяне не смятаме да вземаме отношение сега и тук, но не можем да се въздържим да не забележим най-напред в един малко по-общ план, че току-що цитираният автор явно не демонстрира особено добро познаване на закономерностите във фонетичното развитие на тюркските езици, щом като не е в състояние да идентифицира и обявява за неясно по произход мли Charaton, което, както ще се покаже и види по-долу, дори е банално-елементарен случай за тюркската етимология, а след това и в един по-конкретен план, че за нас така и ще си останат пълна загадка основанията и причините, поради които името на кутригурския вожд Заберган около 550-560 г. се определя като иранско по произход, защото според нас появата на подобен консонантен корен в пехлевийски и партски език, както и съществуването през 586 г. на едноименен персийски генерал, ”може би варварин”, както и на министър ”сигурно персиец” по времето на Хосров І [Maenchen-Helfen 1973, 392] все още не са необходимото тук, пълно и достатъчно основание за подобен извод, поне докато не се разработи и предложи задължителната за подобни случаи, пълна и завършена етимологизация, посредством която да се покаже и докаже и съответният ирански етимон, ако това име наистина има такъв.

В действителност мли Zabergan, Ζαβεργάν (557) на кутригурския хан се вписва и обяснява по един изключително прецизен и достатъчно задоволително-пълен начин на основата и в рамките именно и единствено на огуротюркските, тюркобългарските езици, където в противовес не на ”старотюркското”, а на огузт. *yagız, и не на ”среднотюркското”, ами на огуз. yagız и в никакъв случай yağız (Х. Ерен), защото спирантният зв. ğ се появява в турския език едва след началото на ХVІІ в., трябва да има, основно в турска графика, антично алт. огурт. *daγir, заето и в монголските езици под формата dajir, където е развило и значението ”елен” и от където се възстановява, фактически несъществуващото прмонг. *dagyr (Б. Владимирцов), късноантично изтевр. огурт. *davеr/cavеr, първата съгласна на което в гръцките извори е предадена посредством букв. Z, като тъкмо тук не е изключено тази буква да има за фонетична стойност и зв. дз от цокащ прабългарски диалект или цокащ български език, какъвто като че ли е бил аварският, докато чув. зыр, очевидно е резултат от развитие по друга линия на огуротюркския зв. *d [вж. и срв. ЭСТЯз-й, 64-65; DLT-4, 728; Eren, 439].

Колкото пък до останалата част от името, то тя не може да бъде нищо друго освен болгарската титл. хан, просто очевидността на което безспорно налага и това някои изследователи даже и да я изписват отделно – Zaber khan [Gyuzelev 1979, 18] и наличието на която титла е допълнителното основание и причина Името да се тълкува и обяснява достатъчно пълно и последователно не на иранска, а тъкмо на тюркска по принцип и прабългарска в частност езикова почва.

Специално цялата област, западно от р. Тиса до р. Дунав, влиза в пределите на българската държава през 805 г., а може би и още през 804 г. (Histoire de la Transylvanie), след кратка и успешна война на хан Крум (803-814) с аварите, в резултат на която към Царството се приобщава ”единородно население”, в това число и славяните склавини от югоизточната, българската група, по Горна Тиса и в Седмиградско.

Това население, в основната си и съществена част, са прабългари от племената, които остават по тези земи след разпадането на Западнохунската империя на хан Атила, а така също и такива, които достигат до Средна Европа като съюзници или покорени от аварите, като техният брой наистина трябва да е значителен, защото след несполуките на аварското ръководство при неуспешната обсада на Цариград към 631-632 г., те не просто поискват за хаган да бъде поставен кандидат от тяхното потекло (П. Коледаров), ами както съобщава Фредегарий (VІІ в.), през 631 г., в Панония възниква ожесточена разпра, тъй като един от аварите и един от българите спорят за властта, ”кому от двамата се пада да я наследи” и ”като събрали хората си, двамата почнали да воюват помежду си” (ХрИБг), което във всички случаи и най-малкото показва, че количествено прабългарите в Аварския хаганат, дори и да не превъзхождат, то поне не отстъпват кой знае колко на аварите.

Според проф. В. Златарски [1970] много преди събитията от 631-632 г., в Панония се заселват българи от западния клон, които признават властта на аварския хаган през втората половина на VІ в. и които образуват ”ордата, съставена от племената Тарниах, Коцагири и Завендер”, като техният общ брой е близо 10 хил. [172-173].

Дори и най-беглият и повърхностен поглед върху чуждоезичната по произход унгарска топонимия и антропонимия, с помощта наистина на не пределно точния и надежден, но за сметка на това, в сравнение с репрезентативно-статистическия метод, много бърз и икономичен, следователно и с оглед потребностите и целите на настоящото изследване, напълно целесъобразен ”интуитивно-приблизителен метод”, никак не е трудно да се констатира, че тя се състои главно и основно от славянски и тюркски по произход названия, основната и съществена част от последните от които пък заемат прабългарските по произход имена.

Тъкмо това предварително заключение, без да имаме намерение и възможност да го илюстрираме и подкрепяме, чрез изобщо практически невъзможното подробно-цялостно привеждане и описание на всичката, доста обемиста като количество, прабългарска топонимия по територията на днешна Унгария и Трансилвания, все пак и въпреки всичко, по време на цялото изложение на настоящото лингвистико-историографско изследване, го обосноваваме и доказваме това заключение, чрез привеждане и анализ на основната, но което е още по-важното, на етнолингвистически силно реле- вантната и особено съществената и показателна част от прабългарската по произход, сега унгарска или румънска топонимия и антропонимия.

По цялата територия на днешна Унгария са разпространени селищни и местни имена като Tбrkбny (1237), Tarjбn (1262), Tarjбni-patak, Tarjбni-tanya, Hбrmastarjбn, Tiszatarjбn и др. [Kiss-2] и все пак в най-северната част на страната, североизточно от Будапеща, има две населени места, градовете Salgуtarjan (1405) и Polgбr [WdAtl], имената на които доказват и свидетелствуват за присъствие в далечното минало на прабългарско по произход население, дори и по тези най-отдалечени краища на българската етническа територия.

Първото от тези две имена, тюркологически повече от очевидно, е двусъставно и първата му част най-вероятно е мъжко лично име, а втората, в едно от напълно възможните си тълкувания, е добре известната, въпреки проф. В. Абаев [1965, 19; Абаев-3, 275-277], не иранската, а безспорно китайската по произход (S. Klyaştornıy) и използуваната за първи път от хуните, общотюркска по принцип и прабългарска, но не и единствено хазарска в частност (Р. Golden), титл. таркан, засвидетелствувана в прабългарски надписи от началото на ІХ в., т.е. доста преди арабските пътешественици от началото на Х в. като част от сложносъставните титл. ολγου τρακανου, ζερα ταρκανος, ζουπαν ταρκανος, а така също и самостоятелно, но още и в качеството на постпозитивно определение към такива кавказобългарски мъжки лични имена от началото на VІІ в. като Чорпан тархан и Авчи тархан, тук в нейната по-късна и собствено унгарска форма, при която прабългарският зв. q, в тази позиция и фонетична среда, пред гласна, се озвучава и субституира или развива в унгарския зв. j, както и при приведената по-долу, но в друга връзка, прабългарска по произход лекс. bojtorjбn, имаща за основа и начало болг. *baldпrgan ”балдъран”, така че в никакъв случай не може да се приеме като обектно адекватно, предложеното от авторите на унгарския топонимичен речник обяснение, в смисъл, че тези имена са с тюркски произход и от неясно какво представляващото тук тюрк. tarχan или пък от пренесеното от тюрките към маджарите, пак неясно какво точно пред- ставляващо, *tбrkбny (Kiss-2). [вж. и срв. Бешевлиев 1992, 183-184,229-232; Гукасян 1971, 246; Каланкатуаци 1984, 92,132; Golden 1980, 210-213; Memmedli 1996, 98,100].

В друго едно, не по-малко възможно тълкувание, втората съставка на мли Salgуtarjan, на основата на което е образуван и съответният ойконим, може да бъде мадж. етнм Tarjбn като наименование на едното от седемте древни маджарски племена [Gyцrffy 1942, 12] и все пак, в унгарската лингвистика и историография се смята, че фонетичните варианти без зв. г са много по-късни от фонетичните варианти с този звук (П. Юхас), именно поради което топонимите, които го съдържат, възникват и се образуват много преди топонимите, които не го съдържат, така че се очертава като минимална вероятността тези топоними да са образувани именно на основата на мадж. етнм Tarjбn, но дори и това да беше така, тогава нещата пак не се променят съществено, защото името на това племе очевидно е образувано, още много преди достигането на маджарите до сегашната им родина, най-вероятно по време на миграцията им по Кавказ през V-VІІ в., на основата на фонетически тъждественото или близко мли *Тарган, възникнало от своя страна пак върху българската титл. тархан [вж. и срв. Fodor 1982, 244].

Много важно и съществено за случая е да се отбележи още и това, че в унгарската историография, специално за имената, образувани на основата на българската титл. таркан, се знае и се приема, че те не са собствено маджарски по произход, а български субстрат в маджарския език или това са названия, които са възникнали още през VІІ-VІІІ в. (Д. Шимони), т.е. много преди пристигането на маджарите по тези земи, и са преминали в техния език едва и немалко време след това пристигане.

A. Kafeslioğlu, HAZAR HAKANLIĞI

Macariar Don nehri dolaylarında (Dentь-Mogyeria) iken, Hazar hakanlığınca tayin edilmiş ve hatta bir Hazar prensesi ile evlendirilmiş ve ihtimal "kьndь" unvanını taşıyan başbuğları Lebedi'nin idaresinde bulundukları sırada, doğudan gelen Peзenek baskısı sebebi ile yerlerinden ayrılarak Dnyeper-Dnyester-Prut bцlgesi (=Etel-kьzь~Etelkцz=nehirler arası)'ne geзmişlerdir. Burada Kьn-dь ile "Ьge" taraflarından idare edildikleri zaman, herbirinin başında Hazar hakanlığının tayin ettiği birer "ьr" bulunan 7 kabileden kurulu birlik teşkil ettikleri anlaşılan Macarların Tьrklerle bьsbьtьn karıştıklarını kabile adları gцstermektedir: Tarjan (tarkan), Yenц (Tьrkзe ьnvan "ınak"dan), Kьrt Gyarmat (yorulmaz), Ker (bьyьk, iri), Keszi (kesik, parзa).

Юй Тайшань, Рассуждения о теории родственности Rouran и аваров, а также(?) мнение, что авары это Yueban.

Имя аварского правителя, возглавлявшего народ Utigur было Anagaios и совпадает с именем кагана Rouran – Anahuan. Имя аварского правителя, нанесшего поражение франкам и захватившего земли Gepid- Baianos. Это явно имя Boyan, Boyao или Baiyan, издревле используемое народами, жившими в монгольской степи. А имя главы посольства, направленного этим аварским правителем в Византию, было Tagritios (ios это суффикс), первоначальная форма этого имени, должно быть, Targyt или Targut, это не что иное как звание ”шаньюй”, которым называли главу сюнну, но в то время уже утратившее значение (tan-yu, tar-gut). Этого главу посольства можно считать одним из предводителей системы сюнну, насильно присоединенных Rouran. Кроме того, имя покорившегося франкам в 795 году и исповедовавшего христианство главы аваров было Tudun, т.е. встречающееся в Wuhuan, тюркское официальное имя Tadun или Tutun. В 796 году новый аварский каган Kaia (Kaiam) со своим Terkhan капитулировал перед Kaerdadimo (?, транскрипция иероглифов). Terkhan это без сомнения звание чиновника высокого ранга Rouran и Taba Xianbei - Tarkhan (Tahan, Daguan Dahan).

А. Н. Бернштам, Тюрки и Средняя Азия в описании Хой Чао (726)

Самостоятельность забулистанского князя подчеркивается его щедростью в отношении монастырей и монахов и исповеданием махаянской версии буддизма. Он носит титул высшей тюркской знати – ша (шад), таркан. Каждый год он, подобно любому верховному владыке, собирает без числа золото и серебро. Любопытно, что по одежде жителей и продуктам земли Забулистан напоминает Капису, что указывает на тюркский характер страны; язык, напротив, совершенно отличен.

Очевидно, речь идет о другой ветви тюрок. Если применительно к тюркам Гибиня высказывалось предположение относительно смешения с эфталитами, то относительно тюрок ша тархана, можно предположить их среднеазиатское происхождение. На это указывает приводимое Хой Чао имя правителя.

[проф. Добрев]

Денги в руския се смята за татарска дума, т. е. къпчакска, т. е. точно куманска

Надявам се Фасмер да е достатъчно авторитетен. Обща "татарска" дума. Дали е от тюркски или монголски или персийски произход - не е важно. Важното, че е записана чак през 1361 - по времето на Златната орда.

От там нататък - в Източна Европа къпчаки и кумани е наименование на един и същ народ, който е в основата на днешните татари. И при това и "татарите" от 13-14 век са говорели на къпчакски. Т. е. това, което исках да кажа е, че думата ни е известна от татарите.

natan - Коментар #101

...тенги (монети на тимурците и белите и черните турци, странно звучащи като руските ,които се появяват в 15 век)

На север от Черно море има едно загадъчно монетосечене,просъществувало точно само в 11 и 12 век,което руснаците се опитват да си присвоят.

По принцип Фасмер е меродавно-авторитетен за славянския руски език, но не е коректно-прецизен от тюркологическа гледна точка изобщо и прабългаристична или в най-новата научна терминология, от болгаристична гледна точка.

Модерната тюркология отдавна вече не борави с термина “татарски” като наименование, еднакво-равно на “тюркски”, т.е. като родово понятие и едновременно с това и като видово, равно на “казански татари” къпчаки.

Но за Фасмер, ако се съди по тази речникова статия, терминът “татарски” е равен по значение на “къпчакски” и следователно за него думата произхожда изобщо от къпчашките езици, без да посочва от кой по-точно от тях.

Всъщност къпчашките езици са доста на брой и се делят на подгрупи – куманска, където са средновековният кумански или половецки език, караимският, кумикският, карачаево-балкарският и кримскотатарският; болгарска – татарски и башкирски; ногайска – ногайски, каракалпакски, казахски.

Ето защо лансираното от вас най-горе предположение по въпроса е обектно неадекватно и не държи сметка за йерархичната структура на класификацията, защото куманският е вид къпчашки език, докато къпчашките езици пък се явяват негов най-близък род.

В случая Фасмер демонстрира освен това и една много странна етимологизация, като разгръща два вида етимологии – най-близка и по-нататъшна.

Фасмер не знае и не се съобразява също така и с класификацията на тюркските езици, в резултат на което равнопоставени за него се оказват и чувашките данни, и древноруските данни от 14-15. в., но и средноазиатските чагатайски данни, да не говорим за неяснотата като роля и място в етимологизацията на монголските данни.

От тази статия е много трудно да се разгадае още и представата му за съответната културно-историческа ситуация основа на този собствено историколингвистичен процес, но във всички случаи нейният първично-изходен пласт не са татаро-монголите къпчаки, които се появяват в областта едва към средата на 13. в., а болгарите.

Културно-историческата стойност и значимост на тази дума е огромна, защото тя сама по себе си дава отведнъж не само достатъчно завършено-пълна, но и пределно обобщено-синтетична представа за социално-икономическото и културно развитие на народа, от езика на който тя е преминала в руския език, именно поради което тя е предмет на толкова голям и непрекъснат интерес и от страна на Големите в Тюркологията.

През Ранното Средновековие Волжска България е огромна полиетнична империя със силно развита икономика и съответно търговия, на основата и във връзка с което волжските българи започват да секат монети още преди приемането на Исляма, достатъчно добре видно от прикачената монета с рунически надпис.

При етимологизацията на думата с най-голяма доказателна сила са данните от болгарските езици в това число и от югозападнобългарския македонски диалект, където има тенка “пара, монета”, и особено от пътеписа на Афанасий Никитин, който дава много добра представа за това по какъв начин и по какви пътища става преминаването на думата от волжскобългарския към руския език.

Иван Добрев, ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКОТО И КУЛТУРНО-ПРОСВЕТНОТО ВЛИЯНИЕ И ПРИНОСИ НА БЪЛГАРИТЕ ЗА РУСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА

Волжските българи и русите

Второто по време, но още по-мащабно-многостранно, а и много по-дълбоко-продължително обществено-икономическо и културно-просветно влияние и принос на прабългарите за източните славяни е това на поволжските българи от устието на Волга към север, връх и средоточие на които е вече изградената към началото на Х в. прабългарска еднонационална държава, но полиетническа империя Волжска България със столица гр. Болгар, която през ХΙ- ХΙΙ в. например е могъща и висококултурна световна държава, с която се съобразяват не само най-близките, но даже и по-далечните й съседи.

През тази епоха Волжска България преживява истински разцвет и възход, което се изразява в процъфтяването на науката и културата, включително и на музикалната култура, където волжските българи са откривателите и разпространителите и на нов вид струнен музикален инструмент, наречен булгарина; на занаятите и изкуствата, включително и сеченето на монети; в строителството на градове и крепости, а така също и в нейното разпростиране и разширяване и върху съседните й земи, при което се осъществяват и редица широкомащабни проекти и дейности.

Много важно и съществено за случая е да се отбележи още и това, че когато по Света крале и султани дори и през ХVΙΙ в. са изобщо и изцяло неграмотни, то през тази толкова ранна и даже мрачна епоха на края на Ранното Средновековие във Волжска България съществува почти масова грамотност и тъкмо тогава за волжския българин, както установява проф. П. Юхас [1985] въз основа съдържанието на стари чувашки песни, най-голям грях е да не се научи да чете и пише или пък след като е знаел, да го забрави, и за този му грях на Другия Свят ще му държи сметка самият Тангра [169]. А големият специалист по тюркската руническа писменост проф. И. Къзласов пък констатира, че в средновековна Волжска България дори грънчарите владеят руническата писменост и пишат много грамотно [Kyzlasov 2003, 10].

Волжските българи са първите и най-изкусни за тези земи занаятчии – грънчари, златари, металурзи, които първи в Европа усвояват леенето на чугун, и железари, включително и оръжейни майстори, които владеят тайната на закаляването на стоманата, така че и тук прабългарската извита сабя е най-добрата сред всички известни видове, а така също и пластинчатата ризница кольчуга, именно поради което пък никак неслучайно думата наименование и за този предмет е преминала и останала и в руския език [вж. напр. Fedorova 2009, 1-17, срв. Будаев 2009, 105].

Наред с това волжските българи държат в ръцете си изключително печелившата и доходна търговия между Азия и Европа, като пътуват по търговия на изток до Персия, Египет, а дори и до Индия, докато на запад те достигат даже и Скандинавия. И все пак техен запазен търговски периметър нататък са никнещите едно след друго дребно-незначителни източнославянски княжества, където се търгува главно с български монети, а основен вид масова стока е българското кожено облекло, именно поради което и в съвременния руски език битуват и се използват и понастоящем прабългарските по произход думи денги, штаны, шуба, сукман и др. [вж. и срв. Гагин 2009а, 1].

Специално първата дума с облика тенка се използва през Средновековието в югозападнобългарските народни говори, докато под формата тенке тя все още е в най-широка употреба даже и през ХV в. не само в Русия, но даже и в сравнително отдалечени от нея несъседни страни, особено добре видно от пътеписа на Афанасий Никитин:

А Шабатское пристанище Индейскаго моря велми велико. А хоросанцем дают алафу по тенке на день, и великому и малому. А кто в нем женится хоросанець, и князь шабатскый дает по тысячи тенекъ на жертву, да алафу дает на всякый месяць по пятидесяти тенекъ. Да родится в Шабате шолкъ, да сандалъ, да жемчюгъ, да все дешево.

А в Пегу же есть пристанище немало. Да все в нем дербыши живут индийскыи, да родятся в нем камение драгое, маникъ, да яхут, да кирпук; а продают же каменье деръбыши.

А Чинское же да Мачинское пристанище велми велико, да делают в нем чини, да продают же чини в вес, а дешево. А жоны их с мужи своими спят в день, а ночи жены их ходят спати к гарипом да спят с гарипы, да дают имъ алафу, да приносят с собою еству сахарную да вино сахарное, да кормят да поят гостей, чтобы ее любил, а любят гостей людей белых, занже их люди черны велми. А у которые жены от гостя зачнется дитя, и мужи дают алафу; а родится дитя бело, ино гостю пошлины 300 тенекъ, а черное родится, ино ему нет ничего, что пилъ да елъ, то ему халялъ.

Во Рачюре же родится алмаз бир кона да новъ кона же алмаз. Продают почку по пяти рублев, а доброго по десяти рублевъ, нового же почка алмазу пенечьче кени, сия же чара - шеше кень, а сипит екъ тенка.

А град же взял индийской меликъчанъ хозя, а взял его силою, день и нощь бился з городомъ 20 дни, рать ни пила, ни ела, под городом стояла с пушками. А рати его изгибло пять тысяч люду добраго. А город взял, ини высекли 20 тысяч поголовья мужскаго и женьскаго, а 20 тысяч полону взял великаго и малаго. А продавали голову полону по 10 тенекъ, а иную по 5 тенекъ, а робята по две тенкы. А казны же не было ничего. А болшаго города не взял. [Хожд, 8,12].

[проф. Добрев]

Цитат

'Гестата'', която е доказана измислица.

Глупости на търкалета говориш.

Териториите между Тиса и Дунав са владения на Салан, "чак до земите на рутените" - т.е. до днешна Словакия и Закарпатска Украина. Обитаващите Хунг /сегашен Ужгород/ са хора на Салан.

Posted by: Thorn Thu Jan 21, 2010 9:59 am

Какъв по произход е Салан - чичо на българския владетел. Ако ми кажеш какъв е произхода на Крум, ще ти отговоря. Ако ми кажеш, че е "панонски" - искам доказателство.

Posted by: resavsky Thu Jan 21, 2010 10:25 am

Хунг... интересно име.

Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005.

Поради обичайното за староунгарските хроники разбъркване на лица, места, време и събития, в този порядък, не е много ясно кой точно е “вождът Алмус” и кога по-точно е нападението на маджарите срещу земите и крепостта на дук Лоборци, за каквато тук се представя много източната крепост, не Хунгу, както приемат издателите на последните латински извори, защото просто не държат сметка за латинския винителен падеж, а Хунг, също и Хунгвар, Унгвар, дн. Ужгород в Украйна, за името на която крепост няма никакви причини да се пише, че “означава “крепостта на унгарците” и даже и да се лансира не особено адекватното предположение, че “може да произлиза от пославянчената форма на “оногур” когато разликата във фонетичния строеж между едното и другото е повече от очевидна, а при достатъчно квалифициран поглед, може да се окаже, че и произходът на едното и другото са съвсем различни, да не говорим за това, че особена лингвистична грамотност не издава и изцяло тавтологичният израз “произходът на етимологията обаче е все още неясен” [ЛтИзв-5.1, 18], защото в обективнореален план и в края на краищата етимологията все пак е произход и обратното.

Но независимо от всичко това, “вождът Алмус и неговите първенци” препуснали към крепостта Хунг и още докато си строели лагера, “комитът на крепостта на име Лоборци, който на техния език се наричал дука – qui in lingua eorum duca vocabatur”, побягнал към крепостта Землум, дн. Землен в Словакия, войниците го хванали край някаква река, там го обесили и затова и реката получила името Лоборци. “Вождът Алмус и неговите хора влезли в крепостта Хунг”, принесли жертви, яли-пили четири дни, Вождът “приел положената от всички клетва” и още “приживе обявил своя син Арпад за вожд и повелител и Арпад бил обявен за крал на Хунгуария – dux Hunguarie”.

Между впрочем, независимо от широко разпространеното и като че ли вече възприето и здраво утвърдено мнение, съвременното народностно название на унгарците Hungar надали води своето начало от болгарския етнм Onogur, защото така най-малкото няма обяснение за широката незакръглена гласна в края, а най-вероятно от историческия етнм *huŋar като наименование на някое болгарско племе на Кавказ или в Северното Причерноморие, който етноним е запазен в средновековните славянски езици под формата вангар и очевидно-безспорно е образуван с прибавянето на собствено болгарският суфикс за мн.ч. -ар към пак болгарския етнм *huŋ, който пък от своя страна е запазен в такива местни имена като ойкнм Хунгвар, дн. Ужгород, втората съставка на което е пак болгарската по произход лекс. вар “град”, а така също и в името на общо взето не особено ясно къде разположеният средновековен трансилвански гр. Хунгу [вж. и срв. Буданова 2000, 161; Олайош 1987, 240-244; Юхас 1985, 22-65,384-388; Boba 1982, 74; Golden 1980, 54,74; ЛтИзв-5.1, 18, срв. Fodor 1982, 233; Györffy 1988, 51; Rόna-Tas 1982, 143].

[Aspandiat]

болгарската по произход лекс. вар “град”...

Само че, професоре, тази "болгарска" дума няма как да е тюркска, ако това имате предвид. Срв. със санскритското пур(а) - град, тракийското брия. Аз се съмнявам изобщо, че вар е прабългаризъм, защото при нас думата е бор, ако се приеме, че в бори таркан -и е падеждно окончание - град-ски.

[проф. Добрев]

- Коментар #94

Цитат(проф. Добрев @ Wed Jan 06, 2010 11:02 pm)

Цитат(Ka40 @ Wed Jan 06, 2010 10:11 am)

"Тия благочестиви книги, нареченият Атанасий, преведе по поръка на нашия български княз Симеон на славянски език от гръцки епископ Константин, ученик на Методий, архиепископ на Моравия, в годината от сътворението на света 6414 (906), индикт 10. По поръка на същия княз ги преписа черноризец Тодор Доксов на устието на река Тича в годината 6415 (907), индикт 14, гдето е съградена от същия княз светата златна нова черква. В същата година почина на 2 май в събота вечерта божият раб, бащата на този княз, живеещ с чиста вяра и правоверното изповедание на нашия Господ Иисус Христос. Това бе великият, честният и благоверният наш господар български княз на име Борис, чието християнско име бе Михаил. Този Борис покръсти българите в годината етх бехти. В името на Отца и Сина, и Светия Дух. Амин!"

Я сега обясни, как се връзва с концепцията ти че прабългарският е бил забранен през 893г. фактът, че през 907г., не друг а чичито на Симеон и то не къде другаде а в Преслав преспокойно си е използвал прабългарски изрази, при това, о ужас, в религиозна литература писана по поръчкана владетеля.

Черноризец Тудор Доксов не е чичо, а братовчед на Симеон, защото баща му Докс е брат на Борис.

Тук става въпрос за забрана на тюркския прабългарски език като цяло, а не за употребата в славянобългарски текстове на отделни думи и изрази, какъвто е случаят с употребата на прабългарските календарноциклови години и месеци в тази приписка, Именника и някои каменни надписи – разликата е повече от очевидна, огромна и много съществена.

В случая тези изрази са имената на календарноцикловите години и месеци от прабългарския календар, за който не е било възможно или не се е считало за целесъобразно да бъде заменен с гръцкия, особено при превода на Именника на Българските Ханове.

Княгиня Елена-Олга и презвитер Григорий

Но особено важното и същественото в Симеоновият Сборник с оглед личността и делата на презвитер Григорий е наличието в него на Именника на Българските Ханове, който според Г. Литаврин [2001] е официалната хроника на българската държава[13]. Превода на тази хроника от прабългарски на славянобългарски език може да е направил самият презвитер, но много по-вероятно да е Тудор Доксов, който и по това време си служи с прабългарския календар, видно от добре известната му приписка за покръстването от българите от княз Борис.

Всичко това най-напред и от една страна най-недвусмислено и напълно определено показва и доказва, че самият презвитер е прабългарин по произход, както и самият Симеон, а след това и от друга страна в един по-широк план и поради това, че прабългари по произход са още най-малкото черноризец Докс, брат на княз Борис и чичо на Симеон, както и неговият син черноризец Тудор Доксов, то съвсем очевидно-безспорно основата и ядрото на Преславската Книжовна Школа се полага и образува от книжовни дейци не със славянски, а тъкмо с прабългарски произход.

Това поколение прабългари все още не е напълно и докрай славянизирано, най-малкото видно от това, че те не само знаят и помнят прабългарските предания и легенди, но и продължават да владеят и използват в една напълно задоволителна степен и самия прабългарски език и то не само устно, но и писмено. Именно поради това те съумяват и успяват и да обогатят възприетата и използвана тъкмо от тях за първи път гръцка азбука с недостигащите за българския език прабългарски рунически букви [вж. и срв. Божилов 1983, 58-59].

[Ka40]

Черноризец Тудор Доксов не е чичо, а братовчед на Симеон, защото баща му Докс е брат на Борис.

Тук става въпрос за забрана на тюркския прабългарски език като цяло, а не за употребата в славянобългарски текстове на отделни думи и изрази, какъвто е случаят с употребата на прабългарските календарноциклови години и месеци в тази приписка, Именника и някои каменни надписи – разликата е повече от очевидна, огромна и много съществена.

В случая тези изрази са имената на календарноцикловите години и месеци от прабългарския календар, за който не е било възможно или не се е считало за целесъобразно да бъде заменен с гръцкия, особено при превода на Именника на Българските Ханове.

Правилно. Тудор Доксов е братовчед, а не чичо на Симеон.

И защо названията годините, които са имена на животни и месеците, които пък са числа, е било невъзможно да се заменят с гръцки или славянски. Да не би славяните да нямат думи за вол, мишка, змия или куче? Или пък не са имали думи за числата? Естествено могат да се дадат примери и с други със запазени прабългарски думи след покръстването - като етнонима "българи" или редица лични имена и титли. А откъде сме сигурни, че трите инветарни каменни надписа на прабългарски език са писани преди 864г. а не след?

[проф. Добрев]

Коментар #1

И така какви са такштъксите успоредици:

1. Наличие на кукли, и погребални (което предполага тяхното изработване)

Тази археологическа култура Вадецкая много неправилно и некоректно я определя като тюркска изобщо. По това време обаче тюрките отдавна вече са се разделили на групи, подгрупи, племена и родове. Всичко това изисква да се посочи по-конкретно кои точно са племената носител на тази култура.

Според мене в долупоместената извадка са налице достатъчно голям брой податки за това Таштъкската Археологическа Култура да се обоснове и докаже като (тюрко-)българска по-общо и прабългарска/болгарска в частност.

Э. Б. Вадецкая, Археологические памятники в степях Среднего Енисея.

Глава VII. Таштыкская культура

Создание в центре Азии державы хунну разрушило относительную изолированность племён степей Среднего Енисея и коренным образом изменило направление миграционных процессов. Неприступные Саяны были «окончательно сломлены», и впервые к Енисею потянулись чужестранцы не с севера, а с юга. Сначала, как уже говорилось, видимо, не по своей воле, а будучи согнанными со своих земель (II в. до н.э.) хуннами, а позже (I в. до н.э.) это были, очевидно, воинские отряды из представителей «разноликой» армии державы, расселившиеся на значительной территории Минусинской котловины. С их появлением начинается очередной длительный процесс смешения этносов и культур, на этот раз приведший к сложению не только новой культуры, но и нового антропологического типа енисейского населения, резко отличающегося от прежнего.

В 1883 г. А.В. Адрианов на о-ве Тагарском при раскопках тагарского кургана обнаружил в его насыпи погребальную камеру с необычным содержанием. Новым здесь были гипсовые раскрашенные маски, причём они лежали не только на черепах скелетов, но и рядом с кучками сожжённых человеческих костей, т.е. с пеплом человека. В дальнейшем А.В. Адрианов неоднократно встречал могилы с масками, где наряду со скелетами был и человеческий пепел, но отождествлял их с тагарскими. Сенсационным было открытие в 1903 г. могильника в одном из логов г. Оглахты, где в 3 срубах сохранились остатки кожаных человекоподобных чучел (манекенов), меховой одежды и много деревянной утвари. А.В. Адрианов не представил детального отчёта о раскопках, но оставил подробные черновые описи находок, на основании которых можно судить о способах изготовления кожаных манекенов и одежд погребённых.

С.А. Теплоухов, обобщив материалы собственных и более ранних раскопок, выделил могилы, содержавшие остатки трупосожжений, трупоположений и погребальные маски в особый исторический этап, или культуру, назвав последнюю таштыкской — по месту своих исследований на р. Таштык. Он же отметил внутри культуры 2 группы погребальных сооружений: грунтовые могильники и неглубокие, но обширные камеры под каменными квадратными насыпями. Последние ныне в археологической литературе именуются склепами. С.А. Теплоухов дал первую характеристику культуры и интерпретацию погребальных манекенов, которые, по его мнению, изображали лиц, сопровождавших покойников в загробный мир (306). Хотя сам С.А. Теплоухов раскопал лишь 1 склеп и около 30 могил и ямок с поминальными приношениями (1923-1928 гг.), разница в характере их сооружений и материале была настолько отчетливой, что он без тени сомнения отнёс могилы к более раннему времени (I-II вв. н.э.), чем склепы (III-IV вв. н.э.). Особенно отметим, что С.А. Теплоухов синхронизировал таштыкские могилы с поздними тагарскими курганами.

Большое значение для изучения погребального обряда и одежды имело возобновление раскопок оглахтинского могильника, начатое А.В. Адриановым. В 1969 г. Л.Р. Кызласов раскопал в нем полностью сохранившуюся камеру с кожаными манекенами, внутри которых в мешочках находился пепел человека. Таким образом, эти человекоподобные чучела не только изображают, но и имитируют сожжённых людей (42).

Вне Минусинской котловины керамика таштыкского типа встречена на поселениях и в нескольких могилах Кемеровской области, а в Туве раскопано 2 ящика, с пеплом человека и таштыкскими сосудами, а также поминальник.

Расположены могильники преимущественно на склонах сопок, в насыпях тагарских курганов или иных возвышенностях. Могилы имеют вид прямоугольных и подквадратных ям, глуб. 150-300 см. Дно и стенки ям часто обложены берёстой. На дне поставлен низкий бревенчатый сруб в 1-3 венца, выс. 30-60 см. Уложив покойников, сруб плотно закрывали поперёк брёвнами или горбылями, сверху на них настилали берёсту и засыпали землёй до самого верха ямы. Для устойчивости срубов под их углы или нижние венцы подкладывали плитки, промежутки между стенкой ямы и срубом заполнялись, как правило, материковой глиной или плитками, реже — брёвнами. Срубы рассчитаны на размещение двух-четырёх человек, близко уложенных друг к другу. Ориентированы срубы с З на В либо с ЮЗ на СВ. Могилы расположены рядами. В древности они обозначались на поверхности низким земляным холмиком, иногда обложенным или вымощенным плитками.

Склепы обозначены на поверхности овальными или подквадратными каменно-земляными насыпями. Они расположены обычно группами, по два-четыре, как поблизости от грунтового могильника, так и вдали от него. Сооружали склепы следующим образом. Выкапывали обширный котлован четырёхугольной формы, глубиной до метра, реже — больше. Внутри сооружали камеру из брёвен и плит, с полом и потолком. Вокруг камеры или вплотную к ней складывали широкую каменную стену-крепиду прямоугольной формы с закруглёнными углами. Вырытый грунт укладывали поверх бревенчатого покрытия камеры. По истечении некоторого времени эта насыпь приобретала форму усечённой пирамиды (21, рис. 1). Камеры склепов различаются размерами (от 16 до 90 м2) и сложностью конструкции. В малых — низкий сруб или клеть, стенки облицованы плитами; в больших — высокий сруб или клеть, снаружи тесно прижатые к тыну, которым облицовывали стенки котлована. Иногда в больших камерах вдоль стен сооружали «полати», на которые укладывали погребённых, но чаще их размещали прямо на полу. Большинство склепов имеют вход с зап. стороны в виде нескольких спускавшихся в камеру ступенек, коридора или дромоса, крытого сверху и облицованного с боков плитами или брёвнами. Стенки и дно котлована, бревна сруба и тына, а также бревенчатую крышу покрывали несколькими слоями берёсты.

Особую группу составляют могилы новорождённых, а также детей до 7-10 лет. Они обычно группируются вокруг склепов или на отдельных участках грунтовых кладбищ. Для детей выкапывали неглубокие ямки, внутри которых помещали срубик, колоду, ящичек. Ямки не засыпали, а закрывали плахами, жердями или плитками. Среди раскопанных грунтовых могил половину составляют детские.

Погребальный обряд. Разный ритуал соблюдался не только при погребении взрослых или детей, но и для разных категорий взрослого населения, захороненных как в одной могиле, так и в склепе. На грунтовых кладбищах похороны совершали, как правило, в тёплое время года, с весны по осень. Укладывали в сруб по одному-два и более человек, взрослых и подростков. Преобладают могилы с двумя либо тремя-четырьмя взрослыми покойниками. Умерших обряжали в зимние одежды, размещали параллельно друг другу, вытянуто на спине, головой на заход солнца. Реже укладывали друг на друга либо одного помещали в ногах других. Умирали эти люди в разное время, и до похорон их трупы помещались в каких-то хранилищах. Половозрастной состав погребенных и численность позволяют предполагать, что каждый сруб содержал семейные захоронения. Для сохранения останков к моменту их погребения применялось два способа консервации: мумифицирование и трупосожжение с последующим помещением пепла в человекообразный манекен. Трупы женщин, подростков и, реже, мужчин мумифицировали, стремясь прежде всего сохранить голову, для чего на лицо накладывали гипсовую маску, а иногда предварительно производили трепанацию черепа и извлекали мозг.

Маски лепили прямо на лице трупа, отчего на их внутренней поверхности имеются отпечатки морщин на шее и лице, а также приставшие волосы. На все лицо или только на глаза и рот клали кусок шелковой ткани. Для обозначения последних в материи делались прорехи, соответствующие линиям разреза глаз и рта. Поверх ткани клали слой гипса, смешанного с известняком и небольшим количеством кварцевого песка, а затем чистым гипсом заглаживали и моделировали маску по форме лица. Состав масок неодинаков, но преобладают гипсовые. По форме они подразделяются на более или менее объемные. Одни захватывали уши, теменную часть, подбородок. Другие закрывали лицо. Маски белые, иногда покрытые тонким ангобом. Они часто раскрашены и по росписи различаются, очевидно, женские и мужские. Женские расписаны красной краской узорами в виде спиралей на лбу, висках, щеках, подбородке. Мужские сплошь покрыты красной краской, а сверху расписаны чёрной.

Особую категорию людей, видимо, только мужчин, кремировали. Этот новый обряд не имеет корней в предыдущих культурах Енисея. Сожжение производили вдали от кладбища, очевидно, в лесу, на сильном огне. Трупы сжигали в одежде. Сожжение неполное, так что остатки сожжённых костей крупные, до 4-5 и даже 8-10 см. От трупа оставалось 1-2 кг косточек, называемых пеплом; их собирали в кожаный мешочек. Затем шили человекоподобное чучело-манекен, имитирующее сожжённого покойника. Эти имитации принято называть «погребальными куклами». Изготовляли их из травы и обшивали кожей, а возможно, берёстой и материей. Как показывает изучение остатков кукол, обнаруженных А.В. Адриановым, было 2 вида кожаных кукол. Первые изготовляли просто: куртку и штаны плотно набивали комками травы и к этому муляжу приделывали голову. Вторые изготовлялись тщательнее и по частям. Сначала складывали друг с другом по величине рук и ног комочки жесткой травы, затем их обшивали кожей, используя куски, сшитые из мелких лоскутков. Отдельный мешок шили для туловища; его набивали травой и в него вкладывали мешочек с пеплом. Части чучела сшивали жилами и тонкими ремешками. Голову чучела изготовляли из таких же комков травы и обшивали кожей или тканью; на лицевой стороне обозначали нос. Лица делали по-разному: на одной кукле они были нарисованы, на другой глаза и рот обозначены впадинами, а брови и нос пришиты, на третьей на коже сохранились прорези для глаз (165; МАЭС, д. 55, кол. 24, № 72, 90).

Лица кукол раскрашены черными поперечными полосами, одна закрыта красным шёлком с чёрной полосой, имитирующим маску (табл. IX, 28). Макушка и затылок кукол закрыты человеческим скальпом с волосами (165, с. 175) либо плотной тканью, к которой пришит кожаный или шёлковый мешочек со свёрнутой косичкой покойника. Кукол изготовляли размером с покойника; одевали, видимо, в его подлинную одежду. Таким образом кукле придавали сходство с покойником, подчеркивая его отличительные признаки. Гипсовые маски, как правило, на лица кукол не клали. Известна только одна маска, безусловно, лежавшая на кукле. Она сделана грубее, чем маски на мумиях, и передает не портретное, а условное сходство с человеческим лицом (МАЭС, д. 55, кол. 24, № 69).

Трупосожжение применяли, по-видимому, к мужчинам. Во всяком случае мужские скелеты полностью отсутствуют в двух наиболее полно раскопанных могильниках (Мысок, Комаркова Песчаная), и их очень мало в общей серии скелетов из других могильников. Среди небольшого числа определимых остатков трупосожжений нет детских и женских, но есть мужские. [1] Именно последние часто занимают определённое место в срубах, где помимо них похоронены женские мумии: расположены у северной стенки, а женские мумии — вдоль южной. Такое устойчивое расположение в парных могилах позволяет и значительное число других кукол, пепел которых не определен, рассматривать как захоронения мужчин. Наконец, эту мысль подтверждает анализ немногочисленных сохранившихся кукол или остатков, на которых выражены признаки пола: па лицах — следы черных поперечных полос, как на двух мужских масках, а к голове пришиты кожаные и шелковые мешочки с косичкой, подобной тем, что изображены на голове воинов на рисунках из склепа под горой Тепсей (51; 57).

Видимо, обряд трупосожжения постепенно распространялся на всё население, так как он преобладает. Значительных остатков от кукол в склепах не сохранилось, но, видимо, они изготовлялись прежним способом, однако известно и иное использование пепла сожжённого человека, когда его помещали не в манекен, а в горшок, берестяной короб, ящик.

От седла сохранилась берестяная обкладка передней луки. Седло было деревянное, с высоко поднятой передней лукой арочной формы (161, с. 130). Дополним, что верховые кони на тепсейских планках также изображены с уздой, а один с седлом (145, рис. 61).

Одежда, головные уборы, украшения. Хоронили в повседневной одежде, иногда специально украшенной для погребения. Суммируя материалы могил и склепов, можно дать её характеристику. Нижнюю одежду шили из шерстяных тканей, простых гладких и вытканных в рубчик, используя хорошо вычесанную овечью шерсть. Раскроенные куски сшивали простым швом и швом «взад иголку» (132, с. 242). Покрой нижних рубах не известен. Возможно, наиболее знатные люди носили одежду из привозных шёлковых тканей, обрывки которой встречены в склепах Уйбатского Чаа-Таса, но чаще шёлк использовали для отделок одежды, головных уборов, колчанов. Верхнюю одежду шили из кожи и меха. Носили куртки из овчины мехом внутрь и меховые штаны. Штаны напускные, длинные, заходящие за колено, завязывались ремешками у пояса, а также у ног — под пахом и под коленом (99, с. 101).

Куртки распашные, до колен, с узкими рукавами и стоячим воротником. Борта, полы и ворот одной из них обшиты кожей, рукав с пришитым обшлагом. Куртка-кафтан сшита из отдельных четырёхугольных лоскутков, с изнанки, через край (МАЭС, д. 55, л. 14). Поверх куртки одевали шубы из овчины, мехом внутрь или наружу; ворот и борта отделаны мехом пушного зверя. Иногда одевали две шубы — нательную, мехом внутрь, и верхнюю, мехом наружу, — доходившие до колен. Полы не запахивались, а завязывались ремешками встык. Найдена детская меховая шубка, аналогичная взрослой. Однажды поверх шубы был одет нагрудник с завязками вокруг шеи. Нагрудник двусторонний, наборный из беличьего меха. Одежду дополняли длинные меховые рукавицы, меховые сапоги, доходящие до колена (закреплялись у щиколотки и по верху голенища ремешками), и шапки — меховые с пышным подшёрстком, кожаные, обшитые изнутри шерстяной тканью. Лучше сохранившаяся, сшитая из целой шкурки соболя мехом внутрь, с удлинёнными ушками, плотно облегала голову, спускаясь на лоб и затылок мысками, завязывалась под подбородком ремешками (99, с. 100-101).

Мужчины и женщины носили косы. Распространённый вариант мужской прически — косица, уложенная на темени, а остальные волосы вокруг неё сбриты или связаны на затылке. Часто косицу закрывали накосником в виде кожаного или шелкового мешочка, а снизу закрепляли на голове длинной булавкой или завязывали. Женщины укладывали косу на затылке и закрывали берестяными колпачками, высотой 9-12 см, обшитыми тонкой шёлковой тканью изнутри и толстой снаружи. Колпачок прикреплялся к волосам двумя-тремя костяными булавками. Часто в конец косы вплетали дополнительно волосы (табл. IX, 29). Для более сложных и высоких причёсок употребляли накладные косы, плетённые на каркасе, закрепляя их множеством булавок.

Изображения воинов на тепсейских рисунках подтверждают и дополняют представления об одеждах и причёсках таштыкцев. Большинство воинов изображены в распашных, до колен, сильно прилегающих в талии одеждах типа кафтанов. На них свободные для движения штаны. У некоторых на голове конические шапки-шлемы. Волосы распущены до плеч либо связаны на затылке в виде конского хвоста, но часто на голове изображены шишечки-накосники. По одежде отличаются лишь два человека: в более прямой и широкой, чем кафтаны, шубе и с овальным беретом па голове. В руках у них лук простой формы. Видимо, это представители иного, чем таштыкцы, племени, сражавшегося с ними (145, рис. 60-61).

Искусство. Таштыкское изобразительное искусство было многогранным. Графические рисунки людей, зверей и коней демонстрируют особую художественную манеру и больший реализм, чем в тагарском искусстве. Речь идёт о рисунках на берёсте, дереве, камнях. Наибольший интерес представляют 7 деревянных планок (плашек), найденных М.П. Грязновым в склепе 1 под горой Тепсей. На них рукой разных художников изображены варианты в целом одного, видимо, популярного у таштыкцев исторического повествования, переданного тремя сюжетами: охота, батальные сцены, угон военной добычи (145, с. 145). Контуры фигур вырезались тонкой линией остриём ножа, а затем, по мнению М.П. Грязнова, раскрашивались красками (87). По сюжету и стилю изображения воинов и коней тепсейские рисунки имеют аналогии среди многих петроглифов Минусинской котловины и свидетельствуют о распространённости этого вида искусства в таштыкском обществе.

В то же время тщательное изображение оружия воинов, одежды, деталей причесок делает их наглядной иллюстрацией внешнего вида людей того же общества. Большое мастерство достигнуто в лепке портретных масок, а также в художественной резьбе по дереву и кости. Помимо многочисленных резных деревянных изделий в склепах найдены фигурки, а чаще обломки фигурок животных и людей. Они разного размера. Встречены деревянные статуэтки стоящего или отдыхающего барана с подогнутыми ногами. Они облицованы листовым золотом. В большом числе найдены фрагменты статуэток коней, окрашенных в красный цвет и стоящих на трёх ногах с поднятой четвертой.

Внешний вид фигурок коней, их размеры, стиль выполнения весьма близко напоминают статуэтки коней, фигурирующих в китайской погребальной церемонии ханьского времени (132, с. 245). Обращают на себя внимание также фрагменты небольших зонтов, найденные на Уйбатском и Сырском Чаа-Тасах. Они рассматриваются как церемониальные, подражающие китайским, носимые перед таштыкской знатью (132, с. 260). Втулки зонтов сходны с использовавшимися для легких ханьских повозок, бронзовые и деревянные модели которых найдены в могилах в Китае (137, рис. 1). В таштыкских склепах иногда остатки зонтов найдены вместе с фрагментами фигурок коней и людей. У последних руки со сжатыми кулаками, как у фигурок возниц, удерживающих поводья, сидящих в китайских моделях (137). Все вместе взятое позволяет предполагать, что найденные в склепах разрозненными остатки зонтов, фигурок людей и коней составляли ранее единые модели повозок, клавшихся погребенным, по типу китайских. Из других художественных изделий укажем костяные булавки с навершиями в виде стилизованных изображений пары животных, а также единичные ювелирные изделия, но в целом техника художественного литья из бронзы значительно упрощается, что отражено в серии плоских стереотипных бляшек-амулетов, которые в литературе называют по-разному: парные головки коня, коньки, двуглавые коньки, пластинки с изображением лошадиных голов, пластинчатые амулеты.

На краю некоторых поселений расположены железоплавильные печи, горны и ямы для отбора шлака. Очевидно, здесь жители занимались не только бронзолитейным делом, но и кузнечным.

В то же время ещё большее значение, чем раньше, приобретает лошадь. О роли коня в обществе говорят положенные с погребёнными модели конского снаряжения, статуэтки коней и амулеты с их изображением, сцены героического эпоса на тепсейских планках. Основным сюжетом писаниц становятся всадники, а не пешие воины. Кроме того, судя по наскальным рисункам, особенно развита была конная охота на косуль.

Происхождение. Все исследователи считают, что таштыкская культура генетически связана с тагарской, но в то же время отмечают постепенное проникновение на Енисей большой массы южного монголоидного населения. Могилы и склепы отражают смешение двух культурных и погребальных традиций. Наиболее выразительно это прослеживается в грунтовых могильниках, когда еще имело место механическое смешение традиций местного и пришлого населения. Первые, тагарские, проявляются в обычае одновременно хоронить нескольких мертвецов, сохранять трупы до погребения посредством мумифицирования и наложения маски на лицо, укладывать покойников в вытянутом положении, головой на З или ЮЗ, класть с ними модели оружия. В керамическом производстве сохраняются основные формы тагарской керамики (банки, кубки, котлы) и некоторые элементы орнамента (желобки, жемчужины).

Однако в целом значительно преобладают новые традиции, необычные и как бы нарушающие закономерное развитие культуры минусинских племен. К таким новым явлениям А.Н. Бернштам отнёс структуру погребения без курганной насыпи, способ погребения на деревянном помосте, значительный удельный вес китайских обычаев, преобладание бытового инвентаря из дерева (24, с. 47). К этим новшествам следует добавить сам тип кладбищ, расположенных на возвышенности, и могил в виде глубоких ям с низким срубом, гробовищем, плотно закрытым бревнами и засыпанным землей до верха ямы.

Новый цикл похоронного ритуала состоит в сожжении трупа, изготовлении и захоронении куклы с пеплом погребённого, которой кладут два определенных куска мяса овцы, один-два ритуальных астрагала, подсыпают в сруб зерна проса. Во время похорон пируют и в могилу или рядом с ней кладут головы жертвенных животных. После похорон совершают неоднократные поминки, кладут куски мяса и горшки с пищей перед каменным обелиском, символизирующим, вероятно, мертвого.

Инновация в материальной культуре проявляется в новых формах керамики (сферические сосуды), орнаментации (налепной валик, спирали, арки и т.д.), поясов с застёжками, костяных булавок для одежды и причесок, амулетов, нашивавшихся на одежду, серёг. Изменяется состав изделий, модели которых кладутся мёртвым. Это кинжал в ножнах, лук, конские уздечки. Некоторые из перечисленных новшеств имеются ещё в более ранних могилах первых мигрантов с территории южнее Саян, названных нами «каменцами» (II-I вв. до н.э.). Последние тоже устраивали кладбища на возвышенностях, иногда сооружали срубы, носили пояса с застежками, закалывали головные уборы и одежду роговыми булавками. На их кладбищах зафиксированы остатки тризн и встречены единичные случаи погребения способом трупосожжения (Тепсей VII).

Поэтому возникновение новых признаков может быть объяснено двояко: эволюцией культуры нетагарского (каменского) населения или появлением ещё одной волны мигрантов. Вероятнее второе, так как, судя по радиоуглеродным датам, каменское население еще во II в. н.э. жило совместно с таштыкским (110). Физический тип «каменцев» не установлен. Что же касается таштыкских грунтовых могильников, то в них привилегированными покойниками были мужчины-воины, трупы которых подвергали кремации, но есть основания считать, что эти воины в отличие от тагарцев были монголоидами. Хотя среди мумий в могилах совсем нет, а в склепах почти нет представителей дальневосточного или центральноазиатского облика, маски, одетые па лица трупов в могилах, отражают европеоидов и монголоидов, а маски на куклах в склепах запечатлели 3 антропологических типа населения: европеоидов, монголоидов и смешанных, т.е. они демонстрируют не только распространение монголоидности, но и уже сложение, благодаря этому, нового антропологического типа населения.

Во многих склепах наблюдается преемственность от позднетагарской культуры — не меньше, чем в могилах. Совпадают в деталях конструкции камер, размещение в них погребенных и их расположение относительно друг друга, устойчивый обычай при окончательных похоронах символически сжигать мёртвых, одинаковы погребальные украшения одежды. Но в этих склепах отражено уже не механическое, а органическое слияние разных культурных традиций. В них погребено больше кукол с пеплом, но на их лица наложены маски, появляются ритуалы приношения в виде копыт жертвенного животного и специфические изделия (кувшины, пряжки, амулеты), не известные в тагарских курганах и редкие в таштыкских могилах.

Таким образом, генетическая связь татарской и таштыкской культур не вызывает сомнения, но в сложении последней немалое участие приняло новое население, пришедшее в Минусинскую котловину со своей культурой. Откуда и почему оно пришло, предполагают, исходя из политических событий, имевших место в северо-западных районах степей Азии с середины I в. до н.э. (132, с. 267).

В 49 г. до н.э. шаньюй северных хуннов Чжичжи разбил гяньгуней, проживавших в северо-западных владениях державы хунну, и остался в их землях. На севере он покорил племена динлин (304). При всей спорности расположения земель гяньгуней (Джунгария, Северо-Западная Монголия или Тува) и динлин (Северная Монголия или Южная Сибирь) победы хуннов над этими племенами, видимо, облегчили хуннам продвижение через Саяны.

Хотя Чжичжи вскоре ушел в Кангюй (Казахстан), где был разгромлен китайскими войсками, за хуннами остались их северо-западные владения, но сами хунны попали в зависимость от Китая. Согласно письменным источникам, с этого времени усиливается и влияние ханьской культуры на хуннов. Это же влияние, видимо, через хуннов с этого времени ощущается на Среднем Енисее. В погребениях находятся панцири, оружие, лаковая посуда, зеркала, украшения, культовые изделия и ткани, сделанные в Китае (132, с. 269).

Главным аргументом китайского влияния является строительство китайскими и местными мастерами дворца близ современного г. Абакана. Он был раскопан В.П. Левашевой и Л.А. Евтюховой в 1946 г. Дворец представлял собой здание, 45х35 м, с глинобитными стенами. В центральной части находился зал, а вокруг него — анфилада из 20 комнат. Под глинобитным полом располагались отопительные каны, а на полу стояли жаровни для обогревания помещения. Дворец имел четырёхскатную двухъярусную крышу, опиравшуюся на деревянные колонны. Для крыши использована черепица двух типов: крупные прямоугольные плитки, стыки между которыми прикрывались рядами черепиц полуцилиндрической формы. По краю крыши располагались диски с надписью: «Сыну неба тысячу осеней и десять тысяч лет вечной радости без горя».

От дверей сохранились бронзовые ручки — массивные кольца, укрепленные в рогатых личинах (132, с. 268-270). Надписи на черепице датируют ее изготовление временем императора Ван Мана (9-23 гг. н.э.) (65). В здании обнаружены китайские вещи (нефритовая вазочка, коралловая бусина, обломки сосудов и морских раковин), а также обломки сосудов и нефритовая подвеска хуннского происхождения, свидетельствующие, что дворец, видимо, принадлежал хуннскому наместнику (161, с. 164). Во всяком случае тот, для кого строился дворец, был хорошо знаком с китайской культурой и бытом, а также пользовался поддержкой и благосклонностью китайского императора (65). Вряд ли местные племена допустили бы строительство этого здания, с благопожеланиями императору на черепице, если бы за ним не стояли чужеземные войска.

Существует мнение, что этими чужеземцами были гэгунь (гяньгунь), явившиеся, видимо, предками енисейских кыргызов VI-VIII вв. Последние же имели обряд трупосожжения (161, с. 162). Это мнение трудно поддержать, как и опровергнуть, ибо неизвестно, какой обряд был у гяньгуней. Однако кроме таштыкцев, обряд трупосожжения в гунно-сарматскую эпоху знали племена Верхней Оби (I-III вв. н.э., фоминский этап), в единичных случаях он встречен в Монголии (161, с. 162) и Туве (104, рис. 16 и 110). Причём по расположению предметов в могилах Тувы и Верхней Оби можно предполагать, что пепел сожженного покойника здесь тоже хоронили в манекенах. Немаловажно, что таштыкский похоронный обряд состоял из сожжения трупа и захоронения пепла в чучеле. Обряд символического сжигания трупов в могиле был широко распространён у тагарцев с позднесарагашенского этапа, но символических захоронений умершего в виде чего-либо, его заменяющего, у них не было. Последнее известно в позднескифское время на Алтае (комплект одежды ребёнка) (151), в Туве («портрет») (78, с. 76), у хунну в Монголии (косы в Ноинулинских курганах) (262), Китае (глиняные статуи воинов). Таким образом, истоки обряда трупосожжения можно искать как на Енисее, так и на широких просторах Азии. Кем бы ни были воины, вторгшиеся в Минусинскую котловину, они, по всей вероятности, входили в державу хунну и были близки по культуре с последними.

Большинство элементов культуры пришлого населения совпадают с культурой хуннов Забайкалья и Монголии, а также тех племён, в сложении которых хунны безусловно принимали участие (шурмаковцы Тувы). От всех них остались обширные могильники с глубокими ямами, на дне которых поставлены срубы, гробы или гробы в срубах. Ямы засыпались доверху землей или камнем и обозначались незначительными надмогильными сооружениями. Наиболее похожи таштыкские могилы на те хуннские, которые имеют вид низких срубов, крытых горбылями (308, с. 70-84; 96).

Значительное сходство обнаруживается в материальной культуре: повсеместно распространены одинаковые формы железных ножей, удил, пряжек, бронзовых блях, покрой одежды. Специфические таштыкские изделия типа булавок, застёжек, амулетов-нашивок, пряжек и серёг находят свои прототипы у хуннов Забайкалья (332, рис. 14, 5, 7; 18, 34-37, 42; 147, табл. XIX, 8, 20). На Енисее и в Забайкалье найдены бусы, идентичные по составу, цвету и форме, как черноморские, так и неизвестного происхождения.

Общие дополнительные черты этнографического порядка проявляются в том, что, видимо, хунны, как и таштыкцы, раскрашивали лицо, мужчины собирали волосы пучком на макушке (26, с. 68, 208) и носили 1 серьгу в ухе. Совпадения в материальной и духовной культуре вряд ли можно объяснить культурными и торговыми связями, в том случае когда влияние это (в данном случае хуннов на сибирские племена) одностороннее. У хуннов нет изделий, характерных для племён Саяно-Алтая, в том числе погребальных моделей или керамики. Торговые связи таштыкцев по вещам прослеживаются лишь с близкими к Енисею районами — Алтаем и Тувой. Кроме того, изделия хуннского типа у таштыкцев сделаны по старым образцам, но по-своему, и иногда лишь отдаленно напоминают прототипы. Объяснить конвергенцию результатом синхронности племён на отдалённых территориях применительно к таштыкцам мешает то обстоятельство, что инновация похоронного обряда и материальной культуры у них безусловно связана с новым пришлым населением, причем, видимо, мужской его части, отличающейся от тагарцев физическим типом. Вот почему, вероятно, есть основание вышеотмеченные черты сходства между воинами, похороненными на Енисее, и хуннами объяснять генетическими связями.

Кроме того, обращают на себя внимание следующие правила, соблюдаемые при захоронении сожжённого покойника (куклы — имитации воина) во многих таштыкских могилах. Во-первых, устанавливаются некоторые различия в деталях ритуала для куклы и других покойников. Во-вторых, куклы-мужчины расположены в парных могилах всегда слева от женщины, т.е. в левой части сруба. В-третьих, при их погребении им подкладывали ранее умерших, трупы которых где-то хранились. Эти правила соответствуют некоторым обычаям и хуннов. Напомним, что у хуннов левая сторона считалась почётной, старшей. Хунны старшую супругу делали «левой», шаньюй сидел на левой стороне, серьгу носили в левом ухе, левая сторона в их юртах считалась мужской, а правая женской (26, с. 50; 173, с. 78; 262, с. 30).

При погребении рядового хунна «сопровождающих» не клали, но при погребении шаньюев и, вероятно, других вельмож «соумирающих» было много (26, с. 50). По-видимому, общие признаки обряда не случайны, а являются следствием укрепления в Минусинской котловине власти хуннов и расселения здесь воинских отрядов из представителей дальневосточной или центральноазиатской расы, близких по культуре к хунну. Грунтовые могильники являлись кладбищами этих представителей и местного населения, преимущественно женщин и детей. Состав воинских групп был, очевидно, неоднородным. Скорее всего, среди них находились разные тюркоязычные народы, впоследствии имевшие обряд сожжения. Косвенно на это указывает тюркская легенда, согласно которой брат основателя тюркской династии «царствовал» между Абаканом и Енисеем в V в. или раньше, т.е. еще в период существования таштыкской культуры (273).

В обряде трупосожжения у тюрков прослеживаются близкие к таштыкцам церемонии. Тюрки сжигали лишь знатных покойников, остатки кремации помещали в могилу, но в здании, построенном при могиле, «ставили нарисованный облик покойника» (26, с. 230).

Как указывалось, смешанный состав населения Минусинской котловины прослеживается не только по материалам могил, но и склепов, в которых элементов татарских погребальных традиций ещё больше, чем в могилах. Последние можно объяснить тем, что в период сооружения склепов уменьшается или прекращается миграция южного населения. Напомним, что в начале II в. северные хунны овладели степными просторами Западной Сибири, а в конце того же века все их земли захватили сяньби (168-173 гг.). Лишившись земель, хунны двинулись на запад, часть из них ушла через Западную Сибирь (95, с. 228-241).

С ослаблением и прекращением власти хунну перестают функционировать грунтовые кладбища, тесное смешение оставшегося здесь монголоидного населения с местным (тагарским и каменским) становится интенсивнее, в результате чего окончательно формируется таштыкская культура — в том виде, в котором она известна по основному количеству раскопанных склепов. В них наряду с новыми элементами (трупосожжение, формы керамики, их орнаментация, состав инвентаря) много старых тагарских традиций (конструкция камер и их сожжение, маски, украшения). В целом унифицируется обряд погребения и верования, складывается своеобразный тип населения.

Сложный этнический состав носителей таштыкской культуры не вызывает сомнения. Южный компонент, с кем бы конкретно его ни связывать (хуннами, сяньбийцами, гяньгунями, предками тюрков), по всей видимости, относится к тюркоязычному населению. Местное тагарское население, как уже говорилось, очевидно, в основе было самодийским. Что же касается более ранних мигрантов через Саяны на Енисей, «каменцев» (II-I вв. до н.э.), то их этнические корни не прослеживаются, но среди них, видимо, были неоднородные группы. Относительно этногенеза местного субстрата имеются и другие мнения. На основании визуальных сопоставлений таштыкские грунтовые могилы определялись селькупскими (В.Ф. Генинг), кетскими (Р.В. Николаев), а при подробном анализе — угорскими (Л.Р. Кызласов).

Л. Р. Кызласов привел совокупность фактов, доказывающих, по его мнению, сложение раннеугорского ядра в Минусинской котловине на рубеже новой эры. Ранними уграми он считает погребённых в таштыкских грунтовых могильниках. Им приведено много сходных признаков в верованиях таштыкцев с хантами и манси, но главным аргументом являлось наличие угорских топонимов на территории Хакасии и смыслового единства погребальных кукол и масок у сопоставляемых народов (161, с. 166-177).

Однако наличие угорских топонимов в Минусинской котловине не подтвердилось (100), так же как и смысловое единство кукол и масок. Кроме того, теперь ясно, что изготовление масок связано с обычаями местного тагарского населения — самодийского, а кукол — очевидно, пришлого тюркоязычного.

Поэтому, вероятно, правильнее говорить об участии таштыкского компонента в этногенезе современных народов, в том числе угров, а не наоборот, поскольку многие элементы таштыкской культуры характерны для широкого круга сибирских народов. Особенно это проявляется в орнаментах, покрое одежды и обычае изготовлять после смерти человека куклу или же покрывать лицо покойника подобием маски.

Кукла мёртвого у сибирских народов считалась вместилищем его души, или «заменителем покойного». Куклы одевали в одежду покойника, кормили, хранили, совершали с ними циклы поминальных обрядов, а спустя определённый срок сжигали, бросали в могилу или захоранивали. Когда кукла изображала человека, труп которого был кремирован, в неё вкладывали части волос и кусок черепной кости сожжённого (нивхи). Все это находит параллели в таштыкских обрядах, касающихся кукол.

В старых могилах селькупов и угров (XIV-XVII вв.) на лицах покойников находят остатки повязок с нашитыми на месте глаз, носа и рта металлическими пластинками. Более древняя форма этих «масок» встречена в могилах IX-X вв. на Среднем Поволжье, Верхней и Средней Каме. Они представляют собой лицевые серебряные, часто позолоченные плоские личины-накладки с прорезями для глаз и рта, нашивавшиеся на шёлковую подкладку (122). Лицевые покрывала были широко распространены среди сибирских народностей. Наиболее интересны такие, в которых на месте глаз нашиты бусины (нганасаны, энцы, угры) или вырезаны отверстия для глаз, носа и рта — реликты масок (нивхи) (283, с. 148-195).

Перечень соответствий в материальной и духовной культуре таштыкцев и некоторых современных сибирских народностей можно увеличить, что в целом, возможно, свидетельствует о наследии древних племён Саяно-Алтая и их роли в этногенетическом процессе и происхождении современных народов Сибири.

Хронология. Нижнюю дату памятников таштыкской культуры (I в. до н.э. — I в. н.э.) определяют в целом изделия, сходные с хуннскими, известными в могилах хунну со II в. до н.э., но продолжавшие бытовать в I в. н.э. и позже. К ним относятся железные крупные пряжки, модели удил и псалий, обломки бронзовых блях со змеевидным орнаментом, миниатюрные подвески в виде котелков. Более точные датирующие вещи найдены только в грунтовых могильниках. Среди них ханьское зеркало (I в. до н.э.) (196, рис. 108) и остатки лаковой чашечки, того типа, которые изготовляли с 86 г. до н.э. по 48 г. н.э. (161, с. 115). Шёлковая ткань, сохранившаяся в Оглахтинском могильнике, бытовала с I в. до н.э. до II в. н.э., но, вероятно, на Енисей попала в период наиболее широкого её производства, в I в. н.э. (258). Интересно, что в могильниках найдены бусы черноморского происхождения — бесцветные, с золотой прокладкой, и подвески вытянутой грушевидной формы из разноцветного стекла. То и другое датируется первыми веками нашей эры (74).

Верхняя граница таштыкской культуры (V-VI вв.) определяется, наоборот, по находкам в склепах, и исключительно по пряжкам. К ним относятся бронзовые пряжки и наборные пояса с прорезными волютами, имеющими аналогии среди корейских V-VI вв. (20, рис. 12, 6), а также В-образные пряжки с подвижным язычком без щитка либо прямоугольные шарнирные со щитком, распространенные на Енисее, в Западной Сибири и в европейской части СССР в погребальных комплексах VI-VII вв. (135, табл. III, XIV, XVIII; 20, рис. 12, 10-12; 170, рис. 28, 33; 313, рис. 33, 14, 19). Имеются и другие вещи, косвенно подтверждающие датировку таштыкской культуры VI веком включительно (161, с. 137).

Наконец, в Кемеровской обл. найдены роговые обкладки луков и колчанов, железные наконечники стрел и «кыргызские» вазы VI-VII вв. в одних погребальных комплексах с сосудами таштыкского типа (213).

Таким образом, ранний период (I в. до н.э. — I в. н.э.) таштыкской культуры отражают грунтовые могильники, в которых похоронены таштыкцы с завоеванной ими частью тагарского населения. Классический период культуры относится, видимо, ко II-V вв., после прекращения господства на территории Минусинской котловины хуннов и до появления здесь кыргызов.

[проф. Добрев]

Само че, професоре, тази "болгарска" дума няма как да е тюркска, ако това имате предвид. Срв. със санскритското пур(а) - град, тракийското брия. Аз се съмнявам изобщо, че вар е прабългаризъм, защото при нас думата е бор, ако се приеме, че в бори таркан -и е падеждно окончание - град-ски.

Съставката бори- в бори-таркан е тюркското по принцип и прабългарското в частност бьори ”вълк” и тъкмо поради това тя няма нищо общо с каквито и да е градове.

А успоредица на санскритската дума най-вероятно е срперс. баръ, което преминава и се заема в прабългарския език по време на миграцията на прабългарите през Средна Азия в периода Ι-ΙV в, като на един по-късен етап вече тя се адаптира съгласно фонетичните закони на прабългарския език и се видоизменя до формата вар.

Доколкото пък прабългарският език е тюркски език, то и за тази дума географски термин трябва да се приеме и твърди, че от момента на своето заемане тя е тюркска по принадлежност, структура и употреба по принцип и прабългарска в частност, а прабългаризъм тя се явява в чужд език, в унгарския например, където с нейна помощ се образуват голям брой ойконими.

Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005.

Особено голям интерес обаче с оглед нуждите и целите на настоящото изследване представлява второто название, сли Polgбr, което в никакъв случай не е самό и единствено по територията на съвременна Унгария и румънска Трансилвания, а образува ясно отчетлива и здраво обвързана топонимична мрежа, някои от другите съставки на която са такива селищни названия като Bogаrfаlvа, Bolgбrii (1392), Bolgбrchergewd (1303), Bolgбrfehйrvбr, Bolgбrkert, Polgбr (1229), Polgбrhalom, Polgбrhalomdůlő, Polgбrhegy, Polgбrpuszta, Polgбrtanya, Polgбrdi, Polgбrdi Szцlц, Pulgбr, TiszaPolgбr и още мн.др.

Така например, във връзка с ойкнм Bolgбrfehйrvбr на града на секелския княз Дюла и затова повече известен под името Gyulafehйrvбr (1206), напълно основателно, най-напред се установява и доказва от унгарски историци (Gy. Gyцrffy) и едва след това се приема и утвърждава и у нас, че Името в действителност възниква и се образува на основата и с помощта на народностното название на етноса, заварен в областта (П. Коледаров), защото в противен случай, ако тук наистина беше германският по произход омоним дори и със значението ”градски жител, гражданин”, а не с току-що посоченото доста абстрактно и не само поради това и напълно определено, много по-ново значение, тогава съчетаването му с втората част на Името, където водещ номинативносемантичен компонент е прабългарският по произход аплтрм vбr ”град”, щеше да даде направо алогично-безсмислени значения, които в никакъв случай не може да послужат за основа на образуването на името.

Подобни са ролята и значението също така и на топонимите, образувани на основата на старославянското и същевременно за ІХ-Х в. вече стб. д@бъ като унг. ойкнм Dоmbуvбr (1453), за който наистина може да се мисли, че възниква на основата на като че ли прабългарското по произход, собствено унг. domb ”холм, бугор”, но тогава пък остават неясни произходът и функцията на средогласния зв. у, именно поради което съвсем близо до истината е пред- положението, че ойконимът има за основа западнославянското словш. dumbov (L. Kiss), което обаче едно, че няма как да се появи по местата на обитаване на югоизточните славяни, и друго, в действителност е не особено подходящото за образуване на топо- ними, множествено число на изходната лексема, наличието на което освен това не се потвърждава и от по-старата форма на ойконима като Castrum Dombo (1313), при която вече няма как да не се отъждестви особено подходящата за образуване на топоними, форма за дателен падеж на стб. д@бъ във вида *д@бoy, завършекът на която преминава и се развива впоследствие на унгарска почва в унгарския зв. у.

В севернодунавския прабългарски диалект, най-вероятно, но не е изключено и в тукашния славянски диалект, тази общотюркска по принцип и болгарска в частност лексема се е видоизменила много рано до формата *борс, именно от която пък са и редицата форми и разновидности на мли Борис в латиноезичните староунгарски хроники и в съвременната унгарска и румънска топонимия като Bаrs, Bаrsa (1216), Bаrsvбrad (1150), Bors (1231), Bоrsa, Bоrsоa, Borza, Burs (1215), Borsu (1150), Bors comes (1225), Bors ispбn (1225), Borsfalva (1575) и др., които в никакъв случай не може и не бива да се обясняват като възникнали и образувани на основата на семантически необясненото на места, а макар и пределно наивно-примитивно, възприето и от редактора на последните латински извори, не тюркското, а отново прабългарското по произход, унг. bors ”пипер” или пък на основата пак на болг. *bors ”бурсук”, ако изобщо точно такива са формите на тези думи в болгарския праезик, много несполучливо наименован като старочувашки (Z. Gombocz), като за крайно незадоволително и много неточно също така трябва да се приеме и обяснението, че Bаrs/Bors са лични имена с ”тюркски произход” [вж. и срв. ЛтИзв-5.1, 27; Gombocz 1912, 51-52; Kiss-1, 170-172,239-244].

Специално в историческия и съвременния книжовен унгарски език има лексеми като zuppanus (892), при което авторът историк отбелязва, че župan e славянска дума в унгарския език и е равна на лекс. beg, bц, славянска дума е и ispбn, която първоначално е означавала не ”comes castri”, а само в съчетание с думата vбr ”Burg” е означавала ”vбrispбn”, т.е. Burggespan ”градоначалник” и освен това е и в структурата на дворцовата титл. nadуrispбn ”comes Palatinus”, без обаче да е възможно ”от произхода на думата Gespan (ispбn) да се съди за дворцовия произход на дворцовата структура”, тук е и титл. suburbanus [Gyцrffy 1982, 133-146]; supаn (1290) [Gombos-3, 1821], csupa, csupбn, като значението на лекс. csupa се представя и изразява и посредством слсъч. csupбn scak, при което и двете имат знач. ”puszta, merц” [MagEtSz-3, 317], също и титл. ispбn ”управляющий, приказчик; ишпан, начальник комитата” [MagОrSz-1, 1116], откъдето и сложносъставната титл. vбrispбn ”градо-началник” с помощта на лекс. vбr ”град”.

Всъщност проблемът за българското господство и присъствие в Трансилвания не е решен по-адекватно и точно и от страна на малко по-горе цитираното колективно унгарско изследване, където в специален параграф, наред с редицата изобщо неверни и неточни твърдения, се съобщават и признават като че ли за първи път, поне за нас, някои много важни и съществени за случая факти и сведения, като най-напред българското владичество се ограничава във времето, напълно неясно защо, само в рамките на 804-895 гг. и то единствено в Южна Трансилвания със северна граница като че ли долината на р. Марош; проследява се завладяването на тези аварски до тогава земи от страна на хан Крум през 804 г.; отбелязва се ”фундаменталното значение” на това, че българите слагат ръка върху една част от солните мини в Южна Трансилвания – Визакна, Марошуйвар, Кишакна, и търгуват със сол; споменават се археологическите находки от погребенията на местното население, като погребални керамични урни, сребърни обеци и огърлици, които имат своя аналог в Дунавска България; посочва се, че гр. Белград носи това си българско име от ІХ в., но то през Х в. е преведено от унгарците на Gyulafehйrvбr – le Chвteau blanc de Gyula, посредством добавянето на втората по ранг унгарска титл. gyula, поради това, че крепостта е седалище на местния gyula, край на властта на когото слага още крал Стефан І; отчита се игнорирането от страна на румънската историография на българското господство в Трансилвания, но погребенията от Марошкарна-Чомборд се различават съществено от славянските погребения от аварско време или от по-късните унгарски погребения, те имат за аналог погребенията в България през ІХ-Х в., биват двуобредни – трупоизгаряне и трупополагане, скелетите от последните са на тюркобългарско население, което погребва мъртвеца най-често с коня му, храна и дрехи, а славяните практикуват трупоизгаряне и погребват останките на мъртвите си в урни; очертават се главните охранявани пътища за връзка с Родината майка, единият от които е по р. Олт и той се охранява от няколко възстановени римски крепости, а другият е през дефилето Бодза и се охранява от дървено-землени в началото, а впоследствие от тухлени укрепления в района на Букурещ, Плоещ-Буков и Слон-Прахова, докато третият път води към Добруджа; съобщава се, че понастоящем български археологически находки се откриват близо до Дунав на нивото на Оршова и в Банат, по протежението на Тиса чак до района на Чонград, който трябва да е бил най-северната точка на българското господство и най-накрая се отбелязва, че бидейки откъснати от Родината майка и малко на брой, ”българите завоеватели на Трансилвания и на Белград”, не могат да устоят на унгарския натиск, който ги връхлита през 895 г., именно поради което ”трансилванската унгарска традиция не пази местния спомен за българското господство” [Histoire de la Transylvanie 1992, 105-109].

[glishev]

И аз пиша дълги неща, но това е просто некомуникативно.

[каскадьора]

И аз пиша дълги неща, но това е просто некомуникативно.

Важното е още в началото:

Съставката бори- в бори-таркан е тюркското по принцип и прабългарското в частност бьори ”вълк” и тъкмо поради това тя няма нищо общо с каквито и да е градове.

И сега кое е по-правдоподобно - "началник на крепост" или "вълчи началник"? Разбира се, че вълчи началник, защото прабългарите са носели индиански имена; защото прародината им е обща: районът на планината Алтай. Нищо, че май тюрките са довтасали там късно и са заварили индоевропейци, живеещи от няколко хилядолетия; и че праиндианците са се пръждосали оттам около 10 хилядолетия по-рано.

[Aspandiat]

Съставката бори- в бори-таркан е тюркското по принцип и прабългарското в частност бьори ”вълк” и тъкмо поради това тя няма нищо общо с каквито и да е градове.

Ето подобни вълчи безумия са нагледна илюстрация колко е безпомощна тюркската теория и как за да предложи някакви "аргументи", само и само да не признае индоевропейски характер на някоя дума, е способна да търси под вола теле, пардон, под вола вълк. Вълчи таркан... боже. Важното е да се сожда с някоя тюркска думичка, ако и да се получава пълна глупост.

[Elemag]

Е нали вълк беше курт, от там Курт - Кубрат?

Вярно е че на тюркски бури е вълк, има и такъв тюркски владетел с прозвище Бури-шад (вълк княз), но какво общо има това с бори таркан, то всеки превод трябва да има някакъв смисъл все пак.

[Ka40]

Важното е още в началото:

И сега кое е по-правдоподобно - "началник на крепост" или "вълчи началник"? Разбира се, че вълчи началник, защото прабългарите са носели индиански имена; защото прародината им е обща: районът на планината Алтай. Нищо, че май тюрките са довтасали там късно и са заварили индоевропейци, живеещи от няколко хилядолетия; и че праиндианците са се пръждосали оттам около 10 хилядолетия по-рано.

Не се еб.вай със сериозната наука и в частност прабългаристика или собствено казано с науката за болгарите. Бори тарканът наистина е таркан, т.е. управител на вълците, иначе казано той е бил управител на ловно стопанство. Освен това е имало "чобан жупан" - управител на овцеферма, "шаран кавхан" - стопанисващ рибарниците по Тича и още няколко като "юрдек боила" "коч багатур" и "кьопек багаин", които все още не са етимологизирани

Промишленото отглеждане на вълци, мечки, муфлони и таралежи е заемало важен дял в икономиката на болгарите. Не случайно едно от най-известните ловни стопанства в Родопите и досега се казва Кормисош!

[Elemag]

Не се еб.вай със сериозната наука и в частност прабългаристика или собствено казано с науката за болгарите. Бори тарканът наистина е таркан, т.е. управител на вълците, иначе казано той е бил управител на ловно стопанство. Освен това е имало "чобан жупан" - управител на овцеферма, "шаран кавхан" - стопанисващ рибарниците по Тича и още няколко като "юрдек боила" "коч багатур" и "кьопек багаин", които все още не са етимологизирани

Промишленото отглеждане на вълци, мечки, муфлони и таралежи е заемало важен дял в икономиката на болгарите. Не случайно едно от най-известните ловни стопанства в Родопите и досега се казва Кормисош!

Според мен бори идва от бор - борина и бори тарканът е управител на гора, т.е. казано по-съвременно - лесничей, горски.

[Aspandiat]

Тази хрумка (не е нещо по-различно) за вълчите таркани е на Стефан Йорданов, който е историк, доцент по История на Стария свят.

Стефан Пенчев Йорданов е роден на 15.11.1954 г. в гр. Попово. Завършва История във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" със защита на дипломна работа на тема: "Специфика на раннокласовите общества в древността" (1978). Доктор по история (1991) с дисертационен труд "Типология на държавообразувателните процеси в древността (по материали от Балкано-Анатолийския район от края на II - началото на I хил. пр.н.е.)". Доцент по история на Стария свят във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" от 2002 г. Основни сфери на научни интереси и занимания: Древна история (държавообразувателните процеси в древността); История на древна Тракия (социална организация на палеобалканските народи в древността); История на религиите; История на ранното средновековие (социална и културна история на прабългари и славяни в древността и ранното средновековие); Културна и политическа антропология (на трите Америки). Автор на монографията "Тракийският воин. Проучвания върху военната и социалната история на древна Тракия" (2000), както и на десетки студии и статии в научния печат у нас и в чужбина.

Ето и едно резюме от Йорданов.

wolf.pdf

Човекът просто се е опитал да бъде оригинален, а резултатите са... вълчите таркани. Нашият проф. Добрев поначало се отнася надменно с неезиковедите, но явно когато хипотезите им обслужват теориите му, забравя презрението си.

[проф. Добрев]

Тази хрумка (не е нещо по-различно) за вълчите таркани е на Стефан Йорданов, който е историк, доцент по История на Стария свят.

Човекът просто се е опитал да бъде оригинален, а резултатите са... вълчите таркани. Нашият проф. Добрев поначало се отнася надменно с неезиковедите, но явно когато хипотезите им обслужват теориите му, забравя презрението си.

И така ти доказа и показа, че всички тюркски езици, в които се среща тази дума, и всички тюркски речници, в които тя е описана, са откритие на български историк, а аз съм чисто и просто един плагиат!?

Какво само прозрение и ерудиция!?

[glishev]

Не се еб.вай със сериозната наука и в частност прабългаристика или собствено казано с науката за болгарите. Бори тарканът наистина е таркан, т.е. управител на вълците, иначе казано той е бил управител на ловно стопанство. Освен това е имало "чобан жупан" - управител на овцеферма, "шаран кавхан" - стопанисващ рибарниците по Тича и още няколко като "юрдек боила" "коч багатур" и "кьопек багаин", които все още не са етимологизирани

Промишленото отглеждане на вълци, мечки, муфлони и таралежи е заемало важен дял в икономиката на болгарите. Не случайно едно от най-известните ловни стопанства в Родопите и досега се казва Кормисош!

Гениално Заслужава да бъде споменато редом с чобан боила и кехая багатура, засвидетелствани в тоже гениалния разказ "Икономически причини за Покръстването на България".

[проф. Добрев]

Глишев, мисля, че има статия от края на 80-те за boila и старогръцкия й произход.

В бактрийски и согдийски има доста старогръцки заемки, макар и да не са засвидетелствани директно.

Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005.

Прабългарската титл. βοιλα, βοηλα от друга страна, при цялата неопределеност на израза, не е “Книжовна транскрипция на гр. βοηλάς” [БЕР-1, 63], а си е напълно естествен и изобщо неделим лексикален инвентар от историческите и сегашни тюркски езици, което в същото време, по необходимост означава още и това, че и мли Βουηλα от Надписа в никакъв случай не може и не бива да се анализира и определя генетико-исторически вън и независимо от старотюркската титл. bojla, образуваща например заедно с други общотюркски титли, такава сложна по състав титулна композиция като bojla baγa tarkan, също и Boyla Kutluğ Yarğan от Орхоно-Енисейските рунически паметници от първата половина на VІІІ в. [Memmedli 1996, 99; ДТС, 110] и наличието на която в този надпис, най-малкото и поне като звуков строеж, допълнително свежда до нула вероятността днболг. боила да води своето начало, както ни се предлагаше по-горе, именно от арабския език от една страна и от друга страна, най-категорично и безпрекословно изисква и налага българската титл. боила да се съотнася, свързва и обяснява единствено и само на основата и във връзка със старотюркската титл. bojla.

А като цяло и в един малко по-общ план тези, очевидно-безспорно абсолютно синхронни в историко-лингвистическата диахрония, паралелни титулни композиции следва да се възприемат, а и по същество се явяват не само възможно най-сигурното и неопровержимо доказателство за тюркския произход и принадлежност на прабългарския език, но така също и за сравнително голямата фонетико-лексико-граматическа близост, а в някои техни сектори и пунктове дори и тъждество на късноантичните и ранносредновековните тюркски езици.

И все пак, за нуждите на настоящото изследване са достатъчни и онези предварителни резултати от етимологичното проучване на лексемата, според които, доколкото в съседните старотюркски езици са открити някои много стари елинизми, преминали в тях не, пряко от гръцкия език на средноазиатските емигранти от времето на Гръко-Бактрийското царство, а посредством “все още неидентифициран междинен източник”, то като особено примамлива и евристична се очертава съпоставката с гръц. βουλεία “звание члена совета”, βουλαĩος “подающий (благие) советы” от βουλή, βουλα “совет, наставление”, на която гръцка форма, очевидно, е тъждествена и титл. ΒΟΙΛΗ, в бактрийска транскрипция и вероятно морфология, върху монетите на селевкидските владетели, така че думата може да се окаже преминала от късноантичния средно-азиатски гръцки език, в тюркските езици, с иранско посредничество (И. Шервашидзе).

Всичко това, на нас лично, по силата именно на този, последния, най-съществен и водещ аргумент, ни изглежда най-вероятно и дори напълно сигурно, което обаче непременно следва да бъде конкретизирано и определено в една по-голяма степен и с оглед на онзи, “все още неидентифициран междинен източник”, който според нас не може да бъде никой друг тюркски език освен българският език и по-точно българските езици и диалекти на авари, болгари и хазари, които още преди началото на Великото Преселение на Народите, първи и най-напред от всички тюркски племена и народи, се разпростират откъм страната на иранските племена и народи и са техни най-близки съседи, етнолингвистичният контакт с които достига и прераства дори и в поставянето началото на частичната иранизация най-вече на болгарските племена и народи [вж. и срв. Шервашидзе 1989, 79; ~*~1990, 89-90].

Този етнолингвистичен контакт и влияние се засилва особено много и преминава даже към инкорпорирането, т.е. включването и присъединяването, интеграцията, т.е. обединяването и доброволната асимилация, т.е. преливането и претопяването сред болгарските племена и народи, на ирански родове, а може би и на цели племена, началото на което пък се залага с отправянето на българските племена и народи и достигането им до Средна Азия, която по това време е в границите на Сасанидоперсийската империя, включила и приела в себе си Гръко-Бактрийското царство с всичките му съществено-характерни до определена степен и време, съставки и черти, част от които безспорно са и някои елементи от структурата на гръко-бактрийската държавна власт и титулатура.

Наред и въпреки всичко това, именно тук не може да не се каже още, че в гръко-латински надпис от Херсонес, който се датира от края на ІІ-първ. пол. на ІІІ в., но възможно и от 185-186 г., в Обръщението, за съжаление останало непреведено от автора, много ясно се чете частично възстановената титл. βουλή, носена от една от категориите първенци на града [Макаров 2003, 124-125].

Именно поради това би могло да се мисли за евентуално заимствуване на Титлата от страна на прабългарите директно от местното гръцко население и все пак времето е доста ранно, по-късно преминалите през Кавказ и Северното Причерноморие българи надали са осъществили достатъчно интензивно-всеобхватен и благоприятен етнолингвистичен контакт с местното гръцко население, така че и тази фиксация на титлата трябва да се приеме само като допълнително-важен аргумент за нейното съществуване в античния гръцки език извън пределите на тогавашна Гърция, а оттук и за напълно реалната възможност тя да премине в сасанидския персийски език, а от него и в прабългарския език.