Произход, език и култура на прабългарите

[Perkūnas]

Примерът с Дръстър е неподходящ, защото старобългарската форма може да е заета и от местна балканолатинска форма от типа *Drustru, каквато източниците може и да не са фиксирали.

За разликите между сричкотворно Р, Л и еровите гласни има достатъчно литература. Щом на Хърс не му е кеф да я чете, няма повече какво да говорим за това. Нали това е едно от правилата в този форум.

За да има доказано наличие на звук Ъ в "прабългарското" произношение, трябва да има и други примери на думи с такъв звук. Някой може ли да даде такива? Освен това нямаме доказателства за някакви диалекти. Както е казал Хърс, "Когато нещо не знаем, го обясняваме с друго нещо, което............... също не знаем." Единственото, което се знае, е че в славянското произношение на етнонима, първата сричка съдържа сричкотворно Л и има правилни рефлекси на сричкотворно Л в български, сръбски и руски. Оттук нататък пътища бол.

Предположих, че може да има връзка с някое кавказко название, защото този етноним не се среща по на изток. Това ми се видя като логична хипотеза (име на народностна група, производно на някаква географска област), предвид супер тъпите тюркски и ирански тълкувания, които се търкалят насам-натам. Но за нея нямам аргументи, тъй като за кавказките езици (с всичките им клонове и не-клонове) не знам почти нищо. А и не мога да намеря друга литература в нета, освен един чечено-руски речник, историческия речник на Абаев за осетинския език и малкото неща, които съм прочел за урартския език и предполагаемите му връзки с чеченски.

[RIZAR]

Примерът с Дръстър е неподходящ, защото старобългарската форма може да е заета и от местна балканолатинска форма от типа *Drustru, каквато източниците може и да не са фиксирали.

А измъкна се пак терлички и отиде на бързо в Урарту и триковите са ти едни анахронични, както и тюркските ти тези. Интересно как елинолатините са изписвали тракийското ъ .

[IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS]

Не случайно изредих толкова много форми на името Дуросторум. Освен колебания в изписването и изговора, това показва, че съществуването на хипотетична балкано-латинска форма с метатеза *Drustru или нещо от сорта е много малко вероятно, или е най-малкото недоказуемо.

Тук съзирам типична метатеза на славянска почва.

А освен в Дръстър и Пулпудева > Плъвдивъ, подобно нещо наблюдаваме и в Алмус > Лом; Улпиана > Липлян; Дирахиум > Драч; Алутус > Олт; Пората > Прут. А също таркан > тракан; ичиргу > чръгу; *давшан > дванъ; Персиян > Пресиян, Карл > крал, bulgarеs > блъгаромъ и т. н.

Както и да е. Дори да е заемка от хипотетичното балк. лат. *Drustru, "уникалният" звук ъ в стблг. форма пак следва да се е появил на славянска почва, така както и в етнм. българи. Но действително този звук може да се е появил в старобълг. език именно под влияние на балк. лат. Вж. "Балкански езиков съюз".

[КГ125]

А не е ли възможно обратното? Защото влиянието и съответно "натискът" е в посока от българския към влашкия, а не обратно? Какво може да причини появата на нов звук е езика на водещия етнос??

[проф. Добрев]

това си е направо четири- или петезичен разговорник за пътешественика:

الله арабски, ollo узбекски

خدا персийски, xudo узбекски

богъ руски

данъири вероятно объркано вместо Тенгри, някой тюркски диалект.

Благодаря за просвещението, а то аз всички тези неща не ги знаех и така и щях да си отида непросветен!

А това за "данъири" просто е върхът на тюркологическата ви наука, браво!

[проф. Добрев]

...*давшан > дванъ...

Заради ламбдаизма, най-вероятно от *дабълган, защото в огузотюркските езици има форма табъшкан.

[проф. Добрев]

Професор Добрев, бас ловя, че вие сте неспособен да различите тюркутски гроб от примерно алански такъв, а за материалната култура просто сте в "първи клас".

И след като се науча да ги различавам, какво ще стане?

Там ли ще намеря прабългарския език, както твърди друг един, не по-малко велик от тебе, дребнобълхар?

Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005.

Крайната и основна цел на екстраординерното лирико-екзотично писание се свежда до това, най-напред да покаже, и то с претенцията за официална позиция на съвременната българска историография, сварила вече да направи и “новия прочит” на българската история, “разноречивостта” на конкретните данни с потвърдената посредством “достатъчно на брой факти от областта на лингвистиката”, както, разбира се, следва да се изрази много нескромно-неприлично един лингвистически неграмотен, стопроцентово ортодоксален епигоно-адепт на небезизвестния “лингвист древнобългарист”, без изобщо да подозира, че и той е най-жестоко и безскрупулно измамен и заблуден, и едва след което да стигне до изцяло, нека ни е простено, но се налага да го кажем, шизофреничната идея, въплътена и изразена в съдържателно-фактологически празната и дори куха, псевдонаучна картина,...

...според която българският етнос в лицето на българските племена в Централна и Средна Азия и Кавказ, след средата на ІV в. попада под доминацията на хуни, авари и западни тюрки, “заедно и в съседство с най-различни етноси, включително и германски”, което като цяло “често пъти” “в периода след V век” показва “наличие на билингвизъм” и “взаимни интерференции на различни северно- и източноирански диалекти с тюркски и монголски такива”, вследствие на което “самият български етнос едва ли е бил моноезичен”...

...– бихте ли бил така любезен, драги, да ни покажете поне още един такъв етнос, който едновременно и равностойно използува и си служи най-малко с три, генеалого-типологически толкова различни и отделни езика, питаме ние, но той си продължава...

...- следователно е налице и “невъзможността езикът на българите (а оттук и техният произход) да се определи безусловно като тюркски”, което “се потвърждава и от наличието на редица данни от сферата на антропологията, археологията, етнографията и пр.”, които “сочат, че през І хил. пр. Хр. огромните пространства на днешен Казахстан, Западна Монголия и Алтай и на юг до Памир-Хиндукуш, които днес са заселени предимно с тюрко- и монголоезично население, са били доминирани от индоевропейци, най-вероятно скито-сакски номадски племена, които са говорели северно- и източноирански езици”, докато след V в. е несъмнена “полиетничността на българската общност”, а към VІІ в. вече българите и хазарите са “амалгама от ираноезично и тюркоезично население” [15-18,57,71] – е-е, тази “полиетничност” и “амалгама” вече са върхът на всичко!?

Цялата тази, рядка псевдоинтелектуална боза, без никакво извинение, изчерпва дори нашите сили и желание за коментар по същество и ние приключваме представянето на “последната дума” на най-новата българска историческа наука за прабългарите и техния език, където гъмжи от безсрамно-неграмотни твърдения, като например това, че според доказателствата именно на антропологията (!?) този език няма как да бъде тюркски (Sic!?)...

...– много интересно, навярно видът и характерът на тогава говорения от българите език се запечатва върху челюстно-лицевата част на черепите, а може би и на ходилата от прабългарските погребения и по този отпечатък нашите гениални “историци” разбират и определят кой и какъв е езикът...

...- само с тази, толкова кратка оценка, без изобщо да изпитваме каквото и да е желание да вземем отношение сега и тук, и по останалите, идващи след това, не по-малко “фундаментални” и също така изключително “оригинално и поновому”, нали и това е “нов прочит” на българската история, поставени и решени въпроси и проблеми от скъпата на всички ни, родна прабългаристика, която обаче някои съвременни “научни” величия не просто пипат, а направо държат и стискат в мръсните си ръце, но до'ще Видовден!!!

[RIZAR]

Професор Добрев ,благодаря ви за изчерпателния отговор по въпроса.

Не мислители , да вкарате вече в оборот тезата, че някакви си представители от жълтата раса идват в Европа , чак след времето на Темучин, който е бил с големи сини очи , рижа коса и малко луничав. Дръпнатоочко не може да има със сини очи, това мисля генетиката поне го е доказала. Ако ще да 100 русавелковци със сини очи да дарят семе, както се изразява наш Божо , на една завидна представителка на китаевидната раса.

Междудругото първите китаевиди се появяват , по следния повод - понеже Темучин е бил дълго време гонен , а жена му изнасилвана и ражда две деца от китаевидните татари, за благодарност , той ги изпраща към най-бедните земи на Света - средновековна Европа , защото е бил доблестен човек и ги приел , като свои деца , но им дал най-малката част .

[проф. Добрев]

Професор Добрев ,благодаря ви за изчерпателния отговор по въпроса.

Не мислители , да вкарате вече в оборот тезата, че някакви си представители от жълтата раса идват в Европа , чак след времето на Темучин, който е бил с големи сини очи , рижа коса и малко луничав. Дръпнатоочко не може да има със сини очи, това мисля генетиката поне го е доказала. Ако ще да 100 русавелковци със сини очи да дарят семе, както се изразява наш Божо, на една завидна представителка на китаевидната раса.

Междудругото първите китаевиди се появяват , по следния повод - понеже Темучин е бил дълго време гонен , а жена му изнасилвана и ражда две деца от китаевидните татари, за благодарност , той ги изпраща към най-бедните земи на Света - средновековна Европа , защото е бил доблестен човек и ги приел , като свои деца , но им дал най-малката част.

Благодаря ви най-сърдечно за репликата, но се страхувам, че не ви разбирам съвсем добре, особено по отношение на тази легенда, която не ни ангажира абсолютно с нищо.

Още от приалтайската си прародина през 2-то хил. преди Христа прабългарите са европеиди с лек монголоиден примес и такива те си остават през целия път и цялото време на своята миграция от там до Балканите и Централна Европа.

Специално за Източна Европа и Кавказ са направени голям брой антропологични наблюдения и изследвания, които в най-ново време са обобщени от Плетньова, а проучване по същия въпрос и в същия дух има и проф. Рашев.

Северните българи

В посветеното си главно на хазарите “историко-филологическо” проучване P. Golden [1980], представя накратко като етнос и език и прабългарите или болгарите – the Bulğars, при което, макар и да съзнава, че не е “всеобщо приета”, изхожда от “смесената” етимология на етнонима, която според него имплицира и техния смесен, в по-голямата им част, характер на “тясно свързани племена”, които са част от “по-ранни племенни съюзи”; “Тяхната федерация съдържа остатъци от хуните на Атила, примесени с многобройни огуротюркски племена, заселени нашироко в Причерноморско-Каспийските степи през ІV-VІІ в.”; the Bulğars, т.е. болгарите или което за него е същото, огуротюрките - Oğuric Turks, се формират по земите на днешен Казахстан, докато Карасукската Култура от Минусинск генерира “етническата маса” на “една специфична група на древните тюркски народи, която е чувствително по-различна от останалите тюрки, както по своята култура, така и по своя език”; от края на V в. е първото упоменаване на болгарите като “ранно обединение от огурски и хунски племена под предводителството на Атиловия син Ирник”, което изглежда се потвърждава и от появата на името на Ирник в Именника на Българските Ханове [42-43].

Впоследствие и по-късно племенното обединение на северните българи е само малка част от големия брой прабългарски родове и племена, които в границите по това време на Хазарския Хаганат са преобладаващото население по Северното Причерноморие и южноруските степи, Крим, Приазовието, Кубан, Кавказ, Прикаспието, Приднепровието, Придонието, Долното и Средното Поволжие, където се откриват собствено прабългарски погребения на европеиди брахикрани с едва забележим монголоиден примес от южносибирски тип (стр. 113), керамика, оръжие, облекло, амулети, апликация, принадлежности, конска сбруя, рунически надписи, графити, тамги, крепости, градища, по-малки селища, жилища и др. с повече от категорично-несъмнени паралели или аналози в Дунавска и Волжска България [вж. Плетнева 1999, 7-221, срв. Комар 2010, 12-13].

Тази етнолингвистична ситуация в областта между впрочем се потвърждава и от българските изследователи, според които на територията на Хазарския Хаганат през VΙΙ-ΙХ в. най-широко е разпространен собствено българският по произход и етническа принадлежност ямен погребален обред в четириъгълна гробна яма предимно в ковчег и главно със западна ориентация на тюркоезични европеиди с ясно изразена брахикрания, нисък ръст и плоско скулесто лице като резултат от слаб монголоиден примес (стр. 17), които на места към края на периода вече са в напреднал стадии на аланизация или славянизация, а така също и на християнизация или ислямизация [Рашев 2003, 16-41].

[IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS]

А не е ли възможно обратното? Защото влиянието и съответно "натискът" е в посока от българския към влашкия, а не обратно? Какво може да причини появата на нов звук е езика на водещия етнос??

Разбира се, че е възможно и да е обратното, но изглежда по-малко вероятно, защото общите особености (в т. ч. и "уникалният" звук Ъ), които споделят български, румънски, арумънски и албански, не са толкова добре изразени в останалите славянски и романски езици, или напълно отсъстват от тях, което навежда на мисълта, че повечето от тези особености може би имат субстратен произход.

"Натискът" на българския върху румънския е много силен, но той не е съвсем еднопосочен и мисля, че се изразява най-вече в споделянето на обща лексика, в по-голямата си част от славянски произход, но в редица случаи от гръцки и друг произход, при което българският се явява посредник. Разбира се, в българския език също има заемки от балк. лат. и от румънски, макар и не толкова многобройни - маса, хурка, фъркулица, босилек, мъст "шира, гроздов сок", ботуши и др. Между другото, мъстъ на места се опитват да я пробутват за прабългарска дума, но всъщност тя е от балк. лат. mustum. Тук отново наблюдаваме лат. u > стбълг. ъ, което още веднъж предполага, че първоначално уникалният звук ъ може би не е звучал точно като съвременно ъ, а по-скоро като у, т. е. първоначалната фонетична стойност на "ер голям" е била малко по-различна от сегашната.

За съжаление, едва ли може да се установи точното време на проникване на обсъжданите думи в слав. и стбълг., за да се изгради и по-стройна теория за произхода на една или друга обща характеристика на балканските езици. Сигурно много ти се иска "уникалният" звук да е възникнал в стбълг. език под влиянието на прабългарския, а в последствие да е бил наложен на румънци и албанци, че и на англичани . Не знам, теоретично сигурно е възможно и това. Все пак обаче прабългарите са били славянизирани твърде рано, преди още българският език да се "балканизира", сиреч, преди повечето общи характеристики на езиците от балканския езиков съюз да бъдат споделени от българския език.

[RIZAR]

български, румънски, арумънски и албански,....

Което от своя страна говори, че ъ е исконен звук , изпозлван от местното балканско население от древни времена.

[Perkūnas]

Еровата гласна Ъ се явява застъпник на ИЕ гласен звук U, или на такъв в заети форми. Как е звучала в праславянския период - може би като кратко У - не се знае...

Сравнение:

старобългарски/литовски (един от най-архаичните ИЕ езици)

бръкати, brukti

сладъкъ, saldus

мъхъ, musos

плътъ, pluta

et caetera.....

Като се включат и латинските примери като mustum, излиза, че замяната на U с Ъ е настъпила след като славяните са дошли на Балканите. Т.е. вероятно малко преди 9 век, откогато имаме някакви писмени паметници.

Просто звукът Ъ не може да бъде никакво мерило за т.нар. "прабългарски език". Повтарям пак, че появата му в български е сравнително късна.

Или е необходимо доказване на наличието му в "прабългарски" и с други примери освен български.

Аз не развивам никакви тюркски тези. Просто бях казал, че на някои думи като капь, bagatur, tarkan, beg не може да имат ирански произход. Както и чеkolabrismos няма нищо общо с титлата kolobros.

[проф. Добрев]

Между другото, мъстъ на места се опитват да я пробутват за прабългарска дума, но всъщност тя е от балк. лат. mustum.

В кои латински речници я има, с какви значения и има ли морфологично гнездо?

[RIZAR]

Що ли Перко Наумов не дава примери със стари тракърски думи включващи Ъ , а се мята като риба на сухо покрай далечните прибалтийските земи

брънчос - brynchos - китара *bhrem - това си е тракийското бръм- оттам и бръмбар

да не говорим за *bhru - bryton , brytos което си е нашенското - връ(а) - вря, кипя

[IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS]

В кои латински речници я има, с какви значения и има ли морфологично гнездо?

mustum n 1. мъст, шира, гроздов сок. - 2. поет. есен, година. (Латинско-български речник, 1999: 414);

За етимологията на бълг. мъст от балк. лат. mustum вж. БЕР, т. ІV;

За етимологията на рум. must "шира, мъст" - от лат. mustum вж DEX'98; NODEX; Dicţionarul etimologic român, Alexandru Ciorănescu, Universidad de la Laguna, Tenerife, 1958-1966

MUST, musturi, s.n. 1. Suc dulce care nu a început încă să fermenteze, obţinut prin zdrobirea şi presarea boabelor de struguri sau, p. ext., a altor fructe ori plante. 2. Zeamă, suc pe care îl conţin unele fructe. 3. Seva arborilor. 4. (Pop.) Zeamă din gunoiul vitelor. 5. Lichid cu care este îmbibat pământul după topirea zăpezii. – Lat. mustum. (DEX'98);

И още: mustus, musta, mustum, adj

1. fresh, young

2. unfermented/partially fermented (wine)

(LATdict - An Online Latin Dictionary):

http://www.latin-dictionary.net/q/latin/mustum.html

[IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS]

рум. must (músturi) s.n. – 1. гроздов сок. – 2. ябълково вино, сайдер. – 3. сок. - арум. mustu, мегл. most, лат. mustum (Puşcariu 1140; Candrea-Dens., 1184; REW 5783), срв. алб. mušt (Philippide, II, 648), срв. ит., исп., порт. mosto, пров., кат. most, фр. moût. От рум. произлиза бълг. мъст (Romansky 122) (DER):

must (músturi), s.n. – 1. Suc de struguri. – 2. Cidru. – 3. Suc, zeamă. – Mr. mustu, megl. most. Lat. mustum (Puşcariu 1140; Candrea-Dens., 1184; REW 5783), cf. alb. mušt (Philippide, II, 648), cf. it., sp., port. mosto, prov., cat. most, fr. moût. – Der. musti, vb. (a avea lichid din abundenţă; a lăsa zeamă sau sevă, a stoarce, a extrage sucul); mustit, s.n. (acţiunea de a musti); mustitor, s.n. (zdrobitor; lin, călcătoare); mustar, s.m. (vînzător de must); mustărie, s.f. (prăvălie de vinuri); mustăreaţă, s.f. (zeamă eliminată de trunchiul de mesteacăn; sevă), cu suf. -eaţă (după Candrea, dintr-un lat. *mustaricia); mustometru, s.n. (alcoolmetru); mustos, adj. (zemos), pe care REW îl derivă direct din lat. mustōsus; mustuială (var. musteală, mustuitură), s.f. (tescovină; boştină). – Din rom. provine bg. must (Romansky 122) (DER)

[Perkūnas]

Що ли Перко Наумов не дава примери със стари тракърски думи включващи Ъ , а се мята като риба на сухо покрай далечните прибалтийските земи

брънчос - brynchos - китара *bhrem - това си е тракийското бръм- оттам и бръмбар

да не говорим за *bhru - bryton , brytos което си е нашенското - връ(а) - вря, кипя

Дрън-дрън та пляс...

[проф. Добрев]

За етимологията на бълг. мъст от балк. лат. mustum вж. БЕР, т. ІV;

За етимологията на рум. must "шира, мъст" - от лат. mustum вж DEX'98; NODEX; Dicţionarul etimologic român, Alexandru Ciorănescu, Universidad de la Laguna, Tenerife, 1958-1966

MUST, musturi, s.n. 1. Suc dulce care nu a început încă să fermenteze, obţinut prin zdrobirea şi presarea boabelor de struguri sau, p. ext., a altor fructe ori plante. 2. Zeamă, suc pe care îl conţin unele fructe. 3. Seva arborilor. 4. (Pop.) Zeamă din gunoiul vitelor. 5. Lichid cu care este îmbibat pământul după topirea zăpezii. – Lat. mustum. (DEX'98);

И още: mustus, musta, mustum, adj

1. fresh, young

2. unfermented/partially fermented (wine)

(LATdict - An Online Latin Dictionary):

http://www.latin-dictionary.net/q/latin/mustum.html

Благодаря, очевидно латинизъм, а нашата "ирано-прабългарска" етимология от 83 г. е по настояване на виден български тюрколог, който тогава за нас беше безспорен авторитет в прабългарската етимология.

Затова в етимологията нещата трябва да се оглеждат многократно и от всички страни и най-важното, човек да работи само това, а не както тогава.

И все пак мисля, че в нея статия има и добри попадения, а като цяло тя е обобщение на иранизмите, каквото не е правено и досега у нас.

[Kuna]

Що ли Перко Наумов не дава примери със стари тракърски думи включващи Ъ , а се мята като риба на сухо покрай далечните прибалтийските земи

брънчос - brynchos - китара *bhrem - това си е тракийското бръм- оттам и бръмбар

да не говорим за *bhru - bryton , brytos което си е нашенското - връ(а) - вря, кипя

Бас ловя за звукоподражателен произход, а не за такива сложнотии

[Зитко]

Понеже уважаемият проф.Добрев често намесва и съкровището от Наги Сент Миклош,ето една много ценна и интересна статия :

http://apollon.blog.bg/izkustvo/2010/03/28/.519594

[RIZAR]

Бас ловя за звукоподражателен произход, а не за такива сложнотии

Бас ловя , че не съм го изсмукал от кадифените ръкавици на тюркизма, с които искат да ни извадят душичката. За по-любознателните ханотюркисти , да погледнат Г. Михайлов, И.Дуриданов , Хр. Данов, Вл. Георгиев .

[проф. Добрев]

Понеже уважаемият проф.Добрев често намесва и съкровището от Наги Сент Миклош,ето една много ценна и интересна статия.

Благодаря ви, беше ми интересно да я прегледам, само че не споделям вашето мнение, че това е "една много ценна и интересна статия"!

[проф. Добрев]

Last roman - Коментар #282

Цитат(stoedin @ Thu Jan 21, 2010 9:38 pm)

Темата за прабългарите или българите е, че се обърках. Каза се 1000 пъти, че никой не подценява достиженията на прабългарите, но да се говори за цивилизация е пресилено, ама нали трябва да докажем какви сме умници и се почна една престрелка- края и не се вижда....Какъв Шестоднев, какъв Преслав, каква литература. Аз прабългарска литература не съм чел, но ще съм признателен да ме насочите към някое произведение, за да се ограмотя.

А къде свършват прабългарите и почват българите?

Черноризец Храбър, например, прабългарин ли е?

Ka40

Когато държавата Прабългария изчезва и на нейно място се появява България, тогава "свършват" прабългарите и почват българите.

stoedin

След Борис мисля е нормално да говорим за българи, а не за ''прабългари'', нали? Или и това вече се оспорва? Черноризец Храбър е българин, според мен, а според теб какъв е?

Естествено, че няма прабългари, но това понятие е прието, за да разграничим някакъв период във формирането на народа ни. То и византийци няма, но всеки грамотен човек разбира за какво иде реч, нали?

КГ125 - #3

Не ми дава мира един въпрос - смяната на езика, приемането на "новия" славянски от българите (поправете ме ако греша) не е отразен в изворите, т.е. във византийските хроники, по никакъв начин. Нима такъв процес може да остане без вниманието на авторите? Това, съчетано с оскъдните данни за славяни (че чак пък езика да се приеме) тук на Балканите, и с едно сведение на Гумильов за състоянието на хазарите към края им, ме навежда на еретичната мисъл, че може наистина българите да са дошли тук вече говорещи славянски, или че процесът на смесване на българи и славяни е започнал преди пристигането тук

Иван Добрев, ВЛИЯНИЕ И ПРИНОСИ НА БЪЛГАРИТЕ ЗА РУСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА

Дунавските българи и русите

И на трето и последно по време и място сега и тук, но всъщност и в действителност на първо и много по-предно по важност и значение място идва обществено-икономическото, политико-идеологическото и културно-просветното влияние и принос за русите изобщо на дунавските българи от Първото Българско Царство, отдавна вече възприетият, утвърден и най-широко разпространен термин наименование на които в българската научна литература е етнонимът прабългари, а в рускоезичната - булгари, но напоследък вече все по-често и по-нашироко, и болгари.

Но независимо и въпреки всичко това, обективно-реално погледнато, до към средата на ΙХ в. дунавските българи преживяват и преминават през един не особено интензивно-дълбок процес на славянизация, своеобразен връх на който се наблюдава още по времето на хан Крум. Тогава той увеличава ролята на славяните в държавата за сметка на прабългарската аристокрация и поверява на славянски старейшини жупани някои отговорни постове в нея, като даже посланикът в Константинопол е славянин. В двора на Крум широко разпространение получава славянският език и дори самият той на пировете обикновено произнася тостовете си на славянски език. Същевременно Крум усилва и войската си с редовни славянски части, офицерите на които обаче са прабългари (Г. Вернадский).

Всичко това безспорно е възможно и се осъществява благодарение на това, че подобни процеси протичат и в славянските и прабългарските родове и племена по места. Тук съвместното мирно съществуване по принцип на двата етноса приема формата на симбиоза с тенденция за развитие по посока на тяхната “стопанска и етническа интеграция” при все още действащ и проявяващ се “културно-идеологически дуализъм”, както се изразява Г. Литаврин [2001, 6-14].

Болезнено-рязък, но и изключително силен тласък на този процес на славянизация на прабългарите по форма, но на цялостно-многостранната обществено-икономическа, политико-идеологическа и културна по същество взаимна интеграция на двата етноса, а по този начин и на ликвидирането като цяло на съществуващия до тогава културно-идеологически дуализъм дава масовото покръстване от Свети княз Борис-Михаил Кръстител на прабългарите и славяните през май 866 г., последвано от редица драстично-репресивни и даже направо непоносимо-жестоки административно-правни мерки и действия, особено и специално по отношение на прабългарите.

Тук особено и на първо място стои най-вече прогласяването от Първи Всебългарски Църковно-Народен събор, свикан в Преслав през есента на 893 г., на славянобългарския език за официален държавен и църковен език със забрана под страх дори от смъртно наказание или продаване в робство да се говори на прабългарски език; забрана, преследване и дори налагане на смъртно наказание по силата на специално издадения Закон Судный Людям, на практикуващите прабългарските обреди и обичаи, сред които и най-категорична забрана на многоженството; въздигането на Кирило-Методиевото дело за знаме на българската държава и народ, връчено от княз Борис-Михаил в ръцете на неговия достоен син и приемник – княз Симеон, но и пристъпването към фактическата замяна на гръцките владици в България чрез ръкополагане на българи за техни викарни епископи (хорепископи), които да поемат управлението на епархиите [вж. и срв. Вернадский 2009, 227; Рънсиман 2009, 89-91; Св. Наум Преславско-Охридски 2009, 3; ЗСЛд].

В резултат на всичко това към края на Х и първата половина на ХΙ в. вече отива към своя край и дори приключва в главното и същественото започналата още от времето на хан Аспарух славянизация на прабългарите под формата на етнолингвистически взаимна интеграция, сливане, смесване и кръстосване или метисизация на числено близките местни прабългарски и славянски племена до смесено-кръстосаната, метисизираната по своите расово-антропологически белези и черти и по своята материална и духовна култура, но единната и славянска по език българска народност.

В процеса на тази взаимна интеграция решаващо-огромни са ролята и значението на новосъздадените и въведени в цялостния живот на българското общество български в частност, но славянски по принцип език и писменост, тъкмо които са онази духовно-културна основа, благодарение на която българите се чувстват и осъзнават себе си не само като славяни, но и като неразделна част от славянството изобщо.

Вътре в тази народност прабългарите се запазват и продължават да съществуват във и посредством славяните, но не като нещо изконно-първично, собствено-наследено, самостоятелно и единно цяло, а във вид на външно-допълнително привнесени, сравнително обособено-чужди, отделно-разпръснати или дисперсни, по-дребни или по-едри частици съставки на тяхната, собствено славянската антропология, език, материална и духовна култура.

Същевременно и наред с това на съответното фонетико-семантично преобразуване и изменение е подложено и самоназванието на прабългарите, късноантичното и ранносредновековното народностно название етнонимът áîëãàð като наименование на тогавашната, тюркска по произход и принадлежност прабългарска, но в аспекта на основния фонетичен вариант на етнонима номинативно-терминологически много по-точно и по-вярно, болгарска етническа общност.

Това преобразуване и изменение протича най-напред под формата на специфичното и не особено често наблюдаваното номинативносемантично развитие, “еволюция на етническото съдържание” (Д. Ангелов), но по-точно ресемантизация, преосмисляне под влияние и в условията на динамично-прогресивно изменящо се, в началото си прабългародоминантно и затова низходящо, а към края си славянодоминатно и затова възходящо неравновесно вътрешноинтегративно тюркобългарско-славянобългарско двуезичие резултат от също така паралелно и динамично-прогресивно изменящата се частично-спорадична и изолирана отначало и неясно в каква степен непълно масова към края си славянизация на прабългарите, чак докато се стигне до цялостно-многостранното семантико-функционално преструктуриране и преобразуване на изходния етноним едновременно и като сигнификация, и като денотация, така че към средата на Х в. той вече обозначава и съответно наименова изградената в главното и същественото нова българска народност.

От друга страна фонетико-структурното преобразуване и изменение на етнонима áîëãàð протича и се осъществява под влияние действието най-напред на Закона за редукция на широките гласни, по силата на което широката закръглена гласна в неговата фонетична структура се стеснява до звука у, а непосредствено след това и на активно проявяващата се в старобългарския език етимологична фонетична промяна у > ъ, в резултат на което пък обликът булгáринъ се превръща в облика бългáринъ. По-нататък пък под въздействието и в условията на ликвидната метатеза, действието на която в южнославянските езици приключва чак през ІХ-Х в., последната форма придобива облика блъгáринъ.

Именно поради всичко това трябва да се каже напълно определено, че доста видоизмененото като резултат и считаното по ред причини от старобългаристите като че ли за единствено коректната, закономерна и правилна форма áëúãàðèíú очевидно-безспорно е по-късна и по-нова от формата áúëãàðèíú, което в този си вид, разбира се, все още не е подложено на въздействието на ликвидната метатеза. Нейната времева граница обаче като че ли е краят на ІХ в., в най-лошия случай средата на Х в., защото е известен записът за цар Борис І като Mèõàèëü êàãàíü íà Áëüãàðhõü, потвърден, макар и не напълно сигурно, и с разчитането на личния печат на висшия му сановник Йоан Багатур.

По този ред и начин и под действието именно на тези историко- и контактолингвистични закони и механизми, към края на Х в. вече на основата на късноантичното и ранносредновековното народностно название етнонима áîëãàð като наименование последно на дунавските или още Аспаруховите българи през онази епоха и при тези социално-политически и културни условия възниква и се развива структурно-семантико-функционално съвсем новото и напълно различното настоящо българско народностно название етнонимът българи, със запазен все още при някои от писателите фонетичен вариант áîëãàðû като наименование на съвременната, смесена по произход, но все пак славянска по език и културна принадлежност българска народност. И въпреки всичко връзката между двата структурно-семантически нетъждествени етнонима се запазва и си остава, само че сега и тук тя е единствено и само връзка на историко-генетическо развитие и приемственост по посока от първия към втория:

Като краен етап на славянизацията на българското общество се приема Преславският събор от 893 г., когато славянският език е обявен за официален сакрален и административен език в българската държава.

Започва първият “Златен век на българската литература и култура”. Само че в писанията от този период на славяноезичните книжовници етнонимът "българи" отсъства. Черноризец Храбър говори единствено за славяните и славянските азбукарчета. В Проглас към евангелието и в Азбучна молитва се възпява “славянското племе”. Етнонимът “българин” отсъства и от творбите на Йоан Екзарх, единствения от книжовниците на Златния век, за който се знае, че не е бил сред учениците на светите солунски братя.

В похвалите, предшестващи Симеоновите сборници, владетелят не е етнически определен - дали това е случайно? В същото време етнонимът “българин” е бил жив по време на царуването на Симеон, нещо повече - през Х век той започва да се налага като определение за всички негови поданици.

Определението “íàøú êíç áîëãàðñêú èìåíåì Áîðèñú” е характерно за приписката на Тудор Доксов към преписа му на превода на “Четирите слова против Арианите” на Атанасий Йерусалимски, направен от епископ Константин. Забележително в случая е, че авторът, роден вероятно след покръстването, използва прабългарското летоброене наред с византийското, следователно прабългарската традиция все още е жива в началото на Х век! (Д. Димитрова-Маринова).

Ето защо повече от очевидно нещата тук изобщо не са толкова лесни и прости, но за преголямо съжаление в руската историографска литература и понастоящем битуват пределно приблизителни и крайно повърхностни мнения по този въпрос, които не може да бъдат определени другояче освен като най-вулгарна профанизация:

Аналогичную трансформацию претерпело и имя болгар: от названия тюркских кочевых орд Аспаруха, через наименование правящей элиты, к имени славянского народа и его государства [Егоров 2009, 132, вж. Бешевлиев 1934, 66; Божилов 1979, 84; Георгиев 1963, 20; Добрев 2008, 51-64; ~*~2009, 6-7; Йорданов 1989, 391, вж. и срв. Васильев 2009, 67-70; Димитров 1997, 3-17; Димитрова-Маринова 2009, 1-4; Иванова-Мирчева, Харалампиев 1999, 61-68,76-80; История на България 1981, 213-219, 261-277, 324; Литаврин 2001, 13-14; Рънсиман 2009, 90; Тодоров-Бемберски 2004, 38,123; Хабургаев 1974, 105-108,116,119; Багр-Имп, 104-105,135; СлСпр, 73-77; СтбРк, 91].

И все пак етнотрансформационните процеси винаги и във всички случаи са процес, който се разгръща и протича във Времето, именно поради което е напълно резонно и изобщо няма нищо погрешно или някаква пречка в това за интересуващия ни в случая период, ориентировъчно-приблизително втората половина на Х в., да се мисли и говори същевременно и подред и за прабългари/болгари, и за българи.

[Зитко]

Благодаря ви, беше ми интересно да я прегледам, само че не споделям вашето мнение, че това е "една много ценна и интересна статия"!

Професоре,все пак бихте ли се аргументирали защо мислите така?Все пак това е една оригинална и доста свежа хипотеза,която дава повод за размисъл...

[Eньо]

Тук особено и на първо място стои най-вече прогласяването от Първи Всебългарски Църковно-Народен събор, свикан в Преслав през есента на 893 г., на славянобългарския език за официален държавен и църковен език със забрана под страх дори от смъртно наказание или продаване в робство да се говори на прабългарски език; забрана, преследване и дори налагане на смъртно наказание по силата на специално издадения Закон Судный Людям, на практикуващите прабългарските обреди и обичаи, сред които и най-категорична забрана на многоженството;

В резултат на всичко това към края на Х и първата половина на ХΙ в. вече отива към своя край и дори приключва в главното и същественото започналата още от времето на хан Аспарух славянизация на прабългарите под формата на етнолингвистически взаимна интеграция, сливане, смесване и кръстосване или метисизация на числено близките местни прабългарски и славянски племена до смесено-кръстосаната, метисизираната по своите расово-антропологически белези и черти и по своята материална и духовна култура, но единната и славянска по език българска народност.

Това преобразуване и изменение протича най-напред под формата на специфичното и не особено често наблюдаваното номинативносемантично развитие, “еволюция на етническото съдържание” (Д. Ангелов), но по-точно ресемантизация, преосмисляне под влияние и в условията на динамично-прогресивно изменящо се, в началото си прабългародоминантно и затова низходящо, а към края си славянодоминатно и затова възходящо неравновесно вътрешноинтегративно тюркобългарско-славянобългарско двуезичие резултат от също така паралелно и динамично-прогресивно изменящата се частично-спорадична и изолирана отначало и неясно в каква степен непълно масова към края си славянизация на прабългарите, чак докато се стигне до цялостно-многостранното семантико-функционално преструктуриране и преобразуване на изходния етноним едновременно и като сигнификация, и като денотация, така че към средата на Х в. той вече обозначава и съответно наименова изградената в главното и същественото нова българска народност.

Професоре!

Няма народ, който да изстави бащиния си език, именната си традиция току така.

Запитвал ли се се някога защо ние, наследниците на господарския народ на Кубрат, Аспарух, Омортаг и Крум сме принудени днес да фъфлим на славянски - езика на довчерашните ни слуги, мекушавите и угоднически водещи покорно в нашите шатри своите дъщерите славяни?

Същите тези славяни, които всяка пролет разселвахме в отдалечени гранични области на канството, или пък ги карахме да пият вино от чаши черепите на техните покръстители - византийците, ритуално обковани със злато и сребро .

Става въпрос, професоре за загуба на изконна българска идентичност, загуба на език, загубата на именната система и традиции на българите.

И този процес стартира с влизането в сила на договора за капитулация на канство България наречен "дълбок мир".

Изпратените от лишения от владетелската си канска титла Борис пратеници да получат договора "дълбок мир" в комплект с указания на патриарх Фотий какво да се прави със великитe боили са безпардонно кръстени още с пристигането си в Константинопол.

Процеса на дебългаризиране стартира със кланетата над българските боили, и двадесет годишния преходен период към налагане на славянския език за официален по внушения на стратега и идеолога на първия в световната история планиран и осъществен процес на етническо прочистване с геостратегическа цел.

А тя е била създаване на мястото на капитулиралото канство България на марионетен режим, който безпрекословно да изпълнява препоръките на изпращаните от Фотий съветници.

Плана за създаване във Великоморавия (на основата на кръщението от Константинопол плюс донесена от мисионерите писменост) база за изнасяне разпростиране на ориенталско-константинополско влияние към великата Киевска Рус претърпява пълен неуспех.

Кирил е отровен във Рим, Методий умира след поредица преследвания и унижения.

Помощник мисионерите - (специално подбрани великоморавски младежи изпратени и обучени за мисията заедно със Кирил и Методий във Византия) са заловени, съдени и закарани за продан на пазарите за роби във Венеция.

Оттам са откупени от византийски пратеници и докарани до границата и предадени на задължения да ги приеме архонт Борис Михаил.

Нататък нещата ги знаем...