“бай Ганю” - Проблеми И Идеи

[ROCK]

“БАЙ ГАНЮ” - проблеми и идеи

Цялата многовековна история на България е един непрекъснат низ от възходи и падения. След най-високия връх в българската история – епохата на Възраждането – следва тежкия период на срив, на затъване в низки страсти и жалки стремления. Създаването на държавата развива потребността да се откроят ценностите, да се очертаят новите герои на съвремието, новите обществени дейци, за които средновековието престава да бъде значещо. Призивът на Паисий за вглеждане и прослава на старата ни история изглежда вече далечен и архаичен. Стремежът за усвояване на съвременното пространство в началото на 90-те години на 19 век става толкова силен, че всеки опит за съзерцаване на далечното минало се възприема като забавяне, като пропускане на възможностите за участие в градежа на новия български свят. България прави своеобразен “гигантски скок на тъмно” и навлиза в мрачно и тягостно историческо безвремие – изгубила връзката с изконните ценности и идеали на патриархалния свят, още ненамерила верния път към цивилизована Европа.

“Настоящето дава живот само на сатирата” – това е Вазовата присъда за след-освобожденската действителност. Новата епоха се превръща в “кърмачка на велики хора” от особена, балканска порода. Раждайки сатирата, настоящето й дава най-доблестния рицар на нова България – Щастливеца. Аристократ по рождение, възпитание, морал и душевност, Алеко Константинов се превръща в “будната съвест на своето време”. Под натиска на изродените идеали и опорочената действителност, той търси и намира изход в сатирата, като смело критикува и изобличава “всичко и всички” в “тъгашеска” България.

А. Константинов твори в гранична епоха, когато хармонията на националното се измества от дисхармонията на социалното. Това време е преломно за българското мислене, за културната ни идентичност, за националното ни самосъзнание. Колкото по-надолу в обществената йерархия слиза Алеко, толкова по-голяма и безлична става тълпата от марионетки, движени от дребни и низки страсти – кариеристи, политикани, псевдопатриоти, еснафи. Те нямат имена и индивидуалност и Вазов сполучливо ги нарича “легион” от издребнели, подли, уродливи души. Ранната смърт на Алеко оставя недовършен груповия портрет на “жадната за облаги сволоч”, започнат в цикъла “Разни хора, разни идеали” – своеобразна галерия от цинично саморазголващи се социални типове. Всред тези “редки екземпляри на политическата зоология” (П.Славейков) откриваме и нахвърляните с едри щрихи първообрази на бай Ганьо Балкански, който А. Константинов превръща в обобщен образ-пародия, пластична карикатура на “разните хора” с “разни идеали”.

Съвсем естестено, почти незабележимо, в образа на “героя на времето” се преплитат и националното, и социалното, и общочовешкото – пластове, трудноразграничими един от друг дори за литературната критика.

Отрицателен или положителен герой е бай Ганьо, национален или социален тип е – това са проблеми, които ангажират в спор не само критиката, а и цялото българско общество. Защото така както образът на Алековия герой влиза в живота като тържествуваща социална стихия, така и обсъждането на проблема за “байганювщината” се превръща в тревожен въпрос на българската обществено-политическа действителност и национална характерология.

Почти общо е мнението, че бай Ганьо е отрицателен тип, плод на сатирично обобщение на действителността, социална карикатура. Към това водят и творческите намерения на самия Алеко, да осмее един “тип”, който “дава колорит на епохата”. Въпреки, че и парадоксалната теза на немския славист Герхард Геземан за “виталния и положителен характер, спомогнал българският народ да се нагоди към условията и да се съхрани” не е лишена от истинност, отрицателния типаж, който като цяло представя образът е неоспорим. От тук нататък се ражда спорът за същността на Алековия герой – социален, национален, цивилизационен или общочовешки тип е бай Ганьо.

Жизнеността на този социален тип и до днес, доказва че той не е ограничен само в една историческа епоха, нито само в едно социално съсловие, нито дори в определено геополитическо пространство. Богатството и динамиката на образа превръщат бай Ганьо в “образ-символ с по-широко значение” (Иван Мешеков). Бай Ганьо е комплексен и динамичен образ, съдържащ в себе си богатстото от социални, национални, цивилизационни и общочовешки черти.

Като социален тип той синтезира чертите на политиканстващия социален хищник, който дава облик не само на времето, в което го съзира Алеко, и който е резултат от закъснялото ни цивилизационно развитие и на формираните от него обществени и политически нрави.

И именно като израз на това междинно цивилизационно развитие – между “агарянския ямурлук” и “белгийската мантия” – той синтезира с ред национални черти, но на определена политиканстваща социално-паразитна прослойка на българското общество.

Образът съдържа и общочовешките черти – на парвенюто въобще, на безскрупулния обществен хищник, на вулгарния политикан, на животинския индивидуализъм и келепирджилък. В т.см. е очевидна близостта му до общочовешките типове, осмени от световните комедиографи (“Тартюф”, “Скъперникът”, “Буржоата-благородник”).

Проблемът “българско – европейско” се превръща в основен за българина от края на миналия век. Още Вазов се опитва да впише нашето, родното в чуждото, общочовешкото. Стремежът да открои българското, да докаже, че то е равностойно, има за основна цел утвърждаване на националното ни самочувтвие.

В “Бай Ганьо” Алеко възприема различен подход – изявата и проявлението на родното в европейска обстановка. Героят олицетворява пътуващият човек, който се опитва да се дистанцира от познатото, отправяйки се към новото. Но той си остава неподвижен като етика, като система от нравствени ценности, неспособен да догони времето. Бай Ганьо “пътува” към същността на типа балканско поведение, въплъщавайки екзистенциалната неподвижност.

Темата за “европейското” е акцентирана и в началото, и в края на творбата, като по своеобразен начин я рамкира.

Помогнаха на бай Ганьо да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец.

……………

Европейци сме ний, ама все не сме дотам…

Чрез пътуването на бай Ганьо в Европа А. Константинов утвърждава универсалната идея – всеки народ (а и индивид) се самопознава и самооценява в съпоставка с другите народи (индивиди). Но за Алековия герой пътуването не е път за познание, нито път за себепознание. Родовата традиция, националните морални норми вече не са опора за героя, а в същото време липсват собствени личностни и нравствени принципи. Там където е запазена все пак връзката с миналото, тя му пречи, прави го консервативен, неподатлив на чуждите културни влияния – “Чунким баща ми все опери е слушал”.

Когато човек ограничен, бездуховен, малограмотен, без каквито и да е културни и хигиенни навици се сблъсква с европейската цивилизация, той става смешен и жалък. Склонен да абсолютизира българското, бай Ганьо подценява и отрича чуждото. Навсякъде демонстрира дързостта, напоритостта, националната гордост, самочувствието на представител на един вече независим народ, който има перспек-тива пред себе си. Но не притежава способността за критично себевглеждане и себепреценка, усета за чувствителната разлика между родното и чуждо социокултурно пространство. И когато по думите на Алеко “угощава всички с чист патриотизъм”, този “балкански герой” не само излага себе си, но позори и нацията. Разбира се, Родината вече съвсем не е за героя онази светиня и свръхценност – принадлежността към нея предполага взаимни услуги, сънародническа взаимопомощ. Националното, българско-то той смело използва за личното си облагодетелстване при търговските си контакти и битово устройване в чуждия свят, верен на скъперничеството, келипира, сметкаджий-ството си. Но истинската груба деформация ще настъпи при завръщането на родна почва, когато цинизмът става воинствен “току тъй, на сухо, патриот не се става”.

Бай Ганьо е далеч от желанието да усвои чуждата култура, да съзре “лицето” на Европа: “Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати…”; “Колко съм ги гледал аз такива картини и портрети…” Няма и следа от уважението на българина към просвета, наука, изкуства Тръгнал е по света с намерение не да види, а да продаде и да купи, верен на максимата “да си проврем гагите”. Няма какво да учи от “будалите”, но се опитва да придобие нещичко от европейските маниери и начин на поведение, защото усеща, че да си груб и недодялан е пречка, а не предимство в цивилизована Европа.

Той променя облеклото, стреми се към учтивост, но проблемът е, че това не го прави по-цивилизован, не променя грубата му духовна същност – напротив – става все по-нагъл и безскруполен, със силна адаптивна способност и възможност за всякакви метаморфози и преображения в името на интереса, келипира.

Простащината, духовната примитивност, безпардонността, наглостта на героя се проявяват във всички негови отношения, преценки и действия, като засягат цялата пъстра палитра от проблеми на възпитанието и културата на поведение, общуване, пътуване, хигиена, хранене, външен вид… Натрапчив е стремежът на бай Ганьо да бъде възприеман като интелигент, да се самоизтъква, да доказва, че “не е прост” . Самочувствието му обаче на всяка крачка е съпътствано с парадоксални прояви на малокултурие (на гарата, в банята, в операта, на гости у Иречек) изобраени чрез блестящия Алеков хумор на ситуацията. Показателен е фактът, че гостувайки у Иречек, бай Ганьо демонстрира не само така характерната за него простащина и грубост, но си позволява да поучава домакина-интелектуалец, да му “чете лекция” по съвременна политика и фамилиарно-назидателно да обобщи: “Ти мене слушай, па не се бой!”. А отношението му към истинските, за ралика от него, ителигенти – хората на духа, за които парите, властта, келепира нямат стойност, е цинично и вулгарно: “Страшни диванета са туй учените!” – твърди той още в Европа, а по-късно, когато се връща в България, си разчиства сметките с тях.

Уродлива е представата на бай Ганьо за човека и човешката същност – всеки може да говори и върши каквото си иска, да лъже, но само да не засяга нашия джоб и интереси – “Пари не иска, я!” Такава е и представата му за любовта и взаимоотношени-ята – “Като има келепир, и бай ти Ганьо знай да обича”. Европейската учтивост и вежливост за него са “мазни”, а деликатността смята за “лигавене”. Затова и отношението му към жените е грубо и безцеремонно – изживява се като завоевател, демонстрира мъжественост по познатия ориенталски начин – подсуква мустак, удря се по влакнестите гърди, пощипва ги тук-там. Това е своеобразна смес от снизходително-пренебрежително отношение към жената, съчетано с пресоналната му простащина, цинизъм и агресия – “Санким, честна ли е? Знам ги аз тукашните жени…”.

А. Константинов поставя значимите проблеми на вътрешно-политическия и социален живот: за политическата култура, границите на самодоволството, за възпитанието на грубата среда и европейското образование, за материалистичния мироглед и потенциалната духовна сила на българина, за активната жизнена позиция и характерът на парламентарните избори у нас – цинизмът като противопоставеност на европейския демократизъм и в крайна сметка – проблемът за цялостното отношение на новите властници към своя народ.

Срещу бай Ганьо се изправя друга негова пълна противоположност – интелиген-тът, демократът, европеецът по дух и поведение – Иваница Граматиков, който бива смазан, унищожен, премачкан от завърналия се лъжеевропеец Ганьо Балкански.

Но неговото присъствие, наред с главния герой, неутрализира ред отрицателни моменти в съотношението “Европа – ние”. С тревогата, срама, надеждата, оптимизма си той изкупва много грехове на героя съотечественик и ликвидира основанията за национален нихилизъм.

Чрез “невероятните разкази на един съвременен българин”, Алеко докосва най-невралгичните пунктове в българския обществен, политически и духовен живот, народопсихология и манталитет. Той смело и безпощадно чертае истината за българите и българското – изостанал бит и обществени порядки, материална и духовна мизерия, малокултурие и липса на демократични традиции и възпитание.

Смешен, жалък, подиграван и осмиван в Европа, но препълнен със самочув-ствие, бай Ганьо на родна територия започва триумфалния си път към властта. Неуважаващ човешкото достойнство, презиращ всяка проява на деликатност и чувствителност, той отлично се вписва в политическите ни нрави. “Европеизира” и “цивилизова” страната си според своите представи за европеизъм. Усвоил чуждото пространство механически, героят си остава пред прага на познанието. Но придобил “неоспорим опит” от пребиваването си в европейсната цивилизация, той вече гледа със снизходително високомерие на България. Бай Ганьо се добира до властта – той е гъвкав, изобретателен, обигран, утвърждава се като водач и управник. Прави “свободни” избори с озверели банди от декласирани елементи, въоръжени със сопи и ножове за убедителност на “избора”. Издава вестник за да “цапа” противниците си, ходи в двореца, за да търси контакти и да “удря кьоравото” на софрата… Извратена демокрация, поругани идеали, насилие, терор – това са резултатите от присъствието на псевдоевропееца Ганьо Балкански на българската политическа сцена. “Идеали! Бошлаф… Личното наше земно доволство – ето идеала, който трябва да преследваме”

Надеждата на Алеко за благородство и цивилизоване на героя му се оказва илюзорна. Европейската “околна среда” избщо не му въздейства, от “рожба на груби обстоятелства”, бай Ганьо се превръща в генератор на злото.

“Европейци сме нии, ама все не сме до там!” – изрича с горчива ирония Алеко и остава открит за поколенията актуалният и днес проблем за приобщаването ни към европейското семейство.

Новата обществена атмосфера у нас след краха на тоталитаризма актуализира с особена сила образа на бай Ганьо – той бе възроден не случайно в множество сатирични и публицистични творби, политически коментари и обществени диалози.

Проекциите на Алековия герой в съвремието ни са пряк резултат от социално-икономическата, политическа и културна обстановка. Студеният практицизъм, грубата преметливост и безпардонност, нравствената и обществено-политическа развала раждат байганьовщина.

Това потвърди художественото прозрение на Алеко и присъствието на проблематиката на бай Ганьо като важен инструмент за нашето национално самопознание и нравственост.

Защото творбата на Алеко е творба-огледало на порочни политически нрави и вулгарни политически стихии, на всичко грубо, егоистично, долно, безочливо, престъпно, но и възможност за българското обществено-културно съзнание чрез пречистващ смях да се издигне над байганьовския морал.

[КГ125]

По повод на Алеко Константинов ще си позволя /без да претендирам за някаква меродавност и без да смущавам ничия подготовка за изпити/ едно по-еретично мнение.

Да, наистина след Осовбождението, а и преди е имало немалко низки прояви. Новото време, не само тогава, но винаги, идва с известна нелицеприятност, която води до нелишения от горчивина въпрос "затова ли се освободихм?!"

Само че според мен "Бай Ганьо" малко се екстраполира като огледало на оная епоха. Алеко Константинов, оставайки голям писател, според мен е повече мизантропичен и излишно сатиричен. Докато творбите му съдържат прекрасни описания на природата на България, сред която той намира очевидно душевен покой, аз поне не съм видял в тях една добра дума за някой човек.

Да не забравяме, че това е било времето и на "Строителите на съвременна България". Някак си не ми се връзва всички тия "кариеристи" и прочие през 1885, 1912-ta, 195-18 та година да проявят такива висини на националния дух, на каквито сме били свидетели.

Не ми се вярва и възхода, който България тогава е отбелязала, не само в икономическо, но и в културно и духовно отношение, да е извършен от "социални хищници" и т.н.

Други обаче при Алеко няма, защото такава му е психологията - той бяга от човешкия свят и намира покой в природния, но май от това не бива да се правят големи изводи за същността на онази епоха.

Алековите творби не са най-добрата илюстрация на онова време. В нашата литературна традиция, по инерция от миналото време, когато беше прието да се критикува капиталистическия период, "Бай Ганьо" май се надценява. Това е субективно мое мнение.

[Warlord]

Вазов има стихотворения дори много по-директни и критикуващи следосвобожденската реалност в България, заявявайки, че единствената разлика между данъчните чиновници и някогашните османски нашественици била, само в това, че първите не взимали единствено дете от майка.

Такъв е стила на Алеко, в такъв жанр и с такива убеждения се е насочил и прекрасно е изложил тезите си, мисля че критика към него не може да има, въпреки че все пак нещата си имат и друга страна.

[Galahad]

Преди години бях взел да правя продължение на бай Ганьо. Това беше по Тошово време, ама си останах само на първата историйка. Разбира се нямах намерение да я публикувам, защото ако я занесях някъде можеше да получа почивка на онова хубаво място в Белене. Е, едва ли, ама щяха да ме изключат от комсомола. И сега да минавах за репресиран.

[КГ125]

То сега няма файда да си репресиран, едно време имаше)

Вазов има стихотворения дори много по-директни и критикуващи следосвобожденската реалност в България, заявявайки, че единствената разлика между данъчните чиновници и някогашните османски нашественици била, само в това, че първите не взимали единствено дете от майка.

Такъв е стила на Алеко, в такъв жанр и с такива убеждения се е насочил и прекрасно е изложил тезите си, мисля че критика към него не може да има, въпреки че все пак нещата си имат и друга страна.

Е, Вазов е литератор. Аз имам бележка за платен данък у нас от 1895-та година, с надпис "Платени от Жеко Стоянов Дънека данък 1.50 лева." Селските бунтове от 1900-та са заради десятък. Разбира се, където капитализма навлиза има неприятни неща, но не те са били основната характеристика. В такава атмосфера няма как да се развие такова националноотговорно поколение, което демонстрира много голяма висота по време на последвалите войни.

Вазов има и много възторжени товрби, и то те преобладават - "Нова земя", например. Алеко няма, като изключим природата.

Аз срещу самия Алеко нямам големи вързажения, всеки автор на такова ниво си има особености, а срещу съвременните оценки или по-скоро опасността да се надценят творбите му като свидетелство за онова време.

Първото изречение в текста на Rock директно го оспорвам - противопоставянето на Възраждането като извисено на по-сетнешния период като "долен" е клише от социализма, когато следосвобожденския период е критикуван и осмиван поради големия капиталистически възход и разривът с Русия. През 50-тте години Стамболов е бил дори наричан фашист.

Българския възход по отношение на духа минава през възрожденското забогатяване и образование, през църковната независимост, освобождението, разтресено от Берлинския конгрес, сръбско-българската война и 1912-1918, когато е апогеят и крахът му. Това не може да бъде време на негодници и има много свидетелства, че не е, вкл. творби на Вазов.

Не, че ги е нямало, де, но за мен важното е кое доминира в съответния период.

[ROCK]

Я вземи почети малко повече история и тогава се пъни .

[ROCK]

То сега няма файда да си репресиран, едно време имаше)

Е, Вазов е литератор. Аз имам бележка за платен данък у нас от 1895-та година, с надпис "Платени от Жеко Стоянов Дънека данък 1.50 лева." Селските бунтове от 1900-та са заради десятък. Разбира се, където капитализма навлиза има неприятни неща, но не те са били основната характеристика. В такава атмосфера няма как да се развие такова националноотговорно поколение, което демонстрира много голяма висота по време на последвалите войни.

Вазов има и много възторжени товрби, и то те преобладават - "Нова земя", например. Алеко няма, като изключим природата.

Аз срещу самия Алеко нямам големи вързажения, всеки автор на такова ниво си има особености, а срещу съвременните оценки или по-скоро опасността да се надценят творбите му като свидетелство за онова време.

Първото изречение в текста на Rock директно го оспорвам - противопоставянето на Възраждането като извисено на по-сетнешния период като "долен" е клише от социализма, когато следосвобожденския период е критикуван и осмиван поради големия капиталистически възход и разривът с Русия. През 50-тте години Стамболов е бил дори наричан фашист.

Българския възход по отношение на духа минава през възрожденското забогатяване и образование, през църковната независимост, освобождението, разтресено от Берлинския конгрес, сръбско-българската война и 1912-1918, когато е апогеят и крахът му. Това не може да бъде време на негодници и има много свидетелства, че не е, вкл. творби на Вазов.

Не, че ги е нямало, де, но за мен важното е кое доминира в съответния период.

←

Къде пише за такъв данък за който говорш ?

[КГ125]

Я вземи почети малко повече история и тогава се пъни .

←

На туй тутакси ще ти отговоря с думите на Бай Ганя: "Чел съм доста навремето".

Къде пише за такъв данък за който говорш ?

По времето на правителството на Радославов, през 1900-та или 1903 -та год. в Дуранкулак и околността му избухват бунтове срещу опита на властта да въведе т.нар. "десятък", т.е. да прибере 10% от селскостопанската продукция на селяните. Сравни с днешното ДДС от 20%, ДОФЛ от не знам си колко процента и осигуровки от 36%

А пък бележката от 1895 г. ясно и точно показва, че бай Жеко Стоянов Дънека е платил за таз година данък 1 лев и 50 ст. Това по въпроса само за "мизерията" на българите от онова време.

[ROCK]

На туй тутакси ще ти отговоря с думите на Бай Ганя: "Чел съм доста навремето". 

По времето на правителството на Радославов, през 1900-та или 1903 -та год. в Дуранкулак и околността му избухват бунтове срещу опита на властта да въведе т.нар. "десятък", т.е. да прибере 10% от селскостопанската продукция на селяните. Сравни с днешното ДДС от 20%, ДОФЛ от не знам си колко процента и осигуровки от 36%

А пък бележката от 1985 г. ясно и точно показва, че бай Жеко Стоянов Дънека е платил за таз година данък 1 лев и 50 ст. Това по въпроса само за "мизерията" на българите от онова време.

←

Както и да сега не ми се занимава с това а и литъература вече отдавна не се занимавам.

Това го публикувах тук с надеждата да помогнр на някой я за изпит ,конптролно ит.н...

[КГ125]

...... и добре си направил. А пък ако някой, излагайки темата, засегне и въпросът за алековата епоха и от другата й страна, шестака не му мърда.

[Frujin Assen]

Голямата сила на Бай Ганьо идва от това че Алеко говори истината.Всеки ден всеки от нас среща точно такива образи.Всеки от нас колкото и да му е неприятно действа поне отчасти и поне за някой неща като Бай Ганьо.

За мен това е най великата българска книга.

[ROCK]

...... и добре си направил. А пък ако някой, излагайки темата, засегне и въпросът за алековата епоха и от другата й страна, шестака не му мърда.

←

Аз си мисля. че и без да я излага пак ще има 6

[КГ125]

Да-а, сигурно. Но като я изложи, или поне като я запомни, ще се е приближил/а/ до истината за ония времена /па и не само за тях, имайки предвид генезиса на класическата теза за Бай Ганю/.

[КГ125]

Голямата сила на Бай Ганьо идва от това че Алеко говори истината.Всеки ден всеки от нас среща точно такива образи.Всеки от нас колкото и да му е неприятно действа поне отчасти и поне за някой неща като Бай Ганьо.

За мен това е най великата българска книга.

←

Е, за мен най-великите българска книга са "Старопланински легенди" и останалите разкази, "Записки по българските въстания", "Строителите на съвременна България" и нещата на Николай Райнов. Макар, че и тук не може да се сравнява, както и при личностите.

Не става дума за отричане на А.Константинов, или за омаловажаването му, а за точна преценка на степента, в която Бай Ганю и другите му творби откриват завесата за онова време, за относителната тежест на "Бай Ганю" и самия бай Ганю в Бълагрия тогава. Факт е, че синдромът е налице, но е и факт, че байганювците далеч не са 8 000 000.

Пак ще кажа - в цялото творчество на Алеко няма един положителен главен герой, но пък природата е представена в целата й красота. От тази психологическа особеност на автора не бива да се правят изводи, по-големи от непбходимите. Творбите му са си върха, но не са ПЪЛНА историческа илюстрация, каквато се опитваха навремето да ни внушават, че са, а сега продължават по инерция, защото кой в нашето опърпано време ще ти се занимава с нов поглед върху българската литература.

...

[Хитър Петър]

Е, за мен най-великите българска книга са "Старопланински легенди" и останалите разкази, "Записки по българските въстания", "Строителите на съвременна България" и нещата на Николай Райнов. Макар, че и тук не може да се сравнява, както и при личностите.

Не става дума за отричане на А.Константинов, или за омаловажаването му, а за точна преценка на степента, в която Бай Ганю и другите му творби откриват завесата за онова време, за относителната тежест на "Бай Ганю" и самия бай Ганю в Бълагрия тогава. Факт е, че синдромът е налице, но е и факт, че байганювците далеч не са 8 000 000.

Пак ще кажа - в цялото творчество на Алеко няма един положителен главен герой, но пък природата е представена в целата й красота. От тази психологическа особеност на автора не бива да се правят изводи, по-големи от непбходимите. Творбите му са си върха, но не са ПЪЛНА историческа илюстрация, каквато се опитваха навремето да ни внушават, че са, а сега продължават по инерция, защото кой в нашето опърпано време ще ти се занимава с нов поглед върху българската литература.

...

Съгласен съм, че Алеко работи малко на принципа- Абе, свършихами боичките, ама и с черно ще стане

Положителни герои има, но май предимно чужденци

Нему принадлежеше крилатата фраза- "Всички са маскари", нали?

Чешит е бил Алеко, но голям писател, все пак. Лично на мен Бай Ганьо не ми допада много, но фейлетоните и пътеписите са малки шедьоври!