Участието на България в Първата Световна Война

[player_pz]

Главно за участието на България в Първата Световна Война

ИСТОРИЯ Най-нова история Войни, международни отношения и организации

ПЪРВА СВЕТОВНА ВОЙНА 1914-18

Война, която избухва вследствие на крайно изострените противоречия между германо-австрийската групировка и Антантата за сфери на влияние и световно господство. 28 юли 1914 - Австро-Унгария използва убийството на Франц Фердинанд в Сараево и под натиска на Германия обявява война на Сърбия. 1 авг. - Германия обявява война на Русия, 3 авг. - на Франция; 4 авг. - Великобритания обявява война на Германия. 23 авг. - Япония влиза във войната на страната на Антантата. 29 окт. - Турция се намесва като съюзник на германо-австрийския блок. 14 окт. 1915 - България влиза на страната на Германия и Австро-Унгария. Към Антантата се присъединяват Италия (23 май 1915), Румъния (27 авг. 1916); САЩ се включват (6 апр. 1917) във военните действия, без да влизат в Антантата (не обявяват война на

България). Фронтове: Западноевропейски - от Северно море до швейцарската граница; Източноевропейски - от Балтийско море до румъно-руската граница; Балкански; в Азия и Африка. Военни действия: 6-13 септ. 1914 - Франция спира германското настъпление при река Марна; август - септември - руските войски разгромяват австро-германските войски и превземат част от Галиция и цяла Буковина. 1915 - Германия не успява в подводната война да парализира британския флот. 1916 - германската армия не успява да пробие френския фронт при Вердюн поради руското настъпление в Галиция. Апр. - май 1917 - англо-френски неуспешни настъпателни операции. Временното правителство в Русия предприема безуспешно настъпление на Югозападния фронт. 3 март 1918 - Съветската република сключва Бресткия мирен договор с Германия; май - намеса на американските войски на Западния фронт. Капитулират: България (29 септ.), Турция (30 окт.), Австро-Унгария (3 ноем.), Германия (11 ноем.). 3 ноем. - начало на Ноемврийската революция в Германия. Условията за мирен договор с Германия и съюзниците и са изработени на Парижката мирна конференция 1919-20. По време на войната са мобилизирани 73 514 млн. души. През 1914 участват 8 държави със 732 млн. души население, през 1918 - 33 държави с 1,5 млрд. души. Жертви - 10 млн. убити и над 20 млн. ранени. Войната продължава 4 години 3 месеца и 15 дни. Остава в историята като "Голямата война".

АНТАНТА , Съглашение, Тройно съглашение

Военен блок на Великобритания, Франция и Русия. Оформя се през 1904-07 в противовес на Тройния съюз. Началото поставя Френско-руският съюз (1891-93). Важни етапи в създаването на Антантата: Англо-френско споразумение 1904 и Англо-руско споразумение 1907. През I световна война Антантата обединява групиралите се против германската коалиция 25 държави, включително САЩ; престава да съществува след края на войната.

ТРОЕН СЪЮЗ

Съюз между Германия, Австро-Унгария и Италия, оформен през 1879-82 (окончателно на 20 май 1882); официално провъзгласен през 1888. Поставя началото на военен блок начело с Германия. Противоречията между Тройния съюз и Антантата довеждат до I световна война. През 1915 Италия излиза от Тройния съюз.

ФРАНЦ ФЕРДИНАНД (Franz Ferdinand) (1863-1914)

Австрийски ерцхерцог. Племенник на Франц Йосиф I. Престолонаследник след смъртта на приц Рудолф и главнокомандващ след 1889. Убийството му в Сараево става повод за избухването на I световна война 1914-18.

България в Първата световна война - сагата на пропиления шанс

Развитието на политическата ситуация в Европа оставя твърде малко време на България за да се съвземе от току що преживяната национална катастрофа. Започналата на първи август 1914 жестока война стига бързо до границите на Отечеството. В началото то остава встрани от конфликта, който скоро се превръща в световен. Основна причина е възстановяването на страната и необходимостта от определяне на печелившата позиция – задача трудна и отговорна, пред която е изправено обществото ни и тогавашното правителство на д-р Васил Радославов. Българската политика след 01.08.1914 е “строг неутралитет”, особено полезен по онова време за Антантата. За да продължи да я следва обаче, нашето правителство иска връщането на заграбените от съседите Македония, Южна Добруджа и Източна Тракия до линиято Мидия-Енос, т.е анулирането на несправедливите договори от 1913.

По онова време страната ни е желан съюзник и за двете воюващи групировки. Ролята и особено нараства след турската намеса във войната на 16(29).11.1914 на страната на Тройния съюз. Българската армия има изключително добра подготовка, а националната икономика разполага с огромни мобилизационни възможности. В създалата се ситуация, за всички е ясно, че геополитическото положение на страната ни може да определи продължителността и изхода ва световната война.

Междувременно, през пролетта на 1915 се случва нещо, което съществено променя политическото положение на страната ни, но което доскоро бе пренебрегвано от историците. През март-април се сключва англо-френско-руско споразумение, предвиждащо включването на Цариград и Проливите в пределите на Руската империя, срещу което Москва се задължава да воюва с Централните сили до пълния им разгром. Споразумението окончателно кара Русия да фаворизира Сърбия като ключов съюзник на Балканите, докато политиката и към нашата страна се променя, ставайки все по-враждебна. Нещо повече, тя кара и съюзниците си да възприемат същата линия. Оттук нататък, всички обещания, които се правят на България, се съобразяват с интересите на Сърбия, Гърция и Румъния, като стремежът е

Съхраняване в максимална степен идеите на Букурещкия договор

Впрочем, страната ни е силно желан съюзник и за Централните сили. За разлика от Антантата, техните предложения са достатъчно конкретни. На България се обещават територии, населени с българи, които при това могат веднага да се заемат – цяла Македония, Поморавието, Южна Добруджа.

В края на лятото на 1915 Антантата губи по всички фронтове. Дарданелската операция затихва и понеслият огромни загуби англо-френски корпус започва да се оттегля. На Западния фронт немската армия настъпва, заемайки голяма част от Източна и Североизточна Франция, а частите и стигат на 35 км от Париж. След стремително настъпление на Източния франт, войските на Централните сили заемат Литва, част от Латвия с Рига, част от Белорусия и Западна Украйна.

Тъкмо това кара и българското правителство да се отнася крайно предпазливо към предложенията на Антантата, независимо от грубия натск, оказван от нейните представители в София. Още повече усложняват ситуацията арогантните действия на Сърбия към все още неутрална България, които са особено дръзки тъкмо през лятото на 1915. Последното кара правителството ни да предприеме специални мерки за гарантиране сигурността на страната. Доскоро, всички тези особености на политическото развитие на Балканите, не се вземаха под внимание от повечето родни историци. Така или иначе, през септември 1915 правителството на Радославов решава страната ни да се определи към Централните сили. Това става след дълги проучвания и консултации, като според премиера, особено значение имал докладът на о.з.ген.л-т Михаил Савов. На 06.09.1915 се сключва договор за мир и приятелство с Германия. Същият ден в немската главна квартира е сключена и военна конвенция. Пак тогава, по договор, Турция отстъпва на България 2000 кв.км. на левия бряг на Марица, което подобрява връзката с Дедеагач. Но не толкова сключените даговори, колкото политиката на Сърбия принуждават страната ни да премине към

Въоръжен неутралитет

а на 11.09.1915 да обяви и мобилизация.

На 21.09.1915 Антантата предприема последния си опит за привличане на България. Русия официално иска от страната ни “да скъса с враговете на славянството”. Франция пък предлага изключително изгоден заем от 700 млн.лв и определено “разбиране” към българските искания. За съжаление, тези действия са закъснели.

Въпреки това, още известно време България продължава да се придържа към своя “въоръжен неутралитет”. Но не за дълго. Сръбските провокации срещу страната ни не спират. На 14.10.1915 сръбски гранични части нахлуват във Видинско и България реагира моментално, обявявайки война на западната си съседка. На 15, 16 и 20 оттомври, Великобритания, Франция, Италия и Русия, на свой ред, обявяват война на България. Страната ни отново поема по пътя към Голгота, започвайки поредната война за защита на територията си и национално обединение.

На 1 октомври 1915 г. България се включва в Първата световна война на страната на Централните сили – Германия, Австро-Унгария и Турция, без армията да е достатъчно подготвена. Артилерийската материална част е остаряла, не достигат стрелково оръжие, свързочни средства, боеприпаси и тилово имущество. Въпреки това армията е мобилизирана и до средата на октомври е извършено съсредоточаването и стратегическото й развръщане. Численият й състав възлиза на 15 908 офицери и 600 772 подофицери и войници.

17-и артилерийски полк на позиции през Първата световна война.

През ноември 1915 г. Първа и Втора български армии разбиват главните сили на сръбските войски в района на Косово поле и овладяват Прищина. Освободени са Скопие, Прилеп, Велес, Охрид и много други градове в Македония, свързали името си с българската история. При връх Каймакчалан войниците ни отбиват шестдесет атаки на десет пъти по-многоброен противник.

Забележителен успех постига българската Трета армия, която овладява Тутраканската крепост, “този Вердюн на Близкия Изток”, както го оприличава германският фелдмаршал Макензен.

През позиционния период на войната 1917-1918 г. българските войски водят тежки отбранителни боеве на завоя на река Черна и Добро поле. Легендарна е отбраната на Битолския участък от Южния фронт. Тук в майските боеве през 1917 г. и септемврийските - 1918 г. Девета пехотна плевенска дивизия разбива настъплението на английските войски след ожесточени многодневни сражения.

В Първата световна война Българската армия дава най-големите загуби в историята си – над 100 000 убити и над 160 000 ранени.

ПРЕДГОВОР

През лятото на 1914 г. избухва Първата световна война. Разгаря се грандиозен военен сблъсък между две големи военно-политически групировки – Съглашението (Антантата) и Съюза на Централните сили. Както е известно, в глобален смисъл войната се води за преразпределение на владения, на богатства и за политическо доминиране в света. Кръвопролитието продължава повече от четири години и завършва с победа на Съглашението.

Почти докато трае войната в България е на власт коалицията на Либералната, Младолибералната и Народнолибералната партия (впоследствие част от тази партия начело с Н. Генадиев напуска коалицията). Тази коалиция, зад която стои цар Фердинанд, след известно тактическо изчакване включва България в Съюза на Централните сили. В началото на октомври 1915 г. България започва военни действия срещу Сърбия, а значи и срещу Антантата. Крайните резултати са известни – катастрофално поражение на Съюза на Централните сили .

България и Антантата през Първата световна война

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Политиката на Радославов към Антантата и политиката на Антантата към България от самото начало бяха обречени на провал.

Намеренията и действията им в Първата световна война бяха продиктувани от възгледите им за съотношението на силите на Балканите.

България преследваше локална балканска политика, без да обръща особено внимание на имперските интереси на големите държави. Проблемът бе, че в тази война в най-силна степен в последното столетие се преплетоха имперските и локалните интереси на двата военнополитически съюза. Балканските проблеми служеха като разменна монета, чипове в голямата игра за световно надмощие. Това българските политици не можаха да осъзнаят до самия край на дипломатическото наддаване. Техният поглед беше ограничен от Мазурските езера на север до Проливите и Егейските острови на юг. При това твърде дълго свикнали да бъдат обект на изостреното внимание и апетитите на Австро-Унгария и Русия, софийските държавници с труд възприемаха новите фактори в дипломатическата игра.

А и шансовете им за успех, сравнени с тези на другите балкански страни, не бяха големи. В началото на периода, който разгледахме, целите на България влизаха в противоречие с целите на държавите от Антантата. За да получи подкрепа в Париж, Лондон или Петроград, София трябваше да промени политиката на Съглашението, вече избрало свои опорни точки на полуострова — нещо, което едва ли бе възможно. От гледна точка на либералите обратното бе много по-реалистично — една политика, следваща Централните сили, щеше да върви в по-голяма или по-малка степен в унисон с техните цели.

Радославов и Фердинанд трябваше да вземат критично решение, за което знаеха, че дълго ще тегне върху съдбините на българския народ. Не би могло да се каже, че направиха с леко сърце избора си. Самият факт, че се колебаха толкова дълго преди да преминат Рубикон, е показателен. Но пред себе си нямаха и много открити пътища. В историята на военните конфликти почти никога не е имало случай държава да е осъществила стремежите си чрез неутралитет, както и почти няма случай, като изключим може би примера на Италия, държава доброволно да се е отказала от част от своята национална територия, дори и срещу много по-големи бъдещи придобивки. Това се съзнаваше и от съвременниците и неслучайно, без тесните социалисти и донякъде земеделците, всички останали политически партии не се обявяваха против намесата във войната, а против избраната от либералите страна в конфликта и против прибързването при вземането на решение.

Ако приемем определението на един от най-добрите специалисти по теория на международните отношения Фред Икле, задължително условие за успешни преговори е наличието на общи интереси и конфликт. Конфликти на Балканите имаше повече от необходимото, но България не можа да установи сфера на общи интереси с нито една от балканските страни. Вярно, че и това не може да се вмени във вина единствено на Радославов или Фердинанд. Румъния и Сърбия се опасяваха от Австро-Унгария, Гърция — от Турция, Румъния — от Русия. Нито една от тези три големи държави не представляваше сериозна заплаха за незавимостта или самостоятелността на България. Оттук от началото до края на конфликта тя си остана изолирана на полуострова и водеше преговорите съвсем самостоятелно. Това можеше да ласкае националното самочувствие на българските политици, но ясно предричаше неуспех.

Всъщност в София искаха да се възползват от затрудненото положение на Сърбия на първо място и в по-малка степен от това на Гърция и Румъния, за да преразпределят основно картата на полуострова. Това, което България щеше да спечели, другите щяха да загубят. За да се примирят със загубата, трябваше да има достатъчно силна заплаха, която да ги принуди да отстъпят. Българите трябваше да убедят своите противници в преговорите, че липсата на споразумение ще се окаже по-опасно, отколкото постигането на споразумение; да ги накарат да мислят, че забавянето в преговорите може да влоши вместо да подобри условията. При преговори от този род общият интерес отива в периферията, докато конфликтът минава на преден план. Тук именно беше силната страна на сръбските, гръцките и румънските държавници. За разлика от българските те съумяха да доловят, че победата във войната ще бъде за Антантата, и бяха готови дори да претърпят временен крах, за да постигнат резултати в края.

Едно от задължителните условия за успешни преговори е наличието на доверие между преговарящите страни. Точно такова на Балканите напълно липсваше.

Никой от балканските държавници не изпитваше и грам доброжелателност към когото и да било от колегите си.

Антантата като цяло, както това многократно бе изтъквано и в повествованието, не хранеше и най-малко доверие в моралните качества на Радославов, а още по-малко пък в „лисицата Фердинанд".

Но и в София 1914 и 1915 г. бяха години на криза на доверието. Двата политически лагера не вярваха във великите държави, та дори и бяха скептични към бъдещите си съюзници. По-специално сред силите на Антантата само Великобритания в общи линии бе държавата, на която, макар и не без сериозни резерви, се доверяваха донякъде както управляващата коалиция, така и буржоазната опозиция.

Оценката и отношението на Радославов към преговорите с Антантата бяха в пряка зависимост от целите, които си беше поставил. Максималистичната програма за осъществяването с един удар на пропилените нъзможногти за обединяване на българското племе преодоляваше и неприязънта, с която се отнасяше към компромисните предложения на Антантата. Преговорите с нея след пролетта на 1915 г. бяха псевдопреговори, с които искаше не толкова да изтръгне отстъпки, колкото да постигне успех в преговорите си с Централните сили.

При това за България в Европа бе вече изграден отрицателен стереотип. Той включваше не толкова качествата на самия български народ, колкото способността на водачите му да намират верните политически решения в критични ситуации.

Въпросът, който стоеше пред всички български политици, бе да се постигне най-пълно националното обединение.

В него се съдържаха редица подвъпроси — каква трябва да бъде политическата ориентация на страната, какво е равновесието на силите на Балканите и как би могло то да бъде променено в българска полза.

Това, че веднъж обединен, българският народ щеше да се превърне в най-големия на Балканите, беше страна на проблема, върху която никой български държавник не обичаше да се разпростира. Старо правило в международните преговори е, че ако става въпрос за преговори, а не за диктат, ничии искания не могат да бъдат напълно изпълнени, а либералите не искаха да правят никакви компромиси в своите стремежи.

На какво ни учи тъжната история на преговорите на Балканите през Първата световна война.

Преди всичко, че никой нито за момент не се съмняваше в справедливостта на националните искания на българите и никой нито за момент не помисляше да ги изпълни.

Вярно е, че експертите на всички нива призоваваха към справедливост, и то не в нейния естетизиран, чисто обективен смисъл, а като гаранция срещу предотвратяване на бъдещи конфликти. Но експертите винаги щяха да работят към съответните министерства, независимо коя партия беше на власт и те можеха да си позволят да разсъждават дългосрочно с оглед на стратегическите цели на съответната държава. За политиците подобен лукс беше разкош. Те се нуждаеха да бъдат избрани и полезрението им рядко надскачаше бъдещите избори. Въпросите за политическото развитие и баланса на силите след двадесет години беше нещо много интересно и достойно за разговор на лула до камината, но в никакъв случай не си струваше заради това да бъдат загубени стоте гласа, които можеха да означават още четири години в парламента или недотам почетна оставка. Затова нито за секунда политиците не допускаха изискванията на историческата справедливост да им препречат пътя към кратковременната политическа изгода.

Историята на преговорите през Първата световна война навяват тъжни мисли и за моралните стойности на политиката и дипломацията. Те ни учат как не трябва политиците да си играят със съдбата на народите; как не трябва да действува дипломацията; как правото и справедливостта не трябва да се огъват пред диктата на насилието; как емоциите не трябва да замъгляват разума; как тактически съображения не трябва да изместват стратегическите въпроси на историческото развитие, защото насилието хвърля дълга сянка.

България и Антантата през Първата световна война

Антантата и България след българската намеса във войната (октомври 1915 — септември 1918) Революцията измени изходните предпоставки на борбата за следвоенно влияние. В първата си официална декларация новото правителство заяви, че ще спазва сключените договорености и ще продължи да е вярно на съюза с Великобритания и Франция. Министърът на външните работи П. Милюков бе известен като твърд привърженик на агресивната политика на руския царизъм в областта на Проливите. За него Цариград бе неделима част от наградата, която Русия трябваше да получи. Още при поемането на властта той възложи на министерството да продължи да проучва възможността за организиране на десантна операция на Проливите — идея, подхваната от царското правителство в последните дни от съществуването му. Дори Керенски бе принуден да заяви в спомените си, че Милюков продължавал „имперската политика на Сазонов".

Войнишките маси обаче след три години безмилостна война съвсем не горяха от желание да продължават да мръзнат във въшлясалите окопи за правото да побият кръст на „Св. София" и Цариград да стане трета столица на Русия. Перспективите за бъдещото икономическо развитие и стратегическото господство на Русия в Източното Средиземноморие и славянския свят бледнееха пред необходимостта да се сложи край на конфликта и да се разреши аграрната криза в огромната държава.

Френските и английските съюзници на Русия видяха в революцията удобен повод безболезнено да отхвърлят поетите задължения. Задачата бе двуостра — да накарат буржоазнодемократичното правителство само да се откаже от Цариград и да задържат руската армия във войната. В печата започнаха венцехваления за нова демократична Русия. Подтекстът бе, че принципите на свободата не могат да й позволят да анексира Проливите. Начена и не съвсем координирана, но затова пък енергична атака срещу позициите на Русия в коалицията. На представителите й на съюзническите конференции не особено културно бе показвано, че в момента тя е най-слабият съюзник и нейните интереси ще бъдат зачитани в най-слаба степен.

До Февруарската революция малцина в София се бяха замисляли над перспективата за сепаративен мир. Смяната на режима в Петроград породи надежди, че нова революционна Русия или ще бъде отслабена прекалено и ще бъде победена от Централните сили, или ще отстъпи от империалистическите стремежи на царизма на Балканите. Прокрадваше се и очакването, че Милюков ще облече в практическа форма безспорните си теоретически познания по балканските въпроси.

Известна доза основание за подобни настроения имаше. Само два месеца преди революцията той бе писал във френския вестник „Журнал", че войната нямало да избухне, ако не били несправедливите условия на Букурещкия мир, и нямало да завърши, ако те не бъдат изменени. В показанията си пред следствената комисия за дейността на Временното правителство той заяви, че сключването на сепаративен мир с България било най-важната задача, която стояла пред неговото министерство: „С България като наш съюзник много лесно бихме приключили с Турция... и, разбира се, Проливите отдавна щяха да са в наши ръце". А в разговор с Палеолог Милюков подробно разви балканската си програма. Що се отнася до България, тя трябваше да получи безспорната зона в Македония, Кавала и Южна Добруджа със Силистра. Палеолог беше ужасен.

На 7 март 1918 г. Милюков нареди на дипломатическия представител на Русия в Швейцария да не отблъсква, а дори сам да търси контакти с български емисари. Представителят в Норвегия К. Гулкевич, който бе получил ново писмо от Ризов, трябваше да му отговори в положителен смисъл.

Така може би за първи път от намесата на България във войната една от съглашенските държави започна да дири сериозни контакти с българската страна.

Всъщност търсенето на подходящи контрагенти за евентуални преговори бе започнало още към края на 1915 г. Проблемът бе, че липсваха кандидатури. В комисии към външните министерства на Франция и Англия се споменаваха различни имена, но те бяха или на политици с традиционни просъглашенски симпатии, но с неизвестни в дадения момент настроения, или на личности, които щедро предлагаха услугите си и се стремяха да компенсират с прекомерен ентусиазъм липсата на реално влияние.

Години наред повтаряли тезата, че зад всички непредсказуеми действия на българската дипломация стои Фердинанд, ръководителите на Антантата се бяха озовали пред неразрешим възел от проблеми — да бъде оставен Фердинанд на престола едва ли щеше да бъде възможно, а негов противник с широка обществена подкрепа не виждаха. Александър Велики сред ръководителите на Антантата нямаше и те тръгнаха по пътя на най-слабата съпротива — преследваха предложения със съмнителен характер, изтикваха на преден план имена без тежест, с една дума, симулираха дейност, зад която не се криеше нищо. Започна гротескна върволица от предложения и епизоди, които на моменти копираха авантюрните романи на Евгени Сю и щяха да бъдат смешни, ако от тях не зависеше бъдещето на българския народ на Балканите.

Най-често в дипломатическите канцеларии се спрягаше името на Симеон Радев. Образованието и финесът му правеха благоприятно впечатление на фона на някои други български дипломати. Близостта с Генадиев, все още считан за алтернативна политическа фигура, придаваше тежест на мнението му. Очевидно той бе и единственият, който вдъхваше опасения у съседите на България, защото те не жалеха усилия, за да го очернят в очите на Съглашението. В списание „Ню Юръп" го описваха емоционално: „всяка дипломатическа служба си има своите чакали". Според тях Симеон Радев бил безскрупулен, слабокултурен и т. н..

Френското разузнаване използваше услугите на някои български емигранти във Франция и Швейцария. Най-активен сред тях бе пловдивският арменец Л. Саваджиян. Без особени морални скрупули той предлагаше перото и усилията си на всеки, който проявеше желание и имаше достатъчно дълбок джоб, за да ги плати.

Преди войната в Париж бе опитал да издава вестник „Л'Ориан", с помощта на който искаше да издои българската легация. Препоръките му бяха хвалебствена ода в чест на Фердинанд, която бе писал през 1908 г., и крещящото самохвалство на първата страница на пробния брой, с който обявяваше, че само във Франция имал сто и двайсет хиляди абоната. За Станчов цялата работа толкова откровено намирисваше на балканска шашкъния, че той отказа всякаква подкрепа. Французите се оказаха по-доверчиви, а може би нямаха и особен избор. Саваджиян се настани досами френско-швейцарската граница и започна да слухти сред емиграцията. Времето си запълваше с писане на ежеседмични доклади до Париж и публикуване на оскърбителни памфлети срещу България и българите. Най-невъздържани бяха ругатните срещу Фердинанд. Отказът на българския цар да развърже кесията си явно не бе забравен. (Нека да споменем, че след войната Саваджиян предложи на земеделското правителство услугите си, разбира се, наново не безкористно.)

Източници за информациите му имаше предостатъчно. В Швейцария по онова време пребиваваха неколкостотин българи. На лечение пристигаха политици; честни търговци и гешефтари търсеха сделки с неутралните страни; студенти се учеха в различни университети; в Берн, Женева и Лозана работеше българска пропагандна мисия. Мнозинството от тях бяха привърженици на режима на Радославов. Не липсваха и негови противници, но повечето бяха достатъчно благоразумни, за да не го показват явно.

Някои компенсираха липсата на фронтови вълнения с кроежи за смъкването на Фердинанд, а междувременно предаваха сведения на разузнаването на Антантата. Видни членове на пропагандната мисия, като статистика К. Попов, географа Ат. Иширков, поддържаха връзка с френското разузнаване.

Полковник В. Николай — шеф на германското разузнаване, констатира язвително в спомените си, че Съглашението нямало нужда от разузнавателна мрежа в България, тъй като всички необходими сведения получавало от Швейцария. А началникът на германския Генерален щаб Е. фон Лудендорф, който иначе не глези с особено внимание българската армия в спомените си, счете за нужно да отбележи, че „поведението на отделни българи в Швейцария ни вдъхваше сериозни опасения".

Макар още от самата намеса на България трите държави от Антантата да си бяха държали очите широко отворени, до Февруарската революция никой не бе пристъпил от царството на идеите в царството на действието.

Милюков направи решителна крачка. През цялото лято на 1317 г. Временното правителство търсеше канали за въздействие върху политиците в София. Ориентацията наново бе към опозицията. И Милюков не можеше да се откаже от идеята, че е невъзможно да се разчита на Фердинанд. В края на юни генерал Луков изпрати от действуващата армия до Радославов копия от три писма, изпратени по преминали фронтовата линия български военнопленници. Писмата бяха подписани от Сурин, бивш руски кореспондент в София, и руския генерален консул в Солун Кал. Получатели бяха Ив. Гешов, Ст. Бобчев и Ал. Малинов. Според писмата Русия била готова да признае „разумните" български претенции в Македония. Подобна мисия, ако може да се вярва на недотам достоверните му мемоари, бе възложена и на Коста Тодоров, който в момента бе офицер във френската армия.

Месец по-късно в Швейцария Манделщам установи контакт с архимандрит Стефан, който играеше известна роля в опозиционната емигрантска групировка. Той предаде на дипломата писмо с исканията на опозицията. Проблемът бе, че нито Стефан имаше реална сила зад гърба си, нито Временното правителство, притиснато от конфликта у дома и нарастващата агитация на болшевиките, можеше да си позволи активна външна политика. Това бе принуден да признае и новият министър на външните работи Терешченко. Два дни преди избухването на Октомврийската революция той на практика преустанови контактите с българите.

Независимо от провала усилията на Милюков разтревожиха и активизираха английската и френската дипломация. Те нямаха никакво желание да видят Русия в старата й доминираща роля на Балканите. Още когато Милюков бе поискал да се предложи нещо реално на България, Палеолог бе побързал да го тури на мястото му: „Вие забравяте — заяви той, — че Солунската експедиция дава на Франция преимуществени права за разрешаването на балканските въпроси".

Пришпорени от бързия ход на събитията, французите на свой ред потърсиха по-сериозни контакти. В Париж живееше жененият за французойка Димитър Цоков, дипломатически представител в Лондон в началото на века. Още в началото на декември 1915 г. френското разузнаване обмисляше възможността да го използва за своите цели.

В края на юли 1917 г., взел съгласието на Форин офис, новият министър на войната Пенлеве го изпрати в Швейцария, за да установи връзка с опозицията в България. По повод мисията му в Ке д 'Орсе разработиха подробен проект за мястото на България във френската балканска политика. В проекта се признаваше, че е изгодно възможно най-бързо да се сключи мир с българите. Основната пречка била Македония, за която сърбите знаели, че „не е сръбска", но не искали да отстъпят. В крайна сметка авторът на проекта наново, макар и несмело се връщаше на мисълта за автономна Македония.

Години по-късно, разпитван от следствената комисия, назначена от Народното събрание за търсене на виновниците за националните катастрофи, Цоков преценяваше, че особен резултат от пътуването му нямало, макар действително да се срещнал с емигрантите. Вестниците в Швейцария подразбраха за целите на идването му и българската легация трябваше да излезе с опровержение на слуховете, че се водели полуофициални преговори.

В Лондон също проличаха настроенията в полза на търсене на сепаративен мир със съюзниците на Германия. Лойд Джордж говореше пред френския министър-председател Александър Рибо, че сепаративен мир с Турция или България би разрешил трудностите на коалицията в Ориента. В Камарата на общините Балфур заяви, че „най-фаталният удар за германците би било да се откъсне някой съюзник от тях".

Изявлението предизвика голяма статия на Н. Бъкстон в „Кънтемпъръри ривю". Той безжалостно критикуваше грешките, допуснати от съглашенската дипломация през 1914—1915 г., и призоваваше към справедливо разрешение на националните въпроси на Балканите, което единствено би могло да осигури граен мир в изтерзания полуостров.

От Лондон в Швейцария пристигна И. Ангелов, бивш генерален консул във Великобритания, подал през 1915 г. оставка в знак на протест при българската намеса. Той твърдеше, че бил официално натоварен да предложи сепаративен мир с известни териториални придобивки, заем и помощ за развитието на българската военна флота в Егейско море. По тези предложения би могло да се спори, тъй като не се споменават никъде другаде в документацията, но те отговаряха на основните насоки на английската политика в момента.

През август 1917 г. във Форин офис направиха първия сериозен опит да проучат настроенията на емигрантите в Швейцария и особено потенциалните възможности на така наречения „Комитет за национална отбрана". Ръководството му твърдяло, че ако получи гаранция за запазване обединението на българите, ще свали Радославов. Контактът трябваше да установи Дж. Грегъри — един от не особено влиятелните служители във Форин офис. След серия от мелодраматични приключения, още по-мелодраматично описани в спомените му, той се срещна със Стефан — за да се убеди, че ръководството на комитета представлява само себе си. Твърде непохватно то опитваше да поласкае Великобритания, като искаше английски принц за българския престол. Грегъри отблъсна съмнителната чест, но през септември се завърна в Швейцария, за да установи, че комитетът се е разпаднал на две враждуващи фракции. Този път сред посрещачите му освен Стефан беше Цоков и някакъв дъновист, може би писателят Андрейчин. А и министрите на външните работи на балканските страни, подразбрали за предполагаемите преговори, излязоха със съвместно протестно комюнике. Пашич заяви остро, че ще отстъпи пред България само ако Антантата го принуди с оръжие в ръка. В Лондон реагираха с раздразнение: „Явно е, че няма да се бием винаги за екстравагантните искания на Сърбия, Гърция и Румъния", но се отказаха да упорствуват.

Позицията на Радославов и Фердинанд при тези преговори е твърде неясна и двусмислена. Наличната документация позволява, макар и с доста резерви, да се издигне хипотезата, че до сключването на Букурещкия мир с Румъния през февруари 1918 г. министър-председателят нямаше нищо против в Берлин да научават за евентуални преговори на българите с Антантата. Това би му осигурило по-добри позиции за натиск по добруджанския въпрос. После подобна заплаха стана излишна. Условията на мира показаха, че германците не са склонни да се съобразяват с исканията на българския си съюзник. Северна Добруджа бе обявена за кондоминиум на Централните сили. Това бе плесница в лицето на Радославов, но той не можеше да си позволи да скъса с курса, който водеше вече четири години. Затова верният му дипломатически представител в Берн Пасаров, който внимателно поощряваше Стефан, сега рязко се дистанцира от него. Изуменият свещенослужител, който бе свикнал да съобщава в легацията за хода на преговорите, нажалено се оправдаваше, че през цялото време бил смятал, че действува със съгласието и одобрението на министър-председателя.

Постепенно възможностите за маневриране както на съглашенската, така и на българската дипломация ставаха все по-ограничени. През пролетта на 1917 г. съглашенските войски принудиха крал Константин да абдикира в полза на сина си Александър. Венизелос триумфално влезе в Атина и, разбира се, веднага обяви официално война на България. Манипулациите с гръцка територия ставаха почти невъзможни.

Допълнителен и този път съкрушителен удар върху възможността за изгоден за България сепаративен мир нанесе Октомврийската революция. Едно от най-ефективните средства за давление — заплахата от Петроград — изчезна, а и стойността на България в очите на Антантата рязко намаля. Очакваната слабост на Русия задълго щеше да блокира руските стремежи към Проливите.

От края на 1915 г. — началото на 1916 г. Югославският комитет засили пропагандата си срещу Австро-Унгария. Съюзяването на усилията му с тези на чешката емиграция, ръководена от проф. Томаш Масарик, преобърнаха общественото мнение. Разпадането на двуединната империя, за което никой преди не мислеше сериозно, ставаше все по-вероятно, но за да бъде постигнато, трябваше да се воюва до окончателна победа. Логичният извод бе — никакви сепаративни преговори.

А и тънкият лед на пробългарски настроения се бе пропукал навсякъде. През 1916—1917 г. влиятелни депутати в английския парламент нееднократно предупреждаваха, че всеки опит за сепаративен мир с България за сметка на съседите й ще бъде посрещнат на нож. Правителствените говорители не се ангажираха с определена страна, но явно не възнамеряваха да правят жертви в българска полза.

Във френската камара подобни въпроси дори не бяха повдигани, защото нямаше никой достатъчно налудничав да си представи за момент, че подобно нещо ще бъде възможно. Макар, както посочва Пиер Ренувен, общественото мнение никога да не детерминираше насоката на правителствената политика, никое правителство не искаше да се възправя без нужда против него.

Сръбската, гръцката и румънската пропаганда против България се засилваха от ден на ден. Простата проява на доброжелателност, та дори и само обективност към българската кауза ставаше политически все по-неудобно, та дори и небезопасно. В трите съглашенски страни изникнаха всякакъв род дружества в подкрепа на балканските съюзници — във Великобритания това беше „Сръбското дружество на Великобритания", вдъхновявано от въздесъщия Ситън-Уотсън, в Париж — „румъно-френското дружество'', Комитетът на румънците ог Трансилвания и „елинското дружество".

Участниците в тях невинаги бяха оръдия на пропагандата на Белград, Атина и Букурещ, но тесните контакти, които поддържаха с легациите, правеха разликата чисто теоретическа. Те провеждаха дни на дружбата, на които говореха пропагандисти, изпратени от министерствата на външните работи на балканските страни; заливаха страниците на печата със статии и писма на читатели; чествуваха тържествено националните празници на Сърбия, Гърция и Румъния.

Само в чест на годишнината от Косовската битка през 1916 г. в дванадесет хиляди училища и двадесет и три хиляди църкви във Великобритания бе проведен ден на Сърбия. Из Корфу и в Егенска Македония пристигаха парламентарни делегации, които сами можеха да се убедят в правотата на каузата на съюзените народи и „варварството" на българите. Като неудобен спомен, скрит нейде в миналото, останаха настроенията от началото на войната, когато в „Джон Бул" бяха възкликнали: „По дяволите Сърбия!"

В Лондон бе основано списание „Нова Европа", което трябваше да осведомява властимущите за националните проблеми на Австро-Унгария, Русия и Балканите. Неговият редактор и вдъхновител Р. Ситън-Уотсън бе прехвърлен от медицинското поделение, в което служеше, в Министерството на информацията, в което имаше далече по-големи възможности да въздействува върху насоките на политическото мислене. Тиражът на списанието бе ограничен и несравним с реалното му влияние. В него Й. Цвиич, Т. Ионеску, Н. Йорга поместваха статии против „империалистическите стремежи" на България, прекроявайки в своя угода миналото и настоящето на Балканите. В спора между патриотизма и истината патриотизмът като истинска държавническа добродетел обикновено побеждаваше. Още в първия боой насоката на списанието стана явна. Редакторите му биеха тревога срещу българската пропагандна кампания. През 1912 г. българите заблудили европейското обществено мнение, като измислили несъществуващите сражения при Лозенград и Чаталджа и сега искали да повторят успеха си.

Десетки брошури и тежки томове, с които противникът при желание можеше да бъде унищожен и физически, представяха сърби, гърци и румънци като бастион на западната цивилизация, „бранители на портата" пред „българо-татарите". Смазването и обезличаването на България трябваше да бъде надеждна гаранция за мира на полуострова.

Кампанията разколеба позициите и на малкото останали български приятели. Дори дейци, които години обективно бяха писали и говорили за балканските взаимоотношения, сега твърдяха, че мир с България за сметка на съседите й е немислим. Малцината, които продължаваха да настояват, че поне от морална гледна точка Антантата е допуснала грешка в политиката си на Балканите, се превърнаха в изолирана групичка, чийто глас бе недоловим в общия хор.

[КГ125]

Ами че тази тема си заслужава продължението. Надявам се след толкова време авторът да се включи пак.

[протобългарин]

Нека добавим и крайно агресивното отношение на Сърбия. След като успяват да се справят с австроунгарскат офанзива от лятото и есента на 1914 г., в Белгард се замисля план за превантивна война срещу България, преди още последната да е определила на коя страна ще се намеси.

Сондажите на Антантата се сблъскват с непреодолимата съпротива на Сърбия, която не желае да отстъпи нищо повече от демаркационната линия преди Междусъюзническата война, т.е не по-далече от Вардар.

[Skubi]

Приближава годишнинита на ПСВ и затова търсих няколко дани. Интересно, че ако се обосновава човек на гуглето и други подобни, има въпроси на които ако се скъса човек неможе найди инфо. Например търсих, колко е струвало въоражаването един пешеходен войник през годините на първата световна война. Нещо? Нищо. Търсих данни за военните бюджети и наеми от кои и колко банки е взело правителството на какво лихва и прочие....Нещо? Нищо! Да чукнеш на викито за която и да е била война, ще получиш в изобилие данни за количеството войници убити/ранени инвалиди по-рядко, за крупни битки и тнт. Но конкретно това колко е коствало и колко е трябвало да плаща обществото.....По рядко.

Случайно намерих дигитализирани екземпляри на архивни издателства където намерих една статия от 1930 година за загубите от ПСВ. Интересно....

Например:

Európa háborús számlája a legújabb becslések szerint (arany márkában): Сметката на Европа в златни марки, приблизително:

Közvetlen háborús kiadások 1919 végéig...................................... 575 milliárd Коствени воени масрафи в милиарди до края на 1919 г

pusztitások.................................................................................... 70 “ Упостушения

elpocsékolt reparációs teljesitmények........................................... 25 „ Загубени репариращи капацитети

elmaradt termelés a háború alatt.................................................... 850 „ Загубено производство заради войната

tartozás az Egyesült-Államoknak.................................................. 17 “ Задължения към САЩ

Összesen több, mint 1.500 milliárd aranymárka. Повече от 1 500 милиарда златни марки,

A 1 márka értéke a Hamburgi Szövetségi Statisztikai Hivatal számítása szerint 1913/14-ben 4,87 euró volt. Според неската статистически служба стойноста на 1 немска марка от 1913/14 година сега е приблизително 4,87 Евро.

Значи ПСВ на сегашна цена е косвала 9 000 000 умрели, 19 000 000 ранени, 3,5 000 000 инвалиди и 73 050 000 000 000 Евро.

Ей от тук:

http://www.korunk.org/?q=node/8&ev=1930&honap=4&cikk=5180

[КГ125]

Превеждай, брате ) Унгарски... )

[Skubi]

Превеждай, брате ) Унгарски... )

Цялата ли?

В цитата който съм поставил съм превел текстът.

[Warlord]

73 050 000 000 000 Евро

Ама май ше трябва да преведеш и цифрите, щото аз тая не я знам как се чете това да не е сметнато по курса на марката от периода на хиперинфлацията?

[Skubi]

Ама май ше трябва да преведеш и цифрите, щото аз тая не я знам как се чете това да не е сметнато по курса на марката от периода на хиперинфлацията?

Седемдесет и три триллиона и петдесет биллиона.

Или с други думи седемдесет и три биллиона и петдесет миллиарда.

Незнам в Бъргария кое се ползва.

http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BC%D1%8B_%D0%BD%D0%B0%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F_%D1%87%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%BB

Иначе курсът е на златните марка от периода 1913/14 година. Защото смятам, че за подготовка на войната поне значителна част на военните боеприпаси са купени, платени в началото.

Иначе самата авторка на статията тълкува "цената" на войната около 1500 милиарда златни марки.

Мога да преведа статията, но ще ми трябва после помощ, защото преводът ми ще е много "суров" пълен с стилистични и правописни грешки.

Редактирано Декември 27, 2013 от Skubi

[КГ125]

Давай ще ги оправим.

[stinka (Rom)]

седемдесет и три трилиона и петдесет милиарда

[Skubi]

Равносметката на световната война

Érsek Anna

Сега когато светът се подготвя за една още по човекоубийна и разрушителна война, добре е да разгледаме колко е струвало на човечеството и първоначално на Европа световната война. Според най-новите дани и пречисления можем да съставим равносметката на световната война:

Мобилизираното население през 1914 — 18 г.

Брой мобилизирани процент от населението

Франция................. .7.960.000 20.4

Великобритания..... 4.971.000 10.7

Британските колонии.4.525.000 —

Русия..................... 15.123.000 8.5

Италия................... 5.615.000 15.3

САЩ...................... 3.800.000 3.8

Румъния................. 1.000.000 13,3

Германия................ 13.260.000 20.0

Австо-Унгария........ 9.000.000 17.5

Общо закръглено 70.000.000

Значи около седемдесет милиона мъже са участвали във войната, най-работоспособна, най-здравата част от населението. Които от тях са загинали или осъкътени са от най-ценнета част от населението.

Загубите на световната война

Умрели ранени инвалиди

Франция............. 1.550.000 3.100.000 800.000

Англия............... 725.000 2.050.000 350.000

Германия............ 1.835.000 4.215.000 665.000

Русия.... .......................700.000 2.750.000 410.000

Общи загуби на участващите страни

.................... 9.000.000 19.000.000 3.500.000

Значи реалната загуба е около десет милиона загинали, двайсет ранени и четири инвалиди. Но има и една косвена загуба, тези хора които в последствие на войната не са се родили. Според статистиките за раждане и това може приблизително да се определи.

Намаляването на населението в десет европейски държави:

Населението накрая на 1913 ............. ....400.850.000

При нормални обстоятелства населението към краят на 1919г- би било 424.480.000

В действителност населението в 1919г .....389.030.000

Обща загуба в последствие на войнатаl ......35.380.000

Значи близо 35 пилиона хора са умрели или не сасе и родили благодарение на четири годишната война само в десет европески държави. Но към това още трябва да се причислят и непричислените милиони починали от глад и мизерия и болести последици на това, да не говорим за самоубийствата.

Ето загубата на жива сила на световната война. За загубите и унищоженията в материалните и паричните средства обърнати за войната, за целите на войната използвана човешки труд е почти невъзможно да се пресметне. Все пак някои дани могат да дадът информация за страшните опустошения:

По време на войната произвели

оръдия къртечници самолети танка

Франция.............. 21.000 88.000 51.000 3.200

Англия................. 27000 24.000 55.000 2.818

Италия................. 10.00 37.000 — —

Русия.................. 17.000 27.477 3.000 —

За производството на тези оръжия от цивилното производство са отнели през 1917—18 :

Франция 1.8 милиона работника

Англия 2.0 милиона работника

САЩ 1.2 милиона работника.

Немската войска е използвала във войната 286 милиона снаряда в стойност 17 милиарда златни марки(сега 24 милиарда). Тези 17 милиарда буквална са ги изстреляли. Но не само с толкова е обедняла германската икономика, не само са убили милиони тези снаряди, ами са унищожили и огромно количество неподвижен имиот. Например в северна франция са унищожили 290.000 жилища, 500.000 згради, 65 км път, 9.700 моста, 22.160 фабрики.

Според най новите тълкувания сметката на европейската война (в златни марки):

Директни масрафи до краят на 1919 575 милиарда

опустошения 70............. “

изхабени репарационни капацитети 25............. „

загуба в производството по време на войната................. 850 „

задължение към САЩ 17............. “

Общо повече от 1.500 милиарда златни марки.

С това, че най-силната работна ръка е изтеглена от производството, и промишленоста е преструктурирана за целите на военото производство, отслабнала и световната икономика. Това може и с цифри да се покаже:

Световната икономика пред и след войната

1913 1919 намаление в %

въглища (милиони. тон.).... 1216 1058 13

чогун (милиони, тон.) 77.2 61 21

стомана (милиони. тон.).... 73.6 68 7.7

мед (хиляда тон.)........... 1133 1076 5

олово(“„)............ 1292 940 27.3

памук (милиони. бали). 25,4 20.6 19

вълна (милиона. тон.). 3162 2894 9

жито (милиона. тон.).... 79.9 76 5

ечемик (мил, тон.).... 21.4 17.3 17.3

картофи (мил. тон.) 113.4 92 19

захар (милиона. тон.) 18.8 15.9 15

Това е средно световна загуба. Европейските страни от тези по-големи загуби са имали:

Средно месъчните дани на европейската иконимика пред и след войната

1913 1919 упадък в %

въглища (mill. ton.)....... 46.1 35´6 23.0

чугун (mill. ton.)............ 3.015 1.65 55.3

стомана (mill. ton.)......... 2.579 1,825 28.7

Световното производство само за седем- осем години около 1925—26г постига предвоеното ниво.Но и това не на всякъде, например икономиката на Англия и до ден днешен е под нивото на военото производство.

Бъдещата война според еднодушното мнение на специалистите ще бъде много по-обийствена, по-унищожителна от световната война; и много повече ще струва, защото много по-големи сили ще воюват. Очевидно е, че в резултат на това ще бъде пълното унищожаване на човешката култура и оцелялото население ще изпадне в бабаризъм.

От:

Korunk 1930 Április

http://www.korunk.org/?q=node/8&ev=1930&honap=4&cikk=5180

Редактирано Декември 27, 2013 от Skubi

[Warlord]

Иначе курсът е на златните марка от периода 1913/14 година. Защото смятам, че за подготовка на войната поне значителна част на военните боеприпаси са купени, платени в началото.

По-скоро незначителна - производството по време на самата война надскача в пъти първоначално подготвеното за нея, при ВСВ - също.

[Skubi]

По-скоро незначителна - производството по време на самата война надскача в пъти първоначално подготвеното за нея, при ВСВ - също.

Незнам как е. Но смятам, че докато се направи една стучка за трепане на хора, има, редица други деания от които всичките почват с това, че дебели шишковци с пури в устата и цилиндри на главата чукат на вратите нечий банки за заем. И изтича поне 2-3 години докато в заводът на Круп опаковат в маслена хартия и отправят оръдието, картечницата, пистолета, байонета, бомбата, гранатата, пушката...и тнт към клиента.....СМСМ

ПП. Затова взех този курс, защото когато търсих нето сегашна стойност на златните марки този курс беше /по дата/ най близо до войната който въобще намерих....Ако намериш курс през 1930 година, ще е по-точно защото в статията пище, че 17 000 000 златни марки от ПСВ в 1930 година са били 24 000 000.

Ама си мислех да не съм дребнав, +/- 1-2 000 000 умрели и 3-4 000 000 000 евро не ни пука нали?

[Warlord]

Незнам как е. Но смятам, че докато се направи една стучка за трепане на хора, има, редица други деания от които всичките почват с това, че дебели шишковци с пури в устата и цилиндри на главата чукат на вратите нечий банки за заем. И изтича поне 2-3 години докато в заводът на Круп опаковат в маслена хартия и отправят оръдието, картечницата, пистолета, байонета, бомбата, гранатата, пушката...и тнт към клиента

Така е, но дори и да сложим поръчаните отпреди войната оръжия, произведени по време на нея пак сумарно няма да надхвърлят поръчаните и произведени след началото й. Ето например дал си статистика и кой колко хиляди танка е произвел през ПСВ - е със сигурност нито един от тях не е бил поръчан преди войната защото тогава още не са били измислени

Иначе за сметките не възразявам и да ти бягат 1-2 милиона това няма да измени съществено общата картина Както казва Сталин - само статистика

[Skubi]

Така е, но дори и да сложим поръчаните отпреди войната оръжия, произведени по време на нея пак сумарно няма да надхвърлят поръчаните и произведени след началото й. Ето например дал си статистика и кой колко хиляди танка е произвел през ПСВ - е със сигурност нито един от тях не е бил поръчан преди войната защото тогава още не са били измислени

Иначе за сметките не възразявам и да ти бягат 1-2 милиона това няма да измени съществено общата картина Както казва Сталин - само статистика

Така е няма защото в мирно време къде в дявола ще ги съхраняват. Но финансово все пак трябва да се подготвени, защото например германия и тогава е страдала от липса на някои суровини за които по-време на война вече с злато би трябвало да се плаща....Освен танковете, ужасно голямо развитие има по време на войната авиатиката. Много, чалъми и техники валидни и до ден днешен тогава биват разработени, върху живи мишени. Колко била средната жизненост на един пилот? 6 седмици си спомням...

Но най впечатляващо е, че журналистката вече в 1930 година вижда-предвижда една следваща война....

И все пак не успях да издиря кои банки печелят от ПСВ. За Круп знаем, но конкретно колко?????

И другото, че макар и виртуалното изобилие на дани, нийде не можеш издири колко ни струва сега един войник или война....и кой печели от това. Защото крайната цена ние я плащаме или децата ни....

[stinka (Rom)]

Абе Малтус беше казал нещо за войните ама айде. Интелигентните хора в Европа когато виждат Версайския мир още тогава знаят, че ще има следваща война.

30 млн умират от грип в следвоения период. Но най-страшната последица за мен е масовото олевяване на света до което води тази война. Всъщност жертвите и загубите от олевяването са по-големи и дълготрайни от тези по време на войната и преките последици от нея.

Макар че с модернизацията и секуларизацията има олевяване далеч преди войната, във всички аспекти на европейските общества. Войната води до масово желание за налагането на радикалните и виртуални леви идеи. Може би ако я нямаше войната с времето тези идеи биха се очовечили, биха се доближили до реалността и техните последици нямаше да са толкова ужасяващи?

Редактирано Декември 27, 2013 от stinka (Rom)

[Стоедин]

Като се сетя за ПСВ и ВСВ и последиците от тях не мога да разбера така наречените евроскептици? За мен те са или европредатели или ероидиоти! Не че не можем да си претнем една "гражданска" война в ЕС, но шанса е къде по малък. Европа буквално направи опит за самоубийство...два пъти. Размина ни се, но трети такъв опит и с нас е свършено. А САЩ си богатеят и цъфтят...

[КГ125]

Така е, Европа прави два опита за самоубйство, първият провокира втория...

И досега не мога да разбера причината за ПСВ.

Абе Малтус беше казал нещо за войните ама айде. Интелигентните хора в Европа когато виждат Версайския мир още тогава знаят, че ще има следваща война.

30 млн умират от грип в следвоения период. Но най-страшната последица за мен е масовото олевяване на света до което води тази война. Всъщност жертвите и загубите от олевяването са по-големи и дълготрайни от тези по време на войната и преките последици от нея.

Макар че с модернизацията и секуларизацията има олевяване далеч преди войната, във всички аспекти на европейските общества. Войната води до масово желание за налагането на радикалните и виртуални леви идеи. Може би ако я нямаше войната с времето тези идеи биха се очовечили, биха се доближили до реалността и техните последици нямаше да са толкова ужасяващи?

Точно така е. Същото се отнася и за десния радикализъм. Колко тъжно...

Редактирано Декември 27, 2013 от КГ125

[kramer]

Скуби, те тия сведения, що Ершека не е споменал и българските 17 % мобилизирани?

Брей, италианците били мобилизирали 15 и нещо. Чели сме "Време да се живее и време да се мре". Явно австро-унгарците гледат май да си докарат много противник срещу тях, ясно.

[Skubi]

Скуби, те тия сведения, що Ершека не е споменал и българските 17 % мобилизирани?

Брей, италианците били мобилизирали 15 и нещо. Чели сме "Време да се живее и време да се мре". Явно австро-унгарците гледат май да си докарат много противник срещу тях, ясно.

Незнам, това е една статия от 1930 година. От тогава сигурно са публикувани много по-точни дани.

За което я преведох е, че показва /макар и прблизително/ паричните последици на ПСВ.

Това не е много тирипчно. Обикновено ти натръпчават количесвени дани на умрели, танкове, грандиозни битки и тнт. Но за паричните , банковите далавели пре и по шествали тези войни много рядко....

Много пъти някои събития точно затова си остават необясними, замълчани, висящи във въздуха....

Например неотдавна гледах документален филм за самолета разузнавач, летящ с тройна звукова скорост....Дето го свалиха с ракета навремето братушките.

Всичко е било ОК с разработката му с изключение на едно. За корпусът му е било титан. А в голямо количество титан имат само СССР. Направили някаква далавера с братушките и получили. Но какво е била сделката и до ден днешен нищо инфо не можах да издиря....

[Stefan Iv]

Но най-страшната последица за мен е масовото олевяване на света до което води тази война. Всъщност жертвите и загубите от олевяването са по-големи и дълготрайни от тези по време на войната и преките последици от нея.

Не можем да виним ПСВ за олевявяването на света. Причината за него е развитието на индустриализацията и социалните проблеми, които тя създава. За класова борба се говори още през ХІХ в. Да изчерпваме всичко само с руските болшевики би било крайно несериозно. Левите движения на Запад също набират скорост. Имаме силни компартии във Франция, Италия, Германия. Причината не е сложна. Усъвършенстването на технологиите води до увеличаване на безработицата и оттам до наливане на вода във мелницата на компартиите. Няма как да не се стигне до "масово желание за налагането на радикалните и виртуални леви идеи". Това са си закономерности, нямащи нищо общо със Сталин, Ленин или Троцки. Естествено левия радикализъм води до засилването на десния, който пък се подкрепя основно от средната класа и донякъде от висшата.

[КГ125]

Е, да не забравяме, че левите идеи не падат сами от небето, а ги носят именно хора като Ленин и Троцки. Но в бел епок отпреди войната те шанс нямат. Друго е когато всичко е мизерно и испанската болест върлува яката навсякъде..

[Skubi]

Леви или десни няма значение....Има една сила не много траспарентна, която си е поставили за цел унищожаването на старата /аристокрацията/ ръководеща класа и замяната и с една много по интернационална, не вярваща в нищо само във всемогъщият профит, с ръководството на една основана от свободните зидари държава, която за съжаление не иска доброволно да застане на чело на това и затова са нужни последователно две световни войни, за да не уволняват ами на против, да държат в оръжие и почнат да развиват най крупната армия за мирно време....Мирно? От краят на ВСВ няма такова нещо. Винаги има някъде война и затова повод да се манипулира за все по-крупни и крупни военни бюджети....Но това вече е друга история....

[mitaca]

Аре ся, масоните и световната конспирция с виновни! Аман!

[Stefan Iv]

Е, да не забравяме, че левите идеи не падат сами от небето, а ги носят именно хора като Ленин и Троцки. Но в бел епок отпреди войната те шанс нямат. Друго е когато всичко е мизерно и испанската болест върлува яката навсякъде..

Да не забравяме, че левите идеи се раждат точно по времето на бел епока. Засилващите се социални противоречия, в следствие на индустриализацията са основната причина за тяхното разрастване.

Аре ся, масоните и световната конспирция с виновни! Аман!

и евреите тоже.