хуно-българите

[Летописец]

През 1891 г. де-Бор, на основание на един парижки ръкопис от ХІV век, публикува списък на епископиите (Notica episcopatuum), който произхожда към VІІІ век.121

Дороската митрополия, в Готската епархия, включва 7 епископски катедри, между които: хотцирска (т. е. готи-тетраксити), атилска (в Хазарската столица), оногундурска (което показва, че във Велика България е имало християнски епископ), хунска (утигска), тмутарканска и още две...

Към 860 г. Св. Кирил, по време на своята хазарска мисия, е бил подпомаган около Херсон от „двама самаряни”, както става ясно от житието му123.

Самаряните са арамейско говорещи сирийци. Те имали книги на юдейски език и Св.Кирил лесно е четял от тях, явно е знаел еврейски. Но те имат и други книги. Голяма част от тях са на арамейски, който е от същото симитско езиково семейство. Имало обаче и текст, който е по-различен. Той съдържал християнски преводи на Св. Писание и бил с „роски писмена”. Изследователите на кирило-методиевото дело са категорични, че става дума за източен алфабет, близък до сирийския. Св.Кирил се учил да различава гласни от съгласни, понеже явно гласните не са се изписвали. Все пак автора на житието му е категоричен, че текстовете от Св.Писание с роски букви, не е нито еврейско, нито арамейско. Дори, според житието, имало хора, които говорели на този език.

В историческото познание никога това Св.Писание, което е видял Св.Кирил, не е свързвано с преводите на Св.Писание с „хунско писмо” (т.е. на утигски език), които са направени, според Псевдо-Захарий Ритор, от приближени на боспорския епископ Кардост към 537 г.

[Aspandiat]

През 1891 г. де-Бор, на основание на един парижки ръкопис от ХІV век, публикува списък на епископиите (Notica episcopatuum), който произхожда към VІІІ век.121

Дороската митрополия, в Готската епархия, включва 7 епископски катедри, между които: хотцирска (т. е. готи-тетраксити), атилска (в Хазарската столица), оногундурска (което показва, че във Велика България е имало християнски епископ), хунска (утигска), тмутарканска и още две...

Можеш ли да пуснеш текста на тази Noticia в превод на български, руски или някакъв западен език?

Съдейки по това, което си дал горе, според мен тази Хотцирска епископия едва ли е готска, а по скоро ще е Хазарска епископия. Правя това предположение въз основа на факта, че в 95% от арменските текстове хазарите са записани като "хазири".

[RIZAR]

Знаеш ли кое е ''кофтито'' на тоя въпрос ???

След Де Буур никой май не си е направил труда да издаде въпросния текст.

Ето какво пише Д. Цухлев в далечната 1911г. ,който е разполагал с копия от оригинала на Де Бур и е имал възможността да анализира нейното съдържание.:

"До колкото ни е познато за пръв път се посочват епископства с имена на народности. Това показва, че са били отредени предстоятели в чин епископи на мисиите между близко живущите на Крим народности, за тяхното покръстване и притягане към империята, и че тези мисии са били подчинени на Дорския митрополит. Въ всекой случай ,неуспорим факте ,че християнството през V и VI векове е било доволно много разпространено в онези места, които българите заемали преди идването си на Балканския п-в."

[nik1]

Гнунсата лъжа ,че хуните са грозни жълти ниски човечета се дължи на риторически изказвания на двама латински писатели, Амиан Марцелин и Йорнанд, изказвания, отнасящи се към външния вид и образа на живот на хуните. /по нататък описва описанието, че хуните правели нарези по бузите на децата, за да не им расте брада или да е рехава, обезобразявали лицето и др.,

50 милиона пъти оказвах на това, какво АГАТИРСИТЕ са изобразявали лицата си. Но сврЪх тях имаме си и други автори, които на указват на това как И ДРУГИ прикарпатски племена са изписвали лицата и телата си, което хората с тогите са приемали като ''обезобразяване'' . Ласт Роман и другите да си проверят изворите и да не се правят на ощипани девици.

Тацит - "Безмълвника"(което ще рече Германия) :

Тук е границата на Свебия. Аз се колебая дали да причисля народите на пвекините, венетите и фените към германите или към сарматите.Впрочем Peucini , които някои наричат бастарни(Bastarnas) , в отношението на речта, начина на живот, местата на обитаване и жилищата са като германците. Всички те живеят в нечистота, а знатните в бездействие. Чрез смесени бракове те се ОБЕЗОБРАЗЯВАТ ПОЧТИ КАТО САРМАТИТЕ.

Апропо, те стават известни в историята като хуни и готи .

Апропо, язвителните вулгарщини на Амиан, нам не ни интересуват и категорически по никакъв начин не ни навеждат на мисълта за расовата принадлежност на хуните към КИТАЕВИДНО ИЛИ МОНГОЛОИДНАТА РАСА !

Всички тези племена- гети, даки,беси (спадащи към ''траките''), бастарни, венети, певкини (спадащи към келтите) , прочие скити и сармати се бият помежду си постоянно. След Дакийската война , вече се образува един сериозен конгломерат от племена - скити, сармати, траки и келти + фини и дори кавказвци , които се обединяват в земите на днешна Молдова , Украйна и Южна Русия и образуват общ фронт срещу Римската империя.

Ето това повече ми харесва, като обяснение, брато:

"Появяват се хуните, народ с ярко изразена монголоидност, наследник на прогонените от Централна Азия „северни хунну”. Амиан Марцелин е оставил описание станало класическо, показващо техния расов тип: “Племето на хуните, за които древните писатели са осведомени слабо, обитават от Меотидските блата до Ледовития океан и дивотията им надхвърля всякаква мярка. Така след раждането на момчето, нарязват с остър нож, бузите му за да не му порастне след като порастне брада. Така те преживяват до старост, безобразни и безбради като скопци. Всички те се отличават с нисък ръст, набитост, здрави крайници и въобще имат чудовищен вид, нямат бради и могат да се приемат за двуноги зверове”. /АМ-РИ/ А.Марцелин наивно обяснява, типичния монголоиден белег, липсата или слабото развитие на брада при мъжете, с обичаят да се нанасят разрези по лицето. Подобен обичай на изпитание за мъжественост наречен инициация, съществува при някои африкански племена. Приск Панийски също обръща внимание на вида на Атила: нисък ръст, рядка брада, дръпнати очи, по-тъмна кожа. "

Ти явно смяташ (щом го твърдиш) че "скити, сармати, траки и келти + фини и дори кавказвци".. "се отличават с нисък ръст,и набитост" ? Е не забрави ли да споменеш и аланите в този конгломерат?

Защо ми харесва - защото ми харесва...И защото по "реципрочен" начин китайските автори описват белокожите си съседи - "грозни", "приличащи на маймуни" (заради окосмяването по лицата на белокожите) или като "подобни на прасета" (заради "четината" и "големите носове")

[Skubi]

Здрасти!

Тези тип описания не струват повече от хартиягтя или пергамента на който са написани....

Или както един мой приятел казва, всички тези на които устните са по-издадени от носът са маймуни....

[nik1]

Така е, дотам сме я докарали. Ако кажеш на някой, че Авито (в Авито-хол) има нещо общо с Ефталит, ще ти се изсмее...Ако готите имаха документ като "Именника на българските канове" днес щяхме да четем навсякъде, че готската история започва от 165 г. от н.е., но за българските учени "Именника..." е второразряден първоизвор, добре, че беше открит в Русия, иначе и него Иречек щеше да го отрече, както отрече твърденията на Раконвски за древен кимеро-български произход...Трагедия, а не проблеми....Това е истината. Но пък Летописец съветва младите български историци да преинтерпретират първоизворните летописи. Четете летописите, летописите....

Моля, съобразявайте се с модераторските предупреждения при цитиране. Безкрайните цитати натоварват форума и технически.

Т.Йончев

Кои сте я "докарали" "дотам"? И докъде сте я "докарали"?

И какво като е "хол", и "авито-хол"?..а, "Амааа-жена", и "Ай-ф-риката".. пак оттам ли са ?..

/Вижте, за първото съм по съгласен, защото "ама-зона" на персийски означава "силна жена"- та така де, българите като наследници на "скитите" и "ефталитите" ..когато видим силна и окомуш жена- викаме "хамааа-жена"..!/

Сериозно:

Аз тук виждам и чета съобщенията на един-двама-трима "бараби" (изразът не мой но ми харесва) (псевдо)патриотари, и всъност нищо в повече.. Дайте да видим един професионален изследовател, които подкрепя тези (или подобни) мнения, още повече дайте да видим как ги подкрепя? Вие сте лаик, не по малко от мен предполагам.. (ще обясня защо така предполагам, ако желаете)..

[Armand O'BOLG]

Отче игумене, дотук беше с твоята ентусиазирана псевдоначеност, след като единственото, което доказано можеш, е да е да подгласяш на сонма лингвоеквилибристи, извеждащи българите от шумери и от планетата Вумпим!!! Разплака ме!

[RIZAR]

Смирение , к'во да праиш .

Може ли човек да бъде по-голям от учителя си - Паисий или Спиридон .... или да придаде сам 2 лакти на ръста си ???

Важното е ,че България не страда от липси на ентусиасти. Както казва дядо Вазов:"Лудите да са живи."

Апропо, ти не ми отговори на въпроса с чие мнение се ангажираш по въпроса за хуните описани от Клавдий Птоломей на Карпатите през II в. , които трябваше да са в диригентските гащи на угро-фините. Или са изпратили авангарда си със 150 години по-рано, ей тъй, да се порадват подобно на Иисус Навиновите войни, чакащи от Обетованата земя да потекат реки от мед и масло ???

[VladPomak]

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ЗА ХУНИТЕ

Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns:

Studies in Their History and Culture.

University of California Press, 1973

Американският историк Ото Манчън-Хелфън умира през 1969 г. Няколко дни преди кончината си той предоставя на издателството на Калифорнийският университет своя ръкопис „Светът на хуните”. Текста е издаден през 1973 г.

Американският хунолог, който е известен още от 50-те години на ХХ в. със статиите си за европейските хуни (O. Maenchen-Helfen. The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22. The legend of origine of the Huns. Vol 22; Byzantion, 1945.), е подготвял до края на живота си пълен енциклопедичен обзор на късно-античните и ранно-средновековни извори, които са необходимата база, за да се напише обективно изследване за европейските хуни (375-455 г.).

Монографията The World of the Huns: Studies in Their History and Culture е издържана изцяло в академичен стил, тя прилича повече на лекционен справочен материал.

Ото Манчън-Хелфън много добре е съзнавал, че европейската хунска история е пресъздадена още в късно-античните римски летописи на границата между мита и историята, ето защо в началото на труда си обръща внимание, че демонизацията на хуните започва дори при историка от ІV в. Амиан Марцелин. В този смисъл „демонизацията” на хуните в монографията на Томпсън от 1948 г., според Ото Манчън-Хелфън, не е нищо друго, освен възпроизводство на шаблонни оценки. Откровенното неприязнено отношение на немските професори и на съветските историци към хунското минало, определено дразни Ото, който като академичен тип учен деликатно намеква, че дори епископите на църковният събор в Халкедон през 451 г., не са били толкова крайни, независимо че варварите-хуни са били на километри от тях.

На много малко места американският хунолог си позволява да намекне, че хунското минало в периода 375 – 455 г. е крайно време да получи обективна оценка, извън всякакъв род пристрастия. Очевидно още след 50-те години на ХХ в. Ото Манчън-Хелфън е разбрал, че няма смисъл от полемични професорски спорове (през 60-те Л.Н.Гумильов го напада, защото оборвал теорията на Иностранцев от 1900 г. за произхода на хуните в Европа от средно-азиатският народ Hsiong-nu), единственият начин да постигне целта си е да се нагърби с преразглеждане на всичките късно-антични летописи, за да открие в тях преки или косвени сведения за хуните.

Той си поставя за задача да изкара на бял свят всички данни от първоизворите за хуните, да ги съпостави и да пренапише хунската история на тяхна основа, а не да следва европейските историци от ХІХ и ХХ в., които създават картината от ІV в. и V в. за хуните само на базата на няколко първоизвора, чиито сведения интегрират с пикантни византийски сплетни за порочната Хонория и всякакъв вид други легенди, които тотално са подменили обективният анализ.

Ето защо монографията на Ото прилича повече на академичен справочник, но тя дава нова парадигма изобщо на феномена европейски хуни и е благодатен материал за всеки талантлив историк-разказвач, който би могъл да популяризира академичната версия на Ото Манчън-Хелфън.

Материалът е толкова благодатен и неочакван в тази посока, че оставя неясна причината защо четиридесет години енциклопедията на Ото Манчън-Хелфън за европейската ранна история, не влиза в реален исторически оборот сред научните кръгове в Европа. Не съм убеден, но мисля, че е преведена само в Австрия.

Трябва да признаем, че причината е очевидна: американският професор срива старата доктрина за хуните и тяхната роля в Европа през ІV и V в.

Монографията на Ото предлазполага не само към нова историческа версия на европейските хуни в периода 375-455 г., но и към нов прочит на реалните събития от времето на т.нар. „велико преселение на народите”.

Тоест, нов прочит как е създадена Европа от ІV и V в. ?

До каква степен създаването на Европа, чиято етническа карта е тотално резместена с хунската инвазия след 375 г., е римо-хунски фундамент?

Ще рече, ако изводите и проучванията на американският хунолог бъдат допуснати в оборот в медиевистиката, е наложително да бъде ревизирана доктрината от ХІХ и ХХ в., че късно-антична Европа е римо-готски проблем.

„Европейска хунология” като наука няма, всички автори, които пишат за хуните в периода 375 – 455 г., са всъщност изследователи на римската история (източната и западната империя), което действително е задължително изискване за академичен подход, но тяхната концепсия за римо-християнският свят, е всъщност римо-готски въпрос.

Не случайно Томпсън през 1948 г. смята, че единствената историческа заслуга на Атила е, че е ускорил развитието на готските държави в Тулуза и Италия.

Ото Манчън-Хелфън преобръща тази парадигма, неговата визия размества изобщо пластовете и връща на историческата сцена реалният фактор, без който изобщо не би съществувал ефимизмът „велико преселение на народите”.

Изглежда европейските учени все още не са готови на сериозна радикална редакция на просвещенско-модерната доктрина за римо-готското случване на Европа през ІV-V в., ето защо основателно можем да квалифицираме монографията на Ото Манчън-Хелфън като пост-модерно предизвикателство.

Не е никак неудачно да се потърси дори философско-историческия принос на Ото. Методологията на американският професор е в лоното на философската феноменология и херменевтика.

Започва „отначало”, на чисто...

Приема, че няма нищо друго преди себе си, освен първоизворите и старателно въвежда в оборот всички сведения, не само тези, които са били общоупотребителни дотогава.

От древните летописи надигат гласове Йероним, който сравнява Римската империя със Стара Юдея, откакто са дошли хуните. Еретикът Несторий пък бичува богословските си врагове и вижда в хунското нашествие възмездие за теорията си. Писателите-църковници възкресяват доктрината за старозаветният народ „Гог и Магог”, чието време е дошло.

Събитията от ІV и V в. са потресаващи за Европа, тогава начева нейната реална история. Хунската инвазия размества пластове от Дон до Испания, дори бягството на алани и вандали в Африка, е вследствие хунската политика от началото на V в.

Ото Манчън-Хелфън е уникален събирач на сведения за хуните от летописите, на места чак е досаден в детайлите. Този енциклопедичен фонд му дава базата. Ала тя все още не е достатъчна за изследователя. Той всъщност не е архивар, интересува го не сбора от пълното число летописи, а фактологията в тях. Тук е гениален, понеже подлага на преоценка дати и години, които повече от столетие си се въртят в историческите книги, по навик.

Методът на Ото е сравним с философската редукция при Хусерл, която стига до чистото значение на феноменологичният факт.

Резултатът от къртовската дейност на Ото Манчън-Хелфън е изумителен. Изследванията на историците за хуните до него, вече приличат повече на алхимически уравнения.

Само един факт! Всички ние продължаваме да смятаме, че най-епохалното събитие във военната дейност на Атила е прочутата Каталунска битка (locus Mauriacus) от 451 г., но според Ото Манчън-Хелфън неговият военен апогей е през 447 г. в земите на дн. България.

Това не е единственият пример за преоценка на хунският фактор в Европа, но е най-показателният, от който страдат особено романистите, които пишат за Атила, а те всъщност са реалните популяризатори на хунският владетел, така както в средновековна Европа той е всеизвестен не от хрониките, а от легендите.

На фона на детайлната и пространна хунска история в монографията от 1973 г. на Ото Манчън-Хелфън, всичко останало написано за европейските хуни изглежда като общи приказки.

Стилът на американският професор вдига много високо научната летва как трябва да се пише за хуните, как трябва да се работи с материала от първоизворите и неслучайно след 1973 г. няма сериозно академично изследване за европейските хуни.

Уважаващите себе си историци вече не могат да пишат за хуните в духа на Томпсън, нито да твърдят, че те са диваци без ред и пълчища, след като знаят от Ото Манчън-Хелфън, че същата хунска конница, която през 390 г. е в Панония, през 395 г. вече е в Задкавказието (Персоармения) и воюва там, като навлиза дълбоко в земите на Византия, откъм източната граница в Мала Азия на империята (персийско-византийската граница).

Някак не се връзва това да са необразованите хунски банди на Томпсън (1948), които даже, според него, не можели да правят лъкове и стрели с железни накрайници. Един уважаващ себе си историк няма как, след Ото Манчън-Хелфън (1973), да не преразгледа тяхното военно-държавно устройство.

Както вече посочихме, монографията „Светът на хуните” на Ото Манчъ-Хелфън, е преди всичко справочно-енциклопедичен обзор, авторът само на няколко места е полемичен към старите шаблони за хуните, той е много повече аналитичен учен. Но определено е съзнавал, че ценността на неговият труд предстои в онзи момент, когато новата парадигма не може да бъде прескочена при един синтетичен обзор.

Ото е кабинетен учен, но в продължение на почти 50 г. след Втората световна война, е извършил епохална работа, концепсията му всъщност блокира възпроизводството на старите научни доктрини от ХІХ и ХХ в. По важното в случаят е, че той дава не само нов отговор на хунската история (от която никой не се интересува), а че изисква нов отговор за реалните фактори, довели до случването на Европа през ІV и V в., което си е направо катастрофа за позивистичните догми на историческата европейска наука от ХХ в.

Тук е основното послание на монографията на американският професор.

Ако той, в духа на академичното мислене, би изискал от своите европейски колеги едно обективно отношение към европейската хунска история, това не би било вече пречка днес.

Ала той иска от тях нова редакция изобщо на науката за късно-антична Европа.

Ето това е истинската причина монографията на американският професор, която той през януари 1969 г. дава за печат на University of California Press, вече 40 г. да е отбягвана от европейските историци.

Здравей Летописецо,

Похвална тема си захванал! Само дето този Ото е стигнал до същите изводи, до които стига и Ганчо Ценов сто години по-рано - че хуните съвсем не са диваци и варвари (още повече, че "варварин" идва точно от хунското/словенското/скитското/ "бъра-бъра")и т.н. и пр. и пр.. Само че защо казваш "европейските хуни"? Какви други хуни има? Нали самият той отхвърля фантасмагориите на Гумильов за азиатски "хунну", които като дошли в европа станали "гуны", за което пък етнофантастът Гумильов му се разсърдил? А как да я намеря тази книга?

ВладПомак

[Armand O'BOLG]

Смирение , к'во да праиш .

Може ли човек да бъде по-голям от учителя си - Паисий или Спиридон .... или да придаде сам 2 лакти на ръста си ???

Важното е ,че България не страда от липси на ентусиасти. Както казва дядо Вазов:"Лудите да са живи."

Апропо, ти не ми отговори на въпроса с чие мнение се ангажираш по въпроса за хуните описани от Клавдий Птоломей на Карпатите през II в. , които трябваше да са в диригентските гащи на угро-фините. Или са изпратили авангарда си със 150 години по-рано, ей тъй, да се порадват подобно на Иисус Навиновите войни, чакащи от Обетованата земя да потекат реки от мед и масло ???

Е, аз какво пък - ще повторя: чисти етноси има само на хартия, но от друга страна - просто не ме кефи някой да ми разказва как атлантите станали египтяни, после траки и накрая прабългари, защото точно оттук-нататък тръгвам аз и си зная мястото и не се бутам измежду етноси, а виждам как да речем хуно-българите стават - отсам Дунава! - българи! Аз и преди съм го казвал, ама не помниш - защо не харесваме траките, ами сме се хванали за пеша само на славяни или само на прабългари! Какво им е чак толкова лошото? Е, поизчезнали един-два века преди идването им, но пък тука са били техни потомци! Дори само с оглед на разделението на културите на селска и градска, траките са били къде-къде по-напред с материала! На въпроса ти - сигурноли е че четеш оригинала, а не препис с дописвания?! За да се окажат там май ще им требе машина на времето или като минимум един аероплан! Такива работи!

[RIZAR]

Колкото и параноичен автохтонец да съм, , никога ,ама никога на този форум не съм трърдял, че египтяни, шумери или атланти са били някога си прабългари.

Дори и Уорлорд или Ласт Роман, могат да го потвърдят.

Затова пък дузина некадърни специалисти ни свързват с неща, които никога не могат да имат нещо общо с българите, като бактри, кушани, тохари и прочие средноазиатски чукундури.

Ти ми харесваш, като мислене, защото нямаш предпоставена теза и си със свободна воля ,а не детерминирано недоносено специалистче, което се обрива с младежки пъпки, при всеки отказ на аудиторията да приеме научно-фантастичните му напъни.

[Armand O'BOLG]

Колкото и параноичен автохтонец да съм, , никога ,ама никога на този форум не съм трърдял, че египтяни, шумери или атланти са били някога си прабългари.

Дори и Уорлорд или Ласт Роман, могат да го потвърдят.

Затова пък дузина некадърни специалисти ни свързват с неща, които никога не могат да имат нещо общо с българите, като бактри, кушани, тохари и прочие средноазиатски чукундури.

Ти ми харесваш, като мислене, защото нямаш предпоставена теза и си със свободна воля ,а не детерминирано недоносено специалистче, което се обрива с младежки пъпки, при всеки отказ на аудиторията да приеме научно-фантастичните му напъни.

Рицарю, не казвам, че си от тях, а че ги насърчаваш! Не тръгвай прочее от Паисия, а малко по-отдалеч поне - чувал съм за един архиепископ Теофликт Охридски или пък за един Методий Гимост от Анхиало! С какво са по-лоши от този набеден за патриарх на българската история човечец! Е, вярно - не са българи, ама май са били по-големи българи от мнозината, пък са и точно историци, а не пропагандатори и са писали поне 4-5 века по-рано!

Летописец няма такова нещо като "Арменският историк от V век Егише например бърка кушани и хуни", както няма и име Егише на български език. За останалите грешки, които допускаш - потърси специалист! А за купчината хипотези, които изръси тук пред нас "на масата", избери си една-две и работи здраво! Друго не смея да ти пропоръчам!

[nik1]

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ЗА ХУНИТЕ

Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns:

Studies in Their History and Culture.

University of California Press, 1973

Американският историк Ото Манчън-Хелфън умира през 1969 г. Няколко дни преди кончината си той предоставя на издателството на Калифорнийският университет своя ръкопис „Светът на хуните”. Текста е издаден през 1973 г.

Американският хунолог, който е известен още от 50-те години на ХХ в. със статиите си за европейските хуни (O. Maenchen-Helfen. The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22. The legend of origine of the Huns. Vol 22; Byzantion, 1945.), е подготвял до края на живота си пълен енциклопедичен обзор на късно-античните и ранно-средновековни извори, които са необходимата база, за да се напише обективно изследване за европейските хуни (375-455 г.).

Монографията The World of the Huns: Studies in Their History and Culture е издържана изцяло в академичен стил, тя прилича повече на лекционен справочен материал.

Ото Манчън-Хелфън много добре е съзнавал, че европейската хунска история е пресъздадена още в късно-античните римски летописи на границата между мита и историята, ето защо в началото на труда си обръща внимание, че демонизацията на хуните започва дори при историка от ІV в. Амиан Марцелин. В този смисъл „демонизацията” на хуните в монографията на Томпсън от 1948 г., според Ото Манчън-Хелфън, не е нищо друго, освен възпроизводство на шаблонни оценки. Откровенното неприязнено отношение на немските професори и на съветските историци към хунското минало, определено дразни Ото, който като академичен тип учен деликатно намеква, че дори епископите на църковният събор в Халкедон през 451 г., не са били толкова крайни, независимо че варварите-хуни са били на километри от тях.

На много малко места американският хунолог си позволява да намекне, че хунското минало в периода 375 – 455 г. е крайно време да получи обективна оценка, извън всякакъв род пристрастия. Очевидно още след 50-те години на ХХ в. Ото Манчън-Хелфън е разбрал, че няма смисъл от полемични професорски спорове (през 60-те Л.Н.Гумильов го напада, защото оборвал теорията на Иностранцев от 1900 г. за произхода на хуните в Европа от средно-азиатският народ Hsiong-nu), единственият начин да постигне целта си е да се нагърби с преразглеждане на всичките късно-антични летописи, за да открие в тях преки или косвени сведения за хуните.

Той си поставя за задача да изкара на бял свят всички данни от първоизворите за хуните, да ги съпостави и да пренапише хунската история на тяхна основа, а не да следва европейските историци от ХІХ и ХХ в., които създават картината от ІV в. и V в. за хуните само на базата на няколко първоизвора, чиито сведения интегрират с пикантни византийски сплетни за порочната Хонория и всякакъв вид други легенди, които тотално са подменили обективният анализ.

Ето защо монографията на Ото прилича повече на академичен справочник, но тя дава нова парадигма изобщо на феномена европейски хуни и е благодатен материал за всеки талантлив историк-разказвач, който би могъл да популяризира академичната версия на Ото Манчън-Хелфън.

Материалът е толкова благодатен и неочакван в тази посока, че оставя неясна причината защо четиридесет години енциклопедията на Ото Манчън-Хелфън за европейската ранна история, не влиза в реален исторически оборот сред научните кръгове в Европа. Не съм убеден, но мисля, че е преведена само в Австрия.

Трябва да признаем, че причината е очевидна: американският професор срива старата доктрина за хуните и тяхната роля в Европа през ІV и V в.

Монографията на Ото предлазполага не само към нова историческа версия на европейските хуни в периода 375-455 г., но и към нов прочит на реалните събития от времето на т.нар. „велико преселение на народите”.

Тоест, нов прочит как е създадена Европа от ІV и V в. ?

До каква степен създаването на Европа, чиято етническа карта е тотално резместена с хунската инвазия след 375 г., е римо-хунски фундамент?

Ще рече, ако изводите и проучванията на американският хунолог бъдат допуснати в оборот в медиевистиката, е наложително да бъде ревизирана доктрината от ХІХ и ХХ в., че късно-антична Европа е римо-готски проблем.

„Европейска хунология” като наука няма, всички автори, които пишат за хуните в периода 375 – 455 г., са всъщност изследователи на римската история (източната и западната империя), което действително е задължително изискване за академичен подход, но тяхната концепсия за римо-християнският свят, е всъщност римо-готски въпрос.

Не случайно Томпсън през 1948 г. смята, че единствената историческа заслуга на Атила е, че е ускорил развитието на готските държави в Тулуза и Италия.

Ото Манчън-Хелфън преобръща тази парадигма, неговата визия размества изобщо пластовете и връща на историческата сцена реалният фактор, без който изобщо не би съществувал ефимизмът „велико преселение на народите”.

Изглежда европейските учени все още не са готови на сериозна радикална редакция на просвещенско-модерната доктрина за римо-готското случване на Европа през ІV-V в., ето защо основателно можем да квалифицираме монографията на Ото Манчън-Хелфън като пост-модерно предизвикателство.

Не е никак неудачно да се потърси дори философско-историческия принос на Ото. Методологията на американският професор е в лоното на философската феноменология и херменевтика.

Започва „отначало”, на чисто...

Приема, че няма нищо друго преди себе си, освен първоизворите и старателно въвежда в оборот всички сведения, не само тези, които са били общоупотребителни дотогава.

От древните летописи надигат гласове Йероним, който сравнява Римската империя със Стара Юдея, откакто са дошли хуните. Еретикът Несторий пък бичува богословските си врагове и вижда в хунското нашествие възмездие за теорията си. Писателите-църковници възкресяват доктрината за старозаветният народ „Гог и Магог”, чието време е дошло.

Събитията от ІV и V в. са потресаващи за Европа, тогава начева нейната реална история. Хунската инвазия размества пластове от Дон до Испания, дори бягството на алани и вандали в Африка, е вследствие хунската политика от началото на V в.

Ото Манчън-Хелфън е уникален събирач на сведения за хуните от летописите, на места чак е досаден в детайлите. Този енциклопедичен фонд му дава базата. Ала тя все още не е достатъчна за изследователя. Той всъщност не е архивар, интересува го не сбора от пълното число летописи, а фактологията в тях. Тук е гениален, понеже подлага на преоценка дати и години, които повече от столетие си се въртят в историческите книги, по навик.

Методът на Ото е сравним с философската редукция при Хусерл, която стига до чистото значение на феноменологичният факт.

Резултатът от къртовската дейност на Ото Манчън-Хелфън е изумителен. Изследванията на историците за хуните до него, вече приличат повече на алхимически уравнения.

Само един факт! Всички ние продължаваме да смятаме, че най-епохалното събитие във военната дейност на Атила е прочутата Каталунска битка (locus Mauriacus) от 451 г., но според Ото Манчън-Хелфън неговият военен апогей е през 447 г. в земите на дн. България.

Това не е единственият пример за преоценка на хунският фактор в Европа, но е най-показателният, от който страдат особено романистите, които пишат за Атила, а те всъщност са реалните популяризатори на хунският владетел, така както в средновековна Европа той е всеизвестен не от хрониките, а от легендите.

На фона на детайлната и пространна хунска история в монографията от 1973 г. на Ото Манчън-Хелфън, всичко останало написано за европейските хуни изглежда като общи приказки.

Стилът на американският професор вдига много високо научната летва как трябва да се пише за хуните, как трябва да се работи с материала от първоизворите и неслучайно след 1973 г. няма сериозно академично изследване за европейските хуни.

Уважаващите себе си историци вече не могат да пишат за хуните в духа на Томпсън, нито да твърдят, че те са диваци без ред и пълчища, след като знаят от Ото Манчън-Хелфън, че същата хунска конница, която през 390 г. е в Панония, през 395 г. вече е в Задкавказието (Персоармения) и воюва там, като навлиза дълбоко в земите на Византия, откъм източната граница в Мала Азия на империята (персийско-византийската граница).

Някак не се връзва това да са необразованите хунски банди на Томпсън (1948), които даже, според него, не можели да правят лъкове и стрели с железни накрайници. Един уважаващ себе си историк няма как, след Ото Манчън-Хелфън (1973), да не преразгледа тяхното военно-държавно устройство.

Както вече посочихме, монографията „Светът на хуните” на Ото Манчъ-Хелфън, е преди всичко справочно-енциклопедичен обзор, авторът само на няколко места е полемичен към старите шаблони за хуните, той е много повече аналитичен учен. Но определено е съзнавал, че ценността на неговият труд предстои в онзи момент, когато новата парадигма не може да бъде прескочена при един синтетичен обзор.

Ото е кабинетен учен, но в продължение на почти 50 г. след Втората световна война, е извършил епохална работа, концепсията му всъщност блокира възпроизводството на старите научни доктрини от ХІХ и ХХ в. По важното в случаят е, че той дава не само нов отговор на хунската история (от която никой не се интересува), а че изисква нов отговор за реалните фактори, довели до случването на Европа през ІV и V в., което си е направо катастрофа за позивистичните догми на историческата европейска наука от ХХ в.

Тук е основното послание на монографията на американският професор.

Ако той, в духа на академичното мислене, би изискал от своите европейски колеги едно обективно отношение към европейската хунска история, това не би било вече пречка днес.

Ала той иска от тях нова редакция изобщо на науката за късно-антична Европа.

Ето това е истинската причина монографията на американският професор, която той през януари 1969 г. дава за печат на University of California Press, вече 40 г. да е отбягвана от европейските историци.

..Драги автохтонистки интернет ентусиасти, явно авторът на темата ви е подвел, или вие се хващате като удавници за сламка за несъществуващи неща (т.е вие сте се.. самоподвели приемайки желаното за съществуващо). "Хуно-българските" племена при чичо Ото Манчън-Хелфън са тюркски (според него) , баш тюркски, имат си в края на имената си един древнотюрски суфик ..Едно от тях, според чичото ..е племето от съюза на "десетте тюркси племена" или от съюза на "десетте стрели", а вие сега трябва да познаете как се е наричало то...

Авторът на темата явно приема че и ефталитите са тюрки (като хуно-българите на чичо Ото ), а моето "недосещане" за това че ефталитите са пост-атилови хунобългарски (според автора на темата) тюрки (според чичо Ото) беше причинено от:

1. категоричното ми мнение че ефталитите ("хуа" в китайските източници) са част от Юежди, и нещото наречено "десетте стрели" е различно от нещото наречено "юежди". (И е добре че авторът на темата не е математик или мислител, а само читател и писател..)

2. категоричното ми мнение че езикът на ефталитите в 5 век е източноирански, за разлика от този на хунобългарите (на чичо Ото), които е древнотюрски..

3. от категоричното ми мнение че в средата на 5 век (когато ефталитите са познати вече) пост-атилови хуни няма, защото атиловите са си все живи и здрави..

4. От категоричното ми мнение че древните тюрки са монголоидни хора, а ефталитите са белокожи хора..

5. От категоричното ми мнение че "хунобългарските тюрки" (или пък древните тюрки) са безписмени (забел: при тях навлизат някои от руническите шрифтове, които са разпространени в Средна и част от централна Азия , главно в периода след завладяване от тях на Средна азия, най-вече, на Согдиана);..докато ефталитите използват писменост която е бактрийска..

....

[Last roman]

Юечжите са согди. Поне според бай Гумилев.

[nik1]

Юечжите са согди. Поне според бай Гумилев.

Има две тези за езика и произхода на Юечжи: едната че са езикови източно-иранци (източни иранци); Другата е - че са езикови тохари (от една страна), и те са създателите карасукската култура (от друга)..Аз засега приемам втората теза..

Ето няколко аргумента..Цитирам ги , тестът не е мой:

"1. Китайското да-юе-чжи, Бейли транскрибира като да-голям, предаващо тохарското то - общност, в хотаносакски ттау, юе - тохарското гара, кхар - хора, и чжи - окончанието чи, т.е. то-гар-чи, то-кхар-чи - тохари.

2. Друга податка че юечжите не са иранци е че сред идноевропейските заемки в китайския език, се откриват два пласта - по-стар, със западноевропейски паралели, от представителите на афанасиевската култура, първи заселеле Синцзян и втори, собствено тохарски, от представителите на карасукската култура, които са лингвистичните тохари. (Моя забележка: тук може да се види какво е написал Клейн по долу)

3. Китайците посочват че юечжите с които те търгували, наричали нефрита сесе, В тохарски сесети - означава търговци, съответно по данни на Д.Перигет "серите" е друго название на тохарите наричали жълтоликите племена с които търгували край езерото Лоб-Нор, сесети - т.е. тохарска калка - търговци."

Клейн:

http://www.archaeology.ru/ONLINE/Klejn/Klejn_a_11.html

Клейн "Миграция тохаров в свете археологии - сп.Stratum Plus 2000 № 2"

http://stratum.ant.md/issue/2000-2.htm

Откъс от публикацията има тук:

http://www.torama.ru/valda/index.php3?act=...d=128&mode=

[Летописец]

Рицарю, не казвам, че си от тях, а че ги насърчаваш! Не тръгвай прочее от Паисия, а малко по-отдалеч поне - чувал съм за един архиепископ Теофликт Охридски или пък за един Методий Гимост от Анхиало! С какво са по-лоши от този набеден за патриарх на българската история човечец! Е, вярно - не са българи, ама май са били по-големи българи от мнозината, пък са и точно историци, а не пропагандатори и са писали поне 4-5 века по-рано!

Летописец няма такова нещо като "Арменският историк от V век Егише например бърка кушани и хуни", както няма и име Егише на български език. За останалите грешки, които допускаш - потърси специалист! А за купчината хипотези, които изръси тук пред нас "на масата", избери си една-две и работи здраво! Друго не смея да ти пропоръчам!

Егише-Елише, Валашарк-Вагашарк...хубаво е да не бързаш, ако не знаеш нещо, например за арменската езикова ротация g(l

Кажи ми честно, защо Егише нарича ромейската държава, източната римска империя (Византия)....гръцка.

[Летописец]

Има две тези за езика и произхода на Юечжи: едната че са езикови източно-иранци (източни иранци); Другата е - че са езикови тохари (от една страна), и те са създателите карасукската култура (от друга)..Аз засега приемам втората теза..

Ето няколко аргумента..Цитирам ги , тестът не е мой:

"1. Китайското да-юе-чжи, Бейли транскрибира като да-голям, предаващо тохарското то - общност, в хотаносакски ттау, юе - тохарското гара, кхар - хора, и чжи - окончанието чи, т.е. то-гар-чи, то-кхар-чи - тохари.

2. Друга податка че юечжите не са иранци е че сред идноевропейските заемки в китайския език, се откриват два пласта - по-стар, със западноевропейски паралели, от представителите на афанасиевската култура, първи заселеле Синцзян и втори, собствено тохарски, от представителите на карасукската култура, които са лингвистичните тохари. (Моя забележка: тук може да се види какво е написал Клейн по долу)

3. Китайците посочват че юечжите с които те търгували, наричали нефрита сесе, В тохарски сесети - означава търговци, съответно по данни на Д.Перигет "серите" е друго название на тохарите наричали жълтоликите племена с които търгували край езерото Лоб-Нор, сесети - т.е. тохарска калка - търговци."

Клейн:

http://www.archaeology.ru/ONLINE/Klejn/Klejn_a_11.html

Клейн "Миграция тохаров в свете археологии - сп.Stratum Plus 2000 № 2"

http://stratum.ant.md/issue/2000-2.htm

Откъс от публикацията има тук:

http://www.torama.ru/valda/index.php3?act=...d=128&mode=

Като цитирате Гумильов, цитирайте и С.П.Толстов, според когото юеджи са масагетите.

[Летописец]

..Драги автохтонистки интернет ентусиасти, явно авторът на темата ви е подвел, или вие се хващате като удавници за сламка за несъществуващи неща (т.е вие сте се.. самоподвели приемайки желаното за съществуващо). "Хуно-българските" племена при чичо Ото Манчън-Хелфън са тюркски (според него) , баш тюркски, имат си в края на имената си един древнотюрски суфик ..Едно от тях, според чичото ..е племето от съюза на "десетте тюркси племена" или от съюза на "десетте стрели", а вие сега трябва да познаете как се е наричало то...

Авторът на темата явно приема че и ефталитите са тюрки (като хуно-българите на чичо Ото ), а моето "недосещане" за това че ефталитите са пост-атилови хунобългарски (според автора на темата) тюрки (според чичо Ото) беше причинено от:

1. категоричното ми мнение че ефталитите ("хуа" в китайските източници) са част от Юежди, и нещото наречено "десетте стрели" е различно от нещото наречено "юежди". (И е добре че авторът на темата не е математик или мислител, а само читател и писател..)

2. категоричното ми мнение че езикът на ефталитите в 5 век е източноирански, за разлика от този на хунобългарите (на чичо Ото), които е древнотюрски..

3. от категоричното ми мнение че в средата на 5 век (когато ефталитите са познати вече) пост-атилови хуни няма, защото атиловите са си все живи и здрави..

4. От категоричното ми мнение че древните тюрки са монголоидни хора, а ефталитите са белокожи хора..

5. От категоричното ми мнение че "хунобългарските тюрки" (или пък древните тюрки) са безписмени (забел: при тях навлизат някои от руническите шрифтове, които са разпространени в Средна и част от централна Азия , главно в периода след завладяване от тях на Средна азия, най-вече, на Согдиана);..докато ефталитите използват писменост която е бактрийска..

....

Какво общо има ефталитската династия, която е известна само в 50 годишен период, само от началото на V в., и согдианската култула?

Редактирано Ноември 16, 2009 от КГ125

[Летописец]

Кои сте я "докарали" "дотам"? И докъде сте я "докарали"?

И какво като е "хол", и "авито-хол"?..а, "Амааа-жена", и "Ай-ф-риката".. пак оттам ли са ?..

/Вижте, за първото съм по съгласен, защото "ама-зона" на персийски означава "силна жена"- та така де, българите като наследници на "скитите" и "ефталитите" ..когато видим силна и окомуш жена- викаме "хамааа-жена"..!/

Сериозно:

Аз тук виждам и чета съобщенията на един-двама-трима "бараби" (изразът не мой но ми харесва) (псевдо)патриотари, и всъност нищо в повече.. Дайте да видим един професионален изследовател, които подкрепя тези (или подобни) мнения, още повече дайте да видим как ги подкрепя? Вие сте лаик, не по малко от мен предполагам.. (ще обясня защо така предполагам, ако желаете)..

Вие сигурно и не знаете, че Никифор е превзел крумовите "ол" (жилища), но пък сте ми симпатичен; и аз смятам, че савската царица от времето на Соломон, не е първата българка, както пише поета Ст.Цанев; глотогенезата е прояла отвътре цялата късно-антична история на т.нар. прабългари

[Летописец]

СИРИЙСКИ ИЗВОРИ

ЗА

БЪЛГАРИТЕ

...НА ОНЯ ОТ ФОРУМА, ДЕТО КАЗА, ЧЕ НЯМАЛО СИРИЙСКИ ЛЕТОПИСЦИ

Значението на късно-античните и средновековните сирийски летописи за българите е изключително важно, понеже сирийските автори още от времето на Мар Абас Катина (ІV в.) пишат за българи.

Компилатор на Катина през V в. е арменският историк Мовсес Хоренаци. Той научава от сирийския автор, че арменската местност Вананд, съвпада с „тази земя, която в древността наричали горен и безлесен Баоеан, а впоследствие била заселена от вхндур на Българина Вунд, по чието име е наречен Вананд.”

И така, в този откъс научаваме много неща, но първото от тях е, че Катина е писал на гръцки, ето защо името на народа е бхндур, то съвпада с името на Бунд и по тази причина основателно може да бъде реставрирано като „Бундур”.

Тук трябва да кажем, че този народ е известен в Кавказ през V в. в грузинският летопис „Мокцевай Картлисай” като „бунтурки” (чети: бундурки).

През Х в. арабоезичният историк ат-Табари също знае за този народ, наричайки го „бунджар” в своята книга „История на царете и пророците”. Бунджар (изписван на места от ат-Табари и като „бурджан”) са предкавказки народ и на тях Персия плаща данък, до идването към 560 г. на тюрките на ябгу Истеми.

Древните, според Хоренаци, наричали Вананд преди с името „горен Баоеан”/кн.ІІ,гл.6/.

Тук историка споменава, както стана ясно след разчитане на урартурските клинописи в ХХ в., самоназванието на Урарту - „Бийан”.

Територията на север от ез. Ван до извора на р. Кура (Cyrus), където е местността Коха (Кола), е областта Вананд.

И така, ясно става, че Бунд е не само патроним, но и етноним Бундур. Защо тогава Бунд е наречен българин?

Кн.ІІ,гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вндур на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”

Кн.ІІ,гл.9: ”В дните на Аршак възникнаха големи смутове в пояса на великата планина Кавказ, в Страната на българите. Много от тях се отделиха , дойдоха в нашата страна и се заселиха за дълго време под Кола/Kogh/, на плодородна земя, обилна на хляб.”

Както обърна внимание на времето Патканов, тази местност Кола е срещу гр. Алтена (Олтия), който се намира на южното Черно море между гр.Трапезунд и гр.Фасиз (Севастополис).

Kogh (Ког,Кола) е територията около извора на р.Кура (Cyrus). Под Кола, т.е. на юг от Кола, е всъщност Вананд...

Тоест, и двата текста на Хоренаци говорят за местности на почти едно и също географско място, очевидно визират едно и също събитие, но то, както става ясно от липсата на топоним „Вананд” при Агатангелос (писал преди Хоренаци), не се е случило през ІІІ в. пр. н.е., а след 330 г. от н.е. (ум.Трдат).

Всъщност М.Хоренаци отнася произхода на името Вананд в началото на арменската история, която според него започва от ІІІ – ІІ в. пр. н. е., единствено за да изгради династичен образ на легендарните Валаршак и син му Аршак.

Това патетично желание на арменските историци да изведат произхода на своята династия още от времето на Аршакидите прави впечатление още през VІ век на Прокопий Кесарийски, който в своя трактат „За сградите” пише: „Нека никой не мисли, че Аршакидите са родом арменци, както ни съобщава за това историята на Армения”.

И така, от заетото от Мар Абас Катина сведение в арменската история от V в. на Мовсес Хоренаци, ни става пределно ясно, че народа на Бунд се е казвал бундур, а самият той е наречен българин, понеже той и народа му живеят „в Страната на българите”, която се намира „в пояса на великата планина Кавказ”.

През 555 г. сирийският летописец Псевдо-Захарий Ритор изброява 13 хунски народа в Кавказ и сред тях е „бургар – народ езически и варварски, имат градове и свой особен език”. Летописецът посочва също така кутригурите и ефталит.

В хрониката на Йоан Антиохийски, която обхваща събития до 610 г., е написано, че „двамата Теодорихи отново всяли смут в римските дела и принудили Зенон за първи път да склони към съюз с така наречените българи”.

Зенон управлява една година (474-475) и след това е император на Византия от 476 до 491 г.

През 475 г. остроготският вожд от рода на Амалите Теодорих е имал щаб-квартира в Нове (до дн. Свищов), а другият готски вожд Теодорих, с прякор Триария, е причина за опустошения в Тракия.

През 488 г. Теодорих от Амалите се изнася в Италия.

През 507 г. епископ Енодий пише панагерик за Теодорих от Амалите, възхвалявайки го, че е победил българи, като изрично пише, че този народ не е бил побеждаван до победата на Теодорих. „На него до теб принадлежеше всичко, което той искаше”, пише патетично Енодий.

Касиодор в своята Готска хроника (ок. 519 г.) под 504 г. е записал: „В това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорих бяха победени българите, Италия отново овладя Сирмиум”. И още: „Пълководецът Толвин в младостта си участва в сирмийският поход, изпита триумфът на хуните, в числото на тези народи и обрече на смърт българите, страшни по цялата земя.”

Мовро Орбини през 1601 г. твърди, че е запознат с готската хроника на Касиодор, която днес липсва. „Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І (ум. през януари 395 г. - б.м.); след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).

Историците не са обърнали внимание на този съхранен текст от Касиодор при Мавро Орбини, но на нас благодарение на него ни става ясно защо Касиодор към 504 г., когато пише за победа на Теодорих над българите, отбелязва „Италия отново овладя Сирмиум”. Това „отново” има смисъл единствено спрямо 390 г., когато хуните завладяват Сирмиум по времето на Теодосий І.

Още през 1918 г. българският учен Златарски ясно осъзнава, че история на ранните българи не може да бъде написана, ако се ползват единствено буквалните данни за етнонимът българи в късно-античните летописи и той стига до извода, че етикона българи има събирателно значение.

Името „българи”, според него, става общо название, както на утигурите, така и на кутригурите.

Златарски пръв отбелязва, че народа, който Псевдо-Захарий Ритор през 555 г. нарима „бургар”, е познат в гръкоезичните византийски летописи на Прокопий, Агатий и Менандър като „утигури”. Този принос на българският учен е атакуван през 1972 г. от съветският историк В. Т. Сиротенко.

Теорията на Златарски за общ характер на името „българи” се потвърждава от неизвестният източник от края на VІІ в., от който черпят данни за старата Велика България хрониста от VІІІ в. Теофан и патриарх Никифор от ІХ в.

Теофан: „Тук е необходимо да кажем за древността на унновундо (уно-гундурите-бел.К.М.), българите и котрагите. По тази страна на северните брегове на Евксинския понт (Черно море – бел.К.М.), зад езерото, наричано Меотийско (Азовско море – бел.К.М.), откъм страната на океана по сарматската земя тече река Ател (Волга – бел. К.М.); към тази река се приближава р. Тапаш, която извира от Иберийските (Грузинските) врата в Кавказ; от сближението на р.Танаис (р. Дон) и р.Ател, които са над Меотийското езеро и се разклоняват в различни страни, извира р. Куфис и се влива в Понтийско море, близо до мъртвите врата, срещу полуострова Овнешко чело. От горепосоченото езеро морето, подобно река, се съединява с Евксинският понт при Боспор Кимерийски (Керченският провлак – бел.К.М.), където вадят мурзила и друга риба. На източните брегове на Боспор Кимерийски, зад гр. Фанагория, освен евреи, живеят много народи. Зад това езеро нагоре, където е р. Куфис, в която ловят българската риба ксист, се намира древната Велика България и живеят съплеменните на българите котраги. По времето, когато Константин беше на запад (стъпва в Италия през 662 г.-бел.К.М.), Кроват, владетеля на България и котрагите, починал...” (с.138)

Никифор: „Сега е нужно да се каже още и за така наричаните хуни и българи, за произхода и устройството им. Около Майотийското езеро, по река Куфина била разположена отдавна още така наричаната Велика България и така наричаните котраги, които са едноплеменни с тях. По времето на Константин, който умрял на запад, Куврат, който бил господар на тези племена, умрял...” (с.49)

Неизвестният източник е категоричен, че българите са едноплеменни с котрагите, което ще рече, че утигурите трябва да бъдат разглеждани като първите, които стават носители на етнонима „българи”, а понеже този етноним е известен още от 354 г. в анонимният латински хронограф, е изключително важно да бъде дешифрирано името на патронима, от който според хронографа, произхождат българите. Тоест, „Зиези, от които са българите”.

Латинската дума „зиези” е явно калка на гръцката „дзури”, която пък е езиковият маркер, употребен от Приск (V в.), а след това и от готският историк Йордан (VІ в.), за идентификация на хунските племена. Утигите и кограгите, са също познати като утигур и кутригури, което ще рече, че „зиези”, е всъщност калка на „гур”.

Що е „гур”?

От това име произхожда не само думата „гора”, но и общото название на планинците в Кавказ. Още през ІІ в. от н.е. Птоломей фиксира „геруа”, които са между венед ( до западния бряг на Каспийско море) и сондиас (синдийците в Приазовието).

„Геруа” е общото название на кавказките народи в Предкавказието, буквално планинците...

Авторът на латинският анонимен хронограф е написал през 354 г., че българите на Зиези, са от коляното на Сим.

По същото време Мар Абас Катина упоменава, че Бунд е българин, а Кавказ е страната на българите.

Народа на Бунд е бундур, защо тогава владетелят Бунд е наречен „българин”?

Очевидно, владетелят на народа бундур, е господар (бал) на геруа (гур, гар), т.е. на предкавказките планинци.

Според грузинският летопис „Мокцевай Картлисай” именно бундурките, които се заселили отдавна на древните земи на Херки (кавказкият прародител, известен като Хай, при арменците), са дали земя на „военното племе хони”.

Тоест, кавказкото име „хони” не се появява в региона като етноним, а като название за военните подразделения на бундур.

По същият начин арменският историк от V в. Тавстос Бузанд пише, че масагетският цар имал „хунска войска”, но никъде не упоменава за наличието на масагетска войска, т.е. хунската войска на масагетският цар не е чуждоетнична армия, а собствената му военна машина, която се е наричала „хуни”, термина е имал военна семантика.

Масагетите са познати в китайските извори като юеджи през ІІІ в. пр.н.е., вожда на номадите хсиен-ну Туман избягва през 214 г. пр. н.е. при тях от армията на китайският пълководец Мън Тян.

Очевидно предположението на С.С. Миняев, че страшното име на войствените номади хсиен-ну, е занесено в Предкавказието, при миграцията на някои от етносите, ще се окаже верно.

Хсиен-ну никога не са стъпвали в Предкавказието (Миняев), а войнският термин „хуни” (хони, куан, кионаи, хионит) е пренесен в региона от два народа: масагетите и бояните, които в края на старата ера и началото на новата, мигрират откъм Седморечието, през южното Прикаспие в Кавказ.

Бояните в ираноезичната среда на юеджи (те са масагетите, според П.С.Толстов) са били чуждоезичен народ и затова отрано са наричени „дур” (от Тур, Туран, чужденци).

Масагетите и бундур са народи, които туземните кавказки етноси са знаели винаги като чужденци (ekn, на арменски).

Етнонимът на Катина бундур по-късно, през различни векове, е познат като Woghchondor (в арменската география от VІІ в. на Анани Шираканци); „в-н-н-т-р” (в писмото на каган Йосиф от Х в. до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут), „хоно-гундур” и „унно-гондур” във византийските източници, където „г-н-д-р” е калка на „в-н-н-т-р”

Защо сирийските летописци Мар Абас Катина, Псевдо-Захарий Ритор, Йоан Антиохийски познават името „българи”, което гръкоезичните автори като Прокопий, Агатий и Менандър не знаят ?

Защо през ІV в. за Катина Кавказ е „страна на българите”, какво значи за този автор „бал-гар”, след като очевидно Бунд е от народа бундур, но е „бал-гар”, т.е. владетел на Кавказ?

Относно произхода на името „бал-гар” не бива да се пропуска и персийския надпис от ІІІ в. от н.е. на мага Картир („Кааб Зороастър” в Накш-и Рустам), където изрично е посочено, че страната на север от Алания (последната стига до дербендския проход в Кавказ), се нарича „Баласакан”.

Сирийските късно-антични летописци са владеели много добре персийски език. От арменските автори през V в. Егише знае за страната Баласакан, нея бил превзел „хон Херан” преди да покори персийските земи до границата с Византия.

В топонима Баласакан определено можем да експлицираме думата „бал” (владетел) и древноиранската дума cana (от корена „kan”, копая). Не бива да ни притеснява широката употреба в региона на Задкавказието, Предна Азия и в Предкавказието на месопотамската дума „бал” (господар). Тук само ще обърнем внимание, че при разчитането на урартурските клинописи стана ясно, че урартурските наместници, които често съвместявали тази „длъжност с военната”, се наричали bēl paŋāti.³Разпространението на думата „бал” е повсеместно и понеже в арамейският на сирийците-християни думата е носела същото значение за господар, по теологични причини термина за господар става „мар”, за да не се бърка с Бал, теонимът на божеството срещу което воюват израилските вехтозаветни пророци.

По-интересното в случая е, че земята отвъд Кавказ, като се започне от тесният дербендски проход нагоре и на север от аланите, е наричана от персийците „Баласакан”, което буквално ще рече вкопаните (в Кавказ) владения (Балас), с други думи Баласакан не е нищо друго, освен името на самият дербендски проход и ивицата от равнинната земя на север от Кавказ. Тя действително сякаш е вкопана в планинската верига на Кавказ.

Когато хон Херан, според Егише, станал „цар на Баласакан”, той нападнал на юг, в аланските земи, персийската армия и стигнал до страната на гърците, т.е. превзел е почти всички задкавказки владения на Персия, които са в нейната територия след договора с Византия от 387 г.

През 484 г. персийският владетел е убит от хунската армия и владетел на Персия за 4 г. (484-488) става Балас (Прокопий, Агатий), Балаш (Йешу Стилит).

През 527 г. Юстиниан І изпратил посолство до хунската царица-вдовица Воа. Нейният мъж, според хрониката на Йоан Малала, се казвал „Балах” (!).

Според Йешу Стилит, хунският цар, който победил Пероз през 484 г., още на бойното поле се оженил за неговата дъщеря. Тяхното дете момиче, през 499 г. е омъжено за Кавад, син на Пероз и това е майката на Хосрой Ануширван.

През VІІІ в. Теофан, в своята хроника, пишейки за персийският цар Балас, изрично подчертава, че точното име е Бал./ЦИТАТ

Византийските историци (гръкоезичните Прокопий и Менандър; сироезичните Йешу Стилит и Йоан Малала) запомнят в летописите си този владетел като Балас.

Обаче във волжко-българската памет той е известен като Газан (летописа от ХІІІ в. „Барадж тарих”), а през 1601 г. Мавро Орбини попада на източник в италианският град Пезаро за български цар Касан, който превзел „Армения и Мидия” (т.е. Персоармения и Персия).

В историческата литература от V в. единствено при Приск има сведение, че сарагурите са нападнали Персия, това станало след посолство до Византия, по времето на император Лъв (457-474). Хронологично посолството е поместено преди 747 г., когато според Прокопий за първи път хуните-ефталит обкръжили Пероз в един проход, но му пощадили живота, превръщайки го в данъкоплатец. Кавад бил взет в плен. Пероз, според Йешу Стилит два пъти обложил страната с данъци, за да събере налога, дори искал заем от византийският цар Зенон. През 483 или през 484 г. Пероз изплатил данъка и си върнал Кавад, веднага след това нападнал отново хунския цар.

За тази битка през ХІІІ в. пише в своята хроника сирийският летописец Бар Ебрей: „(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.”

През 555 г. сирийският летописец Псевдо-Захарий Ритор дава сведения, че хунският цар, който побеждава Пероз живее на Боспор, при Азовско море.

Но в историческата наука се налага грешната доктрина, че хуните, които побеждават Пероз са живеели на изток от държавата му, а в началото на ХХ в. Макуарт превежда етонимът абдал като ефтал и източно-кушанската култура е приписана на тези хуни-ефталит, които побеждават през 484 г. Пероз, при условие, че Прокопий много ясно дефинира, че т.нар. хуни-ефталит са просто „голямата армия”, която през 499 г. хунския цар дава на Кавад.

Прокопий дори говори за градската култура на хуните-ефталит и ги сравнява със старите европейски хуни, но освен това Прокопий никога не е ходил по на изток от Задкавказието, той не е бил в Согдиана, ето защо описанието му на градският бит на хуните-ефталит явно има кавказки произход.

През 555 г. сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор също пише, че ефталит са един от 13-те хунски народа, които живеят на Кавказ.

За първи път хипотезата, че етикона „българи” има събирателно значение, е изказана през 1876 г.

Тази хибридна хипотеза е изказана от казанските учени Григорович, Казимбег и Березин.

Тя очевидно не се харесва на патриотите-националисти, които в момента са си поделили българското старо минало на пан-тюркско и пан-иранско и искат да докажат, че името „българи” е старо, поне колкото еврейското.

Грешките на Златарски относно датите в „Именника на българските канове” се основават на опита му да дешифрира някакво особено „българско летоброене”, което започвало при Аспарух. Днес изводите му са отхвърлени. Това обаче никак не омаловажава заслугата на Златарски, чиято история от 1918 г. и до днес е пример за епохално трудолюбие и изнамиране на извори. Златарски ще остане ценен като историк, понеже не се опитва да подменя летописните първоизвори с глотогенетични езикови реконструкции, което е характерно за голяма част от следовниците му, които пишат за ранните българи.

Всъщност, ако бъдем обективни, през 1912 г. руските историци все още смятат, че волжките българи са местно явление около реките Кама и Волга, включващо тюркски и фински елементи. С излизането през 1918 г. на първият том от епохалната история на Златарски, в световната наука окончателно се приема, че дунавските българи, както и волжките, имат един и същ произход, който е в предкавказките българи на Кубрат от VІІ в.

Златарски е ценен и с това, че доказа, че етническата история на ранните българи, включва и етноними, които са различни от този на името „българи”, но се отнасят към същият сбор от етноси, които след 486 г. вече масово се наричат от летописците „българи”.

Така българската ранна етногенеза включва, според него, утигурите и кутригурите, ето защо онези, които искат с лека ръка да редактират Златарски и да вменят, че етнонима „българи” е с античен произход, явно не си дават сметка, че отрязват голяма част от българското минало, правейки си глотогенетични хипотези, с което лишават ранната българска история от сведенията за нея в късно-античните летописи.

За съжаление, метода на Златарски не е продължен в българската историческа наука, а дава основание при ревизия на една грешна хунска доктрина, наложена от руската наука през 1900 г., да се потърси произходът на българското минало още в пред-атиловите хуни и да се намери отговор защо в първоизворите българи и хуни са масово отъждествявани?

Нещо повече, както Златарски разшири представите за българското минало, чрез проучванията си върху утигурите и кутригуриту, така неяснотите около ранните българи биха били по-малко, ако не се налагаше да бъде отричан български произход там, където се пише в хрониките за хуни.

Може би дори самият Златарски щеше да се съгласи, че е необходимо да задълбочи своята хуно-българска хипотеза, ако не се бе предоверил на априорната доктрина на руският учен Иностранцев (1900 г.), че европейските хуни са един и същ етнос с номадите-монглоиди от Китайската равнина хсиен-ну, за които сведения има до І в. от н.е. в китайските хроники.

За европейските хуни има първи сведения от ІV в. от н.е., а „Именника на българските канове” допълва данните за ранната епоха на кавказките хуни, посочвайки, че в историческата памет на пристигналите с Аспарух на Дунав през 681 г. българи, тяхното минало започва от ІІ в. от н.е. (ок. 165 г. от н.е.).

Теорията на Иностранцев за идентичността на хсиен-ну с европейските хуни днес не се приема сериозно от европейските и американските хунолози, тя е на почит само в руско-съветската наука. Ето защо именно в дълг към Златарски е, да бъде прояснена съдбата на утигурите и кутригурите като пост-атилови хуни.

Понеже Златарски е бил подведен през 1918 г. от теорията от 1900 г. на Иностранцев и именно това е причината в неговата хуно-българска хипотеза хуни и българи да са дуализирани.

Независимо, че следвайки изворите, Златарски доказва, че пост-атиловите хуни стават утигури и че кутригурите също са пост-атилов народ, той не посяга да идентифицира българите като старите атилови хуни, с което мнозина летописни сведения, в които се говори за българи (Касиодор, Павел Дякон) още в пред-атилово време, и до днес не са включени в научен оборот за ранното българско минало.

В този смисъл едва ли днес Златарски би отричал, че Ирник от „Именника на българските канове” и Ернак, третият син на Атила (летописа на Приск Панийски), не са една и съща личност.

Ако стогодишната история на държавата на Ирник, според „Именника...”, е заложник на грешна хипотеза за произхода на европейските хуни, тогава е сигурно, че Златарски не би жертвал 100 г. период от ранната българска история, за да не се противопостави на руската доктрина на Иностранцев.

Но по времето на Златарски в началото на ХХ в., хунофобията е обща черта на европейските национални историци, които с уравнението „велико преселение на народите”, изгодно са ниглежирали европейската късно-антична хунска история.

Рънсиман е свидетел на епохата от началото на ХХ в. и саркастично отбелязва: „Неотдавна Европа бе залята от милитаристична вълна и всяка войнствена нация започна да се хвали със страховитите си прадеди; всички те с гордост наричаха Атила, ако не свой дядо, то поне братовчед. От всички тях българите като че ли имат най-голямо право да претендират за това...” (кн.І, гл.І)

„Методът” на Златарски изисква, дори в противовест на някои негови хипотези, уясняването на българската ранна история да върви по линията на експлициране на всички етноними, под които израства българската етногенеза, в това число и задълбочаване на утигурите и кутригурите към тяхното хунско минало преди средата на V в. от н.е.

Което ще рече, че българската етногенеза не е нито тюркска, нито иранска, а хуно-българска.

И понеже, според всички късно-антични летописи, произходът на ранните хуни преди 375 г. е Предкавказки, следователно българската прародина е там: на север от Кавказ, в Приазовието, а на северо-изток до делтата на Волга в Каспийско море.

Там била създадена, според Никифор някога „стара Велика България”.

Там била, според Теофан, „древна Велика България”.

Теофан, който е по-многословен от Никифор, пише, че хазарите превзели „Задпонтийска България”, а после я нарича „първа България”, явно имайки предвид от позицията на VІІІ в., че Аспарух през 681 г. създава втора в Мизия.

По-интересното в случая е, че той не нарича превзетата от хазарите българска държава „древна Велика България”, което ще рече, че под последната има предвид много по-стара страна от тази, която хазарите превземат (?).

Теофан познава две Българии: „древна Велика България” и „Задпонтийска България”, последната пък, в сравнение с държавата на Аспарух именува също „първа България”. Това е страната превзета от хазарите, според Теофан, но защо той й дава друго название, различно от „древна Велика България”, което вече е изписал в началото на прегледа си за региона?

В началото на VІІ в. Орган и Кубрат създават своя държава България, която е приемник на традицията на тази стара Велика България, за която пишат Теофан и Никифор? Техният неизвестен източник е от края на VІІ в., ще рече за него създадената от Кубрат държава в началото на VІІ в., няма как да е „древна” („стара”) държава...

Неизвестният източник на Теофан и Никифор не отбелязва Кубрат като първи създател на „древна Велика България”.

Създателят на „стара Велика България” не е тайна за „Именника на българските канове”, който го е изписал преди Кубрат – „Ирник от рода Дуло”.

Държавата на Ирник, просъществува според „Именника...” сто години, тя обхваща периода 465-565 г. В някои преписи на „Именника...” е отбелязана като „150 годишна”, но очевидно в този период е включен и вархонския съюз между кутригури и авари от 568 до 619 г., когато Орган отива в Константинопол и рода Дуло изоставя политиката на аварския каган, насочвайки се към своя държава в Приазовието и Предкавказието, която – според новите интерпретации на прабългарския календар - е обявена през 629 г.

[nik1]

Българите и българските племена (условни такива или действително сродни по език и произход) са описани отделно от ефталитите в "Църковната история" на Захари Ретор, а ти им слагаш равенство!?..Математиката и анализите явно са ти непосилни науки. Защо не се насочиш към други поприща (писане на книжки - гледам че имаш блог), а не към спорове и дикусии в историческите форуми?

Редактирано Ноември 16, 2009 от КГ125

[Aspandiat]

Значението на късно-античните и средновековните сирийски летописи за българите е изключително важно, понеже сирийските автори още от времето на Мар Абас Катина (ІV в.) пишат за българи.

Компилатор на Катина през V в. е арменският историк Мовсес Хоренаци. Той научава от сирийския автор, че арменската местност Вананд, съвпада с „тази земя, която в древността наричали горен и безлесен Баоеан, а впоследствие била заселена от вхндур на Българина Вунд, по чието име е наречен Вананд.”

И така, в този откъс научаваме много неща, но първото от тях е, че Катина е писал на гръцки, ето защо името на народа е бхндур, то съвпада с името на Бунд и по тази причина основателно може да бъде реставрирано като „Бундур”.

Тук трябва да кажем, че този народ е известен в Кавказ през V в. в грузинският летопис „Мокцевай Картлисай” като „бунтурки” (чети: бундурки).

През Х в. арабоезичният историк ат-Табари също знае за този народ, наричайки го „бунджар” в своята книга „История на царете и пророците”. Бунджар (изписван на места от ат-Табари и като „бурджан”) са предкавказки народ и на тях Персия плаща данък, до идването към 560 г. на тюрките на ябгу Истеми.

Летописец, извинявай, ама по-големи хуномански глупости не бях чел от много време.

1. И как реши, че Катина е писал на гръцки, след като никъде в откъса за Вунд дори не се загатва това? Или пише на гръцки, защото така можеш да изопачиш името Вунд на Бунд и оттам да си измислиш етноним Бундур? Да ти е минавало през ума, че Катина е писал на сирийски, език, който не само му е бил роден, но и е имал силни позиции в Близкия Изток, в т.ч. и в Армения, защото пред ІІ-ІV век християнството се разпространява в нея основно от сирийски мисионери. И за твое сведение Вунд е иранско, дори персийско име.

2. Въпросните бунтурки от споменатата от теб грузинска хроника нямат нищо общо с фантасмагоричните ти "корекции" на бундурки, а съдържат в името си персийския корен "бун", който значи "корен, основа, същина" и се превеждат като "същински, истински, коренни турки". Какво е разбирал авторът на грузинската хроника или по-скоро авторът на ползвания от него по-стар документ е неясно.

3. Относно Табари и неговото сведение за "бунджар", виждам, че отново фалшифицираш източници в изгода на твоите фантазии, защото Табари пише БАНДЖАР! Потърси текста на www.vostlit.narod.ru, преди да заблуждаваш съзнателно читателите на форума.

4. "Кн.ІІ,гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вндур на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”

За горната "редакция", която в твоя изгода си направил с текста на Хоренаци просто нямам думи...

5. По-надолу пишеш: "Латинската дума „зиези” е явно калка на гръцката „дзури”, която пък е езиковият маркер, употребен от Приск (V в.), а след това и от готският историк Йордан (VІ в.), за идентификация на хунските племена. Утигите и кограгите, са също познати като утигур и кутригури, което ще рече, че „зиези”, е всъщност калка на „гур”.Що е „гур”?"

6. Ти изобщо наясно ли си какво означава терминът "калка". Съдейки по написаното от теб, смятам, че идея си нямаш и оттам целият ти наниз от "връзки" Зиези - дзури - гур е пълна фантастика, но съзнателно целяща да изкара българите хуни.

7. Пишеш: "В топонима Баласакан определено можем да експлицираме думата „бал” (владетел) и древноиранската дума cana (от корена „kan”, копая)." Да си чувал, че някога точно в този район е живяло племето баласи или баласичи и че названието на областта Баласакан определено идва от тяхното име, а не от "владетел" и "копая"?

Нямам нерви да коментирам другите ти писаници, и това, което ти написах, не е малко.

[КГ125]

Моля ви пак - не цитирайте всичко, а само текстовете, на които репликирате, и то ако са назад. Ако отговаряте на нещо, което е непосредствено над вашия отговор, няма нужда от цитати. Форумът се товари а и нямат прочитане тия фермани.

[Летописец]

Българите и българските племена (условни такива или действително сродни по език и произход) са описани отделно от ефталитите в "Църковната история" на Захари Ретор, а ти им слагаш равенство!?..Математиката и анализите явно са ти непосилни науки. Защо не се насочиш към други поприща (писане на книжки - гледам че имаш блог), а не към спорове и дикусии в историческите форуми?

Имаш 966 мнения в тоя сайт, браво. Като станат 1001 ми се обади да ги издадем в книжка.

[Летописец]

Летописец, извинявай, ама по-големи хуномански глупости не бях чел от много време.

1. И как реши, че Катина е писал на гръцки, след като никъде в откъса за Вунд дори не се загатва това? Или пише на гръцки, защото така можеш да изопачиш името Вунд на Бунд и оттам да си измислиш етноним Бундур? Да ти е минавало през ума, че Катина е писал на сирийски, език, който не само му е бил роден, но и е имал силни позиции в Близкия Изток, в т.ч. и в Армения, защото пред ІІ-ІV век християнството се разпространява в нея основно от сирийски мисионери. И за твое сведение Вунд е иранско, дори персийско име.

2. Въпросните бунтурки от споменатата от теб грузинска хроника нямат нищо общо с фантасмагоричните ти "корекции" на бундурки, а съдържат в името си персийския корен "бун", който значи "корен, основа, същина" и се превеждат като "същински, истински, коренни турки". Какво е разбирал авторът на грузинската хроника или по-скоро авторът на ползвания от него по-стар документ е неясно.

3. Относно Табари и неговото сведение за "бунджар", виждам, че отново фалшифицираш източници в изгода на твоите фантазии, защото Табари пише БАНДЖАР! Потърси текста на www.vostlit.narod.ru, преди да заблуждаваш съзнателно читателите на форума.

4. "Кн.ІІ,гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вндур на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”

За горната "редакция", която в твоя изгода си направил с текста на Хоренаци просто нямам думи...

5. По-надолу пишеш: "Латинската дума „зиези” е явно калка на гръцката „дзури”, която пък е езиковият маркер, употребен от Приск (V в.), а след това и от готският историк Йордан (VІ в.), за идентификация на хунските племена. Утигите и кограгите, са също познати като утигур и кутригури, което ще рече, че „зиези”, е всъщност калка на „гур”.Що е „гур”?"

6. Ти изобщо наясно ли си какво означава терминът "калка". Съдейки по написаното от теб, смятам, че идея си нямаш и оттам целият ти наниз от "връзки" Зиези - дзури - гур е пълна фантастика, но съзнателно целяща да изкара българите хуни.

7. Пишеш: "В топонима Баласакан определено можем да експлицираме думата „бал” (владетел) и древноиранската дума cana (от корена „kan”, копая)." Да си чувал, че някога точно в този район е живяло племето баласи или баласичи и че названието на областта Баласакан определено идва от тяхното име, а не от "владетел" и "копая"?

Нямам нерви да коментирам другите ти писаници, и това, което ти написах, не е малко.

Чел ли си теорията на възрожденският книжовник Цани Гинчев, че българите са траки?