Причини за упадъка на Испания и Португалия част 2

[alvassareiro]

Злобата и ненавистта владеят сърцата на наследниците на апостолите. Ужасява ги идеята за помирение, дори и най-малката отстъпка е невъзможна. Счита се, че трябва да се укрепи вярата, чрез концентрация на всички сили и чрез дисциплина, ред и центарлизация. Да се закове Църквата, да стане непоклатима като скала. Това е абсолютисткият възглед, защитен от Папата. И точно този възглед триунфира, в което се състои голямото нещастие на нашите два народа. Не това искат те, не за това молят и настояват техните епископи, борейки се отчаяно 16 години срещу смазващото мнозинство на Рим. Те искат една истинска реформа, проста, либерална, отворена, в хармония с духа на епохата. Формулират програмата си в три фундаментални точки:

1. Независимост на епископите, автономия на националните църкви, прокарване на религиозен парламентаризъм чрез създаването на Генерални щати на християнството, институция, по-висша от папата, които да бъдат върховни арбитри на духовния свят, и съставени от представители на всяка национална църква.

2. Правото на брак на свещенниците, т.е прогресивна секуларизация на клера, връщането към законите на човечността и природата на тази каста, която в продължение на над 1000 години е разяждана от брутален аскетизъм, които през 16 век вече е опасен и деморализиращ.

3. Ограничаване на ребигиозните облаги,злоупотребите и корупцията, които налагат в Църквата един разюздан феодализъм и самовластие.

Подобни реформи биха довели до хуманизирането на религията, нарастваща свобода на духа и съзнанието, способността християнството да се развива, да бъде винаги с духа на времето си, да бъде ценен капитал, точно както Реформацията за народите, които я последваха. Висшите прелати, които тогава защитават тези реформи, не са предвиждали колосалните резултати от тях. Самият Лутер не е подозирал за тях. Но не заради това те не се случват. Бартоломеу дуж Мартиреш и епископите на Кадис и Асторга не са революционери. Те просто са последната надежда на местните църкви срещу всеобсебващия католицизъм на папата, който триунфира на Събора в Тренто. Ако те бяха постигнали целите си, навярно ние, испанци и португалци, щяхме да избегнем упадъка.

Кой днес би отрекъл, че именно на Реформата реформираните народи дължат днес моралния и прогрес, който ги постави начело на Цивилизацията? Много ясен контраст, който днес ни представя светът. Най-интелигентните, най-моралните, най-мирните, най-продуктивните и развити нации са именно онези, които последваха религиозната революция на 16-тия век – Германия, Холандия, Англия, Швейцария, Дания, САЩ. Най-западналите пък са именно най-католическите. С Реформата щяхме днес да сме на нивото поне на тези нации – морални, интелигентни, свободни, проспериращи..Но така Рим щеше да падне.

Рим не иска да пада. Затова се съпротивлява много дълго, мами желанието на народите за свикване на реформаторски събор колкото може. Не можейки да издържи повече, най-сетне отстъпва. И какво прави тогава Рим, доминиран от йезуитите? Намираме се в ИТалия, господа, в страната на Макиавели....Не искам да кажа, че Рим съзнателно е използвал макиавелска политика, казвам само, че в онзи момент, пред историята изглежда, че римската позиция и политика на събора в Тренто, са водени много повече от ловкост и дребни сметки, отколкото от чист евангелизъм. Тъй като повече не може да удържи идеята за събор, Рим решава да извлече полза за себе си. От инстумент за мир и прогрес, прави оръжеие за война и доминация, смачквайки брутално реформаторския импулс. Как става това?

1. Като дава парво само на пратениците на Папата да предлагат реформи.

2. Замествайки предишния начин на гласуване “по нация” с гласуване “по човек”, което дава на римските кардинали и епископи внушително мнозинство, решено да смаже винаги волята на другите народи. Достатъчно е да кажем, че Франция, Испани, Португалия и католическите провинции на Германия не надхвърлят никога 60 гласа, докато италианците имат над 180. Така съборът престава да бъде вселенски, той е италиански, даже не италиански, той е римски. Още от първия ден става ясно, че каузата за либерална реформа е безвъзвратно изгубена. Всъщност, изглежда съборът е свикан срещу нея, за да я премаже.

Добре смазан, механизмът започва да работи. За да подчини човека на земята, е нужно той да бъде осъден първо на небето. Затова Съборът формулира догматично на 5-тата си сесия догмата за първородния грях с всичките му последици, наследствено проклятие за цялото човечество и неспособността човек да се избави от него чрез собстевните си сили и усилия, а само и единствено по волята на Христа. Доста теолози и синодици са се занимавали конкретно с тази материя, но нито един вселенкки събор не я формирал като догма. Един либерален събор би оставил този въпрос нерешен, висящ, и не би осъждал човешкото достойнство и свобода с него. Съборът в Тренто обаче започва заседанията си именно с това. Изгодно му е да осъди предварително и безапелационно човешкия разум, и да започне да гради на тази база своята власт.

И оттогава в католическия свят догматично е заковано, че човекът е тяло без душа, че индивидуалната воля е съблазъм от сатаната, и за да се избавим, е достатъчно да имаме Папа в Рим и изповедните до главата.

На 13-тата сесия се установява догмата за Евхаристията и се обявява анатема за всички, които не вярват в реалното присъствие на Христос в хляба и виното след освещаване. Това е още една, и то решителна стъпка на християнството по пътя на идолопоклонничеството, към това да постави божественото сред абсурдност. Малко догми са способствали толкова силно, както този материализъм за реалното оприсъствие на Христа в хляба, за оглупяването на народа ни, за да възкръснат в него езическите му инстинкти.

На 14-тата сесия се обсъжда изповядването. Тогава християнското съзнание е напълно оковано. Без изповед няма опрощение! Душата е неспособна да общува с Бог без посредник. Вярващите са задължени да се изповядват на определен период от време, и се призовават да се изповядват колкото се може повече. Установява се тъмнат асила на изповедалнята. Появява се специфичен персонаж – изповядващият свещенник. Оттогава насетне в семейството винаги стои, до главата на съпрузите, една черна, невидима но винаги присъстваща, фигура, която разделя мъжа от жената, една черна сила, която властва в дома. Кой испанец или португалец не познава тази черна сянка, надвиснала над семейството, кой не познава скандалите, паденията, мизерията, доведени в дома през вратата на изповедалнята. Съборът не е искал това, но е наравил всичко възможно това да се случи.

следва продължение