Политология- Лекционен Курс

[byzantiner]

Открих в нета едни лекции по политология, доста обширни, макар и на по-общи теми, и реших да ги постана тук. Може да са полезни някому или пък най- малкото интересни

[byzantiner]

Политологията като академична дисциплина

І.Определение и историческа ретроспекция – занимава се с уменията как да се управлява държавата. Политическите взаимоотношения възприемани като обществени отношения поради развиващи се в упражняването от държавната власт, са обект на политическите изследвания и представляват онзи клон от политическата наука и икономика се нарича политология. Политологията е наука за властта и държавното управление. На запад политологията се нарича политическа наука.

ІІ.Историческа ретроспекция – като значение за политическа практика е стара, но като наука е сравнително нова. Произведение на Аристотел “Политология” изследва се държавното устройство на 157града. Целта му е да докаже как функционират те. “Държавата” – трактат на Платон. По-късно Древен Рим възприема държавното устройство на Древна Гърция. Никола Макиавели е родоначалник на тази политическа наука.

Просвещението е период, през който философите обясняват традициите с тяхната рационалност. Утвърждава се значението на разума като отправна точка и критерии на всички неща, които протичат в света. Чрез Ренесанса и Просвещението настъпва разума, който измества каноните.

ІІІ.Представители – Хобс, Спиноза, Пок, Монтескьо, Русо, Кант, Хил и др. Те утвърждават националната школа и развиват политически концепции и доктрини. Това води до първите практически действия. Русо – за него е важна тезата за обществения договор. Държавата трябва да прави нещо за хората, но и те трябва да допринасят за нея. Монтескьо - свързва се с разделение на властите. Това води до гарантиране правата на гражданите. Политологията е едновременно и история на политическата мисъл, но и анализира политическото развитие и устройство.

Развитието на Политологията минава през 3 етапа: 1)Исторически аспект; 2)Еволюционен аспект; 3)Сравнителен подход. Вторият подход е най-сполучлив. Той подпомага за установяването на демократични идеи. Чарлз Мерим се счита за един от основателите на съвременната политология. Набляга на социалните изследвания като метод за проверка на ефективността. Използва различни техники за изучаване и оценяване на политологията.

Към 60те години се появява бихевиористична теория. Нейните привърженици уподобяват политическите процеси с тези в природата. Те считат, че политиката трябва да бъде чиста наука. Утвърждават се три основни раздела: 1)Исторически; 2)Нормативен; 3)Емпиричен. Основен представител на бихевиоризма е Дейвид Истън.

Теорията за рационалният избор е противоположност на бихевиоризма. Според нея основа на политическата наука е анализ на икономическите предпоставки и форми за развитие на обществото. Вторият елемент е изтъкване на значението й съобразно с основната й универсалност. Третият елемент е съобразно с общите и частните интереси на субектите.

В САЩ политологията е дисциплина, която се изучава в колежи, университети, институти. Теорията се разработва в научно-изследователски институти.

В Западна Европа е традиционно изучаването на различни аспекти на политическата теория и практика. Популярни са американските школи. Подхода на сравнението е изключително важен. Политологията е стара и нова наука. Тя е важна и необходима. Служи като метод и средство за изследване и анализ, а също и като практичен инструмент за въздействие върху поведението на субектите.

Политика и власт

ІV.Политика – едно от основните понятия в политиката. Понятието политика: 1)Обхваща начини, способи, средства и форми за осъществяване дейността на изпълнителната власт. 2)Характеристика на решения или избор между две или повече възможности. Примери: Политика на замразяване на дохода; политика на увеличаване на раждаемостта. 3)Характеристика на решения засягащи интересите на отделни групи или прослойки от населението. 4)Характеристика на отношенията на различни групи от обществото по даден важен въпрос. 5)Различни отношения между класи, раси, нации. Обобщение: Осъществяването на поредица от действия, при които се вземат решения, произтичащи от тактическите и стратегически програми и планове.

Политиката е връзката между понятията определящи политика и власт. Има икономическа и съдебна власт.

V.Власт – много често властта се сравнява със сила. Макс Вебер дава определение на държавата- организация, която успешно поддържа монопола за легитимна употреба на сила върху определена територия. Под “сила” се разбира не просто ограничаването, а премахването на възможността за действие, личност или класа.

“Принуда” е ограничаване избора на субекта до две възможности “или”, “или”.

Средството е силата. В този случай едната страна постига подчинение над другата. Властта е подчинение.

Разлика между власт и сила.

При равновесието на силата А и Б решават конфликта заедно. Когато А или Б е по-силно краен резултат е на страната на по-силният дори и да не е прав. Във взаимоотношенията между два субекта се търси свобода на действията. Свободата е способността да се избира и да се взема решение.

Енгелс: Свободата е осъзната необходимост. Властта се изразява и чрез насилието. Силата сама по себе си не е власт, а средство. “По-лесно можем да вземем, отколкото да дадем”. Силата има висока цена.

Русо: “И най-силният човек не е достатъчно силен да бъде господар през цялото време, ако не превърне силата в право, а подчинението в дълг.” Властта и силата се нуждаят от узаконяване, което произтича директно от правото. Като контрабаланс на силата служи влиянието. Решението взема не този, който влияе, а върху който се влияе. Влиянието въздейства върху съзнанието, а силата върху физиката. Насилието е винаги умишлено, а влиянието може да бъде неумишлено. Влиянието може да прикрива някаква манипулация.

Разлика между влияние и манипулация. При влиянието автономността при субект Б се увеличава.

Властта е израз на едно отношение или съвкупност от социални взаимоотношения. Властта може да бъде вземана, давана, наследявана, изгубвана и т.н. Властта не е вещ, а опосредствена от вещи и други социални форми отношения на субекта. Характерна за властта е асиметрията, която може да бъде конфронтация или сътрудничество. Обикновено единият субект властва, защото контролира нещо, в което другият субект цени. Форми: геополитическа, демографска, религиозни, венни, комуникационни, технологични и т.н. За разлика от силата въздействието на властта е насочено към субективната природа на човека. Властта е отношение на субекти, свързана със конкретни ценности.

Критерии на властта: 1)Субект на властта, класата, обществото, държавата. 2)Обект на властта, обществени и политически формации, отделни прослойки. 3)Наличието на ценности – променлива величина. В зависимост от ценностите има различни класи. Най-важни при политиката е устройството и разпределението на властовите ресурси. Следователно политическата власт е с такова отношение е на зависимост между субектите, при което ценността е самата власт. Политиката е контролиране на ценности.

К 3

Демокрация и политика

І.Определение:

Идва от “демос” и “кратос” –народовластие. Понятието определя кръг от идеи, тип държавно управление. В наши дни демокрацията означава принципи на държавно управление. Науката “демокрация” идва от Древна Гърция. За пръв път с този термин се обясняват взаимоотношенията между държавата и гражданите. Това е време на полисите. Целта е била хармония.

Херодот – баща на историята. Той пръв разграничава демокрацията от олигархията и монархията.

Перикъл – определя демокрацията като определение в полза на обществото. Той е един от най-дълго управляващите и Атина при него достига своя апогей. Той очертава принципите на демокрацията: - равенство пред закона; защита на изпадналите в беда; уважение към съда; общите дела стоят над личността; дискусиите трябва да водят до мъдри решения; отхвърля се тиранията.

Свободата е основно благо на демокрацията. Аристотел смята, че има 5 вида демокрация: 1)Равенство на имащите и нямащите. 2)Еднакво отношение към властта. 3)Всички граждани по произход имат право да участват във властта. 4)Всеки гражданин има право да заема длъжност. 5)Върховната власт принадлежи на закона.

Решенията се вземат от Еклесията(НС), а се осъществяват от демагозите(народни водачи).

Еклесията – сбор от всички граждани на агората(градския площад). Аристотел въвежда термина полития – държавна уредба. Политията съчетава най-добрите страни на олигархията и демокрацията.

Тома Аквински – счита, че когато един порочен режим се осъществява от мнозинството се казва демокрация.

Никола Макиевели – разделя формите на държавно управление на правилни и неправилни. Демокрацията е правилна.

“Демокрацията на зависимостта”(Томас Джеферсън) – осигурява правата и свободата на хората.

Идеите на Монтескьо за равенство на властите.

Русо: народен суверенитет и политическо равенство; обществен договор.

Кои опасности съпътстват демокрацията?

-Гражданските войни;

-Вътрешните смутове и смущения;

Ейбрахам Линкълн – “Демокрацията е власт на народа”.

Мил – “Демокрацията е тирания на обществото”, “За личността е все едно дали се подчинява на един или множество тирани”.

Карл Попър- “Отговорното общество и неговите врагове”. Демокрацията се определя от това кой управлява и кой потребява властта”.

Полър: Система от институции. Правото на народа да сменя правителството. “Демокрацията се предпочита не защото е порочна, а за да се избегне тиранията”.

Чърчил – “Демокрацията е най-лошата форма на управление, но по-добра не е измислена”.

Морис Дюберже – кн. “Политически партии”. Нереално е да се счита, че съществува управление на народа чрез народа.

Ралф Дарендор – Действително демокрацията не е управление на народа. Според него реалната демокрация е плурализма на гр. общества на независими организации и институти като звена на правния институт.

ІІ.Антична полисна демокрация.

1.Елинска демокрация – след старите монархии се установяват демократичните, олигархични и аристократични държавни форми.

Властта в полиса се дели на три вида. 1)Събрание на свободни граждани – еклесия. 2)Единични или повече съвети. 3)Магистратите.

Реалната власт в Еклесията. Събранието контролира дейността на съветите. Взема решение чрез декрети. Има пряко участие на народа.

Значение на ораторското изкуство(риториката).

Събранието се свиква 4-5 пъти. Не се изисква форум, освен при по-особени случаи. Обсъждането става чрез заявяване на несъгласие. Всяка година на 6то събиране се решава дали да се използва острахизъм. Най-често острахизмът бил заточение.

Значение са имали демократичните съдилища.

Елинската демокрация е пряка демокрация. Съвременните демокрации са непреки.

2.Римска сенатска република – разновидност на атинската демокрация. Всеки римлянин е имал право да участва в управлението на полюса. Властта е в ръцете на Сената и консулите – първите писани закони и създадените институти на трибуните. Длъжността на трибуна е допускала те да спират действия на патриците и да предотвратяват лична или обществена злоупотреба със закона. Консула може да осъди на смърт.

Има разпространение на трите власти: 1)Сенат. 2)Консули. 3)Трибуни.

Макиевели – “Равновесието на трите власти е направило републиката съвършена”.

Консулите – Олицетворяват изпълнителната власт – квестори; единни ковчежници – общо-финансови форми; цензори – наблюдава правата на гражданите.

Сената – “селекс” – улегнал, солиден(директно, представително). В състава му влизат патриции. Сената участва активно в живота на хората. Той ръководи консулите, урежда назначаването на ректори и квестори. Приема и изпраща посланници.

Комиции – след І век н.е. западат. Корумпират се.

К 4

ІІІ.Съвременна политическа демокрация.

1.Историческа ретроспекция.

Едва през 17-18в. се формират; либерална демокрация; представителна демокрация; плуралистична демокрация и т.н. До 18в. в Европа – власт е абсолютната монархия. Монархията олицетворява и трите власти. Преходът от автокрацията към модерната политическа демокрация свата под влияние на икономическите, политически и културни фактори. Това води до създаване на средна класа.

2.Основни етапи. 1)Индустриална революция. 2)Великата Френска политическа революция. 3)Американската борба за независимост. 4)Създаване на малка харта.

Благодарение на Великата Френска революция се възприема идеята за свободата. Също се заражда фиберализма.

Форми на пряка демокрация: избори, референдум, плебисцити. За съвременната политическа демокрация е присъща мирната конкуренция. Мирната конкуренция намира израз в изборите. Истинската демокрация означава строго разделение на властите.

Другата характеристика на съвременната демокрация е наличието на плуралистична система. Партиите са между най-практикуваните институции. Присъщ е принципа на подчинение на мнозинството. Според Артър Силинджър: “Опозицията е същността на демокрацията”.

Милтън Фридмън: “Единствените хора, които имат истинска свобода на словото са университетските професори и предпенсионирани”.

Атанас Буров: голям англофил и русофил. “България не бива да се лишава от две дървета в българската градина”. “Демокрацията е голям лукс, тя е цвете, което вирее на богата почва”.

ІV.Видове демократични конституционно-плуралистични режими.

Имаме два типа:

1)Парламентарна монархия

Белези:

-обвързване на законодателната и изпълнителната власт, парламент и правителство и липса на реална власт на парламента и държавния глава;

-особена функция на някой министър председател в някои страни – Англия, Италия, Испания, Гърция;

-малките партии служат за балансьори, което може да бъде слабост на парламентарните режими;

-президентите се избират от парламента – Гърция, Италия.

2)Типична парламентарна монархия – Англия, Холандия, Испания, Белгия.

3)Типична парламентарна република – Германия, Италия, Гърция, Израел.

4)Президентски режим – типичен пример е САЩ, където има най-висока степен на разделение на властите. Конгресът и президентът имат приблизително еднаква власт. По конституция президентът е първата власт. Изпълнителната власт се олицетворява от парламента. Президентът е и министър-председател.

5)Полупрезидентски режим – съвместно управление на правителството от парламентарен тип със държавна глава от президентски тип. Примери: Франция, Австрия, Португалия.

V.Недостатъци и опасност на демокрацията:

-криза на политическото представителство – голяма част от гражданите не са представени в изборния процес;

-апатия и безразличие – желание за участие в изборния процес;

-опасност от корпоративно управление – да бъдат представени интересите на корпоративните групи;

-елитът може да манипулира обществото.

Франсис Фокояма “Ендизъм” – край на историята. Той твърди, че с края на Студената война настъпва края на историята. Този край на историята не важи за Китай и др.

Самюел Хънтингтън: кн.”Списъка на цивилизациите”.

Алвин Тофлер: “Вълнова теория на конфликтите”.

1)Вълна – цивилизацията е неизбежно свързана със земята.

2)Вълна – цивилизацията на фабричното производство.

3)Вълна – цивилизацията на информацията, която се олицетворява компютъра.

[byzantiner]

Политически процес и политически системи

Бертран Шнайдер определя демокрацията като една мъдрост, идеал.

І.Политическият процес(ПП) има четири етапа. 1)Анализ на структурата на обществото. 2)Генезис на политическия процес. 3)Внасяне чрез държавната власт на ред в обществото. През този етап възникват политическите партии. 4)Въздействие и отражение на ПП върху взаимоотношенията между социалните групи и обществото.

ІІ.Политическия процес се характеризира със: 1)Рационалност. 2)Динамика – взаимодействие между участниците в ПП. 3)Цикличност – едно политическо решение води до друго. 4)Многообразие на формите на политическата дейност. 5)Индикативност(показателност) – дава се информация за различните политически режими.

ІІІ.Фази или етапи в ПП. 1)Идентифициране и поставяне на проблема. 2)Подготовка за решаването на проблема. 3)Вземане на решението. 4)Действия по изпълнение на политическото решение. 5)Политически изводи и равносметка. 6)Евентуална поява на нов проблем.

Политическа система(ПС).

ПП минават през еднакви етапи и стадии, но се изявяват различно в различните общества. На лице са алтернативи на формите, които взема ПП чрез различните видове режими. Говорим за либерална демокрация, партокрация, автокрация, теокрация, корпоративна демокрация.

Съществуват различни определения за ПС.

ПС представлява съвкупност от сложни, многостранни взаимовръзки между обективните фактори, социалните групи и структури, обуславящи ПП. Понятието ПС разширява своето значение и освен като научен термин то става реалност в политическата и реална сфера.

В Западна Европа и САЩ ПС дори измества държавата като централен регулатор на механизмите и взаимоотношенията между социалните групи на обществото. Дори се говори за разтваряне на държавата сред останалите институции. За редица народи държавата е основния елемент на общественото устройство. Държавата е една огромна сила.

І.Елементи на ПС(на конституционното инженерство): 1)База – тя е съставена от икономиката; историческите традиции; политическата култура; международното положение на държавата; политически идеи и теории. 2)Структура – ПС в една държава трябва да има конституция; партийната система; групи за натиск(лобизъм); бюрокрация; средства за масова информация и комуникация; МИК. 3)Ефективност – видове: *икономическа – анализ на съвкупният национален продукт, инфлация, безработица и др.; *социална – анализ на жизненото равнище, наука, образование, социална осигуреност; *политическа ефективност – ролята и значението на ПП, място и дейност на партиите, сила и значение на опозицията.

Демократическа е онази политическа система, която създава условия за най-високи показатели и в трите сфери.

Конституцията – основен елемент на ПС. Съществуват различни теории за мястото и ролята на К. 1)Формалистична концепция – свързана е главно с юридическата интерпретация, с ролята и мястото на К. Според нея К е набор от форми с върховна юридическа сила. 2)Социалистическа – според нея важни са не толкова юридическите норми, колкото фактическите отношения между субектите на политиката, а тези отношения се променят лесно. 3)Смесен тип – тя се свързва с изработването на практически правила в политическата игра, основаващи се на правни норми.

К винаги се счита за основен закон и е абсолютно необходима. Но тя не е панацея(лекарство за всичко).

К е основна съставна част на ПС, обхващаща многообразието от писани и неписани правила, съдържащи принципите, структурите и процедурите на държавното волеизявление както и фактическото протичане на този процес.

Основната функция на К е да определи структурата на обществото, а именно способите, методите и механизмите за предотвратяване и разрешаване на конфликти между социалните групи произтичащи от обективните интереси. Това става чрез: 1)Механизъм за контрол. 2)Механизъм за постигане на консенсус(чрез компромиси).

Консенсус - постигнато съгласие чрез цената на всички постъпки.

Втората функция е да определи начина на определено поведение и действие на участниците в ПС. Това става чрез: 1)Формите на държавно устройство – унитарна държава, -федерация, конфедерация. 2)Форми на държавно управление – монархия, -парламентарна или президентска република. 3)Правомощия на определени държавни органи. 4)Конституционни принципи.

Конституционни принципи.

В основата на всяка К залягат определени политически теории, концепции, възгледи, от които произтичат определени принципи. За това, когато настъпват радикални промени в обществения строй, най-напред се правят промени в К.

Има два типа системи от КП. 1)Произтича от марксистката политическа доктрина.

Човешкото мислене и поведение зависят от икономическите фактори и развитието на обществения живот – може да бъде разбрано само чрез анализ на икономическата инфраструктура. Обществото е класово. То се състои от противоположни класи и между тях стоят неизбежни социални конфликти. Резултатът е революцията или завземане на политическата власт от пролетарията като то произтича в две фази: -диктатура на пролетариата и комунистическото общество.

Практическият резултат е т.нар. народна демокрация.

2)Гражданското общество – тя води началото си от борбата против абсолютизма. С гражданското общество е свързана идеята за самоуправление и то в две насоки: 1.Като обществено явление, изразяващо взаимоотношенията между публичната власт и гражданското общество.

Гражданско общество – структури, институти и дейности.

Контрол и влияние на гражданите върху властта – 2.Гражданското общество като основна фундаментална категория, въздействаща върху анализа на взаимоотношенията между управляващия и управлявания.

Принципи при народна демокрация: 1)Народовластие – експлоататорските класи не участват във властта. 2)Социална собственост върху основните средства за производство – национализация и установяване на държавна и корпоративна собственост. 3)Единство и неделимост на държавната власт. Основните държавни правомощия са в ръцете на представителни органи, на които са подчинени изцяло и изпълнителната и съдебната власт при ръководната роля на компартиите. 4)Социалистическа законност – основно начало в дейността на държавния апарат и метод за осъществяване на пролетарската диктатура с приоритет на обществения интерес.

Принципи на либералната демокрация – чрез примера на ЗЕ и САЩ. 1)Народен суверенитет – т.е. държавната власт функционира чрез делегиране на права от страна на управляваните. Осигурява се възможност за участие им в процеса на упражняване на държавната власт.

2)Либерална икономика – свободен пазар и гъвкави форми на собственост. Не се допуска груба намеса в икономическата дейност.

3)Разделение на властите – то се осъществява чрез механизми, които предотвратяват възможността да се монополизира политическата власт. Намира израз в три насоки: един човек не може да участва в повече от една от трите власти; държавните органи са независими при упражняване на функциите.

4)Правова държава – наличие на хармония между индивидуалната свобода и общественият ред. Върховенство на закона и изключване на възможността законите да нарушават правата на човека.

Правовата държава като ПК.

След 1789г. датират първите опити за създаване на правова държава.

Целта на ООН е търсене на юридическо основание за защита правата на човека. Това означава търсене на баланс между личните и обществени интереси. Принципът на правовата държава не е функция, а насока и начин на мислене, които намират израз в конкретни юридически документи.

Социалната държава като КП.

СД е по-ново понятие в Политологията. За СД се говори от средата на 19в. насам. Това понятие е една реакция на индустриалната революция, водеща до отрицателни явления и последици в социалната област.

Първите социални закони са приети във Германия, която е първата страна възприела СД като КП. При СД се търси баланс между силната централна власт.

Задължението на управляващите да насочват и регулират управлението по посока на социалната справедливост, и да коригират във възможността различна степен.

Конституционен съд.

Той е израз на засилената функция на съдебната власт и изравняването на съдебната власт с другите. В САЩ трите власти са равни от самото създаване. В Западна Европа КС възниква след Втората световна война. В Германия – 1949г., в Италия – 1956г., във Франция – 1958г. Той е орган на съдебната власт. От друга страна е политическа институция, която осигурява баланса между властите. Смята се за върховен съдебен орган.

Правомощия: *решаване на конфликти между граждани и държавата; *спазване на конституционността; *решаване на конфликти между държавните органи; *правото му да отменя неконституционно съобразните решения на законодателната и изпълнителната власт.

Управляващ елит

Определение: Управляваща прослойка, чийто състав и характеристика могат да бъдат твърде разнообразни.

Критерии: 1)На базата на различията на умствените възможности. 2)На базата на имуществения признак.

Движение на елита. Макиавели: “Лъвовете и лисиците”(Силата и измама). На тази база се говори за движещи сили в обществото рецидиви, т.е. особени ирационални психически състояния. Най-важни рецидиви са: *институт за комбиниране – въображение, остроумие; *постоянство в целта – консервативно светоусещане за спазване на дадено състояние.

Възходът и падението на елитите се обясняват с различни пропорции в два рецидива. Това обяснява постоянното движение на елита. Гъвкавост; сила; твърдост и постоянство; редуване на сила и измама.

Управляваща класа – важи теорията на Моск. Във всяка общество има две класи хора: 1)Класа, която управлява – тя е по-малобройна, притежава политически функции, които й дават възможност да монополизира властта. 2)Класа на управляваните – тя има възможност да контролира първите по законни и незаконни начини.

Във всеки политически орган има един водач сред лидерите. Между двете възниква натиск отдолу на недоволство на управляваните, който повлиява политиката на управляващите.

Защо съществува ПЕ?

1)В организационен план – само един не може да се справи с управлението. Нужно му е малцинство, което да го поддържа, т.е. елитът е господство на организираното малцинство.

2)Във психологически – обикновено малцинствата се състоят от индивиди, които имат материално и интелектуално превъзходство над другите.

Аристократична и демократична тенденция при управляващия елит.

1)Ар. – тенденция на запазване на властта по наследство.

2)Д – тенденция за обновяване на властта чрез взаимстване на елементи от управляващата класа.

Ар.т. при създаване на УЕ се основава на: богатството; уменията; знанията; морални качества, които най-добре се запазват и развиват чрез традицията. Тя не е определяща в историческо развитие, защото настъпват ситуации, които водят до промени. При ар.т. се създава т.нар. клика – определено количество хора. Установява монополна власт и заема най-важните постове чрез ротация. Това е най-висшия слой.

Следва второстепенен, но много важен слой от управляващата класа. Той е по-многоброен и има всички качества да управлява. Без него е невъзможна социална организация на обществото.

Д.т. по отношение на УЕ. имаме няколко елемента: 1)Подновяване на УК чрез проникване във нея на елементи от долу. 2)Промяна във философските и военни доктрини. Те водят до едно подновяване и замяна в състава на УЕ.

Съществува и клика на парламентаризма. Освен като говорилня и като форум, защитаващ правата на богатите, то при избора приятелите на гласоподавателите ги избират. Мнозинството от гласоподавателите са пасивни.

Има организационни фактори обуславящи необходимостта от УК. *Техническа необходимост от ръководство. *Необходимост от бързо взимане на решение. *Необходимост от добра комуникация между представителите на социалните групи. *Необходимост от професионални знания и умения.

Железният закон на олигархията(власт на богатите) ”Първата проява на професионално ръководство бележи началото на края на демокрацията”.

Олигархията е организация, която ражда господство на избраните над избирателите.

На получилите мандат над далите, на делигатите над делегиращите, който казва организация казва олигархия.

Освен от вътрешно-партийни условия олигархичната тенденция се внася от вътрешно-партийна характеристика. Необходимостта от бързи решения и невъзможността да се консултират с обществото, хората от парламента вземат сами решенията. Тактиката се мени бързо, а стратегията е за дълго.

В името на победата и непосредствената борба, често пъти се жертва демокрацията. Организацията става близка до военното изкуство. Използват се термини като: фронт, позиции, тактическо отстъпление.

Безразличие и апатия на масата.

Тя предоставя на лидерите да вземат решение, което отразява една психологическа потребност от ръководство. Доведено до уродлива форма необходимостта от ръководство се превръща в култ към личността.

Има тенденция лидерите да се “канонизират”, т.е. да се славят и след смъртта си.

Интелектуален фактор за вождизъм.

1)Той се поражда от разликите в нивото на интелекта, обща култура.

2)Неравенство в организационната култура – ораторство, полемизъм.

Ако УЕ е неизбежен шансът за демокрацията е тяхната конкуренция, защото така коригират свои непоправими качества.То дава възможност народът да участва в ПП.

Парламентарно ръководство. Парламентаризъм

І.Историческа ретроспекция.

Историята на западната демокрация е свързана с историята на политологията и за това тя се определя като парламентарна демокрация. Корените са в Древна Гърция. Еклезия – народно събрание.

В полиса само неговите граждани са имали политически права и граждански права.

В еклезията решенията се вземат от народа. Това е първият парламент. В Рим(сенатска република) има форма на представителна демокрация-плебисцит. В Средновековието традицията се прекъсва. Съществуват духовно-представителни институции.

Държава съсловни събрания

Във Франция - Генерални щати

Германия – Райхстага

Испания – Кортесите

Полша – Сейма

- Артинг

Англия - парламент

За родина на парламентаризма се счита Англия.

Деление на две камари.

Долна – общини;

Горна – лордове.

Парламентарната практика от Англия се разпространява от Европа и от там по целия свят.

Събития за развитие на парламентаризма. 1)Американската война за независимост. 2)Френската революция – 1789г.

ІІ.Парламента като народно представителство.

Произтича от многообразието на интересите в обществото. Парламентът(П) е свързан с общественото развитие и с определение на хората като свободни граждани.

1.Белези на П в отличие в съсловно-представителния институт: а)основава се на народната воля; б)П не е съвещателен, а разпоредителен орган; в)решенията на П не могат да бъдат отменени освен от самия него, независимо, че трябва преди да влязат в сила да се обнародват от държавния глава; г)За съвременният парламент е характерен свободният мандат.

ІІІ.Функции на П.

1.Вземане на политически решения заедно с подготовката за тях.

А)Подготовка за внасяне на проектозакони.

Б)Дебати по проекта.

В)Приемане на решението във: -комисии; -пленарно заседания.

2.Контрол върху изпълнителната власт.

А)Осъществява се още в подготовката.

Б)На етапа на изпълнение на решението.

В)Писмени и устни запитвания към правителството.

3.Получаване на информация и обнародването й.

Отношение към поставянето на политически проблеми и техните изводи.

Задачи: определяне значимостта на проблема; групи за написк и лобитата(групи от специалисти, които се застъпват или не за решаването на проблема); активността на депутата; дискусиите и дебатите в рамките на парламентарната практика.

Приемане на решения, създаване на закони. По определение П е законодателна институция. П има следните свойства: - право на отделните депутати на законодателна инициатива; право на П да гласува годишен бюджет; право на П да внася поправки в конституцията; когато законодателната инициатива произтича от правителството, П обсъжда не първоначалният вариант, а поправките; някои решения се вземат в определен случай не от П, а от народа чрез референдум.

Контрол на изпълнителната власт. Осъществява се в две насоки: 1)Принцип на отчитане на правителството пред П. А)На пленарни заседания и на комисии. Б)Въпроси и питания. В)Дебати по въпроси на депутати. Г)Получаване на информация от всички степени изпълнителна власт(екзикутив).

2)Принцип на отговорност на правителството пред П. А)П назначава и отстранява членовете на изпълнителните органи. Б)Различия в зависимост от това дали държавната глава, министър председателя и други постове на изпълнителната власт се попълват от П. В)Представяне законодателната програма за одобрение от П. Г)П може да разпусне правителството с вот на недоверие.

В някои страни властта на П се уравновесява с възможността на държавния глава или министър председателя да разпусне парламента.

Комуникационна функция на парламента. Възможности: -директно излъчване деня за парламентарен контрол; при открити дебати има възможност за израз на мнения; К функция на П подпомага първите две. Тя дава възможност за прозрачност на политическия процес. Правото на участие на всички граждани чрез информираност.

ІV.Видове мандати на народните представители.

1.Свободен мандат – народният представител е независим от поръченията на своите избиратели. Депутатът е представител на целия народ, а не само на своите избиратели. Избирателите не могат да го отзовават(отстраняват). Свободният мандат е трудно осъществим и проблематичен. Депутатът не може да няма ангажименти от името на други партии.

2.Задължителен мандат (императивен) – отговорност на депутата пред своите избиратели и целия народ. Той може да бъде отзован. Такъв мандат е имало и в съсловните събрания.

V.Парламентарни фракции и типове парламенти.

Чрез компромиси и конфронтация се търси обща воля на плуралистична основа. Чрез партиите се образуват малцинства и мнозинства. ПФ намират израз в работата на парламентарните комисии.

1.Типове парламенти: президентски; парламентарни – монархия, република; при полупрезидентски режим; унитарна държава; парламенти в условията на федерална държава.

При федералният парламент долната камара е орган на общо-федералното представителство. Горната камара отразява интересите на субектите на федерацията – щати, кантони.

VІ.Вземане на решения в П. Става чрез мнозинство – абсолютно; обикновен; висшегласие – 50% + 1%; квалифицирано – 2/3, ¾, 3/5.

[byzantiner]

Изпълнителна власт(ИВ).

Правителство(Пр.)

І.Определение

А) ИВ- изследвано от:

Монтескьо: законодателната власт е общата воля на държавата, а ИВ се грижи за изпълнението на тази воля.

Решенията на ИВ се контролират от ЗВ. ИВ- постоянно работи.

Русо: ИВ е силата приложена към закона.

Б) Правителство

Монтескьо: ИВ е част от Пр.

Русо:Пр. е междинно тяло между поданиците и законите.

Пр. е синоним на ИВ. В съвременността Пр. и министерския съвет са равностойни. У нас е така още от ТК. В САЩ няма министър председател.

В ИВ съществуват два паралелни апарата:1)политически изпълнителен апарат- ограничен брой политици, които заемат определени постове в Пр., които подлежат на смяна след промяна на Пр.

2)постоянен граждански апарат (изпълнителен) голяма част от преобладаващите държавни административни служители, служещи на държавните интереси.

ІІ. Държавен глава (ДГ)- монарх, президент.

При М постът на държавния глава се наследява. При Републиката се избира за определен период.

Монарх:

Абсолютна монархия (АМ)

Конституционна монархия (КМ)

Парламентарна монархия (ПМ)

Според вида на монархията се променят прерогативите на монархията.

При АМ – абсолютна власт на монарха, при КМ и ТМ ЗВ се изпълнява от ДГ и П. При КМ ИВ е подчинена само на законите. При ПМ ИВ зависи и от волята на парламента. При ПМ като разновидност на КМ се развива пълната контролна функция на П. При КМ монархът има право да назначава и освобождава министрите. При ПМ той съгласува решенията с П. При КМ ДГ притежава реалната власт. При ПМ, монарха има само представителна, символична функция. При ПМ -"монархът царува, но не управлява”.

Тук са налице два принципа: 1)Всички власти произтичат от народа и се управляват от Конституцията. 2)Монархът няма друга власт освен определената му в Конституцията.

Преимущества на ПМ.

Тя е пригодна при по-ниска политическа култура, израза на властта се възприема по-лесно при наличието на монарха. Има по-голяма приемственост във вътрешната и външната политика. Монархът е символ на национално единство. Съвременната МП не е антипод на демокрацията.

Недостатъци на ПМ:

1)Ограничаване на избирателното демократично начало.

2)Монархът не носи пряка отговорност, няма гаранция, че наследникът на един монарх ще бъде избран.

3)Монархът има неприкосновеност на личността.

Президент:

Представлява държавата в международен план. Чл.91 – Президентът е държавна глава, олицетворява единството на нацията и представлява България в международните отношения. Изборът, функциите и отговорностите на президента се разглеждат според характера на политическия режим.

1)Президентска република. Изборът прилича на ръкополагането. Директно избран от народа. Изборът директно от народа го прави равнопоставен на парламента.

2)Парламентарна република. Президента е номинално висш изпълнител за това, защото правата му се определят от П. Няма реална власт, а е представител. При Пр.Р. има реална власт не може да нарушава законите или пък да пречи за функционирането на ИВ, ЗВ, СВ. В Пр.Р. партиите имат определена роля.

3)Полупрезидентски режим. Съществуват две възможности: - когато президента се избира от парламента, но има засилени функции.

Български президент. Анализ на правомощията. Не особено големи. Морис дьо Верже: Политическият режим в България подобно на този в Ирландия стои на границата между парламентарният и президентският режим.

Основни правомощия: 1)Насрочва избори за НС и органи за обществено самоуправление. 2)Определя дата за национален референдум при решение на П. 3)Отправя обръщение към народа. 4)Сключва международни договори в случаите подбрани по закон. 5)Утвърждава промени на границите и центровете на административно-териториални единици по предложение на министерския съвет. 6)Обнародва законите. 7)Назначава и освобождава от длъжност ръководителите на дипломатически представителства и дипломатически постоянни представители в международни организации по предложение на министерския съвет. 8)Дава и възстановява българско гражданство. Освобождава и лишава от такова. 9)Опрощава несъбираеми държавни вземания. 10)Информира НС по основни въпроси в кръга на своите правомощия. 11)Отбрана на страната. Президентът е върховен главнокомандващ. 12)Президентът възглавява консултативният съвет на националната сигурност.

Конституционните правомощия на президента му дават възможност в различна степен да влияе върху дейността на трите власти. 1)Върху ЗВ – чрез отлагателното вето. Връщане на закони за повторно четене. 2)Въздействие върху ИВ – неговото влияние е свързано с възлагане на проучвателен мандат на отделни парламентарни групи – чрез консултативен съвет за национална сигурност както и чрез обръщения, декларации и съставяне на служебни кабинети. 3)Върху съдебната власт – чрез назначаване на главен прокурор, представител на върховния съд. Назначава шефа на национална следствена служба.

Президентът има своя квота в управителният съвет на БНБ.

ІІІ.Съставяне и стабилност на правителството.

Връзката между правителството и избирателите се осъществява чрез партийни и избирателни системи. Изборите легитимират правителството.

-смяна на еднопартийно правителство с друго;

-смяна на еднокоалиционно правителство с друго.

Такава смяна може да доведе до два вида правителство: стабилно и нестабилно. Формирането на правителството и установяването на неговата стабилност върви по няколко пътища: 1)Утвърждаване чрез избори на авторитарни ръководители, кандидати за президентския пост. 2)Утвърждаване на печеливша личност на президентските избори. 3)В други държави избирателите рядко играят съществена роля при определяне на министър председателя и избора на правителството.

Конституционните партии определят своите намерения преди изборите, но правителствата се сменят между изборите.

Във Финландия е силна ролята на президента при формиране на правителството.

Валонци – френско говорещ, говорещи белгийци.

Фламандци – холандци в Белгия.

Решението на министър председателя подлежи на обсъждане. Необходим е баланс между различните течения в парламента.

При нестабилно формираните правителства президентът има думата към програмата и състава на правителството и програмата.

ІV.Компетентност на правителството.

Римски клуб – Затворена структура, в която членуват всички видни политици, интелектуалци, учени. Неговите членове се събират и обсъждат проблемите на съвременността и се опитват да поглеждат в бъдещето. Според тях сегашните правителства се занимават повече с краткосрочни задачи, без да се интересуват за бъдещето и така се натрупват нерешени задачи.

Секторният клуб – при разпределяне на ресурсите министрите с желание и чар вземат повече за себе си и се стига до дисбаланс.

Вземането на решения в обстановката на несигурност води до грешки поради умора, недостатъчно време за размисъл. В резултат на това се счита, че съвременното управление е предвиден двоен риск – изключва се общественото мнение и лидерите се ограничават в тесен кръг на своите съветници. Този начин намалява броя на проблемите и техният действителен състав.

-нараства влиянието на експертите, чиито мнения не често се разбира от лидерите.

Според Р.клуб управлението вече не е монопол на правителството. Необходими са нови структури, нови механизми за реализиране на решенията. В правителствата има хоризонтални сектори разпределени по проблематичност.

Националната политика често е сбор от секторните политики. Това води до дублиране на дейностите и до конфликт на компетентностите, т.е. преплитане на проблемите, навлизане в други сфери и т.н.

Интеграцията на отделни приоритетни области е задължение на президента, министър председателя и парламента.

Р.клуб препоръчва – необходимо е хармонията между дългосрочно и краткосрочно планиране т.е. хармония между тактика и стратегия.

Важен въпрос за ефикасното управление на правителството е равнището на вземане на решения, като целта е да се постигне хармония между централизацията и децентрализация.

1.Недостатък на съвременните правителства – ИВ е засилващата се тенденция към превишаване на правомощията на ИВ за сметка на парламентарния контрол макар и записана необходимостта от контрол във почти всички конституции във Европа – все по-малко ефикасен на фона на увеличаващата се тенденция на превишаване компетентността на изпълнителната власт.

Политически партии и партийни системи

1.Историческа ретроспекция и определение.

Партиите са политически фракции, на основата, на които са се делили античните републики. Те са групите или клановете около военоначалниците. Те са аристократически групировки, действащи в съсловни представителства. Политически клубове на единомисленици. Масовите народни организации, които обединяват и разделят общественото мнение.

Същинските партии се появяват под влияние на три фактора: – възприемане на принципа за отговорност на правителството пред НС; разширяване на избирателните права; организиране на работническо движение.

Под партия се разбира група от хора за участие в управлението чрез избори. Партийни организации непряко свързани с политиката. Според либерализма ПП са идеологически групировки. Според марксисткия подход ПП са класово-партийните социални интереси над личните. Определяща роля имат материално-обществените отношения. Според институционалният подход определението на партията зависи от тяхната практическа роля в държавата. Според структурно-функционалният и социологическият подход – според мястото и ролята им.

Партиите са доброволни общности, които се стремят да получат властта или да участват при упражняването й.

2.Генезис на партиите. А)Теза свързана със структурно-функционалният подход. Развитието на всяка политическа система предполага обществени кризи: *Криза на легитимността – води до упадък на централната власт. Те възникват в условията на национално освободителни движения; *Криза на участието – тя е свързана с искания на вече съществуващи политически групи за по-голямо участие в сферата на управлението; *Криза на обединението и интеграцията(цялостност) – тя може да възникне във връзка с териториално обединение. Б)Теза свързана с организационно-институционален подход: *Партии, които имат изборен и парламентарен произход – парламентарни групи и изборни комитети; *Партии, които имат външен произход – мощни синдикати, от земеделски кооперации, от франкмасонски ложи, църквата, сдружения на бивши военни, индустриални и банкови групировки.

3.Основни етапи в развитието на ПП. А)Аристократическите критерии – отначало са чисто благороднически. Б)Политически клубове. В)Масови народни партии.

4.Функции и организации на ПП.

Без ПП демократичният политически процес е невъзможен. Неминуемо се стига до диктатура без партия. А)Универсални функции: участие във конкуренцията и борбата за спечелване на властта; изразяване и сплотяване различните интереси на социалните групи; институционализиране на социални конфликти чрез поставянето или в рамките на демократичния политически процес; подбор(секция) на политически лидери за важни постове и длъжности; предоставя най-важният канал за участие на гражданите в политическия процес; партията представлява връзка между правителството, парламента и гр.общество, формиране на обществено мнение; разработване на политически платформи и програми.

Б)Помощни функции: партията служи като средство за политическа социализация и възпитание чрез общуване по между си; партията е център на личността(отговорност и ангажимент). Център на обществен живот и гаранция за демокрацията.

ПП изпълнява функциите си чрез една ефективна организация. Структури, механизми въз основа на политическата организация. П е съвкупност от общности, групи и отделни индивидуалности. Комитети, секции, клетка(първични партийни организации ППО).

Комитета е ограничен по броя и членовете си. Той притежава голяма политическа сила. Включени са видни представители на партиите. Имат по-голяма географска рамка.

Секции – по-малка структурна единица, по-централизирана. Отворена структура. Чрез секциите се търсят контакти с масите. Има по-ясна йерархия и разпределение на задачите. Клетката обединява всички членове на партията в едно и също работно място. По местоживеене и по месторабота. Възниква по идея на комунистическите партии.

Милиция – изобретение на фашистките партии. Вид частна армия. Хитлер, Мусолини.

5.Парламентарните партии в Европа преминават през следните етапи: 1)Партийна организация за политическа подкрепа, критика. 2)Партийни организации………………………………………………..

………………………………………………………………………………………………………………………………………..

3)Национално-партийна организация.

6.Партиите създават спомагателни структури: младежки, детски, женски. Спортни организации, благотворителни дружества и т.н. Те получават подкрепа от партиите и обратно.

7.Класификация на ПП.

А)Критерии:

-според идеи на политическата ориентация и място в политическото пространство – реви, десни, центристки, ляво и дясно центристки;

-според идеологията – консервативни, либерални, социалистически, социалдемократически, християн и християнски, комунистически, зелени, фашистки;

-според мислене и действие – на общественото мнение; от различни социални слоеве; идеологически партии – дисциплина и монолитност. Партии обвързани с догматичните разбирания.

-според наличието и липсата на свобода – демократични, тоталитарни;

-според организационната си структура – директни-лично подава молба за членство; индиректни – членува се опосредствено чрез синдикати, клубове; централизирани – цялата дейност се направлява от един център. Строга йерархия и субординация: те са два вида: демократичен и автократичен централизъм; децентрализирани – по принцип големите решения се вземат от централната власт, а решенията се предоставян на по-долно равнище; кадрови – партии с не голям брой на членска маса. Масови – членска маса имаме. Финансирането почива на демократични принципи. Съществува система за регистриране на членската маса.

-според мотивацията по отношение на определени функции в политическата система – партии на легалната конкуренция; партии на промяната; партии на изборите – за да правят избори; партии на подкрепата – целта им е да не допускат промяна; партии на присъствието – целта им е да присъстват в живота на социалните групи, които представлява.

-според устава и практиката – партии с колективно ръководство без ясно изявен лидер; с ясно изразен лидер; с еднолично ръководство; с харизматично ръководство – партии с изключително голяма популярност; с консесуално ръководство.

8.Партийни системи(ПС). Определение.

ПС се състои от ПП взаимно зависими, които се стремят да задържат властта самостоятелно или в коалиция. Общи възгледи, общи цели

А)Признаци на ПС:

-броят на ПП, които издигат кандидатури за избори – променлив признак;

-електуралната сила на политическата партия;

-правителствен(коалиционен) потенциал;

-идеологически развития между ПП;

-политически тенденции и алтернативи, т.е. възможността на партиите да имат близки;

9.Функции на ПС и демокрация.

А)Въздействие върху обществената система и върху гражданското общество.

Б)Влияние върху институциите и структурите на властта.

В)Универсални функции на ПС:

-пространство за легална конкуренция и борба на партиите за власт;

-механизъм за организиране на избори;

-възможност за създаване на центрове за властта и селекция професионални политици;

-дава възможност на всички заинтересувани групи да участват в политическия процес;

-свързващо звено между управлявани и управляващи;

-механизъм за политическо обединение на обществото и формиране на обществено мнение.

Различие на функциите на ПС.

В тоталитарните системи няма ПС. В плуралистичните има ПС с общи принципи. Разлика в ефективността на дейността. Организационната структура може да бъде обременена от политически догми водещи до корупция и олигархия.

Принос на ПС за функционирането на демокрацията:

-подпомагат и улесняват общественият контрол върху управляващите;

-подпомагат гласоподавателите да направят верният избор;

-помагат за мирно разрешаване на конфликтите в обществото.

10.Класификация на ПС.

Плуралистични ПС – най-малко две ПП превес на едното над другото – двупартийни; многопартийни.

Еднопартийните системи – не се допуска съществуването на друго ПП – при тоталитарните режими; при авторитарни.

Класификация от гледна точка на политическият режим: 1)Демократични партийни системи – легална конкурентна борба. Управляват партии с абсолютно парламентарно общество. 2)Тоталитарна ПС – възниква през 20те години в Русия. Съществува само една партия, другите разпуснати и забранени. 3)Авторитарна ПС – по-мек вариант на тоталитаризма. Доминиращ фактор е държавата. Управляващата партия се създава вторично от държавата. Толерират се и други партии като обществени движения за подкрепа на основната партия.

Философски учения на либерализма и консерватизма

Тези идейни учения са предмет на изучаване на политическа философия. Знанието за значението на тези факти.

1.Нормативните идеи на обществото.

2.Обществените институции.

Характерни белези:

Политическата философия е възникнала в Англия. Най-напред възниква либерализма, а след това консерватизма.

І.Политическата философия на либерализма.

От латинското “либерали” – свобода. Същинското развитие от началото на 19в. във Англия. Свързана е с борбата на основните свободи на личността.

1.Определение: *Доктрина прокламираща политически и религиозни права и свободи в духа на Великата френска революция; *Икономическа доктрина враждебна на монопола на държавата и нейния контрол върху средствата за производство; *Единна традиция, в която присъства модерно за това време схващане за човека и обществото.

Елементи: индивидуализъм; егалитаризъм(равен); универсализъм – утвърждаване моралното единство на човешкия род; мелиоризъм – вяра във възможностите за поправяне и подобряване.

2.Историческа ретроспекция:

а)Аристократически Л.

б)Социален Л – 19в. и началото на 20в.

в)Неолиберализъм – от края на 60те години до днес.

Възникването на Л. е свързано с Хобс(1588-1678г.), Спиноза(1632-1677г.), Джон Лок(1632-1704г.), Хобс – “Левитян” – войната е естествено състояние за всички и всякога. Проповядва силен индивидуализъм. Отхвърля наследственото право на власт.

Спиноза – обявява се за свобода на личността. Властта и обществените права са взаимообусловени.

Джон Лок – идеи: пълня свобода на индивида; пълна свобода на хората да се разпореждат с имуществото и с личността си; централните въпроси за право – живот, на свобода и на собственост; връзката между правата на личността, право на лична собственост и право на индивида; политическа свобода и равенство.

Адам Смит – “Изследване на природата и причините за богатството на народите. Идеи: дейността на хората, освободени от политически ограничения способства за развитието на общественото благосъстояние; човешкото общество се развива на стадии.

3.Век на Л. – 20в.

Възникването на Л. партии. Задълбочаване на либералполитическите и икономическите идеи и първи опити за тяхната материализация. 20в. скъсва с класическия аристократичен Л.

Джон Бентъм – основоположник на утилитаризъм – важен е не произхода на градското общество, а неговата цел. Той формулира два стимула: страх от болка; стремеж към удоволствие.

Ценностите са равностойни на удоволствие. Понятията като правителствени институции са фиктивни.

Джон Мил – той проповядва планиране на политически и социален ред. Довеждане на утилитаризма до край.

Етатизъм(дъжава-“ета”). Държавното вмешателство в свободата на индивида.

Идеята за социална държава тръгва от 90те години на 19в. Това е нова идея за либерализма. Държавата е свойство за регулиране на социални конфликти. Д. чрез своята фискална политика осигурява необходимите средства за социално слабите. Философът Кейнс разработва своята теория “Държава на всеобщото благоденствие”. В периода между двете световни войни “Отвореното общество”.

Неолиберализъм – той представлява своеобразен консенсус. Консерватизъм и либерализъм се обединяват. Установяване на социален минимум. От тезата за равенство либерализма премина към идеята за свобода. Свързване на класическите либерални идеи с консервативните на свободния пазар.

Джон Роуз и Нозик.

4.Ценностна система на либерализма:

а)възприемане на теорията за естественото състояние;

б)политическият ред трябва да съответства на естествените права и закони. Това се решава от разума;

в)човекът по природа е разумно същество и трябва да създава разумни общества;

г)всички културни явления са продукт на целенасоченото съзнание;

д)негативизъм към традицията на традиционните ценности;

е)естественото право на човека означава, че всеки политически съюз е сбор на равноправни индивиди;

ж)гражданското общество е договор. Неговият мотив трябва да бъде консенсуса. Елементи;

з)вярност към свободното предприемачество.

ІІ.Политическа философия на консерватизма(К.).

К. включва идеи и школи, които водят началото си от древността – Платон, Аристотел, Макиевели.

1.Определение: Понятието К. носи известен отрицателен оттенък “консерварен” – запазване. За пръв път се използва във Франция по време на реставрацията 1818г. Използвана е от Шатобриян. През 30те години на 19в. се използва в Англия в партиите на торите(консерваторите). В Англия се използва като свещенност, сериозност. Този термин се поражда като реакция и противопоставяне на революцията. Начин да се обособи аристокрацията.

К. – определение на темперамент.

-ситуационен К. – особен модел на поведение;

-политически К. – теоретическа постановка.

Политическия К. се базира на унаследени традиционни морални норми, идеи и институции.

-К. като философска система се занимава с човешката природа и природата на обществото с цел защита на съществуващия порядък. К. е интелектуално политическо движение на модерната ера, което се ражда заедно с нея, тъй като е насочено срещу нея. К. доктрина е създадена за защита на традициите. Тя е антимодерна.

2.Историческа ретроспекция.

А)Аристократически К. – от края на 18 до средата на 20в.

Б)Неоконсерватизъм – до наши дни. Започва като критика и интелектуална реакция. Възниква като контрареволюционна доктрина.

За баща на аристократическия К. се счита Едмънд Бърг – “Размисли за революцията във Франция”. Идеи: *запазване на древните морални традиции, уважение към мъдростта на предците; *негативно отношение към радикалното отвличане на ценности и институции на обществото; *разбиране на обществото като една духовна реалност, крехка структура; *човешкият разум е ограничен във своите възможности. Произтича течение – “антирационализъм” – невяра в разума.

Жозеф дьо Местър и Алексис дьо Догвил. Бърг отрича правата на човека след ВФР. В съвременността К. традиция се продължава от Томас Пейн, Николай Бердярев. Американският К. е по-различен от европейския. Американският традиционализъм се формира чрез заимстване от европейския. Пазарен К. като реакция на новия курс на Рузвелт.

Неоконсерватизма – явява се като реакция на кризата на държавно монополистичните форми на американския К.

Според Бердяев К. поддържа връзката във времето като съединява бъдещето с миналото. “Историческия К. е борба на вечността с времето на нетленното срещу тленното”.

Идеите на Маргарет Тачър и Рейгън.

3.Ценностна система:

а)обществото е характерна формация на природата;

б)обществото няма договорна природа;

в)държавата е вторична по отношение на груповото общество, имаща морално религиозна основа. Смисълът на обществото на човека е във вътрешното религиозно смирение.

г)политиката е подчинена на религиозния морал;

д)в действието си човек не е длъжен да се ръководи сляпо от егоистичните си интереси;

е)човекът по природа е несъвършен и неразумен, подвластен на върховното падение. Поради това демократичното управление е опасно, е морално порочно. Хората по рождение са неравни;

ж)притежаването на собственост има роля за постигането на липсващата социална стабилност;

з)разделението на класи и слоеве е необходимо;

и)съществуването на елит и аристокрация е залог за разумно обществено устройство. Основна ценност на консерватизма е свободата, но не и равенството.

[byzantiner]

Формиране на партиите в Западна Европа и тяхната идеологическа ориентация

Наблюдава се намаляване ролята на идеологията. Програмичният подход – реален подход, делово решаване на проблемите. Центристки подход да намерят израз в парламентарната демокрация.

Идеология – начин на политическо мислене. Силно типични за тоталитарните общества. Партиите на запад са обособени в идеологически или идейни фамилии. Наличието на такива съвкупности е предпоставка за стабилност, отразява ясно изразена структура на политическа конкуренция.

Характеристиката на партиите свързани с дадена фамилия.

-фундаментални възгледи за отношението между индивид, общество;

-ролята на държавата при регулирането на икономиката, социална и духовна област. Понятията лява, дясно са остарели. Говори се за широк демократичен център.

Партийната фамилия е еднопартийна.

1.Либерална партия – добавя се и определението свободен. Като наследник на идеите за свобода на индивида. Борба за установяване на конституционен принцип. Съществуват радикални и консервативни партии. Целта е осигуряване на индивидуалната свобода.

Стратегически цели на ЛП.

-отрицателно отношение към държавата и нейната бюрокрация, заради намесата й в личния живот.

2.Консервативни партии. Те са като реакция на идеите на Великата френска революция. Още тогава са получили името контрареволюционери.

-търсене на компромиси за избягване на конфронтацията;

-поява на силен прагматизъм;

-търсене на решение чрез консенсус.

Идеологическо основа: схващането, че човешката природа не се променя. Личността се нуждае от пряко ръководство и не бива сама да определя поведението си. Привързаност към традиционните ценности. Необходимост от силна държавна власт. Защита на държавните институции. Строго спазване на йерархията. КП не са против социалните промени и борбата срещу бедността. Те защитават монополите.

3.Социалистически и социалдемократически партии. Социализмът оказва въздействие предимно върху работническата класа. Във Западна Европа има друго значение от това в комунистическите държави. Комунистически интернационал.

Белези:

-диференциация във обществото на бедни и богати;

-намаляване на поляризацията;

-намеса на държавата в икономиката.

Демокрацията може да бъде достъпна само когато…

Необходимост от преразпределение на благата. Те са за национализацията, без да се посяга на дребната частна собственост.

4.Християндемократически партии – различават се от католицизма. Свързване на християндемократичните идеи с католическите.

Идейни основи на християндемокрацията. Съчинение в способностите на човека. Привързаност към частната собственост. Коопериране и интеграция между социалните групи.

5.Комунистическите партии – тяхното влияние е различно.

Характерни черти:

-искане на по-голяма социална справедливост;

-искане на по-големи данъци за богатите и социални програми за бедните;

-искане подобряване системата на образование и здравеопазване;

-използва само легални средства в борбата за реализация на програмата.

6.Партии на зелените.

Те са много популярни в някои страни и почти неизвестни в други. Имат нетрадиционни политически идеи.

ПЗ смятат, че трябва да се живее в равновесие с природата. Качеството на живота са свързани и с природосъобразният начин на живот. Силна обвързаност с идеята за опазване на природата и екологията. Премахване на ядрената опасност във всичките й проявления. Те считат, че сегашните партии са олигархични и лидерски. Обявяват се за пряко политическо участие и нов тип партийни норми. Да има смяна на депутати на две години.

7.Неофашистки партии.

Обикновено носят други имена – Национален фронт и т.н. Стремеж към установяване на тоталитарен режим. Интересите на нацията са над интересите на нацията. Към тях се присъединяват хора, които се чувстват застрашени. При фашизма има пълна нетърпимост към всичко чуждо. Те се определят като крайно десни. Те поддържат свободния пазар, но са против едрия капитал.

Избори и избирателни системи

Псефология – тя изследва гласуването, видовете избирателни системи, избирателното положение на гр. Методите са статистически и социологически. Съществува професионална агенция. Използваните методи в социалните проучвания се базират главно на анкети и интервюта, беседи и т.н. Техника на панели(дъска). Сондажът е класика. Представителна извадка.

Статистическия анализ представи нови възможности за откриване на закономерности.

Карл Дойч, Адорно

Псефологията все по-активно използва и други средства.

І.Мястото на изборите в демократичния процес.

Схващането се развива значително по-късно. Първите наченки на връзката на изборите и народния суверенитет са през 19в. Те влизат в дефиницията за демокрация. Демократична е онази страна, чиито управляващи са избрани чрез всеобщи избори. Изборите са акт признат от законите и правилата на дадена структура – държава, партия, сдружение, клуб, асоциация, чрез който всички или повечето й членове избират по-малка група от личности, които да изпълняват властови функции. Политиката по своя характер е акт на делегиране на власт, чрез който гражданите суверенно изразяват своята воля за съставяне на изборни форми.

Избирателите имат определено социално значение, което е свързано с утвърждаването на демокрацията:

-Те са един от механизмите за вземане на политически решения;

-Политически отговор на електората на действията на управляващият елит;

-Изборите са организационна форма, чрез която гражданите участват в политическия процес;

-Те са обща черта на всички политически системи в света.

Универсални ф-ции на изборите: осигуряване на възможност за широко приемане и предаване на властта; свойство за пренасяне на политическата периферия в центъра на управляващите. Равенството на гласоподав. съдържа три елемента. 1)Всеки да има лесен достъп до мястото на гласуване. 2)Да бъде… 3)Всеки глас да има точна тежест. 4)Политическото равенство означава правото да бъдеш избиран и да избираш. 5)Възможност за тайно гласуване.

-Изборите са един от механизмите на влияние на управляването над управляващите;

-Изборите са израз на демократична класова борба и конкуренция, при която класовата борба се институционализира. Те са израз на общия морален ред.

-Изборите са метод за демократичен контрол на управляващите от страна на управляването. Без избори нарастват своеволията на власт имащите. Клапан за изпускане на социално напрежение.

Групи за натиск. Общественото мнение.

-Изборите са най-добрият начин за подобряване, подбор и селекция на политическите лидери и политическия елит.

Изборите са един от основните елементи в демократичния процес. Дават реална възможност на гражданите да участват в него. У избирателите се създава усещането, че те са интегрална част от демокрацията.

2.Историческа ретроспекция.

Според Морис Дюверже съществуват две теории: електората на функцията; правен електорат – теория за фракционният суверенитет. Всеки гражданин трябва да има право да избира и да бъде избиран.

Всеобщото избирателно право почива на следните принципи:

-то е всеобщо;

–еднакво избирателно право – един човек, един глас;

-директно избирателно право – възлагат непосредствено своя глас;

-тайно гласуване.

1848г. – млади революции в Европа. Започва борба за пълноценно избирателно право. Форми на ограничаване на правото на съществуване: започва се с ограничено избирателно право. Гласуват тези, които могат да платят пряк данък(електорален ценз). Образователен ценз.

Всеобщо избирателно право – ограничение: по пол, възраст, непригодност – отнемане правото на гласуване поради извършено престъпление или при влязла присъда, по расова и национална принадлежност. В САЩ в някои щати е имало забрана негрите да гласуват, по гражданство - по рождение, при придобиване на гражданство или при двойно гражданство; по отношение на военното съсловие; чрез характера на избирателните секции да са еднакви или близки по размер.

3)Етапи:

а)Ограничено избирателно право;

б)от 1779г. – стандартизиране на избирателното право;

в)Възникването на масовия електорат. Отпадат повечето ограничения;

г)Масовост на изборите. Поради несъвършения характер все още съществува разлика между подадени гласове и избирани кандидати;

д)Окончателно установено демократизиране на всеобщо избирателно право;

4.Избирателни системи – няма строга класификация. Проф.Баламезов, проф.В.Ганев.

Резделение: 1)Избори с мнозинство(мажорите). 2)С пропорционален избор. Според влиянието върху политическите партии.

Мажоритарни: Система за избор на личности. Осигурява само косвено и приблизително. Предимства – простота и лесна избираемост за избирателите, стабилен парламент и правителство, стимулира се коалирането, двуполюсен парламентарен модел. Класическа мажоритарна система - решаващи са личните и професионални качества на кандидатите. Безпринципни коалиции. Може да насърчи корупцията.

Видове мажоритарни избирателни системи:

-обикновена, свързана е с едно гласуване(уникоминална в едномандатен район). Избран е този, който получи най-много гласове;

-в два тура – плурикоминална. За избран се счита този, който спечели мнозинството;

-система на ограничения глас или комулативен. Нито една партия да не може да вземе всички мандати;

Пропорционални избирателни системи – осигурява представянето на различните партии пропорционално на получените гласове. Гласува се с партийни листи. Възможност за разпределяне на мандатите на мнозинството и малцинството. Прилага се в над 60 държави;

-отразява относително вярно присъствието на партиите. По-справедлива е от мажоритарното;

-осигурява представителство и на малките и на големите партии;

решаващи са идеите и политическите програми на партиите;

-изключва се корупцията и непарламентарните;

-отдалечава избирателите от кандидатите;

-чести сблъсъци на парламента.

Разновидности:

1)Системи на пълни пропорционални представителства – депутатските мандати се разпределят чрез съществуващите партийни листи.

2)Системи на ограничени представителства.

3)Смесени системи – върви се от мажоритарни към пропорционални. Започва процес на заимстване на елементи от мажоритарната в пропорционалната. Смесен модел е използван в Дания през 18в.

И трите вида имат своите плюсове и минуси. Важно е да се възприеме една система, хомогенност, стабилност и политически предпочитания.

Формации(групи) за натиск, лобиране. Социално партньорство

1.Гражданското общество и неговото функциониране.

Терминът идва от теорията и практиката на либералната демокрация и е свързан с принципи от основите на тази демокрация. То означава и всичко онова, цялата дейност на гражданите насочена към удовлетворяване на техните интереси.

Гражданското общество е явление, означаващо непосредствена среда, в която хората живеят заедно с извършваната от тях многообразна дейност. То съществува от дълбока древност, макар и твърде условно.

През Средновековието не може да се говори за групово общество тъй като тогава идеята за гражданско участие в управлението не съществува. Тази идея се заражда по времето на абсолютизма, но започва да се развива след него. Смисълът е да се постигне такава организация на обществото, при което гражданите от една ще се самоуправляват, сами ще определят поведението на институциите върху тях и от друга страна гражданите ще противодействат на прекалената централизация на властта и злоупотребите с нея. В съвременното общество гражданското общество съществува и се развива предимно в държавите с либерална демокрация.

Две тенденции в гражданското общество: -намаляване пряката форма на управление на Д чрез участие на гражданите в традиционни форми на политическа активност като избори, членство в партии.

-увеличаване на интереса на гражданите към неправителствените структури. Чрез К. се постига хармонизиране на личните, частните, специфичните интереси с обществените интереси.

В Англосаксонската традиция съществува понятието тръст. По-късно това понятие се пренася в търговската дейност. Средствата за тези дейности се събират от тези дружества.

В САЩ участието в държавната дейност не се счита за особена привилегия, не се фетишдира; възприема се като едно то многото възможни дейности. За американското общество е характерна склонността към общинска идеология. Пример: войната с бедността при Кенеди и Джонсън -> използват се, създават се децентрални граждански механизми за участие в тази кампания. След това гражданите участват в преразпределение на субсидиите. Пример с Англия – трейдюниони – профсъюза. Тази форма за участие на гражданите е свързана с асоциации в цяла Европа.

В Германия главно след ВСВ се развива гражданско движение, гражданско общество. Може би затова групите за натиск там са много силни, натиск върху управленските и законодателните органи. Дори някои политически партии възникват във връзка с тази идея(партията на зелените).

В източна Европа преди 1989г. не може да се говори за участие на гражданите, за такава традиция – за гражданско общество. Тогава съществува т.нар. командно-административен метод. След 89г. е налице една силна тенденция към създаване на гражданско общество. Една от проявите е създаването на много граждански асоциации, сдружения, фондации с идеална цел, неправителствени; не са подчинени директно на партийните интереси. Общата тенденция е търсене от страна на гражданите за механизми и средства, чрез които да развиват паралелна дейност със държавните органи.

2.Място и роля на групите за натиск в политическия процес.

Под структури на гражданско общество се разбират най-често неправителствените организации. Други елементи – групите за натиск, неформални обединени съюзи, сдружения, църкви, църковни организации, синдикати, профсъюзи и т.н.

Най-дейни в гражданското общество са групите за натиск, предизвикани от някаква необходимост. Различни по обхват, обем, ресурси, активност. Някои от тях имат милиони членове; същевременно може да има групи за натиск от по няколко члена.

По-важна е целта: да влияят върху формирането на определена държавна политика и върху нейното прилагане, т.е. влияние върху властта.

Ролята на гражданското общество е в пряка връзка с характера на политическия режим.

При авторитарни и диктаторски режими силно ограничени. Причината е страха от евентуални вътрешни проблеми. За това се създават казионни организации, които са вдъхновени от държавата.

При либерална демокрация(Западна Европа, Северна Америка) – гражданските сдружения са символ на плурализма в обществото; по Конституция е заложено функционирането на обществените структури, изразяващи и защитаващи интересите на гражданите.

В националното законодателство се търсят нови и се усъвършенстват стари механизми за гарантиране безпрепятственото функциониране на групите за натиск. Групите за натиск играят съществена, ключова роля в демократичния, политически процес. Редица правителства сами търсят контакти с такива групи за натиск. Така те са информирани навреме за проблемите на обществото и се консултират с тях за пътищата на решаване на тези проблеми. Като тенденция нараства ролята на международните неправителствени организации на международна сцена. Търси се тяхното съдействие.

3.Различие между партии и групи за натиск.

До началото на 20в. партиите и гражданските сдружения са се разглеждали като едно и също явление. Партиите са били считани като прикритие за групите за натиск. Пръв Макс Вебер разграничава партиите от групите за натиск. Разлика: *При партиите целта е пряко участие във упражняването на държавна власт. *Целта на групите за натиск е въздействие върху държавните органи при вземане на едно решение. *При партията целта е да се вземат депутатски места и да се влияе в парламента. *Групите за натиск влияят косвено чрез изборите и при формиране на държавните органи. *Партиите отразяват определена политическа идеология. Групите изразяват определени интереси на по-тесен кръг от обществото. *Партиите работят в условията на конкуренция по между си, а групите конкурират партията. *Членството в партиите не носи директна изгода. В групите се отива с конкретна цел за решаване на определен интерес.

4.Видове групи за натиск.

А)Групи за индивидуална връзка, съставени от самостоятелно действащи личности(индивидуални контактьори) – отделни индивиди, които осъществяват контакти с политици, висши чиновници, от които зависи или не зависи вземането на едно решение. Това е индивидуален акт, но той най-често води до засягане или отразяване интересите на цяла социална група. Създаване на “приятелски кръгове” със цел използване доверието и подкрепата на високопоставени политици и държавници. Тук има двупосочен интерес, тъй като връзката по този начин решава проблема на кръга. По-късно обаче връзката разчита на подкрепата на кръга.

Б)Аномични групи – обособяват се спонтанно на базата на общи интереси. Без предварителна подготовка се осъществяват акции за решаване на някакъв въпрос. Има случаи, когато външно изглеждащи анонимни групи за натиска са много добре планирани организации.

В)Несоциални групи – липсва строга организация и действията са спорадични като общите действия се базират на траен интерес – етнически, религиозен, регионален. Могат да използват формите на първите два вида групи, но използват и специфични форми – студентските вълнения във Франция през 68г.

Г)Асоциални групи за натиск – имат характера на институции, създават своя организация, имат членска маса, процедури за изразяване на своя интерес, регистрация. Има организации в различни сфери на обществения живот – правозащитни, екологически, религиозни, етнически. Това са изключително активни организации с краткосрочни органи и дългосрочни програми. При тях има изявени лидери, имат възможност за трайно влияние върху политическия процес. Управляващите се съобразяват с тяхното мнение.

5.Лобизмът като политически институт -> специфична форма на дейност на ГН. То е една от многото форми за подкрепа или противопоставяне на властта.

Лоби – от 16в. води началото си от преддверията от британския парламент. Подобни лобита е имало и във манастирите. Това е мястото, където един външен на институцията човек е можел да влезе и да разговаря с нейните членове по даден проблем.

Сега в демократичните общества лобизмът се възприема като специфична политическа дейност на части от обществото, насочен е към конкретни въпроси, за които се иска или търси удовлетворително решение от страна на правителство, партия или други разпоредителни институции.

Лобизма има пряка връзка с регулиращата функция на държавата. Колкото повече се увеличава държавната намеса в обществения живот, толкова повече се засилва дейността на ГН и лобизмът.

Извод: Лобизъм е една от най-силните и най-характерните реакции на гражданското общество.

Лобизмът се установява като политическа институция главно в САЩ и Западна Европа. Присъствието му в обществения живот на тези страни в известен смисъл придобива материален характер като се конкретизира в определена структура.

В тази структура влизат неправителствените организации и други групи за натиск, които въздействат върху правителствените функции. Това означава, че се създават организации, в които участват юристи, консултантски организации и др.

Форми на лобизма:

-личен разговор;

-внушения, изказвания на високопоставени лица;

-подготовка и предоставяне на информация за средствата, медиите;

-организиране на пропагандни кампании;

-натиска на място – писма, телеграми, петиции;

-финансиране на избирателни кампании.

За да се избегне злоупотребата с такива форми на натиск е нужно законодателно регулиране на лобизма(за да се избегне корупцията). САЩ 46г. федерален закон за регулиране на лобизма.

6.Социално партньорство.

Трудностите, които възникват в демократичните държави при реализиране на политическия процес, включени във връзка с лобизма са причина за търсене на нови оригинални форми на развитие на политическата система.

Една от тях е т.нар. социално партньорство или възраждане на идеята за корпоративно управление на обществените процеси (неокорпоративизъм). Той намира израз в съществуването на механизми за консултации и взаимодействие между правителството е големите непартийни граждански организации за натиск. В Австрия е най-силно изявен този механизъм за социално партньорство – води началото си от 47-51г., когато в Австрия се осъществява една нова икономическа политика. Със цел да се овладее голямата инфлация и да се тушира социалното напрежение, което тя поражда, се създава една стопанска комисия, в която под патронажа на правителството се привличат лидерите на всички основни групи за натиск. Това дава положителен резултат. Повтаря се през 58г. от гледна точка на партньорство се възприема въпроса като предателство спрямо интересите на трудещите се.

[byzantiner]

Политическо лидерство

1.Въведение.

Проблемът за лидерството или водачеството има различни измерения и различни значения. Във философско-исторически аспект е свързан с ролята на великата личност. В социологията се търси връзка на водача със социалната среда и структурата. В социалната психология се разглежда водача като фактор в междуличностните отношения. В Политологията се разглежда ролята на водача в политическата система и политическия процес.

Определение:

1)Лидерството(водачеството) – функция от силната личност или следствие от силата на личността.

2)Средище, фокус на груповия контрол.

3)Лидерство = осъществяване на влияние.

4)Може да отразява поведението на индивида в управлението на една групова дейност.

5)Способността да се влияе на хората.

6)Израз на позитивно влияние.

Особеното положение на един човек или няколко души по отношение на мнозинството; като такъв тип взаимоотношение в групата, при които планирането, координирането на дейността са прерогатив на един или няколко лидери.

2.Необходимост от изучаване на политическо лидерство.

Явлението се разпростира във всички сфери на обществения живот. Интерес е лидерсвото в политиката. Корените се търсят в тезата за вечното социално и политическо неравенство на хората. В това неравенство се търси и пораждането на управленския елит. Мнозинство->елит->лидери.

Управление на лидерите при наличието на опит и маса. Политическото управление се осъществява от:

-един човек ->монарх, директор, тиран, автократ;

-от няколко души – олигархия, хунта, регентство;

-от много хора – колегия, парламент;

Въпросът за лидерството е свързан с търсенето на равновесие между управляващи и управлявани. Управляващите се определят като управляваща прослойка, тъй като са малко на брой по отношение на обществения брой на управляваните. Такъв е случаят на груповото лидерство. Когато обаче субект на политическия процес управляваща е една личност, тогава става дума за индивидуално лидерство. Делението е условно. Елитът е този, който излъчва и груповите и индивидуалните лидери, за това той се разглежда като лидерска каста.

3.Методики за установяване на лидерите.

Проблемът за лидерството се осъществява на две равнища:

1)Решаване на проблема чрез философско-исторически и политически концепции за лидерството.

2)Чрез емпирични изследвания в малки групи.

Концепции за емпиричен анализ:

1)Теория за чертите на лидера. Критерии: *качества на лидера -> съвкупност от психични и биологични черти. В редица случаи този критерии е неприложим, защото има различни мнения за тези качества на лидера.

2)Теория на ситуационализма. Основна цел – да открои лидера благодарение на ситуацията, определяща е и оценката на другите в групата.

3)Теория за определяща роля на последователността – акцентът се поставя върху управляваните, върху ония, които изпитват върху себе си ефекта на управлението и качествата на лидера. Лидерството се разглежда по-скоро като характеристика на групата(каквато е групата, такъв ще е и лидера). Теорията разглежда лидерите като хора, способни да задоволяват и изразяват интересите на своите последователи.

4)Теория та релационизма(релация – отношение). Обяснява лидерството с взаимоотношенията между лидер, ситуация и група.

5)Теория основаваща се на взаимоотношението лидер–граждани. Валидна е само където съществува гражданско общество. Връзката е двупосочна и лидерите влияят и въздействат върху решенията на избирателите(в първата посока); Второ – лидерите търпят тяхното въздействие като се стараят да отговарят на предпочитанията им. За постигане на целите си лидерите се опират на т.нар. сублидери(заместници, полулидер) и на избирателите си. Обикновено процесът на информиране и на изразяване на мнение тръгва от избирателите, минава през сублидерите и стига до лидерите, като те всички са взаимно-зависими.

Определение: лидерството трябва да се разглежда като взаимоотношение, при което за да упражнява власт лидерът се нуждае от привърженици и последователи; т.е. лидерството разглеждано като взаимоотношение от страна на лидера е упражняване на власт или влияние към неговите последователи.

6)Ролева теория. Свързана е със социалната роля на лидера. Въпроса е не кой е лидерът, какво прави?

Видове лидерства:

-фиктивно лидерство – отразява отрицателните черти в личността; вреди както в индивидуална изява, така и в обществена изява;

-фактическо лидерство – решения, които са резултат от положителната нагласа и необходимите положителни качества на лидера;

-формално и неформално лидерство – отнася се до начина на подбор;

3.Формиране на политическите лидери.

Това е един сложен процес. Не всички политически дейци, дори да са начело на партии, държавни институции са политически лидери. За да стане един политик лидер му трябват не само качества, но и последователи.

Някои черти на политическия лидер: да има собствена политическа програма; да има способността да се бори за нейното изпълнение; да има популярност; да има качествата да води масата; да има достатъчно време да посвети на каузата и време да докаже своите качества на масите; да има харизма – обаяние, т.е. качества които привличат масата.

Има значение и обстоятелството дали лидерът е профсъюзен деятел, политик или интелектуалец.

Оптимизъм – абсолютно качество за всеки лидер.

4.Типове лидери.

От типа на лидера често зависи дейността на избирателите му. Предпоставки за характера и типа на лидерството: мащабност и стил; да има обща култура, също специална партиина култура; да бъде информиран; да бъде стабилизиращ фактор в отношенията; да бъде отговорен човек; да бъде убеден демократ; да бъде авторитетен.

Според най-разпространените типологии лидерството бива:

-традиционно;

-рационално;

-харизматично – особено съществен тип, защото има чисто личностен характер. Основава се върху вярата за особените възможности на лидера. Най-често харизматичните типове лидери възникват при кризисните ситуации;

-има теория за лидерството като вид лудост, а лидерите се представят като хора фанатици, параноици;

-има вождове агитатори, които обикновено подтискат някакъв комплекс за вина;

-има лидери-идеолози. Смята се, че са преживявали разочарование в детството си. За тях не е важно на какво поприще ще се утвърдят, важно е да имат власт;

-лидери от консервативен тип – действат само в рамките на закона;

-лидери от революционен тип – искат непрекъсната промяна;

-лидери реформатори(еволюционисти);

Съществуват авторитарен(господстващ) тип лидер; интелектуален; убеждаващ; изпълнителен тип(администраторите); демократичен тип.

5.Ролята на лидерството.

Схващане, че лидерът не е всичко, а елитът е всичко. Отношението лидер – маси също е много важно за значението на лидера. Печели онзи лидер, който е спечелил доверието на масите. Проблема за ролята на лидера в обществото и историята зависи от това чия е определящата роля в процеса на политическото развитие – на индивидуалното действие на личността или на действието на институциите.

Проблемът за ролята на личността в дадена политическа ситуация е свързана с няколко основни характеристики на лидера. Централно място заема лидера – герой -> проявяват се само в кризисни ситуации.

Прави се разграничение между лидерство в малки групи и лидерство в национален мащаб. В национален и международен мащаб нерядко се поражда култ към личността на лидера. Това явление е вредно, то подменя естественото уважение с цел да се внуши на тълпата, че нейното благополучие зависи само от този лидер. Този култ се поражда от групи около лидера, които са заинтересовани.

Политическа култура

Изучаването на проблема й започва през 50те години на нашия век. Сега този въпрос е особено актуален у нас поради проблемите настъпили след 89г.

1.Същност и определение на политическата култура.

Политическата култура като едно фундаментално понятие с многофункционален характер се съдържат в синтезиран вид особеностите и на политиката, и на културата.

1)Психологическа категория – политическата култура е система от ориентации към политическите цели или обекти.

2)Всеобемна категория – в политическата култура се включват както политически организации така и поведението на индивида.

3)Обективна категория - политическата култура е стандарт, определящ обхвата на едно приемливо поведение на участниците в политическата система.

4)Евристична категория – политическата култура е една хипотетична конструкция за аналитични цели.

За първи път терминът политическа култура е употребен от политика Алмонд през 56г. в САЩ.

Определение: Политическата култура на една нация е особеното разпределение на образците и ориентациите на политическия обект между членовете на т. нация. Политическата култура е съвкупност от индивидуални становища и ориентации на отделните участници в политическата система. Политическата култура е особен модел на ориентация към политическия обект.

Политическите организации могат да се систематизират чрез отговора на следните въпроси: 1)Какво знае личността за световните процеси и политическа система? 2)Какво знае управляващия елит за структурите и ролите в политическата система? 3)Какво знаят масите за обществената практика и за политическата система? 4)Как личността възприема себе си и другите членове на политическата система.

Отговорите на тези въпроси служат като основа на типологията на политическата култура.

Първи тип: патриархална(паросиална) култура – характеристика: най-ниска степен на интензивност; слабо изразени политически ориентации. Нормативните елементи преобладават над познавателните.

Втори тип – поданическа култура – белези: политическите ориентации свеждат претенциите до политическо-административен авторитет; силна политическа система; неактивно участие на гражданите при функционирането й; личността има пасивна или подчинена на системата роля.

Трети тип – партиципативна култура(участваща) – белези: завършен и цялостен израз на ориентациите; гласовете на обществото са активно ориентирани към политическата система; гражданите участват и в политическия, и в административния процес.

Смесен тип политическа култура – гражданска култура – една активистка култура, но не са напълно отстранени елементите от 1 и 2 тип култура. Гражданската култура съответства най-добре на демокрацията.

Обобщено определение: Политическата култура е резултат от цялостна индивидуална или групова дейност за усвояване, оценка, изменение и регулиране на принципите на политическите отношения в обществото. Тя е исторически формирана съвкупност от явни и скрити представи за различни аспекти от политическия живот, който отразява: а)политически знания, ценности и идеали; б)политически норми и традиции; в)образците на политическото поведение и начините на действие на политиката на личностите и групите, мотивирани от рационалното и емоционалното опредметяване на политическите интереси.

Политическата култура е неинституционализирано явление. Тя е конкретно историческо и развиващо се явление. Съществува двустранна връзка между политическата култура и политическата система.

2.Структура на политическата култура.

2.1.Политически ценности и знания: Социално-политическите ценности винаги са мотивирани от социалните интереси и потребности. За това ценностите на политическата култура са също социално определени. Политическите знания са важен структурен елемент на политическата култура, защото чрез тях се постигат мнения, оценки, позиции и т.н. Социалното знание разкрива качествените връзки и отношения на социалните явления, а политическото знание е знание за едно от най-сложните социални явления – политиката.

2.2.Политически традиции, норми и образци на политическо поведение.

-Политическите традиции са система от исторически формирали се и повтарящи се предавани от поколение на поколение елементи от отношенията в политическата система. Характерни са с това, че съдържат актуализиран опит.

-Нормите на политическата култура са исторически сложили се или общопризнати правила(образци) на поведение. Обикновено те отразяват правните и моралните повели, което ги прави универсални.

-Образците на политическото поведение са обичайни форми на поведение, които имат общоприето значение.

2.3.Политически идеи и идеали.

-Политически идеи – отразяват начин на съществуване и по-висока степен на политически знания, защото съдържат не само знанието за политиката, но и оценката на политическите явления, имат и евристично-прогностично значение.

-Политическа идеология – система от възгледи и идеи, която съдържа всички основни характеристики на политическата култура, но в много по-широко съдържание и перспектива. Политическите идеи и идеологии имат силно възбудително и подбудително действие. Действат не само върху разума, но и върху чувствата. Идеите и идеологиите са много важни в практиката на политическия процес, защото легитимират политическата власт.

-Политическия идеал – има особено място в системата на политическата култура; близък е до политическите дейности и идеи и присъства във всички идеологии. Той е форма на човешко отношение към света, но човека изявен като политическо и обществено същество. Политическия идеал отразява потребности и интереси, въплъщава ценности и самият той се превръща в ценност от най-високо качество.

3.Политическата култура в политическия процес.

А)Политическата култура и политическата система към политическата система се отнасят следните съставки: 1)База – фактора за функциониране на политическа система в национални рамки. Елементи: икономическо развитие; социална структура; политическа култура. 2)Структура на политическата система: институции на властта; партийна система; обществени движения.

Функции на политическака култура: политическата култура е елемент на политическа култура; политическата култура е базисен фактор за функционирането на политиката; политическата култура се опредметява на различни структурни равнища чрез различни субекти на политическата система.

Взаимодействието между политическата култура и политическата система намира израз и в следните функции: всяка политическа система резюмира политическата култура на обществото в съответствие на своите предназначения. Стабилността и ефективността на политическата система са в пряка зависимост от характера на националната политическа култура. Характерът на политическата култура на субектите на политическия процес влияе косвено върху политическата система.

Политиката като ценностно нормативно основа на обществото е определящ фактор за правно-политически форми на политическа система. Политическата култура като политически знания се отразява върху рационалността на политическия процес. Политическата система влияе върху политическата култура чрез политически институции.

Б)Механизми за реализиране на политическата култура.

1)Чрез политическа социализация – процес на усвояване на определени знания или поведения от човека и обществото, усвоява се система от знания, норми и ценности, осъзнават се интереси и се предприемат действия. Политическата социализация е основен механизъм за реализиране на политическата култура по следните причини:

-овладяването на политическата култура е част от общия процес на нейната социализация;

-на индивидуално равнище могат да се посочат някои общи тенденции, имащи връзки с политическата социализация и отразяващи се върху политическата култура – състояние на политическото съзнание до голяма степен зависи от социалните интереси и роля на личността.

-процесът на социализация на личността се постига главно чрез нейното участие във свързващи организации.

-личността се сблъсква не непосредствено с доктриналната същност на ценностите, а ги усвоява косвено чрез определени перспективи за участие в политическите отношения.

-институциите на политическата култура имат следните особености, свързани с институцията на политиката и институцията на културата. Същевременно тези институции се синтезират. Стремят се да въздействат върху всички социални групи в обществото, независимо че представят част от обществото. Свързани са с решаването на такива задачи, които упражняват като политика, контрол върху спазване на нормите на политическата култура и т.н.

[byzantiner]

Политическа промяна

Политическото развитие и политическата промяна са в основата на политическия процес. Още от древността до наши дни политическата теория се означава с този проблем, който е от изключителна важност за разбиране на събитията и явленията в заобикалящия свят.

1.Определение – политическа промяна винаги е свързана със взаимоотношението политическа промяна и система. Важен е въпроса защо се променя. Промяната може да бъде просъществуваща или се разпада. Това е промяна на структурата на системата.

Критерии за промени – промени в системата; промени на системата.

Някои следователи считат, че промени имаме когато възникне нова качествена система или една политическа система се променя, когато придобива нови функции. Процеса на политическата лидеризация има 4 проблема при промяната: 1)Международна акомодация(приспособяване). 2)Вътрешна интеграция(едно във друго). 3)Грандиозно участие. 4)Социално разпределение.

За по-доброто изясняване са приети някои класификации: традиционна промяна; модерна, авторитарна; покровителствена, демократична; консервативна, тоталитарна; стабилна, демократична.

2.Политическата стабилност и политическата промяна.

От гледна точка на историята съществуват относителна политическа стабилност и постоянна политическа промяна – процеса на взаимодействие между вътрешния и външния покой. Най-радикален случай на промяната в системата е нейното пълно изчезване.

Равновесие при политическата промяна: Принцип, присъщ на общественото развитие, при който неговите елементи си взаимодействат. Според най-общото и основно свойство на обществото, това е взаимодействие чрез неговите съставни части. Рядко обаче система претърпяла промяна се връща в първоначално равновесие. Възможност да се реализират моменти на равновесие дава теорията на стабилността. Позволява да се разбере връзката между непрекъснатост и промяна. Като фактори на стабилността се считат – икономическото развитие, наличието на гражданско общество и култура. Съответствията между различните равнища на властта, наличието на равновесие, политически отношения към икономическата култура. Изхождайки от важността на факторите и промяна, много важно е да се знаят условията, при които се развиват и действат тези фактори. А те са следните: Обществено-икономически, социални, национални; ниво на техническо развитие, степен на напрежение, острота на конфликтите, наличие и мащаби на възможния консенсус, географски положения, климат. В търсенето на обяснение в политическата промяна на системата се стига до извода, че проблема за промяната е въпрос за възможността или невъзможността за оцеляване, независимо от претърпените от нея загуби. Това качество на системата се нарича упорство или устойчивост. Политическата система действа като механизъм, който превръща потребностите в решения. Средство, което да узнава за необходимите реакции: тази информация се нарича ретро-захранване и то пригодено да подготви бъдещите решения и да го приспособи към възникващите нужди.

3.Политическа социализация фактор на промяната.

Политическата социализация и политическата ориентация са тясно свързани. Чрез социалните се получават данни за потребностите, постоянно или периодично възниква политически процес. Тези данни под формата на знание и други ценности, са ред. политическа ориентация. Значението на ПС се състои в това, че тя дава отговор на въпроси като: Кое определя поведението на хората? От къде произлизат политическите ценности и образци на поведението? Кога започва и кога се променя устойчивостта или неустойчивостта на поведението? Каква социална дейност пораждат демократичните или авторитарният тип личности?

Същностната конкуренция за “дефиниция на ситуацията” им. Теорията на Тома: -това, което човек мисли за дадена ситуация и реалност, в последствие се превръща в реалност за най-независимо от нейната първоначална ситуация. С тази теория-теорема се обяснява, че дадена система може да рухне в революционна ситуация, защото отношението към нея се гради единствено на това, което хората мислят за нея.

Европейски политически процес и институции

ЕПП е тясно свързано с управлението на международните отношения.

Те се организират по два начина:

-сътрудничество – субектите участват със своя непокътнат суверенитет. Отношението се регулира от междуправителствени органи;

-интеграция – доброволно отстъпват част от своя суверенитет.Ръководи се от интегриран орган.

ІІ.Разграничаване на ЕПС.

1.Тенденция: на икономическа взаимозависимост търговия, пазар, съобщения.

2. На политическа независимост – утвърждаване на суверенитет, култура и т.н.

Налице е противоречие между свобода и протекционизъм. Всяка държава защитава своите граници,традиции и т.н.

ІІІ.Развитие на интеграционните процеси в Европа. Те са резултат от разруха, разбита икономика, а също и от опасението на САЩ от евентуална съветска атака.

1.План Маршал – предоставяне на средства за помощ но Европа. Средствата трябва да се оползотворяват заедно – причина за интеграцията.

2. …

а) 1848 – организация за икономическо сътрудничество и развитие.

б) Създава се НАТО

в) После се създава БНЛХ

г) Създава се Северния съвет

д) 1949 Съвет на Европа

(б,в,г,д –обединения на независими държави просто сътрудничество)

Интегрирани

1951г. Робер Шуман и Жан Моне по тяхна инициатива с парижкия договор възниква Европейската общност за въглища и стомана. Целта : е да се планира пазара, разпространението, добива на въглища и стомана. Органи: съвет на министрите, висш орган – защита на общността, асамблея.

1957г. ЕИО, ЕВРАТОМ – седалище Брюксел.

1965г. създават се Европейският съвет – орган на трите общности – участват държавните глави.

Създаване на Комисия на ЕО – интегриран орган напълно самостоятелен.

1987г. единен Европейски пакт – засилва ролята на Европейския парламент, усъвършенства и системата на гласуване като целта е да се засилят властовите прерогативи и да се намали възможността националните парламенти и правителства да блокират европейския законодателен процес.

1992г. Монхстриит – много политици го оценяват като конституция. Доуточняват се взаимоотношенията между …

Засилват се правомощията за защита на управлението, здравеопазването, въвежда се понятието гражданин на Европа. Определят се сроковете за създаване на валутен съюз. Предвижда се ЕС да има единна система за сигурност, правосъдие, визов режим, вътрешна политика.

ІV.Основа на европейската политическа система.

Европейският регион е един от трите най-бързо развиващи се Северна Америка и т.нар. Малки дракон. Някои държави се отказват от ЕС.

V.Политически институции на ЕС.

Те не са просто институции на една международна организация, а са институции на една самостоятелна политическа система, защото осъществяват едно многостранно и многостранно управление.

1.Европейската комисия – постоянно действащ орган. Взема решения за задълбочаване на европейските процеси. Членовете се предлагат от правителствата и веднъж утвърдени стават независими личности. Членовете се наричат комисари и всеки има определен ресьор. Петгодишен мандат. Не могат да бъдат сменяни от правителството.

2.Съвет на министрите.

3.Европейски парламент. До 1978г. членовете му се излъчват от националния парламент, а после от целия народ.

4.Европейски съвет – орган на държавните глави.

5.Европейски съд – всяка държава определя свой представител.

Свободно движение на стоки в ЕС.

Необходимо е българското законодателство да се приведе в синхрон с другите европейски законодателства. За да бъде реализирано движението на стоките е необходимо свободно движение и забрана на такси, които имат равностоен ефект.

Договор на ЕО.

За свободно движение трябва да има единна митническа тарифа за всички държави членки и не членки. Митническата област включва всички държави членки на ЕО с малки изключения. Митническите закони се отнасят за стоките, а не за услугите. Една стока, произведена в страна членка на ЕО могат да се движат без мита и такси.

Първа категория продукти – извлечени от др.държави, но преработени в държави членки на ЕС.

1992г. договор за митнически такси и закони. Той става част от европейското право.

Свободната европейска организация. Нейната дейност рефлектира върху европейската общност. Ако един продукт е на ЕО може да циркулира свободно. Чл.25 определя този въпрос.

Първото нещо, което е забранено са митническите закони. Европейският съд дава определение на митническите такси, които се отнасят по различен начин за различните стоки. Чрез таксите със равностоен ефект една стока може да дискриминира и обратно. Чрез таксите стоките се поставят в едно не равновесно положение.

Франция има островни територии, които са по-бедни от самата държава. Налагат се митнически такси при циркулиране на стоки между тях. Европейският съд забрани тези такси(регионални).

Има два случая, при които стоката се облага: -когато държавата членка има дълг към другата; има предвиден контрол(санитарен). Луда крава. Митническите такси не са забранени между държава членка, и която не е. Забранени са такси при прекрачване на границата на ЕО към другите държави.

От 28 до 31г. се забраняват ограниченията по количеството и качеството на продуктите. Пример: във всяка страна има определен градус на алкохола. В Германия градуса е по-висок от този във Франция. В Белгия например опаковките на маслото и маргарина да бъдат различни. 1993г. съществува директив. Всяка страна на ЕО да казва предварително техническите правила, които ще бъдат приети.

Европейски съд: до 1979г. държавите членки.

Принцип на новата политика: - да търгуват свободно със своите стоки. Ако една стока е произведена в една държава, в която народа я одобрява то тя е добра и за другите народи; -отнася се до здравето и сигурността. Във връзка с това се издават организационни директиви.

Чл.30 предвижда изключения, отнасящи се до свободното движение на стоките. Една държава не може да си позволи а блокира движението на дадена стока. Според Европейския съд нивото на здравна защита е различно. Може да забрани износа на стока, идващо от страна с по-ниско здравно осигуряване. Например: при вноса на хранителни продукти добрият етикет е достатъчен. Дадена стока трябва да има търговска марка и патент.

Чл. 31 отнася се до монопола върху производството. Държавите, в които присъства той трябва да го намалят. Но да не се получава дискриминация.

Услуги в чужда страна.

Регламентирани от ЕО. Чужденците се настаняват със закон, имащи право да прилагат професията си. Върху проблема за националност – две Е съд дава привилегии на по-благоприятните.

Услуга чл.49-66 договор на ЕО. Услуги в смисъл на договор обхващат търговия, занаяти, но не и транспорта, който е в отделна страна. Пример: характера на услугите трябва да е икономически, когато държавата плаща не е на свободна практика. Съдиите по това, че работят в обществена организация.

Второто условие на услугите на свободна практика да се премести в друга държава. Е. съд дава ясна регламентация. Туристи с екскурзовод в друга страна. Ако екскурзовода и туристите са от една специалност то екскурзовода изпълнява частна практика.

Форми на свободна практика: когато практикуващия отива в друга държава; когато ползващия се отиде в друга държава. Нападение на ирландец във Франция се защитава от френските закони; едновременно.

Случая с интернет. Пренос на сумата услуги.

Услуги, които не могат да се извършват. Необходима е националност и документ закон. Белгия може да задължи всички адвокати да са белгийци. Другата забрана е свързана с правата на човека: общественото здраве, сигурност, защита на потребителя, социални работници, ефикасността на фискалния контрол.

Стоките и услугите трябва да бъдат на ниво. Забраните на дадени държави могат да бъдат отменени от Е.съд. Държавата не може да забрани дадена услуга.

Право на настаняване във чужда държава. Например: един адвокат може да работи в друга държава ако има диплома от нея. Държавите се опитват да уеднаквят изискванията си в университетите. Обучение на студенти от един университет в друг.

Разлика между ЕИО и ЕО.

Функции на ЕО – предполага връзките между държавите. Един важен въпрос – По кой път да тръгне Европа – коопериране или интеграция?

1)Коопериране – сътрудничество – суверенитет – държавите органи, вземащи самостоятелни решения, междуправителствен орган. Само тези страни, които са дали съгласието си са обвързани с решението. Решенията в ЕО могат да бъдат взети единодушно. Един глас, един вот. Система на междуправни организации създава трудности от блокиране. Някои държави могат да вземат участие, а други не и да не носят отговорност. Нито една държава не може да се чувства обвързана напълно със всяко решение. По пътя на сътрудничеството се запазва суверенитета на Европа. Съвет на Европа “сътрудничество, при което държавата запазва суверенитета”.

2)Интеграция – доброволно ограничават своя суверенитет и представяне на същия. На организация, която стои по-високо от другите държави – над национална власт – институциите на Е. общност. По време на ЕИО всяка държава определяше отделните държави, а сега ЕО прави това. Организацията разполага с ефективна власт. Извън тяхното отделно на държавите становище. Две системи направиха това възможно: 1 система – вземането на решение да се запази в ръцете на органа, решението се взема с 2/3 мнозинство, за да не се стигне до блокиране. Повечето от решенията в ЕС се вземат от Европейският съвет. 2ра система – учредителния устав за създаване на организацията да бъдат взети решения от орган, състоящ се от независими членове. Държавите участват при избирането на тези членове(европейска комисия). Формално държавите не участват във формирането на решението. Решенията взети от интегриран орган и правителствен трябва да се спазва. Не е предвидена ратификация.

Два принципа – на директният ефект – задължително е взетото решение; предимство на съзнато право над националното. Създаването на една организация е резултат от компромис. Организациите могат да се изменят постоянно.

Съвета на Европа – организация на сътрудничество, има около 170 издадени конвенции. Те са в сила само в страните, които са ги ратифицирали. Конвенцията за правата на човека е приета от всички държави. Тя предвижда механизъм за гарантиране на тези права. Държавите могат да бъдат дадени под съд. Суверенитета може да бъде накърнен и в тази система.

На базата на интеграцията решенията се вземат единодушно. Де Гол се противопоставя на решенията на ЕО. Ако решението накърнява интереси на дадена държава се вземат с единодушие. Почти 20 години решенията се вземат с единодушие или изобщо не се вземат.

Строителите на ЕО. Англичаните отказаха да участват.

1.1951г. – обединение на въглища и стомана.

2.1957г. ЕИО и ЕОАЕ – по силата на два договора.

Решенията се вземат от междуправителствени съвети. Всяка от тях имаше свой орган и представляваше юридическа личност.

3.1965г.(67г. влиза в сила) – сливането на институциите.

4.При създаването й се приемат следните държави – Франция, Белгия, Германия, Италия, Люксембург, Холандия, Гърция, Финландия, Португалия, Норвегия, Дания, Швейцария, Ирландия, Испания, Австрия.

1992г. – договорът за ЕС – нито държава, нито международна организация, защото няма юридическа личност. Съюзът е съставен от три стълба: 1)ЕИО – ЕО; 2)Въглища и стомана; 3)ЕОАЕ.

Гражданство национално и европейско – може да гласува в местни избори.

Е. комисия – интегриран орган след произнасяне на европейският парламент. Трябва да представят своя програма. Назначават се за 5 години. Съобразяват се само с интересите на комисията. Комисията е създадена от парламента и може да бъде разпусната от парламента. Ролята й е на двигател. Съвета има последната дума.

Пазител на съюзното право. По отношение на икономическите контрагенти може да налага глоби.

Има право на изпълнителен орган. Съвета на ЕС – междуправителствен орган. Заседават различни министри – на външните работи, на земеделието и т.н. ЕК има право на натиск върху ЕС просто, квалифицирано мнозинство и единодушие. Е.парламент – 626 члена. В началото беше замислен като консултативен орган – дава само съвети. Сега има прерогативите на истински законодателен орган. Задължителните разходи се контролират от съвета, а незадължителните от парламента. Има право на вземане на решение. Парламента става законодател. Парламента има сила само по първия стълб, а съвета по другите два. Съдът – толкова съдии колкото има държави. Те защитават правното система, а не интересите на държавата. 1)Сезира се при анулиране на съдебни решения. 2)Една държава дава на съд друга за нарушаване на европейското право.

[TeodorS]