Приказка за стълбата

[Warlord]

Приказка за стълбата

"Кой си ти?" - попита го Дяволът.

"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!"

Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.

"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..."

Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

"Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.

"О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!"

Дяволът се усмихна:

"Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам."

"Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си."

Дямолът пак се усмихна:

"О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!"

"Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ."

"Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!"

Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:

"Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!"

Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:

"За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!"

Момъкът отчаяно махна ръка:

"Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!"

Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!"

Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:

"Виж голите им кървави меса!"

"Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ."

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!

"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ."

"Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!"

Момъкът махна ръка:

"Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!"

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

"Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици."

Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.

"Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!"

"Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?"

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

"Да бъде! Вземи ги!"

. . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

"Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"

Посвещава се на всички, които ще

кажат: "Това не се отнася до мене!"

Христо Смирненски

[Warlord]

Много често ми се случва да се сещам за това гениално произведение на Смирненски, често го давам и като пример и като поука, друг е въпроса опонентите до колко са запознати и до колко му обръщат внимание.

Но просто толкова точно, ясно, кратко и право в целта е написано от този изключителен автор, че няма нужда от никакви думи или допълнения.

Такова е винаги и навсякъде положението с властта и хората!

Редактирано Юни 13, 2006 от Warlord

[emilia_n]

До колкото си спомням това произведение беше забранено. Мисля, че забраната не беше случайна.

[Warlord]

Преди или след '44?

[emilia_n]

След 1944г. Когато аз бях ученичка го изучавахме. Но по времето на моите родители това произведение е било забранено. Това е периода 50-70г. на мин. век.

[П. Теодосиев]

Странно, но това за първи път го чувам(прочитам) или ако съм го чул или прочел то не съм му обърнал достатъчно внимание. Това е доста поучителна история как може човек да се промени. Нямам думи и незнам какво точно да кажа, но каквото и да е то ще бъде нищожно спрямо историята

[Galahad]

Някои по-нови версии на същото:

Така и не можах да разбера какво не му харесваха на социализъмъ?!?

Българите живеят по-добре, но не го разбират.

Който мисли, че не живее по-добре трябва да си смени чипа.

[Стоедин]

Винаги съм се чудел дали това е оригинално авторово хрумване или е взаимствано от народна приказка, мит, легенда? Някой знае ли повече за произведението? Кога е написано, дали има подобни аналози в европейската литература, дали е древна притча? Много ще съм признателен, ако някой знае подробности и е любезен да ги сподели. Предварително благодаря на добрите хора !

[glishev]

Нищо не знам за Приказката. Харесвам я, разбира се, а същевременно имам и някаква съпротива към нея. Майка ми си има един лаф: "При Тошо имах повече пари, но сега живея по-добре".

[Skubi]

Много често ми се случва да се сещам за това гениално произведение на Смирненски, често го давам и като пример и като поука, друг е въпроса опонентите до колко са запознати и до колко му обръщат внимание.

Но просто толкова точно, ясно, кратко и право в целта е написано от този изключителен автор, че няма нужда от никакви думи или допълнения.

Такова е винаги и навсякъде положението с властта и хората!

А това? Въобще, затова са гениални поетите. Могат така да пишат за нас, че то да е валидно за винаги....

А музикантите да композират.

http://www.slovo.bg/old/smirnenski/gestdevl.htm#1

<H3>1. ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА

В живота си нивга не бях се надявал

на толкова мил комплимент:

покани ме Дявола — старият Дявол —

дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил

със ивица златни лъчи

и пускайки кръгчета дим, Мефистофел

ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,

но все пак бе горд и засмен,

и махна с ръка той "In vino veritas!"

Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем на

притворство и помисъл зла —

да пием за твойта сърдечност неземна

и сивите земни тела!

Преди векове аз възпрях на земята

и тук устроих си шега:

веичах се за земната Истина свята,

но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза

за своята стъпкана чест —

човешката чест неуморно аз газя,

но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна —

умирах по сто пъти в бран,

но винаги рицар на кауза честна,

не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян,веднъж в булеварда

аз тръгнах неземно злочест.

И вдигнах над себе си ярка плакарда:

"Човек без капчица чест!"

Но странно: презрение няма ни капка!

Посрещат ме вред с интерес,

любезно отвсякъде свалят ми шапка:

"Без чест ли си? — Прави ти чест!"

Един господин ме целуна: "Ах, братко,

и ти ли!... Ей, кой да те знай!"

Две хубави дами ми казаха сладко:

"Елате в нас утре на чай!"

Чудесно! Невиждано! С почести редки

изпратен бях чак до дома.

Министри, царе и придворни кокетки

ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,

богат като истински Крез!

И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,

безчестник; но... винаги с чест!"...

И Дявола млъкна. Наля от абсента,

сърдечно се чукна със мен,

и пускайки пушек на синкави ленти,

прониза ме с поглед зелен.

"Червен смях", 14 март 1923

</H3>

[КГ125]

Голямо, наистина.

[glishev]

Смирненски доста често споменава Дявола. И в Приказката, и в "На гости...", и не само тук. При това с малко ирония, с малко презрение, често и с троха симпатия. Но не с ужас или погнуса. Чудя се - това ли остава от религията, когато човек почне да го вълнува "социалната" или просто Дяволът на Смирненски е нещо като водач из произведенията му, стилова фигура. И ако е стилова фигура, защо баш той? Ужасно си падам по тия литературовъдни упражнения. Ако не ме домързи, може би бих спретнал нещо за Дявола у Смирненски. Без изцепки и парадигми на дискурса, разбира се, че да не си докарам когнитивен дисонанс

[Р. Теодосиев]

Аз разбирам Дявола на Смирненски, като един такъв обобщителен образ на всички изкушения, на които се поддаваме въпреки, че знаем, че накрая ще свърши всичко зле... Или да го кажа така, ние се задоволяваме, без да изпитваме щастие от това...и накрая всичко губи смисъл...

[glishev]

Дяволът, зеленият му поглед и абсентът... мда, остава да почна зарад Смирненски да препрочитам Булкагов и Бодлер. Литературният Дявол винаги е и малко нещо симпатичен. Кой е чел "Деветата порта" на Реверте? Там имаше влюбен дявол.

[КГ125]

Да, литературата рядко иска да види истинският дявол в очите ) Все литературничи

Смирненски доста често споменава Дявола. И в Приказката, и в "На гости...", и не само тук. При това с малко ирония, с малко презрение, често и с троха симпатия. Но не с ужас или погнуса. Чудя се - това ли остава от религията, когато човек почне да го вълнува "социалната" или просто Дяволът на Смирненски е нещо като водач из произведенията му, стилова фигура. И ако е стилова фигура, защо баш той? Ужасно си падам по тия литературовъдни упражнения. Ако не ме домързи, може би бих спретнал нещо за Дявола у Смирненски. Без изцепки и парадигми на дискурса, разбира се, че да не си докарам когнитивен дисонанс

Направи го, на всяка цена!

Просто Смирненски, въпреки всичко, е доста изискан и с тънка култура човек. Не е точно така желания от комунистическото литературоведение брутален пролетарий...

"Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна/като теменужен остров в лунносребърни води"... дори само това говори за нещо, което би следвАло да стресне социалистическите му тълкуватели.

[Doris]

Сега "Приказка за стълбата" се изучава в осми клас.

Когато детето писа есе за нея му разказах за Блага Димитрова, която слезе от стълбата за да запази себе си. Имаше 6.

Професор Огнян Герджиков като председател на Народното събрание раздаде на всеки народен представител екземпляр на "Приказка за стълбата". Може да е имало ефект върху някого.

[Avatara]

Съществува идея за издигане на паметник пред Народното събрание по "Приказка за стълбата".

Проектът е на Г.Балабанов. Финансирането бе осигурено но така и не бе дадено разрешително.

[Skubi]

Дяволът, зеленият му поглед и абсентът... мда, остава да почна зарад Смирненски да препрочитам Булкагов и Бодлер. Литературният Дявол винаги е и малко нещо симпатичен. Кой е чел "Деветата порта" на Реверте? Там имаше влюбен дявол.

Почвай с ей туй:

".....

Луцифер (с присмех)

Наистина, път славен те очаква -

величието, добродетелта

ще те предвождат - думите, които

не могат тук да се осъществят,

освен ако ги бранят предразсъдък,

невежество и суеверен страх…

Напразно включих в делото голямо

човека - смес от кал и от лъчи,

пигмей по ум, слепец-гигант - по тяло…"

http://mek.niif.hu/00900/00939/html/index.htm

ИМРЕ МАДАЧ

ТРАГЕДИЯТА НА ЧОВЕКА

ПЕРЕВОД: ГЕОРГИ КРУМОВ

НАРОДНА КУЛТУРА, СОФИЯ, 1968

© TRANSLATION: ГЕОРГИ КРУМОВ

[marti75]

НА ТЕБЕ, СИНЕ

Животът е труден, понякога лош.

Живеем в такива години...

Но ти не бъди със живота на нож.

Обичай го, вярвай му сине.

Главата си дръж нависоко,

дори свикни пред теглото да пееш.

И аз ще ти кажа, а ти разбери -

по-весело тъй ще живееш,

по-сигурно тъй ще вървиш през света...

Защото ще видиш навярно

реки без води и гори без листа,

небе равнодушно и черно;

слепец ще те води по правия друм

и може би тъй ще се случи

че някой глупак ще те учи на ум

клеветник на чест ще те учи.

Ти плюй на това и напред отмини.

За нищо не чакай награда.

Труди се без отдих,

търси висини

и никога духом не падай!

С народа бъди до последния дъх.

За него мисли, не забравяй

ни долу в калта, ни на светлия връх,

ни в тежки минути, ни в слава

И утре, когато потрябва

на смърт да идеш, с врага да се биеш -

иди и падни - безпощаден и твърд,

тъй както сме падали ние.

Сред този жесток и нерадостен век

бъди едновременно

воин и верен приятел, и нежен човек

Тогава ще бъда спокоен.

ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ,1968

[petar82]

Попаднах в интернет на работа за фриланс свързана с превод на български на нещо за спасяването на кучетата и котките и пак се сетих за този разказ който четох тука преди около една година. и се опитах да го преведа. в книжка на чист въздух, разказа е "надгробно слово". Искам да намеря в английската литература подобно нещо, сигурно няма.

Funeral Address

Through all of his life he was poor, and poor he was because he was not a patriot. Peace to his dust, he shouldn't have died yesterday... Many thruths, great living thruths he hadn't realized during his lifetime, neighter did he realize his death. Can the poor man die whenever he wishes to?

It is so insane to think that throwing away the chains of life, you won't create new ones. And bai Trichko through his death sold his wife's two shirts and his small carpet, because he was an orthodox christian, so he needed a coffin made of pine boards and whitewashed, a cross and a number of other precious items, due to which a man in our times can hardly decide to put an end to his life.

Who and what was bai Trichko? An old, bony clerk, who will disappoint even worms, because his body was like a straw of rhye. Alas, the well-fed speculant is healthy for warms too, and what is the purpse of the scraggy pauper? Indeed did he need to hang himself? His life had begun to smile on him. The clerk position had begun to rise on the horizon and its beams, resembling manna of heaven, were about to pour over the heads of his family of nine members. And his hostess, the supremely merciful nadam Todorka, had let him almost for no money a hygenic dwelling in her basement. But he, bai Trichko, was a stupid man, and because of this he payed her with black unthankfulness, by hanging himself on his shoulder straps which held him.

Two days prior to his tragic end, bai Trichko foun in his notebook eight leva, bought a kilo of beans for them, and catered himself a vegetarian feast. Furthermore he placed the last copper pot and sweeted his godpleasing dish even with rape oil, but as you know a poor person is sinning when he breaks the fasts... But the past is not solemn, because it is past, and the present is always unhappier.

Mournful relatives, crying gathering, though we may be eleven people with the two gravediggers, we altogether loudly will declare that the diseased wrought a great unjustice toward his rentess, hanging himself just when Bubi - her beloved puppy - was sick and had high temperature. You know that Bubi suffered neurasthenia severely and nevermind the cares of the two physicians his condition was critical. Also as it is known to you, madam Todorka deeply loved her doggy, which suffered cruelly in its small bed, stretched in its pillow of fluff and covered by a tiny silk blanket. She was very fond of him but Bubi deserved her love, because he was an inteligent puppy and did not eat unboiled meat. What is more he was very good at discriminating between the drops of valerian and chocolate and milk. And just as Bubi had a neurasthenia crisis bai Trichko gets himself hung! Could there be a greater ungreatfulness toward madam Todorka? Is it true that bai Trichko did not hold into account that his family's weeps will get Bubi worried? Did he not remember that he is obliged to Bubi something, indeed his old little quilt, which madam Todorka gifted as a present to the newlyborn Trichkovs' babygirl?

Bubi's temperature increased from distress and it even refused to drink up it's last portion of milk.

Of course, madam Todorka, chased bai Trichko's family out of the basement. But God is above us and sees that every other person in her place would have done the same. It is sad without a quarter during winter but is it not thrice as sad that Bubi's temperature rised and it refused to drink up it's last portion of milk? Can it be so that bai Trichko did not reckon that a poor man cannot die whenever they wish?

[petar82]

Той беше през целия си живот глупав, защото беше беден, а беден беше, защото не беше патриот. Мир на праха му, но не трябваше да умре вчера... Много истини, велики житейски истини не беше проумял през своето битие, не проумя и своята смърт. Нима беднякът може да умира, когато иска?

Безумство е да мислиш, че отхвърляйки веригите на живота, няма да създадеш нови. А бай Тричко чрез своята смърт продаде двете ризи на жена си и малкото килимче, защото беше православен християнин, та бяха му потребни ковчег от чамови дъски, намазан с вар, кръст и ред други скъпоценности, поради които в днешни времена човек не се решава да се самоубие.

Кой и какво беше бай Тричко? Стар, мършав чиновник, от когото и червеите ще се възмутят, защото тялото му беше подобие на ръжена сламка. Уви, добре угоеният спекулантин е полезен и за червеите; а къде е смисълът на мършавия бедняк? И нима той трябваше да се самообеси? Животът беше почнал да му се усмихва. На хоризонта изгряваше чиновническият щат и лъчите му, подобно на манна небесна, щяха да се излеят върху главите на деветчленното му семейство. А хазайката му, великомилостивата мадам Тодорка, беше му отпуснала почти без пари хигиенично жилище в зимника си. Но той, бай Тричко, беше глупав човек, затова й отплати с черна неблагодарност, като се самообеси на презрамките си, които го удържаха.

Два дни преди тррагичната си кончина бай Тричкко намери в едно тевтерче осем лева, купи с тях половин кило фасул , та си устрои вегетарианско пиршество. Освен това той заложи последната бакърена тенджера и си подслади богоугодното ядене дори с рапично масло, а знаете, че беднякът прави грях, когато яде блажно... Но миналото не е печално, защото е минало. а настоящето е винаги по-скръбно.

Опечалени близки, наскърбено събрание, макар и да сме 11 души с двамата гробари, ний всички гръмогласно ще заявим, че покойникът извърши голяма несправедливост спрямо хазайката си, като се самообеси тъкмо когато Буби - нейното любимо кученце - беше болно и имаше висока температура. Вий знаете, че Буби страдаше от невръстения и въпреки грижите на двамата лекари положението му беше критическо. Също тъй известно ви е, че мадам Тодорка много обичаше своето кученце, което жестоко страдаше в малкото си креватче, изтегнато на пухената си възглавка и покрито с копринено одеялце. Тя го обичаше, но и Буби заслужаваше нейната обич, понеже беше интелигентно кученце и не ядеше неварено месо. Също тъй много добре различаваше валериановите капки от шоколада и млякото. И тъкмо когато Буби имаше неврастенична криза, Бай Тричко взе, та се обеси! Може ли по-голяма неблагодарност спрямо мадам Тодорка? Нима бай Тричко не държеше сметка, че плачовете на семейството му ще разтревожат Буби? Нима не си спомни, че той дължи нещо на Буби, а именно неговото старо юрганче, което мадам Тодорка подари на новороденото Тричково момиченце?

Температурата на Буби се покачи от тревога и то даже отказа да си изпие последната порция мляко.

Разбира се, мадам Тодорка изпъди из зимника семейството на бай Тричко. Но бог е над нас и вижда, че всяка друга на нейно място така би направила. Печално е без квартира посред зима, но не е ли триж по-печално, че температурата на Буби се покачи и то отказа да изпие последната си порция мляко? Нима бай Тричко не знаеше, че беднякът не може да умира, когато иска?

[kramer]

Абе защо Смирненски изкарва дявола винаги със зелени очи? Не е ли дискриминация това?

[КГ125]

Абе защо Смирненски изкарва дявола винаги със зелени очи? Не е ли дискриминация това?

Художествен образ в изтънчения дух на тогавашната литература - всичко трябва да е странно, особено такова едно - предшественик на Светослав Минков в този аспект

Подобна е картината при Гео Милев. 20-тте години, ко да праиш)

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=142&WorkID=6234&Level=1

Луната, старата змия, съблича

- дълбоко в черни лесове - зелената

си кожа.

Студената

и влажна нощна тишина е пълна

с дъх на отровни бурени - в поличба

се сплитат немите далечни мълнии

и злобно гърчат мургавия лик

на кръгозора.

В миг

над тъмната стена на

света застана пурпурният Демон -

и в мрака пламна неговият вик:

- ОСАННА!

Ти спираш тук; оттук започвам аз.

Ще ти задама едно Защо - о колко земен

си ти, за да не чуеш своя глас!

да не останеш в някой миг без чувство!

Помни: магията не е изкуство -

и злато няма да намериш ти!

На дъното остава черен сок и яд

- мъчение - и с него ти си кръстен!

Затягай здраво пак жестокия

на свойта мисъл пръстен!

Без мечти

не ще останеш ти, но - те болят.

- О знаеш ли де води твоят път? - -

Нощта е без изходи. Аз съм ти.

Над кулата високо пропълзява

луната, старата змия, с корава

усмивка в жълтите очи...

[kramer]

Аз от ония времена предпочитам Кирил Христов.

[vorfax]

Абе защо Смирненски изкарва дявола винаги със зелени очи? Не е ли дискриминация това?

Твърди се, че Смирненски си е сръбвал абсент. И че тези състояния са пресъздадени в описанието му: "В живота си нивга не бях се надявал на толкова мил комплимент покани ме Дявола - старият Дявол дома си на чашка абсент…"

Напитката е зелена и оригиналната рецепта предизвиква зрителни халюцинации. Зелена е и музата...

http://en.wikipedia.org/wiki/Absinthe