Зрелищата в римската цивилизация

[Иванко Тертер]

Система на зрелищата:

Колкото повече се разширявала чрез войните римската държава, толкова по-чести и по-разточителни ставали празненствата. Съкровищата на чуждите народи пълнели римската хазна, а патрициите забогатявали. По този начин и държавата имала пари, за да харчи за забавленията на тълпата, а и самите политици също имали възможност да харчат от джоба си, сиреч от ограбеното от покорените народи.

Политиците правели разходи единствено за да спечелят гласовете на народа. А когато вземали властта, изкарвали си десеторно тези разходи, като обирали народите в провинциите и победените си врагове. И отново разточителствували с изкараното, за да бъдат преизбрани за управници.

Този бил затвореният кръг на римския политически живот. Римските политици не пръскали средства само за забавления на тълпата, но й давали и суха пара.

Така се създала тази странна психология на римския народ — да счита държавата и политическите си дейци задължени да го хранят и забавляват. И да му дават и пари за харчлък!

Покваряването на народа било необходимо на аристокрацията, за да може да се налага и да властвува. А политиката пък била необходима на аристокрацията, за да може да измъква пари от държавната хазна и от покорените народи. А най-сигурното средство за покоряването на народа било подкупването му чрез зрелища, храни и пари.

Зрелища:

***

Нерон имал много „щастливи“ хрумвания — нали бил човек на изкуството! Едно такова „щастливо“ и действително оригинално хрумване ни разказва Светоний, който се възхищава и на неговия инициатор, и на епохата, която го е оценила. Връзвали за забити по арената колове голи момчета и момичета. След това вратата на една от клетките се отваряла — клетките били наредени около арената и се намирали под трибуните — и оттам изскачал един звяр. Този звяр бил самият император, облечен в зверски кожи! Нахвърлял се върху младите си жертви, повалял ги и ги изнасилвал пред очите на множеството. Ала това не било нищо пред онова, което следвало. След малко на арената изскачал още един звяр, който почвал да се боричка с първия, накрая го повалял на земята и му отвръщал със същото… Този втори звяр бил освободеният роб Дорифор, любовник и „съпруг“ на императора! А победеният и мятащ се император надавал, както ни казва Светоний, писъци на „озлочестена девица“!

И висшите управници, и сенаторите, и весталките, и конниците, и целият народ били луди по своя толкова достоен император и приветствували възторжено „любимеца“ си, украшението на света!

***

Неизчерпаемият източник — митологията — щедро подхранвала въображението на този коронован човек на изкуството, който задоволявал „естетическите“ нужди на една извратена тълпа. И както в драмата цялата сила на произведението се развихря накрая, така и при тези представления краят бил… най-драматичен.

Когато арената се изпълвала с тела на убити и ранени, представили различни богове и герои от митологията, появявало се едно лице с маската на Психопомп и с нажежен железен бастун докосвал натъркаляните наоколо тела… на боговете и героите, за да провери дали все още мърдат или не. И ако някое помръдвало, тогава други служители, „маскирани“ като плутоновци и хорковци — Хоркос бил богът, който наказвал клетвопрестъпниците, но същевременно това било едно от имената на Плутон, — убивали с чукове онези, които упорствували… да живеят! След това плутоновците и хорковците ги влачели за краката, за да ги замъкнат в ада, сиреч на боклука!

***

Римската цивилизация била много… кавалерска. Не отказвали на жените пълно равноправие с мъжете. Всички прилични „цивилизации“ изтезават и избиват жените наравно с мъжете. Изкарвали, значи, и жените на арената да представят различни сцени от митологията — да служат и те на Високото изкуство на една кръвожадна тирания. Жените обикновено представяли дирки и данаиди. Не знаем много-много как точно стояла работата с тези данаиди, петдесетте дъщери на Данай, които убили мъжете си, но след това пък сами били избити от Линкей. Но, изглежда, че жените представяли „действително“ тази касапница. Петдесетте данаиди не на лъжа, а наистина убивали мъжете си, а след това единственият спасил се от тези петдесет съпрузи, Линкей, избивал, и той наистина, а не на лъжа, петдесетте съпруги. Случаят, както виждате, не бил чак толкова интересен, ако не бил броят на убийствата. Сто убийства наведнъж! Насищала се и олигархията, и тълпата, възприела психологията на господарите си — много кръв и купища трупове! И все пак, изглежда, че епизодът с Амимона внасял „пикантност“ в цялото това еднообразие! Амимона била една от петдесетте данаиди, която един сатир гонел, за да я изнасили, но накрая я изнасилвал началникът му — Посейдон.

Твърде възможно е тази драма да е завършвала с представянето на мъченията, на които мъртвите бивали подлагани в ада. Защото за престъплението си данаидите били наказани да пълнят с вода една делва без дъно. И така ненаситния за кървави зрелища Господар на света и на неговите слуги били представяни наистина, а не на шега, изтезанията и страданията на обречените на вечни мъки. През тази златна епоха представянето на сцени от другия свят били много на мода. Тази мода била пренесена в Рим от разни фокусници и пътуващи артисти от Египет и Нубия. Такива неща искала да гледа и аристокрацията, и тълпата, такива неща му показвали парсаджиите.

***

Знаем по какъв жесток начин е била умъртвена Дирка. Дирка била враг на Антиопа, царица на Тива. Синовете на Антиопа, Зет и Амфион, вързали Дирка за рогата на един разярен бик, който я влачил до скалите на Китерон и накрая я направил на парчета.

Този именно мит Нерон представял на арената в действителност. Опитните служители в амфитеатъра връзвали за рогата на разярени бикове най-красивите девойки християнки, при това голи, сетне подгонвали животните с бичове и изпълнените с похот очи на благородниците и на тълпата с наслада гледали как се раздирала младата гръд на девойките и как кървавите им вътрешности се изсипвали на пясъка!

Сам Нерон много обичал тези зрелища и се стараел да не изпуска и най-малките подробности. Понеже бил късоглед, навеждал се и поставял пред едното си око изпъкнал смарагд за да вижда по-добре. Този смарагд е първият „монокъл“ на древните контета.

Със смарагдения си „монокъл“, със сините си очи, с кестенявите си накъдрени коси, с дебелите си устни, изпълнен с високомерна суетност на човек на изкуството, страшен и глуповат, Нерон подлагал на критика „представлението“, а в това време въздухът ехтял от звуците на цимбали и тръби, изпълнен с миризмата и изпаренията на още топлата кръв и с облаци от тамян и други благоуханни вещества.

***

Всички народи на този свят са преминали през един тъмен период на първобитност и варварство. У всички народи е съществувал страшният обичай на човешки жертвоприношения, първо, за да изяждат хората, и второ, за да омилостивят боговете и демоните. Ала щом излезли от мрака на варварството, открили, кой по-рано, кой по-късно, колко ужасен е този обичай на човешки жертвоприношения, чийто спомен е останал само в митовете и легендите.

Единственият народ в Средиземноморието, който никога не се отказал от човешките жертвоприношения през целия си предисторически и исторически живот, е римският. Защото жертвувани са били хора — чрез гладиаторските борби и боя с диви зверове — чак до годините на Константин Велики и Онорий.

И докато в повечето случаи у другите народи човешките жертвоприношения имали религиозен характер, у римляните те имали политически. Римляните не били много набожни и устройвали кланета на хора само за развлечение и демагогия. При това кланетата не били организирани от жреците, а от държавата и видните дейци от олигархията!

***

Тъпият чревоугодник и голям рогоносец Клавдий наредил да се възпроизведе изцяло обсадата на един британски град и затова огромни маси от хора се избили помежду си пред очите на доволната римска тълпа, та зрелището да бъде колкото се може по-достоверно исторически и по-реалистично. Траян, който бил един от така наречените „добри“ римски императори, когато се завърнал победител и триумфатор от похода си срещу даките през 105 година, устроил празненства, продължили цели три месеца, или по-точно — 123 дни! През тези дни за слава на императора и за голяма радост на поданиците му се избили помежду си в Колизеума 10 000 пленени даки. Мания за клане, мания за наслади!

***

Още едно разнообразие в гладиаторските борби било въведено с времето — след всяка победоносна „справедлива“ война били залавяни голям брой пленници. Именно тези пленници били изкарвани на арената и принуждавани да се бият помежду си на „стада“ с националните си носии и въоръжение, и със свойствените им начини на бой. И така безработните и покварени тълпи в столицата и големите провинциални градове гледали как на арената се появявали в чудноватите си дрехи и със странните си оръжия и почвали да се избиват помежду си самнити, гали, траки, арменци, германци, парти, испанци, каледонци (шотландци) и маври от Африка. Тези нещастници се нахвърляли яростно едни срещу други, всеки по свой маниер, ругаели се и се проклинали всеки на своя език… И това клане на „стада“ на варварите — всеки победен е варварин! — било радост за очите и ушите на римляните!

***

Панаирът почвал с любимия на тълпата бой между рибар и мурена. Гладиаторът, който представял рибар, имал шлем, а в ръцете си държал мрежа и дълъг тризъбец. Другият, „мурената“, носел четвъртит щит и държал извит като сърп дълъг нож. С щита си той се бранел от тризъбеца, а със сърповидния си нож се мъчел да разкъса мрежата, в случай че се омотавала около него. В тази „игра“ имало голяма бързина на движенията и разнообразие. „Мурената“ бягал из арената, а рибарят упорито го гонел да го стигне. Преследването продължавало дълго време, докато „мурената“ почвал да се уморява. И тогава рибарят го издебвал и успявал с едно бързо мятане да омотае мрежата си около рибата. Уловеният, ако успявал да разкъса мрежата си със сърповидния си нож, се отървавал поне временно. Но ако не успявал, заплитал се още повече, падал на земята и тогава рибарят се спускал и забивал тризъбеца си в гърлото му.

Когато рибарят успявал да събори на земята „мурената“ и, стъпил с крак на гърдите му, опирал тризъбеца върху гърлото му, тълпата крещяла от възторг. Но победителят не бивало да бърза. За да убие жертвата си, трябвало да изпълни една последна формалност. Жертвата вдигала лявата си ръка с изправен нагоре показалец. Това означавало, че иска милост. Но такава публика никога не се отказвала от най-хубавия миг на представлението — убиването!

***

Но с течение на времето на римския народ почнали все повече да му се нравят кървавите зрелища, които държавата и богатите властолюбиви аристократи устройвали безплатно. И тогава се появили разни частни предприемачи, които уреждали гладиаторски борби, често пъти съчетани и с бой с диви зверове, с вход с билети. Търговците на роби и притежателите на гладиатори имали златна работа — продавали или давали под наем за театралните представления обучени роби. И така тези кръвопролития се превърнали в паричен въпрос, сиреч поставени били на здрава основа. Освен тези обучени гладиатори на частните предприемачи имало и гладиатори — собственост на държавата. Държавата също имала обществени школи с… голям брой ученици! Тези ученици били военнопленници или осъдени на смърт хора, на които „правосъдието“ отредило да умрат като гладиатори — ad gladium damnati.

В тези „школи“… уроците се преподавали, както всеки лесно може да си представи, с невъобразима суровост и тежки изтезания. А вечерта оковавали учениците във вериги и ги заключвали, струпани на купища, във влажни и тъмни килии. На такива мъки бивали подлагани по време на обучението им, че нещастниците с нетърпение очаквали да ги изпратят да се избият помежду си, за да се отърват от този живот.

Но в тези школи имало и едно добро нещо. Хранели ги здраво и грижливо, за да станат силни, да направят мускули и се налеят с много кръв. Защото, представяте ли си, да изкормят гладиатора, а той да пусне малко кръв! Срам! И язък за парите!

***

Но най-прелестният номер на тези зрелища бил разкъсването на живи хора от зверовете. Този начин на усмъртяване се използувал спрямо осъдените на смърт, „ad bestiam damnati“. А тези осъдени на смърт, съвсем не били малко. Защото съдилищата налагали смъртно наказание за най-незначителната дреболия, когато се касаело за роби или чужденци.

И въпреки всичко това не достигали хора за зверовете. Затова победоносните военачалници докарвали от другите страни хиляди военнопленници, които били хвърляни на арената; същата участ постигала и войниците дезертьори.

***

След превземането на Ерусалим, както вече казахме, Тит изпратил всички пленени юдеи над седемнадесетгодишна възраст из големите градове на Изтока, за да бъдат хвърлени на зверовете. Нерон хвърлил на зверовете хиляди християни; същото сторили и много други римски императори, гонители на християнството. Пак ще повторим, че тези „damnati ad bestias“ били хора „нисши“, без никакви политически права в държавата. Но императорите проявявали подобно „благоволение“ и към патриции, и дори към сенатори, към „съвършените отци на родината“!

http://chitanka.info/mylib/index.php/text/2671/21#textstart

Диктаторите

Костас Варналис

[Last roman]

Всичко това много хубаво, само че преувеличените клюки за римските императори от Юлиево-Клавдиевата династия /ограничила правата на аристократите/, писани от сенатори опозиционери половин век след случилите се /или неслучилите се/ събития не трябва да се приемат безусловно.

Съответно и съчинението на Варналис, построено изцяло върху такива антични 'истории' /аналози по съдържание на съвременния вестник 'Жълт Труд'/ е подходящо единствено за убиване на времето.

[glishev]

Интересно, че в Арелат (днешния Арл на френската Ривиера) гладиаторски сражения е имало и през VІ в. под властта на Меровингите. Имало си е все още градски куриали, те вече не са били заплашени от внезапно обедняване, понеже данъците на франкския крал не са били чак като на римските власти и от време на време в града са се провеждали зрелища. Инак всички жители са си християни, кралят си е крал, майордомът - майордом, дето се вика, обаче водопроводът бачка, зрелищата си вървят и даже епископът ги посещава. Малко постримска идилия в Прованс. То ненапразно се е запазило името на областта, де.