Американската Армия

[byzantiner]

Американската армия

по време на Корейската война (1950–1953)

Джон С. БРАУН, бригаден генерал, д-р по история (Индиана), началник на Центъра по военна история на сухопътните сили на САЩ (Вашингтон)

Уилиам М. ДОНЕЛИ, д-р по военна история (Охайо)

След края на Втората световна война Великите сили поемат контрола върху огромни територии, които преди това са били окупирани от Германия, Италия и Япония.

Корея е завладяна от Япония през 1910 г. С падането на Япония на север от 38-ия паралел Корея е окупирана от Съветския съюз, а на юг – от Съединените американски щати (САЩ). САЩ предвиждат за Корея обединение, независимост и избрано от народа демократично правителство. Съветският съюз, който тогава е управляван от Йосиф Сталин, не допуска за Северна Корея друго освен комунистически режим под свой контрол. САЩ едностранно признават независимостта на Южна Корея като Република Корея (РК) и оттеглят своите военни части, с изключение на 500-членна американска група военни съветници в Корея, която трябва да подпомага армията на РК.

Северна Корея се стреми към подчиняване на Южна Корея и конфронтацията между тях се превръща в част от усилията на САЩ и на техните съюзниците да възпрепятстват по-нататъшната експанзия на Съветския съюз и на комунизма в световен мащаб. Намесата става още по-наложителна, когато съветските планове за продължаване на окупацията в Централна Европа стават очевидни и когато в Китай властта вземат комунистите. Събитията в Корея стават част от глобалния конфликт между комунизма и демокрацията, известен като Студената война.

Към 1950 г. армията на Република Корея (АРК) разполага със сравнително леко въоръжени пехотни части с численост 98 000 души, докато Северна Корея има 135- хилядна армия, въоръжена с танкове и артилерия.

Избухването на войната

На 25 юни 1950 г. седем дивизии и една бронирана бригада от Севернокорейската народна армия (СКНА), разделени на три колони, нахлуват през 38-ия паралел и изненадващо нападат РК. По-малката армия на РК, подпомагана от 500-членната американска група военни съветници, е лека пехотна сила, която през по-голямата част от съществуването си се е борила с партизани. САЩ я снабдяват с малко артилерия и противотанкови оръжия, но отказат доставка на танкове. На 28 юни бронираните сили на СКНА превземат Сеул – столицата на Южна Корея. Към 4 юли СКНА разбива силите на АРК по южния бряг на река Ханган и се насочва към главния път, който води от Сеул, през Сууън и Теджън, чак до Пусан – главното пристанище в югоизточната част на полуострова. Някои части от АРК се сражават по-успешно, но други са разбити и тя става неспособна да се защити от инвазията.

Съветът за сигурност към ООН се обявява срещу нахлуването на Северна Корея от 25 юни и настоява за прекратяване на военните действия и оттеглянето на СКНА до 38-ия паралел.

Президентът Хари Труман дава нареждане на армейски генерал Дъглас Макартър, главнокомандващ на Американското далекоизточно командване (АДИК), да евакуира американските граждани от Корея и да изпрати муниции на обсадената АРК.

На 26 юни Труман разрешава използването на американски военновъздушни и военноморски сили южно от 38-ия паралел. На 27 юни поради влошаване на ситуацията ООН се обръща към своите членове за предоставяне на военна помощ срещу инвазията. Тогава Труман разширява действията на американските военновъздушни и военноморски сили против Северна Корея и разрешава участието на американски части за защита на Пусан. Макартър обаче препоръчва участието на американски сили в района на Сеул. Труман се съгласява и на 30 юни разрешава на Макартър използването на всички военни сили, които са в негово разпореждане.

На юг към река Нактонганан

През юни 1950 г. американската армия (АА) не е подготвена за незабавни военни действия. След победата над страните от Оста между 1945 и 1949 г. нейната главна мисия е свързана с отговорностите по окупацията. Дори когато през 1949 г. е налице опасност от избухване на въоръжен конфликт, армията понася неблагоприятните ефекти от стратегията на американската национална сигурност, която предвижда само една евентуална възможност – Трета световна война срещу Съветския съюз, в която се очаква американските военновъздушни сили да понесат основната тежест на операциите. Тази стратегия води до значително съкращаване на финансовите средства за армията. Върховното командване на армията, съобразявайки се с очакванията на нацията, се ориентира към поддържане на основните активни и на резервните сили, които са твърде големи, за да бъдат напълно комплектовани и екипирани, но които биха били неоценими при мобилизация в случай на световна война. За да се вмести в лимита за численост, към 1949 г. армията преустановява свикването на набори. Освен това ограниченият бюджет принуждава армията да ползва големите запаси от оръжия, екипировка и провизии, произведени по време на Втората световна война, много от които вече са амортизирани, остарели или дефектни.

Сухопътните сили, които са на незабавно разположение на Макартър, са 1-ва кавалерийска дивизия (кд) и 7-а, 24-а и 25-а пехотна дивизия (пд), дислоцирани в Япония, всички към 8-а американска армия (8 АА). Поради бюджетните проблеми на армията почти всички полкове в тези дивизии разполагат само с по два от трите си батальона, а във всички дивизии значително са съкратени бронетехниката, артилерията и противовъздушните части.

На 5 юли, за да забави напредването на СКНА, Макартър заповядва на 1-ви батальон от 24 пд и на 21 пп да заемат отбранителна позиция на главния път близо до Ансън, на 16 километра под Сууън. Позната като група „Смит“, тази военна част от 540 души не разполага с ефективни противотанкови оръжия. Обхваната по фаланговете от дивизия на СКНА и претърпяла загубата на над 150 жертви и огромна част от снаряжението, с изключение на стрелковото си оръжие, групата „Смит“ дезорганизирано отстъпва. Поотделно стоварени в Корея, другите части на 24 пд се сражават малко по-успешно в отчаяните усилия да задържат СКНА, която изтласква деморализираните американски войници на 97 километра южно от Теджън.

Междувременно по искане на ООН Съединените щати формират Командване на ООН (КООН), в което са включени всички американски и съюзнически сили. Главнокомандващ става генерал Макартър, а главните квартири на АДИК стават главни квартири и на КООН. Той придава командването на сухопътните сили на РК към 8 АА, ръководена от генерал-лейтенант Уолтър Х. Уолкър, който на 13 юли установява главната си квартира в Тегу. По молба на президента на РК Сингман Рий Уолкър поема командването и на АРК.

За първи път са сформирани международни въоръжени сили под единно командване, които участват в бойни действия под егидата на ООН.

По време на Корейската война в силите на ООН се включват 17 държави:

Австралия, Белгия, Великобритания, Гърция, Етиопия, Канада, Колумбия, Люксембург, Нова Зеландия, САЩ, Тайланд, Турция, Филипините, Франция, Холандия, Южна Корея и Южноафриканският съюз.

Само с медицинска подкрепа участват Дания и Италия.

Общата численост на силите на ООН достига близо 1 милион, в т.ч. около 350 000 американски и 400 000 южнокорейски военнослужещи.

Международните сили, без тези на САЩ и РК, оставят във войната 4000 загинали, от които над 700 британци.

ВИСб

След това Макартър изпраща в Корея 25 пд и 1кд, подсилени с оборудване и части на 7 пд. Но дивизиите пристигат прекалено късно, за да предотвратят обсадата на Теджън. На 20 юли 24 пд отстъпва на югоизток към Тегу. Нейният командир – генерал-майор Уилям Ф. Дийн, е пленен в Теджън. Раздвоявайки главните си сили, СКНА изтласква 24 пд под Теджън и междувременно изпраща части на юг, към брега и след това на изток по южната крайбрежна ивица. Други войски на СКНА продължават да напредват по източното крайбрежие на юг. Очевидно всички сили на СКНА се насочват към Пусан, чието превземане би отрязало главния път за доставки и подкрепления за частите на ООН.

До началото на август в ръцете на 8 АА е останала само малка част от Югоизточна Корея. Генерал Уолкър заповядва да се заеме отбранителна позиция по протежението на дъга, дълга 225 километра, от Корейския пролив до Японското море, западно и северно от Пусан. Тази територия е известна като „Пусанският периметър“. Американските дивизии заемат западния сектор, като разполагат позициите си по река Нактонган. АРК защитава северния сектор. Допълнителни части и екипировка пристигат в подкрепа на 8 АА. В началото на август към 8 АА се присъединяват 5-а полкова бойна група (ПБГ) от Хаваите, 2 пд и 1-ва поддържаща бригада от морската пехота (брмп) на САЩ, изпратени са танкове, артилерия и помощни части. Радиалната мрежа от вътрешни комуникации в периметъра с център Пусан позволява на Уолкър да осъществява гъвкава защита, като своевременно прехвърля оскъдните резерви към застрашените участъци, запълва празнините, провежда разстройващи атаки и контраатаки. Американските военновъздушни сили и военноморският флот също играят важна роля при защитата на периметъра, нанасяйки удари по линиите за снабдяване на СКНА. Така Уолкър успява да отблъсне две офанзиви на СКНА срещу периметъра и да є нанесе тежки загуби, които подриват бойната й мощ.

На север към 38-ия паралел

Разменяйки пространство срещу спечелване на време, ген. Макартър забелязва, че колкото по-дълбоко напредва СКНА, толкова по-уязвима става тя за обкръжение с морски десант. Започва планиране на операция с десант в Инчхън – пристанище на Жълто море, разположено на 40 километра западно от Сеул. Комбинирайки офанзива на 8 АА за пробив на Пусанския периметър и отблъскване на СКНА на северозапад със стоварване на сухопътни сили в Инчхън, които да прекъснат пътя за снабдяване и отстъпление на СКНА, Макартър предвижда усилващ се натиск върху СКНА северно от Пусанския периметър.

Десантните сили се състоят от 1 дмп и 7 пд, доокомлектована впоследствие с няколко хиляди корейски новобранци. Тези новобранци са част от програмата „Корейски подкрепления за Американската армия“, чиято цел е включването на войници от АРК в американските части. За управление на десанта Макартър организира двете дивизии в 10-и корпус (10 К), който е под ръководството на АДИК и не влиза в състава на 8 АА.

Десантът в Инчхън е смело и рисковано начинание. Приливите и отливите ограничават възможностите за стоварване, а се използва последният значителен резерв. Резервите на армията в САЩ, с изключение на една въздушнодесантна дивизия, вече са фрагментирани в подкрепа на 8 АА, а четирите дивизии на Националната гвардия, призовани за федерална служба, няма да бъдат в боеготовност преди началото на 1951 г.

На 15 септември е извършен десантът в Инчхън, 10 К среща слаба съпротива и се насочва към вътрешността. Постепенно съпротивата на СКНА се засилва, но не успява да спре корпуса, който до края на септември обкръжава Сеул и го превзема след тежки улични боеве.

Организирана в четири корпуса, на 16 септември 8 АА излиза от Пусанския периметър. Два корпуса от АРК се насочват на запад. 9 К също тръгва на запад, за да освободи югозападния ъгъл на Корея. 1 К на АА напредва на северозапад към Теджън и на 26 септември неговата 1кд осъществява контакт със 7 пд на 10 К. Обкръжавайки СКНА в Инчхън и прекъсвайки главната є комуникационна артерия, КООН с напредването на 8 АА успява да предотврати отстъплението на осемте дивизии на СКНА. Тя вече не е ефективна военна сила, разпада се и много от нейните войници се оттеглят в Северна Корея, а обсадените в Южна Корея са пленени или търсят спасение в планинските райони, където се присъединяват към комунистическите партизани.

На север към Ялу (река Ялуцзян)

Като има предвид военната победа и американската цел Корея да бъде обединена, на 27 септември президентът Труман упълномощава Макартър да изпрати силите си на север от 38-ия паралел, тъй като в този момент липсват каквито и да било индикации Съветският съюз или Китайските комунистически сили (ККС) да се включат във войната. Десет дни по-късно Генералната асамблея на ООН одобрява навлизането на КООН в Северна Корея с цел възстановяването на мира и сигурността в цяла Корея.

Американските сили, съвместно с тези на РК, бързо напредват на север. 1 К на РК превзема на 10 октомври севернокорейското пристанище Уънсан на източния бряг, докато 2 К на РК напредва в Централна Северна Корея. 1 К на АА пресича 38-ия паралел в западната му част на 9 октомври. Срещайки слаба съпротива, на 19 октомври 1 кд превзема Пхенян – столицата на Северна Корея. На следващия ден 187-а въздушнодесантна част, пристигнала наскоро от САЩ, извършва два въздушни десанта северно от града, за да залови главните севернокорейски лидери и да освободи американските военнопленници. Парашутистите успяват да пленят няколко хиляди войници на СКНА, но севернокорейските лидери вече са напуснали района, а американските военнопленници са преместени, като тези от тях, които не са могли да се движат, са избити. Това военно престъпление е характерно за поведението на СКНА – убийствата на военнопленници и на цивилни южнокорейски граждани са масови при нахлуването є в РК.

На 24 октомври 1 К на АА достига река Чхончхонган на 80 км от Манджурската граница. Маневрирайки на северозапад, 2 К на РК се придвижва покрай десния фланг на 1 К на АА. На 26 октомври 6 пд на РК достига река Ялуцзян, която е на границата между Северна Корея и Манджурия.

С все по-дълбокото навлизане на КООН в Северна Корея зачестяват предупрежденията за китайска намеса. На проведената на 15 октомври среща на остров Уейк Труман заповядва на Макартър да продължи настъплението, защото шансовете за успех на КООН изглеждат много добри. Надявайки се операцията да свърши до началото на зимата, Макартър заповядва всички сухопътни сили да продължат към северната граница колкото се може по-бързо. Няколко колони от 8 АА се придвижват независимо една от друга към река Ялуцзян. Продължавайки своя поход на север и изток, 1 К на РК, присъединен към 10 К след срещата им във Уънсан, достига през последната седмица на октомври до язовира Чанджинхо по горното течение на река Ялуцзян.

От 25 октомври силите на КООН започват да срещат силна съпротива навсякъде по фронта. В периода 25–30 октомври части от две дивизии на армията на РК попадат в серия китайски засади. Морските пехотинци от 10К успешно деблокират обсадена от ККС дивизия от АРК. На 25 октомври, близо до Кусън, северозападно от река Чхончхонган, 1 К на АА залавя първите китайски военнопленници. На 1 ноември, в близост до Кусън, 8 кп на 1 кд е нападнат от ККС. Китайските войски пробиват позициите на 2 К на РК, КООН отстъпва и генерал Уолкър е принуден да заеме позициите по брега на р. Чхончхонган. След като на 5–6 ноември нападенията на ККС срещу позициите на 1 К на АА са отблъснати, китайците внезапно прекъсват атаките си във всички сектори.

Американските лидери интерпретират това като индикация, че действията на Китай са били отбранителни, а Макартър е убеден, че военновъздушните сили на КООН са в състояние да предотвратят всякакви по-нататъшни опити за решителна китайска намеса.

Сигурен, че победата е близо, Макартър заповядва на 8 АА и на 10 К, подсилен и от 3 пд на АА, да подновят офанзивата си към река Ялуцзян. Към проблемите на КООН се добавят трудният терен, разтеглените комуникации и минусовите температури. Начело със 7 пд частите на 10 К достигат до река Ялуцзян при град Хесан. Но се оказва, че американските командири и техните щабове силно са подценили ККС; две китайски армейски групировки междувременно са навлезли в Корея. Едната удря 8 АА в центъра и отдясно на 25 и 27 ноември, а другата напада частите на 10 К, разположени край язовира Чанджинхо. Към 28 ноември позициите на КООН започват да се разклащат. Макартър информира Вашингтон, че КООН е изправено пред „изцяло нова война“. При наличието на повече от триста хиляди китайци в Северна Корея той заповядва на Уолкър да се оттегли, за да избегне обкръжение от ККС, които, след като разбиват 2 К на РК, настойчиво напредват към източния сектор на 8 АА. Макартър заповядва на 10 К да се изтегли към плацдарма около пристанище Хъннам.

Новата война

Непрекъснатият натиск от страна на многочислените ККС, обикновено под формата на успешно проведени нощни атаки, опитващи се да обсадят и унищожат частите на КООН, както и суровите зимни условия и планинският терен затрудняват отстъплението на КООН. 2 пд покрива изтеглянето на 1 К на АА и на 2 К на РК от река Чхончхонган. Докато си пробива път, дивизията дава много жертви и губи голяма част от снаряжението си. Уолкър решава да избегне по-нататъшни сблъсъци с ККС и да отстъпи към Южна Корея. Тъй като ККС са предимно лека пехота, моторизираните части на 8 АА успешно избягват контакта и се изтеглят. На 5 декември Пхенян е изоставен. 8 АА достига 38-ия паралел десет дни по-късно и се подготвя да защитава Сеул, като развива отбранителна линия от западния до източния бряг.

Междувременно 10 К води тринайсетдневни боеве, докато се оттегля към Хъннам. Близо до язовир Чанджинхо 1 дмп и 7 пд срещат силна съпротива от страна на ККС, разположени над планинския път към морето. 3 пд, разположена в близост до Хъннам, е изпратена да отвори коридор и да защити изтеглянето на армията и морската пехота. 10 К успява да достигне Хъннам на 11 декември и още на същия ден силите на САЩ и РК започват евакуацията си към Пусан, завършила в навечерието на Коледа. За да осигури единство в командването, Макартър присъединява 10 К към 8 АА.

Тежките битки, многобройните жертви, дългото изтегляне и суровото време отслабват духа в силите на КООН, а допълнителен обезсърчителен удар е смъртта на генерал Уолкър в автомобилна катастрофа на 23 декември. Военното ръководство изпраща генерал-лейтенант Матю Б. Риджуей в Корея, за да поеме командването на 8 АА. Риджуей незабавно се заема с възвръщането на бойния дух в армията, но не разполага с много време, преди ККС да настигнат силите на КООН и да започнат новогодишната си офанзива.

Сеул пада в началото на януари 1951 г. и Риджуей изтегля целия фронт на КООН под река Ханган. Когато към средата на месеца офанзивата на ККС отслабва, Риджуей е готов да възобнови атаките и предлага тактическа война, чиято цел е да изненада врага по време на неговото изтегляне и да се опитва да го забави, като открива огън при всеки удобен случай. Най-важно е нанасянето на тежки удари върху ККС и СКНА чрез използване на комбинирани военни сили с минимум загуби от страна на 8 АА.

Макартър неуспешно моли Вашингтон за подкрепления и настоява за разширяване на войната към Китай, като изтъква, че сега Азия е първостепенна стратегическа зона за САЩ. Но Труман и някои други американски лидери продължават да смятат Европа за най-важната стратегическа зона за Америка и търсят начини за ограничаване на ресурсите за този според тях второстепенен военен театър. Всъщност Труман използва кризисната атмосфера, възникнала вследствие на Корейската война, за да получи подкрепа за усилена военна подготовка, насочена не към Корея, а към ограничаване мощта на Съветския съюз чрез увеличаване на ядрения арсенал, организиране и разгръщане на Седма армия в Германия и създаване на континентална противовъздушна система в САЩ.

Офанзивата на Риджуей започва на 25 януари. Той напредва бавно и методично на север, неутрализирайки всяка срещната съпротива, преди да продължи придвижването си. Операциите „Мълния“, „Убиец“, „Разкъсване“ и „Раздиряне“ придвижват силите на ООН напред. При Чигшйонгни на 13 февруари ККС обграждат 23 пп на 2 пд и прикрепения френски батальон. С подкрепа от въздуха защитата издържа три дни и ККС отстъпват. Подновявайки офанзивата си, 8 АА освобождава Сеул към средата на март и затваря 38-ия паралел.

През следващия месец 8 АА предпазливо проучва териториите на север. С успешните тактически операции Риджуей разширява фронта първо до линия Канзас (16 километра над 38-ия паралел), а после и до Железния триъгълник – военностратегическа зона на противника, разположена северно от линията.

Труман възприема нова, по-ограничена военнополитическа цел – изтласкването на ККС и СКНА от Южна Корея и започване на преговори с противника за примирие. Макартър отказва да приеме тази нова цел и неколкократно я критикува. На 11 април Труман го освобождава от длъжността главнокомандващ на КООН и АДИС и на негово място назначава Риджуей. На 14 април генерал-лейтенант Джеймс Ван Флийт заема поста на Риджуей като командващ 8 АА.

Осем дни след поемането на командването от Ван Флийт врагът започва пролетната си офанзива. Главните атаки на ККС и СКНА са насочени към Сеул. Изтегляйки се стъпка по стъпка и задържайки максимално позициите си северно от Сеул, 1 К на АА удържа вражеския напор с помощта на резерва от Националната гвардия и артилерийски батальони. След краткотрайно затишие на 15 май врагът подновява атаките и настъпва към източния централен фронт на 8 АА, където се сблъсква с 3 К на РК и 10 К. С прехвърлянето на американски и съюзнически части за подсилване на фронта и с включването на артилерията 8 АА спира атаките на врага на 20 май. Ван Флийт заповядва контраатака с цел обкръжаване и унищожаване на останалите сили на ККС и СКНА, но планинският терен и проливният дъжд осуетяват замисъла.

Когато на 23 юни делегацията на Съветския съюз в ООН предлага спиране на военните действия в Корея, територията на РК вече фактически е прочистена от вражеските сили, а 8 АА е укрепила позициите си по линията Канзас и височината Уайоминг.

Статичната война

Следващите битки са ограничени до патрулиране и локални сблъсъци, а на 10 юли 1952 г. в Кесън започват преговори за примирие. Делегациите на двете противникови страни се съгласяват, че военните действия ще продължат, докато не се подпише примирието.

Нито една от страните вече не се стреми към унищожаване на противниковата армия и затова в двата лагера няма радикални промени до края на войната. Сраженията стават средство за саботиране на преговорите, насочени са към допълнително обезкръвяване на противника и демонстриране на решимост. Когато през август преговорите се провалят, Ван Флийт предприема атаки срещу определени военни цели, като се стреми да увеличи напрежението в комунистическия лагер и да укрепи защитата на фронтовата линия. Тези атаки, по-значимите от които са в Централна Източна Корея, срещу цели, наречени условно Кръглата котловина, Кървавия хълм и Трогателния хълм, са успешни, но комунистите, защитавайки се в здрави полеви укрепления, успяват да нанесат значителни загуби на частите на КООН.

Нарастващото недоволство в САЩ от войната издига като главен приоритет намаляване на американските жертви, затова Риджуей се противопоставя на настояването на Ван Флийт за продължаване на офанзивата. На 17 ноември преговарящите страни се срещат в Пханмунджън и постигат съгласие за създаването на демаркационна линия, минаваща по съществуващия фронт, до приключване на преговорите, което се очаква да стане в трийсетдневен срок.

Споразумение не е постигнато. През зимата стълкновенията се ограничават до набези и остри патрулни сблъсъци. Противопоставянето на Америка срещу задължителното, недоброволно репатриране на всички севернокорейски и китайски военнопленници блокира преговорния процес.

Отговорът на ККС и СКНА, снабдени с артилерия от Съветския съюз, идва към средата на 1952 г., когато започва серия от атаки срещу позициите на КООН. Битките са много по-малки в сравнение с тези от миналата година. Натоварването върху войниците обаче наподобява това от Първата световна война – ожесточени артилерийски бомбардировки и ръкопашни схватки в траншеите. По време на тези боеве и двете страни извършват непрестанни атаки и изпращат патрули, опитвайки се да доминират в пространството между двете фронтови линии. По време на тази статична война главнокомандващият на КООН и АДИС Риджуей е заменен от генерал Марк Кларк през май 1952 г., а генерал-лейтенант Максуел Тейлър поема командването на 8 АА на мястото на Ван Флийт през февруари 1953 г.

С придвижването на преговорния процес към неговия край през пролетта на 1953 г. комунистите предприемат серия от атаки към позициите на КООН. Виждайки, че примирието наближава, Кларк и Тейлър искат да избегнат нови жертви. ККС и СКНА са готови да постигнат целите си на всяка цена и КООН изоставя няколкото загубени позиции. През юни и юли ККС предприемат най-голямата си офанзива от 1951 г. насам, но не успяват да постигнат сериозни успехи и на 27 юли 1953 г. е подписано примирие, което слага край на битките, но не и на войната.

За американската армия жертвите са 27 731 паднали по време на боевете; 2125 загинали при невоенни действия; 77 596 ранени в акция и 6254 души, чиито останки не са намери и са в списъка на безследно изчезналите. 131 от членовете на американските въоръжените сили в Корея са наградени с Медала на честта, от тях войниците са 78. Участие в операциите по време на войната са взели приблизително 1,15 милиона войници и общо осем дивизии от американската армия: 1-ва кавалерийска и 2-ра, 3-а, 7-а, 24-а, 25-а, 40-а и 45-а пехотна дивизия. Последните две са мобилизирани от части на Националната гвардия и са в Корея в края на 1951 г. и през 1952 г., за да сменят 1-ва кавалерийска и 24-а пехотна дивизия, които се връщат в Япония. По време на войната армията мобилизира 138 600 национални гвардейци в 1698 части; 35 857 резервисти в 969 части и още 206 543 членове от резерва.

По време на Корейската война американската армия воюва предимно с оръжия, екипировка и тактики, използвани по време на Втората световна война, но има и много нововъведения. Най-значимото е премахването на расовата сегрегация в армията. Освен това през пролетта на 1951 г. се въвежда нова политика на индивидуална ротация на войниците. Други две иновации, които увеличават шансовете за спасяване на войници при битки, са създаването на медицински евакуационен хеликоптер и през последния период употребата на бронирани жилетки. Освен това армията създава Рейнджърска тренировъчна програма, която подобрява ефективността на пехотните части.

Шокът от ранните загуби през 1950 г. служи като урок за американската армия никога вече да не праща на фронта неподготвени за военни действия части. Защитниците на идеята за военна готовност все още дават за пример изживения ужас в ранните дни на Корейската война като важно доказателство за цената, която може да бъде платена от неподготвена армия, когато я връхлети война.

Корейската война завеща на американската армия реални отговорности в Североизточна Азия и в Европа до края на Студената война, последният реален спомен за която остава разделена Корея.

Бележки:

Roy E. Appleman, South to the Naktong, North to the Yalu (Washington, D.C.: Office of the Chief of Military History, 1961; reprint, Center of Military History, 1986); Clay Blair, The Forgotten War: America in Korea (New York: Times Books, 1988); Walter G. Hermes, Truce Tent and Fighting Front (Washington, D.C.: Office of the Chief of Military History, 1966; reprint, Center of Military History, 1988);Billy C. Mossman, Ebb and Flow, November 1950 – July 1951 (Washington, D.C.: Center of Military History, 1990); Matthew B. Ridgway, The Korean War (New York: Doubleday, 1967).

ИЗТОЧНИК: http://www.vi-books.com/vis/vis3/16_amerik.htm

Редактирано Юни 15, 2006 от byzantiner

[Frujin Assen]

Браво,византиец за статията,много е добра.

[КГ125]

Вярно, аз чак сега я виждам