Паисий, Русия и панславизмът

[Aspandiat]

Тази тема с това заглавие представлява преместен пост на потребителя Еньо. Заглавието е мое. Мисля, че въпросите, които повдига Еньо, са интересни и заслужават отделна тема.

Сремски Карловци през ХVІІІ в. – крепост на руско-славянската езикова редакция.

В Сремски Карловци работят и Христофор Жефарович, епископ Партений Павлович от Силистра – летописец на патриарх Арсений ІV и талантлив мемоарист (автор на ръкописна Автобиография), поет, вълнуван от одически чувства към Русия и император Петър І, библиофил и полиглот.

Към този труд ще присъедини голямата си богословска и научна ерудиция Йован Раич, допринесъл за българската култура с капиталния си труд “История разних славянских народов, наипаче Болгар, Хорватов и Сербов”.

Мащабният принос в южнославянската култура на Сремски Карловци може да се измери дори само ако се припомни, че този център е формирал възрожденското мислене на изтъкнати сръбски възрожденци като Павел Ненадович, Йован Раич, Захарий Орфелин и Доситей Обрадович.

В България се мълчи по въпроса около дейността в Сремски Карловци, за въпроса за езика на това културно средище, наричан “славянски” или “славяно-сръбски”, който е много приближен до тогавашния книжовен руски.

Проблемът на времето е бил там да се създаде интелигенция – разграничена от гръцката в Турско и от латинско-немската в Австрия.

В славянското си самоопределяне тя може да се опре само на руската култура, да си послужи с руската печатна книга, да покани руски учители или да се учи в руски училища, чрез руските преводи да се приобщава към европейските културни проблеми.

Там се е създавала вече един нов тип интелигенция, чието обществено съзнание вече не се определя от религиозната й принадлежност, а от народностната, племенната, общославянската.

Тогава точно общият книжовен език прави възможна богатата културна информация на творците в Сремски Карловци, събрани там от различни средища.

Този език прави лесен достъпа и на книжовниците българи от Света Гора, Рилския манастир и др. до творбите на този културен център изграден със руска помощ.

В културните процеси дейците на Сремски Карловци осъществяват етап на приобщаване, етап на разграничаване, който в най-завършен вид го наблюдаваме в идеологията и културната програма на Паисий Хилендарски, бляскаво внушена и сърцато аргументирана в неговата книга “История славяноболгарская”.

Но книгата на Паисий бе възможна само след пребиваването му в Сремски Карловци.

Там Паисий си попълва съществуващата по онова време информация за българите.

Там намира руския превод на Мавро Орбини “Книга историография”.

Там се вдъхновява от онези страници на “Стематографията”, които отбелязват миналото величие на българите, и същевременно повежда дискусия със страници от същата книга, посветени на сръбската история.

Така той доказва, че през 60-те години на ХVІІІ в. е вече невъзможно общославянското национално съзнание, , че е превъзмогната и идеята за “общ илирико-расиански” деец, за какъвто се легитимира Жефарович през 40-те години.

Този нов етап се отбелязва с национално разграничаване от южнославянската

общност.

За българите той се осъществява в нови центрове, където контактът с българското национално движение е най-близък: това са Рилският манастир, светогорските манастири – Хилендар и Зограф.

С тях са свързани и българи книжовници, които се увличат от идеите на украинския духовник Паисий Величковски за реформиране на монашеството; заедно с него напущат светогорските манастири и се преселват в Молдова.

Там се създава нов център на българската култура през ХVІІІ в. – манастира Нямц – пазител на вековна традиция на славянска писмена култура, положена още през ХV в. от Григорий Цамблак.

Началото на този етап категорично се изразява в написаните през втората половина на ХVІІІ в. истории на българския народ: “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски (започната в Хилендар и довършена в Зограф през 1762), Анонимната зографска история (завършена през 60-те години на ХVІІІ в. пак в Зограф), “История во кратце о болгарском народе словенском” на йеросхимонах Спиридон Габровец (започната в Зограф в началото на 60-те години, а довършена в манастира Нямц през 1792).

Към тази поредица трябва да се причисли и общата история на Йован Раич “История разних славянских народов, наипаче Болгар, Хорватов и Сербов”, отпечатана в края на века, и историческите трудове на българските католически мисионери Кръстьо Христофор Пейкич Българин и Матей Франц Ксавер Пеячевич...