За произхода на името на град Вилково, Килийски район, Одеска област, Украйна.

[Иванко Тертер]

Посвещава се на Балчо Нейков и вилковчаните.

За начало ще започнем с историята на една книга.

Балчо Нейков - “Факийско предание, Сбирки от народния живот, За праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци”. Написана е през 80-те г. На ХІХ век, а е издадена едва след сто години – през 1987 г. Автор е Балчо Нейков, родом от Тулчанския край, тогава в границите на Османската империя. Там след руско-османската война 1828/ 1829 г. идват още българи – бежанци от Източна Тракия – Странджа – Сакар. Малкия Балчо Нейков слуша разказите им, спомени за родовете, историята на техния бит. Десетилетията общуване с тези бежанци от Странджанския край зараждат в него интерес към етнографията и изследванията в тази област. След Освобождението на България /1878г./, Балчо Нейков систематизира цялата събрана информация и предава ръкописа си /запазен и до наши дни/ в министерството на образованието. Въпреки това, рукописът остава в архва и не е допуснат до печат. Ползвал се е от тесен кръг учени, които са имали достъп до него. За първи път е труда му е издаден през 1987 г. и това е единственото издание. Това е книгата:

http://www.aukro.bg/item847648259-namaleni...ie.html#gallery - И до ден днешен тя е библиографска рядкост и не е много популярна сред хората интересуващи се от история.

А сега ще разкажа една история за стар род, чиито корени ще ни пренесат в епохата към края на Второто Българско царство /1185-1422г./. В югоизточната част на Българското царство се намира приграничния с Византия /Източна римска империя/ район с име Стража или както османите са по-късно са произнасяли на своя език – Странджа. Самото име /Стража, Стражници/ подсказва, че там отдавна са били поселения на гранични воено-задължени родове на служба при българските царе. Те са охранявали югоизточната граница и морския бряг южно от Стара планина /Хемус/, за което са имали свои привилегии и военна структура. Начело на воините са стояли наследствени управители с чисто военна титла и функция “Воевода” /”Бое-води”, ”Бой-вода”, “Водят бой”/. През 60-те г. на ХІV век там са били воеводи три братя – Вълко и братята му близнаци Нико и Пейчо. Те са били племенници - по линия на майка им Стояна /с монашеско име Ефросина/ - на един известен стар воевода Момчил. Момчил е бил участник в гражданската война от средата на ХІV в. във Византия /Източна римска империя/. Българския цар Йоан Александър е подкрепял партията на регентката Анна Савойска, а сам Момчил се е бил ту на страната на партията на Анна Савойска, ту на страната на претендента Йоан VІ Кантакузин. Защо се е получило така, защо неговото поведение, неговата роля е била такава, това е отделна интересна тема, която сега ще пропуснем. Двете партии му дали награди. Анна Савойска му е признала титла “деспот”, а Йоан VІ Кантакузин – титла “севастократор”. По някое време Момчил здраво се закрепил в предоставените му за управление земи в района на Меропа и Мора /в Родопа планина/ и провъзгласил себе си и земите си за независими от Константинопол. Йоан VІ Кантакузин наел селджуките начело с Умур бег и приближил към земите на своя севастократор Момчил, за да върне влиянието си там. Пред стените на Перитеорион /дн. Ксанти, Беломорска Тракия, Гърция/ се появили две армии – 5 000 армия на Момчил и 20 000 армия на претендента Йоан VІ Кантакузин и Умур бег. Момчил и армията му не избягали, не се скрили в своите крепости, а приели боя. В неравна яростна битка на 7 юли 1345 г. претендента Йоан VІ Кантакузин и съюзника му Умур бег успели да победят, а Момчил бил убит. Сам Кантакузин е плакал над мъртвото тяло на Момчил, като след това го е погребал с почести. Позволил на съпругата му да се върне обратно в столицата на Българското царство Царевград Търнов с цялото си имущество, факт указващ и на това, че Момчил приживе по всяка вероятност се е сродил по линия на свадбата си с род от висшата аристокрация от столицата на Българското царство, а защо не и с най-висшия... Останалите живи воини на Момчил, начело с братовчед му Райчо, също получили разрешението на Кантакузин да се завърнат в Българското царство. Те се заселили в южните му предели и селището им е било наречено и носи и до ден днешен името Момчиловци. .

Ето такава е била историята на воеводата, севастократора и деспота Момчил, а сега да се върнем към племенницте му Вълко, Нико и Пейчо. За тях пише Балчо Нейков в своя ръкопис “Факийско предание, Сбирки от народния живот, За праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци”.

Вълко Добруджански /втора половина на ХІVв./ - Воевода в областта Стража /Странджа/ и владетел на крепостите в района на Факия: Белеврен, Карвасара, Саралък. Заедно с братята си Нико и Пейчо воюва срещу османския емир Мурад І, когато след 1362 г. последния започва да атакува южните предели на Българското царство, които те охраняват. След като силите на братята отслабват /към края на 60-те г. на ХІV век/ Нико и Пейчо предлагат на Вълко да приемат предложението на Мурад І да му се подчинят в качеството на васали, срещу което той ще им съхрани за тях и поколенията им земите и привилегиите. Вълко, чул това от брат си Пейчо, отказва предложението и даже убива брат си. Веднага след това с останалата му вярна войска напуска земите си и се отправя на север, където се присъединява към армията на българския деспот Добротица /”DESPOTUM BULGARORUM DOBROTICAM” и "PARTES ZAGORAE SUBDITAS DOBROTICAE” – както е известен в генуезки и венециански документи/. Прякора Добруджански Вълко е получил, защото е бил на служба при деспот Добротица, в неговите земи, известни като “Добротичеви земи” или както османците на техния език са произнасяли “Добрудж ели”, “Добруджан”. Продължава военната си служба и при сина му деспот Иванко /Йоанко/ Тертер. Води сражения с османски отряди при техните походи в източните предели на Българското царство. Воюва в Канлъбуджак, Бабадаг и др. Бил е тежко ранен при крепостта Мара, западно от град Тулча. Умира от раните си при риболовното село Вълково /в текста на Балчо Нейков/ или Вылково / Вилково /както е известно сега/, до стария град Килия, при делтата на Дунав.

Нико и Пейчо /втора половина на хІV век/ - Воеводи, синове – близнаци на Стояна /монашеско име Ефросина/ и братя на Вълко. Заедно воюват срещу Мурад І. Двамата са владели следните крепости в областта Стража /Странджа/: Сърнасенска, Крънчала, Бялата /Близнаци, Икисчи/ и Караевренска. Пейчо бил убит от брат си Вълко. Нико приема предложението на Мурад І да му стане васал, в замяна на което той и наследниците му са съхранили всичките привилегии, включително правото да имат своя лична войска, титла воевода и земи, които са имали по времето на своите български царе. Войската им периодически и при необходимост е имала сборище в района на Войник – Бакаджик.

В началото на ХVІІІ век един от наследниците на Нико Маринчо Страшния /кр. ХVІІ-1762 г./ е съпровождал след поражението му при Полтава /1709 г./ шведския крал Карл ХІІ, при прехода му от Бендер в Адрианопол /1711-1714 г./. По пътя към Бендер и по пътя назад, Маринчо Страшния специално е преминал през Вълково /Вилково/ и е търсил могилата на своя известен и почитан роднина Вълко, известен и като Добруджански. Дали я е открил, не е известно. Балчо Нейков също не е писал. Навярно никой от тези, които са му разказвали тези неща, не е знаел за някакъв резултат от търсенето на Маринчо. Може би все пак не я е открил... Все пак е особено ценна информацията, че паметта и лобното място на Вълко Добруджански се пази от наследниците му, по линия на брат му Нико, векове след смъртта му.

Във всеки случай се надявам, че е било интересно това изложение за вилковчаните и за изследователите в областта на историята и етнографията. В крайна сметка от този назован стар източник - Балчо Нейков и труда му “Факийско предание, Сбирки от народния живот, За праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци” - се разкрива втора много по-вероятна от единствената сега известна /от думата ... “вилица”, реката приличала на този прибор/ хипотеза за произхода на името на това прекрасно село, а сега градче Вълково или Вилково. А корените на това име ни пренасят към края на ХІV-началото на хV век, когато в този район на делтата на р. Дунав е починал от раните си смелия воевода Вълко /Вылко или Вилко/.

източници:

Балчо Нейков – “Факийско предание, Сбирки от народния живот, За праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци”;

в превод на руски език:

О происхождении названия города Вилково, Килийский район, Одесская область, Украина.

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry88229