Жреческите колегии в Древен Рим

[Last roman]

През царския период римския цар същевременно бил и върховен жрец, по времето на републиката членовете на Сената поели тези функции.

Най-важната жреческа колегия била тази на понтифиците, която включвала четирима члена /а по-късно и повече/ и глава, наречен pontifex maximus.

В задълженията им влизали надзорът върху стриктното изпълнение на обредите и тържествата. Те имали съдебна власт в случаите, когато се е касаело за решаването на религиозни спорове и въпроси. В древния период те отговаряли за воденето на държавните летописи и съставянето на календара.

Понтифиците носели бяла тога с червен кант, а на главата си - коническа шапка от мех с четчица на края. Освен понтифекс максимус, друг почетен жречески сан бил rex sacrorum, учреден след изгонването на Тарквиний Горди, за да извършва жертвоприношенията, принасяни преди това от царете. Заемалият този пост благородник можел да участва в заседанията на сената, но нямал право да заема никакви други политически длъжности.

За да служат на божествата от римския пантеон били назначавани жреци фламини, 15 на брой. С най-голямо значение били три от тях: жрецът на Юпитер /flamen Dialis/, жрецът на Марс /flamen martialis/ и жрецът на Ромул /flamen Quirinus/. Те отговаряли за ежедневните жертвоприношения. Flamen Dialis имал право на курулно кресло и един ликтор. Освен това бил член и на Римския Сенат.

На фламените им било забранено да носят или да се докосват до железни предмети по време на церемониите в които участвали. Били облечени с туника и особена наметка - laena. На главата си имали шапка с остър връх /apex/, а в ръцете държали дървен жезъл:

По-надолу в йерархията били авгурите /auguri/, които гадаели и тълкували небесните знамения по полета и пеенето на птиците. Тъй като римляните вярвали, че по този начин боговете изразяват своята воля, нито едно обществено мероприятие не започвало без гадаене.

Отличителна черта на авгура била тога трабеа и жезъл /lituus/. В Рим те датирали още от времето на Ромул. Първоначално били 3, после 9 авгури, след управлението на Сула - 15, а след Юлий Цезар - 16. Били обединени в колегия като длъжността била пожизнена. Главата на колегията носел титлата magister collegii.

Гадаeнето се извършвало по следният начин: длъжностното лице трябвало да обозначи на небето свой участък - Templum /думата обозначавала всяко свещенно пространство, а не само храм/. След това жреците наблюдавали полета на птиците през този участък и следели и за други знаци /напр. мълния/. Предсказания се правели също по това дали свещенните птици /гъски, кокошки/ ще кълват поднесената им храна /което се считало за благоприятна поличба/ или ще откажат /което било неблагоприятно предзнаменование/. Целта на гаданието било по-скоро не в предсказване на бъдещето, а в изясняване дали боговете са съгласни с действията на молителя. Към авгурите се обръщали преди провеждането на мащабни начинания - избори, събрания, битки и пр. Ако боговете не били съгласни, събранието или походът се отменяли. Ако неблагоприятна поличба възниквала по време на протичането на събранието, то то се пренасяло на друга дата. Дори постанновленията на събранията или резултатите от изборите могли да бъдат отменени при лош знак от небето. Например през 163 г. пр. н. е. бащата на братя Гракхи /по онова време консул и авгур/ изведнъж се 'сетил', че е забравил да проведе гаданията преди да пресече померия /древната граница на града Рим/. Пълномощията на двамата новоизбрани за следващата година консули веднага били отменени, а в списъците на магистратите било записано 'vitio facti abdicarunt'. Естествено всички тези обради представлявали чудесна почва за политически манипулации.

Жреците, които предсказвали по вътрешностите на животните се наричали харуспици /haruspex/. Римляните възприели този обред от етруските, като една от неофициалните форми на гаданието. Особено популярен орган за предсказването на бъдещето бил черният дроб. Намерен е и бронзов образец на черен дроб, с разграфени участъци, всеки от който носел определена поличба.

Ако органът бил в лошо състояние, значи мероприятието било обречено на провал. Разбира се зависело и в чест на кой бог се принася жертвата. Например ако жертвата, посветена на бог Дит /или наречен още Диспатер, Оркус - богът на подземния свят/ била здрава, то това също се тълкувало като лоша поличба.

Откъм гръцка страна гадателските практики се изразявали в проникналите чрез гръцката култура Сибилински книги. Това били оракулски книги, приписвани на десет мистериозни предсказателки - сибили, дошли от Изток, живели легендарно дълго (по хиляда години) и получили способността да предсказват като божествен дар. Книгите били четиринадесет, появили се в периода ІІ в. пр. Хр. – ІІІ в. на гръцки език. Пазели се строго в храма на Аполон в Рим и придобили особена популярност в имперския период. Съдържали предсказания за бъдещето и предписания за това как човекът може да се предпази от гнева на боговете, как да получи изцеление и изкупление. Квинтдецемвирите - буквално '15 мъже за даване на жертвоприношения' /Quindecimviri sacris faciundis/ била колегията на жреци за гадаене на Сибилските книги и извършване на дадените там предписания.

Началото на тази колегия билo поставенo от римския цар Тарквиний Приск, назначил двама мъже да гадаят книгите на Сибила, които се наричали duoviri sacris faciundis. По време на Републиката тяхното число било увеличено до десет /Decemviri s. f./. От 1 век пр.н.е. /по времето на Сула/ колегията имала вече 15 члена и се наричала Quindecimviri s. f.

Весталките — жриците на богиня Веста — шест наброй, били прототип на християнски монашески орден. Те били избирани сред девствените представителки на патрицианските фамилии. И се заклевали да служат на Веста 30 години, след което имали право да оставят храма и дори да се омъжат. Те целодневно пазели свещенния огън, от който на нова година целият Рим запалзвал огнищата в своите домове.

Тази служба обаче криела рискове. Ако весталката по невнимание допуснела огънят да загасне, тя била бичувана а огънят отново се запалвал от слънчевите лъчи. Ако по време на службата си, весталката влизала във връзка и губила девствеността си, тя била погребвана жива. Но весталките се ползвали с редица привилегии - могли да помилват престъпници, имали почетни места в театъра, съпровождал ги ликтор.

Били облечени в бяла дълга дреха с пурпурни кантове, а на главата носели кърпа.

Други жреци били фециалите /Fetiales/ - 20 наброй, които били използвани в преговорите с други народи и за обявяване на война. В такъв случай те хвърляли на противниковата територия окървавено копие. Ако противникът се намирал на отдалечена територия, копието било хвърляно пред храма на богиня Белона /богинята на войната/.

Епулонитe /septemviri epulonum/, от 196 г. пр. н. е. отделили се от понтифексите, организирали пиршествата по време на празниците.

Другите популярни братства в Рим били тези на авралските братя, на салиите /които всяка година танцували в чест на бог Марс/ и на луперките /които тичали около Палатин и очиствали града/.

Арвалските братя /Fratres arvales/ - колегия от 12 жреца, които носели, венец от класове с бели ленти и се считали за най-древното и свещенно братство. Според преданията Акка Лавренция /съпругата на овчаря Фаустул, който намерил Ромул и Рем/ имала 12 сина. Когато един от тях умрял, той бил заменен от Ромул, който основал със заварените си братя колегията Fratres Arvales.

Това братство било посветено да служи на богинята на земята и земеделието, наричана Деа Диа. Много често тя е смесвана с Церера, но по-скоро тя е аналог на Опс /жената на Сатурн/, която била покровителка на земята, на която бил разположен Рим.

Хълмът, посветен на богинята се намирал недалеч от града около Тибър на място, което сега се нарича Affoga l'Asino. Всяка година тук се извършвали тържесвени богослужения. Главата на колегията се е избирал за едногодишен срок, а самите представители се попълвали благодарение на членски избори. В колегията служели само патриции. Богослужението се извършвало предз май и продължавало три дена. То се състояло от жертвоприношение, общо пиршество и танци пред олтара, докато се пеела единствената оцеляла песен от този род - забележителен паметник на древнолатинския език. Други свидетелства за дейността на това братство са намерените каменни плочи 'Acta fratrum Arvalium' около олтара на богинята.

Салиите били жреци, танцуващи с оръжия. Името им идва от ab salitando /от танци/. Братството се състояло от две групи /sodalitates/ от по дванадесет члена, Salii Palatini и Salii Collini /също Agonenses или Agonales/.

Salii Palatini били основани от Нума Помпилий и служели на бог Марс. Те имали свое служебно място /curia/ на Палатин. Тук се пазел lituus /жезъла/ на Ромул.

Salii Collini, били основани от Тул Хостилий и служели на Квирин. Тяхното служебно място се намирало на Квиринал.

Най-важната функция на колегията била празничното шествие през Рим в началото и на края на военния сезон, когато бил изпълняван важният ритуал на носене /movere/ и почистване /lustratio/ на свещените щитове на Марс.

Салиите били облечени като древни воини - в туника, нагръдник и къс червен плащ /paludamentum/, меч и шапчица с остър връх, наречена apex. В ръцете си всеки от 12-те воина държал бронзов щит /ancilia/, един от които според преданията бил дар от бог Марс. На някои обществени места като Комициите, хълмовете Капитолий и Авентин се изпълнявал свещенният им оръжеен танц с главен танцьор /praesul/ и певец /vates/.

Традиционният фестивал на Луперкалиите се провеждал на 15 февруари. Две групи жреци участвали в него - Луперки Квинтилии и Фабии.

Ритуалът започвал пред пещерата Луперкал на югозападния склон на хълма Палатин. Правели се жертвоприношения на животни - кози и кучета - и на питки, приготвени от девиците весталки от първото жито на миналогодишната реколта. Кръвта от острието на жертвения нож се размазвала по челата на двама Луперки, а после се изтривала с вълнен плат, напоен в мляко. Козите кожи се нарязвали на ивици и някои от тях младежите увивали около слабините си и започвали да бягат около Палатинския хълм. По пътя си удряли минувачите и по - специално жените, с ремъци от козя кожа, тъй като се вярвало, че това ще ги направи по-плодородни.

В дома си всеки баща на семейството /pater familia/ бил същевременно жрец и служител на домашните богове /пенати и лари/, чиито изображения били помествани около олтара, стоящ в оредверието /атриум/ на римския дом.

Редактирано Януари 27, 2017 от Last roman