Членуването в съвременния български книжовен език

[ISTORIK]

Понеже не ми се иска да се повтарям и да ставам досаден с даскалския си манталитет да обяснявам и да "отварям очите" на читателите или слушателите си, ще ви насоча към друга тема, където съм обяснил защо и как се използват краткият и пълният член в съвременния български книжовен език. Ето - тук - http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=8164

[glishev]

Пениш се, не пениш се - ние пак ще си грешим

[Kuna]

Добре, да използвам да питам: в напримера по-долу според мен "националния" трябва да е с непълен чллен. Нали? Или?

"Включват се и други мерки, като Националния фонд за..."

[ISTORIK]

Да, тук е с кратък член. Изречението, което даваш за пример, е мъгляво. По-ясно би звучало то, ако се измени така: "Включват се и други мерки - създаване на Национален фонд на/за..., Национален архивен фонд (примерно) и така нататък."

[Kuna]

Да, тук е с кратък член. Изречението, което даваш за пример, е мъгляво. По-ясно би звучало то, ако се измени така: "Включват се и други мерки - създаване на Национален фонд на/за..., Национален архивен фонд (примерно) и така нататък."

Ми мъгляво е, щото копирах само една част. Благодаря ти.

[Perkūnas]

Темата за определителния член е доста интересна. Той е един от начините за изразяване на граматичната категория "определеност"; в различните езици тя се изразява различно. В български и румънски (както и в романските езици, шведски, английски) определителният член произлиза от старо показателно местоимение. В български и румънски то обаче се поставя на ВТОРО място в именната конструкция. Т.е. затова имаме ябълка-та, зелена-та ябълка, ябълка-та зелена. В румънски е абсолютно същото: cal "кон" - calul "конят", copil-ul bun "доброто дете".

В старобългарски категорията определеност се е изразявала и с предпоставно показателно местоимение: тъ рабъ, та жена, съ миръ, "този роб", "тази жена", "този свят". Срещат се варианти като: рабъ тъ, жена та, миръ съ. Местоимението се е скланяло по падеж (рабу тому, раба сего). Това показва, че член в съвременния смисъл не е имало, двете думи (съществително и местоимение) са се осъзнавали като отделни, понеже

1. двата варианта на словоред са взаимозаменяеми

2. двете показателни местоимения тъ/съ се употребяват взаимозаменяемо.

Първите сигурни членувани форми в съвременния смисъл на думата (сливане на име и местоимение, + изясняване на еровата гласна в силна позиция) се появяват през 13 век в Добрейшовото евангелие (1220 г.).

В повечето среднобългарски диалекти показателното местоимение *tъ, *ta, *to е изместило другите показателни местоимения в битката за определителния член. В други диалекти (родопски, югозападни - в днешна ФИРОМ) са се запазили и както други местоимения (он, она), така и други форми на члена (-он, -ос, -ов).

Много хора не знаят, че категорията "определеност" е съществувала и в праславянски, но се е изразявала другояче: чрез съчетание от прилагателно + показателно местоимение и съществително.

Това касае т.нар. кратка и определена форма на прилагателното, като определената = кратката + показателно иметоимение (*jь, *ja, *je). Това явление е нещо нормално за старобългарски: кратка: добръ, пълна: добръи (чловѣкъ).

В руски са се запазили предимно определените форми: добрый (*dobrъ + jь), добрая (*dobra + ja), доброе (*dobro + je).

Интересното е, че в български отзвук от това древно противопоставяне има само при прилагателните от мъжки род - членуваната форма всъщност е наследник на пълната форма на прилагателното, към която се е прибавил определителният член: новият (< новыи + тъ), а не новът (новъ +тъ).

Това явление е характерно и за литовски: има опозиция на кратка и определена (местоименна) форма на прилагателното, която се употребява само в съчетание със съществително: senas "стар", senas-is pasaulis "старият (свят)"; nauja "нова" - naujo-ji literatūra "новата (литература)". В падежните форми се скланят обаче двете поотделно.

Според мен именно тази характеристика е спомогнала определителният член да се закрепи на второ място в именната конструкция, а не да стои съвсем в края й. В ранните старобългарски паметници имаме и зълъ рабъ тъ "злият слуга" (това как би звучало днес: зъл рабът?) - но този вариант е изтласкан на заден план поради аналогията с определената форма на прилагателното. Така окончателно се появява съвременният определителен член.

В други езици категорията определеност се изразява другояче:

Унгарският език използва различно спрежение на глагола, когато прякото допълнение е определено. Това май важи и за грузински, но не съм съвсем сигурен.

Тюркските езици използват удвояване на допълнението, нещо като: изпих я бирата.

[Їwaнь]

Не ФИРОМ, а БЮРМ.

А възможно ли е да извадиш въпросния текст на евангелието, но като текст, че вече ме болят очите от полузапазени документи.

[Perkūnas]

Кой текст?

[michael]

brat mi, ti, vi-bez chlen

podobno na rumwnski-"frate-meu" a ne "fratele meu"

rodinata mi, moyata rodina (i (stihotvorno) rodina moya?)

rum. patria mea, a mea patrie, patria-mi

patria-mi=rodinata mi

patria mea=rodina moya (patriat obache e s chlen)

a mea patrie=moyata rodina

3 vwzmojnosti

[Perkūnas]

При брат, сестра и други роднински названия нещата са малко по-опростени, все пак определеността се подразбира от контекста.

[michael]

Български език е много труден. Особено акцентологията. Например има същият морфем или наставка може да е с ударение а и без ударение. Например мъжкият член -ът, а, наставката на мнозинствено число -ове (или -еве), наставките -ец, -ен (студен, зелен, черен, червен и т.н.), -ина. Особено интересно е -ове. Само по формата за едниствено число човек просто не може да предскаже коя ще е ударението на мнозинствена форма, така че формата за единствено число не е основа форма на тези думи. Има 3 възможности.

Нещо малко подобно има в румънски език, но при нелатинските думи. Например Илфов, Буков са с ударение на първата сричка, Снагов на последната,

[bombichka]

Това касае т.нар. кратка и определена форма на прилагателното, като определената = кратката + показателно иметоимение (*jь, *ja, *je). Това явление е нещо нормално за старобългарски: кратка: добръ, пълна: добръи (чловѣкъ).

В руски са се запазили предимно определените форми: добрый (*dobrъ + jь), добрая (*dobra + ja), доброе (*dobro + je).

Интересното е, че в български отзвук от това древно противопоставяне има само при прилагателните от мъжки род - членуваната форма всъщност е наследник на пълната форма на прилагателното, към която се е прибавил определителният член: новият (< новыи + тъ), а не новът (новъ +тъ).

Това явление е характерно и за литовски: има опозиция на кратка и определена (местоименна) форма на прилагателното, която се употребява само в съчетание със съществително: senas "стар", senas-is pasaulis "старият (свят)"; nauja "нова" - naujo-ji literatūra "новата (литература)". В падежните форми се скланят обаче двете поотделно.

Според мен именно тази характеристика е спомогнала определителният член да се закрепи на второ място в именната конструкция, а не да стои съвсем в края й. В ранните старобългарски паметници имаме и зълъ рабъ тъ "злият слуга" (това как би звучало днес: зъл рабът?) - но този вариант е изтласкан на заден план поради аналогията с определената форма на прилагателното. Така окончателно се появява съвременният определителен член.

От морфологична гледна точка т.нар. пълни форми на прилагателните в славянските езици са любопитен паралел на задпоставения член.

Но по отношение на семантиката им в старобългарския има нееднозначни мнения сред славистите. Вярно, че Ваян в своята граматика определя задпоставеното анафорично местоимение в случая като "един вид (своего рода) определителен член", une sorte d'article défini, но други учени пък са на мнение, че в случая става дума за маркиране на някакво постоянно качество или признак на определяния от прилагателното обект, за разлика от временното състояние, изразявано от кратките форми. Нещо като опозицията между спомагателните глаголи esse и stare в романските езици: soy búlgaro, "българин съм", но estoy bien "добре съм" (в момента). В романските езици тази семантична опозиция между качество и акциденция (ако се изразим с понятийния апарат на Аристотел и схоластиците ) се изразява с избирането на различен глагол-копула за съставното сказуемо. В старобългарския, ако приемем това виждане за вярно (на мен ми се струва убедително) това се изразява чрез особена форма на прилагателното.

В съвременните славянски езици, от които имам някакво впечатление, сърбохърватският може да претендира, че в него опозицията пълна/кратка форма на прилагателното върви най-плътно в паралел със семантичната опозиция определеност/неопределеност. Там и самите форми се наричат по граматиките "определена" (одређена) и "неопределена" (неодређена) - вж. напр. Стевановић, "Граматика српског jезика" (кое да е издание). Те и се явяват на същото място в същия тип фрази като нашите добри-ят човек - където пак имаме стара определена форма, членувана повторно за всеки случай .

Само че май не във всички славянски е така. В руския например опозицията богат- богатый не е опозиция по признака определеност/неопределеност. Кратката форма се използва май основно в ролята на сказуемно определение в сложно съставно сказуемо със "съм" - независимо дали това съм е изразено, или се пропуска, както често в руския: Она больна, "Тя е болна" срещу больная черепаха "болна/болната костенурка".

Кое е инвариантът в значението и къде е иновацията - в южнославянски ли сме развили значението "определеност" на тези форми, или в източнославянски са изместили първоначалната опозиция по признак определеност/неопределеност в посока атрибутивно/предикативно употребено прилагателно име?

Не се сещам за пример от старобългарски, който да дава недвусмислен отговор на този въпрос...