Византийската колониална империя в Индийския океан

[glishev]

Преди време стана дума за византийски и изобщо балкански алтернативки и написах две - в едната Византия оцелява поне до Наполеоновите войни, макар и като регионална сила, а после се превръща в модерна република с конституция и безславно се упътва към копонката си в ъгъла на ЕС.

На въпроса не предвиждам ли колониално развитие на империята тогава отговорих, че няма как - бях предвидил твърде късна стартова точка на алтернативката, от която вече можеше да се спасят само трохи от някогашното ромейско могъщество.

Днес в темата за сектите Incorrectus ме светна, че единствените, с които православните не са се сблъскали, вероятно са будистите. И си казах: ето я алтернативката с колониалното развитие - през Червено море към Индийския океан и бреговете на Индия! За да бъде това възможно обаче, Червено море, а дори и Персийският залив трябваше да бъдат под византийски контрол. За да бъде това възможно, трябваше да намеря достатъчно ранна изходна точко, от която Византия да може да тръгне на изток с що-годе реалистичниизгледи за успех.

Впрочем, има една сила, която е провеждала експедиции в Индийския океан с изходни бази от Червено море - това е наследницата на Византия, Османската империя. Знаете за Пири Реис, а може би и за династичните бракове между османските султани и султаните в Малайзия. Сама по себе си би могла да се получи прекрасна алтернативка по Пол Джонсън за колониалните борби между Османската, Китайската, Британската, португалската и нидерландската колониални империи в региона, но я оставям на няко по-вещо в периода лице

Във всеки случай една средиземноморска сила може спокойно да се превърне и във фактор в Индийския океан (или пък такава от Индийския да излезе на Средиземно море - примерите с древен Египет и Ахеменидите са налице, разбира се, погледнато съвсем приблизително).

И така, годината е 610. В Константинопол току-що е пристигнал картагенският екзарх Флавий Ираклий и е осъществил успешен преврат. Империята е под заплаха от всички страни. Аварите и персите са задвижили страховити сили - от дивите степи и от необятните простори на Азия огромни пълчища, жадни за кръв разтърсват земята със стъпките си. Те искат да се срещнат от двете страни на Проливите. Пречат им само дървените бордове на флота и здравите зидове на Константинопол. Няма пари, няма хора, оръжието не достига, столицата е в отчаяние. Ираклий почти е готов да зареже всичко и да избяга обратно в Картаген, откъдето да наблюдава безпомощно края на империята. Патриархът и народът го умоляват да не ги изоставя.

Да прескочим войните с Персия. Ираклий нанася жестоки поражения на Сасанидите с помощта на българи и хазари, докато в тила му столицата удържа славяно-аварските пристъпи. Иран е на колене, шахът и повечето му пълководциса мъртви, оредялата войска на императора пои конете си в Тигър, Ктезифонт предава ключовете си. Кръстът е върнат на ромеите, които сами не могат да повярват колко пълен е триумфът им. Годината е, да речем, 630. Тук трябва да започнат различията с истинската история.

Ираклий повтаря действията на Траян: създава провинции (всъщност префектури) Месопотамия, Вавилония и Армения и извежда границата си с победена Персия по Тигър и по източните граници на Армения. Арменското царство значително се разширява, но не придобива независимост, защото византийски и български гарнизони са разположени из кавказ чак до Каспийските врати. Грузинците също получават едновременно "закрила" и печелят територии. Българите и хазарите се задължават със съюзен договор и много персийско злато.

На юг ромеите стигат до устието на Тигър и Ефрат в Персийския залив. На мястото, където е истинската басра, започва строежът на огромния град, пристанище и крепост Ираклия. Императорът се обявява за шах (или на гръцки "василевс") на Персия и временно се настанява в Ктезифон като смята окончателно да премести столицата си в Антиохия, откъдето да има контрол едновременно върху западните и източните си провинции. Същински Иран е оставен на последните Сасанидски издънки, които в продължение на двайсет години ближат рани, а след това започват да се избиват за владенията си на платото.

В 632 последователите на наскоро починалия арабски пророк излизат от пустинята и се насочват към Йерусалим. При Ярмук нанасят жестоко поражение на византийската армия (636) и екзалтирано влизат в Свещения град. Императорът е твърде стар и ударът е неочакван, а наследниците му в далечния Константинопол изглеждат безпомощни. Един от служителите му, екзархът на Ираклия взима нещата в свои ръце. Изоставя строежите почти без охрана, събира гарнизонните части из цяла Месопотамия, свиква наемници от отвъд Кавказ, както и арменскии грузински съюзници и се впуска в контраатака срещу арабите. В последвалата битка при Дамаск няма победител (638), но нашествениците не успяват да превземат града. В 639 ромеите обсаждат халифа в Йерусалим. Арабският поход към Египет е отменен, което позволява на империята глътка въздух, но пък екзархът е принуден да свали обсадата на Йерусалим, защото двете крила наарабските сили се обединяват. През следващите години (640-641) войната се води ожесточено, но без решително поражение за една от двете страни из цяло византийска Сирия. Императорът умира в Ктезифон и в Месопотамия започва въстание на "белодрешковците", тоест на персийските селяни. Сасанидските мирзи в Иран не успяват да се възползват от това, а въстаниците не могат да превземат сами нито Ираклия, нито Ктезифон, така че отрядите им просто безчинстват срещу собствените си села. Бунтът означава, че намалява работната ръка в Месопотамия. В резултат там настъпва глад, последван от епидемия и бунтът се самоунищожава. Жертвите са безброй, но съдбата е милостива към ромейската власт.

В Антиохия екзархът на Ираклия се обявява за император. Налага му се да остави армията си и да иде до Константинопол, където да избие Ираклионите, които иначе биха отцепили Консатнтинопол от източните завоювани земи. Това позволява на арабите да превземат Дамаск и да опустошат целия десен бряг на Нил. Антиохийският събор от 643 г. признава монотелизма (или миафизитизма, ако искате) за истинска вяра, а Антиохия става столица на империята. В Константинопол са недоволни, но зависят от житните доставки от Египет, така че си мълчат. Василевсът автократор (или падишах-императорът за феновете на "Дюн") дава религиозна свобода и на монофизитите от Палестина и Египет, които иначе охотно дезертират на ислямска страна. В серия кампании от 645 до 655 арабската мощ е сломена. Повечето бедуини се отмятат от исляма и верността си към халифата. Някои племена приемат християнството в някоя от източните му форми и дори минават на имперска служба. Халифът на Мека и Медина става васал на империята. В южните райони на Арабия, в Йемен, се появява християнско царство, което заедно с Византия и Аксум държи в шах халифските територии. Йерусалим и Дамаск се връщат под имперска власт. построена е огромна крепост в дъното на залива Акаба, която пресича възможността за ново арабско нашествие в Египет.

В 680, притиснати от хазарите, част от българите нахлуват през Дунава. Без никакви военни действия новият император потвърждава статута им на федерати и властта им между Хемус и Истър: империята е ангажирана да умиротворява владенията си на изток - трябва да се въстановят Египет, Сирия и Месопотамия, да се покръства персийското население, да се ремонтират крепости, напоителни съоръжения, пристанища и дори пътища. Центърът на византия се е изместил на изток - Антиохия е столица, православието, монотелизмът и монофизитизмът са еднакво легитимни учения на имперската Църква, а по източните граници са оцелели манихейски, зороастрийски, митраистки, несториански и ариански общности. На тях, както и на евреите, империята гледа с недоверие. Дворът на шаха-император се ориентализира силно - там се говорят както гръцки, така и сирийски, арабски и персийски.

В 715 съборът в Сидон утвърждава иконоборството като истинска вяра, но оставя правото на константинополските граждани и на жителите по западния бряг на мала Азия да вярват както намерят за добре. Новата исаврийска династия е съвършено ориенталска, възприема Бог като напълно транцендентен и няма нищо против монофизитизма и иконоборството. В 720 халифът на Мека и Медина се покръства като монофизит и иконоборец при условие, че му се разреши вместо камбанарии да строи минарета на черквите и да канонизира Мухаммад като християнски светец. В 716, възмутени от ересите на империята, жителите на Сердика, Солун и Филипопол се отмятат от верноподаническата си клетва и доброволно преминават под властта на хан Тервел. Папата в Рим отлъчва всички източни църкви и императора и праща на Тервел кралски скиптър, а Тервел се покръства като православен. Българската Църква се базира в Сердика под старинното име Прима Юстиниана.

В 717-720 се води война между Византия и България, в която пострадват изключително константинополското и солунското население. Императорът заповядва да се избият голяма част от гражданите на старата сталица, защото не споделят търпимостта на престола към източните християнства. Когато Солун е превзет обратно с помощта на флота, същото сполита и солунчаните. В крайна сметка България и Византия сключват мир като Солун, Одрин, Константинопол и Драч остават за империята. Папата насъсква лангобардите срещу византийските владения в южна Италия и те пеминават към лангобардското кралство, което слага край на Равенския екзархат, но флотът от Картаген успява да опази поне Сицилия от лангобардско нашествие. Далматинските градове обявяват пълната си независимост от империята. докато в сицилиявсе повече се засилва гръцкият фактор, в България и Далмация влиянията са изцяло латински. България така и не навлиза в криза през VІІІ в., тъй като империята почти няма влияние в българските вътрешни работи. В 730 реално започва Великата схизма, заради която редицаправославни архиепископи на Константинопол стават мъченици, тай като империята наказва лоялността им към иконопочитанието, диофизитизма и Рим.

В средата и края на VІІІ в. мощта на Византия се консолидира и императорите успяват да разширят влиянието си над Етиопия, Арабския полуостров и Персийския залив. Етиопското царство е принудено да признае сюзеренитета на императора и да се лиши от повечето си крайбрежни владения. Повечето арабски племена и царства последват този пример, а по крайбрежието на полуострова и на африканския бряг на червено море са основани пристанища и крепости. Конфликтите между иранските сатрапи и мирзи са насърчавани с цената на умели подкупи от Антиохия, което позволява на ромеите дапридобият важни владения по бреговете на персийския залив. Към 800 г. империята реално излиза на Индийския океан. напредва и процесът на етническо смесване между персийските, сирийските, арабските, арменските, грузинските и гръцките поданици и съюзници на империята.

В западната част на Европа Каролингите разгромяват вестготска Испания и я присъединяват към империята си. Сложен е край на испанското арианство. По същото време българите на Крум (който е православен) безнаказано превземат Солун, който флотът не успява да защити. След това българите се насочват към аварите, които напълно унищожават. Блатненското, Хърватското и Моравското княжества служат като буфер между франкската и българската империи, но българите са във влошени отношения с папата, който е предпочел франките за свои закрилници и е провъзгласил Карл Велики за император.

В ІХ-Х в. две морски свръхсили се очертават в два противоположни края на Стария свят. От една страна Византия доминира Средиземно море, Червено море и каботажа по Индийския океан от Мадагаскар до Цейлон, което превръща империята в най-богатата държава, съществувала някога. От друга - скандинавските пирати съсипват Британските острови и бреговете на франкската империя, която при наследниците на Карл се разпада на все по-дребни късове. В 845 византийски флот опустошава цялото средиземноморско крайбрежие на франкските кралства - от Реджо Калабрия до Гибралтар.

В 853 некадърният пълководец Борис-Михаил, крал на българите и аварите, губи Солун от византийския флот. Опитите му сам да създаде черноморски флот завършват с пожарища в Малка Скития. В 875 по заповед на кесаря Варда е започнато прокопаване на плавателен канал между Червено и Средиземно море.

Общото повишаване на благосъстоянието във Византия (може би вече е по-точно да я наричаме Румелия, защото е силно ориентализирана) позволява на империята да контролира едрите земевладелци и да остави на селяните стратиотски статут и собственост над парче земя. Персите, сирийците, арменците, египтяните и азиатските гърци са достатъчно лоялни, за да може да имсе разчита като войска. Бунтове почти няма, градовете процъфтяват, а търговските контакти достигат Драконовите планини в Черна Африка, Индия, огромния масив острови между Индийския и Тихия океан и дори Китай.

Контролът над имперските васали постоянно се затяга докато Армения и Грузия окончателно са анексирани, а автономията на етиопския негус е силно намалена. Същевременно в Африка тече усърдна мисионерска дейност на Александрийската и Аксумската патриаршия, както и от страна на митрополита на Картаген (който все така е под византийски сюзеренитет). Арабският полуостров непрекъснато ври и кипи от враждите на арабските племена и царства, но товапозволява на ромеите да контролират крайбрежието и северната граница, ограничавайки амбициите на вестните вождове. Опитът на всеки ирански сатрап да се издигне над равните си и да обедини платото приключва с наказателна експедиция на имперските камилски катафракти.

След ХХ-те години на ХІ в. се наблюдава повишаване на корупцията и засилено влияние на дворцовите аристократи в Антиохия за сметка на военните и административни власти в провинциите. Повишават се данъците, разточителството в големите градове става невъобразимо, а някои недоволни селища са сравнени със земята и на тяхно място са създавани държавни латифундии с черни роби от Африка. Изглежда, че империята се задъхва под собственото си огромно богатство и липсата на воля за решителна експанзия към океана или Иран или пък за реконкиста на Балканите (а междувременно в Европа тече страховита война между българите и германците за императорската корона на Запада).

В петдесетте години на ХІ в. в Средиземно море се появява нова сила, преминала покрай бдителността на западния византийски флот - норманите. Тези първоначално малобройни рицарски отряди умело са насочени от германските императори към византийска Сицилия, която бързо превземат и я превръщат в база за бъдещи по-големи успехи. Дукът на Палермо се сдобива и с важното пристанище Кротон на калабрийския бряг, откъдето замисля удари срещу византийски Коринт и Драч. но преди това амбицията му го води към баснословните богатства на Картаген, който пада в ръцете на норманите в 1055 г. Следват Драч в 1056, Коринт в 1057 и Атина в същата година. Изглежда, че нищо не може да спре норманите по пътя им към Солун и бившата столица на Босфора, когато местните жители просто отварят вратите на градовете си за българите, за да се избавят от новия нашественик. След редица сражения в Македония в 1057-1059, двете страни сключват мир - Гърция и Илирик остават за норманите, а Солун и Константинопол - за българския крал. Разбира се, този мир ще бъде нетраен. Междувременно венеция се е сдобила с властта над далматинските градове. Зета и Рашка са васализирани от българите, а Хърватия - от Германското кралство на Саксонската династия. Моравия е поделена между двете сили.

В 1060 Византия е унизена с мирен договор, според който губи всички свои европейски владения, Картаген, Сицилия и Крит, което излага Александрия, Ефес и Кипър под заплаха и унищожава контрола върху Проливите. За щастие на ромеите, новосъздадената норманска морска империя се разпада бързо на отделни владения, които враждуват помежду си, с българите, немците и Венеция, а България се оказва въвлечена в конфликти с маджарите, печенегите и Киев.

На пръв поглед загубата на европейските владения би трябвало да позволи на ромеите да се съсредоточат в източни завоевания, но империята няма време да консолидира силите си - от изток се задават Селджукидите. Преминавайки на юг от Каспийско море в търсене на нови владения на запад, свирепите номади увличат със себе си някои персийски благордници, търсещи възможност да заграбят византийска плячка. Тюркските водачи лесно приемат зороастризма, който не противоречи особено на собствените им традиции. В 1069 нова беда сполита Източната "Римска" империя - нашествениците превземат и разграбват Ктезифон, четвъртия по големина и значение град (след столицата Антиохия и огромните пристанища Александрия и Ираклия на Тигър). В 1071 войските на империята и номадските орди се срещат при Манцикерт, където разгромът на ромеите е страшен. Император Роман е пленен, а Мала Азия, Сирия и Месопотамия падат без остатък в ръцете на завоевателите. В Ираклия, Кипър, Грузия, Армения и Трапезунд се задържа християнска власт, но под сюзеренитета на Селджукидите.

Единствено Египет се превръща в гнездо на съпротива. Империята се пренася от Антиохия в Александрия и египетските, арабските и етиопските войски заедно спират тюрките в битката за Акаба.

Скоро след това император Алексий І пише сърцераздирателното си писмо до западните крале, което довежда до проповедта в Клермон и Кръстоносните походи. Нормани, французи, немци, англичани, испанци, унгарци, българи, хървати, сърби, даже чехи и норвежци се стичат в италианските пристанища, откъдето нападат Селджукидите в новозавладяната Витиния. Следват познатите от реалната история кръстоносни сюжети (1098-1101) - Трапезунд, Грузия и Армения помагат с каквото могат и разширяват териториите си. Столицата Антиохия става център на Антиохийското кръстоносно кралство, а Йерусалим е върнат на императора. Турците са напълно прогонени от Мала Азия, Сирия и Армения. В Месопотамия срещу властта им избухват бунтове, които са кърваво потушени. Християнските сили в освободените земи започват да се борят помежду си, но същото важи и за селджукските бегове. Междувременно, лишени от постоянния натиск на враждебна сила, иранските земи постигат обединение под властта на нов и енергичен зороастрийски шах (при все че законният византийско-персийски падишах-император на християните е в Александрия).

Новата иранска династия лека-полека успява да покори месопотамските турски бегове (1140) и още веднъж истински перс сяда на трона в Ктезифон. междувременно византийците от Египет са започнали бавна реконкиста. Флотът в Червено море и персийския залив е останал незасегнат - подправките на Индия, африканските роби и диаманти, египетската пшеница и споменът за властта на империята из Мала Азия и Сирия правят възможна контраофанзивата на ромеите срещу кръстоносните държави, Трапезунд, Армения и Грузия.

Ираклия в устието на Тигър отказва да се присъедини към Иран, което означава съюз между персите и кръстоносците, които се смятат за предадени от императора. Множество турски бегове пък преминават на византийска страна и повеждат египетски и арабски войски.

Западът е гневен и следващият Кръстоносен поход е насочен към Александрия, но венецианците, които имат изгода от търговията си с ромеите, го провалят. В 1180 г. вече изглежда, че краткотрайните латински подвизи из Ориента са послужили само за да бъдат извадени горещите кестени на византия от огъня. При това византийско-венециански флот надвива българо-норманския при Родос. В 1190 Византия си връща Константинопол, Солун, Крит и Архипелага, а Венеция получава всички нормански владения в Албания и Гърция.

Но съдбата на империята лежи на изток. Богатата Месопотамия все още е в персийски ръце, навсякъде гъмжи от турци, които след краткотрайния си миг на величие предлагат услугите си на всеки, който може да ги наеме, а и Левантът е в съсипни. Императорът още веднъж седи в Антиохия, но империята от началото на ХІІІ в. определено не е толкова могъща, колкото тази от началото на ХІ.

За щастие на Византия Армения, Грузия и Трапезунд не се съпротивляват силно срещу реставрацията, а плановете на иранските шахове са за експанзия към Индия, което позволява на ромеите да се възстановяват, докато над главите им не се стовари следващата буря.

В двайсетте-трийсетте години на ХІІІ в. монголите, обединени под властта на сина на Ийсугей багатур Темуджин, наречен Чингис хаган, се изсипват като скакалци върху Стария свят. Един след друг са нападнати тунгузи, китайци, перси, руси, волжки и дунавски българи, унгарци и поляци... И, естествено, ромеите. По пътя на Селджукидите на юг от каспийско море и през покрайнините на Иран огромни пълчища нахлуват в северна Месопотамия. Но сега византийците са по-добре подготвени. Тяхната армия включва огромен брой покръстени туркопули - които се сражават по начин, близък до този на монголите. Стратиотите-пешаци и камилските катафракти са обръгнали на боеве и маршове през последния половин век, така че войските на империята могат достойно да посрещнат завоевателя.

Ктезифон за пореден път е превзет, но този път и изгорен. Две монголски вълни се разбиват в бреговете на Ефрат и в арменските проходи, но нашествениците продължават ожесточено да прииждат. Новият монголски хан се заклева да измие краката си в Средиземно море. Силите на ромеите са на привършване, когато е сключен успешен съюз с Иран и в 1235-1241 монголците схващат, че това направление на ексапнзия им е забранено. За благодарност императорът се отказва от шахската си титла и от претенции към Ктезифон, а за да му върне жеста шахът на персите се отказва от претенции към Ираклия на Тигър. В продължение на още поне двеста години Иран и Източната Римска империя ще си помагат срещу монголската напаст.

Към 1260 империята до голяма степен си е възстановила позициите. Градовете си връщат жизнеността, Константинопол и Солун отново са европейски предмостия, богатствата на Изтока и Юга се стичат към хазната, а големите врагове са надвити, спрени или дори са се превърнали в съюзници. Ктезифон, Сицилия, Гърция или Картаген вече никога няма да бъдат под византийска власт, но териториалната цялост, създадена от Ираклий в общи линии е възстановена и позволява демографско и икономическо замогване. Нещо повече, войните са сплотили населението до стапен, в която догматичните и езикови различия не пречат на една обща и доста горда "румска" идентичност.

В 1300-1400 империята достига нов златен век. От Средиземно море са внесени нови типове кораби - галеони, когове, каравели и хълкове, които позволяват по-далечно и по-сигурно плаване. Появява се и артилерията, която улеснява отбраната от пирати и защитата надалечните имперски пристанища. Докато испанците (на които все пак не им се е налагало да воюват с маври и са се развили по-рано) се упътват към Америките и западна Африка, то Византия усвоява Индийския океан.

Етиопия и Византия заедно осъществяват редица плавания на юг покрай африканския бряг, където създават мрежа от колонии и рудници. Мадагаскарското островно царство става васал на далечния василевс в Антиохия. С иранска помощ (ремонтни докове и работна ръка) византийският флот не само достига Индия, но и си създава крайбрежни бази по голяма част от крайбрежието, а редица индийски раджи и принцове около Декан и Хайдарабад влизат във васални задължения към "Великия раджа на раджите от Рхумапатра". База и васалство на местния владетел ромеите си издействат и в Цейлон. Същевременно иранските шахове овладяват северна Индия. по на изток и на юг ромеите пътуват, но не създават трайни бази поради отдалечеността и още един фактор - навлизането впространството на китайските интереси. В ХV в. китайски адмирали плават до Цейлон и дори до Мадагаскар (това е така и в реалната история). Двете сили предпазливо не се месят в сферите си на влияние и търгуват помежду си. Византия получава от Китай по-съвършени барутни оръжия, компаси и хартия, докато изнася слоновокостни изделия, диаманти и абанос. Индия снабдява ромеите с ориз и чай; коприна във византийските владения се произвежда.

Към 1500 г. ромеите засичат испански кораби около нос Добра надежда, а китайци осъществяват среща с португалски екипаж в Калимантан. Започнала е епохата на Великите географски открития, големите колониални империи, съперничества и романтично пиратство.

Както виждате, страдам от предубеждението, че ако нямаше ислям, Великите географски открития щяха да започнат със сто години по-рано

Не мога да кача от компа си изображение - направих карта на византия към 1450 с всичките й колонии. Всъщност не работят никакви автомаични команди - примерно не мога да курсивирам текст като щракна на опцията, а трябва ръчно да пиша квадратни скоби и "i" вътре в тях.

[Aspandiat]

Преди време стана дума за византийски и изобщо балкански алтернативки и написах две - в едната Византия оцелява поне до Наполеоновите войни, макар и като регионална сила, а после се превръща в модерна република с конституция и безславно се упътва към копонката си в ъгъла на ЕС.

На въпроса не предвиждам ли колониално развитие на империята тогава отговорих, че няма как - бях предвидил твърде късна стартова точка на алтернативката, от която вече можеше да се спасят само трохи от някогашното ромейско могъщество.

Днес в темата за сектите Incorrectus ме светна, че единствените, с които православните не са се сблъскали, вероятно са будистите. И си казах: ето я алтернативката с колониалното развитие - през Червено море към Индийския океан и бреговете на Индия! За да бъде това възможно обаче, Червено море, а дори и Персийският залив трябваше да бъдат под византийски контрол. За да бъде това възможно, трябваше да намеря достатъчно ранна изходна точко, от която Византия да може да тръгне на изток с що-годе реалистичниизгледи за успех.

Впрочем, има една сила, която е провеждала експедиции в Индийския океан с изходни бази от Червено море - това е наследницата на Византия, Османската империя. Знаете за Пири Реис, а може би и за династичните бракове между османските султани и султаните в Малайзия. Сама по себе си би могла да се получи прекрасна алтернативка по Пол Джонсън за колониалните борби между Османската, Китайската, Британската, португалската и нидерландската колониални империи в региона, но я оставям на няко по-вещо в периода лице

Във всеки случай една средиземноморска сила може спокойно да се превърне и във фактор в Индийския океан (или пък такава от Индийския да излезе на Средиземно море - примерите с древен Египет и Ахеменидите са налице, разбира се, погледнато съвсем приблизително).

И така, годината е 610. В Константинопол току-що е пристигнал картагенският екзарх Флавий Ираклий и е осъществил успешен преврат. Империята е под заплаха от всички страни. Аварите и персите са задвижили страховити сили - от дивите степи и от необятните простори на Азия огромни пълчища, жадни за кръв разтърсват земята със стъпките си. Те искат да се срещнат от двете страни на Проливите. Пречат им само дървените бордове на флота и здравите зидове на Константинопол. Няма пари, няма хора, оръжието не достига, столицата е в отчаяние. Ираклий почти е готов да зареже всичко и да избяга обратно в Картаген, откъдето да наблюдава безпомощно края на империята. Патриархът и народът го умоляват да не ги изоставя.

Да прескочим войните с Персия. Ираклий нанася жестоки поражения на Сасанидите с помощта на българи и хазари, докато в тила му столицата удържа славяно-аварските пристъпи. Иран е на колене, шахът и повечето му пълководциса мъртви, оредялата войска на императора пои конете си в Тигър, Ктезифонт предава ключовете си. Кръстът е върнат на ромеите, които сами не могат да повярват колко пълен е триумфът им. Годината е, да речем, 630. Тук трябва да започнат различията с истинската история.

Ираклий повтаря действията на Траян: създава провинции (всъщност префектури) Месопотамия, Вавилония и Армения и извежда границата си с победена Персия по Тигър и по източните граници на Армения. Арменското царство значително се разширява, но не придобива независимост, защото византийски и български гарнизони са разположени из кавказ чак до Каспийските врати. Грузинците също получават едновременно "закрила" и печелят територии. Българите и хазарите се задължават със съюзен договор и много персийско злато.

На юг ромеите стигат до устието на Тигър и Ефрат в Персийския залив. На мястото, където е истинската басра, започва строежът на огромния град, пристанище и крепост Ираклия. Императорът се обявява за шах (или на гръцки "василевс") на Персия и временно се настанява в Ктезифон като смята окончателно да премести столицата си в Антиохия, откъдето да има контрол едновременно върху западните и източните си провинции. Същински Иран е оставен на последните Сасанидски издънки, които в продължение на двайсет години ближат рани, а след това започват да се избиват за владенията си на платото.

В 632 последователите на наскоро починалия арабски пророк излизат от пустинята и се насочват към Йерусалим. При Ярмук нанасят жестоко поражение на византийската армия (636) и екзалтирано влизат в Свещения град. Императорът е твърде стар и ударът е неочакван, а наследниците му в далечния Константинопол изглеждат безпомощни. Един от служителите му, екзархът на Ираклия взима нещата в свои ръце. Изоставя строежите почти без охрана, събира гарнизонните части из цяла Месопотамия, свиква наемници от отвъд Кавказ, както и арменскии грузински съюзници и се впуска в контраатака срещу арабите. В последвалата битка при Дамаск няма победител (638), но нашествениците не успяват да превземат града. В 639 ромеите обсаждат халифа в Йерусалим. Арабският поход към Египет е отменен, което позволява на империята глътка въздух, но пък екзархът е принуден да свали обсадата на Йерусалим, защото двете крила наарабските сили се обединяват. През следващите години (640-641) войната се води ожесточено, но без решително поражение за една от двете страни из цяло византийска Сирия. Императорът умира в Ктезифон и в Месопотамия започва въстание на "белодрешковците", тоест на персийските селяни. Сасанидските мирзи в Иран не успяват да се възползват от това, а въстаниците не могат да превземат сами нито Ираклия, нито Ктезифон, така че отрядите им просто безчинстват срещу собствените си села. Бунтът означава, че намалява работната ръка в Месопотамия. В резултат там настъпва глад, последван от епидемия и бунтът се самоунищожава. Жертвите са безброй, но съдбата е милостива към ромейската власт.

В Антиохия екзархът на Ираклия се обявява за император. Налага му се да остави армията си и да иде до Константинопол, където да избие Ираклионите, които иначе биха отцепили Консатнтинопол от източните завоювани земи. Това позволява на арабите да превземат Дамаск и да опустошат целия десен бряг на Нил. Антиохийският събор от 643 г. признава монотелизма (или миафизитизма, ако искате) за истинска вяра, а Антиохия става столица на империята. В Константинопол са недоволни, но зависят от житните доставки от Египет, така че си мълчат. Василевсът автократор (или падишах-императорът за феновете на "Дюн") дава религиозна свобода и на монофизитите от Палестина и Египет, които иначе охотно дезертират на ислямска страна. В серия кампании от 645 до 655 арабската мощ е сломена. Повечето бедуини се отмятат от исляма и верността си към халифата. Някои племена приемат християнството в някоя от източните му форми и дори минават на имперска служба. Халифът на Мека и Медина става васал на империята. В южните райони на Арабия, в Йемен, се появява християнско царство, което заедно с Византия и Аксум държи в шах халифските територии. Йерусалим и Дамаск се връщат под имперска власт. построена е огромна крепост в дъното на залива Акаба, която пресича възможността за ново арабско нашествие в Египет.

В 680, притиснати от хазарите, част от българите нахлуват през Дунава. Без никакви военни действия новият император потвърждава статута им на федерати и властта им между Хемус и Истър: империята е ангажирана да умиротворява владенията си на изток - трябва да се въстановят Египет, Сирия и Месопотамия, да се покръства персийското население, да се ремонтират крепости, напоителни съоръжения, пристанища и дори пътища. Центърът на византия се е изместил на изток - Антиохия е столица, православието, монотелизмът и монофизитизмът са еднакво легитимни учения на имперската Църква, а по източните граници са оцелели манихейски, зороастрийски, митраистки, несториански и ариански общности. На тях, както и на евреите, империята гледа с недоверие. Дворът на шаха-император се ориентализира силно - там се говорят както гръцки, така и сирийски, арабски и персийски.

В 715 съборът в Сидон утвърждава иконоборството като истинска вяра, но оставя правото на константинополските граждани и на жителите по западния бряг на мала Азия да вярват както намерят за добре. Новата исаврийска династия е съвършено ориенталска, възприема Бог като напълно транцендентен и няма нищо против монофизитизма и иконоборството. В 720 халифът на Мека и Медина се покръства като монофизит и иконоборец при условие, че му се разреши вместо камбанарии да строи минарета на черквите и да канонизира Мухаммад като християнски светец. В 716, възмутени от ересите на империята, жителите на Сердика, Солун и Филипопол се отмятат от верноподаническата си клетва и доброволно преминават под властта на хан Тервел. Папата в Рим отлъчва всички източни църкви и императора и праща на Тервел кралски скиптър, а Тервел се покръства като православен. Българската Църква се базира в Сердика под старинното име Прима Юстиниана.

В 717-720 се води война между Византия и България, в която пострадват изключително константинополското и солунското население. Императорът заповядва да се избият голяма част от гражданите на старата сталица, защото не споделят търпимостта на престола към източните християнства. Когато Солун е превзет обратно с помощта на флота, същото сполита и солунчаните. В крайна сметка България и Византия сключват мир като Солун, Одрин, Константинопол и Драч остават за империята. Папата насъсква лангобардите срещу византийските владения в южна Италия и те пеминават към лангобардското кралство, което слага край на Равенския екзархат, но флотът от Картаген успява да опази поне Сицилия от лангобардско нашествие. Далматинските градове обявяват пълната си независимост от империята. докато в сицилиявсе повече се засилва гръцкият фактор, в България и Далмация влиянията са изцяло латински. България така и не навлиза в криза през VІІІ в., тъй като империята почти няма влияние в българските вътрешни работи. В 730 реално започва Великата схизма, заради която редицаправославни архиепископи на Константинопол стават мъченици, тай като империята наказва лоялността им към иконопочитанието, диофизитизма и Рим.

Архонтът Глишев добре е поработил, явно пие качествена бира.

Аз обаче смятам да пренапиша историята от момента, в който империята го удря на монофизитство, несторианство и т.н. ереси в очите на последователите на никейското православие и папския Рим.

И тъй, в 730 реално започва Великата схизма, заради която редица православни архиепископи на Константинопол стават мъченици, тъй като империята наказва лоялността им към иконопочитанието, диофизитизма и Рим. Вследствие на нея империята вместо да успее да задържи Константиновия град, Балканските и православните провинции в Мала Азия, се разцепва по етно-религиозен признак. Силно гърцизираните Балкани и Анатолия се разбунтуват срещу императора в Антиохия, обръщайки се за помощ към православния кан Севар и към Лагобардското кралство с посредничеството на папата. Лангобардите, които и без това отдавна са хвърлили око на Равенския екзархат, набързо прегазват немощната му войска и го присъединяват към владенията си, а византийските Апулия и Калабрия стават техни васали. По този начин лангобардите си осигуряват тила спрямо империята и когато франките тръгват да превземат (вече обаче не под папско подстрекателство, а за своя сметка) Павия, пред вратите й те са напълно разбити. Крал Дезидерий влиза в съюз с баварския херцог Тасион и година по-късно някъде в Бургундия франките са отново разбити. Разгромът дава сигнал за началото на междуособици във Франкското кралство. Като от нищото криещите се вече 2 века около Тулуза потомци на Меровингите се появяват, за заяват претенции за отнетия им престол. Политически и икономически те са подкрепяни от вестготите в Испания и бързо установяват контрол върху земите южно от Лоара чак до Алпите. През 772 г. войските на меровингските претенденти разгромяват при Поатие армията на Карл, останал известен в историята само под това име, а не като Карл Велики. Самият Карл загива в битката. След победата Меровингите слагат ръка и на Нейстрия, като под контрола на Каролингите остават само Австразия и някои територии източно от Рейн, постоянно заплашвани от саксонците. Германия така и не се образува като единна държава, а на територията й се формират независимите кралства (получили инвеститура от папата) Бавария, Алемания, Саксония. Земите между Краков и Елба се очертават като зона на политическа несигурност, изпъстрена с постоянни конфликти между херцогство Полша, Бохемия, Моравия, Лужичия и Сорбия, гарнирани от войни със съседите им Бавария и Саксония. Каринтия остава негерманизирана под славянското й име кралство Хорутания, а на запад се налага Франското кралство в рамките приблизително на днешна Франция, но без Мец, Нанси, Тул и Вердюн, останали в ръцете на Каролинтите, короновани за крале на кралство Лотарингия. Бретан се обособява като Бретанско кралство, предпочитащо тесни връзки с Ирландия, Уелс, Шотландия и Англия. Последната, поради своевременната и ефективна реакция на меровингските крале, не става жертва на норманско нашествие, защото Ролон с неговата шайка скандинавски разбойници не успява да отвоюва устието на Сена и да образува херцогство Нормандия. Тези отношения се запазват да средата на ХІ век, когато датчаните и норвежците установяват пълен контрол върху английските територии, в резултат на което самостоятелното развитие на Англия е затормозено столетия напред и чак къв средата на ХІV век английската народност се очертава като етническа група, говореща на скандинавски диалект, изпъстрен с латинизми, привнесени чрез католическата църква.

На Изток нещата са не по-малко драматични. След 730 г. Византийската империя се разпада на 2 големи територии. Православната, в която доминират гръцкият език и дребното земевладелие, обхваща земите западно от планината Тавър и Трапезунд чак до Дирахион на Балканите. На изток остават земите на старата Римска империя (Киликия, Сирия, Палестина, Египет, Северна Месопотамия) плюс завоеванията на Ираклий - останалата част от Месопотамия, опорни точки по крайбрежието на Арабско море и Персийския залив, Южна Арабия и Аденския проток. Подробни данни за устройството на византийския протекторат в района на Аденския проток е оставила Румиан Желешвили, дъщерята на император Ираклий ІV от брака му със знатна грузинка.

Разцеплението на великата Източна Римска империя на 2 части води до неподозирани последствия. Западната Източна Римска империя (православната част) се ориентира към тясно сътрудничество в България на рода Дуло. Последният, поради отсъствието на византийски интриги и намеса във вътрешните дела на страната, се закрепя на българския престол чак до 9 септември 1944 г. Осигурилите си взаимно благосклонен неутралитет България и Западна Византия се заемат с осъществяването на политическите си програми. Аварското каганатсво е унищожено през 805 г., като Моравия, Хорутания, Хърватско и сръбските племена са превърнати в български протекторат. Няколко десетилетия по-късно Хазария приема православието от България и съюзените държави нанасят съкрушителен удар на маджарите, които се изтеглят към старата си родина в Приуралието,като пътьом унищожават в зародиш формиращата се Волжка България. Киев е обявен за кондоминиум на българи и хазари, в битката при праговете на Днепър от 862 г. обединените варяжки сили на Рюрик са напълно унищожени от хазари и българи. Източнославянските племена остават необединени, неизчерпаем източник на "суровина" за робските пазари в Итил и Плиска.

Източна Византия обаче не смята да се примири с отцепването на гръко-православните си области. През пролетта на 741 г. флот от 1800 дромона прехвърля в Тракия 120 000 армия. Константинопол е подложен на пълна блокада, а земестресението от април 742 г. разрушава частично Теодосиевата стена. Източновизантийските войски са почти проникнали в града, когато в тила им се появява огромна армия, водена лично от кан Кормисош. Източновизантийските войски понасят пълно поражение, а по море флотът на Ираклидите е разбит от западните византийци, снабден с гръцки огън, изобретен от сирийския православен дезертьор Калиник. Като благодарност за оказаната помощ Кормисош получава всички територии северно от Костур и Серес заедно с Охрид, центъра на българската архиепископия Първа Юстинияна. Константинопол признава и титлата му "василевс на българи и авари".

През 756 г. новият опит на Ираклидите да поставят под контрол изгубените западни области е окончателно осуетен с разгрома им при Акроинон във Фригия и в следващите 150 години конфронтацията между Западна и Източна Византия се израждат до перманентни сблъсъци по границата. През ІХ век набезите на източновизантийските войски по лимеса по планината Тавър успешно са отразявани от издигналия се арменски аристократичен род Акритас. Неговият първи представител по вероизповедание първоначално е монофизит, но след преминаването му в православието, получава прякора Дигенис.

Уталожването на конфронтацията спомага за стабилизирането на Западна Византия, която през следващите столетия се ориентира тясно към сътрудничество с други европейски сили като България, Лангобардска Италия, Рим, Меровингска Франция. В икономическо отношение тази империя се развива на базата на дребното земевладелие и селските общини, както и на износа на луксозни стоки по море. Поради скъсването с ориенталските маниери на управление и ръководене, в нея не се появява регулативен сборник със закони от рода на "Книга на епарха" например. В лицето на Запада именно константинополската империя се превръща в наследник на империята на Константин Велики.

Източна Византия, за разлика от западната си посестрима, се изправя пред сериозни трудности. На първо място обявената от Ираклидите относителна религиозна свобода и рязкото намаляване на гръцкия елемент, вторичното завземане на районите на Атропатена, Техеран, Испахан и Фарс след края на войните с Константинопол изправя империята пред предизвикателстовото не само на силна ориентализация (както правилно отбелязват в своето изследване модераторите, криещи се зад ника "проф. Глишев"), но и пред предизвикателството на иранизация и зороастризация на империята. Поставянето под имперски контрол на повечето от бившите сасанидски земи води до преместването на столицата в Ираклия на Тигър, което още повече отслабва старата римска традиция. В командването на въоръжените сили на държавата все повече се инфилтрират персийски и тюркски елементи, въпреки че не се стига дотам императорът да е заложник на собствените си гвардейци. Като илюстрация на тези процеси може да се посочи например фактът, че в битката при Тарс от 864 г. срещу западновизантийските войски източновизантийската армия е командвана от някой си Шахвараз Тугрул, син на знатна персийка зороастрийка и тюрк несторианин.

През 912 г. във връзка с четвъртия брак на източновизантийския император Леон VІ Ираклий-Аспандиат избухва религиозна криза, прераснала в политическа. Източните (персийските) области се вдигат на бунт с искане за официална държавна религия да бъде признат зороастризмът. На тази претенция се противопоставят несторианско-монофизитските Армения, Сирия, Палестина и Египет. Две години по-късно въстаниците разгромяват правителствените войски при град Кадисия в Месопотамия, столицата Ираклия е опустошена. Император Леон VІ бяга в Антиохия, където разчита на верните си сирийски и арменски части. Подсилени с египетски контингенти, войските му пресрещат през пролетта на 916 г. въстаниците при град Майафакрин. На персийските катафракти са противопоставени лека стрелкова кавалерия от хазарски наемници, арменска тежка конница и голям брой предоставени от сирийските и египетските поземлени магнати пехотинци, въоръжени с пики. Двудневното сражение приключва с победа на Леон VІ. Към края на 924 г. единството на империята е възстановено. Столицата е преместена в град Едеса с оглед на междинното й разположение между западните и източните области на империята. Въпреки поражението си персо-зороастрийският елемент получава съществени отстъпки - със закон е уреден господстващият статут на зороастризма източно от град Ираклия, право на избор на местните управители, потвърждаван от императора и др.

В западните, останали под твърдия контрол на императорите области нещата също се развиват неблагоприятно за централизацията на империята посока. По време на гражданската война Леон VІ е принуден срещу военната подкрепа на египетските и сирийските феодали да издаде новела, с която признава извършените от тях през последното половин столетие заграбване на частни и общински земи. Това води до постепенното създаване на поземлена аристокрация от латифундиално-феодален тип, подчиняваща се на императора повече по силата на традицията, отколкото поради реалната сила на суверена. Аналогични процеси текат в слабо интегрираните ирански области. Местната аристокрация, възползвайки се от нараснала си независимост и икономическа мощ, се ориентира към керванна и морска търговия с Индия и Китай. Византийските търговски кораби към края на Х век стигат чак до Малака, Кантон и дори Япония, възползвайки се от едно удивително ново откритие - компаса.

В западните области към подобна търговска експанзия и търговия с черни роби се ориентират египетските аристократи, които стигат в търсенето на черна плът и злато до нос Добра надежда.

И така, към средата на ХІ век Източна Византия, въпреки рехавата си политическа сплотеност и все по-силните позиции на едрата поземлена и търговска аристокрация, като че ли се намира на върха на мощта си. На Запад от нея обаче се развиват съдбоносни процеси....

През 1054 г. в Рим е свикан вселенски събор по изглаждане на някои различия между Римската и Константинополската църкви. На събора присъстват пратеници на Българската автокефална църква, епископи от целия Запад, архиепископът на Хазария и патриархът на Иверия. Поради избухналата чумна епидемия заседанията са преместени в град Клермон във Франция. В резултат на тях папата приема константинополската трактовка на въпроса за произхода на Светия Дух. В последният ден на събора добре заплатеният с номизми (константинополски номинал) и пострекаван от цариградския император Константин ІХ участник в събора свети Бернар от Клерво произнася пламенна реч, в която призовава за разправа с еретиците и езичниците от Източна Византия, сквернящи Божи гроб. С ентусиазирания възглас Dieu le veut тълпата започва да си пришива платнени кръстове, същити от разкъсаното расо на Бернар. На следващата 1055 г. голяма армия, съставено от френски, италиански, лотарингски и баварски кръстоносци преминава през Хърватия и по Via Egnatia стига до Адрианопол. Там към нея се присъединяват българските кръстносци, водени от таркан Кардам Пернишки, Радослав Охридски, Крум Преславски, Димитър Белградски и Севар Дръстърски. При Дарданелите западновизантийският флот пренася кръстоносците през протока, които при град Никея са подсилени от кръстоносци, водени от брата на император Константин ІХ Михаил Пафлагонски и аристократите Исаак Комнин, Варданиос Муселе и Леон Ласкарис. След презимуване в Иконион през пролетта на 1056 г. кръстоносците като лавина заливат Киликия. Тарс се предава без бой, през лятото след тежка обсада пада Антиохия, където Раймонд Тулузки основава свое княжество. През август българските кръстоносци завземат Акра и образуват Акренско княжество, начело с Кардам Пернишки, наследен след смъртта му от братовчед му Радослав Охридски. През октомври 1056 г. след страшен щурм пада Йерусалим. При разграбването му на клане са подложени монофизити и несториани, както и евреи. На въпроса на Леон Ласкарис как да отличат малкото православни йерусалимци от еретиците, епископът на Трапезунд Георги Комнин отговаря "колете наред, Господ ще отдели своите". Обаче въпреки опитите за Константин ІХ да получи града, западните кръстоносци избират за Йерусалимски крал Готфрид Булонски.

Ударът, понесен от Източна Византия, не й позволява да се съвземе. По същото време източните й граници са прегазени от огромна тюрска маса, водени от Тугрил хан, потомък на някой си Селджук. Поради неспособността на императора в Едеса да организира ефективна отбрана, до 1064 г. селджуците превземат Техеран, Испахан, Тавриз, областта Фарс. Особено тежка за империята е загубата на Ираклия на Тигър през 1065 г. и на Едеса, превзета през 1069 г. от Алп Арслан, наследника на Тугрил. Източновизантийският император Леон ІХ Бурзмихр е принуден да се оттегли в Александрия.

В устрема си селджуците обаче се превръщат в заплаха за кръстоносните държавици и за Западна Византия. През август 1071 г. огромна армия, водена от константинополския император Роман Диоген, в чийто състав има и български, френски и италиански части, пресреща при Манцикерт селджукската армия на Алп Арслан. Поради измяна в редовете на селджуците те претърпяват пълно поражение и по силата на сключения договор се ограничават с досегашните си завоевания. Така франко-византийският Изток е спасен, а източновизантийските императори получават глътка въздух в следващите 150 години. С огромната византийска търговия в Индийския океан обаче е завинаги свършено поради избиването на част от местната аристокрация от селджуците и ориентирането на оцелялата част от нея единствено към сухопътна търговия.

През ХІІІ век от Изток изригва нова вълна на варварски нашественици. Водените от Чингиз хан монголи прегазват селджуците, селджукският султан в Ерегли (бившата Ираклия на Тигър) е убит, монголите съсипват и кръстоносните държави в Близкия Изток през 1266 г. Западната Византийска империя след едно съкрущително поражение при Иконион се обявява за монголски васал през 1270 г. Пет години по-късно една монголска армия преминава през Синай, превзема Александрия и Мемфис и унищожава Източната Византийска империя. Последният император бяга по море и намира убежище в един от търговскит пунктове на вече бившата империя източно от нос Добра надежда. Когато през 1499 г. португалските моряци на Вашку да Гама стигат до там, те откриват мизерно градче на име Ираклиополис, в което заварили чернокож владетел, към когото на странен език, смесица от бушменски, гръцки, сирийски и персийски думи местните жители се обръщали с думата "императоре"....

[glishev]

Е, Аспандиате, това, дето си го направил със западна Европа, е чудовищно То не са Меровинги, готи, лангобарди, английска мъка и германско разцепление

Пък и Източна Византия или ОпИРИ (Още по-източна Римска империя) си е културна ценност, що я съсипа така

Хубаво е да се добави, че около 1025 г. арменският нахарар Болгий Армандян се опитва да превземе Ечмиадзин и да принуди католикоса да го короняса за арменски цар, но католикосът го пленява с помощта на източновизантийските си стражи и го праща на съд в Едеса. Там падишах-автократорът Йоан Бодрус ал-Хаким ІІ осъжда нахарара на вечно изгнание. След дълги приключения, описани по-късно в приключенския роман "Подвизите на рицаря Арманд из Ориента (Венеция, печатницата на Алдо Мануцио, 1502)", Болгий Армандян се заселва в Пловдив. Няколко години по-късно се обявява за наследник на Едеския император и пловдивският севаст се вижда принуден да затвори смутителя в Бачковския манастир, където грузинските монаси издевателстват над нещастния арменец.

[Aspandiat]

Е, Аспандиате, това, дето си го направил със западна Европа, е чудовищно То не са Меровинги, готи, лангобарди, английска мъка и германско разцепление

Пък и Източна Византия или ОпИРИ (Още по-източна Римска империя) си е културна ценност, що я съсипа така

Хубаво е да се добави, че около 1025 г. арменският нахарар Болгий Армандян се опитва да превземе Ечмиадзин и да принуди католикоса да го короняса за арменски цар, но католикосът го пленява с помощта на източновизантийските си стражи и го праща на съд в Едеса. Там падишах-автократорът Йоан Бодрус ал-Хаким ІІ осъжда нахарара на вечно изгнание. След дълги приключения, описани по-късно в приключенския роман "Подвизите на рицаря Арманд из Ориента (Венеция, печатницата на Алдо Мануцио, 1502)", Болгий Армандян се заселва в Пловдив. Няколко години по-късно се обявява за наследник на Едеския император и пловдивският севаст се вижда принуден да затвори смутителя в Бачковския манастир, където грузинските монаси издевателстват над нещастния арменец.

Аааа, що бре, мултимодераторе Глишев. Аз много си ги харесвам Меровингите, не ги искам забатачени в Пиринеите и после 1200 г. да се мъчат да станат крале на Франция чрез ордена на Сион.

А какво видя ценно в ОпИРИ? Нито имат идеологически, нито културен център. Миш-маш от народи, дето не знаят несториани ли са, монофизити ли са, зороастрийци ли, що ли? Монголски ятаган за ОпИРИ

А за Болгий Армандян, хахахахахахахахахаха. Лошото е, че ще може да отговори на твоята неприкрита провокация към достойнството и възпитателните му инстинкти чак след 27 дена, когато му изтече наказанийцето.

Ако се стигне до ново, допълнено издание на печатницата на Алдо Мануцио, трябва да се добави, че към 1469 г. доблестният рицар Болгий Армандян се подвизава в Пловдив, а след това в Истанбул като личен лекар на султан Мехмед ІІ под псевдонима Амирдовлад Амасиаци. Кой кого точно е лекувал ще се уточни в третото съвсем допълнено издание от печатницата на Алдо Мануцио...

[glishev]

Хм, ти тук поставяш проблема за Скитника-арменец, една изключително влиятелна фигура във фолклора на редица народи от ОпИРИ. Понеже модераторският екип на Глобализираните Либерални Израелски Шовинисти писа, че Армандиян се появява в хрониките ок. 1025 г., а според аспандиатистите все още е жив към 1469, това би трябвало да ни накара да се замислим и направо да се обърнем писмено към Умберто Еко за продължение на "Махалото...", озаглавено "Тайнственият пламък от махалото на предишния ден или Името на Баудолян".

Впрочем, до месец ще сме научили истината.

[Aspandiat]

Хм, ти тук поставяш проблема за Скитника-арменец, една изключително влиятелна фигура във фолклора на редица народи от ОпИРИ. Понеже модераторският екип на Глобализираните Либерални Израелски Шовинисти писа, че Армандиян се появява в хрониките ок. 1025 г., а според аспандиатистите все още е жив към 1469, това би трябвало да ни накара да се замислим и направо да се обърнем писмено към Умберто Еко за продължение на "Махалото...", озаглавено "Тайнственият пламък от махалото на предишния ден или Името на Баудолян".

Зависи, ако се окаже по неоспорими писмени източници от Encyclopaedia Armand O'Bolgica, че след 1469 г. рицарят Армандян се е подвизавал като агент на ордена на неотамплиерите и масонската ложа на Запад, може да се обърнем и към Дан Браун. Впрочем с това окончание Армандян, нашият герой може спокойно да мине за гасконски рицар от Перпинян (още един арменски топоним, редом с антропонима Д'Артанян), работещ като прикрит агент на Гизите от Лотарингия.

Отделно не е изключено да е поддържал писмени контакти и да е получавал инструкции от императора в изгнание около нос Добра надежда (според историческата трактовка на школата на аспандиатистите).

[КГ125]

Браво!!!! Утрепахте рибата ))))

[glishev]

Отдавна твърдя, че д'Артанян и Перпинян са арменски имена. В тоя ред на мисли обаче трябва да се прибави за пълнота, че фамилията Люзинян, държала известно време троновете на Йерусалим и Кипър (а според "Роман за Мелюзина" - и на Малка Армения) също е арменска.

Самият замък Люзинян в близост до Поатие прилича много на "Свети Месроп" в Ани.

Въпрос единствено на време да се докаже и несъмненият арменски произход на Синдзян в Китай.

[КГ125]

)) Както и на Дзян Дзъ Мин. Следва да се има предвид, че на китайски фамилията е отпред, следователно по нашему ще е Дзъ Мин Дзян. И ако някой се чуди, то да не забравяме, че арменците са стигали до Баграм в Афганистан, видно от фамилията Баграмян. Така че....

Преди години един пич, който продаваше вестници и беше етнически арменец от Армения ми подхвърли, че столицата на армения била Константинопол. На опулването ми той съответно определи че това е заради императорите-арменци.

Така, че уважаеми г-да автори на алтернативата, колониалната империя всъщност не е точно византийска, а се направлява от радио Ереван.

))))))))))))))

[Aspandiat]

За да не бъда съвсем академично-конкретно коректен, добавям и карта на Източна Византия към 1000 г. според трактовката на школата на аспандиатистите.