Културна политика

[Р. Теодосиев]

След Освобождението на България от османско владичество през 1878 година започва изграждането на институциите на модерната българска държава. Интелигенцията се консолидира като високо професионализиран социален слой. Културното развитие през този период има приемственост с българското Възраждане, когато се поставят основите на светската българска култура. Същевременно това е качествено нов етап в българската история, представен от грандиозното (за такава малка и късно откъснала се от Османската империя страна) строителство на държавни, политически и културни институции. Изграждането на институциите на държавата започва още по време на Руско-турската война през 1877-78 година със създаването към действащата руска армия на т.н. Канцелария за граждански дела, която след подписването на Санстефанския мирен договор е заменена от специален руски императорски комисариат със седем отдела, един от които отговаря за народното просвещение и духовните дела. Той съществува до края на юни 1879, когато е учредено Министерството на народното просвещение.

Правовата основа на изграждане на новата държава става Търновската конституция от 1879 година, която действа до 1934 г. Тя следва най-добрите образци на либералното законодателство - в случая на Белгийската конституция. Конституцията служи като основа на държавното участие, управление и финансиране на културата. Едновременно с това се запазва и народностната, общинската и благотворителната инициатива.

Гръбнак на културната политика на българската държава става Министерството на Народното Просвещение (МНП). То подготвя и осъществява политика, която обхваща практически всички сфери на културното развитие. През 1891 г. се приема първият Закон за народно просвещение, поставил под надзора на МНП не само цялото образователно дело в страната, но и развитието на културните институти.

През 1890 г. се изработва Закон за научни и книжовни предприятия, който дава правова основа за субсидиране издирването на старини и археологически паметници и на архивни документи, както и за документиране на фолклорното наследство. С държавно финансиране започва издаването на богатия на материал “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”. Сумите, отпускани от МНП по този закон се увеличават два пъти между 1889 и 1894 година. През 1889 започва и отпускането на субсидии за Драматическата трупа в столицата. През 1891 от Народната библиотека в София се отделя Народният музей и се създава археографска комисия при МНП. Това са основните културни институции, които дават облика на българската култура през периода до края на века.

През първото десетилетие на ХХ век България продължава изключително високия темп на икономическо и културно развитие. В навечерието на Балканските войни през 1912-1913 година грамотността сред българското население е най-висока сред балканските страни. През 1903 се приема Закон за Университета, гарантиращ академичната му автономия. Българското книжовно дружество става през 1911 г. Българска Академия на Науките (БАН). Народният музей е открит тържествено през 1905 г. Драматичната трупа през 1904 г. прераства в Народен театър. Новосъздадени са държавните Рисувално (1896) и Музикално (1906) училища и Оперната дружба (1908) - бъдещата Народна опера. Министерството на народното просвещение осигурява средства и за поддържане на читалищата, които дотогава са предимно на общинска издръжка. Етнографската и художествената сбирка към Народния музей също започват да получават твърда субсидия. Правителството в лицето на проф. Шишманов като просветен министър не подминава и насърчаването на българската култура в чужбина. От 1906 г. се отпускат по 5000 лева годишно за поддържане на български семинар на проф. Густав Вайганд в Лайпцигския университет - той се превръща в един общобалкански институт, където се изучават сравнително балканските езици.

Важен елемент от европеизирането на културната политика през този период е оказваната държавна подкрепа за обучение на българи в развитите европейски научни и културни центрове. Българските правителства законодателно регулират статута на държавните стипендианти. В периода до войните МНП е легализирало 1586 дипломи, получени във Франция, Швейцария, Австрия, Германия, Русия. Внушителен е броят на българите, защитили докторати - 585 мъже и 46 жени. По пътя на следването в чужбина, специализациите и защитените докторски дисертации, българската интелигенция се включва в общия план на европейските културни взаимоотношения, изгражда своето самочувствие в пряк диалог с центровете на европейската култура. Красноречив е фактът, че почти всички чужди възпитаници се завръщат в Родината. Те се нареждат начело на политическия, културния и международния живот на страната. Най-изявените от тях заемат ръководни длъжности, изготвят законодателните актове за функционирането на изграждащата се система на културата, науката и образованието на модерни, съвременни основи, използвайки опита си от чужбина.

Всичко това представлява основната характеристика на изграждането на културните институции на българската държава. Те се запазват и доразвиват в следващия междувоенен период. По време на войните естественият път на културно развитие е изменен. През Първата световна война към Щаба на действащата армия е изградено Културно отделение по германски образец, което направлява разностранна културна дейност не само сред войската, но и организира изследователска и събирателска дейност. Същевременно е въведена цензура и е спонсорирана официалната линия на патриотично възпитание и апологетичните батални жанрове.

По време на следвоенния период управлението на БЗНС внася драстични промени в дотогавашната културна политика - предприетите мерки целят задоволяване на исканията на широки селски маси и разширен достъп до висшето образование. Това обаче се прави в разрез с традициите на свобода и автономност на културните институции и с диктаторски методи, и затова предизвиква съпротивата на голяма част от утвърдената интелигенция. Положителни промени са превръщането на Държавното рисувално училище в Художествена Академия, на Музикалното училище - в Консерватория, присъединяването на Богословския и Медицинския факултет към Университета.

В следващия период българските правителства не изменят съществено основната линия на развитие на българската култура. Тя се изразява в укрепване и разширяване на изградените културни институции; увеличаване на бюджета на МНП, на Народния музей и Народната библиотека; в разрастване и активизиране дейността на БАН; в превръщане на Университета във водещ културен институт. Същевременно се засилва тенденцията към централизиране на властта, което се отразява и върху дейността на културните институции. Това ярко проличава след преврата на 19 май 1934 г., когато фактически всички културни дейности са под прекия надзор на Дирекцията по културата. Така е и по време на Втората световна война. През 1941 г. се създава Дирекция на националната пропаганда към Министерския съвет, подчинена лично на министър-председателя, но в действителност за нейната дейност отговарят последователно Министърът на вътрешните работи Н. Габровски и след това Министърът на народната просвета К. Партов. В нейната структура има специален отдел за радиопропаганда, изкуство и други културни прояви, трансформиран през 1942 г. в отдел за кино, театър и изкуство. Всички институции, имащи отношение към дейността на Дирекцията, включително отделението за висше образование и народна култура към МНП, са задължени да оказват съдействие на Дирекцията и да изпълняват нарежданията и. Съществуването й е прекратено на 9 септември 1944 г.

През периода 1878 - 1944 година българската държава изгражда модерна и непрекъснато развиваща се институционална система на културата. Тя утвърждава държавното начало и умело финансира и стимулира издателската дейност, изследванията на българското минало, литературата, изящните изкуства, музиката и театъра. Същевременно тази система запазва в голяма степен самостоятелността на културните институти. Израз на тази тенденция е запазването и стимулирането на общественото начало при управлението на училища, читалища, художествена самодейност. Така се поддържа наследеното от Възраждането демократично начало в местното самоуправление.

Прекъсването на тази възходяща линия в изграждането на новата, европейски съизмерима система от културни институции през 1944 година, е трагична страница в историята на държавата. Тоталитарните културни институции са създадени веднага след установяването на комунистическия режим у нас. Те трансформират всички компоненти на традиционната българска културна институция и обхващат в своята мрежа културния живот на страната. Обществената система проповядва и практикува политически и културен протекционизъм от позициите на комунистическата идеология. 1948 е годината на одържавяване на всички културни институции на пресичане на всяка частна инициатива в областта на разпространението на културни ценности. В началото на 1948 г. се приема Закон за кинефикацията и киноиндустрията, който отстранява частния предприемач от филмовото производство; вносът и разпространението на филми стават държавен монопол. Това укрепва контрола при подбора и вноса на чужди филми. С постановление на МС от 6 октомври 1944 е разпоредено държавните власти да изземат изданията с прогерманска и антисъветска тематика. Веднага след 9 септември се създават нови държавни издателства: през есента на 1944 - Партиздат, през пролетта на 1945 - Държавно издателство на МНП, Кооперация за книгоиздаване “Отечествен фронт”, Детиздат, Профиздат. През 1947 започва национализацията на частните печатници, която приключва с обнародването на Закона за книгопечатането - март 1949. През май 1948 е преустановена дейността на частните издателства. Създава се Главна Дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговията с печатни произведения към МС - юли 1950.

Създаването в началото на 1948 на Комитет за наука, изкуство и култура, който заменя съществувалата до тогава Камара на народната култура, завършва изграждането на централизирана система на управление на културата, която налага тотален контрол върху всички области на културния живот и превръща културата в средство за постигане на извънкултурни цели - политико-идеологически, социални, пропагандни. Камарата на народната култура е закрита не поради опозиционна насоченост на членовете си - тя също е била съставена от комунисти. Камарата е разпусната, защото, както пише В. Червенков “Партията и Правителството не можеха да поверят развитието на изобразителните изкуства и на всички изкуства в ръцете на една, която и да било, група от деятели, организирани корпоративно, откъснати фактически от партийното ръководство. И областта на културния фронт трябва да се ръководи от Партията.”

Пирамидално централизираният модел на управление прави всяка сфера на културата институционализирана и администрирана от властта на партията-държава. Творческите съюзи се превръщат в проводник на държавния монопол в културата - те съсредоточават в себе си контрола върху процеса на създаване и разпространение на художествени ценности и правят почти невъзможна индивидуалната изява. Творецът става абсолютно зависим от партията - държава и по същество се превръща в държавен чиновник.

В началото на 50-те години системата на държавни културни институции е напълно изградена и функционирането й е отработено. Всеки неин елемент е йерархично субординиран и подвластен на двоен - държавен и партиен - контрол. Провежданата културна политика е идеологически ортодоксална, всяко разномислие се санкционира (драстичен пример са партийните инвективи срещу художника комунист Александър Жендов).

Едва ехото на Хрушчовите реформи предизвиква след 1956 г. омекотяване на идеологическия климат, афиширано от управляващата БКП като “априлска политика” и бързо приключило след чешките събития от август 1968. Последвалият период на стагнация е възхваляван като разцвет на социалистическото изкуство.

В началото на 70-те години се появява идеологемата за “обществено-държавното начало в управлението на културата”, която предполага изборност на всички ръководни органи и рязко разширяване на кръга от хора, които участват в обсъждането на управленските решения. Бюрото и Председателството на Комитета за култура са изборни органи, но встъпването в длъжност на техните ръководители и на членовете на техния състав се санкционира съответно от Народното събрание и Държавния съвет, а масовостта при обсъждане на проблемите на културата бързо се превръща в ритуал, създаващ демократична видимост при утвърждаване на вече взети решения. Затова широката реклама на “обществено-държавното начало” като демократично завоевание на българската културна политика се оказва в голяма степен пропаганда и демагогия: въпреки афишираната изборност на управленските звена в културата, същинските решения се вземат от партийните босове.

След 1989 година започна активен процес на европеизация на българската културна политика. На основата на утвърдилия се политически плурализъм и чрез формите на покълващото гражданско общество се появиха нови субекти на културни политики - частните културни институти, алтернативните и професионални сдружения, фондациите, религиозните общности и т.н. Появиха се алтернативни форми на финансирането на културата - множество проекти се субсидират от местни и международни фондации, от частни източници, от общински бюджети, от международни културни общности. Правят се последователни и настойчиви опити от страна на МК за децентрализация на държавната културна политика.

Институционалните промени в системата на управление на културата могат да бъдат резюмирани по следния начин:

От Освобождението на България до 1947 г. въпросите на културата са били във ведомствената подчиненост на Министерството на просвещението. От 1948 до 1954 година съществува Комитет за наука, изкуство и култура. За пръв път през 1954 г. се създава Министерство на културата, което съществува до 1957 г., когато в едно министерство отново са обединени просветата и културата. През 1963 г. е създаден Комитет за култура и изкуство с ранг на министерство, който през 1966 г. е преименуван в Комитет за изкуство и култура, а през 1977 - в Комитет за култура. На 16.02.1990 е създадено Министерство на културата, което в периода януари - юни 1993 г. отново е обединено в Министерство на образованието, науката и културата. С Постановление на МС от 19.07.1993 г. Министерството на културата е обособено като самостоятелна институция.

През годините на прехода структурата на Министерството се променя многократно. Министерството се ръководи от министър с помощта на двама заместник-министри и главен секретар; помощен консултативен орган на Министъра е Колегиумът на министерството. През февруари 2005 г. МК бе преструктурирано в Министерство на културата и туризма.

С решение на Народното събрание от 16 август 2005 г. министерството отново е преструктурирано в Министерство на културата.

http://mc.government.bg/

[Р. Теодосиев]

С приетият закон: ЗЗРК - закон за закрила и развитие на културата през 1999 г. - държавата финансира културата, тя я дефинира. Закона е устройствен по същество.

Други закони, в които културата влиза са:

Закон за авторското право и сродните му права

Закон за библиотеките

Закон за читалищата

Закон за местното управление и др.

Европейското право свързано с културата е много слабо.

През 1949 година се създава Съветът на Европа - http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%8A%D0%B2%D0%B5%D1%82_%D0%BD%D0%B0_%D0%95%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0 - през 1954 година се създава и много държави влизат в Европейска културна конвенция - като България се присъединява през 1991 г. - http://sic.mfa.government.bg/?act=content&rec=883

Еропейският съвет подготвя и приема "Декларация за европейска идентичност" през 1973 г.

Като в следствие от това всички автомобилни номера в ЕС са едни и същи, евровизия, културни столици и др.

В ЕС няма закон за културата - има закон за авторските права. ЕС няма единна политика за културата, само насърчава и работи за "развитието на културата", "културно насърчаване", "културно регулиране"...и го финансира по различни програми (програма култура 2000 - тази програма продължава до 2007 година - За Култура 2007 е отпуснат 400 мил. евро бюджет)

Българската културна политика не може да остане на същото равнище след като сме в ЕС...

В момента може да се забележи как театрите са пълни, има доста интересни изложби и галериите могат да се похвалят с посетители, литературата се развива много бурно и има много млади писатели, които в момента печелят от своите романи. Правят се български филми и имат своята популярност и изява.

[Р. Теодосиев]

Раздел трети: От доклада на Ландри

Стратегически дилеми на културната политика –

Какво е положението на България?

В културната политика съществуват редица неуправляеми стратегически дилеми, с които се сблъскват всички европейски страни, въпреки че все повече се оформя поредица от принципи въз основа на най-добрата текуща практика. Част от тях наблягат на въпросите за възможностите, достъпа и справедливостта във връзка с културното разнообразие - интеркултурализма - като ценност и стимул за отлични постижения. Но когато проникнем отвъд тези общи постановки, свързани с вярата, политическият избор може да придобие по-спорен характер. Онова, което е удачно, ще зависи от целите, които политиката се стреми да постигне.

Дилеми, свързани с изпълнението на политиката

Централизация и децентрализация

Основните принципи на българската културна политика са описани като раздържавяване, децентрализация и демокрация в условията на ефикасно, ефективно и икономично управление. Министерството трябва да намали своите отговорности и където е възможно да сключи договори с външни изпълнители за дейности, които те биха извършили по-добре. Задачата на Министерството в този случай би била да поощри създаването на орган, който да го замести.

Публично и частно

Например едно министерство може да постигне по-голямо стратегическо прозрение благодарение на общия му поглед, дължащ се на положението му, на достъпа му до професионално компетентни източници и на по-дългосрочната му ангажираност с даден въпрос.

Анализът на постигналите успехи организации, градове и региони, обаче, ясно показва, че творческата среда е от решаващо значение за поощряване на новаторските идеи и решения - засега случаят с Министерството не е такъв.

Що се отнася до осъществяването, в световен мащаб става все по-ясно, че публичните институции работят най-добре, когато действат като субекти, създаващи условия, улесняващи и стимулиращи процеса.

Третото измерение е собствеността и тук ключовият въпрос е дали Министерството се нуждае от собственост, за да осъществи своята политика.

Първо, собствеността е бреме и отговорност, в допълнение държавата се влияе от капризите на политическия процес, което може да доведе до политизиране на институциите без това да е необходимо и в по-голяма степен, отколкото в другия случай.

По същество техният произход се корени в гражданското общество, от чието име собствеността се държи под попечителство. В много европейски страни собствеността на културните институции е уредена по този начин.

Субсидиране и пазар

Всички пазарни системи имат явни или скрити механизми за дотиране, като например субсидирано от държавата образование, което, на първо място, осигурява основата, даваща възможност на хората да излязат на пазара на труда.

Най-същественият момент в политиката е да се разбере къде са слабостите на пазара и какви действия могат да се предприемат, за да се постигне най-голяма катализация и най-силно въздействие.

Дилеми на културното развитие

Елитарна / престижна /авангардна / "голяма" култура и ориентирана към дадена общност / местна/ "малка" култура

В западноевропейските страни, например, атмосферата на силна конкуренция, особено между градовете, е довела до тенденцията да се подкрепят, чрез финансиране и изграждане на нова материална база, мероприятия и организации, свързани с престижните изкуства, като се набляга на "високохудожествените" форми. Тази политика, особено когато се съчетава с намаляване на държавните и общински субсидии за по-малките и местни художествени организации, често води до недоволство и дори до известна враждебност по отношение на престижните културни средища.

Следователно, ако се предвижда осъществяването на престижни проекти, от значение е да се спечели широка обществена подкрепа за техните мероприятия чрез допитвания и други начини за въвличане на местните граждани.

Един такъв възглед неизбежно насочва вниманието към ролята на националните културни институции, които бележат връхната точка на културния живот в рамките на дадена културна форма и представляват водещи центрове за отлични постижения.

Малцинствата и основния поток

Изолацията от основния поток на европейската мисъл е довела до подценяване на дискусиите по такива въпроси като културното разнообразие, плурализма и правата на културните малцинства. В условията на разрастващи се масови движения на хора от различни страни и култури тези форми неизбежно излизат на преден план в политическите програми. Съзнаваме, че като се има предвид историята на България и травмата нанесена от "турското робство", има опасност темата за малцинствата да се превърне в табу.

Ние не сме в състояние да направим точна преценка в това отношение, можем само да кажем, че според редица интервюирани лица малцинствата са забравена и до известна степен невидима група, по отношение на която изобилстват въпросите, свързани с неравенството и ограничения достъп до ресурсите.

Изкуството и твореца

Макар да е вярно, че Министерството на културата трябва да се грижи за здравето и жизнеспособността на художествения сектор като цяло, включително за положението на творците, нима неговата основна роля не е да подкрепя развитието на изкуството и да насърчава повишаването на стандартите за качество в рамките на отделните изкуства?

От особено значение в условията на прехода трябва да бъде тяхната способност да обясняват, изследват, изясняват, тълкуват и осветляват последиците от прехода за живота в България.

"Страничните ефекти" и художественото съдържание

Всъщност в настоящия момент за културния сектор е жизнено важно да се обвърже с възможно най-много партньори в рамките на някои високопрестижни инициативи на Министерството. Предварително условие за провеждането на надеждни дискусии или преговори в това отношение е осъществяването на някакъв вид проучване, което да даде сведения за икономическата и социална значимост и за въздействието на културната инвестиция.

Минало/наследство/носталгия и бъдеще/съвременност/експеримент

Културната политика трябва определено да е насочена към възхвала на историята на дадената страна, на корените и на общата идентичност на хората, които живеят и работят там. Тази възхвала, обаче, не бива да се изражда в "музейничество" и в пресъздаването на история, която в крайна сметка може да се възприеме като "фалшива".

Всяка култура трябва да бъде жива и ролята на културната политика е да гарантира, че тя ще остане такава.

Медиите в културата

Заслужава да се отбележи, че в културната политика на повечето европейски страни все още липсва адекватна интеграция или обвързване между "доелектронните" изкуства, като например театъра, и "съвременните" медии.

Често политиката относно "доелектронните" изкуства влиза в задълженията на министерствата на културата, а на местно нива - в тези на отделите за култура или отдих, докато медийната политика на национално или местно равнище попада в задълженията на отделите, занимаващи се с икономическо развитие.

Съдържание и материална база: дейност и сгради

Понякога се изтъква доводът, че при културната политика трябва да се избира между "ефимерни" програми за мероприятия и дейности - като например за съживяване на културата или за фестивали - и инвестициите в "дълготрайна" материална база, като например в концертни зали и центрове за изкуство. Такава съпоставка може да се окаже твърде изкуствена. Ако привидно ефимерните мероприятия, като например фестивалите, се организират последователно и се повтарят редовно, те могат да се превърнат в постоянна черта на културната инфраструктура на дадено селище

Един успешен фестивал, който може да се състои по улиците, е точно толкова част от инфраструктурата, колкото и една сграда.

Основният проблем в България е, че към "контейнерите" - сградите - се насочват твърде големи ресурси, докато за "съдържанието" - художествения продукт - се отделят твърде малко такива.

Институции и проекти

Когато се направи равносметка, може да се изтъкне доводът, че срочните и точно определени проекти, като например фестивалите, допринасят повече за създаването на животрептящ културен живот, отколкото съсредоточаването на усилията върху ограничен брой постоянни организации.

Различията между поколенията

По-младите хора все повече се обръщат към комерсиалните културни индустрии - видео, диско и поп музика - когато търсят забавление. Докато при старата структура, за да се поощри участието, се гарантираше евтин достъп до културната база, като например театрите или музеите, то сега възниква нова инфраструктура, на която Министерството на културата следва да отдели внимание като намери мостове, с помощта на които да отчита предпочитанията на новите аудитории.

Местно и международно измерение

Важно е да се отбележи, че ако не се признаят международните тенденции в културата, има опасност да се изгуби младежката аудитория.

Вторият аспект се отнася до това дали българската културна политика трябва да стимулира местни инициативи за сметка на такива с международна ориентация.

Дилеми на икономическото развитие

Криза извън контрола на културния сектор

Потребление и производство

След приемането на довода, че културният сектор има икономически измерения, възниква необходимостта да се разработи политика, в която да се постигне равновесие между двете еднакво важни цели: да се стимулира потреблението на културни ценности - и свързаните с него отрасли за адекватно обслужване на клиентите, като например туризма - както и местната инфраструктура за културно производство. Липсват благоприятни оперативни условия за утвърждаване на пазарна икономика в културата, или поне в онези нейни части, където това е възможно

Развитие на местно предприемачествоили внос на културни продукти

Всякакви традиции в областта на предприемачеството, които може би са съществували в България, са били до голяма степен забравени през комунистическия период. От друга страна такова предприемачество е от съществено значение за България, за да може тя успешно да развие пазарна икономика. Като последица от всичка това в страната съществува слабо развита структура на ниво микро бизнес, както и малки и средни предприятия (МСП). Ако такива съществуваха в културния сектор, например в занаятчийската област, конкуренцията между фирмите щеше да бъде главният двигател на творчеството и новаторството, както и на изпитанието на продуктите на пазара.

Дилеми, свързани с маркетинга на селищата

Реалност и разкрасяване

Освен пейзажа и природното наследство, едно от най-действените средства за маркетинг ( в смисъл на пропагандиране - бел прев.) на страните е тяхната култура и начинът, по който се представя тяхната култура е от изключително голямо значение.

Пространствени дилеми

Град или държава

В държавите с активен културен живот обикновено има конкуриращи се центрове, както малки, така и големи, по-скоро като форма на вътрешна конкуренция, където различните среди създават многообразни местни култури и стават силни в различни области.

Центърът или периферията на града

Политиката, съсредоточена почти изключително върху развитие в центъра на града, насочена главно към туристи и групите с по-високи доходи, в някои случаи се е отчуждила цивилния живот на жителите на онеправданите по-външни квартали и вътрешните райони на града, за които вероятно достъпът до културния живот в центъра е затруднен в психологически, физически и икономически аспект.