Мавританска Галия, І част

[glishev]

Това е началото на амбициозната бирена задача за алтернативна средовековна история на Западна Европа

(732-1492)

Напоследък с Аспандиат явно прекаляваме с бирата, което води до Златен век на алтернативките във форума.

Но да бяхме само ние – здраве му кажи! Нашето е дребна работа, породена от злоупотреба с „Шуменско", пък и мащабът е нищожен. Ограничавани от литературен багаж, не можем да стигнем до космическия размах на застъпниците на Ново Възраждане, Шеста раса, рептилоидни конспирации, нибируидни мистерии, арменски загадки и прочие автохтонщини.

Все пак – стараем се.

Преди да продължа с поредното упражнение по стил, ще вметна, че може би рептилоидната мания вероятно е най-смислената от всички налудничави глупости, които човек може да прочете или изгледа. Тя поне има сериозен художествен бекграунд – митологичната рамка на култа към Ктхулу на Лъвкрафт. А оттук можем да върнем назад до Едгар По и пак да възлезем към мрачните дълбини на съзнанието и подсъзнанието, така добре извадени на светло, осмяни и ошамарени от Стивън Кинг.

Но да се хващам с темата си.

Завладяването на Галия от маврите. От 732 до 849

или

Какво щеше да стане, ако Карл Мартел бе победен при Поатие (или Тур, или Перигьо)

В 732 г. емир Абд ер-Рахман ІІІ и франкският майордом Карл се срещат край Поатие. В реалната история Карл Мартел смазва маврите, връща франкската граница на пиренеите и създава династия, добила неувахваща слава при внука му и със същото име Карл Велики. Тук обаче Рахман провежда подготовката си бавно, взима повече хора и резервни коне и напредва из южна Франкия без да бърза. В резултат кампанията му се забавя. Франките, чиято сила според жан Фавие е в конницата, а според изворите от епохата - пехотата, бързат на юг (в резултат се изтощават) и битката става в началото на ноември при завоя на река Гарона край замъка Перигьо. Маврите побеждават. Няколко хиляди франки падат убити, оцелелите побягват, а майордомът Карл е ранен и едва спасява живота си в недалечната крепост Гийен(а). Аквитания е в ръцете на ислямските бойци, а Поату, Тулуза и Прованс са беззащитни. Няколко дни по-късно Карл бяга на север, но е убит в Соасон от разочарованите и уплашени граждани. Аквитанското херцогство се предава на милостта на завоевателя. Херцог Йод задържа част от владенията си, най-вече в Гаскония. Септимания е присъединена към владенията на емира на Барселона, а Перигор, Тулуза и Поату образуват нова област след като повечето градове се съгласяват да изплатят на харадж на триумфиращите муджахидини.

В Бургундия избухва бунт срещу франкската власт и през март 733 Гундахари, граф на Лион, е обявен за крал на бургундите. По същото време Абд-ер Рахман продължава похода си на север. През априлпътищата вече са сухи и маврите се намират пред Орлеан. Лишен от майордома си, крал Тиери ІV проявява нетипичен за рода си героизъм и лично предвожда войските на Нойстрия и Австразия. Част от воините са загинали, други не се явяват навреме, така че изгледите за победа са по-скоро на страната на маврите. Тиери преценява шансовете си и предпочита да се оттегли към Париж. Жителите на Орлеан предават града при обещаниета на рахман за пощада, което той и спазва. По същото време в Тур избухва бунт, когато емирът прилага ислямския закон и се опитва да превърне катедралата „Сен Мартен" в джамия. Предвид слабостта и разцеплението на франките, Рахман предпочита да превземе обратно Тур, за да не би възстанието да се разрасне втила му. Гражданите са избити, жените и децата им са продадени в робство. Стените и църквите са разрушени до основи за назидание на всички християни от покорените области. Аквитанският херцот Йод, който се е забавил с изпълнението на заповедта да се яви и да вземе участие в превземането на Тур, е наказан като му е отнето владението над град Бордо.

При това положение крал Тиери няма друга възможност освен да се откаже от франкските претенции към Бургундия и да сключи мир с Гундахари. В средата на юни двамата се срещат в Мец. Бургундия още веднъж се превръща в независимо кралство и обещава помощта си на франките. В замяна Гундахари се жени за дъщерята на Тиери и му е обещано след войната да получи Арл, Тулуза и Септимания (а Гаскония и Поату трябва да бъдат върнати на франките). Меровингът събира допълнителни войски – наемници от Фризия, Бавария и Бретан, даже езичници-саксонци от Германия и отряд уесекски хускарли лагеруват пред Париж. В началото на юли франките и бургундите атакуват Орлеан и не без помощта на местното население го превземат. Гундахари проявява лоялност и предава града на Тиери. В този момент Абд ер-Рахман все още е край Тур, но веднага тръгва към Орлеан; решил е да надвие неверниците.

При Блоа става ново сражение между силите на християните и мюсюлманите. Абд ер-Рахман побеждава – двамата крале са абсолютно неопитни и силите им не си помагат достатъчно. Тиери побягва обратно към париж, но вече без изгледи за победа. Гундахари е пленен и убит в лагера на емира. Жителите на Блоа и Орлеан са жестоко наказани за непокорството си към Рахман. През август 733 маврите са пред Париж. Там ги заварват пратениците на вдовицата на Гундахари, кралица Кюнегонда, която моли за мир и пощада. Подготвяйки обсадата на Париж, Абд-ер Рахман изисква от кралицата крепостта Дижон, с което Бургундия се превръща в малко владение около Лион. След щурм Париж е превзет. Тиери ІV загива в битката. Кралството на франките е в хаос – няма крал имайордом, Аквитания и Бургундия са връцете на врага, Нойстрия и Австразия са беззащитни. Всъщност оцелелите графове на Нойстрия се явяват при завоевателя, за да му засвидетелстват верността си. От отчаяното положение на франките се възползват бретонските келти, които оплячкосват Нант, по чудо останал неразграбен от маврите. Впрочем, кралят на бретонците от Леон (Сен Мало) също засвидетелства покорството си към ислямския предводител в 734. В далечния юг Марсилия и Арл приемат първите си мавритански емири, които заместват градските консули и се оказват доста по-компетентни управници от местните франкски и бургундски графове.

През септември 733 графът на Мец Клодион се обявява за крал на Австразия, заповядва да се разрушат всички крепости западно от Рейн, да се ожъне по-рано от предвиденото реколтата и се оттегля с хората и съкровището си отвъд реката. Фризите убиват графовете, поставени им от Карл Мартел и си избират крал, уж издънка на древната династия на Фин и Хилдебург – това е доскорошният олдерман на Дурстеде, Еопа. Клодион Австразийски и Еопа Фризийски сключват съюз като синът на Клодион получава сестрата на австразиеца. С това франкската власт в Галия спира да съществува за дълго време напред, а фризийците и бургундите още веднъж се появяват на политическата карта (макар и Бургундия на първо време да е в силно стеснени граници). От франкските владения оцелява само Австразия на изток от Рейн, граничеща с Фризия и враждебно настроените Саксония, Тюрингия и Бавария. От Аквитания на първо време се запазва само най-югозападният ъгъл край океана и Пиренеите, бретонските келти така и не са нападнати от маврите, тъй като са бедни. Орлеан, Тур, Париж и Блоа са в развалини, но иначе по-голямата част от Галия и гало-романското население не са пострадали. В демографско отношение е намалял процентът на франкското население, тъй като много мъже са загинали във войната, а семействата, изгубили мъж са поробени по заповед на завоевателя.

Абд ер-Рахман се настанява в Шартр като емир на Галия от името на Омаядския халиф в Дамаск. Войските му се разполагат главно в Блоа, Дижон, Тулуза и Поатие, с което новозавладените земи са ефективно поставени под контрол. Почти никъде извън тези градове и резиденцията Шартр (Мединет ал-Шархт) не започва ислямизация и не са строени джамии. Нежеланието на маври, ислямизирани ибероготи, евреи и араби да се заселват в Галия, която е най-подходяща за земеделие и почти няма истински градове, означава, че гало-романското население преживява нов демографски разцвет.

В Париж, Блоа, Тур, Орлеан, Шартр, Тулуза, Бордо, Арл, Марсилия и Дижон са построени големи джамии, ремонтирани са крепостните стени и са оформени типични ислямски градски центрове с училище, кервансарай, пазар и болница. Съсипаните селища донякъде принудително са заселени с евреи и маври като еврейската колония в Бордо става особено голяма. [Извън алтернативката – според Chronicon de gestis Northmannorum in Francia в 848 тъкмо евреите от бордо предават града на викингите и заедно с тях плячкосват улиците.]

В 750-800 Рахманидите от Шартр водят редица войни срещу размирни графове, нарушили клетвите си за вярност към Великия емир и срещу австразийски отряди, пресичащи Рейн; всъщност Алзас, Франш-конте и земите, които наричаме Лотарингия, така и не преминават ефективно под контрола на маврите и не губят изцяло франкския си облик.

В 756 Омаядският владетел се установява в Кордоба; ислямският свят се разделя на два лагера – Дамаск вече не е столица, а в Багдад се издига родът на Абасидите. Шартърските Рахманиди твърдо застават на страната на Омаядите, чийто авторитет приемат.

С началото на ІХ в. започва епохата на викингските нашествия. След редица случаи на опожарени селища в Нойстрия Рахманидите започват строежа на крайбрежни крепости и молят за помощ по море от Кордоба. Бордо се превръща в значимо военно пристанище, което сполучливо прекратява всички опити на викингите за грабежи на юг от Бретан, тоест по Бискайския залив. В Ламанша няколко морски сражения между маврите и скандинавците преминават с различен успех. Това насърчава Рахманидите да започнат градежа на база в Каен, но ожесточава и скандинавските пирати. В 821 г. флот от няколкостотин норвежки и датски дълги кораби слиза в устието на Сена, опустошава крайбрежието на Нойстрия и дори успява да унищожи всичко, построено в Каен. Нещо повече, в Шартър научават, че бретонските варвари помагат на северняците. Един бърз поход на мавританскита кавалерия опусташава безмилостно по-голямата част от Бретан и завършва с превземането на Рен, седалището на бретонския архиепископ. Градът е наречен „Място на победата" (Мединет ал-Фатех) и там е построена огромна джамия, чиито високи минарета отдалеч трябва да напомнят на бретонските келти за унижението им. Това обаче не спира скандинавците. Нещо повече, след като бретноците за няколко години са принудени дапреустановят нападенията си, към датските пирати се присъединяват фризите. Земите под властта на маврите определено са по-богати от фризийските, пък и населението по брега на Северно море е твърде е твърде подобно на викингите по решителност в битките и в подготовката си да се сражава по вода. Това прави фризите и скандинавците склонни по-скоро към сътрудничество и в 822-850 северните райони на Галия са подлагани на системни опустошения. Нещо повече, в 30-те години Париж (Ал-Лутеси) е обсаден и макар да не е превзет, толкова дълбоко проникване на северняците показва слабостта на мавританския контрол. В 842 мавритански флот от Бордо прониква в Ламанша и опустошава викингските бази на островите Уайт (близо до уесекския бряг) и Джърси (до Нойстрия). Флотът навлиза и в Северно море, където на свой ред граби и опожарява пристанищата на Фризия, а на връщане навлиза в устието на Рейн и пресреща връщащия се от бургундския си поход ярл Хролф от Халогаланд, който загива с всичките си хора. Подобна яростна съпротива срещу викингските нашествия няма в цяла Западна Европа и, стъписани, някои норвежки предводители се пренасочват към далеч по-лесните за тормоз ирландски и британски брегове. Кралят на Лейре Халвдан обаче събира храбреци от Швеция, Дания и Саксония (която все още е езическа, тъй като Карл Велики не е имало и следователно не е имало кой да превземе областта), сключва споразумение с австразийските франки и фризите и потегля по суша от Фленсбург към Страсбург, за да присъедини по пътя съюзните опълчения. Австразийският крал Клотар ІІ се свързва с бургундския владетел в Лион – Сигимер, който обещава да нападне Дижон, щом научи, че съюзниците са пресекли Рейн.

В 849 при Нанси става страховито сражение между гало-мавританските и германо-скандинавските войски. Битката продължава два дни и е възпята в остфранкската "Klotharslied" („Песен за Клотар") и в датската "Halvdans saga Serkerabrennirs" („Сага за Халвдан, Разорителя на маврите"). Войските са приблизително равни по размер – по около 15 000 души от всяка страна. Съюзниците са и християни, и езичници. На мавританска страна се сражава малък брой християни, при все че повечето католици о страната не са се отзовали на призива на емира от Шартр. Маврите разполагат с тежковъоръжена кавалерия и много стрелци. Германите имат фирд[/] или лека пехота с копия и секири, събрана предимно между фризите, датски и саксонски хускарли – пехотинци с дълги ризници, щитове и секири, както и с известен брой остфранкска кавалерия, равна по възможности, но далеч по-малобройна от мавританската.

В началото на сражението маврите обсипват настъпващите хускарли от центъра със стрели, но саксите и датчаните не дават много жертви. Синът на емира, Хишам ал-Паризи се хвърля със своите конници срещу хускарлите, които се огъват и, както изглежда, могат да бъдат надвити от конницата, когато фризийските фирдмени с куките и копията се намесват и младият ал-Паризи загива, а хората му отстъпват. Фризите обаче са пометени от поредния залп на мавританските стрелци. Австразийците предприемат обходна маневра отдясно на основните сили на германските войски, за да спрат стрелбата на маврите, но са спрени от левия фланг на ислямските сили, водени от кадията на Орлеан Ибрахим ибн Бану Гаскун. Битката между франки и орлеанци е жестока без никоя от двете сили да може да надвие. Дори гибелта на крал Клотар не кара неговите рицари да отстъпят; напротив, яростта им става все по-свирепа, колкото повече кръв се пролива. Кавалерията на Хишам, водена вече лично от Великия емир Шехтри Мухаммад ибн ал-Ифранджият отново напада саксонските хускарли и остатъка от фризийците, които, омаломощени, но не и победени, оказват решителна съпротива. Настъпва равновесие на бойното поле. Шехтри Мухаммад изпраща по вестоносец заповед до десния си фланг да се включи в боя. Начело на мавританските сили са кадията на Блоа Рахим ибн ал-Марсили и херцогът на Гаскония Ролон с малката си смесена войска от баски и аквитанци. Насреща им са хускарлите и берсерките от личната свита на Халвдан от Лейре. Датчаните и маврите се сблъскват и в първия момент загиват поне половината от бойците на краля. Двадесетината му берсерки извеждат самия него и знамето му от боя и се хвърлят обратно в клането, за да избият колкото могат повече маври преди сами да паднат. В падащия здрач херцогът на Гаскония се изтегля от сражението и, тъй като не изпитва кой знае каква лоялност към мавританските си господари, се хвърля обратно към лагера на емира, където разграбва богатия обоз на ислямската войска и шатрите на емирите и кадиите. Заревото откъм лагера и вестоносците, стигнали до бойното поле с ужасната новина, карат редиците на мюсюлманите да се огънат. Франкската кавалерия, събрана около сина на Клотар, младия Карломан от Ксантен, първа надвива противниците си, спешава се поради изтощението на враговете и след кратък отдих напада центъра, където Великият емир бавно, но сигурно надвива саксонците и фризите. Шехтри Мухаммад е принуден да остъпи, но отстъплението му се превръща в бягство, защото хората му са обезверени от пожара в лагера. Кадията Рахим единствен остава на бойното поле след като почти е сразил датчаните. Повечето от оцелелите скандинавци се разпръскват в нощта, а кралят им случайно се спасява от мавританските конници, преструвайки се на мъртъв. Рахим кара хората си да се съберат, призовавайки ги с тръби и рогове и отстъпва в добър ред към Нанси след като разбира, че лагерът е разграбен и Великият емир и синът му са победени. На сутринта франките определено контролират бойното поле. Жертвите от двете страни са ужасни и реално австразийският принц Карломан вече разполага с оредяла пехота, а не с кавалерия, но саксите, фризите и датчаните са напълно обезкървени (при все че датските бойци, колкото са оцелели, се прегрупират в лагера си). На последвалия кратък съвет почти се стига до решението походът да се прекрати, когато до предводителите стига вестта, че към тях иска да се присъедини гасконският херцог Ролон (който, разбира се, не би могъл да очаква пощада от маврите, на които е изменил). Рано след обяд войските на съюзниците оставят охрана в лагера и си и потеглят към Нанси. Там кадията Рахим вече е заповядал на хората си да убият Шехтри Мухаммад и е поел сам командуването над крепостта и оцелялата ислямска войска. Разчита, че би могъл да се остави да бъде обсаден, защото силите на противниците му са твърде малки за щурм срещу укрепленията. Приближените му го разубеждават – ако кадията откаже да направи излаз, бездруго обезкуражените от жертвите, изтощението и гасконското предателство мюсюлмани ще се отчаят напълно.

В следобедните часове войските отново се сблъскват – вече пред станите на Нанси. Единствената що-годе запазила пресни сили и достатъчно коне кавалерийска сила е тази на херцог Ролон. Мавританските конници в по-галямата си част са спешени и в това състояние не са такава заплаха за оцелелите сакси, фризи, франки и датчани. Стрелците на маврите все така са значителна сила, но повечето от тях не стрелят дълго – бързият сблъсък между двете редици би означавал стрелба и по самите маври, така че Рахим заповядва и на стрелците да се включат в ръкопашния бой, а със собствените си хора напада предателя Ролон.

Германската стена от щитове и пълното безразличие към рани водят до пълна победа на съюзниците. Херцог Ролон загива на полето на победата и е погребан с почести от франките. Оцелелите му хора се присъединяват към силите на австразиеца Карломан. Нанси отваря вратите си пред съюзниците и е пощаден от разграбване: завоевателите просто са праколено изтощени, а им е нужна и помощта на населението. Това е първият галски град от сто години насам, приел франкски владетел между стените си. Джамията (оново) е превърната в църква. Гасконците продават кадията Рахим на датчаните и саксонците, които му правят „червения орел" – кожата и ребрата на жертвата се изрязват откъм гърба и белите дробове се изваждат навън. Последните измъчени глътки въздух карат дробовете да се издуват, което дава името на това варварско изтезание. Фризите, гасконците и франките с удоволствие присъстват на зрелището, след което отиват на вечерна меса в „Сен Виктор", доскоро градски месджид.

През следващите седмици в Нанси пристигат франкски и фризийски подкрепления; датчаните и саксонците също укрепват силите си като техните попълнения идват по-късно, защото трябва да пътуват по море до устието на Рейн. Крал Халвдан и саксонският херцог Титмар междувременно приемат християнството – в град, владян предимно от съюзници-християни това изглежда най-разумно. Обещана им е плячка от градовете, които бъдат превзети с щурм. Междувременно бургундецът Сигимер е известен за голямата победа на германските съюзници и спазва обещанието си да обсади Дижон. Маврите в Шартр са в паника – емирите им са мъртви и по-голямата част от войските им в северна Галия са унищожени до крак, а васалите им им изменят. Улемата от Шартр разпраща спешни послания за помощ до Арл и Тур.

Коментирайте и поправяйте анахронизмите.

Всъщност, като се замисля, какво щеше да стане, ако Карл Мартел бе превзел Галия - ами то и сега си става. В Марсилия шляпат повече арабски отколкото френски, на външните арондисмани в Париж трябва да им викат "ал-арондисман", а Айфеловата кула да я преименуват вече "Бурж ал-Айфел" и да й турят един полумесец отгоре. Изглежда, че победата на исляма е исторически предопределена... Тюх, Боже, опази!

[Aspandiat]

Хехехе, отлични попадения има като:

кадията на Орлеан Ибрахим ибн Бану Гаскун

кадията на Блоа Рахим ибн ал-Марсили

Париж (Ал-Лутеси)

Шуменското явно е оказало чудодеен ефект

Иначе много брутално, ярл Глишев. Малко в стила на описанието на обсадата на Гондор от бай Саурон. А вчера бях обвиняван, че съм разпердушинил Франското кралство, податчанил съм англичаните и съм отказал правото на немците да имат своя средновековна държава.

Нещо ме сърбят ръцете да съсипя Османската империя или Персия, още се колебая коя да си харесам от двете държави. Чудя се дали ще да мога да скалъпя една алтернативка със заглавие "Османците - 500 години под българско иго"

П.П. Втората част на франко-арабската сага дали не може да обхване и Британските острови. За да е пълна гаврата.

[glishev]

Свещената земя на Англия в ръцете на нечестивите парцалоглавци би ми дошла в повече Но за арабски поход в Кент може да се помисли.

А "Шехтри Мухаммад" е Мухаммад дьо Шартр

[Aspandiat]

Моето решение окончателно си избистри. Тия дни на аудиторията ще бъде представена пародийно-реалистичната алтернативка за отоманците под българска власт.