Мъртвият не ни е враг (1912-1918)

[Aspandiat]

Един убит

Той не ни е вече враг -

живите от враговете

бурна ги вълна помете

нейде към отсрещний бряг.

Ето, в хлътналия слог

легнал е спокойно бледен

с примирена скръб загледан

в свода ясен и дълбок.

И по сивата земя,

топлена от ласки южни,

трепкат плахи и ненужни

с кръв напръскани писма.

Кой е той и де е бил?

Чий го зов при нас доведе,

в ден на вихрени победи

да умре непобедил?

Клета майчина ръка,

ти ли го в неволя черна

с думи на любов безмерна

утеши и приласка?

Смешна жал, нелепа жал,

в грохотно, жестоко време!

Не живот ли да отнеме

той живота свой е дал?

И нима под вражи стяг

готвил е за нас пощада? -

Не, той взе що му се пада,

мъртвият не ни е враг!

Димчо Дебелянов

1. Одрин, български войник дава вода на ранен турски войник (1913 г.)

2. Пленени турски войници, водени под конвой към двореца Враня (1913 г.)

3. Убити румънски войници на позиции край Тутракан (1916 г.)

4. Убити румънски войници на позиции край Тутракан (1916 г.)

5. Убити румънски войници на позиции край Тутракан (1916 г.)

6. Френски военопленници на българската войска (1916-1917 г.)

7. Български военен лекар и санитар се грижат за ранен френски чернокож военопленник (1916-1917 г.)

8. Сръбски пилот, свален в полите на Кожух планина (11 октомври 1917 г.)

9. Български офицер с мъртвия екипаж на свален английски самолет в околностите на Дойран (1917 г.

Източник: Изгубената България, сайт, съдържащ над 2300 снимки, свързани с новата и най-новата ни история.

http://www.lostbulgaria.com/index.php

[КГ125]

Поздрави за темата!!!

Неведнъж съм си позволявал наглостта да кажа, че на балканите по-хуманен войник от българина няма!

Забележете свалената фуражка в ръката на българския офицер.... той явно прави служебен оглед на телата, но не пропуска да изрази уважение, както е било прието тогава, със сваляне на шапката. Това пред него е паднал враг, който в битка не би се поколебал да го убие на място...

Що се отнася до стихотворението то е сред едни от най-добрите в българската литература. Няма друг участващ във войните на балканите народ, който да изразява такава позиция...

Крайно време е това нещо да се разбере ясно, то е факт, не е продукт на някакъв шовинизъм.

Ако България е претърпяла безвъзвратна загуба през 20 век, то тя е в загубата на този позитивен и хуманен дух, който е царял по онова време.

[glishev]

Войниците и офицерите навсякъде са нормални. Смахнати са по-скоро генералите. Гледали сте "Червения барон" и прочие. Знаете за коледното примирие. Война. Шарена работа.

А и нашият Георги Георгиев в "Един от Първа дивизия" пише доста интересни работи.

[КГ125]

И генералите не са смахнати. Горичвата истина е, че са смахнати само част от лидерите, но пък те дават тон..

Особено вредоносно нещо за човешката цивилизация и за духа на народите е лъжливата пропагандата, която трови духа на войната от 20 век насам...

Г.Георгиев пише наистина уникални неща!

Аз тази книга бих я сложил в учебниците по литература, но - не сме то време..

7 издания между 1935-1944, пълно забвение след това, едно издание след това, като последните няколко бройки ги купих аз за 15 ст. парчето от военната книжарница и ги раздадох.

(За тези, на които съм обещал снимани - бавно но славно ще ги има..)

[Last roman]

Иван Вазов

Първият убит сърбин

Когото видях в Драгоманския проход на 11 Ноември 1885 г.

Нещастнико, побратиме,

остави тука кости.

Прав, крив ли бе - не съдя те, -

почивай, бог да прости.

Безгробен леш прострял си се,

над теб се вий орлица...

Не за добро прекрачи ти

през чуждата граница.

Огън и меч , и бедствия

в земя ни, братко, внесе.

Нещастнико, прощавам ти,

но с болка във сърце си.

Там в Шумадия тихата

вдовица майка стене,

примира сърце трепетно

от мъка и съмненье.

"Убиха го детето ми!

Де рожбата ми мила?

Ах, господи, на краля аз

какво му бях сторила!"

Но стана тя, помоли се -

олеква й на сърцето:

"Пази го, майко божия,

пази ми ти детето!"

Давечера ще дойде влък

юнаку кръв да лочи,

орлицата - кат мина аз -

ще клъвне мътви очи.

А там оназ... нещастната,

си шъпне към небето:

"Закриляй, майко божия,

закриляй ми детето!"

Ех, скоро, като мълния,

ще гръмне вест: заклан е!

И тя ще чуе - майката, -

проклет да си, Милане!

[glishev]

Говорят се разни неща против Вазов, но човекът е напипал невероятни струни. "Първият..." и "Новото гробище.." са изключителни. Но и Дебелянов, който инак не е от любимите ми поети, е най-добър в "Тиха победа" и "Нощ към Солун". Оказало се е, че "Тиха победа" е донякъде пророческо, за съжаление.

Денят за труд е отреден,

за сласт и мирен сън - нощта,

а що е нощ и що е ден

за нас, изгнани из света?

Сурова вярност на дълга

смени живота пъстролик

и сля се радост и тъга,

сроди се малък и велик.

Вървим под тежките крила

на буреносна, мощна бран

и върху хиледи чела

чер жъртвен кръст е начертан.

Но няма мраз - да заледи

топлик жадуващия кълн,

нито ще трепне пред беди

обуреваемият чълн.

Че светли тайни дух прозря

и аз обикнах тоя път,

по който земните недра

тъй властно мамят и зовят.

- Ти наш си, наш си, твоят дял

е дълг на хрупкавия злак -

в земята - майка припознал,

при нея да се върне пак.

Венци от слънчеви цветя

в долини слънчеви плете

и в кротък унес чака тя

да дойде нейното дете.

- Дойди, но с подвиг увенчай

ти свойта бренна суета

и нека бъде твоя край

една усмихната мечта!

Ноще, тъй светло примирен,

аз гледам звездния покров

и тихом се струи над мен

и крепне земната любов.

Разстлала се е ясна шир

и в нея странникът недраг

след много бури най-подир

намира своя роден бряг.

Там родни сенки с родна реч

посрещат брата и сина,

а нейде гордо и далеч

плющят победни знамена!...

Всеки камикадзе би разбрал тези стихове, струва ми се.

[Elemag]

Георги Георгиев. Един от Първа дивизия. Спомени на участник. 5-то изд. С., 1943.

Може да се свали от тук:

http://forum.boinaslava.net/showpost.php?p=237903&postcount=112

[КГ125]

И тук :

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=5698&st=0&p=41648&hl="%C5%E4%E8%ED%20%EE%F2%20%EF%FA%F0%E2%E0%20%E4%E8%E2%E8%E7%E8%FF"&fromsearch=1&#entry41648

Още една тема, пряко свързана с тази:

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=4215

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=3816

В тази книга http://www.helikon.bg/index.php?act=books&do=detailed&id=123839 попаднах на много интересна и илюстративна за българската история случка.

Авторът, селянин от Враца, ГИМНАЗИСТ, отива войник в края на ПСВ. Напълнил неговата и на съучениците си глави с идеите, кой знае защо, на Толстой, той решава, че няма да воюва и да убива, защото е християнин и толстоист. (В последствие става секретар на Райко Даскалов в правителстовто на Стамболийски, после деец на БЗНС, страда преди 44-та, както и след нея.)

Колко е разбрал Толстой врачанският ученик оставям на вас да прецените. Авторът на "Война и мир" не е точно човекът, който пропагандира да не се воюва за родината, но българският интелигент и щуротиите му са отделна тема.

Който има някакво отношение към военната служба и към командването на войници, ще разбере много добре за какво иде реч. Който познава пък армията отпреди 1989 год., още повече.

“……Пристигнахме в Цариброд в 7-ма пионерна дружина. От врачанската гимназия бяхме 18 души, все толстоисти....Всеки отиваше в помещението да се облече във войнишка форма и ботуши. Само ние, 18-тте, се чудехме какво да правим. Трябваше ясно да кажем, че не приемаме да воюваме, иначе изменяхме на идеята..... И когато извикаха „Строй се!” ние пристъпихме цивилни, като носихме войнишките си дрехи на вързоп.

- Защо не сте се облекли? – развика се подофицерът – Защо се бавите, не обичам такива работи.

- Ния няма да служим

- Какво, какво? – изглежда Шипочки не бе чувал такова нещо

- Ние сме християни и не можем да служим.

- Че аз да не съм циганин! И аз съм християнин. Тези дето са облечени и те са християни. Тичайте се обличайте, да няма дървен господ!”

Ние не мръднахме от местата си. .... Подофицерът се обърка и отиде при дружинния*. Върна се с двама офицерски кандидати Соколов и Змияров– по-късно адвокат и директор на полицията, а вторият – съдия във Висшия** касационен съд..... И двмата бяха завършили право в Софийския университет. .... Ние обяснихме, че не приемаме униформата, защото не можем да убиваме хора. Те ни увещаваха дълго и най-после, като ни отделиха от останалите, ни заведоха при дружинния. Той беше възрастен човек, среден техник, груб и хитър..... Дойдоха двама войници с щикове и ни заведоха в ареста под зданието, .......който имаше прозорец на равнището на земята. Имаше голи нарове, на които налягахме и веднага почнахме да пеем руски революциони песни. Такава беше реакцията на страха от последиците.

Два дни никой не ни безпокои. Даваха ни хляб и вода и по един път ни извеждаха да се измием на чешмата. На третия дойде дружинния, ..... дълго се заканва и псува, ядосва се и блещи очи да ни плаши, ... и ни заплю и предрече въже. На десетия ден ни дадоха топла храна и оттогава почнаха да я носят постоянно.

Редовно ни посещаваха Соколов и Змияров. Те бяха почти наши връстници, достатъчно интелигентни и вещи за да спорят и убеждават. Идваха само през свободното си време, като че ли не нарочно пратени.

Скоро тяхната намеса започна да дава резултати и ние почнахме разисквания. Отначло имаше мнения, че те имат известно основание, че приказките им са продиктувани от съчувствие и че трябва да се размисли върху тях. ......... някои казваха: „Ние сме против всяка диктатура, но и решението да стоим на всяка цена в затвора също е диктатура.” Споровете свършиха с това, че на 10-тия ден ни напуснаха 10 души. Останалите си дадохме дума да останем верни на идеята, но след още 20 дни останахме петима.

Режима ни беше мек, хранехме се добре, излизахме на разходка и да перем. Това продължи близо 2 месеца, когато .... видяхме до вратата на кого майката, на кого бащата с шарените торби.

Този ден ни пуснаха с родителите в града. Почнаха увещания.

- Затова ли съм те гледала..... това ли дочаках?

Не остъпвах, другите склониха. Тогава Соколов предложи да остана във взвода му,

а когато има стрелба да не вземам участие. ....

- Кое ми гарантира, че няма да пострадам повече за неизпълнение на заповед, отколкото сега?

- Моята честна дума.

Майка ми прие това разрешение и не ме остави, докато не се съгласих. Соколов удържа обещанието си.... „

В един момент на всички им писва и дружинният заповядва и нашия герой да стреля. Той стреля във въздуха, обаче тогава вече го заплашват сериозно и той вкарва 6 от 6.

„Той бил стрелец, а се крие! И ти Соколов искаше да го изпуснем!”

Соколов ми се извини...

С това нещата с толстоевата доктрина и има ли тя почва в българското село приключват.

„Взводния командир ми се изивни след това ........ ”

После става друга история – един негов колега публично заявява, че немците няма да спечелят войната и че пропада България с тях. Докладват го на командира, той пита вярно ли е. Човекът потвърждава.

„ - Но това е казано в спор, за да противоречите на другаря си?”

- Ще ви кажа, ако обещаете, че няма да ме наказвате.

- Обясни защо, няма да има последици, давам офицерска дума. „

Следва политически разговор за парите на Фердинанд, чут от всички. Командирът, който не е споменат по име кой е за съжаление, казва на всички:

„ – Моля ви да забравите този разговор.”

Вече завършил юрист с увряла глава, минал и през жестокостите до и след 44-та год., авторът коментира това така:

„Какво време беше това и какви хора бяха онези! Отказваш да изпълниш едно законово задължение към държавата, да служиш в армията, и те те търпят с месеци, убеждават те, търсят начин да те извадят от белята, която не по тяхна вина си си докарал до главата, и се радват, че не са прибягнали до наказателна мярка! Един офицер слуша да се говори за най-висшият му началник, който му е дал сабята и пагоните. И вместо да накаже човека, моли да се забрави произшествието.

Достатъчно е човек да го сравни с по-късно време, когато не срещу държавния глава, ами срещу което и да било политическо парвеню да споменеше дума, човек отиваше в изправителен лагер, подложен на тежък труд. Каква огромна разлика от онази епоха. Кое промени хората от същата нация, от същата кръв и от разумно, смислено и спокойно действащи ги превърна в озверели маниаци, в злобни клеветници и жестоки потисници?”

–––––––––––––––––––

* (Демек батальонния)

** (правилно е Върховния касационен съд)

Редактирано 20, 2012 от КГ125

[КГ125]

Говорят се разни неща против Вазов, но човекът е напипал невероятни струни. "Първият..." и "Новото гробище.." са изключителни. Но и Дебелянов, който инак не е от любимите ми поети, е най-добър в "Тиха победа" и "Нощ към Солун". Оказало се е, че "Тиха победа" е донякъде пророческо, за съжаление.

Всеки камикадзе би разбрал тези стихове, струва ми се.

Какво говориш, това си е направо "Пътят на воина"....

После се чудим защо Дебелянов се изправя на оня окоп без особена грижа.

[КГ125]

Латун посочи към двамата ранени сръбски войници отзад, на един открит склон, останали след отстъплението на сръбските части.

Вече отдавна вниманието на всички бе обърнато към тях. Отначало те лежаха неподвижно и всеки ги мислеше за убити. Но когато сърбите от Ежовица започнаха да стрелят по тях, вземайки ги за българи, те се размърдаха. Единият правеше отчаяни усилия да се смъкне долу — да избегне куршумите, но вероятно беше тежко ранен в краката, защото успяваше да се изправи седешком и безсилен, отново падаше на гръб, разпервайки безпомощно ръце. Нашите не можеха да отидат там, защото силно се обстрелваше. И трябваше да гледат една потресна картина на борещи се със смъртта хора.

Другият правеше неправилни движения, като пресечен червей. Той се мяташе насам-натам, повдигаше се на ръка и забиваше след това глава в камъните, изтръпвайки в конвулсии.

Едно облекчение се разля в душата на всеки, когато първият — раненият в краката — събрал ръце до тялото, се остави на тежестта си да се търкаля надолу по полегатия склон. Така той избяга от сръбските куршуми и нашите можаха да го приберат.

Донесоха го на носилка и ротният фелдшер разряза панталоните да превърже раните му. Разтрошени кости — и двата крака тежко ранени на няколко места.

Колко благодарност в очите на тоя нещастник! Наоколо се натрупаха войници, любопитни да разгледат сръбски пленник. Един му подаде хляб, но сърбинът отказа. Той молеше:

„Воде! Воде, брачо!"

Поднесоха до почернелите му напукани устни едно шише, той го грабна и жадно загълта, затваряйки очи от слънцето.

„Чакай, не бива да пиеш много! Стига толкова!" — викаше санитарят, дърпайки шишето от устата му. Но раненият го притискаше здраво и го надигаше по-високо.

„Не бива, не е хубаво! За твое добро го правя."

Сърбинът напевно повтаряше: „Воде! Воде!" със струйки от разляна по брадата вода.

Между натрупаните беше и Латун. Приклекнал до носилката, той съсредоточено следеше движенията на сърбина, разглеждаше раните му —— с една студена болка в очите. Когато раненият заохка, той заговори при мълчанието на всички:

„Сърбине, кой те кара да се биеш! Не е хубаво нещо войната, а? Кво за кажеш?"

Раненият изви към Латуна изгаснал поглед и доверчиво, сякаш бе усетил в него най-близката душа, отвърна:

„Човек е животиня, брате мой!"

„Царете да му берат греха! Я да попитат нас — война няма да има."

Някой се обади в тишината:

„Не дават Македония, Латуне — там е работата!"

„Не дават ли? Чакай за го поптам: сърбине, ти не я ли даваш? Ама правичката си кажи!"

Раненият затвори очи в умора:

„Мени е све йедно! Мени е све йедно!"

„Видя ли бя? Поптай други, поптай и нашите — се това за ти рекат."

„Е, защо са бийми тогаз?"

„За акъл. Вързахме се там при Одрин и Чаталджа, а другите се настаниха в Македония като в празна къща. Яла сега да ги изтикаш! Тя е мъгла, ами остави я!"

„Ох, да ли чу жйвети!" — простена сърбинът.

„Не бой са — ще оздравееш! Ами ние, ние! Толкова земя хим превзехме, ни са свърши, бяй! Дойдохме с щъркелите в топлата земя, ще си идем май пак с тях! А до тогаз за на пресяят. Кой ще хим тури акъл в главата на тая! Е-хех!"

„Хайде, откарайте ранения! — извика отгоре ротният. — Стига сте се трупали там. Санитарите! Какво чакате още!"

Двама здравеняци с бели ленти и червен кръст на ръкава дигнаха тежката носилка и я понесоха надолу по пътеката. Главата на ранения се клатеше като на мъртвец.

M. Кремен, "Брегалница"

[resavsky]

Само не мога да разбера защо заглавието на темата е от 1913 г. а не 1912 г.

[Aspandiat]

Само не мога да разбера защо заглавието на темата е от 1913 г. а не 1912 г.

Защото от този период са снимките, които качих. Няма проблем, ще поправя заглавието, а ако някой качи подобни снимки от 1912 г., а и след тази година, добре е дошъл.

[ivan_petkov2]

Ех едно време някой се е трепал за нас а ние днес какво? Само чакаме наготово всичко и само можем да се оплакваме.

[КГ125]

Sic transit gloria mundi...

[КГ125]

Полковник Азманов за турската армия

Полковник Азманов

Нашите противници – турците

По- голямата част бяха възрастни хора от редифските и опълченските части от Тракия и се биеха за огнищата си. Само две дивизии бяха млади полкове – низами. На разните фортове от крепостта те извършиха множество излази, атакуваха храбро, и пак се прибираха, докато съберат сили за нов излаз.
Изтощени от умора и глад, те продължаваха да се съпротивляват до последния миг, а когато нашето надмощие ги сломи, те отидоха в плен със стоическо примирение.
Напите противници се биха като добри турци и умираха като храбри войници!

Редактирано Март 20, 2013 от КГ125

[plam123]

Страхотна тема поздравление!

[КГ125]

Такава е! Ако искате наистина да познавате българина, хубаво е и тази му страна да се види. Лошите страни ги знаеме в детайли...

[КГ125]

Пътят на воина, пътят на воина!

Събудете се, автори на учебници!

http://www.bulgarianhistory.org/забравеният-стих-за-родината/

[КГ125]

Eто ви блестящ пример от Балканите.

[КГ125]

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=1532863476940206&set=a.1444706205755934.1073741877.100006497048656&type=1&theater

Още едно, забравено от учебниците...

[КГ125]

http://vestnikpriatel.com/умиращият-воин-на-майор-михаил-бакърд/

О, колко дни, другари, но ето ги пред мене,

войниците ни смели летят от рът на рът,

летят и носят радост, утеха и спасение

на роба изнемогнал, на врага носят смърт.

И катo че до днеска аз чувам песента им,

победната им песен и смелия полет

и виждам как геройски те мрат зарад честта ни

на майката – Родина, за нейния завет.

И виждам ги подире – останали малцина –

обградили врага си – посред дъждовна нощ

кат тигри да се бият за род и за Родина

и сякаш още чувам: “Ура, напред на нож!”.

Ив.Йончев, „Умиращият воин“

[КГ125]

Как дойранци погребваха своите противници
На 24 юни 1918 г. беше свален с артилерийски огън един наблюдателен английски аероплан, който падна в телените мрежи на главната позиция на 58-ми полк. Бяха извлечени из развалините на аероплана два трупа. На другия ден при полковите гробища, при вечните жилища на безсмъртните чада на България, бяха сложени два дървени ковчега, обсипани с цветя, а около тях построена команда от отбрани офицери и войници от всяка рота, обкичени с ордени. Музиката свиреше погребален марш и свещеникът, с кадилница и евангелие в ръце, подемаше своята тъжна песен. Възнасяха се горещи молитви за успокоение на душите на двамата покойници. Това бяха двамата смели авиатори на гордия Албион. Възвишена е човешката душа! Българският войник знае да уважава храбрите... Отечеството им го искаше и те го сториха. Те умряха достойно, далеч от татковината, баща, майка и своята любов. Пушките изплющяха в обгорелите ръце. Взе се „за почест“ и герои вдигнаха смъртните останки, за да ги сложат във вечното жилище. Музиката засвири „Кол славен“ и двата ковчега леко се спуснаха в изкопаните гробове. По обичая всеки вдигна бучка пръст, хвърли я над ковчега с думите „Бог да ги прости“ и „Вечна им памет“. В скоро време се издигнаха две купчини пръст и два кръста се изправиха. На единия войнишка ръка бе написала: "Поручикъ Кансъ Аустинсъ Жеакъ, авиаторъ отъ английската армия, загиналъ съ апарата си на 24 юни 1918", а на другия същите последни слова, без името на загиналия, защото по нищо не можа да се узнае. Живите герои се дръпнаха с тихи стъпки, за да не събудят спящите вечен сън. И тук, недалеч от покоя на нашите родни гори, северно от с. Побрег, ще почиват вечно и други два живота; ще стоят два чужди гроба, около ще цъфтят пъстри цветя, два еднообразни скромни паметници ще стърчат и когато пътник мине край тях, неволно ще каже: „Благородно и хуманно е българското сърце!”.Из дописка от полк. Личев, публикувана в сп. “Отечество” на 25 юни 1918 г.

http://posredniknews.com/site/kultura/istoriya/10376-2010-09-10-08-48-36

[КГ125]

Български материали за загинал френски генерал на Битолския фронт и за загинали френски литератори в битки срещу българите. 

ЗАБЕЛЕЖЕТЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА ОБЕКТИВНОСТ и уважение. 

За сравнение от другата страна по отношение на България вали само пропаганда... 

[КГ125]

Районът на гр.Сяр, Македония, Първата световна война. Български офицери, войници и цивилни погребват английски офицер, загинал в бой с българите в района на 12-ти Пехотен Балкански полк. 

 

 

[КГ125]

Не мога да се начудя - този човек е дошъл в България, за да докара сърбите в Македония, да убива български войници от въздуха... И когато пада, не само местни хора, но вижте колко войници, отиват да го погребат и да окажат почест.... 

В това време английската преса нарича българите варвари, за френската и сръбската да не говорим.