ЗА ПРИЗИВА И ЗА АНТИПРИЗИВА или ЗА МЛАДИТЕ УЧЕНИ И НАЧИНА ИМ НА УПОТРЕБА

[ljubima]

ЗА ПРИЗИВА И ЗА АНТИПРИЗИВА

или

ЗА МЛАДИТЕ УЧЕНИ И НАЧИНА ИМ НА УПОТРЕБА

доц. д-р Любима Йорданова

От 38 години не е имало реформа в реда и начина за присъждане на научни степени и научни звания в България. Цели 38 години. Две поколения учени и никаква реформа. А тя е свързана с израстването на учените във висшето образование и науката у нас и тъй като няма само национална наука, въпросът засяга и един друг, не по-маловажен въпрос – за статуса на българския учен в европейски и световен контекст.

„Законът за научните степени и научните звания” и от 1972 г. Макар и козметично преправян през годините, той продължава да буди смях с идеологическите си аспекти, с изискването си да се подпомага развитието на социализма у нас, както и с правилника си, който изисква характеристика от партийния секретар, от партийната, комсомолската и профсъюзната организация при кандидатстване и т.н. и т.н. От 20 г. социализмът го няма като обществена система, в нея отдавна доминира партийният плурализъм, разбил тоталитарната обществена система, от четири години държавата ни е пълноправен член на Европейския съюз, но навиците и стереотипите от социалистическо време все още не са си отишли и не са заменени с други, които изисква съвременното обществено развитие на България, включително и в сферата на висшето образование и науката.

Посоченият закон обаче е и невалиден в частите си, в които противоречи на Конституцията на Република България според параграф 3, алинея 1 от Преходните и заключителните разпоредби на самата Конституция в качеството си на ЗАВАРЕН ЗАКОН. Въпреки това по него вече 20 г. се раздават дипломи на хората с надвисше образование. „Манджа с грозде”, ако си позволим да използваме един простонароден разговорен израз, който като че ли си е съвсем на мястото в контекста на съвременната българска наука – изостанала с десетилетия от стандартите на съвременната европейска и световна наука, демодирана, лошо оборудвана, бедна.

И така, на 15 април 2010 г. на второ четене в Народното събрание беше приет „Закон за развитие на академичния състав”, който още не е публикуван в „Държавен вестник” и може да бъде коментиран само в най-общите си положения. Едва ли някой сериозен учен си е въобразявал, че статуквото няма да скочи в защита на привилегиите си, с които сега трябва да се раздели, че академици, член-кореспонденти, професори, старши научни сътрудници първа степен от БАН, доктори на науките и т.н. няма да нададат вой срещу новия закон, ликвидиращ привилегиите, с които са се ползвали в старата комунистическа система на науката в България. Тя така и не беше разградена през изминалите 20 г. на уж демократичен преход. Едно поколение и историческият преход не е извършен докрай.

Но фактът, че старата номенклатура вплете в мрежите си и младите хора и ги хвърли като стръв да защитават привилегиите й с оставане на статуквото в науката, преля чашата. Просто изчаках реакциите, които не закъсняха в интернет. Затова в следващите редове ще коментирам части от призива на протеста с организатори сдруженията „Когито”, ИРИОН и др. - http://priziv.org/index.php?option=com_content&task=view&id=271&Itemid=1 . А като чета имената на неправителствените организации, които подкрепят протеста, ми е пределно ясно, че действително изразът „неправителствена организация” в България може да се употребява единствено като не особено почтен израз. Сред тях са „Съюзът на учените в България” /тоталитарна организация/, „Гражданско движение за защита на науката и образованието в България” /също тоталитарна организация, от кого и от какво трябва да бъде защитавано висшето образование, има си европейски норми, които просто трябва да се транспонират в българското висше образование, те съвсем не са лоши, европейската наука е доста по-развита от българската, говорим за десетилетия разлика/, сдружение „Юристи за правова държава” /те пък защо не се занимават с нереформираната съдебна система, нали именно правовата държава изисква съвременни закони, а не закони от 1972 г. в науката/, фондация „Български адвокати за правата на човека”/кой е нарушил правата на учените в България освен остарелият закон от 1972 г. с идеологическите си аспекти, за обществените науки – политология, социология и др. това изискване си е реална смърт/.

Критика и аргументация

Критиката на младите учени е, че в новия закон „няма критерии по същество за това, коя длъжност срещу какви минимални изисквания се заема. Съществуват само формални правила и процедури за заемането им”. Да, така е. Това е законова рамка. Конкретизацията е различна за различните университети и различните специалности, но критериите са критериите на съвременна наука, която е европейска и световна. Те би трябвало да се познават по места. Просто висшето образование и науката в България се ДЕЦЕНТРАЛИЗИРАТ, за да се хармонизират със световната наука, която винаги е била децентрализирана. Пирамидалната структура в България е наследство от социализма и е създадена с насилие през 1946 г.

„Не е известно длъжностите признават ли се от другите научни/ учебни институции в страната и в чужбина, където държавно гарантираните дипломи, подкрепени с международни споразумения имаха признание досега”. Това твърдение не е вярно. През 2005 г. Европейската комисия създаде документ, свързан с признаване на квалификациите, който дава права на държавите-членки на Европейския съюз сами да решават при назначаване на специалисти от друга държава-членка. Всяка държава-членка, всяка фирма дори сама определя степента на обучение, което изисква от новоназначения специалист. Това е също част от децентрализацията и основния принцип на Европейския съюз – принципа на субсидиарност, т.е. решенията да се вземат на възможно по-ниско равнище до гражданите. Само по отношение на специалността „Право” изискванията са много високи поради различното усвояване на нормите на европейското право особено в новоприсъединилите се държави. Това не е дискриминация а изискване за спазване на европейските норми.

„Степените и длъжностите се заемат при оценка от 5-(или 7-)членки, назначени и платени от ректора /директора в БАН, СА/. Факт, който е недвусмислена предпоставка за корупционни практики и злоупотреби с власт.” Едва ли заплащането на труда за рецензията непременно трябва да се свързва с корупционни практики. Подобно твърдение е свързано с реалностите в България днес, когато е в сила старият закон, но не и в науката и висшето образование като такива. Плаща се за извършена работа, плаща се на специалист от съответната тясна научна област, а не на партиен другар, който ще изпълни партийното си поръчение, не на приятел, който има друга специалност. Този специалист най-добре може да представи и аргументира приносите на дисертанта, кандидата за академична длъжност, като за специалности с малък брой специалисти в България или нови специалности ще се назначават рецензенти от чужбина. Тази е и нормалната практика в развитите държави, наднационалното развитие на съответната национална наука и висше образование. На преден план за първи път в България се появяват най-после знанията на специалиста, които трябва да бъдат единствено водещи при преценката на постиженията, а не идеологическите критерии, които сега се прилагат в цялата йерархия на висшето образование и науката, като се стигне до Висшата атестационна комисия и работата й за утвърждаване на старото статукво и идеологията му.

„За получаване на степента доктор няма критерии /напр. да се изисква поне минимален научен принос/. Затова пък тя дава големи права – например човек веднага след защита на докторантура може да кандидатства и да стане професор! Колко ли „спешни” професори ще получим веднага след приемането на този закон? Дори някои законотворци са бързи кандидати за такива длъжности!” И тук има неразбиране. Научният принос се определя различно за различните клонове на науката. Критериите във физиката, химията, биологията не могат да бъдат приложени към обществените науки например. Научният принос се съизмерва със състоянието на науката най-малко на европейско равнище, което трябва да се покрие от работата на дисертанта. След докторантура човек може да кандидатства за доцент, а не за професор. Терминът „спешни” професори е поредният нонсенс. Бил Гейтс напредна в информационните технологии, без да е професор, още по-малко „спешен”, интересен термин. Отново критерият за отричане на новия закон е свързан с „отлежаването” на кадрите. Какъв е смисълът човек да става професор на 60 и над 60 години? Не е ли по-добра практиката хабилитацията да се получава на възраст около 35-40 г., за да има време човек за няколко години да се научи да попълва и кандидатства в европейски проекти и след 40 г. да управлява подобни проекти в науката, които изискват участие на учени от най-малко три държави-членки? Не е ли за предпочитане практиката в развитите европейски и неевропейски държави? Защо отправната точка е винаги статуквото на социалистическата наука в България? И този текст са го писали млади учени? Едва ли. Младостта е креативна и иновативна. Природен закон.

„Всичко това, кокта и фактът, че науката и висшето образование, макар и мизерно финансирани, са все пак работещи системи, поддържани от достатъчно компетентни учени и преподаватели ни карат да ИЗИСКВАМЕ от Правителството един безпристрастен, достатъчно добре дефиниран и съгласуван с останалото законодателство закон за академичното развитие. Поради това настояваме за вето от страна на Президента, предвид че законът бе приет със светкавична бързина вчера!” Факт е, че науката и висшето образование в България са мизерно финансиране и вината за това е именно в неподготвеността на учените за участие в единното Европейско изследователско пространство. Вече бившият ресорен комисар за изследванията и иновациите Янез Поточник откри на 24 септември 2009 г., в Европейската година на творчеството и иновациите, в Брюксел Изпълнителната агенция, която разполага до 2013 г.със 7,5 милиарда евро за учените на Европейския съюз. Беше обявено стартирането на 600 пилотни иновативни проекта. Просто българските учени не са все още част от Европейското изследователско пространство. Толкова за компетентността и за достатъчната компетентност на българските учени. Пари за наука има, но те се вземат със знания и много, много труд. Използването на думата безпристрастен тук е неуместно, защото българското законодателство трябва да бъде хармонизирано с европейското и това е изискване по Копенхагенските критерии за членство в ЕС.

Идеята за вето от страна на Президента не е лоша, но само като идея. Все пак трябва да се има предвид и личността, до която се отправя молбата. Ако се погледне сайтът на Президента - http://www.president.bg/p_bio.php , могат да се направят следните наблюдения. През 1981 г. президентът Първанов завършва университета и веднага е назначен като научен сътрудник в Института по история на БКП. Първата стъпка в науката е направена мълниеносно в противоречие с практиката да работиш като проучвател няколко години. През 1989 г. е вече старши научен сътрудник в същия институт. Значи за осем години той прехвърква през три степени на званието научен сътрудник, защитава докторат и се хабилитира, това са пет стъпала в йерархията, нещо непостижимо, ако се спазва остарелият Закон от 1972 г. Ясно е, че летящият старт е имал политическа и идеологическа подкрепа. Самата дисертация е за Димитър Благоев, който в моя учебник по история беше представен като „тесен социалист”, т.е. комунист, а в биографията на президента Първанов пише, че той се е занимавал с „ранния период на българската социалдемокрация”, което си е чиста неистина. Така че вето, от кого и с каква цел, връщане назад във времето, ново утвърждаване на социализма в българското висше образование и науката на България? Това ли искат протестиращите? Едва ли. Искат го тези, които са написали и подали текста. Старите, а не младите учени.

„Ние искаме чрез нормални условия за труд и за научни постижения всеки от нас да има правото на научни успехи и оттам и на академична кариера.” Нормалните условия за труд се създават и предвид нестабилността на българската икономика би било добре българските учени да се насочат към европейските проекти, които задължително изискват сътрудничество с други европейски държави, членове на ЕС. Правото на научни успехи е свързано с количество и качество вложен труд, иначе никой не е отнел това право дори сега, по стария Закон от 1972 г.

В заключение ще кажа, че исканията на протестиращите млади хора от полето на науката е по-скоро емоционален вик за подобряване, а не аргументирано противопоставяне на разумния и балансиран „Закон за развитието на академичния състав”, в който е направен разумен компромис със статуквото с оставането на научната степен „доктор на науките” /голям доктор/ на доизживяване. В практиката на развитите държави има само един доктор /малък доктор/ и той е последната степен на висшето образование, обхващащо бакалавър, магистър и доктор. Новият закон създава рамката на децентрализираното българско висше образование и наука.

Какво предстои? Предстои акредитация на българските висши училища, а не вузове, както пише в призива. Това е дума от времето на социализма, ясно е кой е писал текста, не младите учени, тя не е дума от техния речник! Акредитацията трябва да бъде по Болонския процес, който за развитите държави от Европейския съюз завърши заедно с програмата за дигитализация на висшето образование eLearning през 2006 г. Ако висшите училища в България не се акредитират по Болонския процес, ясно е, че няма да има пари от европейски проекти.

БАН не може да се акредитира по Болонския процес, защото няма факултети, студенти, не е висше училище. Единствената възможност на институтите от БАН, уедрени като центрове, е да се водят административно към структурата на университетите. Съвременните европейски университети включват факултети /обучение/ и изследователски центрове /научни изследвания/. Вижте структурата на който искате от европейските университети. Просто влезте в сайтовете им – Копенхагески, Стокхолмски, Университета в Хелзинки, Виенският университет, Сорбоната и т.н. Това трябва да направи и България. Отделянето на науката в БАН и отдалечаването й от университетите просто лиши българската наука от иновативното мислене на студентите, което не само че е много голяма грешка, но и престъпление спрямо науката.

Пътят е Болоня, трябва да го следваме. През 1999 г. Република България заедно с други държави е подписала Болонската декларация и трябва да изпълни съдържанието й. Тези усилия ще доведат до признаване на квалификациите на българските висшисти и ще улеснят кандидатстването им за работа в други държави-членки на ЕС.