"Брегалница"

[Стоедин]

Днес прочетох романа "Брегалница" завършен през 1916г. Уникална книга, пресъздаваща ужаса от войната и безумието на българския политически и военен елит през 1913г. Тези две нишки са преплетени брилянтно и въздействат по силно от всяка документалистика и пропаганда. Уловена е трагичността на събитието и неговата съдбовност. Ако Балканската война е апогеят на нашият полет към национално обединение, то лятото на 1913 година е началото на едно главоломно пропадане, което не е свършило и до днес. Потресоха ме отчаянието и лудостта обхванали офицерите гледайки как се погребва идеала. Как цинизма и безродието, нихилизма вземат връх. Как някакъв бяс обхваща всички и желанието за самоунищожение и братоубийство се раждат от една престъпна авантюра. Травмите от тази война са още в нас, раните не са зараснали. Докато не преодолеем това няма да сме пълноценна нация и държава.

[В.Павлов]

Хареса ми рецензията. Явно книгата наистина те е грабнала.Ще я издиря и ще я прочета, само заради това, което си написал за нея

[В.Павлов]

Хареса ми рецензията. Явно книгата наистина те е грабнала.Ще я издиря и ще я прочета, само заради това, което си написал за нея

п.с. Михаил Кремен ли е автор?

Извинявам се да двойния пост, отново обърках нещо!

[Стоедин]

Автора е Кремен, който е служил като запасен офицер(взводен командир) в 4 армия и е пряк участник в боевете при Брегалница и Повиен. Автор е на роман за Яворов, който имам, но не съм чел. Мисля да го подхвана обаче, защото ми допадна като автор, прочитайки "Брегалница". Дано и на теб да ти хареса и да откриеш нещо за себе си.

ПП: Моето издание е от 1955г и не съм сигурен, че има нови след това. Дано да я откриеш все пак.

[Tyroglyphos]

Книгата може да се прочете тук:

http://kroraina.com/knigi/mk/index.htm

[КГ125]

Даа, забравихме тая книга, а тя трябва да стои до "Ние от Първа дивизия"...

[glishev]

"Един от...". И да, книгите са си светини.

[КГ125]

Жалко, че толкова малко се знаят....

[КГ125]

Удивителна, фундаментална книга!!!!!

Истинска военна проза, с ясен блестящ и прост военен стил, задъхан точно както самата война.

Невероятни описания, накъсани на парчета, като впечатлението на всеки очевидец на такова събитие....

Не сме се сещали досега за Михаил Иванов Икономoв - Грозев, решил да се нарече с литературния псевдоним Кремен..

http://geom-bg.com/?p=22955

100% български интелигент от първата половина на 20 век, скромен и ясен...

"Среднощ. Войниците спят дълбоко. Разхождам се, загърнат с мушамата, от единия край на взвода до другия — не ме хваща сън. Отивам, връщам се — десетки пъти.

Минутите бързо летят, уреченият час наближава — а тъй ти се иска да се отложи за някой далечен, далечен ден!... Но той е близо вече, той ще дойде само след няколко мига.

Боже мой, каква мъка!... Запретен сякаш накрай света, ти не бива да мечтаеш за завръщане. Веднъж си в строя, ти не принадлежиш на себе си, нямаш своя воля, свои желания!

Иска ти се да изкрещиш, да пропъдиш тоя кошмар и да въздъхнеш свободно.

Иска ти се да си забравил, че е имало война, да си у дома, между близки, които те обичат, и между любими предмети; да почиваш в мекото легло, чистите покривки на което миришат на току-що гладено пране.

Иска ти се да си господар на себе си, да е твоя нощта, да е твой денят!

А вместо това — сърцето ти се е свило в предсмъртна мъка: може би тази е последната ти нощ.

Запитва ли се някой какво е в душата на воюващите? На отделния воин, на самотника в гъмжилото, на човека в униформата.

Това не са хора, а само сбор, маса, средство... В ротата и полка те са имена в списъците, а в армията — студени цифри: 50000 души... 100000 души... Настъпват като вихър — някаква подвижна стена; чудовище, което сее смърт: понася се напред, държано в желязна ръка — напада, преследва, обсипано с шрапнели и куршуми, заляга, приповдига се и пак полита, намаляло, оставило в пътя си кървави следи.

А в това време колко отделни ужаси, колко въздишки от попукани устни — въздишки, които няма кой да чуе, молитви, които няма кой да приеме! Колко умиращи самотници със заровени в праха изцъклени очи — от устата протичат червени струйки кръв, тялото се гърчи в предсмъртни конвулсии и над забравените трупове ни майчина, ни другарска сълза — нищо друго освен високото небе, свирепия трясък на оръдия, картечници, пушки, ехото на настръхналите долове и ударите на нови, излишни вече куршуми.

Войниците спят неспокойно. Стряскат се, подигат глава; гледат втренчено: към Брегалница шуми; пращят сухи стърнища, припляскват криле и профучават над главите събудени птици. На отсрещния бряг сякаш гъмжат сърби, може би се приготвят, може би се нареждат, причакват ни спотаени. Те нарочно са се смълчали, за да ни изненадат с ураганен огън.

Уви, друг изход не е намерен! Грабната е пушката, за да се получи разрешението! Насрещната воля е непоколебима, нашата иска да я превие.

За тоя несговор със сърбите се заговори още в Тракия. Войниците си шушнеха недоволни за спорната и безспорната зона, за арбитража на руския цар, за преместването ни в Македония. Те се събираха насаме и си шепнеха неодобрително.

И в похода от Одрин към Брегалница чухме, че някои от съседните полкове се разбунтували. Това се пренесе и у нас като пожар - блеснаха студени, зли погледи, железният обръч на дисциплината се огъна и вместо по-слушните, наивни, беззаветно предани войници, които ни гледаха с добрите очи на равни по съдба другари, имахме насреща си враждебни и опасни, сякаш съвсем непознати хора, също както стават неузнаваеми побеснелите, по-рано верни кучета. Още малко и това щеше да се разрази в страшен бунт.

Но слава богу! И сега вече всичко е забравено. Сега предстои само едно: атака след полунощ."

-----------------------------------------

Спокоен, отпуснал единия си крак, ротният стои 9 средата на дошлите вече други взводове.

„Тука ли са всички?" - пита той.

„Всички са налице, г-н поручик."

Приближаваме сгъстени.

„Сссст! Слушай тука. Юнаци!" — започва речта си ротният с твърд, властен тон. Той шепне полугласно като се подига от време на време на пръсти, сочейки с ръка към Брегалница — с тая желязна ръка, която заканително заплашва, заповядва. В тъмнината тя се размахва ритмично със страшните угрози и тайнствени снишавания на гласа - рови душите, разтърсва там страха, сграбчва сърцата и ги издига високо, като им посочва Отечеството и славата.

Накрая той се обръща на изток:

„ ... Сега да се помолим. Шапкии-долу!"

Гора от ръце се размахва, фуражките мигновено са снети и в тъмното се чернеят кръстове пред силуетите ка наведени космясали глави. Ротният зачита сухо, бързо, без чувство:

„Отче наш, иже еси на небесе, да святится има твое..."

След него тихо, богомолно, със съскаво шепнене четат мнозина и се кръстят непрестанно. При дигане на ръката продрънчват матери и железа.

... Наведен, за да прикрия кръстния знак (защото се срамувах, че се моля!), и аз чета молитвата, без да се замислям в смисъла на думите.

Не молитвата — самото молене облъхва душата ми с утеха и мистично просветление. Само някога, в детинството си, съм чувствувал това. Цялото ми същество е обърнато към неизвестното, но топло, обещаващо „Отче наш". Душата ми е утихнала, изпълнена с упование. „Няма да те убият! — ми шепне таен глас с една странна убедителност. — Няма да те убият!"

Може би всички ония там, които безспирно се кръстят и шепнат в религиозна унесеност, усещат още по-голяма вяра. Аз узнах поне частица от утехата на вярващия и свето пазя в душата си спомена за тая молитва.

„Наложи!" — — —

Повеждаме взводовете надолу към Брегалница.

То кое преди да цитира човек...

Каква литература, мама му стара....

[КГ125]

"Изневиделица се сипе над нас метален дъжд, разлян трясък се люшва из доловете — неспирна зловеща песен. Куршуми съскат, зъбиват се в кремъците, прозвънтяват с искри и се отплесват с пронизителното свирене на рекушети. Никъде не можеш прислони глава: съскащи и невидими, те сякаш се стремят право към челото. Един е твой и ти неотстъпно мислиш за него. Молитви изпълват замрялото сърце: отмини ме! отмини ме! — Ти преставаш вече да си господар на живота си, ти се предаваш в чужди ръце — в ръце, които за едни са жестоки и неумолими, а за други нежни и закрилящи. Защото може още първият изстрел да те повали, а може да минеш през вихрушка от куршуми и да останеш жив. Тая мрежа от добри и зли възможности се плете неспирно около тебе, тя те обкръжава тайнствено и по начертанието на съдбата ти падаш в първия миг или се изплъзваш благополучно през двайсет сражения.

Някъде измежду нас беззвучно и продрано, с усилието да се наложи и да бъде чут от всички, се мъчи да вика ротният: „Ставаааай! Напреееед! Напреееед!" Прегънат на две, с дигната нагоре ръка, той политва пред нас, извръща се от време на време, почернял, неузнаваем, с широко разтворени, зеещи уста, с разрешени, прашни мустаци: „Подир мееен! Напрееед!"

Залепените о земята мъртво-неподвижни войници се надигат — тялото подпряно на една ръка, прегърбено и свито, лицата посърнали и мрачни — лица, които сякаш никога не са се усмихвали, — очите блуждаещи и цъклени, събрали в зеницата всичкия ужас на смъртна мъка. Втурват се люшнати и грохват като снопи на новото място. Някои се лутат в последния миг, търсейки полусъзнателно по-прикрито място, и като обезумели се залепват тъкмо на най-откритото. И замръзват пак като мъртви. Само червеният прах по земята се раздухва пред устата им равномерно от бързото дишане. Пак се чува глъхнещата заповед на ротния, той отново се понася напред — мъртвите купчини се преместват сякаш механично все по-нагоре и по-нагоре.

Ненадейно от сръбските окопи заподскачват сиви сенки, сбират се накуп плахо, като стадо. Те се втурват назад към една долина, която ги чака като отворени обятия. Всички тичат нататък в превара.

Сръбската стрелба престава и страшният съсък на техните куршуми отстъпва мястото си на победния вик, изтръгнат свободно от облекчените гърди. И последните мъртвоприковани се надигат — те изникват от невиделица, спускат се с подновени сили, викат прегракнало, мнозина стрелят прави, напосоки — да пратят по-скоро куршуми там, дето нозете не могат да стигнат. Една победна вълна, която се спуща с шум и ликуване — могъща, величава.

Отзад остават множество трупове, неподвижно сгърчени в сетните извиви на мъчителна агония, със забити в земята лица, окървавени, изцапани с червена кал: тъмни купчета, които сочат пътя на веригите. Тях ги прескачат, ненужни вече, отминават ги без съчувствие, без ни най-малко скръб: с ликуващи викове, опиянени, победно-весели, щастливците отнасят със себе си живота и радостта.

Безропотно се изпълня волята на Родината... Бичът й плющи по лицата на всички, те го не усещат! Очите й заповеднически бляскат — те ги не виждат! Гигантската колесница на победата гърми след тях — те не знаят това! Те не могат да си отдъхнат, не могат да умрат, как-то трябва, послушни, неуморни раби! А над главите им в това време една безсърдечна богиня плете от лъчи ореола на славата.

Сърбите избягаха през оня дълбок дол, който ги погълна. Докато стигнем горе, те бяха вече изчезнали зад последната височина — зад Ежовица, която се издигаше като недостъпна стена, разделена от нашето възвишение с дълбоки долове."

[КГ125]

Някога, в еднообразието на живота, залутан като чужденец из многолюдните улици на шумен град, ти се връщаш недоволен в къщи, в пустотата между четири стени, и започваш като безумен да се разхождаш от ъгъл до ъгъл. Всеки ден прилича на изминатия, утрешният — и той не носи нищо ново! Единствено книгите са ти доставяли наслада — но ти вече си дошъл дотам да разкриеш пустотата и в тях. Гледаш ги с отвращение — наредени в библиотеката като мъртъвци, на които усмивката е угаснала и сълзите пресъхнали. Животът не ти предлага нищо ново — разтегнал се е в безкраен наниз от досадни дни, тих, безцветен, с малки радости, с малки скърби. И замечтаваш за трясъка на гръмотевицата, за примамливите опасности на бурен живот — за лудешки приключения в близост до смъртта, за стихията на океани, за корабокрушения, за смърт в пустинята, за ужаса на снежните фъртуни из вечно заледения север, без убежище, без подслон. Пожелаваш да се възвърнат тъмните епохи на варварството — набезите на хунските орди, пожарите, опустошенията. Да префучиш с препуснат кон през пламъци и да намериш смъртта си в някое жестоко дело.

[КГ125]

Всичко това е преживяно на бойното поле. Твърде много кръв, твърде много смърт. Нервите са разкъсани, тялото се отпуща безсилно, изживяло нечовешки напрежения. Буря е трещяла над главата ти, пламъци са осветявали кървавия път, смъртта се е приближавала хиляди пъти със съсъка на всеки куршум. Спал си под открито небе в снежни бури, зъзнал си в заледени окопи, тичал си срещу смъртта в безумния набег на атаките.

В някакво тъпо изнемощяване се е прегърбило изнуреното тяло; преситена е душата ти на приключения и ужаси — с отвращение и с потръса извръщаш глава от страхотиите, които всеки боен ден ти поднася.

Далеч, по-скоро далеч оттук! В тихия град, в закътана усамотена стая, между четирите стени, самичък всред тишината на любими книги, на любими предмети! Никой да не бди над главата ти, никой нищо да не изисква от теб, да не си отговорен за нищо, да си сам, съвършено сам! Колко сладост в любовта към ненужни предмети, вредовното, еднообразно повтаряне на едни и същи неща — в спокойното събуждане утрин, в повтарящото се всеки ден обличане, отиване на работа, връщане все в един и същи час! Каква висша наслада — да си миеш ръцете, да се къпеш, да се преобличаш! ... Как блестят от чистота и как хубаво миришат праните долни дрехи!... Каква прелест са чадърът и галошите, излишният бастун и забоденото в петелката цвете!... Как са мили цивилните дрехи, вечерният костюм, лачените обувки!... А тревожната грижа за копчетата на ръкавелите, а снежната белота на колосаните яки, за цвета на вратовръзката и на копринената кърпа?... А трепетът да не закъснееш на срещата, на вечерята, на бала? ...

Ах, колко са прекрасни всички малки удоволствия, които са си създали хората — кафенето, киното, разходката до градината!... Колко са пленителни кокетните фигури на жените, техните изящни моди, пеперудната пъстротата на роклите им, причудливата фантазия на шапките им — флиртовете, любовните признания — всичката човешка суета, сладка суета!

Но всичко това е далеч. То е непостижимо! Кръвта и ужасът — това е действителността!

[КГ125]

Говедарник — оголял! Гората пожълтяла, станала прозирна: с бинокъл се виждат окопите на десния край, продупчените, разцъфнали от точни попадения дънери, дупките, гробовете. Новодошлият полк изпълнил целия склон отзад — войниците скрити из гранатни дупки, зад канари и дървета. Ах, те не познават още ураганния огън, те не знаят, че никакво дърво, нито камък може да ги спаси! Нови, неучаствували в боевете войски са винаги тъй непредпазливи.

Целият следобед тия хора останаха неподвижни. По тях бяха хвърлени хиляди гранати, удар до удар — не остана нито една стъпка необстрелвана. Сякаш бяха заковани там. Не можеше да се познае кой е жив, кой е мъртъв.

Но по едно време всички внезапно се размърдаха: сякаш някой им изкомандува и ги повлече назад по стръмния склон. Разтичаха се като луди — без пушки, гологлави, един през друг.

Нашите се развикаха. Но никой не можа да ги спре. Потърсиха закрила в гората, но и там ги настигаха гранатите, разпръсваха ги на разни посоки, гонеха ги сякаш по стъпките — в дима и пламъците се виждаха обезумели хора, тичащи надолу из урвите.

Някъде от нашата позиция се раздадоха по тях гърмежи. Куршумите падаха в дъното на дола — завеса от огън, през която бягащите трябваше да минат.

„Еееей! Не бягайте бее? Ехееей!" — викаха всички, настанали в окопите. И други загърмяха. Някой от офицерите е дал заповед да се стреля пред бягащите, за да ги накара да се спрат. Но те тичаха в панически ужас и не обръщаха внимание на куршумите. Тогава изпратиха една рота да прегради пътя им: на долния край на урвата се изпречи стена от натъкнати ножове.

Върнаха ги цяла тълпа задъхани, морни хора с издраскани, разкървавени лица.

В това време артилерийският огън на Говедарник затихна. Припряно загърмяха пушки. Някъде защракаха картечници. Целият ляв край на височината се размърда. Подаваха се групички из дърветата, прехвърляха в бяг гребена, но сякаш се блъскаха като вълни в скала и се разливаха назад, пръснати в разни посоки. Ние разбрахме: сърбите вече атакуват на нож — спирането на артилерийския огън е първият признак за това. С трепет и затаен дъх следяхме кървавата трагедия. Решаваше се съдбата на цяла армия.

Нови вълни се втурнаха назад. На една гола седловина, която граничеше с доловете зад Говедарник, се спусна офицер на бял кон, придържащ с една ръка шапката си. Той изчезна по пътя през гората.

Бягащите се спряха. Сякаш целият Повиен се смълча. И в тишината внезапно се разнесе многогласно ура. То идеше някъде иззад гората. Белият кон пак се показа; конникът сочеше с размахана сабя към Говедарник. Отдолу се зададе гъста тълпа, над главите им развяно знаме. Сякаш черен облак пълзеше по седловината нагоре. Виковете станаха по-звучни, по-могъщи. И когато наближи към склона на Говедарник, тълпата се разля наляво и надясно, конят полетя към върха и всички се спуснаха след него. Жълтият квадрат на знамето се обтягаше от вятъра над главите им.

Неволно и нашите завикаха ура. Поде се като могъща вълна нагоре и надолу по цялата линия. Сърцето — разтуптяно до пръсване, сълзи намокрят очите.

Говедарник бе спасен.

Зачуха се отново трясъците на оръдията като за отмъщение сърбите обсипаха височината с ураганна градушка от гранати и шрапнели. Но Говедарник остана в наши ръце. Подпалените дървета горяха късно до вечерта.

*

* *

След боевете, един тих следобед, поисках от ротния позволение да се изкача на Говедарник — лобното място на Повиен, дето сърбите бяха съкрушени и пътят им за България прекъснат. Отидох със свито сърце, като на поклонение.

Трябваше да почивам на няколко пъти, докато се изкача горе. Назад се виждаше зигзагната линия на нашите окопи и целият лагер зад височината — гъмжило от войници, пъплещи по склона. Четирите оръдия на нашата планинска батарея, маскирани с пожълтяла вече шума, пътеките надолу за кухните, превързочният пункт в коритото на Каменица — всичко личеше като на длан.

Колко мило е всяко кътче от позицията, където си прекарал тежки часове на отчаяние и дето душата се е терзала в свети мъки за съдбата на родината — всяка минута между живота и смъртта! Дали някога ще се случи да отида там, да мина по същата пътечка, да видя гнездата на оръдията, запустялата землянка, в която съм лежал в мъка и мечти за дома — стъпалата за към окопите, срезовете, дълбоко изровените скривалища! ... Ах, всичко това бурята и дъждовете ще заличат, ще израснат дървета, дупките ще потънат в бурени — като да не е стъпвал тук човешки крак. Но аз знам как ще затупти сърцето ми само като мина воденичката и се запътя по стръмната пътека нагоре. Рой спомени ще нахлуят в душата ми! Усмивката и гласът на боен другар, уплашените, изцъклени погледи на свитите в скривалищата войници, бягащата в паника тълпа, развятото знаме на полка, глухото ехо на спасителното ура ... Цели разговори ще звучат още в ухото, разговори, в които тъй искрено разкриваше всеки душата си.

Но очите ще се премрежат от сълзи при вида на Говедарник. Ръката неволно ще снеме шапка. Като някаква Голгота без кръстове ще се издига тоя свет връх, напоен с кръвта на безброй паднали жертви.

Продължих пътя за нагоре. В сърцето ми преливаше скръб и боязън — не знаех дали ще мога да понеса картината, за която вече бяха ми говорили.

Умора и мълчание из цялата позиция. Сърбите не стрелят даже по явно движещи се цели — така и нашите оставят необстрелвани отсреща сръбските войници, които отиват за вода при чешмата до казармата.

Смъртта е пиршествувала тук безумно и жестоко. Дими от кръв. Изпаренията от земята имат някакъв металически вкус. Застоял облак от тежка миризма задушава и отблъсква, както въздухът в гробница.

Един от спящите се задъхваше в съня си: главата му се извиваше в сънна мъка, сякаш искаше да избегне докосването на нещо гадно. Глухи, преглътнати звукове излизаха през полуотворената уста. Ръката му замахна безсилно към лицето в някакво отчаяно усилие и в същия миг той силно изрева и се изправи ужасен. Цялото му лице беше изцапано с пръст, залепнала на струички, където е протичала потта. Той се извърна назад, взря се внимателно в грамадата нахвърлена земя и скочи като ужилен.

„Какво има бе, чичо?" — го попитах, уловил го за рамото. Войникът едва сега ме забеляза. Той се усмихна и показа с ръка към пръстта:

„Ех, г-н подпоручик, гледай ти сън! Същите тия пръсти ги сънувах, че се подават от гроба и искат да ме уловят."

„Какви пръсти?"

„Ето тия, от този гроб. Гледай, не ги закопали добре. Пък и аз да не ги видя досега!"

Действително, от близкия гроб се подаваха черни подпухнали пръсти на мъртвец, свити тъй, както са замръзнали при мъчителна агония. Ноктите не се виждаха: те бяха потънали в подутото месо.

„Че бива ли така плитко да ги заравяте! И тъкмо тук, дето спите!"

„Къде да ги заровим, г-н подпоручик, навсякъде стръмно. И толкова много бяха, че имаше ли време да ги пренасяме!"

Войникът ми показа останалите гробове. Те бяха малко по-навътре — кафяви купища пръст, из които се белееха краищата на парцали и разкъсани дрехи.

„В оня големия гроб са 48 души. По-оттатък има още един с 40 души. На подофицерите са отделни, по един в гроб."

„Много мирише тук, не е за стоене. Плитко сте ги заровили."

„Не, г-н подпоручик — мирише от кръвта и от сръбските лешове пред позицията: те не са погребани и се сплуват вече от горещината. А от кръвта най-много мирише. Ето, вижте — туй всичко е кръв."

Войникът ми показа черни петна наоколо по земята. Някъде се виждаха дебели пластове от съсирена материя, текла на едно място и разляла се надолу в малки струи. Там кацаха множество насекоми — горски зелени мухи с металически блясък. Наблизо — разхвърляни кървави ризи и полузаровени шинели, добили цвета на земята. И почти стъпка нямаше непоръсена с ръждясали патрони, гилзи, патронени тенекийки, парчета от разцъфнали гранати, чашки от шрапнели и шрапнелни куршумчета. По-нагоре, пред един от гробовете — грамаден куп от счупени пушки, натрупани една върху друга в безредие. На някои от пушките липсваше прикладът, на други леглото счупено, белеещо се небоядисано. Имаше подгънати цеви, разцъфнали устия, счупени през средата ножове, извадени ръждясали затвори.

При един от малките гробове беше приклекнал войник, съблякъл куртката и запретнал ръкави. Той дялаше с голям нож дъсчици. Край него стояха, сложени на земята, изработени кръстове — прости, кръстом заковани дъски, едната от които по-дълга и изострена накрая.

Откъм окопите дойде друг войник с канче вода. Той седна до кръстовете и започна да ги мокри. Вдълбочен, с някаква религиозна унесеност сложи върху коляно един от кръстовете и започна да пише с химически молив.

Тук почива фети Бела* на 7 рота

I зборен полк: Никола илиюв с: нико-

лаево 9 юлия 1913 го Вечна му пам.

* фелдфебела.

[КГ125]

8. НОЖЪТ В НОЖНИЦАТА

Последните дни на Повиен минаха съвсем спокойно. Войната тук всъщност се бе свършила още с големите боеве на Говедарник. Десет дни след тях — до деня на примирието — по целия фронт на нашия полк, а също и много далеч вляво и вдясно, затишието бе стигнало дотам, че и ние, и сърби се движехме из позицията свободно, без да се смущаваме едни други. Нощем се разнасяха и от двете страни народни песни и спокойно и идилично горяха големите огньове — сякаш тук стануваха противниците от една и съща войска през маневри. Денем окопите бяха заети само от наблюдатели, а всички роти стояха отзад, в срезовете, покрити с шума и платнища. Офицерите живееха своя мъченически живот с вестници и новини из сборища и землянки, а войниците се излежаваха на сянка под шумата, играеха на карти, разказваха преживяното през двете войни и тълкуваха дочутите слухове за мир. Вече бяха направени първите опити за примирие с изпращането на наши делегати в Ниш. Заговори се за Букурещ. И краят на войната се провиждаше.

Дойде съобщение за петдневно примирие. След като парламентьорите ни се върнаха, определили демаркационната линия, по билото на всички височини, дотогава пусти, засноваха съвсем открито от двете страни множество войници, спущайки се чак долу до флаговете на демаркационната линия. На известни пунктове се срещаха наши и сърби, говореха си братски, сякаш никога никаква вражда не ги е делила — донасяха оттам вестници, цигарени книжки, тютюн или намерени из околността предмети.

На мястото, дето сърбите се бяха опитали да нападнат западния край на Говедарник и дето — при черните окопи — бяха дали много жертви, ходиха мнозина наши офицери и войници. Те разправиха, че там дошла сръбска команда със свещеник — да закопаят разложените вече трупове. Печално и искрено-нажалено, почти със сълзи на очи, свещеникът държал надгробно слово, като се обръщал еднакво към свои и наши — за суетата на човешкия живот, за зверството на хората, останало още от Каина, за големия грях пред бога — брат брата да убива: сърдечен реквием, излян от душата при вида на страшната картина на взаимното изтребление.

Сърбите се държали учтиво и внимателно: нито един укор, нито намек за победа и поражение, нито дума за онова, с което бяха пълни техните и нашите вестници. И ония, които бяха присъствували на погребението, се върнаха тихи и добри, сякаш в тях се бе породило чувството на нова, бликаща, обич, която се явява след одобряването на двама скарани другари.

Примирието бе продължено с още три дни. През цялото време чрез телефонисти, коняри или завърнали се от Сива кобила и Кюстендил офицери и войници ние стояхме в течение на водените в Букурещ преговори за мир.

Картата на Начев ставаше все по-пъстра и по-пъстра. Последователно, както идваха съобщенията, биваха начертавани нашите искания и претенциите на сърби, гърци и румъни: паяжина от кръстосани линии, заплетени една в друга и прибиращи се бавно към онова, което отпосле остана като окончателна граница.

Тая граница Начев надебели в последния ден с почти сантиметър широка линия, за да я отдели от другите и ясно да се види фигурата, която ще представлява занапред България.

...Не зная какво е станало с тая карта. Може би тя да е скъсана вече. Но аз до сетния си час ще я виждам пред очите си. Разгъната върху сандъче, над нея Начев, надвесен с молив в ръка, тя приличаше на тяло, сложено на маса за операция: криволичещи линии — линиите на ножа — го прошарват кръстом по краищата, други — кървави — го разрязват на части, и в средата, между три морета, е останало само туловището. Едничък Балканът, като здрав гръбнак, е останал непокътнат. Той върви през средата, от единия край до другия, опънал се в сетно усилие да издържи мъките.