Православната Църква и армията в България

[ISTORIK]

Православната Църква и армията в България

Във всяко богослужение, включващо Велика ектения и на Великия вход на светата Литургия, свещеникът (или дяконът) отпрая прошение за христолюбивото воинство.

“Христолюбиво воинство” се нарича сонмът (сборът) от светци, които по един или друг начин са “воювали” за вярата си в Христа и са удържали победа: кой – с мъченичество, кой – с изповедничество, кой – с подвижничество или – с апология (защита) на христовото учение.

“Христолюбиво воинство” се наричат и воините-християни, които служат във войската и се стремят да изпълняват стриктно закона Христов.

Взаимоотношенията между армията и Църквата имат своите корени още от времето на Иисуса Христа – Спасителя. Евангелският стотник помолил Иисус Христос да излекува любимия му слуга (Ев. от Матей - гл. 8, ст. 5-13). Голготската жертва и страшните събития при смъртта на Христос на кръста накарали стотника Лонгин да повярва и да възкликне: “Наистина този човек е бил Син Божий.” (Ев. от Марк - гл. 15, ст. 33-39 и Ев. от Матей - гл. 27, ст. 45-54).

В епохата на разпространение на християнството и гоненията на Църквата до IV век, връзките между армията и Църквата придобиват нови измерения, обусловени от мъченическите подвизи на стотици военачалници и войници, останали твърди във вярата си в Христа и непоколебими пред жестокостите, на които били подлагани. Църквата е причислила към светците мнозина от тях – св. Гордий, св. Полиевкт, св. Теодор Стратилат, св. Теодор Тирон, св. Георги Победоносец, св. Димитър Солунски Чудотворец, св. Сава Стратилат, св. Акакий Воин Серски, св. Ираклий Воин, св. Йоан Воин, св. Емилиан Воин, св. Михаил Воин от с. Потука, св. Петка (Параскева) Епиватска, св. 40 мъченици Севастийски и много други.

След чудното видение на римския император Константин I Велики (324–337 г.) преди сражението му с пълководеца Максенций (312 г.) и победата му с помощта на Кръста Господен, отношенията между армията и Църквата преминават на ново равнище. За това спомогнало и подписването на Медиоланския едикт (313 г.) чрез който християнската религия била легализирана и призната за равна на другите религии, изповядвани в границите на Римската империя. Поставянето на Христовия монограм върху дрехите и воинските атрибути бил първият официален контакт между двете сили – военната и духовната. Разбира се, оттеглянето на войската от езичеството било трудно и мъчително дело.

След обявяването на християнството за държавна религия (381 г.) по време на управлението на имп. Теодосий I Велики (379-395 г.), вече нямало никакви пречки за по-пълно взаимодействие между армията и Църквата.

Отношенията между българската войска и Българската Православна Църква (БПЦ) имат повече от 1100 годишна история. Безброини са историческите свидетелства през цялата история на българската държава за осезателното присъствие на църковната институция във военната сфера. То се изразява в участие на духовни лица в няколко направления: ръководство на държавата и на войската; провеждане на определени църковни ритуали за повдигане на бойния дух на воините; даване на личен пример и принос на духовни лица в завери, въстания, хайдушки чети, войни и др. За съжаление, редица исторически факти и обстоятелства, засягащи взаимоотношенита между нашата войска и Православната ни Църква, все още не са задълбочено проучени и щателно събрани в цялостно изследване. Това е факт, който може да се квалифицира като голям пропуск както на воено-историческата, така – и на историко-богословската наука и книжнина у нас.

Първото историческо свидетелство за официално участие на Църквата във войсковия живот е проведеният за първи път ритуал за освещаване на бойните знамена преди победната битка на цар Симеон I Велики над византийските войски при река Ахелой през 917 г.

Изключително силен религиозно-политически елемент във взаимоотношенията между армията и Църквата през Средновековието и до ден днешен има в почитането на светците-покровители на българската войска: св. Георги Победоносец, св. Димитър Солунски Чудотворец Мироточиви, св. архистратег Архангел Михаил, св. Йоан Рилски Чудотворец, св. Петка Епиватска... Този факт намира най-ярко отражение в църковното приложно изкуство, където те се изобразяват върху бойни знамена, одежди и атрибути. Култът към тях бил силно изразен и нееднократно те били призовавани молитвено за помощ и по чуден начин се отзовавали на тези молитви.

Например, култът към св. Георги Победоносец е отразен в съчинението “Чудото на св. Георги с българина”. В него се разказва за български воин, изпаднал в беда по време на войната, която цар Симеон I водел срещу маджарите (унгарците) през 894-896 г. Счупила се дясната нога на коня му и той се помолил: “Господи, Иисусе Христе, помилуй ме и изпрати угодника твой и великомъченик Георги, за да ме закриля!” И, наистина, светецът му се притекъл на помощ – изцелил коня му и воинът успял да се спаси от своите преследвачи.

Въстанието на братята Асен и Теодор (Петър IV) срещу византийското владичество (1185/1186 г.) започва с освещаването на църквата “Св. Димитър Солунски” в Търново.През лятото на 1185 г. норманите превзели визнтийския град Солун, изклали голяма част от населението му и плячкосали множество църковни реликви. По загадъчен начин оттам била изнесена една икона на св. Димитър Солунски, която се появила в Търново малко преди въстанието на българите. Този факт бил обявен за едно от чудесата на светеца.

Известен е случаят на покровителството на българските войници от св. Иван Рилски по време на Първата Балканска война. Този случай е разказан от офицери – очевидци на йеромонах Онуфрий от Рилския манастир. През 1913 г., по време на Първата Балканска война, след като Одрин бил превзет и, когато българското воинство победоносно настъпвало към турските позиции при Чаталджа, турците, като видели, че българите надделяват, докарали на позициите араби, които, бидейки религиозни фанатици, започнали да се бият много ожесточено и дори били готови да разкъсват българите със зъби. Сред българските войници настъпило моментно разколебаване... И в тези критични минути войниците виждат един старец с с дълга бяла брада, с издигнати кръст и жезъл да ги повежда в сражението. Те разбрали, че им се е явил св. Иван Рилски. С благоговение всички застанали за момент на колене, след което с въодушевление се нахвърлили върху противника и го победили.

През същата 1913 г. над българските войници бди и св. Петка Епиватска. Тя изпраща видение на един войник, че на сутринта бял гълъб ще дойде да пие вода от близкия извор и, че отровна змия ще го нападне. Ако българите убият змията и спасят гълъба, те ще успеят да победят и враговете си. Тогава войникът застава на стража до извора. В уречения час гълъбът идва да пие вода и змията се показва, но бива убита от войника. След тази случка, българите продължават своето победно настъпление към Одрин.

Сътрудничеството между Църквата и армията намира израз и при формирането на родолюбиви чувства у българския народ и неговото воинство. Редица духовни лица в своите произведения са разкривали значението на военните победи. В “Пространо житие на св. Петка Епиватска” св. Патриарх Евтимий Търновски отбелязва териториалните придобивки на българския владетел по следния начин: “В това време, благочестивият български цар Иван Асен II покори цялата Македонска област, а също – и Сяр с цялата Атонска, а по-точно – Света Гора; освен това – и славния град Солун с цяла Тесалия и Тривали, сиреч – Сърбия и Далмация, що се нарича Арванитска (албанска) държава, та чак до Драч. Подобни слова на православните архиереи съдействат за още по-тясното сплотяване на войската около владетеля и главнокомандващия БА (въплътени в един и същи човек). В това отношение няма равна на себе си “История славянобългарска”, написана и разпространявана от св. монах Паисий Хилендарски, която положи основите на българската национална идея през Възраждането и направи първата крачка по пътя на освобождението на българския народ от петвековния духовен и политически гнет на османските турци.

Неоценим е приносът на православното българско духовенство и в борбата на нашия народ за тази свобода. Нито едно българско въстание не е минало без участието на родолюбиви духовници. Не бива да забравяме имената на Натанаил Зографски, Матей Преображенски, поп Харитон и др. Значително е участието на духовниците при създаването на революционни комитети от вътрешната революционна организация (ВРО) на васил Левски (йеродякон Игнатий), в подготовката и провеждането на априлското въстание и в Първата Балканска война. Нека споменем името на поп Кръстьо... Името и паметта му трябва да бъдат изчистени от клеветата, че е предал Васил Левски на турците. Издържали превратностите на времето, в години на война и мир, в години на главоломни промени, взаимоотношенията между българската армия и БПЦ се възраждат след Освобождението на България от османо-турското владичество и имат своя специфика през различните исторически периоди. Най-плодотворни и разнообразни са те в периода между 1878 и 1944 г., когато отношението между двете институции в Третата българска държава са постаени на солидни конституционни и законови основи.

В този период се заражда, изгражда и утвърждава йерархията на военното духовенство в българската армия. Военно-духовната служба има за цел да съдейства за цялостното религиозно-нравствено възпитание на мъжете, избрали военната професия. Военното духовенство удовлетворява духовните потребности на лицата с военни звания.

Събитията през септември 1944 г. довеждат до коренна промяна на обществено-политическата, икономическата и духовната обстановка в страната. Въз основа на новата Конституция и Закона за изповеданията от 01.03.1949 г., рязко се променя мястото и се обезсилва ролята на православните ценности в България. Конституциите от 1947 и 1971 г. официално осигуряват свобода на съвестта и вероизповеданията, но в действителност, се стига до лишаване на БПЦ от нейните религиозно-възпитателни функции сред подрастващото поколение и младежта, включително – и сред военнослужещите.

В периода след 1944 г. до наши дни, военните закони, устави и правилници не третират проблема за необходимостта от удовлетворяване на духовните потребности на българското воинство. Постепенно се оформя негативно отношение към религията и Българската Православна Църква с всички произтичащи от това последствия, имащи своя резонанс и днес.

В зората на демократичните промени в България, бяха възстановени редица традиции. Ежегодно на Богоявление – 6 януари – се извършва традиционното покръстване на българските бойни знамена и на войската с осветена богоявленска вода. За празник на Българската Армия (БА) бе определен отново Денят на храбростта – 6 май, когато БПЦ чества паметта на св. Георги Победоносец – закрилник на воинството ни. За тези мероприятия и за реда на провеждането им ежегоднио се отдава заповед на министъра на отбраната Традиция е, по време на Архангелова задушница, на Военните гробища в София да се извършва панихида за загиналите във войните български воини. Тя се отслужва лично от българския патриарх и Софийски митрополит – Максим. Множество са мероприятията и начинанията, провеждани във военните поделения, в щабовете и в учрежденията на БА, които започват с водосвет. Реабилитирани са множество български военни маршове, които бяха в забвение в периода 1944-1989 г. Всичко това внася особена тържественост във военните церемонии и обогатява чувството за величие на българската войска.

[d@40]

Много е интересно

[Galahad]

Най-рания и обстоен източник разбира се са отговорите на папа Нисойлий І. В глава 23 той казва, че като християни, когато влизат в сражение вече трябвало да носят кръстния знак (по напред са нисили знаме като конска опашка). До покръстването българите спазвали дни, извършвали гадаения и жертвоприношения, но папата съветва вместо това да се отива на черква, да се молят...(гл.35), като казва, че трябвало да се молят и когато са на поход и дори в сражение (гл. 38). Въпреки това в едно хисмо на патр. Тиколай се споменава, че при преговори с Византия били извършени и езически обряди. Конкретно за сраженията не е известо много. При похода на Исак ІІ Ангел била пленана иконата, която императорът носел по време на поход. Тя била използвана по време на Благовещенските тържества, на каквото присъствал Акрополит при посещението му в Търново.

При обсадата на Цариград от Баязид І патр. Антоний наредил да се извърши литийно шествие с иконата зографисана от св. Лука - "Св. Богородица Одегитрия". През 1453г. обаче по време на шествието иконата паднала от платформата, а когато била вдигната се разразила бура и разпръснала шествието. Навярно такива литийни шесвия е имало и в Търново преди падането му, а след това при пренасянето на на с. Петка, св. Теофано и св. Филотея във Видин.

Хвърковатата чета на Бенковски е имала "кръстоносец", духовник, който носел кръста.

[Frujin Assen]

Поздравявам те за добрата разработка историк.