Адрианопол 378 г.

[resavsky]

Да, ама и Теодосий Велики е по-значим от Юстиниан II.

И след Теодосий си има готи на Балканите.При това доста могъщи като шетат из целия полуостров и дори обсаждат Константинопол.Всъщност тяхната протодържава /или направо държава/ си остава тук докато на Аларих не му хрумва да се насочи към днешна Италия /или по скоро на запад/.Но това си е негово решение /макар и трудно обяснимо/ и за някаква византийска реконкиста срещу готите не може да се говори.Ако трябва да сме докрай честни всъщност договорите които Теодосий склюбчва с готите вероятно са идентични с този който Аспарух сключва с Погонат през 681 г.Може би без клаузата че Аспарух трябва да предоставя войници /като федерати/ на империята.Впрочем кой знае може и да е имало като се има предвид намесата на Тервел при обсадата на Константинопол от арабите.

[Frujin Assen]

Чел съм, че много готи останали на балканите, и всъщност местните които посрещнали Аспарух са били славяни смесени с готи, но в никакъв случай траки. Сещам се и за "гото-гърците" преселени в големи количества в мала азия.

[Last roman]

Според Прокопий Кесарийски във войската на Велизарий се бият много "тракийски готи". Демек не всичко се е изнесло към Италия.

[resavsky]

Според Прокопий Кесарийски във войската на Велизарий се бият много "тракийски готи". Демек не всичко се е изнесло към Италия.

Разбира се но за организирана готска държава на Балканите след Аларих просто не може да се говори.Аз не изключвам и вероятността отделни готски родове да се върнали впоследетствие на Балканите където така или иначе са познавали обстановката.А защо Аларих изпуска питомното за да гони дивото - това е съвсем друга тема.Историческия шанс който получават готите да се установят на Балканите след общо взето неочакваната и случайна победа при Одрин е пропилян безвъзвратно.

[Last roman]

Честно казано за неустановяването на Аларих на Балканите вина имат и римските власти, които просто отказват да му отстъпят територия. Затова са и 'вояжите' му до Италия, но след смъртта му нещата се нареждат и готите в края на краищата са поселени в Южна Галия.

[resavsky]

Е та са си имали територия - всичко на север от Стара планина си е било тяхно.

[Thorn]

Щото готите са били относително многобройни и са се движели като скакалци. Цялата им епопея от преминаването на Дунав до Тулуза е серия от разкази как им свършва продоволствието и заплашени от глад се преместват.

[resavsky]

Е да изоставят Мизия където вече де факто са изградили своя държава да правят своя държава в Италия,Франция и къде ли още не.

[Thorn]

Представи си около 100 000 души без храна. Областта е опоскана. Ако не се преместят в друга, неограбена област, просто ще умрат.

[Frujin Assen]

А дали не могат да заставят империята да ги храни? Варварите редовно си просят субсидии, а императора предпочита да плаща-вместо да воюва.

[resavsky]

Представи си около 100 000 души без храна. Областта е опоскана. Ако не се преместят в друга, неограбена област, просто ще умрат.

Е готите на са били чак такива примати да разчитат само на грабеж за да живеят.Още повече че по времето на Аларих вече живеят на десетилетия по тези земи.

[Thorn]

По кои по-точно? Аларих да не е живял от десетилетия в Пелопонес, където Стилихон го блокира?

[resavsky]

Но основната готска маса население никога не е била в Пелапонес.

[Thorn]

В руската уики пише, че

Вестготы не хотели превращаться в мирных пахарей и беспокоили окрестности грабительскими набегами.

Вероятно някъде го пише и в изворите.

[Last roman]

Разбира се готите както и други варвари търпят еволюция - от скитащи номади, те в края на краищата усядат и стават земеделци, а аристокрацията им подражава на римската и се превръща в поземлена такава.

[Thorn]

Да, ама след 408 г.

[Last roman]

Първоначално идеята на римляните е да ги поселят като федерати в Тракия, както са правели това и с карпите, бастраните, че дори и сарматите. Пък и готите като цяло са принудени да номадстват, след като са прогонени от хуните. Така че не бих казал, че процесът при тях е в строга градация от номади към земеделци. По-скоро според условията те ту усядат, ту отново започват скитания.

[Last roman]

 

[resavsky]

Някой може ли да даде разумно обяснение защо готите напускат Балканския полуостров?Не военна слабост е причина затова.

[Last roman]

Зависи за кой век говориш. Не всички готи напускат Балканите, но в пограничните райони те били изложени на постоянните атаки на другите племена, така че са си търсели 'по-закътано' и богато местенце във вътрешността на империята. Затова 'скитанията' отвели вестготите в Галия и Испания, а събратята им /остготи/ се преселили в Италия.

Редактирано Март 9, 2016 от Last roman

[resavsky]

Излиза че готите не са имали стремеж да създадат своя държава а прсото са търсели начин да се инкорпорират в империята.Явно това е разликата с хората на Аспарух.

[Last roman]

първоначално - да. Аларих не е имал намерение да създава своя държава, а просто да се инкорпорира в империята на по-изгодни условия. По-късно, когато римската власт на запад започнала да се разпада, варварите взели нещата в свои ръце и създали кралства, копирайки римската администрация и идея.  

Редактирано 24, 2017 от ISTORIK

[Last roman]

Варварски нашествия в Източната римска империя през IV в. Битката при Адрианопол и смъртта на император Валент

Публикувано по:  Хр. Данов, Христоматия по история на Стария свят, т. II, 1976

 

Амиан Марцелин

 

Амиан Марцелин е поримчен грък, роден в сирийска Антиохия и живял и работил приблизително от 330 до 400 г. Той получил обширно образование и грижливо възпитание, понеже произхождал от знатните и богати среди на своя роден град. Амиан е служил като офицер във войските на император Юлиан Отстъпник. На зряла възраст той оставил една история в 31 книги, озаглавена „Res gestae" („Деяния", „Събития"), в която изложил развитието на Римската империя от управлението на Нерва (96 г.) до смъртта на Валент (378 г.). Характерно за творчеството на този неримлянин по произход е неговото своеобразно дръзновение да пише римска история на латински, която той замислил като пряко продължение на делото на Тацит. Необходимо е да се отбележи, че това съчинение (от него са запазени за жалост само последните 18 книги) е последната зелена и яка издънка на пресъхналия вече корен, какъвто представлявала гръцката историография. По време на своите обширни пътувания, след като напуснал военната служба, Амиан Марцелин посетил и Тракия, а това обстоятелство придава на неговите сведения за нашите земи значителна свежест и непосредственост.

 

Масови нахлувания на готите в Балканския полуостров

 

Амиан Марцелин, XXXI, 3 — 5

XXXI, 3, 8. По-голямата част от готите — тервинги, които поради липса на храна били изоставили Атанарих, решили да не търсят убежище в отдалечено и съвсем непознато за варварите място. След дълго обмисляне къде да се заселят решили, че Тракия е най-подходящото убежище по две съображения, първо, понеже почвата ѝ е твърде плодородна и, второ, понеже е отделена с широкото течение на Истър [Дунав] от полетата, по които се разнасяли вече пламъците на нашественическата войска. Всички единодушно решили, че това е единствената възможност.

XXXI, 4, 1 — 13. И тъй под водителството на Алавив те заели левия бряг на р. Истър и изпратили при Валент пратеници, като го молели коленопреклонно да ги приеме, обещавайки му, че ще живеят в мир и че ще му помагат в случай на нужда. Докато това ставало извън империята, разнесли се страшни слухове, че северните народи са предприели нови и по-големи от обикновените им придвижвания и че през цялото пространство, което се простира от маркоманите и квадите до Понта, скитали край реката Истър множество варвари от отдалечените племена заедно със своите семейства, прогонени от селищата си поради внезапно нападение. Тези слухове били посрещнати от нашите първоначално пренебрежително, понеже били свикнали да се научават за войните, които се водят в тези далечни страни, или когато са вече завършени, или пък когато са вече на заглъхване. Обаче слуховете ставали все по-настойчиви и по-настойчиви, докато пристигането на варварските пратеници потвърдило тяхната истинност. Пратениците молели настойчиво да бъде прието отсам реката отдалото се на бягство население. Това нещо предизвикало повече радост, отколкото страх, понеже опитните ласкатели превъзнасяли пред императора изгодите, които щял да има от тяхното пускане: той да получи толкова много военни подкрепления от далечни страни, така че щял да има непобедима войска, ако събере в едно своите и чуждестранните сили; при това съкровището щяло да се обогати извънредно много със злато, ако провинциите, вместо да дават военни подкрепления, плащат годишен данък. С тази надежда разпратили на различни страни хора, които да преведат с плавателни съдове тази свирепа и дива сган. Полагали голямо старание да не би някой от тези бъдещи разрушители на римската държава да остане отвъд реката, даже и ако е покосен от смъртоносна болест. Ето защо, щом получили чрез императорското позволение възможността да преминат Дунава и да се заселят в някои части на Тракия, денем и нощем преминавали реката, накачени по много на кораби, салове и лодки, издълбани от дървета. Преминаването през Дунава е далеч по-мъчно от това през коя и да е друга река, а тогава и водите му били набъбнали от честите дъждове. Поради липса на място в плавателните съдове някои се опитали да преплуват реката въпреки силното ѝ течение и мнозина намерили смъртта си, като били погълнати от водите.

Така се подготвяла гибелта на Римската империя с неудържимо усърдие и настойчивост. Известно е и не е тайна, че служителите, на които била възложена нещастната задача да преведат варварския народ, се опитвали често, но напразно да пресметнат броя му и че накрая се отказали от този опит. Този, който би пожелал да го узнае, както казва най-големият ни поет, „сякаш би пожелал да научи колко песъчинки гони зефирът из Либийската пустиня.“ Но нека съживим най-сетне и старото предание за отвеждането на персийската войска до Гърция. Докато там ни се разказва за мостове над Хелеспонт, за някакво изкуствено отделяне на планината Атон, за да се отвори път на морето за преброяване на войската по отделения при Дориск, ние четем всичко това като приказка, ако и сведенията на всички по-сетнешни писатели да са единодушни в това. Но когато безбройно множество от племена наводни нашите провинции и изпълни просторните поля, както и всички области и всички планински висоти, достоверността на древното предание се потвърди и от настоящата действителност. Пръв с Алавив бил приет Фритигерн. На тях императорът решил да даде храна за известно време и земя за обработване.

По това време се били отворили преградите на нашата граница и както Етна изригва пепел, така и варварската земя изливала въоръжени пълчища. Моментът изисквал военното ръководство да бъде поверено на хора, прославени със своите военни подвизи. Но то било в ръцете на опетнени хора и като че ли някакво враждебно божество правело избора. Между тях предно място заемали Лупицин и Максим, единият комес на Тракия, другият пагубен дукс, които си съперничели до безразсъдство. Тяхната коварна алчност била първоизточникът на всички злини. Като оставим настрана другите престъпления, които споменатите лица и други с тяхно позволение вършили в своята поквара спрямо преминаващите още невинни чужденци, ще спомена онова тяхно ужасно и нечувано престъпление, което не би могло да оправдае никаква снизходителност, нито дори ако сами биха били съдии на собствената си вина. Понеже преведените отсам реката варвари страдали от липса на храни, тези ненавистни вождове намислили срамна търговия: откъдето и колкото кучета могли да съберат в своята ненаситност, продавали им ги срещу един роб едното. Така в техните ръце попаднали и синове на знатни.

Между това през същите тези дни и Витерик, вождът на греутунгите, заедно с Алатей и Сафрик, чиито съвети слушал във всичко, а също и с Фарнобий се доближил до брега на Дунав, изпратил бързо пратеници при императора и го молел да ги приеме и да прояви към тях същото човеколюбие. Тъй като молбата им била отблъсната, както изглежда, в интерес на държавата, те били в затруднение какво да предприемат. Атанарих, страхувайки се от подобен отговор, се оттеглил, понеже помнел, че неотдавна при сключването на договора се бил отнесъл пренебрежително към Валент, като му заявил, че е обвързан чрез клетва да не стъпва никога на римска земя, и под този предлог принудил императора да потвърди мирния договор в средата на реката.¹  Страхувайки се, че враждата на императора трае още, той се насочил с всичките си сънародници към Каукаланд²,  недостъпна местност поради високите си планини и гори, като изтикал оттам сарматите.

XXXI, 5, 1 — 3. Тервингите пък, които отдавна вече получили разрешение да преминат реката, дори и тогава продължавали да скитат по брега ѝ, възпирани от двоякото препятствие, че не били подпомогнати с нужната храна поради гибелното лицемерие на вождовете и че нарочно били задържани поради скверни търговски сделки. Когато разбрали това, те негодували и заплашвали да се защитят срещу проявеното спрямо тях вероломство в сегашното им бедствено положение, А Лупицин, страхувайки се да не въстанат, докарал войски и ги принуждавал да заминават по-бързо навътре в страната. Греутунгите сметнали този момент за удобен, понеже виждали, че войниците са заети другаде и че корабите им, които обикновено минавали оттатък и отсам реката, за да възпират преминаването им, сега били в бездействие· Те преминали реката със зле сглобени салове и построили стана си твърде далеч от Фритигерн.

 

Готите нападат Одрин, но биват отблъснати. Фритигерн опустошава Тракия

 

Амиан Марцелин, XXXI, 6

XXXI, 6, 1 — 8. Когато вестта за тези събития се разнесла навред, Сверид и Колия, готски първенци, които много преди това били приети отсам Дунава заедно със съплеменниците си и били настанени да зимуват при Адрианопол, смятайки собствената си сигурност за по-важна от всичко друго, наблюдавали всички тези събития спокойно. Но когато неочаквано дошло писмо от императора, с което им се заповядвало да преминат Хелеспонт, те поискали, и то твърде смирено, да им се дадат средства за път и храна и да се отложи заминаването им с два дни. Това тяхно искане било посрещнато зле от първия магистрат на града, понеже бил разгневен, загдето разграбили имота му край града. Той въоръжил и извел цялото простолюдие заедно с работниците от императорската оръжейна фабрика, чийто брой там бил твърде голям, за да избие готите, и заповядал да тръгнат за бой, като ги заплашил всички със смърт, ако не тръгнат по-бързо, както гласяла заповедта. Поразени от това неочаквано зло и изплашени от бързото и толкова необмислено нападение на гражданите, готите застанали първоначално неподвижни. Най-после, раздразнени до крайност от виковете и хулите и нападани с хвърляни тук-таме копия, те открито се разбунтували и като избили мнозина, които се били увлекли повече в своята дързост, обърнали в бягство останалите и ги пронизали със своите най-различни оръжия. След това те смъкнали от убитите оръжието и се въоръжили като римляни. А щом видели, че Фритигерн е наблизо до тях, те се присъединили към него, поставили се под заповедите му, обсадили града, за да го изморят чрез неволите на обсадата. Изпаднали обаче по-дълго време в трудностите на обсадата, варварите безразборно и напразно нападали отвред стените, като загивали неотмъстени най-смелите от тях, а и мнозина други падали от стрели или от хвърлени с прашка камъни. Тогава Фритигерн, като видял, че неговите хора, незапознати с обсадното изкуство, напразно се борят и дават толкова много жертви, посъветвал готите, като оставят там достатъчно войски, да се оттеглят, без да постигнат целта си. Заявявайки, че не желае да воюва срещу градските стени, той посъветвал съплеменниците си, без да се излагат на каквато и да е опасност, да нападнат и опустошат богатите и плодородни области, тъй като те били незащитени. Те одобрили предложението на вожда си, понеже знаели, че той ще бъде деен съюзник при изпълнението на техните планове. Пръснати по цялата тракийска земя, те се движели предпазливо и предалите се местни жители или пленници им посочвали богатите села, и то предимно тези, гдето по думите им се намирали храни в голямо количество. Към това ги подтиквало освен тяхната вродена смелост и обстоятелството, че всеки ден при тях се стичала множество техни съплеменници, продадени някога на търговци. Към тях се присъединили и мнозина, които били сменени от близките си срещу малко вино или късче хляб, когато веднага след преминаването им отсам Дунава били измъчвани от глад. Към тях се присъединили мнозина работници от златните мини, които не могли да понасят тежестите на данъците. Приети на драго сърце от всички, те били много полезни на готите, когато минавали през непознати места, понеже им показвали скритите складове с храни, скривалищата на хората и тайните убежища. Вървейки напред, те не оставили нещо недокоснато освен онова, което било недостъпно или се намирало далеч от пътищата. Без да правят разлика на възраст и пол, те убивали и опожарявали всичко...

 

Хуните

 

През първата третина на IV в. според Амиан Марцелин

Откъсът от „Историята" на Амиан Марцелин, чийто текст е даден в превод по-долу, е особено поучителен като извор не само за историята на хуните, но изобщо за историята на източната част от късноримската империя през началните десетилетия на IV в. В този откъс, който е излязъл изпод перото на най-талантливия и образован историк на късната античност, какъвто безспорно е Амиан Марцелин, са обрисувани картинно и някои от най-ярките аспекти на кризата, която не пощадила и населената с траки половина на Балканския полуостров.

„Предсказанията" за бедствията, които застрашавали източните области на Римската империя от страна на хуните, които предхождат описанието на бита на хуните в „Историята" на Амиан, са твърде характерни за суеверията, които владеели духовете на хората през тази епоха. Тези „предсказания" са поместени у Амиан Марцелин непосредствено преди неговия очерк върху хуните и донякъде имат връзка с него. Една част от тези „предсказания" заслужава да се предадат в превод и тук, защото тяхното съдържание отразява нагледно не само политическата криза, но и кризата в икономическия и духовния живот на късноантичните общества през това време.

 

Амиан Марцелин, XXXI, 1 сл.

Най-сетне, когато бяха съборени старите крепостни стени на Халкедон, за да се построи от тях една нова баня в Константинопол, всред руините бе открит един четвъртит каменен блок, на който бе издълбан гръцки надпис в стихове, които разкриваха напълно бъдещето:

„Но когато росните нимфи се наслаждават на кръшен танц из добре укрепените улици и когато стената, ограждаща банята, ще бъде защитна преграда, изпълнена със скръбни ридания, тогава десетки хиляди многолюдни племена, дошли от далечни краища, ще се прехвърлят с оръжие в ръка през красиво течащия Истър (Дунав) и ще причинят гибелни опустошения в земята на скитите и в мизийската равнина. Когато те навлязат в пеонска земя с налудничави надежди [за плячкосване], там ще настъпи краят на техния живот и военната стихия ще ги погълне."

II. Нека сега възлезем обаче към началото на злото и да покажем какви различни причини са породили избухването на тази ужасна война, която донесе толкова отчаяние и толкова страдания. Племето хуни е слабо отбелязано в старите извори. То населява земите отвъд Меотидското езеро (Азовско море) на бреговете на Ледовития океан и тяхната варварска свирепост надхвърля всякакви граници. Понеже там още със самото раждане на бебетата от мъжки пол хуните набраздяват дълбоко с нож техните бузи, за да прекъснат чрез набръчкването на наранената кожа растежа на космите в техния зародиш. Така тези деца израстват и застаряват голобради, без каквато и да било привлекателност на своите лица, и стават подобни на евнуси. Всички те са обаче набити, имат яки крайници и едри глави с дебели вратове. А извънредно широките им и извити плещи придават на целия техен облик някаква неестественост и безформеност. Човек би казал, че тава са диви животни, изправени на два крака, или пък някои от онези чудновати и груби фигури, които капризите на изобразителното изкуство поставят да стърчат като украса по парапетите на мостове. На тази тяхна отблъскваща, ако и човешка външност отговаря и техният примитивен начин на живот. Хуните не приготовляват своите яденета върху огън и не им прибавят подправки, за да ги направят по-вкусни. Тяхната храна се състои от корени на диви растения и от полусурово месо на едно или друго животно. Те правят месото по-крехко, като го слагат за малко между бедрата си и гърба на коня. Хуните никога не живеят в къщи, които те избягват като да са гробници, от които те не се нуждаят. При тях не може да се намери даже колиба с тръстиков покрив. Те сноват и скитат из планините и горите и още от своята люлка са привикнали да понасят студ, глад и жажда. Хуните никога не стъпват в чужди къщи, освен ако не бъдат принудени от крайна необходимост да сторят това, понеже не се чувстват сигурни под покрив.

Те са облечени в дрехи, изработени от лен или от съшити самурени кожи. Една и съща дреха им служи както за у дома, така и вън от къщи. Щом веднъж са облекли една дреха, те не я свалят от гърба си, докато тя не стане на дрипи от постоянното носене. На главите си носят кръгли кожени шапки, а косматите си нозе увиват в кози кожи. Обувките им са изработени без калъпи и им пречат да се движат свободно, като ги правят неспособни да се сражават пеша.

Човек би казал обаче, че те са просто заковани за конете си, които на външен вид не са красиви, но са много яки. На гърба на конете си хуните извършват всички свои работи, като понякога яздят по женски. Като живеят денонощно на гърба на коня си, те оттам и купуват, и продават, както и ядат, и пият. Така наклонени над тесните шии на конете си, те спят. [На тези „възглавници"] те заспиват дълбоко и сънуват на воля най-различни сънища. Възседнали на конете си, хуните се съвещават и тогава, когато възникне някакъв важен въпрос, засягащ жизнени интереси на тяхната общност.

Хуните не действат във време на боя по заповедите на някаква царска строгост, която да ги приучи към дисциплина, а се сражават възбудени и стихийно по заповедите на племенни вождове, като при това помитат всичко, което се изпречи на пътя им. Когато бъдат предизвикани, те влизат в бой, като се построяват във вид на клин и като надават различни ужасяващи викове. Хуните са леко въоръжени с цел да постигнат бързина и изненада и също така ненадейно се разпръсват, за да предприемат атака. И макар и да не са подредени в стройни редици, те се втурват и препускайки, сеят смърт навред. Вие обаче никога няма да ги видите когато връхлитат върху вала или когато ограбват неприятелския стан поради тяхната невероятна бързина. Те лесно биха могли да спечелят славата на най-страшни бойци в света поради това, че хвърлят отдалеч своите метателни оръжия, използвайки за върхове на копията си заострени кости, които те прикрепват извънредно умело [към ствола на копието]... След това те препускат в най-бърз галоп в пространството, което ги отделя от противника, и без да се страхуват за собствения си живот, те употребяват мечовете си, като се сражават в близък бой (гърди срещу гърди). И докато техните противници се боят и пазят от ударите на мечовете им, те мятат своите примки върху тях така, че връзват противника и омотават ръцете и нозете му до такава степен, че го лишават от възможността да язди или пък да върви.

Никой у хуните не оре, нито пък се докосва някога до ралото, защото цялото това племе се скита и шета навред, без да има постоянни селища, без домашно огнище, без закони и без установени обичаи. Хуните винаги наподобяват на бежанци, тъй като се движат постоянно с колите си, в които живеят. В тези коли съпругите тъчат техните грозни облекла, сношават се със съпрузите си, раждат децата си и се грижат за момчетата, докато те пораснат. Никой от тях, ако бъде запитан, не е в състояние да ви каже откъде е, защото е бил заченат на едно място, роден е бил надалеч от това място, а пък е отгледан на трето място, което е още по-отдалечено.

Когато сключат примирие, те са вероломни и непостоянни. Склонни са да се отметнат при най-малкия проблясък от надежда за някаква изгода и клонят към най-големи насилия и най-бурна ярост. Подобно на безразсъдни животни те не познават напълно разликата между онова, което е почтено и безчестно, и когато говорят, се изразяват двусмислено и измамно, защото не се чувстват обвързани от каквато и да била религия или пък суеверие.

Към златото те горят от безмерна жажда и са толкова непостоянни и толкова лесно се гневят, че често в един и същи ден се разсърдват на другарите си, без да бъдат предизвикани, и също така се помиряват с тях, без никой да ги е сдобрявал.

 

Готите заедно с хуни и алани завладяват старопланинските проходи и отново опустошават цяла Тракия

 

Амиан Марцелин, XXXI, 8

XXXI, 8, 3 — 4 ... Между това Валент, като се научил за печалния изход на сраженията и за оплячкосванията, изпратил Сатурнин, комуто възложил за известно време командването на конните войски, да отиде на помощ на Траян и Профутур. Но през тези дни варварите, еднакво подтиквани от дивашките си нагони, и от глада, тъй като в областите на Скития и Мизия било унищожено всичко, което можело да се яде, горели вече от желание да пробият яките прегради и да излязат от тях. След като се опитали много пъти да сторят това и били отблъсквани от храбростта на нашите, които се съпротивявали упорито по недостъпните скали, доведени до крайна нужда, те привлекли като съюзници с надежда за голяма плячка някои от хуните и аланите.

XXXI, 8, 5 — 8. Като узнал това, Сатурнин, който бил вече пристигнал и разположил предните си застави и постове, прибрал постепенно своите войници и съвсем основателно се готвел да се оттегли. Той се опасявал да не би внезапно струпаното множество, подобно на придошла река, която е скъсала преградите си със силния напор на водите си, да отнесе лесно всички, които биха продължили да пазят зорко опасните места. След като проходите били освободени и нашите войски се оттеглили навреме, затворените дотогава варвари без ред, през където всеки могъл, се втурнали да сеят смут и разорение, без някой да им пречи. Техните опустошения обхванали цяла Тракия надлъж и нашир. От самите области, покрай които тече река Дунав, чак до Родопите и протока, който отделя големите морета, те най-позорно подложили всичко на грабежи, убийства, кърви, пожари и безчестил над свободни хора. С дълбока въздишка могли да се наблюдават тогава страшни и неописуеми издевателства: поразени от страх жени да бъдат карани под плющенето на бичовете, също бременни, на които времето за раждане още не е настъпило, да излагат на скверни безчестия своите деца, преди да са ги родили, а други деца, прегърнали здраво майките си, плачели. Чували се хълцания на знатни момчета и момичета, чиито ръце вече сковавали вериги. След тях водели девойки и непорочни невести, които с отчаяни лица оплаквали участта си и предпочитали да изпреварят дори с мъченическа смърт очакващото ги безчестие. Между това не един благороден гражданин, който малко преди това е бил богат и свободен, докато бил влачен подобно на диво животно, се е оплаквал от тебе, безмилостна и сляпа съдба, задето съвсем набързо си го лишила от богатство, от скъпи близки и си го изгонила от дома му, който е видял да рухва в пепел и развалини, пък и да си го обрекъл или да бъде разкъсан на части, или да робува под ударите и мъченията на коравосърдечния победител.

 

Битката при Одрин. Смъртта на император Валент

 

Амиан Марцелин, XXXI, 11 — 13

XXXI, 11, 1 — 5. През тези дни Валент бил принуден да напусне най-после Антиохия и след продължително пътуване се озовал в Константинопол. Там той престоял само няколко дни и трябвало да напусне града вследствие на едно слабо вълнение, което се появило сред масите. Малко преди това по негово искане бил изпратен от Италия Себастиян, военачалник, всеобщо признат със своята активност, комуто той възложил командването на пехотната войска — длъжност, която по-рано заемал Траян. Сам Валент заминал за императорската вила Мелантида³, като се стараел да спечели благоразположението на войниците посредством увеличаване на заплатите им, с добра храна и чести и любезни разговори с тях. Оттам той дал заповед да се потегли и когато стигнал до станцията, която носи името Нике⁴, научил от донесенията на разузнавачите, че претоварени с богата плячка варвари (т. е. готи) са се насочили от Родопската област към Адрианопол. Като узнали, че императорът се движи също с голяма войска, те побързали да се съединят с едноплеменниците си, които се били окопали около Бероя и Никопол. Веднага, както се налагало от създалото се положение, било заповядано на Себастиян да избърза напред с по 300 отбрани от всяка част войници, за да извърши, както бил обещавал, нещо полезно за държавата. Той бързо стигнал близо до Адрианопол, но бил възпрепятстван да влезе в самия град, тъй като заварил вратите му яко затворени. Защитниците на града му затворили отначало своите порти, като го смятали за пленник, изпратен със зли намерения от варварите. Те се боели именно, че може и в този случай да се случи същата измама, каквато извършил комесът Ает, който, бидейки пленник на Магненций и подкупен от него, му бе отворил проходите на Юлийските Алпи. Но Себастиан, ако и късно познат, бил пуснат да влезе в града и там, като била дадена според възможностите храна на войниците, които той водел със себе си, на следната сутрин незабелязано и бързо излязъл от града. При настъпването на вечерта внезапно били забелязани при реката Хебър, готските рояци, които опустошавали страната. Скрит зад възвишения и храсти, с предпазливо движение той нападнал през тъмната нощ неподготвените готи. Избиването им било толкова масово, че освен малцината, които се спасили от смърт благодарение на бързите си крака, всички останали загинали. А плячката, която им отнел, била толкова голяма, че нито градът, нито обширната равнина наоколо могла да я побере. Фритигерн, стреснат от това и уплашен да не би неуморимият пълководец, за какъвто минавал Себастиан, с неочаквани нападения да унищожи пръснатите своеволно и отдадени на грабеж части, повикал всички при себе си и се оттеглили бързо към града Кабиле⁵, за да действа на открити места и да не бъде застрашен нито от глад, нито от ненадейни засади.

XXXI, 12, 1 — 7. През същите тези дни, подтикнат поради две причини, понеже научил, че лентийците били победени, и понеже Себастиан тутакси след неуспеха си му описал в доклад подвизите си, като ги преувеличил. Валент потеглил от Мелантиада с войската си, бързайки да се изравни чрез някакво успешно дело с младия си братов син⁶, чиито подвизи предизвикали у него ревност. Той водел многобройни войски, които не били нито за пренебрегване, мито пък бездейни, тъй като към тях били прибавени също и голям брой ветерани. Между тях се намирали и други видни личности. Също бил повикан на служба и Траян, който малко преди това командвал войската. И понеже след грижливо разузнаване научил, че неприятелите замислят да преградят със силни части пътищата, по които са подвозвали необходимите припаси, Валент взел съответните мерки срещу този опит. За да задържи изгодните теснини, които се намирали наблизо, той изпратил бързо пехотни стрелци и едно отделение конници. На третия ден, когато варварите поради страх от флангово нападение настъпвали бавно и на 15 мили от Адрианопол достигнали Нике, неизвестно поради каква заблуда, предните римски постове съобщили, че цялата тази част от варварското множество, което видели, била на брой десет хиляди. Обхванат от някакво пламенно чувство, императорът побързал да им излезе насреща. Затова той настъпил с войската си в каре и достигнал предградията на Адрианопол. Там се укрепил с вал, снабден с колове и ров, очаквайки нетърпеливо Грациан, приел Рихомер, началника на доместиците, изпратен от същия император с писмо, в което се съобщавало, че сам той щял да дойде наскоро. Грациан го молел също да почака малко, за да вземе и той участие в сражението и да не се излага сам безразсъдно на внезапни опасности. Валент свикал на съвет различните висши длъжностни лица и с тях обсъдил какво трябва да се прави. Няколко души начело със Себастиан настоявали да се влезе веднага в сражение, докато Виктор, началникът на конницата, ако и сармат но все пак съобразителен и предпазлив, бил на мнение, споделяно и от много други, да се дочака другият император, та с помощта на галската войска по-лесно да бъде потушена разпалената варварска дързост. Надделява обаче гибелната упоритост на императора и ласкателното държане на някои от царедворците. Те съветвали Валент да побърза, за да не стане Грациан съучастник в почти спечелената, както предполагали те, победа.

XXXI, 12, 10 — 17. На зазоряване на 9 август бързо бил даден знак за тръгване, като обозът и багажът били настанени наблизо до стените на Адрианонол под съответната охрана на легионите. Съкровищата и останалите отличия на императорското достойнство останали заедно с префекта и членовете на императорския съвет в града. И така, като изминали пътя през неравни местности, към 2 ч. следобед настанала около пладне знойна горещина. Най-сетне се показали неприятелските коли, които по сведенията на разузнавачите били извърнати и наредени в кръг. Както е обичаят им, варварските пълчища надали див и яростен вой, докато римските пълководци построявали войската. Най-напред било разположено дясното крило на конниците, като по-голямата част от пехотата му била оставена в подкрепа. Лявото пък крило на конниците, от които мнозина до този момент били разпръснати по пътищата, се събирало много трудно и се движело в ускорен ход. И докато това крило се разгъвало, без да го смути дори и тогава някой, варварите, изплашени от страшния шум, който издавали дрънкащите оръжия, и от заплашителното удряне на щитовете, изпратили пратеници да молят за мир, понеже част от тях, която действала недалеч под водителството на Алатей и Сафрак и била повикана, още не се била завърнала. Императорът се отнесъл към пратениците пренебрежително поради долния им произход и поискал да бъдат изпратени подходящи знатни, за да бъде сигурно това, което щели да уговорят. А те нарочно се бавели, та докато траело това лъжливо примирие, да се завърнат конниците им, чието пристигане вече очаквали. Измъчвани от лятната горещина, с пресъхнали уста, войниците изнемогвали от жажда, понеже навред полетата били осветени от пожарите, които неприятелите предизвикали нарочно, като струпали дърва и сухи материали. Към това се прибавило и друго гибелно зло: хора и добитък били измъчвани от страшен глад.

Между това, страхувайки се от риска на войната, хитрият и предвидлив Фритигерн изпратил като парламентьор едни от народа си с пълномощно, който да иска да бъдат изпратени на следния ден при него заложници няколко избрани знатни, за да може сам без страх да преговаря с императора. Предложението на страшния пълководец било прието с похвала и одобрение и бързо било наредено, при общо съгласие, да отиде като заложник трибунът Еквиций, родственик на Валент, комуто тогава било поверено управлението на двореца. Но той се възпротивил, тъй като веднъж бил пленяван от неприятелите и едва се бил изплъзнал от ръцете им при Дибалт и затова се страхувал от тяхната неразумна отмъстителност. Тогава Рихомер предложил сам услугите си и обещал на драго сърце да отиде, смятайки, че и това дело е също красиво и подхожда на храбър мъж. И вече тръгнал, давайки доказателства за своето достойнство и благороден произход. Но тъкмо когато се насочвал към неприятелския стан, нашите стрелци и скутарии, които тогава били под командите на някой ибериец Бакурий и на Касион, били вече напреднали с голямо увлечение и влезли в бой с противника. Но както с ненавременното си настъпление, така и с бавното си оттегляне те опорочили началото на битката. Поради този ненавременен опит била напълно възпряна готовността на Рихомер да продължи пътя си и завърналата се конница на готите под водителството на Алатей и Сафрак, подсилена с множество алани, се втурнала като мълния край високите хълмове и предизвикала смут с безогледната сеч над всички, които могла да достигне в бързото си настъпление.

XXXI, 13, 1 — 16. Когато от вси страни започнали да дрънкат оръжия и да се сипят стрели и Белона, озверена повече от когато и да е, надула злокобните тръби за гибел на римляните, нашите, отстъпили, но при ободрителния дружен вик те се спрели. Подобно на пожар боят се засилил и изпълнил със страх душите на войниците, а и някои от другарите им лежали вече пронизани от запращаните копия и стрели. След това бойните редици се вплели като носовете на военни кораби и блъскайки се взаимно, се люшкали ту напред, ту назад, подобно на вълни. Лявото крило се приближавало чак до самите коли и щяло да напредне и отвъд тях, ако някой би му дошъл на помощ, но изоставено от останалата конница, под напора на неприятелското множество то било притиснато и отхвърлено като че ли от срутването на огромен насип. Тогава пехотните войски се озовали незащитени в такъв сгъстен строй, че едва могъл някой да извади меча си или да дръпне ръката си назад. Небето било вече закрито за погледа от облаци прах и ечало от страхотни викове. Ето защо стрелите и копията, които отвред изпращали смърт, попадали в целта, като не било възможно нито да бъдат забелязани предварително, нито пък да бъдат избягнати. Но когато огромните маси на варварите се втурнали да унищожават и конете, и хората и не могло да се открие място, за да се оттеглят наблъсканите една до друга кохорти, пък и струпването ги лишавало от възможността да излязат извън сражението, нашите войници с презрение към смъртта поели мечовете си в ръце и убивали всички, които им заставали насреща, а ударите със секири от едната и другата страна разбивали шлемове и ризници. Могло да се види как горд и разярен варварин с прерязани подколенни жили или с отрязана от меч десница, или пък с пронизани гърди свивал бузите си, за да нададе последен вик, и как пред прага на смъртта той превъртвал заплашително свирепия си поглед. От взаимното унищожение на бойците, които се поваляли на земята, полетата се изпълнили с трупове и ужас навявал стонът на умиращите и тежко ранените. В тази толкова голяма бъркотия пехотинците, изтощени от умора и опасност, не разполагали вече нито с телесни, нито с душевни сили, за да обмислят какво трябва да сторят. При това и копията на повечето от тях били изпочупени от постоянните удари. Ето защо, задоволявайки се само с извадените си мечове, те се втурнали сред най-гъстите неприятелски групировки, без да се грижат за живота си, понеже виждали, че им е отнета всякаква друга възможност да излязат от това положение. И понеже краката им се плъзгали по покритата с кървави потоци почва, полагали всички усилия да не дадат живота си неотмъстен: толкова силни духом, те отивали срещу нападащите неприятели, че някои загивали от оръжието на собствените си другари. Най-сетне всичко придобило мрачното зрелище на кръвта и накъдето и да се обърнел погледът, виждали се купища убити и се тъпчели безпощадно бездушни трупове. И слънцето, което било вече надвишило съзвездието на Лъва и отивало към жилището на небесната Девица, жарело римляните, които били твърде изтощени от глад и изнемогвали от жажда, пък и били обременени от тежките си оръжия. Под неудържимия натиск на варварските маси нашите редици се огънали безредно кой накъдето могъл и се обърнали в бягство — единствената възможност за спасение, която имали в крайното си бедствие.

И докато всички се оттегляли, пръснати по непознати пътеки, императорът, обкръжен от ужасните страхотии на сражението и скачайки по купищата трупове, избягал при ланцеарите и матиариите⁷, които, докато могли да задържат напора на неприятелското множество, стояли на своите позиции здраво и непоколебимо. Когато го видял Траян, извикал, че всяка надежда е изгубена, ако изоставеният от своите телохранители император не бъде защитен поне от чуждоплеменните помощни войски. Като чул това, комесът Виктор побързал да събере батавите, които били разположени недалеч като резерв, за защита на императора, но понеже там не могъл да намери никого, отдалечавайки се, излязъл [от боя]. По същия начин се отскубнали от опасностите и Рихомер и Сатурнин.

С искрящи от ярост очи варварите преследвали нашите, които вече не могли да се движат, понеже кръвта им застивала в жилите. Някои от тях падали, без да знаят откъде иде ударът, някои се сгромолясвали само от тежестта на напиращите неприятели, а някои били убити и от ударите на своите другари. Напразна била вече всяка съпротива и никой не щадял отстъпващите. Освен това пътищата били заприщени от лежащи там полумъртви, които били грохнали от болките на своите рани. При това и купища от трупове на паднали коне изпълвали полетата. Безлунната и тъмна нощ турила край на това непоправимо поражение, което струвало скъпо на Римската империя.

На мръкване императорът паднал смъртно ранен от стрела между простите войници, както могло да се предполага, понеже никой не твърдял, че е видял това или че е бил там наблизо. Наскоро след това той издъхнал и никъде по-сетне не било намерено тялото му, защото неприятели, ако и немного на брой, се навъртали дълго време по тези места, за да ограбват мъртвите, и никои от разбитата войска или от местните жители не се осмелявал да иде там... Други казват, че Валент не умрял веднага, но съпроводен от малцина кандидати⁸ и евнуси, бил занесен в една близка съседна къща, която имала добре изграден втори етаж, и докато там бил под грижите на неопитни ръце, бил обкръжен от неприятелите, които не знаели кой е, и благодарение на това избягнал поне безчестието да бъде взет в плен. Когато именно преследващите го неприятели се опитвали да разбият затворената отвътре врата, те били нападнати със стрели откъм издадената част на горния етаж и за да не се забавят и изгубят възможността да грабят, натрупали вързопи слама и дърва, запалили ги и така опожарили сградата заедно с хората. Един от кандидатите успял да се спаси през прозореца и пленен от варварите, им съобщил за станалото. Те много се наскърбили, понеже се лишили от голямата слава да хванат жив ръководителя на Римската империя. Същият този младеж се завърнал тайно след това при нашите и им разказал, че това се е случило така.

XXXI, 13, 19 ... Известно е, че едва една трета от войската оцеляла от сражението. В историческите съчинения не се съобщава за никое друго толкова унищожително сражение освен битката при Кана...

 

¹Сключването на този договор между Атанарих и Валент станало на един кораб сред Дунава през 369 г.
²Дн. Трансилвания.
³На брега на Мраморно море между Цариград и Селимврия.
⁴На юг от Одрин.
⁵При Зайчи връх на завоя на р. Тунджа, североизточно от Ямбол.
⁶Грациан, който победил лентийците.
⁷Отделения от императорската гвардия, които придружавали императора в сраженията.
⁸Принадлежащи вероятно към личната гвардия на императора и били наречени така поради бялата си униформа.

http://istorianasveta.eu/index.php/извори/ct-menu-item-3/древен-рим/421-варварски-нашествия-в-източната-римска-империя-през-iv-в-битката-при-адрианопол-и-смъртта-на-император-валент.html

Редактирано 23, 2017 от Last roman

[resavsky]

Между другото локализирано ли е "Нике на 15 мили от Адрианопол".?

[Last roman]

не. Тя и вилата, в която изгаря Валент не е локализирана /разбира се родните културтрегери спекулират, че е Вила Армира до Ивайловград/.